Херман Хесе
Курортист (4) (Записки от едно лечение в Баден)

Холандецът

Дълго се притеснявах дали да напиша тази глава. Е, сега вече реших. Нека.

Когато преди четиринадесет дни предпазливо и грижовно избрах моята хотелска стая номер шестдесет и пет, общо взето, не направих лош избор. Стаята, светла и с приветливи тапети, има алков, в който стои леглото, и тя ме зарадва със своите невсекидневни оригинални очертания. Беше хубаво осветена, предлагаше изглед към река и лозя. Освен това се намираше твърде високо в сградата, следователно над мен не живееше никой и откъм улицата бе почти невъзможно нещо да ме смущава. Добре я бях избрал. Тогава попитах и за съседите по стая и получих успокояващи сведения. От едната страна живееше някаква стара дама, от която в действителност никога нищо не се чуваше. От другата, в номер шестдесет и четири обаче, беше настанен холандецът. В течение на двадесет дни, в течение на двадесет горчиви нощи този господин бе станал за мен необикновено важен, прекалено важен, митична фигура, божество, демон и призрак, когото едва преди няколко дни победих.

Никой, комуто бих го показал, нямаше да ми вярва. Този господин от Холандия, който толкова много дни ми пречеше да работя, толкова много нощи ми пречеше да спя, не е някакъв буен яростен воин, нито ентусиазиран музикант, нито пък се прибира в неочаквано време пиян, нито бие жена си или се кара с нея, той не свири, не пее, дори не хърка, най-малкото не толкова високо, че да ми пречи. Той е солиден, нравствен, вече немлад човек, води редовен живот като по часовник и няма никакви очебийни недъзи. Как е възможно този идеален гражданин да ми причинява такива страдания?

Възможно е, за съжаление е факт. Двете главни точки, опорните стълбове на моето нещастие са следните: стаите шестдесет и четири и шестдесет и пет са свързани с междинна врата, наистина затворена и препречена от една маса, но в никакъв случай това не е дебела врата. Ето едното нещастие, то не може да се отстрани. Второто, по-лошото, е, че холандецът има жена. А тя не може с позволени средства да бъде премахната от света или поне извадена от стая номер шестдесет и четири. И после, сполетя ме необикновеното нещастие, че съседите ми, точно както и аз самият, принадлежат към сравнително редкия тип обитатели на хотела, които прекарват по-голяма част от деня в стаята си.

Ако аз също бих имал при себе си жена, ако бях учител по пеене или притежавах пиано, цигулка, валдхорна, тръба или барабан, бих могъл с надежда за успех да поведа борба срещу моите холандски съседи. Но положението е такова: в течение на двадесет и четирите часа от денонощието холандската двойка не чува откъм моята страна нито звук, аз се отнасям към нея като към кралска двойка или като към тежко болни, щедро й правя постоянно и невъобразимо благодеяние в една съвършена и абсолютна тишина. А как те отвръщат на моето благодеяние? Отреждат ми, след като всяка нощ от дванадесет до шест часа сутринта спят, насъщното време на пощада от шест часа. На мен е оставен изборът дали да употребя тези часове за работа, за сън или за молитва и медитация. С останалите осемнадесет часа на денонощието не разполагам, не ми принадлежат, тези всекидневни осемнадесет часа всъщност изобщо не могат да се намерят при мен, а само в стая номер шестдесет и четири. В стая номер шестдесет и четири цели осемнадесет часа се бъбри, смее се, прави се тоалет, приемат се гости. Не се действа с огнестрелно оръжие, нито пък се музицира, не възникват и побои, трябва да призная. Но там никой не размишлява, не чете, не медитира, не замълчава. Реката на разговорите тече непрестанно, често оттатък, в стаята, се събират четирима или шестима, а вечер съпружеската двойка бъбри до единадесет и половина. Сетне започва звънтенето на чаши, на порцелан, чува се шумът от четките за зъби, от придърпването на няколко стола, мелодиите на гаргарата. После скърцат леглата и най-после става тихо и остава тихо (трябва да го призная още веднъж) чак до зори, някъде докъм шест часа, час, в който един от съпрузите, не зная дали той или тя, се вдига и разтърсва пода, отива до банята и бързо се връща отново. Междувременно за мен настава час да сляза в банята, а при завръщането ми нишката на разговорите, на шумовете, на смеха, на придърпването на столове вече не се прекъсва почти до среднощ.

Ако бях разумен, нормален човек както другите, лесно бих се приспособил към положението. Бих се предал — нали двама са по-силни от един — и бих прекарвал деня си някъде другаде, а не в моята стая, в читалнята или пушалнята, по коридорите, в курортното казино и ресторанта, както правят повечето курортисти. А нощем също щях да спя. Вместо да постъпвам така, аз съм обзет от съсипващата, глупава, изнервяща страст през деня много часове да седя сам на бюрото, напрегнат да размишлявам, напрегнат да пиша, често единствено за това, после отново да унищожа написаното; и през нощта изпитвам наистина голяма, неутолима жажда за сън, заспиването ми обаче е сложен процес на задрямване, който трае часове, а после сънят ми е много лек, много тънък и крехък, един дъх стига да го разкъса. И когато около десет-единадесет часа смъртно уморен съм толкова близо до заспиването, нищо не помага, не стигам до съня, ако редом холандците приемат своята компания. И докато уморен и с копнеж чакам да дойде полунощ, докато мъжът от Хага ми даде разрешение евентуално да заспя, дотогава съм толкова бодър и възбуден от чакане, слушане и размишляване за бъдещата работа, че най-голямата част от шестте часа за почивка, отредени ми по благоволение, отминава, преди малко да поспя.

Необходимо ли е всъщност да разправям, че добре съзнавам колко несправедливи са моите изисквания към холандеца да ме остави повече да спя? Необходимо ли е да кажа, че много добре зная: не той е виновен за моя лош сън, а собствените ми духовни влечения и аз самият? Все пак пиша тези бележки от Баден не за да обвинявам другите или за да се самооправдавам, а за да обрисувам преживявания, макар да са странно разкривени като на психопат. Оня другият, по-обърканият въпрос за оневиняването на психопатите, оня страшен и разтърсващ въпрос дали при известни обстоятелства на времето и културата не би било по-благородно, по-достойно, по-правилно да бъдеш психопат, отколкото да се пригаждаш към тези обстоятелства на времето, като жертваш всичките си идеали — този лош въпрос, въпроса на всички изтънчени духове от Ницше насам, аз оставям недокоснат в настоящите записки; бездруго той е тема почти на всички мои писания.

И тъй, холандецът стана за мен проблем поради обстоятелствата, описани по-горе. Не мога напълно да си обясня защо в думи и мисли винаги говоря само за холандеца в единствено число. Нали са двойка, разбира се, двама са? Може би от инстинктивна галантност към жената проявявам повече търпимост, отколкото към мъжа, а може би и защото действително гласът и малко по-тежката стъпка на мъжа особено ми досаждат, във всеки случай нямам предвид „тях“, а „него“, холандеца, от когото страдам. Но това инстинктивно отминаване на жената в моите враждебни чувства и митологизирането на мъжа като враг и антипод отчасти се крепи на много дълбоки и примитивни подтици: холандецът, мъжът с крепкото здраве и приятната външност, с достойното държане и пълното портмоне, за мен, аутсайдера, е вече враждебен тип.

Той е господин на около четиридесет и три години, среден на ръст, със силна, малко набита фигура, който създава впечатление за здраве и естественост. Лицето и фигурата му са възпълни, закръглени, но не така, че това да се натрапва; едрата глава с малко тежките клепачи изглежда масивна и се налага в облика на цялата фигура, може би защото стои на слабо подчертана, някак възкъса шия. Здравината и масивността на тялото, макар холандецът да се движи много отмерено и да има отлични маниери, за съжаление правят движенията и крачките му тежки и кънтящи, те се чуват по-силно, отколкото неговите съседи биха желали. Гласът му е дълбок и еднозвучен и не се изменя много нито по височина на тона, нито по сила, цялата личност, наблюдавана обективно, прави впечатление на сериозна, надеждна, успокояваща, почти симпатична. Ала пак има нещо смущаващо — той е склонен към леки простуди (всъщност това се случва с всички курортисти в Баден), което го кара гръмко да кашля и да киха; при тези тонове също намират израз мощ и сила.

И тъй, господинът от Хага има нещастието да бъде мой съсед, през деня заплашителен враг, често погубващ моята литературна работа, през част от нощта — отново враг, погубващ и моя сън. Естествено, не във всички дни възприемам съществуването му като наказание и бреме. Имаше няколко топли, слънчеви дни, в които ми бе съдено да поработя на открито; в градината на хотела, в един прикътан край до ниски храсти, с папка на колене, изпълвах моите листа, обмислях идеите си, вървях по следата на мечтите си или доволен, четях, моя Жан Паул. Във всички хладни и дъждовни дни обаче, а те бяха твърде много, от сутрин до вечер бях стена до стена с врага; докато безмълвно и напрегнато седях, склонен над заниманията си на писалището, отвъд вратата холандецът крачеше нагоре-надолу, пълнеше умивалника, плюеше, хвърляше се в креслото, разговаряше с жена си, смееше се с нея на вицове, приемаше гости. Често за мен това бяха много мъчителни часове. Все пак притежавах огромна броня срещу тях, а именно моята работа. Не съм трудов герой и не заслужавам награда за прилежание, но щом веднъж съм си позволил да бъда изпълнен и очарован от едно вътрешно просветление или поредица от мисли, щом веднъж, дори без особено удоволствие, съм се впуснал в опита да придам форма на тези мисли, тогава упорствам в начинанието и за мен нищо друго не е важно. Наставаха часове, когато ми се струваше, че в номер шестдесет и четири цяла Холандия може да празнува събор. Това едва ли би ме засегнало, защото бях омагьосан и обсебен от самотната фантастична и опасна игра на търпение, която ме тласкаше, тичах трескаво с конвулсивно перо подир мислите си, строях изречения, избирах от прилива на асоциациите, упорито ловях като с въдица подходящите думи. Читателят може много да се смее над това, за нас пишещите обаче писането винаги е лудешка вълнуваща работа, пътуване с най-малка лодка в открито море, самотен полет през вселената. Докато човек търси една-единствена дума, избира я от три предложили се, същевременно се мъчи в душата и ухото си да запази цялото изречение, което гради, и докато кове израза, докато осъществява замислената конструкция, притяга винтовете на скелето, съгласувано, по някакъв тайнствен начин постоянно трябва да усеща тона и пропорциите на цялата глава, на цялата книга — това действително е вълнуваща работа. От собствен опит познавам подобна напрегнатост и съсредоточеност само още при дейността на художника. И тогава е съвсем същото; всеки отделен цвят правилно и грижливо да се съчетава със съседните цветове, е хубаво и лесно, човек може да го научи и после колкото пъти пожелае, да го прилага. Свръх него обаче всички части на картината и тези, които дори още не са нарисувани и видими, действително винаги да бъдат живи в ума и да се вземат под внимание, да се чувства цялата сложна мрежа от кръстосващи се емоции — това е удивително трудно и само рядко се удава.

Следователно литературната работа налага толкова голяма потребност от съсредоточаване, че при силно напрегната творческа подбуда външните пречки и смущения действително могат да бъдат преодолени. Авторът, който само седи на удобна маса, при най-добро осветление, със собствения си привичен материал за писане, специална хартия и тъй нататък, и смята, че му е възможно да работи, за мен е подозрителен.

Обикновено човек инстинктивно търси всички външни облекчения и удобства, но там, където не се намират, минава и без тях. И така, често ми се удава, пишейки, да създам дистанция или изолираща стена между себе си и номер шестдесет и четири, която ме закриля за един продуктивен час. Но щом почна да се уморявам, за което особено допринася и напластяваният недостиг на сън, смущенията се долавят отново.

Много по-лошо, отколкото с работата, за мен стояха нещата със съня. Не искам да излагам тук моята обоснована чисто психологически теория за безсънието. Ще кажа само, че недълготрайният имунитет срещу Холандия, съсредоточеността за известно време, през което понякога при работа ми се удаваше да игнорирам стая шестдесет и четири с помощта на окрилящи сили, не бяха отредени на опитите ми да заспя.

Страдащият от безсъние, когато за по-дълго време е изоставен на своите мъки, както правят повечето хора в състояние на нервна преумора, насочва чувства на неприязън, на омраза, дори жажда за унищожение и срещу себе си самия, и срещу най-близкото окръжение. И тъй като засега моето най-близко окръжение се представляваше единствено от Холандия, в безсънните нощи у мен бавно се трупаха чувства на отричане, на ожесточение, на омраза, които не можеха да се разсеят през деня, защото напрежението и смущенията не преставаха. Ако лежах в леглото, трескав от преумора и неутолима жажда за спокойствие, а холандецът ми пречеше да заспя и слушах в съседство ситите, здрави, солидни крачки, твърдите стегнати движения, силния му внушителен тон, изпитвах срещу него твърде несдържана ненавист.

И въпреки това положение до известна степен винаги съзнавах глупостта на моята омраза, междувременно за моменти можех отново да се надсмивам на собствената си злост и така да пречупвам острието й. Но за мен беше фатално, когато тази, сама по себе си безлична омраза, насочена единствено срещу смущаването на моя сън, срещу собствената ми нервност, срещу тънката врата, в течение на деня все по-малко се поддаваше на неутрализиране и разпиляване и постепенно започна да става все по-глупава, все по-едностранчива и по-лична. Накрая вече никак не помагаше, че поддържах и доказвах на себе си личната невинност на холандеца. Просто го ненавиждах, и не само в миговете, когато той действително ми беше досаден, когато в дълбока нощ силният му тропот, говор и смях може би наистина бяха безогледни. Не, сега го мразех съвсем правилно, с обикновената, наивна и глупава враждебност, с която несполучилият дребен християнски търговец се отнася към евреите, с онзи вид тъпа, животинска, неразумна и в основата си страхлива или завистлива омраза, за която винаги толкова много съжалявах у другите и която отравя политиката, сделките, обществото и на каквато смятах, че не съм способен. Вече не ме отвращаваше просто кашлянето, гласът на холандеца, а той самият, реалната личност, и когато, доволен и без да подозира каквото и да е, през деня ме срещаше някъде, за мен това беше среща с безспорен враг и вредител и цялата ми философия стигаше само дотам да не позволя външна изява на чувството си. Неговото гладко радостно лице, дебелите клепачи, пълните радостни устни, шкембето под модерната му жилетка, походката и държането — всичко заедно ми беше противно и омразно и най-често ненавиждах всичките неизброими белези на сила, здраве, и неопустошеност, неговата усмивка, доброто му настроение, енергичните движения, невъзмутимото безгрижие в погледа му, всички признаци на биологично и социално превъзходство. Естествено, по този начин беше лесно да си здрав, в добро настроение и да играеш ролята на самодоволен господин, щом като ден и нощ подяждаш съня и силите на други, след като обсебваш и се наслаждаваш на съобразителността, на тихото държане и овладяността на своите съседи, сам обаче не знаеш никакви задръжки и както ти се иска, денем или нощем, изпълваш въздуха и сградата със звуци и вибрации. Дявол да го вземе този господин от Холандия! Смътно си спомням за Летящия холандец, не беше ли и той проклет демон и дух-мъчител? Но добре помня холандеца, описан някога от писателя Мултатули^[1], оня тлъст сладострастник, който трупа пари и чието богатство и сито добродушие има за основа съсипването на малайците. Смелият Мултатули!

Мои приятели, които по-точно познават чувствата и начина ми на мислене, вярата и възгледите ми, могат да си представят колко много наложената, неприемлива за сърцето ми омраза срещу невинен ме е смущавала и мъчила, и то не заради невинността на „врага“ и заради несправедливостта, с която се отнасях към него по чувство, а преди всичко заради безсмислието на моето държане, заради неизмеримите принципни противоречия между поведението ми на дело и всичко, което представлява мое познание, моя вяра и религия. А тъкмо аз на този свят не вярвам в нищо така дълбоко, никоя друга представа за мен не е толкова свята, както идеята за единството, представата, че целостта на света е божествено единство и че всяко страдание, всичко зло се състои само в това, че ние единиците вече не се чувстваме неразделна част от цялото, че Азът си придава голяма важност. В живота си съм изтърпял много страдания, много неправди съм извършил, надробил съм си много глупости и горчивини, но всякога ми се е удавало да се избавя, да пожертвам и да забравя моето „аз“ и да чувствам единството; да приема разрива между вътрешно и външно, между Аза и света като илюзия и със затворени очи послушно да се включа в единството. Никога не ми е било лесно, никой не би могъл да има по-малко дарба за светост от мен; но въпреки това винаги отново съм срещал чудото, на което християнските теолози са дали красивото име „милост“, онова божествено преживяване на примирението, на непротивенето, на доброволното съгласие, което, разбира се, не е нищо друго освен християнската отдайност на Аза или индийското познание на единството. А сега отново бях напълно отвъд единството, изолиран, един страдащ, озлобен и враждебен Аз. Разбира се, и други бяха в такова състояние, не бях сам, съществуваха множество хора, за които целият живот бе борба, мъжествено самоутвърждаване на Аза срещу околния свят, на които идеята за единство, за любов, за хармония, бе непозната и чужда, би изглеждала глупава и слабовата: да, дори цялата практическа общоприета религия на модерния човек се изразява във възвеличаване на Аза и на неговата борба. Но да се чувстват добре в себелюбието и в борбата на Аза, е възможно единствено за наивните, за силните, несломимо първични същества; на знаещите, които са прогледнали в страданието, които в страданието са станали по-одухотворени, не им е дадено да намират щастие в тази борба, за тях щастието е мислимо само в жертвеността на Аза, в преживяването на единството. Блазе на простодушните, които обичат себе си и могат да мразят своите врагове, блазе на патриотите, които никога не се съмняват в себе си, защото във всички беди и нещастия на своята страна никога и ни най-малко не смятат, че и те имат някаква вина, а, естествено, французите или русите, или евреите — все едно кой, винаги само някой друг, един „враг“. Може би тези хора представляват девет десети от живите и действително са щастливи със своята варварска прарелигия, може би живеят така радостно и леко, че да им завидиш, в бронята си от глупост или от крайно хитра враждебност към мисленето, макар че и това е безкрайно съмнително, защото къде ли се намира общата мярка за щастието на ония хора и за моето, за техните страдания и за моите?

Дълга, мъчително дълга бе нощта, в която бях погълнат от тези мисли. Лежах в леглото като жертва на холандеца, който в съседство с мен кашляше, плюеше, ходеше нагоре-надолу, бях сгорещен и преуморен, очите ми пренапрегнати от дългото четене (какво ли друго бих могъл да правя?) и чувствах: вече безусловно трябва да се сложи край на това състояние, на тази мъка и позор. Едва бе засветила тази яснота, това убеждение или решение, студено и бистро като утринна виделина, едва се бе появило пред душата ми релефно и твърдо: „Това трябва незабавно да бъде изстрадано докрай и доведено до разрешение“ и у мен първо изплуваха обичайните груби фантазии, добре познати на всеки нервен човек от миговете на особена мъка. Само два пътя, така изглеждаше, могат да ме спасят от клетническото ми положение; следваше да избера един от тях: или да погубя себе си, или да се обясня с холандеца, да го хвана за гърлото и да победя (той тъкмо кашляше със завидна енергия). И двете представи бяха хубави и избавителни, макар и малко детински. Приятна бе мисълта да се оттеглиш по някои от обичайните, често преценявани начини на типично детско самоубийствено чувство. „Ще си получите заслуженото, ако взема да си прережа гърлото.“ Беше хубава и другата представа — вместо моето да уловя гърлото на холандеца и да го удуша или прострелям и стана победител над неговата груба, неизтънчена виталност.

Тези наивни фантазии да унищожа или себе си, или врага междувременно се изчерпаха бързо. Човек можеше да им се отдаде за известно време, да избяга в тези мечти, но те увяхваха скоро и губеха своята омая, защото след кратко блуждаене през такива лабиринти желанието ми отслабваше и трябваше да призная пред себе си, че подобни въжделения бяха необикновени екзалтации на мига, че действително и сериозно не желаех да унищожа нито себе си, нито холандеца. Би било напълно достатъчно неговото отдалечаване. И сега се опитах да изобразя в картини това отдалечаване, запалих лампата, от чекмеджето на нощното шкафче взех книжката с разписанията на превозните средства и си дадох труда да съставя непрекъснат маршрут, по който холандецът би могъл утре в ранни зори да отпътува и колкото е възможно по-бързо да стигне в родината си. Това занимание ми достави известно удоволствие, виждах мъжа да става на разсъмване в неприятен хлад, виждах и чувах как за последен път приготвя тоалета си в стая номер шестдесет и четири, обува обувките си, щраква вратата, виждах го изтръпнал от студ да върви към гарата и да отпътува, виждах го около осем часа сутринта в Базел да се кара с френските митничари и колкото по̀ се разгръщаше измислицата, толкова по-леко ми ставаше. Но още в Париж въображението ми направи засечка й цялата картина се срути в развалини дълго преди моят човек да стигне до холандската граница.

Това бяха празни работи. По толкова прост и лесен начин врагът, врагът в мен самия, не можеше да бъде надмогнат. Разбира се, не ставаше дума за някакво отмъщение спрямо холандеца, от моя страна всичко се свеждаше изключително до постигането на едно скъпо, положително и достойно отношение към него. Задачата ми вече беше съвсем ясна: трябваше да преобразя собствената си безсмислена омраза, да обикна холандеца. Тогава той колкото и да плюеше, да вдигаше шум, аз щях да имам превъзходство, щях да бъда неуязвим. Ако ми се удадеше да го обикна, вече не биха го спасили цялото му здраве и цялата му виталност, тогава щеше да бъде мой и неговият образ нямаше да противостои на идеята за единство. И тъй, бодро напред, целта е достойна! Заслужаваше си добре да използвам моята безсънна нощ.

Задачата беше колкото проста, толкова и трудна и аз действително прекарах почти цялата нощ в решаването й. Трябваше да преобразя холандеца, да го пресътворя, от обект на моята омраза, от извор на страданието ми да го превърна в обект на моята любов, на моя интерес, на моето съчувствие и братство. Ако не ми се удаде, ако у мен не се получи топлина от градуса, необходим за това претопяване, тогава ще съм загубен, холандецът ще заседне в гърлото ми и по-нататък дни и нощи ще се задушавам. Онова, което имах да извърша, беше просто осъществяване на чудните думи „обичай своите врагове“. Отдавна бях свикнал да не възприемам всички тези толкова забележително убедителни думи от Новия завет, не просто морализаторски, не като повели „ти трябва“, а като приятелски напомнялия на един истински мъдрец, който ни кима; „Опитай веднъж буквално да изпълниш тази премъдрост и ще се учудиш колко благотворно ще ти се отрази.“ Разбирах, че тези поучения съдържат не само най-високото от моралните изисквания, но и най-възвишеното и най-мъдрото от науката за душевното блаженство и че цялата теория за любовта от Новия завет, заедно с всички други нейни значения, има значението на добре обмислено психологическо умение. В случая се виждаше като на длан, и най-младият, и най-наивният психоаналитик би могъл само да потвърди, че между мен и избавлението ми стои единствено още неизпълненото изискване да обичам моя враг.

И ето, стигна се до това, той нямаше, заседнал в гърлото ми, да ме задушава, омразата щеше да бъде претопена. Но това не ставаше лесно, струваше много труд и пот, струваше два или три нощни часа на най-силно напрежение. После обаче бе постигнато.

Поставих началото, като с възможната пределна яснота изправих пред душевния си взор фигурата на оня, от когото се страхувах, докато никоя ръка, никой пръст на ръката, докато никоя обувка, никоя вежда, никоя бръчка на бузата вече не липсваха, докато изцяло го гледах пред себе си и изцяло го притежавах вътрешно, виждах го да върви, да седи, да се усмихва и да заспива. Представях си как сутрин той си мие зъбите с четка и как нощем заспива на възглавницата, виждах как клепачите му уморено натежават, виждах шията да се отпуска и главата леко да клюмва. Измина цял час, докато най-после го превъзмогнах. С това постигнах много. Да обича нещо, за поета означава да го включи в своята фантазия, там да го топли и съхранява, да играе с него, да му даде от собствената си душа и да го оживи със собствения си дъх. Така направих с моя враг и най-после той ми принадлежеше и се бе сродил с мен. Ако неговата шия не беше някак възкъса, всичко друго не би ми се удало, но шията ми дойде на помощ. Можех да събличам или да обличам холандеца в къси панталони или в редингот, да го поставям в гребна лодка или да седи край масата за обяд, можех да го превръщам в крал, в просяк, в роб, в старец или дете и при всяка от толкова различните фигури той все беше с къса шия и малко изпъкнали очи. Тези белези бяха неговите слаби точки, тях трябваше да целя при нападението. Потребно беше много време, докато ми се удаде да подмладя холандеца, да си го представя като млад съпруг, като годеник, студент и ученик. Когато най-после успях да го върна назад и видя преобразен в малко момче, за пръв път се отнесох към шията със съчувствие. По кроткия път на състраданието той завладя моето сърце, когато с представата за този силен и енергичен юноша видях и родителите му, загрижени поради лекия белег на предразположението към астма. Продължих по мекия път на състраданието и вече не бе необходимо особено изкуство, за да се появят във въображението ми бъдните години и степени. Когато стигнах дотам да си представя човека десет години по-стар и да го видя получил първия си удар, тогава изведнъж всичко у него така ме трогна, че почнах да го съжалявам. Той беше вече с пълните устни, с тежките клепачи, с неизразителния глас, всичко това ме омилостивяваше и преди още в дейното ми въображение да се бе стигнало до имагинерната му смърт, човешкото у него, слабостите, обречеността да умре ми бяха вече така братски близки, че от дълго време нямах нищо против него. Тогава се зарадвах, склопих очите му, затворих и моите, защото беше утро, и съвсем изнурен от нощните си съчинения, като призрак се отпуснах на възглавницата. На следващия ден и през следващата нощ имах предостатъчно възможности да установя, че съм победил Холандия. Човекът можеше да се смее или да кашля, да се държи като здравеняк, стъпката му да кънти още по-силно, той да блъска столове или да се шегува, вече нищо не ме изваждаше от равновесие. През деня можех задоволително да работя и през нощта задоволително да почивам.

Завоеванието ми беше голямо, но не му се наслаждавах дълго. На втората сутрин след победната нощ холандецът ненадейно си замина, с което отново той бе победителят и ме остави странно разочарован, тъй като вече нямаше към кого да отправя моята трудно постигната любов и невъзмутимост. Отпътуването му, за което някога толкова искрено бях копнял, сега едва ли не ми причини болка.

На негово място в стая номер шестдесет и четири се настани жена с един от ония бастуни с гумените наконечници, дребна, сива дама, която виждах или чувах твърде рядко. Тя беше идеална съседка, никога не ми попречи, никога не възбуди у мен гняв и враждебност. И все пак едва сега, по-късно, мога да призная това. В продължение на много дни новото съседство бе за мен постоянно разочарование, много по-приятно би ми било отново да бъде тук моят холандец, когото най-после можех да обичам.