Херман Хесе
Курортист (5) (Записки от едно лечение в Баден)

Униние

Когато днес отново мисля за оптимизма от моя първи ден в Баден, за тогавашната си детински радостна надежда, за наивното доверие в това курортно лечение и дори за вече твърде фриволното самодоволно въображение и момчешката суетност, с които тогава се самооценявах като сравнително млад и силен, изпълнен е упование леко болен; когато си спомня цялото лекомислено, шеговито настроение от оня първи ден, моята примитивна езическа вяра в баните, в безобидността и възможността за изцеление на ишиаса, в топлия извор, в лекаря, в диатермията и кварцовата лампа — тогава само с голямо усилие мога да надвия порива да застана пред огледалото и сам на себе си да се изплезя. Боже мой, как изчезнаха тези фантазии, как угаснаха тези надежди, какво остана от оня изправен, гъвкав, дружелюбно усмихнат пришелец, който размахваше малайския си бастун и очарован от себе си, танцуваше надолу по Баденщрасе! Сега виждам, че съм бил голям глупак! И какво остана от толкова оптимистичната, гладко полирана, приспособенческа светска философия, с която тогава играех и се превземах, както с малайския си бастун!

Наистина този бастун още не е променен. Вчера с възмущение отхвърлих предложението на надзорника в банята да постави наконечник и на моя хубав бастун. Но кой знае, ако утре това предложение бъде повторено, дали няма да го приема.

Изпитвам ужасни болки, и не само при ходене, но и когато седя, така че от завчера почти непрестанно съм в леглото. Когато сутрин след банята се измъквам от басейна, двете малки каменни стъпала са за мен тежко препятствие, задъхан изпотен се изтеглям нагоре по парапета и едва имам сила да си метна хавлията и за известно време се свличам върху стола. Обуването на домашните пантофи, обличането на халата за мен е омразно тежко задължение, пътят до серния извор и по-късно от извора до асансьора, от асансьора до стаята е ужасно мъчително, безкрайно, болезнено пътуване. При това сутрешно пътешествие ползвам всички мислими помощни средства. Хващам се за прислужника в банята, за рамката на вратата, за всеки парапет, влача се опипом край стените и движа крака и гръб без всякакво съобразяване с естетиката, по оня недодялан и тъжен маниер на полуплуването, който някога (колко неизказано далеч остана това) с насмешливо съчувствие наблюдавах у онази стара дама, която смятах, че трябва да сравня с морска лъвица. Ако някога някоя волна шеговита дума за наказание се е връщала върху главата, на присмехулника, то е именно сега и тук.

Заран, когато седя на ръба на леглото и се боя от страдалческата задача да се наведа към обувките си или когато след банята, смъртно уморен, полузадрямал, продължавам да вися на стола в кабината, тогава споменът ми подсказва, че до неотдавна, допреди няколко седмици имаше утрини, в които, едва измъкнал се от леглото, пълен със сили, спазвах точно дихателните упражнения, разпъвах гръдния си кош, пристягах стомаха си с колана, овладявах дишането си и то ставаше ритмично, сякаш надувах обой. Трябва да е истина, но вече не мога истински да вярвам, че някога със стегнато изопнати крака съм пружинирал на пръсти, без да свивам колене, че съм могъл да правя дълбоки, бавни прикляквания и различни други приятни гимнастически упражнения.

Действително още при започване на процедурите ми бе казано, че е възможно да настъпят подобни реакции, че баните много изтощават и че при някои пациенти в началото на лечението болките се засилват. Е, да, кимах тогава. Но че това уморяване може да бъде толкова плачевно и засилването на болките толкова неудържимо и потискащо, не подозирах. За осем дни станах стар човек, който в хотела и в градината, тук и там присяда на пейките и всеки път с мъка се вдига отново, който вече не може да се изкачва по стълбите и момчето от асансьора трябва да му помага на влизане и излизане.

А и отвън се появиха всякакви разочарования. В Цюрих, на няколко метра от Баден, бяха неколцина от близките ми приятели и знаеха, че съм тук болен и на лечение, когато пътем се отбих при тях, двама дори ми обещаха, че ще ме посетят. Никой обаче не е дошъл, естествено, няма и да дойде; не се надявах и радвах на това, бе отново една от моите неизлечими инфантилности. Не, разбира се, те няма да дойдат, нали знам колко много работа имат всички тези бедни и измъчени хора, често колко късно си лягат след театър, след ресторант, след гостуване; беше глупаво от моя страна да не помисля за това и съвсем като малко дете, без всякакво съмнение, да очаквам, че за хората би било удоволствие да посещават мен, един болен и скучен човек. Но винаги предполагам неимоверното, очаквам най-възторженото; едва съм се запознал с някого, и го намирам симпатичен, и така вярвам, че той е способен на най-доброто, дори го изисквам от него и бивам освободен от магията и тъжен, ако не е така. Същото се получи и със сравнително хубавата и млада дама от хотела, с която беседвах няколко пъти и която доста ми харесваше. Но след като тя назова за свои любими книги няколко лоши, забавни романа, в един момент действително бях изплашен, но веднага си казах, че аз, специалист и познавач на литературните проблеми, нямам право и у другите да предполагам същите оценки и разбиране в тази област. Преглътнах назованите заглавия, самонаказах се и продължих да очаквам от дамата най-добри и най-благородни неща. Но ето че оттатък в салона миналата вечер тя извърши едно убийство! Тя, приятната, весела и дори хубава дама, жена, която в мое присъствие сигурно не би ударила никое дете и не би измъчвала; никое животно, в мое присъствие, с ведро чело и невинни очи седнала на пианото, изнасили и уби един приятен менует от осемнадесетото столетие с необучени, обаче силни ръце. Бях съвсем ужасен и тъжен, почервенял от срам, но никому и през ум не мина, че се случи нещо лошо, а аз седях сам с глупавите си чувства. И как копнеех за моята самота, за моята пещера, която никога не би трябвало да напускам, където наистина има достатъчно страдания и беди, но няма пиано, няма литературни разговори и образовани съседи!

И цялото лечение, целият Баден изведнъж ми станаха толкова ужасно противни. Както зная, огромната част от гостите в нашия хотел не са за пръв път в Баден, мнозина посещават баните за шести, за десети път, а според теорията на вероятностите и на мен ще ми тръгне както на тях, както на всички, които страдат от нарушена обмяна на веществата, а именно — от година на година страданието ще се изостря, надеждата за излекуване ще отстъпва на по-скромната надежда чрез подобно лечение всяка година поне за някое време да се получава малко облекчение. Наистина лекарят продължава да е твърд в уверенията си, но нали така изисква професията му, а за това ние пациентите външно да изглеждаме добре и теглото ни да създава най-благоприятно впечатление за здраве допринася изобилното ядене, за нашия тен пък се грижи кварцовата лампа — имаме чудесен загар, приличаме на хора, които току-що, цветущи, са се завърнали от висока планина.

При това тук, в тази ленива и сънна атмосфера на баните, човек запада и морално. Няколкото мои добри спартански привички, на които с годините се бях приучил, дихателните упражнения и гимнастиката, предпочитанието към нетлъста храна, аз загубих впрочем с непосредствената подкрепа на лекаря; и първоначалното ми желание за наблюдения и работа почти изцяло изчезна. Не че съм ощетен от тази Psychologja Balnearia^[1], напротив, нали поначало тя не беше опус, не беше съзнателно оформен творчески опит, а едно занимание, малко всекидневно упражнение за очите и ръката. Но и над него леността завоюва господство; нужно ми е все по-малко мастило. Ако не беше победата над холандеца, която също ми се удаде неизмеримо трудно, то просто би трябвало да установя отпускане и затъване в мочурище. И по някои точки действително би следвало да го направя. Преди всичко ме овладява леност, един мързел и лошо настроение, които препречват всичко добро и полезно за мен, особено всяко, и незначителното, физическо, напрежение. Едва мога да си наложа да изляза на малка разходка, след хранене лежа, също така подир баните и процедурите часове наред прекарвам в леглото или шезлонга, а какво е душевното ми състояние, по-късно ясно ще мога да разкрия, когато прочета тези детински записки, с които от време на време с остатъка от моето чувство за дълг се измъчвам по за някой и друг час. Напълно и всецяло вече се състоя от леност, от безцветна скука, от мързел и жажда за сън.

Не мога да си спестя и едно още по-засрамващо признание. Че нямам желание за никаква работа, нищо не мисля, едва чета, че душевно и физически загубих всяка бодрост и енергия, е достатъчно лошо, но може да стане още по-лошо. Започнах да се отдавам тъкмо на повърхностната и оглупяващата, пустата и порочната страна на ленивия живот в курорта. На обяд например вече не изяждам всичките добри тлъсти мръвки просто така, на шега и с вътрешно превъзходство или най-малкото с ирония, както правех в началото, не, ям, тъпча се, макар отдавна да не зная какво е глад, два пъти дневно поглъщам това фино голямо меню е неовладяното глупаво чревоугодие на скучаещия човек, на тлъстия неприятен буржоа, на вечеря най-често пия малко вино, а преди лягане привикнах и на бутилчица бира, каквато от близо двадесет години не пиех. Отначало я вземах като приспивателно средство, защото ми бе препоръчана, но сега вече от дни пия поради чиста привичка и чревоугодство. Не е за вярване колко бързо човек може да се научи на лошото и глупавото, колко е лесно да се превърнеш в страшен мързеливец, в свиня и тлъст лакомник.

Моята склонност към порока в никакъв случай не се ограничава с яденето и пиенето, с безделието и излежаването. Ръка за ръка с физическото изнежване и леността върви и духовното. Онова, което никога не съм смятал за възможно, настъпи: аз отбягвам не само в духовното всички напрегнати, сурови и опасни пътища, а и в духовното, ленив и лаком, търся тъкмо онези вяли, перверзни, идиотски помпозни и безсъдържателни удоволствия, които открай време съм избягвал и ненавиждал и заради които, общо взето, понякога съм обвинявал и презирал бюргерите и жителите на градовете, нашето време и цивилизация. Сега се доближих до средното равнище на курортиста дотолкова, че вече не се отвращавам и не бягам от онези забавления, а участвам в тях и ги посещавам. Няма да трае дълго и ще почна да чета само списъка с имената на пристигналите за лечение (от забавленията на пациентите това ми се струва най-загадъчно) и по цели следобеди ще говоря с госпожа Мюлер за нейния ревматизъм и за всичките видове чайове, които помагат срещу него, и на приятелите си ще изпращам илюстровани картички с годенически двойки или с онези смели хора от Рюбли.

Курортните концерти, които дълго време грижливо избягвах, сега посещавам често и както всички други седя на някой стол, слушам как забавната музика се стича край мен и имам приятното чувство, че с нея осезаемо и звучно изтича и част от времето, част от времето, каквото ние курортистите имаме в такъв излишък. Понякога самата музика ме увлича и очарова, чисто сетивната прелест на няколко добре свирещи инструмента, при което обаче в съзнанието ми не влиза нищо от характера и съдържанието на изпълняваните пиеси. Повърхностните музикални парчета, чийто стил и почерк иначе би събудил у мен отвращение, сега изслушвам докрай, без това да ме обременява. Седя четвърт, а понякога и половин час уморен и в лоша поза, сред ято скучаещи хора, слушам като тях времето да изтича и както у тях изразът на лицето ми издава скука, като тях машинално се почесвам по тила, опирам брада на дръжката на бастуна или се прозявам и само в отделни мигове душата ми се сепва и се противопоставя, сякаш е степно животно, което, уловено внезапно, се събужда в обора, но скоро отново клюмва и спи, продължава да сънува подсъзнателно, без мен, защото съм разделен от нея, откакто седя по тези столове на концерт.

И едва сега, след като аз самият напълно се превърнах в частица от тълпата, в обикновен курортист, в скучаещ, уморен филистер, едва сега чувствам колко жалко и фриволно беше, когато на първите страници на настоящите записки играех ролята на нормален представител на този свят и манталитет. Правех го иронично и едва сега, след като фактически принадлежа към същия нормиран всекидневен свят, когато без душа седя в една зала и слушам забавна музика така, сякаш пия чай или пилзенска бира, едва сега чувствам отново и напълно колко силно, колко горчиво мразя този свят. Защото сега в неговия образ мразех, презирах и осмивах не нещо друго, а себе си самия. Не, не бе за мен да се съюзявам с този свят, да му принадлежа, да спечеля признание в него и да се чувствам добре, в момента с всички фибри на моята същност усещах — това ми е отказано, това е грях срещу всичко добро и свято, което зная и участието ми в което е щастие. И само затова, само защото в момента извършвам грях, защото се съюзявам и приемам този свят, сега на душата ми е така лошо до смърт! И все пак не променям нищо, леността е по-силна от моето разбиране, тлъстото мързеливо шкембе — по-силно от плахата, жалеща душа.

От време на време и сега допускам курортисти като мен да ме въвличат в разговор, след като се нахраним, оставаме за малко по коридорите и изразяваме напълно единодушни мнения за състоянието на политиката и валутата, за времето и лечението, за житейската философия и семейните грижи. И че за младите хора е необходимо, че на никого не вреди, ако понякога трябва да се пребори с трудности и да преглътне горчиви залци, и други от този род, предварително бях готов да потвърждавам всичко, за което след добро ядене с пълен стомах изразявах пълното си съгласие. От време на време душата трепва, думата в устата се превръща в жлъч и трябва бързо и неудържимо, без да се съобразявам с нищо, да бягам в самотата (а колко е трудно да я намериш тук!), но, общо взето, извършвам и този грях срещу духа, виновен съм за греха на глупавото безполезно бъбрене, на мързеливото, безсмислено потвърждаване на всичко.

Едно друго развлечение, с което започвам да свиквам тук, е кинематографът. Много вечери вече прекарах в киното и ако първия път го направих просто за да бъда някъде сам, да не трябва да слушам разговори и да се измъкна от орбитата на холандеца, то следващия отидох за удоволствие, за да се разсея (и изразът „да се разсея“ по-рано липсваше в моето езиково съкровище, но ето че сега вече свикнах)! Отивах на кино много пъти, изкушен от радостната за очите игра на картини, притъпен понасях без възражение не само онова, от което косите настръхват, а и най-грубите заместители на изкуство, и псевдодраматургията, заедно с една ужасна музика, но търпях физически, както и психически лошата атмосфера в киносалоните. Започнах всичко да понасям, всичко да преглъщам — и най-глупавото, и най-грозното. Часове наред гледах да се върти филм, в който една антична императрица бе показвана заедно с театър, цирк, църква, заедно с гладиатори и лъвове, със светци и евнуси, и изтърпях най-високите стойности и знаци, трон и скиптър, орнат и нимба, кръст и емблема на императорска власт да бъдат представени ведно с всички възможни и невъзможни способности и състояния на душата, с хора и животни, по стотици, насъбрани за някакви жалки цели и изложени във витрина, и тази постановка, сама по себе си чудесна, бе обезценена от безкраен, напълно идиотски текст, отровена от фалшив драматизъм и пред безсърдечна и глупава публика (и аз принадлежах към нея), лишена от достойнство и опропастена, сведена до панаир. В някои мигове беше ужасно, често бях близо до решението да си изляза, ала болните от ишиас не могат така лесно да станат и тръгнат, седях и изгледах безвкусицата до края и вероятно утре или вдругиден отново ще отида в същата зала. Би било несправедливо, ако поискам да отрека, че в киното видях и няколко очарователни неща, а именно един приятен френски акробат и хуморист, който имаше по-хубави хрумвания от мнозина писатели. Това, от което се оплаквам и което възбужда моя гняв и отвращение, не е киното, а съм единствен аз, кинопосетителят. Кой ме принуждава да отивам там, да търпя ужасната музика, да чета идиотски текстове, да слушам гръмкия хохот на тълпата, на моите по-невинни братя? В оня голям филм видях цяла дузина чудесни лъвове, които две минути преди това ни бяха показани живи, после да бъдат влачени по пясъка като вкочанени трупове и чух половината от зрителите да оценяват тази ужасна тъжна гледка с висок смях! Дали в тукашните термални води не се съдържа нещо, някаква сол, някаква киселина, някакъв варовик, нещо, което уравнява хората, създава прегради срещу всичко високоблагородно и скъпоценно и премахва преградите, които възпират долното и вулгарното? Е, аз навеждам глава и се срамувам, а за по-късно, за времето след завръщането ми в моята степ, вече съм дал няколко обета.

Стигнах ли до края в изброяването на лошите ми привички и на пороците, придобити наскоро? Не, още не съм стигнал до края. Познах и хазартната игра, много пъти с удоволствие и напрежение играх на зелената маса, а и на един автомат, който поглъща сребърни франкове през различни малки отвори. За съжаление не можех съвсем истински да играя, защото имах малко пари, но според възможностите си се впусках в това и на два пъти ми се удаде да играя по цял час, без накрая да съм загубил повече от един или два франка. Естествено, това не беше същинско преживяване на играта, но, така да се каже, помирисах този цвят и трябва да призная, че ми достави голямо удоволствие. Следва също да изповядам, че при играта нямах угризение на съвестта както при концертите, разговорите с курортистите в градината и лъвовете от киното, а в известен смисъл донякъде този смятан за неприличен и антибюргерски порок вля нещо необикновено у мен и искрено съжалявам, че не можех да правя по-тлъсти залози.

Сензациите на играта за мен се изразяваха в следното: отначало за известно време стоях край зелената маса с поглед, устремен към полетата с цифрите, и се вслушвах в гласа на човека до рулетката. Числото, което той извикваше, числото, избрано от търкалящата се топка, което допреди секунда още беше сляпа, глупава цифра сред многото равни, сега заблестяваше топло и светло в гласа на човека, в заетата от топката дупка, в ушите и сърцата на слушателите. Казваха quatre или cinq, или trois^[2] и не само в моето ухо и съзнание, не само по кръглия коничен улей на топката засияваше числото, но и на зелената маса. Когато излизаше седмица, скованата черна цифра седем в своята принадлежност към зеленото поле получаваше за секунди празничен блясък, тя изтласкваше всички други цифри към нереалното, призрачното, тъй като всички останали, разбира се, бяха просто възможност, а единствено тя беше осъществяване, беше реалност. Осъществяването на възможното, да го очакваш и да съучастваш в това — ето кое е душа на играта. Едва след като бях гледал и слушал няколко минути и играта вече бе почнала да ме поглъща, настъпи първият красив и прелестно вълнуващ момент — извикаха шест и цифрата не ме изненада, тя дойде така правилно, така естествено и реално, сякаш определено нея бях чакал, да, като че ли сам я бях призовал, направил и сътворил. От тази секунда нататък душата ми вземаше участие в играта, предусещаше съдбата, чувстваме се добра приятелка със случая и това е, трябва да призная, едно изобщо ощастливяващо усещане, то е ядката и магнитът на цялата игра. И тъй чух да излизат седем, после единица, после осем и не се чувствах изненадан или разочарован, вярвах, че съм очаквал тъкмо тези числа, и ето че контактът възникна, бях се включил в потока и можех да се оставя да ме носи. Сега неотклонно гледах към зелената повърхност, четях числата и бях привлечен от едно от тях, чувах ги тихо да призовават (понякога и две едновременно), виждах ги леко да ми кимат и поставях франковете си на тези числа. Ако те не излизаха, то не бивах разочаровам и лишен от магията, а можех да чакам, моята шестица или осмица щеше да дойде. И тя идваше на втория или третия път, идваше точно. Този момент на спечелването е чудесен. Ти си призовал съдбата и си я оставил тя да реши. Вярваш, че си се докоснал до голямата тайна, имаш предусета, че си в съюз, че си се сприятелил с нея, и виж ти, вярно е, потвърждава се твоята безмълвна тайна представа, твоята малка скрита мечта засиява, извършва се чудото, предчувствието се превръща в действителност, твоето число бива избрано от всемогъщата топка на щастието, човекът на края на масата го извиква високо, а другият, който седи до нея, ти хвърля в дъга шепа блестящи сребърни монети. Това е необикновено хубаво, това е чисто щастие и не зависи от парите, защото аз, който пиша тези редове, не запазих нито един от всички спечелени от мен франкове, играта отново ги погълна до последния, и все пак красивите мигове на спечелването светят, чудесните съкровени детински мигове на съвършено и утолено осъществяване, непомрачени и приятни, всеки от тях — много пищно украсено коледно дърво, всеки — едно чудо, всеки — един празник, и то празник на душата, утвърждаване, одобрение и извисяване на най-интимния, на най-дълбокия жизнен инстинкт. Разбира се, същата радост, същото чудно щастие може да се преживее и в по-високи сфери, в по-благородни и изискани форми — светването на едно дълбоко познание за живота, моментът на вътрешна победа и най-често творческият момент, моментът на намирането, на проблесналото хрумване, триумфиращото улавяне на сполучливата обрисовка при труда на човека на изкуството, всичко това е от по-високи регистри, но е сходно с преживяването на печалбата при играта, както картината с огледалното си отражение. Но колко рядко щастливият и облагодетелстваният преживява онези възвишени божествени мигове, колко рядко проблясват у нас, уморените закъснели хора, удовлетворение и утоляващо щастливо чувство, които по сила и блясък могат да се сравнят с блажените преживявания от детството! Това са преживяванията, които играчът иска да догони дори когато привидно мисли за парите. Той се опитва да улови тези райски птици на радостта, станали толкова редки в нашия монотонен вял живот, към тях е отправен лумналият в очите му копнеж.

После щастието идваше на приливи и отливи. За моменти бях напълно единен с него, сам седях в търкалящата се топка. Спечелих и чувството на приятна възбуда ме прониза до трепет. Тогава върхът беше прехвърлен. В джоба на панталона си имах пълна шепа спечелени монети и продължавах отново и отново да залагам, постепенно чувството за увереност спадаше, изскочиха единица, четворка, които напълно ме изненадаха, бяха ми враждебни и ми се присмиваха. Вече ставах неспокоен и страхлив, залагах на числа без предчувствието за отношение към тях, дълго се колебаех между четно и нечетно, но като по принуда продължавах да залагам, докато отново загубих всички спечелени пари. И не едва след това, а вече едновременно, още докато траеше играта, проникнах в дълбината на сравнението, видях в играта отражение на живота, където се случва точно така, където неведомото, безразсъдното предчувствие ни дава в ръцете най-силното вълшебство, отприщва най-големите сили, където при сковаване, на добрите инстинкти се намесват критика и разум, лавират известно време и оказват съпротива, а накрая става каквото трябва да стане, съвсем без наше участие и през главите ни. Сковаващият се играч, който вече е прехвърлил най-високата точка, но пак не може да престане да залага, когото вече не ръководи никаква интуиция, никаква дълбока вяра, че ще успее, прилича всецяло на човека, който по най-важните въпроси на живота не вижда изход и вместо да чака и да затвори очи, от много смятане и пресмятане, стараене и пренапрягане на ума положително постъпва неправилно. А едно от най-сигурните правила на играта край зелената маса е следното: когато видиш, че някой от участниците, който е уморен и не му върви, залага ту на един, ту на друг номер много пъти едно след друго и сетне отново не печели, тогава винаги залагай и на цифрата, на която той преди това напразно е залагал и която в лошото си настроение е изоставил — положително ще излезе.

Играта за пари странно се отличава от всички други бюргерски и курортни развлечения. Тук край зелената маса не се четат книги, не се водят вяли разговори, още по-малко се плетат чорапи както по време на концертите и в курортната градина. Тук нито някой се прозява, нито се почесва по врата, дори ревматиците не сядат, те стоят, стоят прави дълго и мъчително, геройски на собствените си иначе толкова щадени крака. Тук, в игралната зала, не се правят шеги, нито пък се говори за болести или за Поанкаре, почти никога не се разнася смях и тълпата зяпачи стоят около игралната маса сериозни и говорят шепнешком, приглушено и тържествено звучи гласът на помощника на крупието, който извиква номерата, приглушено и нежно звънят по зелената маса трупаните една върху друга монети и дори вече това смирение и значителната дискретност и достойнство в моите очи придават на играта неизмеримо предимство в сравнение с всички други видове развлечения, при които хората са толкова шумни, толкова необуздани и неовладени. Тук, в игралната зала, господства сериозна тържественост и празнично настроение, посетителите влизат тихо и някак смутено като в църква, осмеляват се само да шептят, гледат с благоговение към господина във фрак. И той се държи образцово, не като личност, а като неутрален носител на една длъжност, на един сан.

Тук не мога да изследвам психическите причини за това празнично настроение и хубавата, благотворна тържественост, защото нали отдавна се отказах от всяка художествена измислица и моята Psichologia Balnearia не разказва за ничия друга психика освен за собствената ми. Вероятно благоговейното, шептящо, уважително, пълно с достойнство и смиреност настроение в игралната зала идва просто от това, че тук не става дума за музика, за драматургия или за други детинщини, а за най-сериозното, най-обичаното и най-святото, което хората познават — за парите. Но както се каза, не искам да проучвам това, то лежи отвъд моите проблеми. Само установявам, че противно на всяко друго народно забавление тук, в игралната зала, преобладава настроение, в което не липсва страхопочитание. И докато например в киното публиката може да изрази удоволствие и неудоволствие чрез думи или чрез нечленоразделни звуци и не се притеснява от това, тук дори актьорът, играчът и в момент на най-буйни, най-добре обосновани и позволени емоции, именно при печалба и загуба на пари, се чувства дълбоко задължен да проявява самообладание и достойнство. В залата виждам как същите личности, които при всекидневна игра на карти, ако загубят двадесет гроша, в изблик на лошо настроение сипят проклятия и ругателства, а тук загубват сто пъти повече, не бих казал „без да им трепне окото“, защото очите доста потрепват, но звук не се издава и никой не утежнява околните с каквито и да било недостойни изрази на своите чувства.

Тъй като мъдрите правителства се грижат за всичко, което спомага за повишаване възпитанието на народа, насърчават и подкрепят всички институции, които служат за това, осмелявам се тук, макар в тази област да съм абсолютен лаик, да обърна внимание на специалистите върху обстоятелството, че от различните игри, забавления и удоволствия нито едно-единствено не приучва участниците толкова много на себеобладание, спокойствие и приличие, както хазартът в публична игрална зала.

Колкото и приятна, дори благотворна следователно да ми изглежда играта, все пак намирам повод да обмисля и сенчестите й страни, нещо повече, експериментално да ги преживея. Възраженията, които се поднасят толкова често и с такава страст и морализаторски патос от националните икономисти, от моя гледна точка до едно ми се виждат без значение. Че играчът е застрашен твърде лесно да спечели пари и затова да се научи да презира светостта на труда, че, от друга страна, над него виси опасността да загуби цялото си състояние и че, от трета, след продължително наблюдаване на търкалянето на игралните топки и талерите дори основното за буржоазно-икономическия морал — безусловното уважение към парите — може да се загуби; във всеки случай е правилно, но не мога да приема напълно сериозно целия сбор от опасности. На мен, психолога, ми се струва, че за твърде много тежко душевноболни хора бързата загуба на състоянието и разтърсването на вярата им в светостта на парите изобщо не означава нещастие, а най-сигурно, дори единствено възможното спасение, и също така ми се струва, че сред днешния наш живот в противоречие с всеобщия култ към труда и парите усетът за играта на мига, откритостта за случая, доверието в капризите на съдбата е изобщо нещо желателно, от липсата на което всички ние много страдаме.

Не, онова, което по мое мнение е грешка в играта за пари и въпреки нейните чудесни страни в края на краищата я превръща в порок, е нещо чисто психическо. Според моя личен, крайно приятен опит ощастливяващо е вълнението всеки ден за двадесет минути да се подлагаш на напрежението на играта на рулетка и на толкова недействителната атмосфера в игралната зала. За една скучаеща, опустошена, уморена душа това е истински балсам, един от най-добрите, които някога съм опитвал. Грешката е само (и тази грешка свързва играта със също толкова приятния алкохол), грешката е, че при игра цялата приятна възбуда идва отвън и е чисто механична и материална, така че голямата опасност е в доверието към тази постоянно действаща механика, която предизвиква напрежение, да занемарим личното, душевната активност и накрая да ги загубим. Ако вместо чрез размишляване и бленуване, чрез фантазиране или медитиране душата бива възвисена просто, механично, с помощта на рулетката, то е почти същото, както когато тонизираме тялото си чрез бани и масажи и се отказваме от собствени постижения, от спорт и тренировка. И механизмът, предизвикващ чрез кинематографа възбуда, която замества собственото художествено постижение — наблюдаването, откриването, избирането и запазването на красивото и интересното посредством чисто материалното засищане на очите, се основава върху същата заблуда.

Не, точно както освен масажа ни е потребна и гимнастика, така и душата се нуждае вместо или заедно с играта и от всички други приятни вълнения, от собствен успех. Затова сто пъти по-добро от играта е активното упражнение на душата, строго, енергично упражнение на мисълта и паметта, умение със затворени очи да се репродуцират съзерцаваните неща, вечерно пресъздаване на всичко, протекло през деня, свободно асоцииране и фантазиране. Добавям това за приятелите на народното добруване и може би като корекция на гореизложеното мое любителско подсещане, защото в тази област на чисто душевния опит и възпитание не съм лаик, нещо повече, аз съм стар, дори вече твърде препатил специалист.

Ето че отново се залутах далеч от темата, изобщо такава е, изглежда, съдбата на тези мои записки, че аз, неспособен да разработя до решаването му някой отделен проблем, нижа едно след друго повече асоциативно и случайно възникнали хрумвания. Но може би, така предполагам, това също принадлежи към психологията на курортиста.

Изоставих темата, моята тема, която не освежава, в полза на една малка възхвала на хазартната игра, възхвала, която съм склонен да развия надълго, защото завръщането към темата ми е трудно. Но трябва. И така, да се върнем назад при курортиста Хесе, да понаблюдаваме още веднъж този станал вече ленив възрастен господин, с държане на невесел и уморен човек, който и понакуцва. Не ни харесва този човек, не можем да го обичаме, не бихме искали с искрено сърце да желаем дълго или дори безкрайно да се развива неговият нито образцов, нито интересен живот. Не бихме имали нищо против, ако господинът някога слезе от сцената, на която доста отдавна вече не е приятна фигура. Ако например някоя сутрин в банята, докато се отпуска поради умора, той попадне под водата и остане долу, то не бихме видели в това повод за съжаление.

Ако все пак проявяваме толкова малък интерес към споменатия курортист, то се дължи единствено на сегашната му функция, на неговото агрегатно състояние в момента. Не бива обаче да изпускаме от очи никога неугасващата възможност състоянието му да се промени и неговата същност да бъде приведена под нов знаменател. Това чудо, вече често преживявано, остава всекичасно възможно. Когато с поклащане на глава наблюдаваме курортиста Хесе и го намираме узрял за залеза, то не бива да се забравя, че приемаме залеза не в смисъл на унищожение, а само в смисъла на преобразяване, защото основа и почва за всички наши мнения, следователно и за нашата психология, е вярата в бога, в единството, а единството винаги, и в най-отчайващия случай, може да бъде възстановено по пътя на милостта, както и на познанието. Няма болен, който не може с една-единствена крачка, пък било и крачката през смъртта, отново да бъде здрав и да навлезе в живота. Няма грешник, който с една-единствена крачка, било може би и чрез екзекуцията, да не стане отново невинен и божествен. Няма и никакви обидени, излезли от релсите и привидно обезценени хора, които един знак на милост мигом да не възроди и превърне във весели деца, каквито са били. Нека при писането, както и при четенето на настоящите записки никога не бъдат забравени тази моя вяра, това мое познание. И авторът на тези страници в действителност не знае откъде би взел смелостта, оправданието, голямата дързост за своята критика и капризи, за своя песимизъм и психология, ако в душата му постоянно не му противостоеше знанието за единството като нерушимо равновесие. И обратното: колкото по-нататък, от една страна, си позволявам да се разкривам и колкото по-безпощадно критикувам, колкото по-гъвкаво се поддавам на капризите, толкова по-светло сияе отвъд, на противоположната страна, светлината на примирението. Ако не беше това безкрайно, непрестанно прииждащо изравняване, откъде щях да взема куража да изрека една-единствена дума, да произнеса присъда, да изпитвам любов или омраза и да ги изразявам и да живея един-единствен час?