Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дневной дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2006, ISBN 954-761-203-4

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дневен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дневен патрул
Дневной дозор
АвторСергей Лукяненко и Владимир Василев
Първо издание2004 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаНощен патрул
СледващаСумрачен патрул
ISBNISBN 954-761-203-4

„Дневен патрул“ (на руски: Дневной дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко (в съавторство с Владимир Василев). Това е втората книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и преди „Сумрачен патрул“ и „Последен патрул“.

Необходимо е да се отбележи, че руският филм на Тимур Бекмамбетов, озаглавен „Дневной дозор“ („Дневен патрул“, но „Дневна стража“ в българския превод), няма нищо общо с този роман, а е по-скоро адаптация на части от първата книга „Нощен патрул“.

Както и в „Нощен патрул“, тази книга е разделена на 3 части:

  • Вход за външни лица – разрешен
  • Чужд за различните
  • Различна сила

Резюме

Вход за външни лица – разрешен

Из улиците на Москва се разхождат Различните, неразличими от останалото население. Притежаващи свръхестествени сили и способни да влизат в Сумрака, сенчест свят, който съществува паралелно на нашия, всеки се е заклел във вярност към Тъмните (Дневната стража) или Светлите (нощната стража).

В „Дневен патрул“, втората книга от тетралогията, Алиса – млада и красива тъмна Различна напуска къщата си с намерение да се срещне с другарите си в Нощната стража. Екипът е на мисия да задържи неиницииран Различен, практикувайки тъмно вещерство, който се е изплъзвал на бюрото, отговорно за намирането и инициализирането на нелицензирани различни, практикуващи магия. Изглежда като рутинна операция. Но когато пристигат, Нощната стража вече е извършила арест. Провежда се жестока битка, в която Алиса едва не умира. С източени сили, тя е пратена да се възстанови в младежки лагер край Черно море. Там тя среща Игор, химията между тях се проявява мигновено и е неустоима, и Алиса открива, че е влюбена. Но тогава идва разтърсващото откритие: Игор е Светъл маг. Алиса си спомня, че той е един от участвалите в битката, която я осакатява. Знаейки истината един за друг, идеята, че между тях може да има нещо става абсурдна. Сега за тях няма друга алтернатива, освен магически дуел – битка, която никой от тях не иска да спечели...

Чужд за различните

От европейското бюро на Инквизицията е откраднат „Нокътят на Фафнер“ – артефакт с огромна сила, който е в пиковия си тъмен период и ще достигне максимална мощност в Москва. Виновни са „Братството на Фафнер“ – секта тъмни магове, незачитащи Договора и чиято крайна цел е да ревъплатят Сумрачният Дракон – Фафнер – Тъмен Маг извън категорията.

Междувременно Виталий Рогоза се опомня насред влака – Не знае кой е той, нито защо куфарчето му е натъпкано с пари, нито защо отпъди върколака в парка с думите: „Да не искаш да се обадя на Нощния Патрул? Само това остана – различни да нападат различни.“ Кои са тези различни и защо каза това? От Украйна пристига в Москва тъмния маг Виталий Рогоза – слаб тъмен маг, който впоследствие се оказва огледало – рожба на Сумрака, чиято сила се изкачва в зависимост силата на противника, с когото се бие. Огледалото се появява, когато някой патрул рязко придобие надмощие над другия – В случая това става, когато Хесер прекалено бързо издига нивото на Светлана. Мисията на огледалото е да изравни силите, което означава да бъде елиминирана Светлана...

Различна сила

Тъмният маг Едгар е изпратен в Прага, където е преместено Европейското бюро на Инквизицията, за да защитава маговете от Братството на Регин, които са хванати от Хесер, когато пристигат в Москва с откраднатия от тях могъщ артефакт „Нокътя на Фафнер“. Те трябва да бъдат изправени пред трибунала на Инквизицията и се очаква, че ще бъдат развъплътени. Там ще бъде разгледано и делото, заведено от Нощния патрул, по повод убийството на вещицата Алиса от светлия маг Игор и загиналия в същия инцидент не-различен Макар. Нощният патрул обвинява Дневния патрул, че смъртта на Алиса е провокация измислена от Завулон и изпращат Антон Городецки като обвинител и защитник на Игор. Докато е в Прага, Едгар посещава библиотека по некромантия и разбира, че събитията отпреди няколко месеца – убийството на Алиса, събирането на четирима Тъмни сектанти с различен цвят на кожата (четирите конника на Апокалипсиса), поръчаните от Завулон две картини и неговото собствено присъствие в Прага са внимателно замислени от шефа на московския Дневен патрул и имат една цел – ре-въплътяването от Сумрака на Фафнер – Сумрачния Дракон. И Различният, който е подходящ за „разменна монета“ е именно той – Едгар. Той уведомява Инквизицията за плановете на Завулон и от страх става техен член.

Герои

Светли

  • Антон Городецки – главният герой и разказвач – светъл маг от второ равнище, който вече е оперативен работник. С напредването на сюжета той разкрива циничността на светлината и мрака и тяхната относителност.
  • Борис Игнатиевич (Хесер) – ръководител на московския Нощен патрул, маг извън категорията. Той държи на своите подчинени, но не се притеснява да ги излага на опасност, за да осъществят целите на светлината
  • Светлана – висша вълшебница, която ще роди Мисията на светлите – най-силната различна. Тя се разделя за кратко с Антон, но го обича много и е много се грижи и притеснява за него.
  • Олга – висша светла вълшебница, приятелка и любовница на Хесер, възстановена като висша и освободена от наказанието си.
  • Семьон – светъл маг от второ равнище. Циничен, с огромен опит, който му позволява да чете мислите на хората без да ползва магия.
  • Тигърче – Тясно специализиран Боен маг, трансформиращ се в Тигър. Добър оперативен работник, но позволява на емоциите и да вземат връх и бива убита от Огледалото при самозащита.
  • Мечок – тясно специализиран боен маг, трансформиращ се в Мечка. Приятел на Тигърчето, не говорещ почти с никого.
  • Игнат – Плейбоят на нощния патрул – много красив, способен да вкара в леглото си всяка жена.
  • Гарик – срамежлив светъл маг
  • Игор – светъл маг от средно ниво. Идеалист. Единственият способен да обучи мисията на хората – дъщерята на Светлана.

Тъмни

  • Завулон – ръководител на Дневния Патрул на Москва, тъмен маг извън категорията. Не се стеснява да жертва подчинени в името на интересите на тъмнината.
  • Алиса – вещица средно ниво, влюбена в Завулон и използвана от него за отстраняването на Игор. Убита е от Игор след като и двамата разбират в кого са се влюбили.
  • Едгар – тъмен маг трето равнище, заместник на Завулон като ръководител на Дневния Патрул. Силен маг, на когото му писват интригите в дневния патрул, последната от които заплашва неговия живот и решава да се присъедини към инквизицията.

Неприсъединени

  • Максим – инквизитор.
  • Виталий – огледалото, чиято цел е да възстанови Баланса на силите.
  • Витезслав Грубин – инквизитор, висш Вампир и най-силният „жив“ (доколкото един вампир може да бъде жив) вампир.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Нощен патрул Нощен патрул Сумрачен патрул

ГЛАВА 5

У всеки човек понякога се създава впечатлението, че ставащото в момента вече се е случвало някога. Дори има специален термин за това преживяване — дежа вю. Лъжлива памет.

И при Различните е така.

Сътрудникът на Нощния патрул Антон Городецки стоеше пред вратата на апартамента си и се бореше със спомените. Веднъж вече, точно по същия начин, беше пристъпвал от крак на крак пред отворената врата и се беше чудил кой би могъл да е този, който е проникнал вътре. А след влизането си беше установил, че гостът му е неговият заклет враг, шефът на Дневния патрул, известен на Светлите с името Завулон.

— Дежа вю — прошепна Антон и прекрачи прага. Защитата отново не се беше обадила, но в кабинета определено имаше гост. Кой ли бе този път?

Стискайки в ръка своя медальон-талисман, Антон влезе в кабинета.

В креслото седеше Завулон и четеше вестник „Аргументи и факти“. Носеше строг черен костюм, светлосива риза и лъснати до блясък обувки с бандитски квадратни бомбета. Той свали очилата си и каза:

— Здравей, Антоне.

— Дежа вю… — промърмори Антон. — Е, здравей.

Колкото и да бе странно, този път той изобщо не се уплаши от Завулон. Може би защото при предишното си посещение Завулон се беше държал изключително коректно?

— Можеш да вземеш моя амулет. Той е в бюрото — усещам го.

Антон пусна висящия на врата си талисман, свали якето и послушно отиде при бюрото. Амулетът беше скрит между книжата и другите канцеларски дреболии, които с течение на времето се появяват сякаш от нищото с фатална неизбежност.

— Завулон, нямаш власт над мен — произнесе с чужд глас Антон.

Тъмният маг кимна доволно.

— Отлично. Принуден съм да ти направя комплимент: миналия път се тресеше като трепетликово листо. А сега си спокоен. Израстваш, Антоне.

— Вероятно трябва да ти благодаря за комплимента? — попита сухо Антон.

Завулон отметна глава назад и беззвучно се засмя.

— Добре — каза той след няколко секунди. — Виждам, че не си склонен да губиш време. Аз също. Дойдох да ти предложа предателство, Антоне. Пресметливо малко предателство. От което ще спечелят всички, включително и ти. Звучи парадоксално, нали?

— Да.

Антон гледаше в сивите очи на Завулон, опитвайки се да разбере в какъв капан е попаднал този път. Вярвай на човека наполовина, на Светлия — на една четвърт, а на Тъмния не вярвай за нищо.

Завулон беше най-силният, следователно и най-опасният Тъмен в Москва. Вероятно и в Русия.

— Пояснявам. — Завулон не бързаше, но не се и разтакаваше. — Вече знаеш за утрешното заседание на Трибунала, нали?

— Знам.

— Не ходи на него.

Антон най-накрая се реши да седне — на дивана до стената. Сега Завулон се намираше от дясната му страна.

— А от къде на къде всъщност? — осведоми се той.

— Ако не отидеш, ще останеш със Светлана. Ако отидеш, ще я загубиш.

Антон усети как в гърдите му набъбва гореща буца. Работата не беше дори в това дали вярва или не вярва на Завулон. На него му се искаше да вярва. Много му се искаше.

Но той не забравяше, че на Тъмните не бива да се вярва.

— Ръководството на Нощния патрул планира поредния глобален социален експеримент. Със сигурност знаеш това. На Светлана й е отредена доста важна роля в този експеримент. Няма да се опитвам да променям убежденията ти и да те вербувам на страната на Мрака — това е абсолютно безнадеждна работа. Просто ще ти кажа до какво ще доведе осъществяването му. До нарушаване на равновесието. Нещо банално и много желано за страната, която усилва позициите си. В последно време Светлината стана много силна и това, естествено, не ми харесва. Дневният патрул е заинтересован равновесието да се възстанови. А ти си този, който може да ни помогне.

— Странно — изрече замислено Антон. — Шефът на Дневния патрул се обръща за помощ към сътрудник на Нощния патрул. Много странно.

— Общо взето, можем да се справим и без твоя помощ. Но ако ти помогнеш на себе си — на първо място на себе си — ще помогнеш и на нас. А също така и на Светлана, както и на всички, които неизбежно ще пострадат от поредния социален експеримент.

— Не мога да разбера, по какъв начин бих помогнал на себе си и на Светлана?

— Защо да не можеш? Светлана е потенциално много силна вълшебница. Колкото повече израства, толкова повече ще расте и пропастта, която ви разделя. Нейната мощ е факторът, който нарушава равновесието и дава предимство на Светлината. Ако Светлана се лиши за известно време от своята мощ, равновесието ще се възстанови. И няма да има какво да ви разделя, Антоне. Тя те обича — това е очевидно. И ти я обичаш. Нима ще принесеш в жертва на Светлината своето щастие и щастието на любимата жена? Още повече, че жертвата така или иначе е безсмислена. Именно затова ти предлагам малко и безболезнено предателство.

— Няма малки предателства.

— Има, Антоне. И още как! Верността се състои от поредица малки и обмислени предателства. Можеш да ми вярваш — живял съм на този свят достатъчно дълго, за да се убедя в тази истина.

Антон мълча известно време.

— Аз съм Светъл. Не мога да предам Светлината. Такава е същността ми — би трябвало да го разбираш.

— Никой не те кара да вървиш против Светлината. При това с тази си постъпка ще помогнеш на много хора. На страшно много хора, Антоне. Не е ли това целта на Светлия маг — да помага на хората?

— А как ще гледам в очите своите? — усмихна се мрачно Антон. — След това?

— Те ще те разберат — отвърна Завулон с неясно откъде взела се увереност. — Ще те разберат и ще ти простят. Какви Светли ще бъдат, ако не го направят?

— Ти си силен в софистиката, Завулон. Със сигурност си доста по-силен от мен. Но от това, че наричаш нещата с чужди имена, същността им не се променя. Предателството винаги е предателство.

— Добре — неочаквано лесно се съгласи Завулон. — Тогава предай любовта си. Всъщност, трябва да избираш между две предателства, не си ли го разбрал? Да предадеш себе си или да не позволиш да се осъществи поредният кървав цикъл. Да предотвратиш неизбежните схватки между Патрулите или да им позволиш да се случат. Или са ти малко смъртните случаи до момента? Ти неведнъж си давал наряди с Андрей Тюнников. Беше приятел и с девойката-върколак, Тигърчето. Къде са те сега? И кого още си готов да принесеш в жертва в името на Светлината? Не ходи утре на заседанието на Трибунала и приятелите ти ще останат живи. Не ни трябва повече смърт, Антоне. Готови сме да се оттеглим от схватката. Да се оттеглим с мир. Затова ти предлагам да помогнеш на всички. На всички! И на Тъмните, и на Светлите. Дори и на обикновените хора. Разбираш ли?

— Не разбирам как моето отсъствие от заседанието може да възстанови равновесието.

— Ти вече си се сблъсквал с Тъмния, който дойде от Украйна, нали? С Виталий Рогоза?

— Сблъсквах се — отвърна неохотно Антон.

— Той не е Различен.

Антон се стъписа:

— Как така не е Различен?

— Не е точно Различен. Той е само Огледало. И не му остава да живее още много.

— Какво е… Какъв е той, какво означава „Огледало“?

— Именно „какво“. — Завулон въздъхна. — Уви, не „какъв“, а само „какво“… Не е толкова важно какво е, Антоне. За теб е по-полезно да знаеш друго. Ако не дойдеш на заседанието на Инквизицията, няма да има повече кръв. Ако дойдеш — кървавото сражение е неизбежно.

— Неявяването на заседанието се наказва от Инквизицията…

— Инквизицията ще оправдае нежеланието ти да влизаш в схватка с Рогоза. Имало е прецеденти, ако искаш даже ще ти намеря съответните документи. Но можеш да ми вярваш. Засега не съм те лъгал.

— Не ми харесва това „засега“…

Завулон се усмихна едва-едва.

— Какво да се прави. Нали съм Тъмен. Не смятам за полезно да лъжа без причина.

Той стана и Антон се изправи на крака едновременно с него.

— Мисли, Антоне. Мисли, Светли. И помни: от твоето решение зависят твоята любов и животът на приятелите ти. Понякога се получава така: за да помогнеш на приятелите, първо трябва да помогнеш на врага. Свиквай.

Завулон излезе бързо от кабинета, а после и от апартамента. В този миг в Сумрака стражевият знак зави на висок глас, а маската Чхоен на стената направи заплашителна гримаса. След като унило въведе ред, Антон се опита да събере мислите си.

Да вярва или да не вярва на Завулон?

Да бъде или да не бъде със Светлана?

Да извика Хесер и да му разкаже всичко, или да си замълчи?

Всяка схватка, като се започне от баналния уличен бой и се завърши с интригите на държавите и Патрулите, е информационен двубой. Побеждава онзи, който има по-ясна представа за силата и целите на противника.

Целите на Завулон и на Антон не можеха да са едни и същи. Абсолютно изключено беше да съвпадат. Но ако целта на казаното от шефа на Дневния патрул беше Антон да отхвърли всякаква мисъл за пропускането на Трибунала?

Къде беше истината и къде — лъжата? Думите на Завулон бяха клетка, но в клетката имаше капан, в капана — мрежа, а в нея — примамка с отрова… Колко слоя лъжа трябваше да се отхвърлят, за да се намери истината?

Антон извади от джоба си монета. Хвърли я, усмихна се и я прибра в джоба си, дори без да провери какво се е паднало — ези или тура.

Не това бе начинът.

Ако един от двата изхода беше уловка, значи трябваше да се намери трети.

 

 

За да успея да пристигна на разсъмване на заседанието на Трибунала, трябваше или да стана много рано, или да не си лягам изобщо. Предпочетох втория вариант. Щях да се наспя после.

Колегите-Тъмни известно време се опитваха настойчиво да изкопчат от мен мотивите за постъпките ми, но тъй като и аз самият не бях много наясно защо съм постъпил именно така, а не по друг начин, не успяха да научат кой знае колко от мен.

До вечерта не се случи нищо интересно. Само отидох до магазина, откъдето си взимах дисковете за модерния ми плеър и се поинтересувах дали пазят матриците на сборниците, поръчвани от клиентите. Оказа се, че ги пазят. И аз, кой знае защо, си поръчах копие от диска, съставен от Антон Городецки, Светлия маг. Може би се опитвах чрез музикалните му вкусове да добия представа за възгледите му за света? Не знам… В последно време се бях отучил да задавам въпроси, защото прекалено рядко намирах отговорите. А още по-рядко — верните отговори.

Още едно събитие от тази вечер се вряза в паметта ми — една среща в метрото. Връщах се от музикалния магазин. С метрото. Седях, мушнал ръце в джоба на якето (браво на колегите-Тъмни, че се бяха сетили да вземат вещите ми от щаба на летището) и слушах диска, който бях купил. Николски пееше „Огледало на света“. Беше ми хубаво и спокойно.

Същността на явленията и годините изминали,

лицата на приятелите и маските на враговете

ясно се виждат — няма как да се скрият

от погледа на поета — господар на вековете.

Светлината на звездите и началото на изгрева,

тайните на живота, тайните на любовта

в миг на вдъхновение, на слънцето под светлината,

всичко се отразява в душата на поета.

в огледалото на света…

И изведнъж нещо наоколо неуловимо се промени. Тъкмо бе прозвучало предупреждението към пътниците, че вратите се затварят. Аз трепнах, натиснах „пауза“ и се огледах.

И го видях. Момче на четиринайсет-петнайсет години. Несъмнено беше Различен. Със сигурност иницииран, защото ме гледаше любопитно през Сумрака и същевременно се прикриваше доста успешно от същия този Сумрак. Но аурата му беше девствено чиста. Чиста като току-що паднал сняг, еднакво далечна както от Светлината, така и от Мрака. Той беше Различен, и при това не беше нито Светъл, нито Тъмен.

Гледахме се дълго — през целия път до съседната спирка. Може би щяхме да продължим да се гледаме, но някаква снажна жена, очевидно майката на момчето, го разтърси:

— Егор! Заспа ли? Слизаме.

Момчето се сепна, погледна ме за последен път с неясна тъга и стъпи върху перона. А аз останах във вагона.

Не можах да дойда на себе си още цяла минута, продължавайки да недоумявам с какво толкова ме е впечатлил този Различен. Напомняше ми за нещо. Нещо много важно, но неуловимо. Изобщо не успях да се досетя какво.

Едва когато се върнах към Николски и „Огледалото на света“, леко се поуспокоих.

В огледалото се вижда кой как е живял,

кой е бил неискрен в своите песни,

кой желае да е вечна нощ,

това, че съм длъжен на хората да помогна.

Аз притежавам огледало на света.

Искаш ли там да надникнеш,

не се страхувай от огъня.

Този огън ще възпее моята лира,

нека хората знаят, че има сила добра

в огледалото на света…

Странно. Тази песен беше по-подходяща за Светлите. Тогава защо нещо леко ме прободе в сърцето, мен, Тъмния?

С това неясно чувство се върнах в офиса на Дневния патрул. Възрастен, улегнал с годините вампир отскочи от мен като светец от изкушение. Спрях се и внезапно осъзнах, че в моята собствена аура има няколко светли ивици.

— Извинете. — Приведох аурата си в ред. — Това е маскировка.

Вампирът ме погледна подозрително. От гишето надникна някаква вампирка — можех да се обзаложа на каквото и да е, че тя е съпругата му.

Двамата провериха много внимателно печатите ми и, изглежда, възнамеряваха да ме мотаят до последно, но в този момент в офиса влезе Едгар, придружен от млада вещица. Той разбра всичко от пръв поглед и на прекалено усърдните дежурни им беше достатъчно само едно повдигане на веждите. Едгар ми кимна и тръгна към асансъора. Вещицата щеше да ме изяде с поглед.

В асансьора тя дръзна да ме попита:

— Вие нов ли сте?

Гласът й изразяваше цял спектър от емоции и стремежи, които нямах нито желание, нито възможност да анализирам. Кой знае защо не ми се искаше да демонстрирам силата си пред Едгар и останалите силни Различни.

Едгар се заинтригува и аз усетих, че наистина му е интересно как ще отговоря.

— Да, в известен смисъл съм нов.

Вещицата се усмихна.

— А вярно ли е, че сте разгонили четирима бойци-Светли и сте убили тигрицата?

Едгар едва забележимо изкриви устни в саркастична усмивка, но отново премълча, с все така заинтригувано изражение.

— Вярно е.

Тя не успя да зададе нов въпрос. Пристигнахме.

— Алита — каза Едгар, кой знае защо с плътен бас, — ще измъчваш госта ни по-късно. Първо трябва да докладваш на Ана Тихоновна.

Алита кимна с ентусиазъм и отново се обърна към мен:

— Може ли да се отбия у вас да пием по кафе? След час?

— Може — разреших аз. — Само че нямам кафе.

— Аз ще донеса — обеща вещицата. И тръгна към офиса.

Не попита къде живея. Значи знаеше.

Гледах я няколко секунди в гръб. Беше с модерно сребристо яке, каквито носят скиорите и туристите (веднага се сетих за горските си познати), украсено с пъстра рисунка: анимирана девойка с големи очи, вдигнала крак за ритник. Надписът отдолу гласеше: „Battle Angel Alita“. Рисунката и надписът бяха отчасти скрити под дългите коси на вещицата.

Едгар също съпроводи Алита с поглед. Имаше какво да се види, въпреки зимната екипировка.

— Ще дойде — отбеляза замислено Едгар. — Тя вече пита за теб.

Свих рамене и смених темата:

— Утре е Трибуналът. Какво трябва да направя? Да го пропусна ли? Или да дойда заедно с вас?

— Заедно с нас, разбира се. Нали си свидетел? — Едгар се огледа. — Искаш ли да отидем в кабинета ми?

— Да отидем.

Кой знае защо бях сигурен, че този кабинет никога не е бил използван като директорски от истинския шеф на Дневния патрул, в момента отсъстващ от Москва. По-скоро това беше кабинетът на Едгар или на някой от висшите Тъмни. С удоволствие се настаних в креслото, като си помислих машинално, че е значително по-удобно от продънените седалки във вагоните на метрото. Едгар извади някъде от бюрото начената бутилка коняк.

— Ще пийнем ли? — предложи той.

— Да пийнем.

Защо да се отказвам от добрия стар „Коктебел“?

— Добре е, че се прибра — каза Едгар, докато сипваше коняка в чашите. — Иначе щеше да се наложи да те търсим.

— За да ми разясните стратегията и тактиката на поведението ни на утрешното заседание на Трибунала? — опитах се да отгатна аз.

— Именно.

Конякът беше хубав. Мек и ароматен. Макар и да не беше от най-известната и престижна марка (а коя е такава, между другото?), на мен ми хареса много.

— Вече дори няма да се опитвам да разбирам защо се държиш толкова странно. Ако трябва да съм честен, забраниха ми да го правя. Оттам. — Едгар погледна многозначително към тавана. — Още по-малко пък ще се опитвам да изяснявам кой си ти в действителност. По същата причина. Искам само да те попитам: с нас ли си? С Дневния патрул ли си? С Тъмните? Можем ли утре да разчитаме на теб като на един от своите?

— Безспорно — отговорих аз, без да се замислям. И добавих: — Това е отговорът ми на всички въпроси.

— Това е добре — въздъхна Едгар малко тъжно и изпи на екс тумбестата чаша.

Реших, че не ми вярва.

Допихме коняка в пълно мълчание. Едгар не сметна за необходимо да се съвещава с мен за поведението ни на утрешното заседание на Трибунала. Очевидно мислеше, че така или иначе аз ще постъпя както си знам. И беше абсолютно прав.

Прекарах нощта в компанията на Алита. На разговори и кафе — вещицата беше успяла да намери отнякъде вече забравеното „Casa Grande“. Разположени удобно в креслата, ние бърборехме — за всичко и за нищо. Отдавна не бях имал такъв празник — просто да си седя и да говоря. За музиката, която, както се оказа, познавах доста добре. И за литературата, която познавах не чак толкова добре. И за киното, което изобщо не познавах. Алита периодично се опитваше да насочи разговора към мен и моите способности, но го правеше толкова простодушно, че и през ум не ми мина да заподозра, че я е изпратила бдителната Ана Тихоновна.

Час преди разсъмване на вратата се почука.

— Отворено е! — извиках аз.

Влязоха Едгар и Ана Тихоновна.

— Готов ли си? — попита Едгар.

— Като пионер — уверих го аз. — Всички вкупом ли ще ходим? С бронирана техника или в строй?

— Не се прави на палячо! — Ана Тихоновна сви устни и погледна строго Алита. Вещицата примигна невинно.

— Добре, няма — обещах аз. — Къде трябва да се отиде? Защото аз не знам.

По принцип не се съмнявах, че моята орис, скрита в дълбините на съзнанието ми, ще ми подскаже правилната посока, но все пак попитах.

— Главната сграда на МГУ — съобщи Едгар. — В кулата. Долу Шагрон чака с колата си, можеш да отидеш с него.

— Добре. Ще отида с него.

— Пожелавам ви успех — каза Алита, тръгвайки към вратата. — Ще намина утре пак, Виталий, става ли?

— Не — казах мрачно аз. — Няма да наминеш.

Бях абсолютно убеден, че съм прав. Но засега още не разбирах защо.

Алита сви рамене и излезе. След нея си тръгна и Ана Тихоновна. Хм… А може би все пак старата проклетница е изпратила девойката? А момичето е решило да се държи както му е приятно и не е успяло да измъкне нищо от мен? Ако е така, можех само да съчувствам на Алита: Ана Тихоновна щеше да й извади душата, да я изстиска и да я препарира. На девойката щеше да й се види тесен светът.

Извадих мобилния си телефон и набрах номера на Шагрон, без дори да се учудя, че го знам.

— Шагрон? Гостът от юг е. Ще ме откараш ли? Добре, слизам.

— Хубаво, аз също тръгвам — каза Едгар. — Не се мотайте. Инквизицията никак не обича някой да закъснява.

Облякох се, заключих вратата и слязох. Дежурните вампири ме гледаха доста по-спокойно — или непосредственият им началник беше провел с тях сърдечен разговор, или сами се бяха докопали до истината. Впрочем до коя истина? Дори аз не знаех цялата истина. От време на време мярвах някое парче от мозайката, понякога завесата се вдигаше за миг и отново падаше, оставяйки ме с гъстата непрогледна димна пелена пред очите ми.

BMW-то на Шагрон бучеше със запален двигател на двайсетина метра, точно под знака „Спирането забранено“. Седнах отпред до него.

— Добро утро.

— Надявам се да е добро — изсумтя Шагрон. — Тръгваме ли?

— Ако не чакаме никой друг, да тръгваме.

Шагрон запали без да каже нито дума и се вряза в плътния поток коли.

Карането из заледената Москва в пиковите часове е тема за отделен разговор. Шагрон постоянно усмиряваше през Сумрака прекалено агресивните шофьори. Иначе непрекъснато щяха да ни засичат, да ни притискат към съседната колона от коли и да се мушкат преди нас във внезапно отворилите се пролуки. За всеки случай си сложих колана. Шагрон мърмореше нещо, стиснал зъби. Вероятно ругаеше.

След безсънната нощ едва се преборвах с желанието си да изпадна в блажена дрямка. Още повече, че седалката на качествената немска кола беше доста подходяща за целта. Ако бях решил да послушам музика, със сигурност щях да се унеса и да заспя. Но сега не ми се слушаше музика. И оставах в света, изпълнен с грохота на десетки двигатели, тихото бръмчене на включения климатик, резките изсвирвания на автомобилните клаксони и хрущенето на мръсносивата снежна каша под гумите.

Ако бяхме предпочели метрото, щяхме да стигнем значително по-бързо. А така след половин час все още пълзяхме по задръстената „Остоженка“ към проспект Вернадски. Редицата коли растеше, добивайки солидните размери на опашка на комета, насочена към Москва.

— Да му се не види! — прошепна сърдито Шагрон. — Може да заседнем тук.

— Да си отворим портал — свих рамене аз.

Шагрон ме изгледа странно.

— Виталий! Отиваме на заседание на Трибунала под патронажа на Инквизицията! Порталът ти ще се разбие на пух и прах на два километра от целта!

— А — казах аз безгрижно, — вярно. Забравих.

Между другото, можех и сам да се досетя за това. Магическите въздействия и изобщо използването на магия в процеса на работа на Трибунала са забранени. Моето друго „аз“ услужливо ми подсказа, че по-рано са ставали нарушения, но само в годините на свирепи промени, също свързани с много нарушения.

Впрочем нали и сега беше времето на промените. Краят на хилядолетието. Преломен момент. Ето например през лятото, с какъв страх народът очакваше затъмнението, как трепереше след турското земетресение… И нищо — преживяхме тези събития.

Наистина, след като ги преживяхме, всички ние в някаква степен се променихме. И Различните, и особено хората.

— Мамка му! — изкрещя Щагрон, изтръгвайки ме от размислите ми.

Дори не успях да погледна през страничния прозорец. Полетях напред едновременно със зашеметяващия удар и коланът се впи мъчително в гърдите ми. Обезопасителната възглавница се изду с отвратително тънко свистене, Шагрон се плъзна по нея с лице и гърди и се удари в мястото, където предното стъкло се съединява с тавана на колата. Някъде навън се чу противен трясък и се посипаха дребни парчета стъкло. Те падаха безшумно върху снега и трополяха хаотично по броните на съседните коли.

Като за капак, някой ни удари отзад, в багажника.

След няколко секунди, които вероятно наподобяваха старта на космическа совалка, натискът върху мен престана и настъпи блажен миг на динамичен покой.

Шагрон се плъзна по волана и падна назад на седалката, оставяйки подире си кървава следа. Изглежда и ръката му бе счупена. Не си беше сложил колана, глупакът… Колко ли време щеше да мине, докато се възстанови?

Наоколо свиреха клаксони.

Със смесени чувства откопчах колана си и бутнах вратата. Застанах на покрития с отъпкан сняг и счупени стъкла път.

Една червена нива ни беше блъснала отстрани под малък ъгъл. А отзад, в сплескания, сякаш сдъвкан багажник, се бе забил добре измит японски джип. Всъщност вече не изглеждаше толкова чист. Обаче не беше пострадал особено, фаровете му бяха счупени и бронята — леко изкривена, но явно беше успял да натисне спирачките.

— Какво бе, идиот? — нападна ме някой от джипа. Беше със замъглени очила, остригана глава, тантуресто туловище, опаковано в нещо малиновочерно, и носеше стилни обувки четирийсет и последен номер.

Очите на този субект бяха бели като аурата на бебе… или като аурата на онова момче, Егор, от метрото.

Не виждаше ли, че нивата ни е блъснала?

В този момент малиновите дрехи на субекта избухнаха в мъждив синкав пламък. Субектът заврещя като заклан шопар.

Разпознах отвъдокеанското заклинание, наричано от народа „спайдърфлейм“. „Паяков пламък“. Още не бях успял да се опомня от нападението на малиновия, когато някой ме дръпна за яката и ме обърна.

Само това не бях очаквал да видя. Светлия маг-меломан, Антон Городецки.

— Кой си ти? — прошепна яростно той. — Кой си, да те вземе Мракът! Само не ме лъжи!

Очите му бяха още по-бели от тези на танцуващия нещо подобно на грузинска джига субект от джипа.

В главата ми нещо прещрака. А устните ми сами прошепнаха три думи:

— Огледало на света…

— Огледало… — повтори като ехо Светлият. — Проклети да сте! Проклето да е всичко!

Прииска ми се да подметна ехидно, че проклятията са характерни за Тъмните, но се въздържах. И правилно постъпих. Аурата на Антон бушуваше в яркочервено и лилаво. Безспорно, аз бях по-силен от него, но… Изглежда, в момента Городецки го поддържаше някаква непонятна сила, която нямаше отношение нито към Светлината, нито към Мрака, но бе също толкова могъща. И не бях много сигурен какъв би бил изходът от евентуалната схватка.

Антон пусна яката на якето ми, обърна се и се отдалечи, промъквайки се между колите, без да обръща внимание на клаксоните и на проклятията, сипещи се зад едва спуснатите стъкла. Някъде съвсем наблизо завиха сирените на пътната полиция. „Остоженка“ беше абсолютно блокирана, само на отсрещното платно остана тънка пролука, в която трескаво, с псувни и бибипкане, се промъкваха един по един малобройните късметлии.

Погледнах часовника си. Оставаха ми петнайсет… всъщност не, вече четиринайсет минути, за да стигна до Университета. При това определено не можех да използвам транспортни магии.

Първо трябваше да проверя как е Шагрон.

Заобиколих нивата, чиято врата беше отворена, и се приближих до пострадалото BMW откъм страната на шофьора. Шагрон беше в безсъзнание, но още в първия миг на опасната ситуация машинално се бе сетил да сложи предпазна ципа и да се плъзне в Сумрака. И сега регенерираше като какавида, и лакомият Сумрак не можеше да му направи ншдо.

Щеше да оцелее. Щеше да се съвземе, при това достатъчно бързо. Най-вероятно в линейката, ако тя успееше да се промъкне през задръстването. Шагрон бе достатъчно силен маг, за да му навреди сериозно такава дреболия като автомобилна катастрофа.

В такъв случай довиждане, Шагрон. Мисля, че Инквизицията няма да има претенции към теб. Все пак, извънредни обстоятелства.

И в този момент зърнах своето спасение. Ловко лавиращо по самия край на пътното платно момче с мизерен оранжев мотопед. Ето за кого тези задръствания не са страшни…

И аз влязох в Сумрака.

В Сумрака мотопедът наподобяваше приказно гърбаво конче. Мъничко, с рогчета вместо волан и очи вместо фарове.

— Слизай — наредих на момчето.

То покорно се подчини.

Прескочих капака на бежов опел и хванах дръжките. Мотопедът предано бучеше на ниски обороти.

Е, напред. Момчето беше застинало като манекен на тротоара, стиснало здраво в ръце дадените му от мен долари. А аз натиснах здраво газта и след като едва не одрасках полираната врата на най-близката кола, започнах да се промъквам към края на задръстването, към Садовое кольцо.

Доста бързо се приспособих към малката хонда, която явно беше навикнала на топъл японски асфалт и в никакъв случай не на московска поледица. И успявах да лавирам между колите с достатъчно голяма лекота. Но виж, със скоростта на мотопеда нещата не бяха добре — едвам вдигаше трийсет. Разбрах, че няма да успея. Дори да захвърля хондата и да изтичам до най-близката станция на метрото, разстоянието между станция „Университетска“ и кулата, главната сграда на учебното заведение, си оставаше голямо. Разбира се, можех да замая главата на поредния шофьор на кола, но къде беше гаранцията, че ще се измъкнем от утринните задръствания? Смътно си спомнях, че проспектите в района на Университета са доста широки, но не бях абсолютно сигурен. А ако останех с хондата, щях да съхраня мобилността си на практика до целта. Но, от друга страна, си представях пътя само в общи линии. Уви, не съм московчанин. Можех ли да се надявам на сигурната помощ на вътрешния си помощник? Можех, разбира се. Но ако изведнъж ме подведеше тъкмо сега? В най-важния момент? Обикновено става точно така.

Вслушах се в себе си. В лицето ме удряше студен вятър, наситен с изгорели газове. Въздухът, който дишаше Москва…

Моят верен помощник очевидно спеше.

Подминах Садовое кольцо и метростанция „Парк на културата“, но когато пред мен се мярна сградата на станция „Фрунзенска“, реших да се спусна под земята. Принуден бях — времето ме притискаше.

Още не бях успял да стигна до стъпалата пред входа на метростанцията, а вече бяха успели да откраднат мотопеда. Кратко изгрухтяване на запалващия се двигател — и някой чевръсто подкара трудолюбивия и безотказен японски механизъм и го насочи към една от тихите странични улички. Ех, хора, хора… Светлите се притесняват за вас, бранят ви, грижат се, а вие както сте си били стадо, пак стадо ще си останете. Зверове без съвест и състрадание. Да избуташ някого с лакти, да откраднеш, да продадеш, да напълниш тумбака — пък после каквото ще да става. Колко е противно…

Просто прескочих рампите — в Сумрака, като невидима сянка. Нямах време да купувам билет за метрото и да го пъхам в процепа на магнитния пропуск. Нищо, държавата няма да обеднее.

И по ескалатора се спуснах, без да излизам от Сумрака. Скочих върху бавно пълзящата лента на парапета и се понесох надолу, едва успявайки да премествам краката си в лепкавата сива мъгла. Един влак тъкмо се канеше да потегли от перона. Докато се питах дали ми върши работа, вратите се затвориха. Е, нищо, това не беше пречка. Виж, идеята да тръгна в посока към центъра изобщо не ме привличаше.

Скочих във влака направо през вратата, в Сумрака. Леко поразбутах изумените пътници и се появих сред тях сякаш от нищото.

— Оу! — каза някой.

— Кажете, това Москва ли е? — изтърсих аз, кой знае защо. Може би от глупавото желание да върша детински лудории.

Никой не ми отговори. Е, добре. Затова пък свободното място около мен определено се разшири. Хванах се за една от дръжките и затворих очи.

„Спортна“. Затворената „Воробьевы горы“ — влакът едва пълзеше. В процепите между хлабаво закрепените метални щитове постоянно се мяркаха електрически светлинки и се лееше сивият отблясък на настъпващото утро. Вече се съмваше…

Най-накрая — „Университетска“. Ескалатор, дълъг и претъпкан. Отново щеше да се наложи да чакам. Край, закъснях.

Горе беше почти светло. Окончателно осъзнал, че няма да стигна за началото на заседанието, аз изведнъж съвсем се успокоих и престанах да бързам. Съвсем. Извадих от джоба слушалките, пуснах плеъра с диска на Антон Городецки и тръгнах да си хвана някоя преминаваща кола.

 

 

— Часът настана — обяви тихо Инквизиторът. — Всеки, който не е успял да стигне навреме, ще отговаря по-късно с цялата строгост на Договора.

Присъстващите се изправиха на крака. И Тъмните, и Светлите. И сътрудниците на Патрулите, и съдиите. И Хесер, и Завулон, за когото всички мислеха, че не е в Москва. И Инквизиторът Максим, и двамата Инквизитори-наблюдатели, облечени в сиви тоги. Всички, които се бяха събрали в главната кула на Московския университет. Малкото помещение с петоъгълна форма на невидимия сумрачен етаж се издигаше над Музея на Земята и служеше изключително и само за редките заседания на Трибунала на Инквизицията. В следвоенните години доста често се строяха сумрачни помещения — излизаше по-евтино, отколкото постоянното противодействие срещу КГБ и милицията, които постоянно си пъхаха носа където не им е работа. Прекрасно се виждаше как на хоризонта на изток се надига аленото сияние на изгрева и с всяка изминала минута избледняват фееричните отблясъци, все още танцуващи по сградата на МГУ след концерта на Жан-Мишел Жар в рамките на московския юбилей. Различните щяха да виждат още дълго време следите от лазерния спектакъл, дори без да влизат в Сумрака, където цветовете избледняват и изчезват. Прекалено много хора бяха гледали възхитено яркото представление, изливайки емоциите си в него.

Максим, облечен в обикновен делови костюм, а не с тога, както останалите Инквизитори, с махване с ръка разпъна в Сумрака сиво платно, изпъстрено с пламтящи червени букви. Трийсет гласа започнаха да четат напевно:

— Ние сме Различни. Ние служим на различни сили, но в Сумрака няма разлика между отсъствието на Светлина и отсъствието на Мрак…

Огромната страна и огромният град си нямаха никаква представа, че всички, които определят съдбата на Русия, днес са се събрали тук, а съвсем не в Кремъл. В занемарената тясна стаичка под самия връх на кулата на МГУ, където сред прахта са наредени столове, леки кресла и дори плажни шезлонги — кой каквото е успял да донесе. На никой не му трябваше маса — и нямаше такава.

Различните не си падат много по евтините ритуали — съдът е действие, а не спектакъл. Поради тази причина нямаше никакви мантии, перуки и покривки за маси. Само сивите тоги на наблюдателите, но никой вече не помнеше защо Инквизиторите носят понякога тези тоги.

— Ние ограничаваме своите права и своите закони. Ние сме Различни…

Червените букви на Договора пламтяха в полумрака, олицетворявайки Истината и Правосъдието. Гласовете звучаха:

— Ние сме Различни…

Трийсет гласа:

— Времето ще реши спора ни вместо нас.

Договорът беше прочетен и започна самият Трибунал. По традиция първо се разглеждаха най-незначителните дела.

Съдията, един от облечените с тоги Инквизитори, както си седеше на въртящото се кресло, без никаква тържественост, с напълно спокоен тон обяви:

— Първо дело. Бракониерство от страна на Тъмните. Доведете виновната.

Дори не заподозряната, а виновната. Вината вече беше доказана. Свидетелите идяха да помогнат само да се уточнят обстоятелствата и степента й. А съдът щеше да произнесе присъдата. Безмилостна и справедлива.

— За съжаление не са налице всички свидетели. Няма го Виталий Рогоза, Различен, регистриран в Николаев, Украйна и временно регистриран в Москва, отсъстващ по неизяснени причини, а също така Андрей Тюнников и Екатерина Сорокина, загинали при обстоятелства, които ще бъдат разгледани малко по-късно…

Съдът се произнесе кратко и безкомпромисно:

— Виктория Мангузова, Различна, Тъмна, регистрирана в Москва, виновна за рецидив на нелицензиран лов. Подлежи на развъплътяване. Има ли възражения и допълнения от страна на патрулите?

Нямаше възражения — нито от страна на Тъмните, нито, разбира се, от Светлите.

— Присъдата да се приведе в изпълнение незабавно — каза Инквизиторът. Погледна Светлите — по традиция присъдите се изпълняваха от сътрудниците на самите Патрули.

Иля се изправи, намести очилата си. Погледна внимателно вампирката — тя ревна, разбирайки, че няма спасение. В погледа на мага нямаше нито омраза, нито радост. Нищо освен концентрация. Той протегна ръка и докосна през Сумрака регистрационния печат на гърдите й.

След миг Виктория седна на пода. Тя не изтля, както би се случило с по-стара вампирка, тялото й не беше живяло достатъчно дълго. Но това, което заменя жизнената сила на вампирите, това, което години наред бе отнемала от хората, се разтвори безследно в Сумрака. В стаята леко захладня. Иля се намръщи и с още един сдържан жест изпрати тялото в Сумрака.

Завинаги.

Така се осъществява съдът на Различните.

— Второ дело. Убийство на неиницииран Различен от Различна-върколак, Тъмна. Въведете виновната…

Въпроси. Отговори. Кратко съвещание на Инквизиторите.

— Оксана Дацюк, Различна, Тъмна, регистрирана в Москва. Признава се за невинна по обвинението в предумишлено убийство. Действията й се квалифицират като самозащита. Признава се за виновна в превишаване на неизбежната самозащита. Наказва се с лишаване от лиценз за лов за срок от десет години. В случай на рецидив или всякакво нарушение до пето равнище на Силата включително, подлежи на незабавно развъплътяване. Има ли възражения или допълнения от страна на Патрулите?

Иля погледна Хесер и отново се изправи:

— Имаме възражение. Нищо не е заплашвало живота на Различната. Не е било необходимо да се убива човека. Искаме увеличаване на срока на лишаване от лиценз на петдесет години.

— Трийсет — отвърна Максим, сякаш предварително бе очаквал такова искане. Впрочем той наистина го беше очаквал.

— Четирийсет — каза студено Хесер, без да става от мястото си. — Да предоставим ли всички необходими основания?

— Четирийсет — съгласи се Максим. Погледна Тъмните, но те не се намесиха, справедливо смятайки, че не си струва да се спори заради съдбата на върколачката.

— Подсъдимата да се освободи…

Вратите се отвориха пред бледата изплашена девойка. Тя изтича навън, щастлива и все още неразбираща, че всъщност все пак са я наказали. Четирийсет години бе доста дълъг срок за върколак, който черпи сили само от човешките животи. Тя щеше да остарее, а вероятно и да умре, без да има възможност да се противопостави на наближаващата старост.

— Трето дело. Нападение над Различен, Тъмен, от сътруднииите на Нощния патрул. Като се има предвид отсъствието на потърпевшия, съдът смята за уместно да проведе кръстосан разпит на оцелелите виновни и ръководството на Нощния патрул, допуснало несанкционирана употреба на сила против Различен, Тъмен. Всички протести от страна на Светлите се отхвърлят предварително.

Хесер се намръщи. Завулон си позволи да се усмихне сдържано.

Светлана Назарова, Светлата вълшебница, погледна притеснено часовника си. Тя нервничеше заради закъснението на Антон Городецки, Светлия маг.

— Може би е целесъобразно да установим причината за отсъствието на трима от поканените? — попита предпазливо Хесер, неволно минавайки към официалния тон, използван от съдиите. — Повярвайте ми, изобщо не се опитвам да печеля време. Тревожи ме отсъствието на сътрудник на Нощния патрул и на един от главните смутители на спокойствието през последните седмици.

Инквизиторите се спогледаха, сякаш беззвучно вземайки общо решение.

— Инквизицията не възразява — изрече равнодушно Максим. — Разрешава се необходимото магическо въздействие.

Наблюдателите от Инквизицията разклатиха тогите си, премествайки охранителните амулети. Може би точно затова носеха тоги — за да не може никой да види как работят с амулетите и какви точно амулети използват? Инквизицията си има свои методи, свои закони и свое оръжие…

Във въздуха се отвори наблюдателно кълбо. Сива мъгла, пронизана от криволичещи линии. По-голямата част от тях изчезнаха, останаха само три.

Три нишки на съдбата, събрали се неотдавна в една и съща точка. Едната беше по-бледа, едва тлееше. Различният беше ранен.

— Това е Шагрон — въздъхна Тъмният маг Едгар, вече освободен от задължението временно да замества шефа на Дневния патрул. — Та това е Шагрон!

Двете други нишки отново се бяха раздалечили, но всеки момент щяха да се срещнат пак — точно пред сградата на Университета.

Сблъсък. Отново сблъсък между Тъмните и Светлите, отново жертва. Засега още не смъртоносна.

— Нощният патрул моли Инквизицията да се намеси! — изкрещя Хесер. — Максим, Оскар, Раул, та те ще се погубят взаимно!

Хесер не се реши да каже „един-друг“[1], разбира се.

До шефа на Нощния патрул се изправи жена — Различна. Олга, която наскоро беше се сдобила отново със способности на вълшебница, при това много силна, и затова бе изгубила правото си на фамилия, но все още не беше получила право на сумрачно име. Тя докосна лакътя на Хесер и погледна въпросително съдиите.

Светлана пребледня — лицето й стана като восък.

Тъмните мълчаха. Завулон замислено почесваше върха на носа си.

— Трибуналът забранява намесата — обяви сухо един от съдиите.

— Зашо? — попита безсилно Светлана. Тя се опита да се надигне от лекото плетено кресло, но не й достигнаха силите, физическите сили. Истинската Сила, магическата, Силата на Различна, Светла вълшебница, неволно започна да кръжи около Светлана в стегната обемна спирала.

Когато се разгневят или в екстремни ситуации, Различните, както и обикновените хора, често са по-силни, отколкото когато са спокойни.

— Зашо? — иззвънтя гласът на Светлана. — Навсякъде, където се появи този Тъмен, умират Различни или хора. Той е убиец! Ще му позволите ли да продължи да убива?

Съдията оставаше невъзмутим.

— Виталий Рогоза, Различен, Тъмен, по време на пребиваването си в Москва нито веднъж не е нарушил Договора и нито веднъж не е превишил правото си на допустима самоотбрана. Той е чист пред Инквизицията. Ние нямаме никакво основание да се намесваме.

— Когато основанията се появят, ще бъде вече късно! — изрече рязко Хесер.

Инквизиторът само сви рамене.

— Той ще си отмъщава за Шагрон — каза тихо някой от Светлите и се закашля.

Двамата магове — Светлият и Тъмният — се приближаваха към входа на главната сграда на МГУ и със съкращаването на разстоянието помежду им нарастваше увереността на всички присъстващи на Трибунала, че в кулата ще се качи само единият от тях.

Само че кой?

 

 

Не знам защо, но излязох от колата на триста метра от входа на Университета. Виждах над сградата движението на цветните петна, лъчите и обемните фигури. Усещах, че някаква непонятна за мен сила сдържа обикновената висша магия, не позволява използването й. Усещах също, че там, на най-горния етаж, откъдето започваше да расте острия връх на московския небостъргач, набъбва светлосив облак, който асоциирах с бомба със забавено действие.

Огледах се и закрачих по тротоара. Би трябвало да се забързам, но вървях с нормално темпо. Навярно така беше правилно.

Само не питайте за кого.

От плеъра звучеше поредната мелодия. Тя не ми хареса и натиснах сензора за случаен избор. Какво ли ще се падне този път?

Изтрит йероглиф е моето име.

Дрехите ми са закърпени от вятъра.

А какво има в дланите ми стиснати,

никой няма да ме пита, нито пък аз ще отговоря.

„Пикник“. „Йероглиф“. Тази става — бавна мелодия за онзи, който така или иначе вече е закъснял и му остава единствено да се съсредоточи и да придобие всеобхватната невъзмутимост на източните мъдреци.

Интересно, дали сред източните мъдреци е имало Различни? Или по-точно — дали сред тях е имало и хора?

Би било интересно да узная…

Успях да баламосам дежурните на входа — очевидно простичките „битови“ заклинания се разрешаваха дори по време на работата на Трибунала.

Тръгнах към асансьорите — фоайето беше странно безлюдно. Може би хората усещаха подсъзнателно присъствието на всички най-силни Различни в Москва и гледаха да не се появяват тук? Натиснах бутона и вратата на единия от асансьорите веднага се отвори. Влязох и се огледах машинално: дали все пак някой не бързаше насам…

И видях Антон. Току-що беше преминал покрай все още бездействащата охрана.

Интересно, как ли ме беше настигнал? Дали също не беше конфискувал нечий мотор или мотопед?

Стоях и чаках. Антон ме гледаше, сякаш размишлявайки, и също чакаше.

След известно забавяне натиснах бутона и вратите на асансьора се затвориха. Започнах да се издигам нагоре. Но не директно към последния етаж, а някъде на около две трети от височината на сградата. Оказа се, че е възможно да се кача още по-нагоре единствено с друг асансьор, който работи изключително само на горните етажи. А дотам, където исках да отида, водеше единствено широко мраморно стълбище със стари петна от хоросан по стъпалата. Стълбището се изкачваше към врата, отворена в Сумрака, но естествено, със сигурност заключена в нормалния свят.

Точно преди стълбището песента на „Пикник“ свърши и случайният избор на плеъра се спря върху следващата мелодия:

Сънувам кучета, сънувам зверове,

сънувам, че твари с очи като лампи,

са се вкопчили в крилата ми под самото небе

и аз рухвам нелепо, като паднал ангел…

Преди бях слушал тази песен на „Наутилус“ разсеяно, но сега тя изведнъж пробуди нещо в душата ми. Докато се изкачвах към заключената врата и влизах в Сумрака, аз пеех заедно с Бутусов:

Не помня падането, помня само

глухия удар студения камък.

Нима успях да излетя тъй високо

да рухна жестоко, като паднал ангел?

Право надолу, натам, откъдето

тръгнахме е надеждата за нов живот.

Право надолу, натам, откъдето

към висините сини гледахме с копнеж.

Право надолу…

Всеки Различен можеше да чуе мен и Бутусов, въпреки че реалният звук се чуваше единствено в миниатюрните слушалки и само на крачка от мен вече ставаше напълно неразличим.

Влязохме заедно в помещението, в което заседаваше Трибуналът. Аз и падналият ангел.

Опитах се да бъда справедлив, добър

и според мен не беше страшно или странно,

че долу на 3емята събират се тълпи

дошли да видят падащия ангел…

Хесер. Завулон. Инквизиторът Максим. Тъмните, с които в последните дни ми се беше налагало и да пия кафе, и да разговарям: Едгар, Юрий, Коля. Ана Тихоновна… Светлите, с които в последно време ми се беше налагало хем да се сражавам, хем да водя словесни двубои на границата на сблъсъка: Иля, Гарик, Толик, върколакът-мечок. Непознати Различни, също Тъмни и Светли, при това някои от тях явно нямащи връзка с Патрулите. Двама с тоги — изглежда, Инквизитори.

И Светлата вълшебница с изкривено лице. Такива лица имат хората и Различните, на които са отнели някой близък.

И в устата отворени вятърът

навява дали бял сняг, дали сладка манна,

или просто пера, политнали надолу

след рухналия като паднал ангел…

А после нещо ме повлече неудържимо нагоре, по призрачните стъпала, към върха на тайнствената пирамида, по която се изкачвах през цялото време и на практика в същия момент двамата с тогите отмениха забраната върху висшата магия. И Светлата запокити към мен същия този облак, готов да се пръсне и взриви всеки момент. Концентрирана сила, пред която мегатонните заряди бледнеят и изглеждат незначителни.

Времето спря.

А аз разбрах всичко. Всичко, което се бе случило до момента, всичко, което се случваше сега и всичко, което щеше да се случи в близко бъдеще. Разбрах и преглътнах буцата, появила се в гърлото ми.

Бях станал най-силният маг на Земята. Маг извън категория. Халиф за час… не, за миг… Единственият в тази поостаряла зала, който нямаше бъдеще.

Някои Различни нямат бъдеще…

Огледало! Аз бях само огледало. Огледало на света. Теглилка, хвърляна от Сумрака на везните, за да ги уравновеси, когато се наруши балансът между силите на Светлината и силите на Мрака.

На страната на Светлината се бе появила Велика вълшебница. На страната на Мрака не се бе появил толкова силен адепт. Светлината беше получила шанс да се разправи с Мрака веднъж завинаги.

Но няма Светлина без Мрак. И затова Сумракът е създал мен. Намерил е странен Различен, който така и не се е насочил към нито една от двете страни, Различен с девственочиста аура, за да я оцвети в Тъмно. Премахнал е предишната ми памет и ме е дарил със способността да отразявам и поглъщам чуждата сила. Колкото по-силно ме атакуват, толкова по-силен ставам. Скачам на поредното стъпало. А когато вече няма къде да скоча — значи съм достигнал върха, а по-нагоре са само вечността и Сумракът и вече няма нужда от Огледало. Защото Огледалото на свой ред става способно да наруши равновесието.

Очакваше ме Сумракът. Вечният Сумрак. Не знаех какво ще стане с тялото на Виталий Рогоза, доскоро Различен без съдба. Не знаех какво ще стане с неговата памет и личност, при всяко идване на Огледало нещата се развиват по различен начин. Знаех само, че този „аз“, който осъзна съществуването си в студения николаевски парк по пътя към влака за Москва, щеше да изчезне завинаги, ще се превърне в безплътна и безпомощна сянка, в призрачен обитател на Сумрака…

Или просто в част от Сумрака… един Сумрак, който не е чак толкова инертен, колкото сме свикнали да мислим…

Разбрах всичко това в краткия миг преди да попия абсолютно цялата мощ на Светлана, която си беше въобразила, че е изгубила Антон Городецки. Беше си въобразила това заради странния каприз на реалността, понеже аз бях влязъл в залата на Трибунала с точно същия плеър като на Антон, с копие от неговия компактдиск в плеъра си и с любимата песен на Антон на уста и в душата. Освен това разбрах, че Инквизицията знае истината. Но никой от Инквизиторите няма да каже нито дума, за да успокои московските Различни, повярвали в хипотетичната ми схватка със самия Антон и в това, че Антон е загинал в нея.

Светлите знаеха любимите му песни…

— Умри!

Няма да умра, Светлана. По-точно — ще умра, но не сега. Аз съм Огледало. Опитвайки се да ме унищожиш, ти ставаш по-слаба, а аз — просто по-силен. Вече виждам какво те очаква — бавно, продължаващо трийсет или петдесет години възстановяване на така лекомислено изразходваните сили. Предстои ти да събираш изразходваното троха по троха. Трийсет, че и повече години са време, което напълно устройва Мрака, време, което ще позволи на Тъмните да се подготвят за следващия опит да бъде нарушено равновесието, засега неясно от коя от страните. Чакат те години, през които може да станеш щастлива с Антон, а може и да не станеш.

Но, във всеки случай, през тези години вие ще бъдете равни.

Нека си лишена от сили, но аз ще ти дам шанс… шанс, който аз самият нямам.

Музиката спря. Плеърът не издържа на магическия удар — изобщо техниката реагира зле на силната магия — и се пръсна на дребни пластмасови парчета. Шапката ми отлетя някъде към изхода, а якето ми се пръсна едновременно на няколко места.

Едва устоях на крака, но все пак устоях.

— Огледало! — възкликна Хесер с цялата гама от неподлежащи на описание чувства и интонации в гласа. — За трети път, и всеки от трите пъти — при Тъмните!

— А ние не устройваме глобални социални експерименти, колега!

Завулон. Шефът на Дневния патрул, който не можеше да скрие триумфа си.

Днес той беше сред победителите. А Светлите — сред претърпелите поражение.

Впрочем, колко ли пъти се е случвало и това, и обратното?

А Светлана, опустошена и зашеметена, само преди миг съсипана от мъка, а сега неспособна да скрие радостта си, закрещя:

— Антоне!

Той стоеше на входа. Антон Городецки. Светлият маг. Жив и невредим. Беше дошъл след мен.

— Благодаря, Антоне! — обърна се към него невероятно доволният Завулон. — Не можеше да изпълниш по-добре поръчението ми. Надявам се, че наградата те устройва?

— Поръчение? — възкликна Хесер. — Антоне?

Завулон се разсмя и се изправи. Шефът на Нощния патрул само за миг отмести поглед към наслаждаващия се на победата противник и отново погледна Антон.

А той се приближи до Светлана, щастлив и нищо неразбиращ[2], прегърна я и прошепна:

— Сега ще дойда.

После се приближи към мен.

Няколко секунди се гледахме в очите. Един-друг[3]. Враг-врага. Различен-Неразличния. Дори не знам как трябва да го кажа, за да звучи истинско. Нали истините винаги са най-малко две.

— Вземи — каза Антон.

И ми подаде плеъра си в замяна на счупения.

— Благодаря — прошепнах аз. Свалих от колана остатъците от своя плеър. Безмълвно извадих диска си и го сложих в подарения, сякаш сега това бе най-важното нещо. И си помислих: „Сега Инквизиторът ще се изправи и ще каже, че мога да си вървя“.

Разбира се, отгатнах. Маговете от такова равнище не грешат, дори да са Неразлични.

— В името на Договора — както винаги сухо и равнодушно обяви Максим. — Тъй като е безспорно изяснено, че Виталий Рогоза не е Различен в обикновения смисъл на тази дума, действията на Нощния патрул по отношение на Виталий Рогоза не са предмет на разследване от страна на Инквизицията. Виталий Рогоза също така не попада под действието на Договора. Предоставяме го на неговата съдба.

Като че ли някога съм имал своя съдба! Аз или Огледалата, идвали преди мен, или момчето Егор, чието време още не беше дошло…

— Инквизицията приключи с разглеждането на делата. — Максим обходи с поглед маговете. — Имат ли Патрулите забележки или предложения?

Натиснах „Play“, обърнах се и си тръгнах. Разкъсаното яке ми придаваше вид на нещо средно между клошар и най-обикновено плашило. Но кой го беше грижа?

Подареният ми плеър работеше в режим на случаен избор. И отново избра най-подходящата от десетките песни. Кипелов и Маврин. „Смутно време“. Всичко, което ми оставаше, беше да пея.

И аз запях.

Смутно време!

Призракът на свободата язди кон.

Кръв до коленете.

Сякаш в някакъв кошмар

хората се радват

Повалят Старите Богове.

Молят се хората,

чакат праведните думи!

В небето има комета —

сигурен знак за близки нещастия.

Войните на Светлината

изгарят на клади повалените.

Войните на Мрака

обградили са света.

Хиляди птици

ще падат долу като дъжд.

Смутно време за онзи, който вече няма право да се нарича Виталий Рогоза. За онзи, който се надигна, само за да падне. За падналия ангел… тъмния ангел. Смутно време за теб и за Различните. Краят на хилядолетието. Време, в което е невъзможно да се различи Светлината от Мрака и Мрака от Светлината. Време на битки и смърт. Смутно време.

Ние не знаем кои сме —

деца на червената звезда

или на черната звезда,

или на новите гробове…

Танцът на Смъртта е прост и жесток,

но докато не е ударил часът

за всичките ни грехове

Смутното време ни дава урок!

Аз също не знам чие дете съм. Знам само едно: смутното време най-често наказва за чуждите грехове тези, които не са съгрешавали. А дори и да са го сторили, това съвсем не са греховете, за които им се дава урок. Но на мен не ми оставиха избор. Не ми дадоха съдба.

Засега сме живи.

Някои ще се спасят, други — не.

С безумен устрем

гасят светлините

в нашата твърдина.

Скъсан флаг —

това е знак,

че се предаваш на врага.

Но не ще ни пречупиш,

лъжеш се —

все още сме живи!

Все още съм жив. И пея. Пея, макар да знам със сигурност, че в следващата песен на Кипелов и Маврин има такива стихове:

Не се моли — няма да те взема с мен.

Не гледай — не знам какъв е на живота смисълът.

Не пожелавай да научиш чужди тайни.

Това е всичко — само дух съм и изчезвам!

Аз съм само дух. Аз съм само Огледало. Огледало, отразяващо всичко, за което е било предназначено. Но аз не мога да не се моля и да не вярвам. Отивам си, за да изчезна, но се моля, надявам се, искам да вярвам — вземете ме със себе си! Вземете ме!

Вярвам.

Надявам се.

Вярвам.

Надяв…

Бележки

[1] Игра на думи. Руското „друг друга“ може да се тълкува и като „приятел — приятеля“. — Бел.прев.

[2] Всъщност е „щастлива и нищо неразбираща“ — т.е. Светлана, а не Антон. Бел.Mandor

[3] Отново същата игра на думи като в предишната бележка под линия. — Бел.прев.