Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дневной дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2006, ISBN 954-761-203-4

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дневен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дневен патрул
Дневной дозор
АвторСергей Лукяненко и Владимир Василев
Първо издание2004 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаНощен патрул
СледващаСумрачен патрул
ISBNISBN 954-761-203-4

„Дневен патрул“ (на руски: Дневной дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко (в съавторство с Владимир Василев). Това е втората книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и преди „Сумрачен патрул“ и „Последен патрул“.

Необходимо е да се отбележи, че руският филм на Тимур Бекмамбетов, озаглавен „Дневной дозор“ („Дневен патрул“, но „Дневна стража“ в българския превод), няма нищо общо с този роман, а е по-скоро адаптация на части от първата книга „Нощен патрул“.

Както и в „Нощен патрул“, тази книга е разделена на 3 части:

  • Вход за външни лица – разрешен
  • Чужд за различните
  • Различна сила

Резюме

Вход за външни лица – разрешен

Из улиците на Москва се разхождат Различните, неразличими от останалото население. Притежаващи свръхестествени сили и способни да влизат в Сумрака, сенчест свят, който съществува паралелно на нашия, всеки се е заклел във вярност към Тъмните (Дневната стража) или Светлите (нощната стража).

В „Дневен патрул“, втората книга от тетралогията, Алиса – млада и красива тъмна Различна напуска къщата си с намерение да се срещне с другарите си в Нощната стража. Екипът е на мисия да задържи неиницииран Различен, практикувайки тъмно вещерство, който се е изплъзвал на бюрото, отговорно за намирането и инициализирането на нелицензирани различни, практикуващи магия. Изглежда като рутинна операция. Но когато пристигат, Нощната стража вече е извършила арест. Провежда се жестока битка, в която Алиса едва не умира. С източени сили, тя е пратена да се възстанови в младежки лагер край Черно море. Там тя среща Игор, химията между тях се проявява мигновено и е неустоима, и Алиса открива, че е влюбена. Но тогава идва разтърсващото откритие: Игор е Светъл маг. Алиса си спомня, че той е един от участвалите в битката, която я осакатява. Знаейки истината един за друг, идеята, че между тях може да има нещо става абсурдна. Сега за тях няма друга алтернатива, освен магически дуел – битка, която никой от тях не иска да спечели...

Чужд за различните

От европейското бюро на Инквизицията е откраднат „Нокътят на Фафнер“ – артефакт с огромна сила, който е в пиковия си тъмен период и ще достигне максимална мощност в Москва. Виновни са „Братството на Фафнер“ – секта тъмни магове, незачитащи Договора и чиято крайна цел е да ревъплатят Сумрачният Дракон – Фафнер – Тъмен Маг извън категорията.

Междувременно Виталий Рогоза се опомня насред влака – Не знае кой е той, нито защо куфарчето му е натъпкано с пари, нито защо отпъди върколака в парка с думите: „Да не искаш да се обадя на Нощния Патрул? Само това остана – различни да нападат различни.“ Кои са тези различни и защо каза това? От Украйна пристига в Москва тъмния маг Виталий Рогоза – слаб тъмен маг, който впоследствие се оказва огледало – рожба на Сумрака, чиято сила се изкачва в зависимост силата на противника, с когото се бие. Огледалото се появява, когато някой патрул рязко придобие надмощие над другия – В случая това става, когато Хесер прекалено бързо издига нивото на Светлана. Мисията на огледалото е да изравни силите, което означава да бъде елиминирана Светлана...

Различна сила

Тъмният маг Едгар е изпратен в Прага, където е преместено Европейското бюро на Инквизицията, за да защитава маговете от Братството на Регин, които са хванати от Хесер, когато пристигат в Москва с откраднатия от тях могъщ артефакт „Нокътя на Фафнер“. Те трябва да бъдат изправени пред трибунала на Инквизицията и се очаква, че ще бъдат развъплътени. Там ще бъде разгледано и делото, заведено от Нощния патрул, по повод убийството на вещицата Алиса от светлия маг Игор и загиналия в същия инцидент не-различен Макар. Нощният патрул обвинява Дневния патрул, че смъртта на Алиса е провокация измислена от Завулон и изпращат Антон Городецки като обвинител и защитник на Игор. Докато е в Прага, Едгар посещава библиотека по некромантия и разбира, че събитията отпреди няколко месеца – убийството на Алиса, събирането на четирима Тъмни сектанти с различен цвят на кожата (четирите конника на Апокалипсиса), поръчаните от Завулон две картини и неговото собствено присъствие в Прага са внимателно замислени от шефа на московския Дневен патрул и имат една цел – ре-въплътяването от Сумрака на Фафнер – Сумрачния Дракон. И Различният, който е подходящ за „разменна монета“ е именно той – Едгар. Той уведомява Инквизицията за плановете на Завулон и от страх става техен член.

Герои

Светли

  • Антон Городецки – главният герой и разказвач – светъл маг от второ равнище, който вече е оперативен работник. С напредването на сюжета той разкрива циничността на светлината и мрака и тяхната относителност.
  • Борис Игнатиевич (Хесер) – ръководител на московския Нощен патрул, маг извън категорията. Той държи на своите подчинени, но не се притеснява да ги излага на опасност, за да осъществят целите на светлината
  • Светлана – висша вълшебница, която ще роди Мисията на светлите – най-силната различна. Тя се разделя за кратко с Антон, но го обича много и е много се грижи и притеснява за него.
  • Олга – висша светла вълшебница, приятелка и любовница на Хесер, възстановена като висша и освободена от наказанието си.
  • Семьон – светъл маг от второ равнище. Циничен, с огромен опит, който му позволява да чете мислите на хората без да ползва магия.
  • Тигърче – Тясно специализиран Боен маг, трансформиращ се в Тигър. Добър оперативен работник, но позволява на емоциите и да вземат връх и бива убита от Огледалото при самозащита.
  • Мечок – тясно специализиран боен маг, трансформиращ се в Мечка. Приятел на Тигърчето, не говорещ почти с никого.
  • Игнат – Плейбоят на нощния патрул – много красив, способен да вкара в леглото си всяка жена.
  • Гарик – срамежлив светъл маг
  • Игор – светъл маг от средно ниво. Идеалист. Единственият способен да обучи мисията на хората – дъщерята на Светлана.

Тъмни

  • Завулон – ръководител на Дневния Патрул на Москва, тъмен маг извън категорията. Не се стеснява да жертва подчинени в името на интересите на тъмнината.
  • Алиса – вещица средно ниво, влюбена в Завулон и използвана от него за отстраняването на Игор. Убита е от Игор след като и двамата разбират в кого са се влюбили.
  • Едгар – тъмен маг трето равнище, заместник на Завулон като ръководител на Дневния Патрул. Силен маг, на когото му писват интригите в дневния патрул, последната от които заплашва неговия живот и решава да се присъедини към инквизицията.

Неприсъединени

  • Максим – инквизитор.
  • Виталий – огледалото, чиято цел е да възстанови Баланса на силите.
  • Витезслав Грубин – инквизитор, висш Вампир и най-силният „жив“ (доколкото един вампир може да бъде жив) вампир.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Нощен патрул Нощен патрул Сумрачен патрул

ГЛАВА 6

Когато бях пълноценна Различна, лесно можех да изкарам пет-шест дни без сън. Но общо взето и сега изобщо не ми се спеше. Напротив — енергията просто кипеше в кръвта ми. Обикновена, човешка енергия.

Върнах се във вилата ни половин час преди сигнала за ставане, надникнах при момичетата — някои вече се бяха размърдали, събуждайки се. Всичко беше наред. Никой не бе избягал да се къпе и да се дави, никой не беше похитен от злите терористи, никому не бе хрумвало да търси през нощта пионерската ръководителка.

С глупава, но доволна усмивка влязох в стаичката си. Бавно, лениво се съблякох, застанала пред огледалото, с наслада прокарах длани по бедрата си, извих се като сита котка.

Луда нощ. Вълшебна нощ. Май извърших всички безумства, на които е способна една влюбена жена. И дори онова, което не харесвах преди, през тази нощ се беше превърнало в нещо дразнещо радостно.

Нима се бях влюбила?

Не можеше да бъде…

В човек? В един обикновен човек, макар и да ме разбира както никой друг на света?

Не може да бъде!

— Мрак, нека се окаже, че той е Различен — прошепнах аз. — Моля те. Велик Мрак…

Опасни игри са това да молиш изконната Сила за такива дреболии. Макар че… не вярвам, че Мракът е способен да чуе една обикновена вещица. Виж, Завулон сигурно е способен да направи така, че да бъде чут.

Завулон.

Седнах на леглото, скрих лицето си в длани.

Преди два-три дни нищо не би ми доставило по-голяма радост от любовта му. А сега?

Разбира се, той сам ми беше предложил да се развличам. Разбира се, той плюе на баналните човешки догми, особено на онези от репертоара на Светлите. Какво е за него изневярата? Ами ревността? Че той няма и дума да каже, ако ние с Игор…

Стоп! Накъде бия?

— Алиска, ти си откачила… — прошепнах аз.

Нима отдалечаването ми от хората не е чак толкова голямо? Нима съм способна — страх ме е да го кажа — да се омъжа? За човек? Да му варя борш, да пера чорапите му, да раждам и да гледам деца?

Както се казва — денем в Патрула, нощем — срам и позор…[1]

Май съм способна на това.

Поклатих глава, представяйки си реакцията на момичетата. Не, в този факт нямаше нищо необичайно. Повечето вещици бяха омъжени и по правило за човеци. Но…

Едно нещо е да омаеш някой по-богат, по-представителен мъж, някой олигарх и в най-лошия случай — депутат от Парламента или виден градски бандит. Но младо момче, студент, без пари и връзки? Ще има да ме поднасят… и не без основание, ето кое е ужасното!

Но нали аз не заради секса полудявам!

Какво ми става?

Все едно ме е омагьосал инкуб…

Потреперах от тази чудовищна мисъл. Ами ако Игор е обикновен инкуб? Колега… при това от Примитивните Тъмни!

Не. Не е възможно.

Инкубът би усетил, че съм Различна. Тъмна Различна, нищо че временно съм лишена от Сила. И никога не би се упражнявал върху една вещица, разбирайки каква разплата го очаква. Та нали аз ще го разпердушиня веднага като си върна Силата и се разбере, че любовта е била предизвикана…

Любовта? Значи все пак е любов?

— Ох, Алиска… — прошепнах аз. — Ама че си глупачка…

Нека съм глупачка!

Извадих от сака чисти бикини и отидох в банята.

 

 

До бечерта падна голямо тичане. Всичко вървеше доста объркано, но това ни най-малко не ме тревожеше. Дори се поскарах с директорката на лагера, докато се опитвах да извоювам за момичетата си по-хубави места за кинофестивала. И успях, даже май си вдигнах реномето в нейните очи! После разпределяхме доставените някъде от град Николаев затъмнени стъкла — за наблюдаването на утрешното слънчево затъмнение. На всички отряди даваха по пет стъкла, а аз по някакъв начин се изхитрих да получа шест. Не очаквах, че някой в Украйна ще се сети да ги произведе, но щом са го направили…

После беше плажът — и като напук, момчешките отряди днес бяха отишли на някаква тъпа екскурзия! Дори морето престана да ме радва. Но в някакъв момент погледнах Наташка, хванах тъжния й поглед и оцених комичността на ситуацията. Не само аз бях глупачката, бяхме две. Момичето, на което му липсва нейното момче и което едва ли стига във фантазиите си дори до целувките, и аз, дето бях вършила нощес такива неща, каквито не могат да се видят и в порно-филм… Крайностите се привличат, така да се каже.

— Мъчно ли ти е? — тихичко попитах аз. Наташа за миг май настръхна, погледна ме възмутено… и изведнъж въздъхна.

— Ъхъ… И бие ли сте така?

Аз мълчаливо кимнах. Момиченцето леко се поколеба и попита:

— А вие до сутринта ли бяхте с него?

Реших да не лъжа, още повече, че близо до нас нямаше никой. Само попитах:

— Следила си ни, така ли?

— През нощта ме достраша — тихо каза момиченцето. — Събудих се, защото сънувах нещо толкова гадно… отидох при вас, но ви нямаше в стаята.

— До сутринта — признах си аз. — Той много ми харесва, Наташка.

— Правихте любов? — с делови тон попита момиченцето.

Размахах заплашително пръст.

— Наташа!

Тя ни най-малко не се смути. Напротив, сниши глас и ме уведоми така, сякаш говореше с най-добрата си приятелка:

— А на мен нищо не ми се получава с моя. Казах му, че ако тръгне да се целува, ще го перна. А той ми вика: „Изтрябвало ми е!“. Защо момчетата са толкова глупави?

— Ще те целуне — обещах й аз. И наум допълних: „Ще имам грижата за това!“

Наистина, има ли нещо по-просто? Утре ще придобия отново способностите си и червенокосото луничаво момче ще следва навсякъде Наташа, ще я гледа с честни влюбени очи. Защо да не доставя радост на най-добрия си донор?

— А какво ти се присъни? — попитах аз.

— Гадост — кратко отвърна момичето. — Вече дори не си спомням, наистина. Но беше нещо адски гадно!

— За по-малкия ти брат ли? — попитах аз.

Наташка намръщи чело. После отвърна:

— Не помня… А вие откъде знаете, че имам братче?

Загадъчно се усмихнах и се изпънах на пясъка. Всичко е наред. Сънят беше изпит до дъно.

 

 

Вечерта не издържах.

Просто разбрах, че не мога повече така. Намерих Галина и я помолих да наглежда моите момичета час-два.

Погледът й беше странен. Не, не беше обиден, макар че явно беше разбрала всичко, а самата тя също проявяваше интерес към Игор. Не беше и злобен. По-скоро тъжен, като на куче, което е било наказано несправедливо.

— Разбира се, Алиса — каза тя.

С тия така наречени добри хора работата е лоша. Можеш да ги заплюеш в лицето, да се изпречиш на пътя им, да ги тъпчеш, а те търпят.

Макар че това, разбира се, е много удобно.

Тръгнах към къщичката на четвърти отряд. По пътя стреснах двама дребосъци, които се опитваха да опушат парчета стъкло над малкия огън, запален от пластмасови чашки за кафе. Впрочем думата стреснах е прекалено силна. Хлапетата се намръщиха, настръхнаха, обаче не се отказаха от заниманието си.

— Утре на всички ще дадат специални стъкла — дружелюбно ги уведомих аз. — А с тези ще се порежете.

— Специалните няма да са достатъчно на брой — възрази основателно едно от хлапетата. — Ние сами ще си ги опушим, димът от чашките е чуден.

— А ръбовете ще ги залепим с лейкопласт — додаде вторият. — И толкова!

Усмихнах се, кимнах им и продължих пътя си. Добре се държат момчетата. Независимо, свободолюбиво. Правилно.

Когато наближих бунгалото и вече чувах звуците на китарата, видях Макар.

Момчето стоеше до дървото, като уж не се криеше, но така, че откъм къщичката не можеха да го видят. Просто стоеше и гледаше Игор, застанал сред своите хлапета. Когато чу стъпките ми, той рязко се извърна, трепна… и заби поглед надолу. И аз разбрах всичко.

— Не е хубаво да се шпионира, Макар.

Момчето стоеше, хапейки устни. Интересно, какво се кани да направи? Да спретне на Игор някаква мизерия, да го извика на дуел? Или просто е стискал от безсилна злоба юмруци, докато е гледал мъжа, който вчера е правил любов с харесваната от него жена? Глупаво, глупаво момче… ти трябва да се заглеждаш по връстничките си, а не по възрастни, дългокраки и чаровни вещици.

— Тепърва ще имаш всичко, Макар — полугласно казах аз. — И момичета, и нощи на морския бряг, и…

Той вдигна глава. Погледна ме — присмехулно, дори снизходително. „Няма да имам всичко — говореха очите му. — Няма да има море, няма да има гола красавица на границата на прибоя. Всичко ще е различно — евтин портвайн в тясната и мръсна стаичка на общежитието; достъпно за всеки след втората чаша алкохол потно, преждевременно отпуснато тяло и хриплив шепот на страстна пушачка: «Къде ръгаш, аматьор такъв?»“

Аз, опитната и цинична вещица, знаех това. Той знаеше, че аз знам, този случаен гостенин на „Артек“, този посетител за кратко на „територията на дружбата и любовта“. И нямаше смисъл да се преструваме един пред друг.

— Извинявай, Макар — казах аз и го потупах нежно по бузата. — Но той много ми харесва. А ти расти силен, расти умен и всичко при теб…

Той се извърна и хукна да бяга. Това почти пораснало момче, което не искаше да губи дори минута от краткото си щастливо лято, което не спи по нощите и си измисля друг, щастлив живот.

Но какво можех да направя аз? На Дневния патрул не му трябват слуги-хора. Стигат им върколаците, вампирите и другите дребни риби. Аз, разбира се, ще проверя Макар. От него би могъл да излезе чудесен Тъмен. Но шансовете, че момчето има способности на Различен, са много, много малки…

И моите момиченца най-вероятно са най-обикновени хора.

И също толкова малки са шансовете Игор да има дарбата на Различен.

Може би това е за добро? Ако е човек… ще можем да бъдем заедно. Завулон не го интересуват дреболии като тази, че приятелката му си има съпруг-човек. Виж ако съпругът е Различен, това няма да му хареса…

Замислено гледайки къде стъпвам, излязох пред къщичката. Игор седеше на терасата и настройваше китарата си. До него имаше само две дечица — „отговорникът“ за поддържането на огъня Альошка и пълничко, болнаво на вид дете, което май го нямаше край огъня предната вечер.

Игор ме погледна, усмихна се. Дечицата нещо казаха за добре дошла, а ние двамата не си казахме нищо един на друг — всичко се четеше в очите ни. И споменът за тази нощ, и обещанието за следващата… за следващите…

А освен това в очите му имаше лека тъга и смущение. Сякаш нещо много силно го натъжаваше. Мили… да знаеше само каква е моята тъга… и колко ми е трудно да се усмихвам…

По-добре да нямаш дарбата на Различен, Игор. Нека колегите ми се присмиват. Ще го понеса. А за Завулон ти никога нищо няма да разбереш. И за Патрула — също. И сам ще се учудваш на късмета си, на това колко бързо правиш добра кариера, на изключително доброто си здраве — всичко това ще ти го дам сама!

Игор прокара длан по струните, хвърли нежен поглед към своите хлапета. И запя:

Страх ме е от бебета, страх ме е от мъртъвци.

опипвам с треперещи пръсти лицето си.

И усещам как изстивам от ужас —

нима съм същият като всички тези хора?

Хората от горния етаж.

хората от долния етаж,

хората, които хъркат зад стената.

хората, които живеят под земята…

Всичко бих дал за чифт криле.

много бих дал за трето око

или заръка с четиринайсет пръста!

Имам нужда да дишам друг въздух!

Те имат солени сълзи и пронизващ смях.

никога нищо не им стига на всички тях.

Дали обичат лицата си по вестниците,

които потъват на другия ден във клозетите.

Хората, които раждат деца,

хората, които се измъчват от болка,

хората, които стрелят в хора

но при това не могат да ядат безсолно.

Те биха дали много за чифт криле,

те биха дали много за трето око,

за ръка с четиринайсет пръста —

те имат нужда да дишат друг въздух.

Вътре в мен се размърда нещо студено и лепкаво. Гадно, мъчително усещане за безизходица…

Това е наша песен. Прекалено е наша… прекалено е наша… Различна.

Долавях емоциите на седящите до нас момчета, сега бях почти съвсем обикновена Различна, имах чувството, че още миг — и ще съм в състояние да призова Сумрака. Това беше като през нощта, когато правехме секс — мъчително люшкане на люлката, баланс на острието на бръснача, очакване на избухването, пропаст под краката. Наоколо течаха ручейчета Сила — все още грубовата за мене, не бульонче от нощни детски кошмари, а просто мъката на затъжилия се за родителите си дебеланко: има някакви проблеми със сърцето, малко играе с децата, върви по стъпките на Игор горе-долу така, както Олечка все гледа да е до мен…

Това не е бульонче.

Но все пак е почти онова, което ми трябва…

Не мога да чакам повече!

И аз се люшнах напред, протегнах ръка, хванах момченцето за рамото, поемайки глухата му тъга, едва не получих спазъм от прилива на енергия, но светът изведнъж отново се изпълни със сива прохлада, сянката ми като черна бездна легна върху изтърканите дъски на верандата и аз паднах в нея, в Сумрака, тъкмо навреме, за да видя…

…как Игор поема Силата от притисналото се до него момченце Альошка — тънката лилава струйка енергия, очакването на лудории и приключения, възторзи и открития, радости и страхове, целия букет от емоции на едно здраво, весело, доволно от себе си и света дете…

Светъл букет.

Светла Сила.

Тъмното е за Тъмните.

Светлото — за Светлите.

И аз се изправих — наполовина все още бях в реалния свят, наполовина — вече в Сумрака, за да пресрещна надигащия се Игор, за да пресрещна своя любовник и любим, Светлия маг от московския Нощен патрул.

За да пресрещна врага.

И чух вика му:

— Не!

И чух гласа си:

— Недей!!!

 

 

Най-първата мисъл, която ми дойде наум, се оказа неправилна. Не, Игор не беше работил срещу мен, разигравайки коварни планове на Нощния патрул. Той беше лишен от Сила — също като мен. Той се възстановяваше, почиваше си в „Артек“, също като мен. Той не беше видял аурата ми, той не можеше дори да допусне, че пред него е вещица.

Той беше обикнал. Със затворени очи. Също като мен.

Светът беше сив и безцветен, студеният свят на Сумрака, който ни прави такива каквито сме, който източва Сила — но и помага тя да бъде намерена. Нито звуци, нито багри. Застинали листа на дърветата, замрели фигурки на дечицата, увиснала във въздуха китара — Игор я беше изпуснал от ръцете си, когато беше влязъл в Сумрака. Хиляди ледени иглички бодяха кожата ми, теглеха от мен току-що придобитата енергия, отвеждаха ме в Сумрака завинаги… но аз отново бях Различна и можех да вземам Сила от околния свят. Пресегнах се — и изгребах до последно всичко Тъмно от пълното момченце. Вече без да имам проблеми с поглъщането на Силата. Вече без да обръщам внимание на това какво правя и как го правя. С лекота, както обикновено.

А Игор направи същото с Альошка. Може би не толкова сръчно — Светлите рядко работят чрез директно извличане на Сила, те са сковани от глупавите си ограничения, но той изпи радостта му до дъно… и аз изпитах противоестествена радост за своя любим, за своя враг, за Светлия Различен, сдобил се със Сила…

— Алиса…

— Игор…

Беше му трудно. Беше му много по-тежко, отколкото на мен. Светлите цял живот преследват илюзиите, те са пълни с фалшиви надежди и не умеят да издържат на удара… но той издържаше… и аз издържах… издържах…

— Колко е нелепо — прошепна той. Тръсна глава — странен жест в тази мътилка, в Сумрака… — Ти… ти си вещица…

Аз усетих как той се пресяга към съзнанието ми — не надълбоко, а по повърхността, просто опитвайки се да се убеди… или в надежда да се разочарова… и аз не се съпротивлявах. Само се пресегнах в отговор.

И се засмях — от непоносима болка.

Южно Бутово.

Едгар стои срещу Светлите магове.

Ние подаваме Сила на Едгар, а Светлите я получават от техните магове от втори ешелон…

Включително и от Игор.

Познах неговата аура, спомних си профила на Силата. Това не се забравя.

И той ме позна…

Разбира се, не го познавах по лице, разбира се, не бях чувала името му. Защо й е на една обикновена патрулна вещица да познава почти хилядата служители на московския Нощен патрул? Всички тези магове, вълшебници, ясновидци, трансформи. При нужда ни се даваха конкретни ориентири. Както беше с Антон Городецки, когото следихме по заповед на Завулон преди година и половина и все пак го бяхме спипали да въздейства по непозволен начин… Някои ги запомнях неволно… като Тигърчето, например.

А Игор не го познавах.

Светъл маг трето ниво. Май излиза, че е по-силен от мен, макар че е трудно да се сравняват силите на природен маг и на една вещица.

Моят любим, моят любовник, моят враг…

Моята съдба…

— Защо? — попита Игор. — Алиса… защо… така?

„Какво защо?“ — едва не извиках аз. И млъкнах, защото разбрах, че той няма да повярва. Никога няма да повярва, че станалото е само случайност, нелепа и трагична случайност, че не е било умишлено, по зла воля, че безжалостната ирония на съдбата ни е събрала — в момент на слабост, когато не можехме да се познаем, да почувстваме врага… в мига, когато сме можели и сме искали само едно — да обичаме.

Колко неща в този свят се случват заради едното „защо“? Защо аз съм Тъмна? Защо той е Светъл? Та нали във всеки от нас — първоначално — е смесено и едното, и другото…

И само заради нишката от случайности ставаме такива, каквито сме…

Игор можеше да бъде мой приятел, колега. Тъмен…

И аз… сигурно… можех да стана Светла. И щеше да ме учи не мъдра вещица, а мъдра вълшебница… И нямаше да се отплащам на враговете с техните камъни по техните глави, а лигаво щях да ги вкарвам в „истинския път“… да подлагам другата си буза… и да се наслаждавам на всяка благовидна глупост…

Разбрах, че плача, едва когато светът наоколо се завъртя. В Сумрака не бива да се плаче — това го знаят всички. Колкото повече емоции си позволяваме, толкова по-охотно пие силите ни той.

А да изгубиш силите си в Сумрака означава да останеш в него завинаги…

Опитах се да всмуча Сила от своя донор — шишкото, но хлапакът вече беше опустошен и аз се пресегнах към Альошка, но той беше напълно неутрален, изстискан от Игор, а от Игор нито можех, нито исках да тегля енергия, пък всички останали бяха твърде далеч и светът се завъртя… колко е нелепо…

Земята ме блъсна в коленете — дори успях глупаво да помисля, че ще изцапам полата си с кал, макар че никаква мръсотия от Сумрака не остава с нас в реалния свят.

В следващия миг Игор ми хвърли заряд енергия.

Не за да ме довърши. За да ми помогне.

Това беше чужда, Светла Сила. Но преминала през него. Дадена на мен.

А Силата все пак винаги си е Сила.

Станах, дишайки тежко, опустошена, като през тази нощ, нощта на безсмислената ни невъзможна любов. Игор ми помогна да се задържа в Сумрака, но не ми протегна ръка.

Сега той плачеше, също като мен. И той страдаше също толкова много.

— Как можа… — прошепна той.

— Това е случайност, Игор! — направих крачка към него, протегнах ръце, сякаш още можех да се надявам на нещо. — Случайност е, Игор!

Той се отдръпна от мен като от прокажена. С леко изящно движение на маг, свикнал да работи в Сумрака. Да воюва в Сумрака. Да убива в Сумрака.

— Няма такива случайности — сякаш изплю той. — Ти… ти си мръсна гадина… вещица… Ти…

Той замря, попивайки остатъците от магията.

— Ти отнемаш Силата от децата!

Тук аз не издържах.

— А ти с какво се занимаваш, Светли? — Езикът ми не се обръщаше, невъзможно, немислимо беше да го наричам така, но той наистина беше Светъл и ругатнята беше само обикновен термин… — Ти какво правиш тук, да не би да не пасеш същото от човешките малки?

— Светлината не може да бъде отнета — поклати глава той. — Взетото се връща двойно. Ти отнемаш Мрака — и Мракът расте. Аз вземам Светлина — и тя идва отново.

— Кажи това на момчето Альоша, което цяла вечер ще тъгува! — изкрещях аз. — Зарадвай го, че после радостта му ще се върне!

— Аз ще имам друга работа, вещице! Да спасявам децата, които ти си вкарала в Мрака!

— Утешавай ги — равнодушно казах аз. — Това ти е работата… мили!

Какво правех?

Та нали той само ще се убеди, че съм знаела всичко предварително, че Дневният патрул е планирал хитра операция, че гнусно са се изгаврили с него, че всичко, станало помежду ни, е било само хитра игра…

— Вещица… — презрително каза Игор. — Ще се разкараш оттук. Разбра ли?

„На драго сърце!“ — насмалко не отвърнах аз. В края на краищата, каква радост може да ми достави сега това лято, това море, това изобилие от Сила? Ще се възстановя лека-полека, основното вече е направено.

— Можеш ти да се разкараш — казах аз. — Аз имам разрешение за почивка и за използване на човешките сили. Можеш да питаш твоите… А ти имаш ли разрешение… мили?

„Какви ги вършиш, глупако? Какви ги вършиш, любими мой? Какво правя аз?“

А какво правя аз? Аз съм Тъмна. Аз съм вещица. Аз съм отвъд човешкия морал и нямам никакво намерение да угаждам на примитивните организми, наречени „хора“. Дошла съм тук на почивка — и си почивам! А ти — ти какво правиш? Ако наистина ме обичаш? А ти ме обичаш, знам това! И сега го виждам, и ти можеш да го видиш… ако поискаш…

Защото любовта стои по-високо от Мрака и Светлината.

Защото любовта не е сексът, не е еднаквата вяра, не е „общото домакинство и възпитание на децата“.

Защото любовта е също Сила.

И към нея нямат отношение Светлината и Мракът, хората и Различните, моралът и законът, десетте заповеди и Великият Договор.

И аз все пак те обичам, мръсник, гад, светло говедо, добродушен пън, кретен такъв! Все пак! Макар и преди три дни да сме стояли един срещу друг и да сме мечтали за едно — да унищожим врага. Макар и помежду ни да зее пропаст, която никой и никога няма да преодолее!

Разбери ме, та аз те обичам!

И всичките ми думи са само защита, те са сълзи, само че ти не ги виждаш, не искаш да ги видиш…

Хайде, ела при мен, все едно къде — в Сумрака, където никой няма да ни види, или на тази веранда, пред очите на смаяните дечица, прегърни ме и ние ще заплачем заедно, и няма да има нужда от думи, и аз ще замина на майната си, при Завулон в Москва, под крилцето на доволната Лемешева… А искаш ли да се махна от Дневния патрул? Искаш ли? Няма да престана да бъда Тъмна, това не е в моя власт и аз не го искам, но аз ще напусна безкрайната битка на Мрака и Светлината, просто ще живея, дори няма да вземам нищо от хорицата и дори ти пак да не поискаш да бъдеш с мен, аз не моля дори за това, само ми остави спомена, че сме се обичали!

Просто се доближи.

Не отвръщай на думите ми!

Аз съм Тъмна!

Аз не мога да бъда друга!

Аз обичам само себе си на този свят!

Но сега ти си част от мен. Голяма част. Главната част. И ако трябва — аз ще убия част от себе си, а значи цялата себе си.

Но не го прави!

Нали си Светъл!

Вие слагате живота си върху олтара, вие пазите хората и се застъпвате един за друг… хайде, опитай по същия начин да погледнеш на мен, нека съм вещица, нека съм твой враг! Нали вие понякога можете да разберете. Както разбра Андрей Городецки… който събра чудовищна сила само за едно — да не я задейства. Но на Антон мога само да се възхищавам като на истински враг, а теб те обичам, обичам, обичам! Хайде, разбери ме и направи крачка към мен, любими мой негоднико, глупако ненагледен!

— Глупак! — изкрещях аз.

И лицето на Игор се изкриви от такава чудовищна мъка, че аз разбрах — това е краят.

Светлина и Мрак.

Добро и Зло.

Това са само думи.

Само че ние говорим на различни езици и никак не можем да се разберем — макар че искаме да си кажем едно и също.

— Махай се. Или ще те унищожа.

Той изрече тези думи и излезе от Сумрака. Тялото му изгуби очертанията си, разми се, за да се възроди веднага, но вече в човешкия свят, до момчетата от „Артек“. И аз се хвърлих подире му, откопчвайки се от сянката си — ако можеше със същата лекота да се откопча от себе си, от същината си, от своята съдба!

Дори успях да видя как, появявайки се в човешката реалност, Игор улови почти докосналата се до пода китара, хвърли върху изкривеното си от болка лице „фередже“ — не знам как наричат Светлите това нещо, и изведе момчетата от транса. Оказа се, че той ги бе потопил във Вцепенение, преди да влезе в Сумрака. За да не се уплашат от внезапното изчезване на отрядните ръководители…

Как го беше казала ти, Наташка?

Стабилност?

Да. Стабилност.

— Време ти е да тръгваш, Алиса — рече Игор. — Момчета, какво трябва да кажете?

— Довиждане — каза шишкото.

— Доскоро — обади се Альошка.

Краката ми бяха като изтръпнали. Откъснах се от парапета на верандата, на който се бях опряла… отстъпих.

— Сбогом — рече Игор.

 

 

Тъмно е.

Хубаво е, че е тъмно.

Няма нужда да хабя сили, за да си слагам „фередже“. Не трябва да се преструвам на весела. Трябва само да контролирам гласа си. Слабата светлина, идваща от прозореца, е дреболия.

— И тогава те се разделили на Светли и Тъмни — казах аз. — И Светлите смятали, че трябва да дават живота си, за да се гаврят другите с него. Че главното е да се дава, дори вземащите да са недостойни. А Тъмните смятали, че трябва просто да се живее. Че всеки заслужава това, което е постигнал в живота и нищо повече.

Те мълчаха, глупавите ми момичета… човешките малки, сред които не се намери нито една Различна. Нито Тъмна, нито Светла. Нито магьосница, нито вещица, нито вампирка дори…

— Лека нощ, момичета — казах аз. — Пожелавам ви хубави сънища, а още по-добре — хич не ви трябва да сънувате…

— Лека нощ, Алиса…

Колко гласове. Даже е учудващо. Та това дори не е приказка, това е притча, която се знае от всеки Различен. И Тъмен, и Светъл. Но не заспаха… слушаха.

Вече бях стигнала до вратата, когато гласчето на Наташа попита:

— А когато има затъмнение — това страшно ли е?

— Не — отвърнах аз. — Изобщо не е страшно. Само е малко тъжно.

В стаичката си за пореден път взех мобилния. Набрах номера на Завулон.

„Временно нямате достъп до този номер…“

Къде може да си сега, Завулон? Щом твоят прехвален „Иридиум“ не приема повикването ми? Къде си, къде?

Аз не те обичам, Завулон. И сигурно изобщо не съм те обичала. Май едва сега разбрах какво е любовта. Но нали ти ме обичаш! Нали бяхме заедно, нали ни беше хубаво и ти ми подари целия този свят… плюс кънките… хайде, обади се! Ти си ми началник, ти си ми учител и любовник, я ми кажи тогава — какво да правя сега? Когато останах насаме с моя враг… и с моя любим? Да бягам? Да се бия? Да умра? Какво да правя, Завулон?

Влязох в Сумрака.

Сенките на детските сънища се полюшваха наоколо. Пиршество… потоци от енергия. Виждам като на длан целия „лазурен“ отряд. Ето, малчуганът Димка се сърди насън, защото приятелите му не са го викнали да пият заедно лимонада. Ето, на малкото неуморно момиче Ирочка с прякор Енерджайзър са му откраднали надуваемия пояс и тя тихичко хлипа, заровила лице във възглавницата… Ето, моят енергиен донор Наташка е изгубила насън малкото си братче и сега тича да го търси и плаче…

Не искам да събирам Сила. Не искам да се готвя за битка. Нищо не искам.

— Завулон! — изкрещях аз в сивата поклащаща се мъгла. — Призовавам те… Завулон…

Никакъв отговор.

По-лесно й е било на леля Поли да накара да я чуе Том Сойер, бръкнал с ръчичка в буркана със сладко, отколкото викът ми да стигне до Завулон.

— Завулон… — повторих аз.

Не си бях представяла така тази нощ… не по този начин.

Игор… Игор…

Какво правиш сега? Акумулираш Сила? Съветваш се с премъдрия Хесер? Или седиш глупаво загледан в огледалото пред теб… досущ като мен сега…

Огледалце-огледалце… дали да не си погадая?

Не ме бива много да гадая, но понякога ми се удава да видя бъдещето…

Не.

Не искам.

Знам, че там няма нищо добро.

 

 

Те дойдоха на плажа, когато затъмнението вече беше започнало.

Моите момичета пищяха и издърпваха едни от други тъмните стъкла. Те не разбираха защо не искам да ми дадат стъкло. Момичета, момичета… какво е за мене ослепителната слънчева светлина? Аз мога да гледам топящото се Слънце с невъоръжено око.

Момчетата от четвърти отряд подскачаха покрай Игор, давала му зор. Те не разбираха защо любимият им отряден не бърза. Не разбираха защо ги беше завел на плажа по толкова дълъг и заобиколен път.

Аз разбирах.

Видяла бях през Сумрака бледите отблясъци на отнетата Сила.

Какво правиш, а, Игор… ти, моят любим враг…

Крачка — и гасне усмивката на поредното лице. Ето престана да се радва на сдобряването с приятеля си жизненият десетгодишен заядливец. Ето, забрави за намерената на брега черна мида единайсетгодишната палавница. А сега престана да мисли за обещаната вечерна среща сериозният петнадесетгодишен юноша.

Игор вървеше из „Артек“ както бе вървял някога из Москва Антон Городецки.

А на мен, на неговата изконна противничка ми се искаше да крещя: „Какво правиш?“

Антон надигра Завулон не защото бе събрал най-много Сила от всички. Въпреки това Завулон беше по-силен.

Антон съумя правилно да я приложи…

А ти ще успееш ли?

Аз не искам твоята победа. Аз обичам само себе си. Но какво да правя, ако ти си станал по-голямата част от мен? Ако си пронизал като удар на мълния целия ми живот?

Игор събра всичко. Всяка капчица Светла енергия наоколо. Той наруши всички закони и споразумения, той заложи на карта всичко — и на първо място живота си. При това не само защото беше изпълнен с желание да защити човешките малки от злата вещица.

На него също му се живееше. Само че за разлика от мен той беше готов да живее за другите. Щом така трябва…

За последно взе Сила от Макар.

Отдавна усещах върху себе си погледа на момчето. Тъжния поглед на момчето, влюбено в зряла жена. Тъжен… изпълнен с прощална тъга.

Това не беше онази тъга, която можем да използваме ние, Тъмните. Това бе Светла тъга.

Игор я попи до дъно.

Той премина всички граници. Аз дори не можех да му отвърна със същото — сдържаше ме обещанието, дадено на Завулон, спираше ме отдавнашната грешна постъпка.

И още — безумната надежда, че той ще постъпи правилно. Че моят враг ще победи и значи и аз няма да изгубя.

А в небето слънчевият диск бавно умираше. На децата вече им беше омръзнало да го гледат през стъкълцата, те се плискаха в морето под странната призрачна светлина, която напомняше на двамата Различни на плажа за Сумрака.

Аз се извърнах към Игор и срещнах погледа му.

„Върви си — беззвучно шепнеха устните му. — Върви си или ще те убия.“

„Убий ме“ — беззвучно откликнах аз.

Аз съм Тъмна.

Няма да си тръгна.

Какво се кани да прави той, моят враг? Да ме нападне? Въпреки законното ми право да бъда тук? Да включи в акцията ялтенското отделение на Нощния патрул? Но той със сигурност се е консултирал със служителите му… и знае, че не може да има никакви претенции към мен.

Игор дойде още по-близо до мен.

— Предизвиквам те в името на Светлината и Мрака… — прошепнаха устните му.

И мен ме побиха тръпки.

Това изобщо не го очаквах. Никак.

— Извън Светлината и Мрака, ти и аз, един срещу друг, до смърт…

Той ме предизвикваше на дуел.

Стар, роден заедно с Великия Договор между Светлите и Тъмните обичай. Който вече бе полузабравен. Защото победителят отговаря пред Инквизицията. Защото дуел се обявява тогава, когато няма законови основания за схватка, когато Патрулите нямат право да се месят, когато говорят емоциите, а не разумът.

— И нека Светлината да ми бъде свидетел.

Едва ли някой бе видял мъничкото листенце бял огън, блеснало за миг в ръката на Игор. Той самият също трепна. Висшите сили рядко отговарят на призоваването от страна на обикновените патрулни…

— Игор, аз те обичам…

Лицето му трепна като от удар. Той не ми вярваше, не можеше да ми повярва.

— Приемаш ли дуела, вещице?

Да, аз мога да се откажа. Да се върна в Москва унизена и без чест, с клеймото на избягала от дуел… Всеки въшлив върколак щеше да плюе след мен…

Освен това можех да се опитам да убия Игор. Да събера толкова Сила, че да съумея да му се противопоставя…

— Бъди ми свидетел, Мрак… — казах аз, протягайки длан. И късчето мрак потрепери върху дланта ми.

— Избирай — каза Игор.

Аз поклатих глава. Няма да избирам мястото, времето и вида на дуела.

Хайде, разбери ме, разбери ме!

— Тогава изборът е мой. Сега. В морето. Преса.

Очите му бяха тъмни. Затъмнението не е страшно. Затъмнение има само когато нещо закрива светлината.

 

 

Морето беше неестествено топло. Може би защото въздухът стана студен като вечерта? От слънцето беше останал само тесен сърп в горната част на диска, сега дори човек би могъл да го погледне с просто око.

Аз плувах в топлата вода, без да се оглеждам към брега, така че никой не забеляза как двамата отрядни, мъж и жена, влязоха в морето, без да обръщат внимание на медузите, които бързаха да се махнат от пътя им.

Спомнях си как за първи път бях отишла на море. Още съвсем малка, още незнаеща за това, че не принадлежа към човешкия род, че съдбата ми е отредила да стана Различна. Живеехме с татко в Алушта, той ме учеше да плувам… помня възторга, който изпитах, когато водата за пръв път ми се покори.

А освен това помня как в морето имаше вълнение. Много силно. Или тогава всички вълни са били огромни за мен. Аз съм в ръцете на татко, той смешно подскача на вълните, облива ни пяна и е толкова хубаво, толкова весело… И аз крещя, че мога да преплувам морето, и татко отговаря, че мога, разбира се…

Ще ти бъде много зле, татко.

А и на майка няма да й е добре.

Брегът остана далеч назад, брегът, пълен с възторжени деца и доволни възрастни, един наистина щастлив бряг. Аз дори не почувствах веднага как започна „пресата“. Просто ми стана по-трудно да плувам. Просто водата престана да ме държи. Просто нещо легна върху раменете ми.

Най-простичкото заклинание. Никакви импровизации. Сила против Сила.

Татко, аз наистина вярвах, че мога да преплувам морето…

Разпънах над себе си защитна завеса, махайки от раменете си невидимата тежест. И прошепнах отново, за кой ли път:

— Призовавам те, Завулон…

Силите, които бях успяла да събера, стремително се топяха. Игор удряше, като безмилостно помиташе защитата ми.

„Да, Алиса.“

Той все пак ми отговори! Откликна! Както винаги, навреме!

— В беда съм, Завулон.

„Знаех. Много съжалявам.“

Не разбрах веднага какво означава това студено „знаех“. И този безличен тон, и това, че не се появява усещането за Сила… Той винаги споделяше с мен Сила, дори когато това не беше толкова необходимо…

— Ще умра ли, Завулон?

„Съжалявам.“

Защитната ми завеса се топеше, а аз още не можех да осмисля случващото се…

Та нали той може да се намеси! Дори от разстояние! Част от силите му стигат, за да издържа на натиска, за да сведа дуела до реми!

— Завулон, ти казваше, че любовта е велика сила!

„Нима ти самата не се убеди в това? Сбогом, момичето ми.“

Едва сега разбрах всичко.

Едновременно с мига, в който силите ми се стопиха и невидимата преса отново ме притисна надолу към топлата, сумрачна дълбина.

— Игор! — изкрещях аз, но плисналата вълна заглуши гласа ми.

Той плуваше на около петдесет метра разстояние. Дори не поглеждаше към мен. Плачеше, но в морето няма място за сълзи.

А мен ме теглеше, теглеше, теглеше към тъмната бездна.

Как така… как така…

Опитах се да събера Сила от брега. Но там почти нямаше Мрак, който можех да взема. Сладостен възторг, радостни викове — това не беше за мен.

Само на около сто метра от нас с Игор напразно се опитваше да легне върху вълните и да разтрие вцепенения си крак толкова неудачно влюбилия се в мен тийнейджър, незнайно как забелязал, че сме влезли във водата, който ни бе последвал. Гордото момче със смешното име Макар, което вече разбираше, че няма да успее да доплува обратно до плажа.

Любовта е велика сила… колко сте глупави вие, момчета, когато се влюбвате…

И панически загребващият водата Макар… аз мога да взема страха му и да удължа агонията си с няколко минути.

И плуващият Игор, който не вижда, не чува, не усеща нищо наоколо, който мисли само за това как съм убила любовта му. Глупавият Светъл маг, който не знае, че в дуелите няма победители, особено ако дуелът до най-дребната подробност е подготвен от Завулон…

— Игор… — прошепнах аз и се гмурнах, усещайки, как ме притиска, притиска, притиска тъмното небе — право към тъмното, тъмното, тъмното дъно.

Татко, прости ми… аз не мога да преплувам това море…

Бележки

[1] В оригинала има рима: „…денем в Дозора, нощем в позора…“. Бел.Mandor