Херман Хесе
Курортист (6) (Записки от едно лечение в Баден)

Подобрение

Моето лечение ще приключи скоро. И слава богу, върви към подобрение, върви на добре. Цяла седмица бях съвсем безнадежден и омаломощен, просто още болен, просто още уморен, просто още скучаещ и досаден на самия себе си. Малко оставаше, и щях да поръчам да ми сложат гумен наконечник на бастуна. Малко Оставаше, и щях да почна да чета списъка с имената на пристигналите курортисти. Малко оставаше, и вече нямаше да слушам забавна музика едва четвърт или половин час, а щях да стоя на целите едно или двучасови концерти и вечер вместо една щях да изпивам по две бири. Малко оставаше и да проиграя в курортното казино всичките си налични пари. Също малко оставаше да бъда пленен от моите сътрапезници в хотела, мили приятни хора, към които изпитвах уважение и от които много можех да науча, ако не повтарях старата грешка и не се мъчех да го постигна по пътя на разговора. А беседите с хора, с които не си дълбоко свързан, почти винаги са толкова пусти и толкова те разочароват. Към това се добавя и обстоятелството, че непознатите, когато ме заговарят, за съжаление виждат в мен винаги само специалиста и смятат, че винаги трябва да засягат литературата и изкуството, и, естествено, тогава се дрънкат глупости и най-привлекателните хора опознаваш откъм страна, по която от дванадесет единадесетте не се различават помежду си.

Прибавят се още и болките, и лошото време, при което всекидневно отново се простудявах (сега разбрах, и вечните простуди на холандеца), и страшната умора от лечението, имаше цяла редица дни, които не мога да похваля. Но както се случва, един ден и тази редица свърши. Настъпи утро, в което всичко ми беше така болезнено, че останах да лежа и дори вече не можех да направя всекидневната баня. Стачкувах, просто не се вдигнах от леглото, само един ден, на втория, ми стана по-добре. Този ден, в който започна обрат, за мен е забележителен, защото обратът и преобразяването дойдоха съвсем неочаквано и изненадващо. Човек може да се справи с всичко, и с най-противното положение, стига сериозно да желае това; така и аз, дори в най-опустошителните и отчайващи дни на лечението ми, посред най-тежкото униние никога не се съмнявах, че отново ще мога да изгазя от тази тиня. Измъкването, бавното и мъчително побеждаване на външния свят, бавното търсене и намиране на най-логичното отношение — беше, както знаех, един постоянно проходим път, беше добре проходимият, много препоръчителният път на разума. От нявгашните си изживявания обаче знаех и друг път, който не трябваше да се търси, а само да се намира — пътя на щастието, на милостта, на чудото. Но не смеех и да се надявам, че тъкмо сега чудото е близо до мен, че от срамното състояние на този нещастен ден ще изляза на пътя на разума, на съзнателния тренинг, не мъчително и потънал в прах, а окрилен, и щях да бъда спасен по осеяната с цветя алея на милостта.

В деня, в който отново се съвзех от зашеметяването и реших да продължа лечението и живота, наистина бях поуспокоен, но в никакъв, случай не и в добро настроение. Краката ме боляха, усещах болки в гърба, тилът ми беше скован, трудно ми беше да стана, трудно ми бе да стигна до асансьора и банята, труден беше и обратният път. Когато най-после наближи обяд, зле настроен и без апетит се провлачих до трапезарията, изведнъж се улових, че се наблюдавам, изведнъж вече не бях просто курортистът с вдървените крака, с безрадостното лице, който слиза по стълбището на хотела, а едновременно и наблюдател на самия себе си. Това бе настъпило внезапно на някое от многобройните стъпала, внезапно се бях разделил на две, гледах себе си, гледах един лишен от апетит курортист да се влачи по стълбите, гледах как опира ръка на парапета, нуждаейки се от помощ, виждах го как минава покрай поздравяващия го главен келнер в трапезарията. И преди често бях преживявал това състояние и незабавно му се зарадвах като на щастлив знак, че сред тази неплодотворна и отегчителна епоха то се бе появило ненадейно.

Във високата светла трапезария седнах край моята усамотена кръгла масичка, същевременно се наблюдавах как сядам, как намествам стола под себе си и при това леко прехапвам устни, защото изпитвам белка, и как после механично посягам към вазата с цветя и я слагам малко по-наблизо, как бавно и нерешително измъквам салфетката от пръстена. Тук и там други гости сядаха на своите масички, както джуджетата в „Снежанка“, издърпваха салфетките от пръстените. Курортистът Хесе обаче беше главният обект на моето наблюдаващо „аз“. Курортистът Хесе, с овладяното лице, на което лежеше дълбока скука, си наля малко вода в чашата, отчупи парченце хляб, но всичко само за да минава времето, защото нямаше намерение нито да пие вода, нито да яде хляб, като на игра изсърба супата си и гледаше с притъпен поглед към другите маси в голямата зала, вдигаше очи към стените, изрисувани с пейзажи, и към главния келнер, как бързо минава през залата, към хубавите сервитьорки в черни роклички и с бели престилки. Неколцина от останалите курортисти седяха групово или по двойки на малко по-големи маси, повечето обаче също както горепосоченият седяха сами с овладени, но дълбоко скучаещи лица пред самотните си чинии, наливаха си бавно по малко вода или вино в чашите, едва докосваха и хляба, гледаха с притъпен поглед към масите на другите, вдигаха очи към стените, изрисувани с пейзажи, и към бързащия главен келнер и хубавите сервитьорки в черни роклички и с бели престилки. По стените приветливо чакаха глупаво и малко смутени хубавите пейзажи, а от тавана на залата приветливо и без смут гледаха надолу — хрумване на някой отдавна забравен декоратор — четири нарисувани слонски глави, които в предишните дни често ми създаваха радост; защото съм приятел и почитател на индийските божества и във всяка, от тези глави виждам изтънчения умен слоноглав бог Ганеша^[1], когото много почитам. И често, докато от моята масичка гледах нагоре към слоновете, си припомнях, че някога в детството ми бяха разказали: предимството на християнството се състояло главно в това, че не познавало божества и изображения на идоли, но колкото по-възрастен и по-умен ставах, тъкмо тук виждах голям недостатък на тази религия — че тя освен чудната католическа Мария не признава никакви други божества и божествени изображения. Какво ли не бих дал, ако например апостолите, вместо да са някак скучни и вдъхващи доста страх проповедници, да бяха божества, с всякакви чудесни сили и естествени белези, и виждам само слаб, но все пак добре дошъл заместител на това в свързването на евангелистите с някои животни.

Оня, който сега наблюдаваше мен, гостите, всичко, бе Хесе, обзет от скука, и от скука се хранеше, следеше другите гости на хотела, обзети от скука, от скука се хранеха и те, но той не бе курортистът и болният от ишиас Хесе, а старият, малко недружелюбен еремит и особняк, старият странник и поет, приятелят на пеперудите и гущерчетата, на старите книги и религии, оня Хесе, който решително и силно се бе противопоставил на света, за когото означаваше голямо страдание да поиска от съответните учреждения легитимация за жителство или само да попълни формуляр за преброяване на населението. Този стар Хесе, това в последно време някак отчуждено и загубено „аз“, сега отново бе тук и ме гледаше. Той виждаше как Хесе без апетит, без удоволствие върти вилицата и раздробява хубавата риба и без да е гладен, тъпче залък след залък в своята намусена уста, виждаше как, без всяка необходимост, без мисъл, мести тук и там солницата или шишето с вода и ту простира краката си под стола, ту ги прибира, как и другите посетители правят същото, как тези скучаещи хора биват обслужвани и хранени с необикновена загриженост от главния келнер и хубавите млади момичета, макар никой да не усеща глад, и как отвън, зад високите тържествени сводести прозорци на залата, в един друг свят облаците се носят по небето. Тайният наблюдател забелязваше всичко това и изведнъж представлението му се стори необикновено странно, забавно и смешно, а също и злокобно, тези плахи хора, замръзнали като восъчни фигури в кабинет, не живееха истински, и този обхванат от скука Хесе, който се храни без апетит, беше като всички други, които скучаеха. Непоносимо жалка, непоносимо идиотска беше тази пиеса, пълна с безсмислена тържественост, цялата струпана купчина от яденета, порцелан и стъкло, сребро, вино, хляб, прислуга — всичко за няколко отдавна сити посетители, чиято скука и мрачно настроение нито яденето, нито пиенето, а още по-малко изгледът към носещите се облаци беше в състояние да разсее.

Курортистът Хесе тъкмо вдигна своята чаша с вино, само от скука, приближи я до устата си, без истински да пие, добави още едно към всички безпомощни и автоматични привидни действия, свързани с обяда, тогава се извърши обединяването на двете „аз“, на онова, което се храни, и което наблюдава, и внезапно бързо аз трябваше да оставя чашата, защото отвътре ме разтърси внезапен огромен изблик на смях, съвсем детинска развеселеност, внезапно прозрение за безкрайната комичност на цялото положение. За миг картината на тази зала, пълна с болни, навъсени, разглезени и мудни хора (когато схванах, че и в душите на другите стават подобни неща, каквито и в моята), ми се стори отражение на целия наш цивилизован живот, живот без силни подтици, принуден да се движи по установени релси, с неудоволствие, без отношение към бог и облаците в небето. За миг си представих и хилядите трапезарии, в които нещата изглеждат точно така, мислех и за стотиците хиляди кафе-сладкарници с изцапаните мраморни масички и сладникавата претрупана, дъхаща похот музика, за хотелите и канцелариите, за цялата архитектура, за музиката, привичките, сред които живее нашето човечество, и всичко ми се виждаше по значение и стойност сходно със скучната игра на моята ръка, която се забавлява с прибора за риба, с неутолимото празно блуждаене на моя суров поглед из залата. Всичко заедно обаче, трапезарията и светът, курортистите и човечеството, в течение на един миг в никакъв случай не ми се струваше ужасно и трагично, а единствено страшно жалко. Необходимо бе само човек да се разсмее, да разчупи механизма и през нашата пуста зала да преминат бог и птиците, и облаците и ние вече да не бъдем мрачните гости на една курортна трапеза, а доволни гости на бога край пъстрата трапеза на света.

Много бързо, както казах, в тази секунда отместих настрана чашата с вода, вътрешно разтърсен от прилива на неудържим смях. За мен представляваше голяма мъка да овладея този смях, да не му позволя да избухне. Ах, като деца често сме преживявали нещо подобно, когато на някоя трапеза, в някое училище или църква седиш и чак до носа и очите си зареден със силно, добре обосновано желание да се разсмееш, но не бива да се смееш, трябва някак да потиснеш смеха, заради учителя, заради родителите, заради реда и закона. Неохотно вярвахме и се подчинявахме на тези учители, на тези родители и бивахме много изненадани, такива сме и до днес, че зад техните разпоредби, религиозни и нравствени поуки седи като авторитет оня Исус, който тъкмо за децата е казал, че те са блажени. Дали действително е имал предвид само образцовите деца?

Но и този път ми се удаде да се овладея. Останах тих и изпитвах само напор в гърлото и гъдел в носа, с копнеж търсех някакъв малък вентил и изход; нещо позволено и приемливо за изблик, иначе щях да се задуша. Дали пък подобава, когато келнерът мине край мен например, да го ощипя по крака, или с малко вода от чашата си да напръскам келнерката? Не, не вървеше, всичко това беше забранено, то бе старата история, както преди тридесет години.

Докато мислех така и смехът ми беше съвсем високо в гърлото, гледах втренчено отсреща към съседната маса в лицето на една непозната жена, дама с посивели коси, която, видимо болна, бе облегнала на стената до себе си бастун и играеше с пръстена на салфетката си, защото тъкмо сега бе настъпила пауза в сервирането и всички ние прилагахме обичайните средства за запълване на времето. Един увлечено четеше някакъв стар вестник; ясно се виждаше, че отдавна го знае наизуст, все пак от скука поглъщаше отново и отново вестта за това, че господин президентът не е добре, и съобщението за дейността на някаква изследователска комисия в Канада. Една стара госпожица смеси две прахчета в чашата си, за да може след яденето да ги вземе. Видът й беше малко като на ония възрастни дами от приказките, които вдъхват страх и смесват магьоснически средства във вреда на другите, на по-хубавите хора. Някакъв господин, изглеждаше елегантен и уморен, сякаш бе от роман на Тургенев или Томас Ман, с изтънченост и меланхолия гледаше към един от нарисуваните на стената пейзажи. Най-много ми харесваше нашата великанка, тя седеше в безукорна поза и добро настроение както почти винаги пред празната си чиния и нямаше вид нито на зла, нито на скучаеща. Напротив, строгият морален господин с бръчките и силната шия седеше тежко на стола си, като че ли представляваше цял съд заедно със съдебните заседатели, и на лицето му имаше такъв израз, сякаш току-що бе осъдил собствения си син на смърт, а всъщност просто беше изял само пълна чиния аспержи. Господин Кезелринг, розовият паж, и днес още си беше прелестен и розов, но малко поостарял и попритъпен, личеше, че днешният ден не бе хубав за него, трапчинката на детинската буза на пажа днес изглеждаше също така невероятна и досадна, както пакетчето пикантни картинки във вътрешния му джоб. Колко странно и смешно бе всичко това! Защо всички ние седяхме тук, чакахме и се хилехме? Защо ядяхме и чакахме другите ястия, след като всички отдавна вече не бяхме гладни? Защо Кезелринг сресваше косите си на поет с мъничка джобна четка, защо носеше ония глупави картинки в джоба си, защо този джоб беше подплатен с коприна? Всичко това беше толкова необосновано и невероятно! Всичко така неудържимо предизвикваше смях.

И тъй, неотклонно се взирах в лицето на старата дама. Тогава тя изведнъж остави пръстена на салфетката, погледна ме и докато ние за момент се втренчвахме един в друг, смехът се качи в лицето ми, не можех нищо друго — най-приветливо се ухилих на жената с целия насъбрал се у мене смях, той разкриви устните и стигна до очите ми. Не знаех какво мислеше тя за мен сега, но реагира чудесно. Отначало бързо сведе очи и отново пъргаво взе в ръка своята играчка, ала лицето й бе станало неспокойно и докато аз гледах с голямо любопитство, то все повече и повече се изменяше и придоби най-странна гримаса. Жената се разсмя! Тя се бореше с напора на смеха, като преглъщаше и правеше гримаси. Бях я заразил със смеха! И така, ние двамата съжители в един хотел, познати като улегнали възрастни хора, седяхме на местата си сякаш малки ученици, взирахме се пред себе си, хвърляхме погледи странишком един към друг, а лицата ни тръпнеха, за да овладеят смеха. Още двама-трима от залата забелязаха това и почнаха с удоволствие и някак иронично да се усмихват, като че ли се бе счупило някакво стъкло на прозореца и синьо-бялото небе бе почнало да се стича навътре, за минути премина весело заразително настроение, едно подсилване из цялата зала, сякаш всеки тъкмо сега бе забелязал как неизразимо глупаво и жалко седяхме в нашето курортистко достойнство и монотонната тъга.

От този момент нататък пак се почувствах добре, вече не бях просто курортист, специализирал се да бъде болен и лекуван, а болестта и лечението отново станаха странични неща. Разбира се, още изпитвах болки, не можех да го отрека. Но, за бога, така и трябваше да боли; предоставих болестта сама на себе си, не ми бе работа по цял ден да я ухажвам.

След обяда един от обитателите на хотела ме заговори, човек, който просто ми беше несимпатичен, господин с много мнения, и преди често той ми бе предлагал вестници и ме бе принуждавал да беседваме, съвсем наскоро при един дълъг, крайно скучен разговор безрезервно и примирено се бях съгласил с всичките му доказани принципи и мнения относно учебното дело и възпитанието. И така, този тип сега излезе от обичайната си засада в коридора и се изправи пред мен.

— Добър ден — каза той, — днес изглеждате много доволен.

— Разбира се, много съм доволен. По време на обяда видях няколко облака да минават по небето и тъй като преди мислех, че тези облаци са просто от хартия и спадат към декорацията на залата, много се зарадвах на откритието, че са истински, действителни облаци и въздух. Пред очите ми те се разнесоха, не бяха номерирани и на никой не висеше етикет за продажната му цена. Можете да си представите колко се радвам на това! Действителността още съществува, и то посред Баден! Чудесно!

Колко некрасиво бе лицето, с което господинът посрещна моите думи!

— Така, така — каза той проточено, та чак цяла минута му бе необходима. — Значи вие смятате, че вече няма действителност? А ако смея да попитам, какво разбирате под действителност?

— Ох — отвърнах аз, — това е философски и сложен въпрос. Но на практика мога съвсем лесно да отговоря. Нашата действителност, драги господине, за мен доста точно се покрива с това, което обикновено наричаме природа. Във всеки случай под действителност не разбирам всичко, което тук, в Баден, ни обгражда постоянно; не курортните истории и историите на болестите, не ревматичните романи и подагричните драми, не алеята за разходки и концертите, менюто и програмите, не надзорника в банята и курортистите.

— Какво, и курортистите ли не са за вас действителност? Излиза, че например аз, човекът, който говори с вас, не съм действителен?

— Съжалявам, разбира се, не бих искал да ви засегна, но всъщност за мен вие не сте действителност. Вие, така както ми се представяте, сте без ония убедителни черти, които превръщат за нас възприетото в преживяно, случилото се в действителност. Вие съществувате, драги господине, не мога да оспоря това. Вие съществувате, но на равнище, на което в моите очи липсва времевата и пространствената действителност. Вие съществувате, бих казал, върху равнището на хартията, на парите и на кредита, на морала, на закона, на духа, на почтителността. Вие сте съжител и съвременник на добродетелта, на категоричния императив и разума, а може би дори сте вещта в себе си или сте сроден с капитализма. Но вие не сте действителност, която ме убеждава непосредствено, както е при всеки камък или дърво, при всяка костенурка, всяка птица. Аз мога, драги господине, да се отнасям към вас с неизмеримо одобрение, с почит, мога и да се съмнявам във вас или да се съгласявам, но ми е невъзможно да ви преживея напълно, невъзможно ми е да ви обичам. Вие споделяте тази съдба с вашите роднини и скъпи близки, с добродетелта и разума, с категоричния императив и с всички идеали на човечеството. Вие сте забележителен. Гордеем се с вас. Но действителен не сте.

Господинът широко отвори очи.

— Но ако случайно усетите ръката ми на лицето си, тогава ще се убедите ли в моята реалност?

— Ако проведете този експеримент, той първо ще навреди на вас, защото съм по-силен, отколкото сте вие, и в момента се чувствам свободен от всякакви морални задръжки; но чрез това толкова приятелски предложено доказателство няма да постигнете целта си. Наистина бих реагирал на вашия експеримент с целия така чудесно устроен апарат за самозащита, но вашето нападение няма да ме убеди, че у вас съществува личност и душа. Ако аз запълня с ръка или крак пространството между два електрични полюса, така ще прекъсна разтоварването, без да смятам електрическия ток за личност, за същество от моя вид.

— Вие по природа сте творец, е, да, това ви разрешава някои неща. Изглежда, мразите духа, понятийното мислене и враждувате с тях. От мен да мине, правете го. Но как се съгласува това с вас, поета, с толкова много от собствените ви изказвания? Познавам статии, ваши книги, в които проповядвате тъкмо обратното, признавате разума и духа вместо неразумната и случайна природа, където се застъпвате за идеите и признавате като върховен принцип духовното. Как се свързват тези неща?

— Така, наистина ли? Да, възможно е. Имам нещастието, видите ли, често да си противореча сам. Действителността винаги прави същото, само духът не го прави, и добродетелта не, и вие не, или поне много рядко, уважаеми господине. Например след напрегнат поход през лятото мога да бъда всецяло овладян от желанието да получа чаша пълна с вода и да смятам водата за най-удивителното нещо на света. Четвърт час по-късно, когато не съм жаден, за мен нищо на земята не е по-безинтересно от водата и пиенето. По същия начин постъпвам и с яденето, със спането и размишлението. Отношението ми към така наречения дух например е точно същото, както към яденето или пиенето. Понякога на света няма нищо, което да ме привлича толкова неудържимо и да ми изглежда така безусловно необходимо, както духът, както възможността за абстракция, логиката, идеята. После отново, когато съм наситен от тях, изпитвам потребност и жадувам за противното, всеки дух ме отвращава като развалена храна. Зная от опит, това поведение е самоволно и безхарактерно, дори минава за непозволено, но никога не бих могъл да разбера защо. Защото също както аз постоянно следва да редувам ядене и пост, сън и будуване, трябва и постоянно да се люшкам насам и натам между природно и духовно, между опит и платонизъм, ред и революция, католицизъм и реформаторски дух. Наистина ми изглежда много добродетелно, признак на силен характер и непреклонност, ако през целия си живот някой е в състояние непрестанно да почита духа и да презира природата, винаги да бъде революционер и никога консерватор или обратното, но също така ми се струва фатално, противно и умопомрачително, ако човек винаги иска да яде или само да спи. И въпреки това всички общности — политически, духовни, религиозни и научни — се крепят на предпоставката, че едно такова лудешко държане било възможно, било естествено! И вие, господине, не смятате за правилно, че в един час аз съм буйно влюбен в духа и вярвам, че той може да постигне и невъзможното, а в друг час мразя духа и го оплювам и вместо неговата невинност търся богатството на природата! Защо ли? Как така намирате естественото безхарактерно, здравото и самопонятното — непозволено? Ако бихте могли да ми обясните това, тогава на драго сърце устно и писмено ще се призная за бит по всички тези точки. Тогава ще ви призная толкова реалност, колкото изобщо е възможна, ще ви даря цялата действителност. Но виждате ли, не сте в състояние да ми обясните тъкмо това! Вие стоите тук, а под жилетката ви се крият погълнатите ястия, не сърце. И във вашия измамно сполучливо оформен череп има дух, а няма природа. Никога не съм виждал нещо толкова жалко недействително като вас. Вие сте ревматик, курортист! Хартията прозира през всички илици на дрехите ви, духът се изплъзва, изтича от шевовете ви, човече, у вас няма нищо друго освен вестници, данъчни квитанции, Кант и Маркс, Платон й лихвената таблица. Ако духна, ще изчезнете! Стига да помисля за моята любима или дори само за една малка жълта иглика, това е достатъчно да ви изтласкам напълно от действителността! Вие не сте предмет, не сте човек, вие сте една идея, празна абстракция.

И всъщност, когато аз, малко разгорещен, но в по-добро настроение, протегнах ръката си със свит юмрук, за да докажа на фигурата нейната нереалност, ето че вестникът ми мина през господина и той изчезна. Едва сега, като се спрях, забелязах, че съм излязъл от сградата без шапка и съм стигнал до самотния бряг на реката; стоях сам под красивите дървета, водата течеше и ромолеше и отново бях страстно устремен към противоположния полюс на духа, бях искрено и до опиянение влюбен в глупавия беззаконен свят на случая, в играта на слънчевите и сенчестите петна по светлорозовия пясък на алеята, в различните мелодии на течащата вода. Познавах тези мелодии! Спомнях си една река, на чийто бряг седях някога в Индия, преди хиляда години, като другар на стар лодкар, името му вече не ми идва на ума, опиянен от идеята за единството, не по-малко опиянен от играта на многоликостта и на случая. Мислех за моята любима, за оная част от нейното ухо, която се провиждаше през косите, и от сърце бях готов да се отрека от всички олтари, които някога бях издигал на разума и на идеята, да ги срутя и да съградя нов олтар в чест на онова едва провиждащо се тайнствено ухо. Прелестното ухо можеше да бъде символ и свят знак на това, че светът е единство и все пак е пълен с разнообразие, че красотата е възможна само в тленното, че милостта може да бъде преживяна само от грешниците — символ на тези и на сто други дълбоки и вечни истини, както една Изида, един Вишну или един лотосов цвят.

И как в ниското, в каменното си корито реката шумеше, как обедната светлина трептеше надолу и нагоре по петнистите стволове на платаните! Колко хубаво бе да се живее! Забравено и разсеяно беше дивото желание за смях, изпитано в трапезарията, очите ми се наляха със сълзи, в ромона на своята река долавях дълбоко предупреждение, сърцето ми беше изпълнено от мир и благодарност. Едва сега, след като дълго се разхождах насам и натам под дърветата, ми се разкри, съзрях бездната от раздразнение, обърканост, страдание и глупост, сред която бях живял в последно време. Господи, колко жалко бе моето състояние, колко малко бе потребно, за да се превърна в отвратителен, страхлив човек! Леко заболяване, малко болки, неколкоседмично курортно лечение, период на безсъние — и вече затъвах до шия в лошо настроение и отчаяние. Аз, който бях слушал гласовете на индийските божества! Колко е хубаво, че тази зла, черна магия най-после бе обезсилена, че отново ме обгръщаха въздух, слънчева светлина и действителност, че отново до мен долитаха божествени гласове, отново усещах в сърцето си благоговение и любов!

В паметта си внимателно проследих тези позорни дни, мрачен, учуден и тъжен, а също и с присмех за всички глупости, които ме бяха оплели. Не сега изобщо нямах нужда да посещавам курортното казино, нито толкова достойната игрална зала, вече бях разбрал как трябва да прекарвам времето си. Магията се бе разсеяла.

И когато днес, няколко дни преди завършване на лечението ми, премислям отново как можа да се случи така, когато търся причините за моя залез и за всички тия засрамващи преживявания, тогава ми стига само да прочета която и да е страница от тези бележки, за да видя ясно първоизточника. Не бяха виновни моето фантазиране и бленуване, нито липсата на моралност и буржоазност, а тъкмо противното. Бях направо прекалено морален, прекалено разумен, прекалено бюргерски. И този път направих старата вечна грешка, бях я извършвал стотици пъти и все горчиво се бях разкайвал. Поисках да се пригодя към една норма, да изпълня изисквания, които никой не ми поставяше, жадувах да бъда или да играя ролята на такъв, какъвто съвсем не бях. Отново ми се случи така, че сам изнасилих себе си и целия живот.

Пожелах да бъда нещо, което не бях. Как така? Направих от моя ишиас нещо особено, играех ролята на болен от ишиас, на курортист, на приспособяващ се към бюргерското окръжение обитател на хотел, вместо просто да остана това, което бях. Приех за твърде важни Баден, лечението, средата, ставните ми болки, втълпих си да изтърпя това лечение като покаяние и да оздравея. По пътя на изкуплението, наказанието, на лицемерната набожност, чрез бани и миене, лекар и браминско вълшебство мислех да постигна това, което се постига само по пътя на милостта.

Винаги ми е вървяло така. И тази фамозна курортна психология, която си измътих тук, в топлата вода, е такава една щуротия, опит мислено да изнасилиш живота и би трябвало да не сполучи и да си отмъсти. Нито аз, както за известно време си въобразявах, бях представител на особена философия на болните от ишиас, нито изобщо има такава. Не съществува и мъдрост на петдесетгодишните, за каквато фантазирах в предисловието. Разбира се, възможно е днес моето мислене да е малко по-различно от това преди двадесет години, но моето светоусещане и съществуване, желание и надежда не е по-различно, не е станало нито по-умно, нито по-глупаво. Сега, както и тогава, мога да бъда ту дете, ту старец, ту двегодишен, ту хилядагодишен. И опитите ми да се приспособя, да се пригодя към нормирания свят, да играя ролята на петдесетгодишен, болен от ишиас, останаха без резултат, също както и моят опит чрез средствата на собствената ми психология да се примиря с ишиаса и с Баден.

Има два пътя за избавление — пътя на праведността, за праведните, и пътя на милостта — за грешните. А аз, грешникът, отново сторих греха да опитам с праведност. Праведността никога няма да ми се удаде. И тя, сладко мляко за праведните, за нас грешните е отрова, прави ни зли. Моя участ е отново и отново да предприемам тези погрешни стъпки, както в областта на духовното е моя съдба аз, поетът, непрестанно да подновявам опитите си да овладея света вместо чрез изкуството чрез мисълта. Винаги отново се устремявам към тези далечни и мъчителни самотни ходове, постоянно опитвам с разума и те винаги завършват с едно състояние на болка и обърканост. Но тази смърт винаги бива последвана от ново раждане, винаги отново ме докосва милостта, а мъката и объркванията престават да са лоши, и грешните ходове са били добри, и паденията — приятни, защото са ме изтласквали назад към сърцето на майката, дали са ми възможност пак да преживея милостта.

И така, имам желание да прекъсна морализирането върху собствената си личност, не искам да се укорявам за опитите чрез разума и психологията, за опитите за лечение, за паденията и разочарованията, не искам да се разкайвам, не искам и повече да се оплаквам. Нали всичко завърши добре! Нали отново чувам божия глас, естествено, всичко е добре.

Когато днес се огледам в моята стая номер шестдесет и пет, с мен се случва нещо комично, а именно — при мисълта, че скоро ще се сбогувам с тази стая, изпитвам носталгия, сбогуването предварително ми причинява лека болка. Колко често тук на малката маса изпълвах моите страници, понякога обзет от радост и с чувството, че създавам нещо ценно, понякога с неудоволствие и безверие, но все пак отдаден на работата, на опита да разбера и обясня или поне да стигна до искрено признание! Колко често в този шезлонг четях Жан Паул! Колко пъти до полунощ или до разсъмване будувах в това легло в алкова, вглъбен в себе си, като се самообвинявах, като се самооправдавах, като възприемах мен самия и страданията си за притча, за загадъчна картина, в чието тълкуване и разгадаване някога би трябвало да успея! Колко писма получих и написах тук, писма от непознати и до непознати, на които им се струва близка моята отразена в книгите същност и които във въпроси и признания, в обвинения и изповеди търсят у този, когото смятат за сроден, същото, което сам търсех в собствените си признания и съчинения: яснота, утеха, оправдание и нова радост, нова невинност, нова любов към живота! Колко мисли, колко настроения, колко мечти ме навестиха тук, в това малко пространство! Тук в мрачни морни утрини събирах сили, за да отида до банята, когато в болезнените оковани стави предчувствах смъртта, четях плахите знаци на тленността; тук в някои добри вечери следвах моето въображение или се борех с холандеца. Тук в оня щастлив ден, когато четях на моята любима предисловието към психологията, долавях радостта й заради малкото уважение към Жан Паул, когото тя също много обичаше. И накрая цялото време в Баден, лечението, кризата, това, че загубих и отново възвърнах равновесието си, бе за мен важна епоха.

Колко жалко, че не познах чувството на любов и носталгия към малката хотелска стая още преди три или четири седмици! Но да оставим всичко такова, каквото си е. Достатъчно е, че днес поне приемам, обичам и мога да почувствам близост към стаята и хотела и дори към холандеца и лечението. Сега, когато моите дни в Баден се приближават към края си, виждам, че тук е много хубаво. И вярвам: бих могъл месеци наред да живея в този град. Действително би трябвало да го сторя, за да мога да поправя много от това, с което тук сгреших по отношение на себе си, на разума, на курортните начинания, на моите съседи по стая и маса в трапезарията. Нима в някои съвсем песимистични дни не се съмнявах дори в лекаря, в искреността на неговите уверения, в стойността на надеждите, които ми даваше? Не, много неща биха могли да се поправят. И какво например оправдава негодуванието ми срещу картинната галерия на господин Кезелринг? Да не бях блюстител на добрите нрави? Нима аз самият нямам свои увлечения, които не всеки би могъл да одобри? И защо у оня морален господин с бръчките не виждам просто бюргера, егоиста, самомнителния съдник над другите? Също така добре бих могъл от него да създам римлянин или монументално стилизиран, трагичен герой, който загива поради собствената си суровост, страда от собствената си справедливост. И така нататък, имах да попълня хиляди пропуски, да изкупя хиляди грехове и безсърдечия, ако не исках още сега да напусна пътя на покаянието и да се откажа от милостта. Но нека греховете останат грехове и нека се радваме, ако ни се удаде известно време да не трупаме нови!

Когато още веднъж се навеждам над бездната от изминалите лоши дни, в глъбината, далечен и малък, виждам отразен призрачния образ на курортиста Хесе: блед и опустошен, с лице на страшно отегчен, да седи пред своите ястия, клетник без чувство за хумор и без фантазия, сив от недоспиване, суров болен човек, който не владее своя ишиас, а е овладян от него. Изтръпнал, се отвръщам, зарадван, че този жалък човек вече е мъртъв и няма да го срещна повече. Нека почива в мир!

Ако съжденията от Новия завет не се възприемат като повели, а като изрази на необикновено дълбоко познание за тайните на нашата душа, тогава най-мъдрото слово, което някога е било изречено, най-краткото наставление за цялото изкуство да се живее и науката за щастието е в думите: „Обичай ближния както себе си“, всъщност тях ги има още в Стария завет. Човек може да обича ближните по-малко от себе си — тогава е егоист, грабител, капиталист, буржоа и наистина може да сполучи с пари и власт, а да няма истински весело сърце, най-фините и най-привлекателните радости на душата да са заключени за него. Или може да обича ближните повече от себе си — тогава е беден клетник, изпълнен от чувство за малоценност, изпълнен от горещото желание да обича всички и все пак изпълнен и от ненавист и враждебност към себе си, да живее в ад, чийто огън си подклажда всекидневно сам. Обратното, равновесието на любовта, умението да обичаш, без тук и там да оставаш длъжен, любовта към себе си, която не е открадната от никого, и любовта към другите, която не накърнява и не изнасилва собственото „аз“, е чудесна! В тези думи се съдържа тайната на всяко щастие, на всяко блаженство! И ако човек иска, може да се обърне и към индийската страна и да им даде значението: „Обичай ближния, това си ти самият“, един християнски превод на Tat twam asi^[2]. Ах, всяка мъдрост е толкова проста и толкова стародавна, вече е изказана толкова точно и неоспоримо! Защо тя ни принадлежи само понякога, само в добри дни, защо не винаги?