Херман Хесе
Курортист (2) (Записки от едно лечение в Баден)

Курортист

Едва моят влак бе пристигнал в Баден, едва бях слязъл с известни трудности по стъпалата на вагона, и вече се долавяше очарованието на града. Спрял на влажната циментова настилка на перона, внимателно се заоглеждах за портиера на хотела и видях, че от същия влак, с който бях пътувал, слизаха трима или четирима колеги, болни от ишиас — ясно им личеше по плахото придвижване на бедрата, несигурните стъпки и някак безпомощния плачлив израз на лицата, който се менеше и придружаваше внимателните им движения. Наистина всеки от тях имаше свой специалитет, собствена разновидност на страданието, а и собствен стил на движение, на колебание, поспиране, накуцване и всеки имаше собствена своеобразна мимика, но въпреки това преобладаваше общото — от пръв поглед познах всички до един като поразени от ишиаса, като братя и колеги. Който веднъж, не от учебник, а от собствен опит, е узнал за игрите на nervus ichiadicus^[1], характеризирани и от лекарите като „субективна сензация“, е със зорки очи за такива случаи. Веднага се спрях и почнах да наблюдавам белязаните от болестта. И виж ти, и тримата или четиримата имаха по-зъл израз на лицата си, опираха се по-силно на бастуните, едва повдигаха тръпнещите си крака и ги поставяха на земята по-страхливо и по-обезкуражено от мен. Всички те бяха по-страдащи, по-клети, по-болни, по-достойни за оплакване, отколкото бях аз — това ми се отрази крайно благотворно и не отзвуча през целия мой престой в Баден като хилядократно повтаряна, неизчерпаема утеха: наоколо хора куцаха, пълзяха, хора въздишаха или ги возеха в болнични колички, хора много по-болни от мен и с много по-малко основание за добро настроение и надежда! Ето че веднага, в първата минута, открих едно от най-големите тайнства и вълшебни средства на всички курорти и с истинска наслада възприех собственото си откритие. А то беше: другарството по страдание — SOCIOS HABERE MALORUM.

И сега, когато напуснах перона и с приятно чувство поех по леко снишаващата се към баните и долината улица, всяка крачка потвърждаваше и повишаваше ценното ми откритие: навсякъде се влачеха курортисти, седяха уморени и някак сгърбени по боядисаните в зелено пейки, отминаваха на групи, като куцаха и бъбреха. Една жена, возена в количка, се усмихваше унило, с полуувехнало цвете в слабата ръка, а зад нея пращеше от здраве и енергия цъфтяща болногледачка. Някакъв възрастен господин излезе от един от магазините, където продаваха на ревматиците илюстровани картички, пепелници и щипки за писма (защо им трябваха толкова много, никога не можах да открия). На този възрастен господин, който излезе от магазина, за всяко стъпало на външното стълбище му бе необходима по цяла минута и той гледаше към улицата, разпростряна пред него, както загубил сигурност и уморен човек гледа към поставената му голяма задача. Друг още млад мъж със сиво-зелена военна шапка над четинестата коса с все сила, но мъчително си пробиваше път напред на два бастуна. Ах, и тези бастуни, които тук се виждат навсякъде, проклетите сериозни болнични бастуни с широки гумени наконечници, които се залепват, като пиявици или паразити за асфалта! Наистина и аз ходех с бастун, с тъпичък малайски, бастун, чиято помощ ми беше добре дошла, но ако се наложеше, можех да мина и без него и никой никога не ме е видял с ония тъжни бастуни с гумените пръстени! Не, беше ясно и трябваше да направи впечатление на всеки колко бързо и гъвкаво вървя надолу по тази приятна улица, колко малко и като на игра ползвам бамбуковия бастун, един предмет като невинна украса, само орнамент, и как съвсем слабо и безобидно при мен личат симптомите на ишиаса, страхливото притегляне на бедрото е едва загатнато, нещо повече — само бегло скицирано, изобщо колко спретнат и стегнат вървя по този път, колко млад и здрав съм в сравнение с всички по-възрастни, по-клети и по-болни братя и сестри, чиято немощ се забелязваше толкова ясно, толкова неприкрито и толкова неумолимо! Всяка моя крачка бе признание, вдъхваше ми увереност, чувствах се вече почти здрав, във всеки случай безкрайно по-малко болен от тези бедни хора. Да, щом полупарализираните и куцащите, хората с бастуните с гумени наконечници, още се надяваха на излекуване, щом Баден може да помогне на тях, то положително моето леко начално страдание тук ще изчезне, ще се стопи като сняг при топъл вятър, а после лекарят ще открие в мое лице чудесен екземпляр, крайно благодарен феномен, малко чудо на излечимостта.

Изпълнен от съчувствие и доброжелателство, гледах приветливо към вълнуващите фигури. От някаква сладкарница се измъкна стара жена, която видимо отдавна бе престанала да скрива своята немощ; тя не се отказваше от ни най-малкото рефлексно движение и напълно бе заета с всички мислими облекчения, с всяка възникнала игра на една помощна мускулатура и така правеше гимнастика, балансираше и плуваше, докато си пробиваше широк път през улицата, сякаш бе морска лъвица, само че по-бавна. Моето сърце я приветства и й изрази одобрението си, аз възхвалих морската лъвица, възхвалих Баден и своята добра участ. Видях се заобиколен от устремени към същото, от конкуренти, които далеч превъзхождах. Колко е хубаво, че толкова навреме пристигнах тук, още в първия стадий на лекия ишиас, още с първите слаби симптоми на начална подагра! Като се обърнах, опрян на бастуна си, дълго гледах след морската лъвица с онова познато чувство на благоволение, което ни показва, че езикът още не е намерил израз за душевните процеси, защото тук езикови противоположности, като злорадство и съчувствие, са най-дълбоко свързани! Боже мой, горката жена! Докъде може да я докара човек!

И в този миг на ентусиазъм и повишена жизненост, и в тази прелестна еуфория на добрия час, естествено, у мен не замлъкна съвсем оня досаден глас, който слушаме толкова неохотно, но който все пак ни е така потребен — гласът на разума, и със своя неприятно студен тон тихо и със съжаление ми обърна внимание, че изворът на моята утеха е само една заблуда, фалшив метод, че именно аз се самоизмамвам, аз, литераторът, който едва-едва накуцва с малайския си бастун и наистина изпълнен с благодарност, се сравнява с всяка разкривена, тежко куцаща фигура, че пропускам да взема под внимание непрекъснатата безкрайна скала от симптоми, която се простира отвъд моята личност, че съвсем не възприемам всички ония, които са по-млади, по-изправени, по-напети, по-стегнати и по-здрави от мен. Нещо повече, възприемах ги, но се отказвах да ги ползвам за сравнения, дори през първия и втория ден напълно примитивно бях убеден, че всички хора, които виждах с доволни лица да се разхождат без бастун и без забележимо сковаване или куцане, в никакъв случай не са братя и колеги, не са курортисти и конкуренти, а нормални, здрави жители на града. Едва след няколко дни и по обичайния бавен път стигнах до познанието, че болни от ишиас могат да ходят и без бастун и изобщо да не правят конвулсивни жестове, че има много подагрици, чието страдание на улицата никой човек, дори и психолог, не е в състояние да открие, че с моята леко деформирана походка и малайския бастун в никакъв случай не стоя на първото безобидно стъпало на нарушената обмяна на веществата, че не само изпитвам наслада от завистта на истински парализираните и окуцелите, а и съм обект на присмехулното съчувствие на безброй колеги, на които служа за утеха, приличам им на тюлен, накратко, че с изострената си наблюдателност и със сравняването за степените на болестта не стигам до обективно изследване, а единствено до оптимистично самовнушение.

Така първия ден с голямо увлечение се наслаждавах на това щастие, отдадох се на оргия на наивно самовъзхваляване и постъпих добре. Привличан от курортистите, моите страдащи братя, които тук се появяваха навред, при вида на всеки осакатен се чувствах поласкан, всеки, когото срещах да возят в количка, ме подтикваше към ведро състрадание и съчувствено самодоволство, аз се шляех по улицата, тази толкова привлекателна с разположението си улица, по която пристигналите гости биват отвеждани от гарата към баните и която с приятни равномерни наклони минава край старите бани, а там долу, също като просмукваща се река, изчезва пред входовете на курортните хотели. Изпълнен от добри намерения и радостни надежди, се приближавах до „Хайлигенхоф“, където смятах да отседна. Трябваше да издържа тук три-четири седмици, всекидневно да правя бани, по възможност много да се разхождам и по възможност да стоя далеч от вълнения и грижи. Навярно понякога ще бъде малко монотонно, няма да се мине без скука, защото приетият тук образец е пълна противоположност на дейния живот и аз, старият самотник, комуто е дълбоко противен и крайно труден всеки стаден и хотелски живот, ще трябва да преодолея някои мъчнотии и неведнъж да се преборя със себе си. Но без съмнение — този нов, за мен напълно необичаен живот въпреки своята навярно някак бюргерска, някак вяла черта ще донесе и ведри и интересни преживявания. А нима наистина не ми е крайно необходимо след години на миролюбиво подивяване, на селско усамотение, при живот, погълнат от изследвания, за известно време отново да бъда сред хората? Пък и главното: отвъд препятствията, отвъд тези започващи сега седмици на лечение стои денят, в който бодър ще крача нагоре по същата улица, подмладен и излекуван ще напусна хотела, с гъвкава игрива походка ще се сбогувам с Баден и ще мина като в танц по красивата улица към гарата.

Жалко само, че в момента, в който влизах в „Хайлигенхоф“, тихо заваля.

— Вие не носите хубаво време — каза усмихната необикновено приветливата госпожица от администрацията, като ме поздрави с пристигането ми.

— Не — измънках смутен. Как ли стоят нещата? Дали пък действително аз бях този, който предизвика дъжда, създаде го и го доведе със себе си чак тук? Че обикновеният, плиткият начин на разсъждение отрича това, не можеше да ме оправдае, мен, теолога и мистика. Да, също както съдба и душевност са название на едно понятие, също както името и положението ми, възрастта, лицето и моят ишиас в известен смисъл са избрани и създадени от мен самия и не бива да държа отговорен за тях никого другиго, явно така беше и с дъжда. Бях готов да го поема като лична вина.

След като споделих това с госпожицата и попълних регистрационната бланка, пристъпих към ония спазарявания за стаята, които нормалният човек не познава, чийто ужас наивният щастливец и не подозира, цялата им мрачност е известна само на попадналия под чужд покрив, привикнал на самотност и на дълбока тишина, страдащ от безсъние еремит и писател.

Да наеме хотелска стая, за нормалния човек е дреболия, всекидневие, в никакъв случай не е акт, свързан с афект, той го приключва за две минути. За нашего брата обаче, за невротици, страдащи от безсъние, и психопати, това обикновено действие, фантастично претоварено от спомени, афекти и фобии, се превръща в мъчение. Приветливият хотелиер, симпатичната дама на рецепцията, която на нашата плаха гореща молба ни показва и препоръчва своята „спокойна стая“, не подозират бурята от асоциации, от страхове, иронии и самоиронии, които тази фатална дума събужда у нас. Колко добре, колко страшно точно, колко ужасно и дълбоко познаваме тези спокойни стаи, тези кътчета на нашите най-мъчителни страдания, на нашите болезнени падения, на нашия най-потаен позор! Как измамно и коварно, как демонично гледат към нас тези приятни мебели, тези добронамерени килими и весели тапети! Колко фатално, колко унищожително се хили затворената междинна врата към съседната стая, каквато по проклятие има в повечето хотели и често съзнава собствената си неприятна роля, затова позорно се крие зад завеса от сукно! Колко болезнено и предано вдигаме очи към боядисания в бяло таван на стаята, който в момента на огледа се надсмива в мълчаливата празнота, а после вечер и сутрин кънти от стъпките на живеещите ма горния етаж, и не само на стъпки, това са познати и следователно не най-лошите врагове! Не, над тази безобидна бяла равнина, в часа на неизбежната съдба, също както през 1 тънката стена и вратата тътнат неподозирани шумове и вибрации: захвърляни обуща, падащи на пода бастуни, силни ритмични разтърсвания (които загатват здравословни гимнастически упражнения), а също и катурнати столове, някоя съборена от нощно шкафче книга или чаша, придърпване на куфари и мебели. Към това се прибавят човешки гласове, диалози: разговори със себе си, кашлица, смях, хъркане! А по-нататък, по-лошо от всичко друго, са непознатите, необяснимите шумове, всички ония странни, призрачни звуци, които не тълкуваме, чийто произход и вероятна продължителност не можем да предвидим, онези духове, които чупят и ровят, и още всякакво пропукване, тиктакане, шептене, надуване, смука не, шушнене, въздишане, скърцане, остро чукане, кипене на вода — бог знае какъв богат, невидим оркестър може да се скрие на няколкото квадратни метра в хотелската стая!

Следователно изборът на спалня за нашего брата е крайно трудно, важно и при това доста безнадеждно начинание, при което трябва да се мисли за двадесет неща, за сто възможности. В една стая гардеробът, в друга тръбите на парното, в трета съседът, който надува окарина, поднасят звукови изненади. И тъй, съгласно опита в нито една-единствена стая на света не може да се установи дълбокото спокойствие и ненарушимостта на съня, за които копнееш, защото привидно и най-спокойната стая крие изненади (нима не отидох да живея на петия етаж в уединена слугинска стаичка, за да не смущава покоя ми нито някой редом или над мен, а се намерих под таван, където вместо избягваните съжители бясно тропаха и вилнееха плъхове?). Не може ли в края на краищата човек да се откаже от всеки избор и просто с главата напред да скочи към съдбата и да се остави във властта на случая? Вместо да се мъчи и тормози, а след няколко часа пак разочарован и тъжен да се възправи пред неизбежността на обстоятелствата, не е ли по-мъдро да се покори на слепия жребий и без избор да приеме първата предложена му стая? Разбира се, това е по-мъдро. Но ние не постъпваме така или съвсем рядко, защото как би изглеждал животът, ако само мъдрост и отказ от вълнение ръководят нашите действия и състояния? Не знаем ли, че съдбата ни е отредена и неизбежна, и всички ние все пак не обичаме ли пламенно и съкровено илюзията на избора, на свободата на волята? Не би ли могъл всеки от нас, когато избира лекаря за своята болест, професията и местожителството си, когато избира любима или годеница, да предостави всичко това също толкова добре, а може би с по-голям успех на чистия случай и нима човек въпреки това не избира, не влага много страст, старание, грижа за всички тия неща? Навярно той го прави наивно, с детинска страстност, с вяра в своята власт, в своята сила, убеден, че е възможно да се влияе на съдбата; а може би го прави и скептично, проницателно уверен в липсата на стойност, в безполезността на своето старание, но също така убеден, че действие и стремеж, избор и самоизмъчване са по-хубави, по-живи, по-благотворни или най-малкото по-забавни, отколкото едно смръзване в отчаяна пасивност. И тъй, постъпвах като глупака, който си търси стая, когато, макар дълбоко убеден в напразното и явно безсмислено свое действие, тъкмо затова всеки път повеждах дълги пазарлъци за избираната стая, добросъвестно се осведомявах за съседи, врати или двойни врати, за всякакви подробности. Това е игра, за която се залавям, спорт, щом при тези дребни всекидневни въпроси винаги отново се предавам на илюзията, на фиктивните правила на играта, сякаш нещата от подобен род изобщо са достойни и достъпни за въздействие според разума. В такъв случай постъпвам също толкова умно или толкова глупаво, колкото детето, когато си купува лакомство, или играчът, който прави своя залог въз основа на математически таблици. Във всички подобни положения знаем точно, че се изправяме срещу чистата случайност, и действаме по силна душевна потребност и все пак така, като че ли не би могло и не би трябвало да има нещо непредвидено, като че ли всичко и всеки на този свят е поданик на разумното ни съждение и разпоредба.

И тъй, обсъдих внимателно с услужливата госпожица пет или шест празни стаи. За едната узнах, че в съседство живеела цигуларка и всеки ден се упражнявала по два часа — е, това все пак е нещо позитивно, сега, при по-ограничения избор, предявих изискването да бъда настанен колкото може по-далеч от тави стая и етаж. За условията и възможностите на хотелската акустика бездруго имах тънко чувство и способност да предугаждам бъдещето, каквито биха били твърде желателни за някои архитекти. Накратко, направих необходимото, разумното; грижливо и добросъвестно се споразумях, както трябва да действа нервният човек при търсенето на спалня, а лошият резултат може да се формулира приблизително така: наистина няма никаква полза и, естествено, в тази стая можех да преживея същите приключения и разочарования, каквито и във всяка друга, но си изпълних дълга, положих усилия, останалото беше в божиите ръце. И същевременно дълбоко в мен заговори, както винаги в такива случаи, един друг, по-тих глас: „Не би ли било по-добре да предоставиш всичко това на бога и да се откажеш от тази театрална игра?“ Чувах гласа както обикновено и все пак не го слушах, защото в момента бях в добро настроение и процедурата протече гладко. Доволен, видях как моят плетен куфар изчезна във вратата на стая номер шестдесет и пет и продължих, защото бе дошъл часът, в който трябваше да се явя при лекаря.

Виж ти, и тук тръгна добре. В добавка мога дори да призная, че малко ме бе страх от това посещение; не че се боях от някаква, съкрушителна диагноза, а защото според мен медиците принадлежат към духовната йерархия, признавам на лекаря по-висок ранг и трудно преживявам разочарованието си от лекар, нещо, което възприемам с лекота, ако е предизвикано от железничар, банков чиновник или дори адвокат. Очаквам, без сам да зная точната причина, у лекаря остатък от оня хуманизъм, към който принадлежат и познанията по латински и гръцки език, и известна философска подготовка, каквито в повечето професии от съвременния живот вече не се срещат и не са необходими. В това отношение аз, иначе изпълван с радост от новото и революционното, съм консервативен, от високообразованите съсловия изисквам известен идеализъм, известна готовност за разбирателство и споразумение напълно независимо от материалните предимства, накратко малко хуманизъм, макар да зная, че този хуманизъм вече не съществува в действителността и че жестовете на човеколюбие скоро ще могат да се срещат само в кабинетите с восъчни фигури.

След, непродължително чакане бях въведен в много хубаво, обзаведено с вкус помещение, което веднага предразполагаше към доверие. Лекарят, който отначало по привичния начин бе плискал вода в съседното помещение, се появи — интелигентно лице, — със сърдечно ръкостискане той обещаваше разбирателство и ние се поздравихме взаимно, както подобава на благонравни боксьори преди състезание. Започнахме борбата предпазливо, опипвахме се взаимно, колебливо опитвахме първите удари. Още бяхме в неутрална област, нашият диспут се отнасяше за обмяната на веществата, храненето, възрастта, ранните болести и преливаше от безобидност, само при отделни думи погледите ни се кръстосваха, готови да влязат в сражение. Лекарят имаше на своята словесна палитра няколко израза от медицинския таен език, които само приблизително можех да разгадая. Те обаче бяха много на място като украса към изявленията му и осезаемо засилваха неговата позиция спрямо мен. Все пак само след няколко минути ми беше ясно, че при този лекар не биваше да се страхувам от ужасното разочарование, което за хората от моя тип е мъчително именно при лекарите: зад подкупващата фасада от интелигентност и школовка човек се натъква на скован догматизъм, още първото изречение постулира, че начинът на трактовка, на мислене и терминологията на пациента са чисто субективни феномени, докато при лекаря, напротив, са строго обективни стойности. Не, тук имах работа с лекар, за разбирателство с когото имаше смисъл да се боря, той не беше само интелигентен съобразно предписанието, но в една засега още неопределима степен, и знаещ, следователно притежаваше живо чувство за относителността на всички духовни стойности. Сред образовани и умни хора може да се случи във всеки миг някой да схване манталитета и езика, догматиката и митологията на другия като субективни, само като опит, само като повърхностна притча. Но и всеки да стигне до същото прозрение за себе си и да го приложи към себе си, всеки да признае своето и на противника право на собствени, вътрешно определени и необходими нрав, начин на мислене и език или че двама души могат да обменят мисли и неотклонно да съзнават трошливостта на своите инструменти, многозначието на всички думи, невъзможността за действително точен израз, следователно да съзнават, че е необходимо и интензивно самоотдаване, взаимна искрена отзивчивост и интелектуално рицарство — това приятно, всъщност за мислещите същества естествено положение се явява толкова мизерно рядко, че всяко приближаване към него, всяко от частичните му осъществявания приветстваме най-сърдечно. И тъй, тук, застанал срещу този специалист по болести на обмяната на веществата, забелязах да проблясва нещо като възможност за подобно разбирателство и обмен.

Прегледът, извършен преди кръвната проба и рентгена, даде утешителни резултати. Сърце нормално, дишане отлично, кръвно налягане много постоянно, но въпреки това се намираха безпогрешни симптоми на ишиас, отделни подагрични наслоявания и цялата мускулатура бе в непростимо състояние. В нашата беседа настана малка пауза, докато докторът отново си миеше ръцете.

Както очаквах, в този момент настъпи обратът, неутралната област беше изоставена, моят партньор мина в настъпление с внимателно подчертания и поставен с привидно спокойствие въпрос:

— Не мислите ли, че вашето страдание отчасти би могло да е и психически обусловено?

И тъй, вече стигнахме дотам, очакваното, предполаганото се бе случило. Обективната находка не оправдаваше напълно необикновените страдания, за които бях разказал, налице беше подозрителен превес от чувствителност, субективните ми реакции на болките от подаграта не отговаряха на предвидената нормална мярка, бях разкрит като неврастеник. Е, тогава наслука в борбата!

Също толкова предпазливо, колкото и бегло обясних, че не вярвам в „и психически обусловени“ страдания и състояния, че в моята лична биология и митология „психичното“ не е някакъв страничен фактор редом с физическото, а първична сила, следователно на всяко житейско състояние, всяко чувство на радост и скръб, а също и на всяка болест, всеки нещастен случай и смърт гледам като на психогенни, родени от душата. Ако на ставите на пръстите ми се появяват подагрични възли, това е моята душа, това е достопочтеното жизнено начало и онова „То“ в мен, които намират израз чрез пластичния материал. Когато душата страда, тя може да изрази това по много различни начини и ако у един се проявява като натрупвания на пикочна киселина и подготвя разрушаването на неговото „аз“, у друг същото може да извърши страстта към пиянство, а у трети болката й да се сгъсти до парче олово, което внезапно пробива черепа му. При това признах, че задачата и възможността на помагащия лекар в повечето случаи е да се задоволи с търсене на материалните, следователно вторичните промени и да се пребори с тях също с материални средства.

И сега вземах под внимание вероятността да бъда изоставен от доктора. Е, той нямаше да каже направо: „Многоуважаеми, това, което говорите, е глупост“, но навярно с малко снизходителна усмивка ще се съгласи с мен, като изрече някоя банална дума за влиянието на настроенията, най-вече върху душата на художника, и може би освен тази смяна на „пощенските коне“ ще измъкне дори фаталната дума „неизчислимост“. Това е дума пробен камък, чувствителна теглилка за духовната маса, която обикновеният научен работник вече нарича неподдаваща се на измерване. Именно той употребява тази удобна дума винаги когато се отнася за измерване и описване на прояви на живота, за които съществуващите материални измерителни апарати не само са твърде груби, но са нищожни както и склонността, и усетът на говорещия за тях. Обикновено естествоизпитателят знае малко, между другото той не знае, че тъкмо за беглите, подвижните ценности, които нарича неизчислими, освен естествените науки съществуват и стари, високо развити методи за измерване и изразяване, че както Тома Аквински, така и Моцарт, всеки на своя език, не са направили нищо друго, освен че с нечувана прецизност са претегляли така наречените неподдаващи се на измерване ценности. Бих ли могъл от един курортен лекар, пък ако ще да бе и феникс в своята област, да очаквам толкова тънки познания? И все пак го правех. И видите ли, не бях разочарован. Бях разбран. Човекът откри, че в мое лице не среща някакъв чужд догматизъм, а вижда игра, едно изкуство, музика, при които вече няма правота и спорове, а само общо звучене или отказ. И лекарят се справи, аз бях разбран и открит, признат, естествено, не за авторитет, какъвто не бях, пък и не исках да бъда, но като човек, който търси, мисли, като антипод, колега, завършил друг, много отдалечен, обаче напълно равностоен факултет.

И моето добро настроение се повиши до най-високата си степен, издигнато от оценката, получена за кръвното налягане и дишането. А сега нека става каквото си ще с дъждовното време, с ишиаса, с лечението, не бях попаднал в ръцете на някакъв варварин, стоях срещу един човек, срещу колега, личност с гъвкав и диференциран начин на мислене! Не че се надявах често и продължително да разговарям с лекаря и заедно да пресяваме проблеми. Не, това не беше необходимо, макар да го оценявах като приятна възможност; бе достатъчно, че мъжът, на когото за известно време давах власт над себе си, дарявах моето доверие, в собствените ми очи притежаваше свидетелство за човешка зрелост. Нека докторът днес още да ме смята наистина за духовно жив, но за съжаление малко невротичен пациент. Възможно е някога да настъпи часът, в който той ще отвори и горните етажи на моята постройка, където същинската ми вяра, най-присъщата ми философия ще встъпи в игра и борба с неговата. И моята теория на невротик, която се крепи на Ницше и на Хамсун, при това може би ще отиде крачка напред. Всъщност на успех не се разчиташе особено. Невротичният характер да се разглежда не като болест, а като наистина болезнен, обаче крайно положителен процес на сублимация — ето една хубава мисъл, и беше по-важно да я изживееш, отколкото да я формулираш.

Доволен и снабден с безброй предписания за лечение, аз се сбогувах с лекаря. Бележката с наставлението, която носех в портфейла си и чието спазване трябваше да започне още утре рано сутринта, ми обещаваше някои целебни и приятни неща: бани, пиене на минерална вода, диатермия, кварцова лампа, оздравителна гимнастика. В резултат — скуката нямаше да е чак толкова.

Заслуга на собственика на хотела бе, че и вечерта на моя пръв курортен ден премина хубава и приятна и стигна до своя цъфтеж. Вечерята, която за мое учудване се разгърна като празнична и в благороден стил, се състоеше от такива апетитни блюда, каквито от години не ми бяха познати, като кнедли с птичи дроб, ирландски стек, ягодов сладолед. И по-късно седях на бутилка червено вино заедно със собственика в оживен разговор, в красива стая със старинни мебели, край тежка орехова маса, и изпитвах радостта да намирам отклик у чуждия човек с друг произход, друга професия, друго честолюбие и стил на живот, да проявявам съчувствие към неговите грижи и радости и да видя, че той споделя много от моите възгледи. Не се възхвалявахме взаимно, но много бързо намерихме допирни точки и се отнасяхме един към друг с откровеността, която лесно преминава в симпатия.

При кратката си вечерна разходка, преди да легна да спя, видях звезди, отразени в дъждовните локви, при нощния вятър край брега на буйно шумящата река открих няколко необикновено красиви стари дървета. Положително те и утре ще бъдат много красиви, но в този миг имаха магическата, неповторима красота, която се излъчва от нашата собствена душа и която, според елините, проблясва у нас само тогава, когато ни е съзрял Ерос.