Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (3)

ГЛАВА 2

Микробуса караше Дениска — млад Тъмен маг, който заради извънредния си мързел предпочиташе да работи в гаража, сред вампирите и останалата дребна измет. Мързелът си е мързел, обаче си го биваше зад волана и владееше до съвършенство малкото необходими по време на работа заклинания. Ние буквално летяхме по пътя, измъквайки се от центъра на Москва със скорост, за която не можеше да мечтае дори президентският кортеж. Усетих изблиците на Сила, когато той оглеждаше линиите на реалността, замазваше очите на милицията или караше шофьорите да отбиват колите си от пътя. Но сега до него се беше настанил Едгар, Тъмен маг от Естония, чернокос, мургав и пълен, по нищо не приличащ на прибалтиец, но за сметка на това притежаващ способности на границата на второ ниво.

В кабината бяхме девет човека. В креслото до вратата седеше Ана Тихоновна, която по мои спомени изобщо рядко напускаше сградата на Патрула. Тя монотонно четеше на глас данните:

— Дария Леонидовна Ромашова. Шейсет и три годишна, изглежда много по-млада, сигурно постоянно се подхранва със Сила. Предполага се, че е вещица, но може би е Тъмна магьосница. Била е под наблюдение като неинициирана Различна през последните четири години.

Лемешева си позволи една мръсна псувня по адрес на сътрудниците от отдела за търсене.

— Страняла била от контакти, виждате ли! Не влизала в разговори на мистични теми, позовавайки се на своята набожност! Че какво общо имат вярата и способностите на един Различен? Още е под въпрос какъв е бил техният Христос…

— Не богохулствайте, Ана Тихоновна! — изрече тихо, но твърдо Ленка. — Аз също вярвам в Господ.

— Извинявай, Лена — кимна Лемешева. — Не исках да те засегна. Да продължим… Вероятно Ромашова е припечелвала от дребни магийки. Любовни билета, отвари за раздяла, уроки, снемане на прокоби…

— Най-обикновения шарлатански комплект — вметнах аз. — Нищо чудно, че не са се заели сериозно с проверката й.

— А защо не са контролирали резултатите и не са усетили, че тя наистина помага на хората? — поинтересува се Лемешева. — Не, ще напиша рапорт. Ако Завулон смята това за добре свършена работа — няма проблем! Значи ми е време да се пенсионирам.

Олга се изкашля многозначително.

— Готова съм да му го кажа и право в очите! — Лемешева явно беше бясна. — Може ли такова нещо — четири години да подозираш, че жената е вещица и да не предприемеш пълноценна проверка! Обичайната процедура — изпращаме агент и контролираме изхвърлянето на Сила… Което са направили Светлите, между другото!

Ето какво било. Сега разбрах всичко и вътрешно се мобилизирах. Не ни предстоеше само инцидент с някаква побъркана вещица, направила куп бели. Предстоеше ни схватка с Нощния патрул.

Седящият срещу мен Виталий изръмжа приглушено. По-скоро за да се окуражи, отколкото от възторг пред битката. Разглезил се е на пропуска… ловец на мишки. Усмихнах се язвително и върколакът лекичко се озъби. Зъбите му вече започваха да растат, а долната му челюст се бе издала напред.

— Виталий, спестете ни зрелището на трансформация в колата! — сряза го Лемешева. — В тая жега вонята на кучешка козина ще е непоносима!

Тримата вампири на предната седалка задружно се изкикотиха. Тези момчета ги познавах доста добре, те бяха проверени в битките и общо взето дори не будеха такава неприязън както повечето неживи същества. Трима братя, родени в три поредни години, снажни момци от обикновено човешко семейство. Първо станал вампир най-големият, докато служел във въздушно-десантните войски, при това съзнателно, поради идейни съображения — неговият командир, офицерът-вампир, му предложил да стане вампир като него. Тяхната част тогава водела боеве някъде на юг, не им било никак лесно и момъкът се съгласил. Разбира се, след това частта се сдобила с нечувана боеспособност. Да заколиш през нощта десетина врагове и да се промъкнеш в тила, минавайки незабелязано покрай часовите си е детска игра за един вампир, дори да е неопитен. Вече по-късно, когато се върнал към цивилния живот, момъкът разправил всичко на по-малките си братя — и те сами подложили гърлата си за ухапването.

— Колко са там, Ана Тихоновна? — попита Олга. — Имам предвид Светли.

— Не са много. Четирима… може би петима. Обаче — Лемешева огледа всички със строг поглед — не се отпускайте, момичета. Там има поне един маг второ равнище.

Най-големият от братята-вампири подсвирна. Разбира се, схватката с маг, при това толкова силен, не е по силите на един вампир. Виж, ако са двама…

— Освен това има едно момиче, трансформиращ се маг. — Лемешева погледна към мен.

Стиснах зъби. Ясно. Тигърчето е. Боен маг-върколак или, както предпочитат да казват Светлите — трансформиращ се маг. Стара позната… и то добре позната. Сякаш отново усетих тъпа болка в лявата ръка, зверски изкълчена навремето. Спомних си и за раните по лицето ми — за четирите кървави следи от нокти.

Но тогава ми помогна самият Завулон. Изцери ме напълно — нито външността ми беше загрозена, нито здравето ми пострада. И аз се хвърлих отново в битките весело и смело, усещайки неговия окуражаващ поглед и сдържаната му, търпелива усмивка.

Край. Минало свършено, Алиска. Било каквото било. Забрави и недей да се измъчваш. Ако ти разбият физиономията, ще се наложи да ходиш с „фередже“, докато не ти дойде редът за магическото изцеляване, като чакането на опашката ще трае половин година, освен това не се знае дали ще преценят, че си достойна за пълно излекуване, включително и за козметична магия…

— Всички да проверят бойната си екипировка — изкомандва Ана Тихоновна.

Момичетата се размърдаха, аз също се потупах по джобовете, проверявайки миниатюрните пакетчета, шишенца и амулети. Силата на една вещица е не само и не толкова в чистата енергийна работа през Сумрака. Ние използваме и помощни средства, което всъщност ни отличава от вълшебниците.

— Алиса?

Погледнах Лемешева.

— Какво предлагаш?

Така е по-добре. Трябва да се мисли за бъдещето, а не за миналото.

— Тигърчето ще го неутрализират оперативните служители. И четиримата заедно.

— Нямаме нужда от помощ, Алиска — добродушно каза единият от по-малките братя. — Ще се справим.

Лемешева помисли известно време и кимна:

— Добре, ще работите и тримата заедно. Виталий — ти минаваш в моя пряк резерв.

Върколакът радостно се усмихна. Ама че глупак. Ана Тихоновна ще го хвърли в огъня като подпалка. При това там, където е най-напечено.

— А ние четирите…

— Петте — вметна Лемешева.

Аха, значи дъртата проклетница е решила също да се включи в акцията?

— Ние петте ще направим Кръг на Силата — предложих аз. — И изливаме всичко върху Едгар. Дениска ще поддържа връзка с щаба.

Колата започна да подскача по някакви бабуни. Вече бяхме на път към дворовете.

— Да, това е единственото възможно разпределение — съгласи се Лемешева. — Внимавайте всички! Работим по този план!

Усетих някаква лека възбуда от това, че планът ми беше възприет изцяло. Все пак си оставам истинска бойна вещица. При всичките си лични проблеми. Точно затова рискувах да допълня, намесвайки се в неизменната привилегия на старшата да окомплектова групата:

— Обаче бих предложила предварително да се извика подкрепление. Ако маговете второ равнище са двама.

— Всички възможни подкрепления са извикани — сряза ме Лемешева. — Освен това имаме в ръкава си коз, и то асо.

Виталий погледна учудено старата вещица и гордо озъби вълчата си муцуна. Глупак и пак глупак. Не ставаше дума за него. Той не е никакво асо, най-много да е шестица, при това не коз.

— Край, момичета, започваме!

Микробусчето ни спря, Ана Тихоновна пъргаво изскочи навън, размаха лявата си ръка. За миг при пръстите й се завихриха малки кълба тъмен прах и аз по-чувствах как заклинанието за незабележимост обгръща двора. Сега каквото и да предприемем, хората няма да ни обърнат никакво внимание.

Изсипахме се като грахови зърна от микробуса.

Двор като двор. Южно Бутово. Ама че дупка обаче… По-добре човек да живее някъде в Митишчи или Литкарино, отколкото формално да се брои за московчанин и да живее в тези ужасни покрайнини. Сякаш всичко си беше нормално: и блоковете, и хилавите дръвчета, които се опитваха да се издигнат над трамбованата глина, и колите при входовете не бяха от най-мизерните, но…

— По-живо!

Лемешева така ме сръчка, че аз отскочих на около три метра от микробуса. Почти се проснах в пясъка, където две около петгодишни дечица, момченце и момиченце, обсъждаха тайнството на правенето на пясъчни фигурки.

Но дори дребосъчетата не ме забелязаха, макар че обикновено имат по-развита чувствителност към Различните.

Като три сенки край мен префучаха братята-вампири. Заобиколиха микробуса — вече в стадий на трансформация, от устата им напираха зъбите, а тенът им избледняваше като на мъртъвци. Типичен за неживите облик…

— Кръгът! — изрева Лемешева. Аз се изстрелях към колата, сграбчих за ръцете Оля и Лена. Леле колко е силна старата вещица!

А до входа, видим само за зрението ни на Различни, стоеше нисък, набит селяк… именно селяк, как другояче да го нарече човек, с изтъркани турски дънки, синтетична футболна тениска и някакво идиотско кепе на главата.

Съвсем зле.

Този „селяк“ се казва Семьон. И той е маг с потресаваща сила, нищо че дори не бърза да се възползва от нея. Още по-страшно е това, че той е маг с огромен опит в оперативната работа…

Усетих как погледът на Семьон се плъзна по мен — плътен, еластичен, гъвкав като хирургически инструмент. После Семьон се извърна и се скри във входа.

Много лошо!

В този момент Жана хвана ръката на Олга, Ана Тихоновна затвори кръга — и емоциите изчезнаха.

Ние се превърнахме в жив акумулатор, свързан с Едгар, който вече вървеше към входа с котешки, тихи стъпки, едновременно на човешкото ниво на възприятие и в Сумрака.

Едгар се изкачваше по стълбите, съшо като своя противник. Разбира се, не успя да го настигне. И когато се доближи до входната врата на апартамента на четвъртия етаж, там вече го очакваха. Всички ние, слети в Кръга на Силата, сега възприемахме света с неговите сетива.

Вратата зееше — на човешкото равнище на света. В Сумрака я закриваше плътна стена.

На стълбищната площадка стояха двама магове. Семьон и Гарик. Сега не можех да изпитвам никакви емоции, но с мислите не беше така. Те бяха студени, спокойни, бавни. Това беше краят. Двама магове, равни с Едгар, ако не и превъзхождащи го по сила.

— Входът е затворен — каза Семьон. — Тук се провежда операция на Нощния патрул.

Едгар учтиво кимна и каза:

— Разбирам. Но тук се провежда и операция на Дневния патрул.

— Какво искате? — Семьон леко се отдръпна настрана. Зад гърба му, в тесния коридор, стоеше тигрица. Яка, с лъскава козина, доста озъбена.

На какво разчита Лемешева? Няма да се справим! Изобщо!

— Искаме да си приберем една от нашите — каза Едгар и разпери ръце. — Това е всичко.

— Вещицата е арестувана, предявено й е обвинение. Магическа намеса трета степен, убийство, упражняване на черна магия без патент, укриване на способности на Различна.

— Вие я провокирахте да извърши тези действия — изрече студено Едгар. — Дневният патрул ще проведе собствено разследване на произшествието.

— Не. — Семьон се облегна на стената. Синият мъх конвулсивно запълзя в стремежа си да се отдалечи максимално от мага. — Въпросът е изчерпан.

Гарик дори не се обади. Прехвърляше между пръстите си някакъв малък амулет, който приличаше на костено кубче и проблясъците на енергия пронизваха въздуха. Сигурно беше обикновен магически акумулатор…

— Ще мина през вратата и ще взема онова, което ни принадлежи — каза Едгар.

Беше смайващо спокоен. Може би дори знаеше нещо, което аз не знам?

Светлите магове мълчаха. Но май застанаха нащрек при вида на такава изненадваща глупост. Сега съдбата на вещицата зависеше от това кой ще води разследването. Ако се озовеше при нас — ние щяхме да успеем да я защитим и да я вкараме в нашите редици. Озовеше ли се при Светлите — нямаше спасение за нея.

Да, по-добре беше тя да го отнесе, отколкото всички ние! Двама магове второ равнище, трансформиращата се девойка и освен това още двама, ако не и трима Различни в апартамента! Те ще ни пометат!

— Аз отивам — спокойно каза Едгар и пристъпи напред. Заобикалящият го Сумрак нададе вой, изпълвайки се със сила — магът бе поставил защитен екран.

А после помнех само битката.

Светлите нападнаха веднага след като Едгар пристъпи напред. Не със смъртоносни заклинания, а с обикновена „преса“, с която започнаха да го избутват от стълбите. Едгар се приведе, сякаш за да тръгне срещу вятъра, вихърът на бранещата го сила придоби ясно видими очертания. Боят се водеше на ниво чиста енергия, примитивно и без капка зрелищност. Ах, ако на мястото на Едгар беше Завулон! Той щеше да помете всички тези аматьори за един-единствен миг и щеше да ги отхвърли настрани, лишил ги от всичките им способности!

Впрочем и Едгар се държеше достойно. Около пет секунди се придвижваше със собствени сили и дори изтласка пресата към самата врата на апартамента. После усетих студ в крайчетата на пръстите си.

Той започваше да пие силите ни.

Веднага усетих как се напрегнаха Светлите, които усетиха енергийния канал между нас и Едгар. Те не се опитваха да го разрушат, защото избързването само щеше да помогне на Едгар да събере и тяхната енергия. Просто започнаха да напират още по-силно, като се надяваха на превъзходството си. И тях май също започнаха да ги подхранват с енергия онези, които се криеха в апартамента.

За няколко мига настана неустойчиво равновесие. Потокът на обединената ни сила веднага усили напора на Едгар, но и Светлите си имаха своите резерви. Кубчето в ръцете на Иля се разпадна, обсипа пода със златист фин прах и ответният удар изтласка Едгар един метър назад. До мен Олга започна да стене — основният й запас от енергия беше изчерпан и сега тя изпомпваше самата същина на силата си, дълбоките резерви, които хич не се възстановяват лесно. Днес тя, изглежда, не беше във форма.

На какво се надяваше Лемешева?

Зад гърбовете на Светлите се чу някакъв шум. Аха… братята-вампири… през балкона, вероятно…

Но маговете сякаш не забелязаха това. Само тигрицата скочи по посока на шума, като помете жалките мебели по пътя си и раздра с нокти линолеума. И след миг долетя жалният вой на един от братята.

Не, трима вампири са малко за една трансформираща се…

— Виталий! — отсечено заповяда Лемешева. Мислената заповед се плъзна през Сумрака и нашият върколак се хвърли към входа, разсъбличайки се в движение и превръщайки се във вълк. Ние продължавахме да подхранваме със сила Едгар, който отново пое напред, като дори успя да избута Иля вътре в апартамента. После зад гърба на Едгар се появи огромен вълк и без да обръща внимание на маговете, се хвърли напред.

Само дето от вътрешността на жилището срещу върколака изригна огнен разряд. Някой от останалите в резерв Светли влезе в схватката. И веднага показа, че не става дума за шегички.

Гъстата кафява козина на върколака пламна, той подскочи, размаха лапи, започна да се търкаля по пода, за да угаси пламъка. Ако беше продължил сега атаката, имаше шансове да се противопостави на мага, преди оня да подготви второто огнено кълбо…

Но той очевидно наистина беше изгубил тренинг заради работата си на пропуска.

Виталий непрекъснато се опитваше да угаси пламъците, а от тъмнината към него долитаха нови разряди. Втори, трети, четвърти… Бликна кръв, разхвърчаха се парчета горяща плът. Вълкът нададе вой и утихна — само задните му лапи конвулсивно потреперваха, а между тях лежеше пламтящата като бенгалски огън опашка. Това беше дори красиво.

На гърдите ми изхрущя и се пръсна на малки парчета амулетът ми — малка кристална каничка със затворената вътре капчица червена течност. Лоша работа. Това хем беше знак — силата ми беше на привършване, — хем последен резерв. Капката кръв на родилка, починала при раждането на Тъмен Различен, е много силен източник на енергия, но и той няма да стигне за дълго.

— Лена! — нареди Лемешева.

Отново усетих заповедта, издадена без думи, и Лена бавно, като сомнамбул, излезе от Кръга. Дясната ми длан се опразни, трансът също се прекрати за няколко секунди преди Ана Тихоновна да се пресегне към мен. Но през това време видях, че вътре в нашия кръг стои сгъваема масичка от черно дърво, на която лежи нож с тънко острие от оксидирана стомана. А Лена вече стоеше до пясъка, замряла над играещите деца, сякаш избираше едно от тях…

— Момиченцето! — извика Лемешева. — От едно момиче ползата е повече, отколкото от дванайсет момчета!

Сега разбрах всичко. Всичко, освен едно — откъде Ана Тихоновна има право на жертвоприношение и защо е решила да изразходва толкова сила за спасяването на някаква най-обикновена вещица!

Но в този миг Лемешева стисна ръката ми и аз се превърнах само в една безволева част от Кръга на Силата.

Едгар, вече избутан в ъгъла на стълбищната площадка — сега не го изблъскваха, а се опитваха да го размажат върху стените — рязко вдигна нагоре ръка:

— Спрете!

Колко боли…

Кръгът изпиваше последните ми капки енергия. А Олга вече не даваше нищо, тя беше изцедена докрай и стоеше помежду ни, потрепервайки, сякаш се беше озовала под оголена жица, пък и Жана стенеше тихо, а главата й се навеждаше все по-надолу към гърдите…

— Имаме право на жертвоприношение — студено каза Едгар. — Ако не отстъпите…

Светлите се вцепениха. Аз видях как се споглеждат, как Гарик поклаща със съмнение глава.

А Семьон май веднага повярва.

Жертвоприношението е чудовищно изригване на сила. Особено ако е жертвоприношение на дете, ако се прави в Кръг на Силата и ако го извършва опитна вещица. А Ленка Киреева вече стоеше вътре в Кръга, ножът беше в ръката й, а момиченцето лежеше на черната маса.

Ако ние влеехме в Едгар силата, която щеше да се освободи сега. Светлите нямаше да устоят. Разбира се, и те щяха да намерят своите извънредни методи, но дали имаха пълномощията да се възползват от тях?

В коридора изскочи с рев тигрицата-трансформиращ се маг. Изглежда се беше била с братята на балкона и беше видяла какво се готвим да сторим.

— Няма да устоите — отчуждено каза Едгар. — Така или иначе ще вземем своя човек, а детето ще загине. По ваша вина.

Светлите бяха сащисани. Нищо чудно… Ситуацията, колкото и да беше конфликтна, изобщо не изглеждаше особено значима. Държавите не се заплашват помежду си с ядрен удар при залавяне на техни разузнавачи, Различните не отправят закани за магия от първо ниво при възникването на дребен конфликт между оперативни работници.

Само дето Светлите продължаваха да притискат нашия маг, макар и по инерция, обаче без да свалят „пресата“, а ние вече нямахме сили, за да ги споделим с Едгар. Олга се вцепени, изгуби съзнание и сега стоеше в Кръга като безволева, вкаменена кукла. Жана започна да се свлича на колене, като геройски не се пускаше и отдаваше последни трошици от енергията си. Лицето на Лена болезнено се разкриви, тя вдигна ножа над потреперващото момиченце — то беше в съзнание, иначе щеше да се понижи нивото на изхвърлената сила, но беше подложено на заклинанието за мълчание. Тялото ми омекна като памук и усетих, че се олюлявам. Дано побърза… не издържах вече…

— Стойте! — изкрещя Семьон. — Даваме ви вещицата!

Да задържим… да задържим Кръга. Опитах се да дръпна енергия от заобикалящото пространство, от уплашената до смърт хлапачка, от минувачите, които вървяха наблизо и старателно не забелязваха случващото се.

Нямаше смисъл, всичко беше изсмукано до последната капка. Това е Лемешева… не току-така се държи най-яко, мръсницата… ние тук ще се гътнем заради някаква бабичка, която никому не е изтрябвала, а тя ще оцелее… тази твар…

А Светлите вече изблъскаха навън, право в ръцете на Едгар, мърлявата пълна жена с мръсния пеньоар и скъсаните чехли. Онази нищо не разбираше — озърташе се и правеше опити да се прекръсти.

— Ще си платите — заяви накрая Семьон.

С рязко движение Едгар изви ръката на спасената вещица зад гърба — нямаше време за обяснения, нямаше сили за магия. И я повлече надолу по стълбите.

Не бива да се разкъсва Кръга…

Жертвоприношението е действие с такава сила, че е по-добре да не се изразходва. Правото да бъде извършено е спечелено преди може би двайсет или трийсет години със заплетени интриги и хитри провокации. Затова Киреева стоеше с вкаменено лице над момиченцето и в ръката й блестеше ножът, с който беше готова с един замах да прободе сърцето, а Дениска монотонно повтаряше думите на необходимото заклинание. Всеки миг можехме да получим поток от енергия… само че беше по-добре да не се стига дотам.

Не разкъсвай Кръга…

Само гневът ме крепеше. Към целия този толкова неудачно започнал ден, към всички неуспехи от последната година, към Лемешева, която явно знаеше повече, отколкото казва. Не знам къде намирах последните трошици сила, но нали ги намирах! И ги прекарвах през омекналите тела на Олга и Жана, за да ги влива Лемешева като ручейче в Едгар…

Първи, с един скок в микробуса се качиха братята-вампири… и това ми било оперативни служители… После Ленка пусна хлапачката, която с рев хукна да бяга. Дениска заряза заклинанията, грабна ритуалната масичка и я метна в колата. Чак след това Лемешева разкъса кръга.

Всичко плуваше пред очите ми. Кой знае защо започнах да кашлям, напразно опитвайки се да издърпам ръката си от вкаменените пръсти на Олга.

— Качвайте се! — извика Ана Тихоновна. — Бързо!

Появи се Едгар — Виж, той изглеждаше доста свеж. Хвърли вещицата отзад и скочи на седалката до Дениска. Ана Тихоновна вмъкна в колата Олга, аз помогнах на Жана да влезе — тя беше много зле, но все пак оставаше в съзнание.

— Кои сте вие? Кои сте? — крещеше спасената. Ана Тихоновна побесня и я шамароса, след което вещицата млъкна.

— Дай газ, Дениска! — казах аз. Сякаш той се нуждаеше от подобно подканяне…

Изнесохме се от двора с бясна скорост. Едгар се държеше с ръце за главата и работеше — коригираше линиите на реалността, за да разчисти пътя ни.

— Зле ли си, Алиска? — с ненаситно любопитство попита Лена. Стиснах зъби и поклатих глава в знак на отрицание. Лена се оплака: — А аз съвсем се скапах. Трябва да си взема малко отпуска.

Спасената вещица тихо простенваше, докато не забеляза пълния ми с омраза поглед. Тогава веднага млъкна, направи опит да се премести назад, по-далеч от мене, но там седяха вампирите. Бесни, разпердушинени, окървавени — май им беше стигнал умът да стоят по-далече от трансформиращия се маг, но бяха отнесли по някой и друг удар с лапа.

— И Виталик го изпепелиха… — мрачно каза Ленка. — Разбира се, той беше идиот, но наш… Ана Тихоновна, сигурна ли сте, че си заслужаваше да хвърлим толкова усилия за тази гадина?

— Заповедта бе дадена от Завулон — отвърна Лемешева. — Сигурно той знае по-добре от нас.

— Тогава можеше и да помогне — не се сдържах да отбележа аз. — Това беше работа по неговите, но не и по нашите възможности.

Ана Тихоновна ме погледна с любопитство.

— Не е точно така. Ти много добре поработи, момичето ми. Направо чудесно. Не очаквах, че ще дадеш толкова сила.

Едва се стърпях да не ревна. За да скрия сълзите си погледнах Олга — тя все още беше в несвяст. Поне това може да ми послужи за утеха — тя си изпати доста повече…

С мъка се надигнах и потупах Олга по бузата. Никаква реакция. Ощипах я. Не помръдна.

Всички ме гледаха с интерес. Дори тихо псуващите вампири престанаха да лижат раните си и зачакаха нещо.

— Да бяхте й помогнали, Ана Тихоновна — казах аз. — Нали е пострадала при изпълнение на служебните си задължения, а според инструкцията…

— Как бих могла да й помогна, Алиса, миличка? — благо попита Лемешева. — Та тя е мъртва. Вече от пет минути. Не е преценила добре силите си и се е изчерпала докрай.

Побързах да отдръпна ръка. Отпуснатото тяло на Олга потреперваше на седалката, отпуснатата брадичка се приплъзваше по гърдите.

— Ти какво, не усещаш ли? — прошепна Жана. — Какво ти става, Алиска?

За да различиш мъртвото от живото дори няма нужда от никакви заклинания. Елементарна работа със силата. Онази фина материя, която някои наричат душа, се усеща веднага… ако е на мястото си.

— Прекалено много сили си дала! — разбра Ленка. — Ох, Алиса, ти сега си празна! Поне пет години ще си така. Така Оля Брянцева отдаде всичко от себе си по време на една операция — и досега не може да влезе В Сумрака!

— Ще има да чакате — само казах аз, опитвайки се да запазя спокойния израз на лицето си. — Съгласно инструкцията, ще ми помогнат да се възстановя.

Това прозвуча твърде жалко.

— На Брянцева помогнаха ли й? — попита Лена.

А Ана Тихоновна рече с въздишка:

— Алиса, преди една година, когато ти беше момичето на Завулон, всичко щеше да е в съответствие с инструкциите.

Дори не бях успяла да измисля какво да отговоря, когато Ромашова истерично изкрещя:

— Къде ме карате? Къде?

И в този миг ми падна пердето. Скочих и започнах да налагам вещицата-единак по муцуната, като гледах да я одраскам по-силно. Онази беше толкова втрещена, че дори не се опита да се съпротивлява. Млатих я така към три минути под съпровода на одобрителните възгласи на братята-вампири, упреците на Лемешева и окуражителните реплики на Ленка и Жана. Само мъртвата Олга, на която непрекъснато се натъквах в теснотията, не можеше да каже нищо. Но според мен бих имала и нейната подкрепа.

После седнах и си поех дъх. Старата вещица ридаеше и опипваше разкървавеното си лице.

Поне да ни бяха подгонили! Щях да се вкопча в гърлата на тези Светли не по-зле от вампир! Как да им видя сметката без никаква магия!

Но никой не ни преследваше.

 

 

Никой не би нарекъл завръщането ни триумфално.

Вампирите изнесоха тялото на Олга и мълчаливо, сякаш дори те разбираха целия трагизъм на ситуацията, поеха към щаба. Впрочем, защо пък да не разбират? Те бяха заменили живота за неживот, но продължаваха да мислят, да чувстват и на теория можеха да продължат това си съществуване вечно. А Олга си беше отишла завинаги.

Дениска закара микробуса на паркинга. Едгар хвана здраво за ръката спасената вещица и я поведе към сградата на Патрула. Тя не се съпротивляваше. Ние вървяхме последни в шествието.

Пренасянето на труп по оживена московска улица досами стените на Кремъл не е най-спокойното занимание. Въпреки заклинанието за незабележимост, отново наложено от Лемешева. Вярно, хората не ни гледаха, забързваха се и внимателно заобикаляха процесията. За сметка на това се развълнува Сумракът.

Тук тъканта на битието е прекалено фина. Твърде много кръв, твърде много емоции, прекалено отчетливи следи от миналото. Има такива места, където границата между човешкия свят и Сумрака е почти невидима и центърът на Москва е едно от тях.

Ако сега бях във форма, щях да видя разлюлените вълни на силата, прииждащи от дълбините на другата реалност. Едва ли Завулон ще съумее точно да обясни какво стои зад тях. А на нас не ни остава друго, освен да не реагираме, да не обръщаме внимание на жалкото дихание на Сумрака, който бе усетил вещицата, загинала в магическия двубой.

— По-бързо! — каза Лемешева и вампирите ускориха крачка. Сигурно Сумракът не на шега се беше разбунил.

Впрочем за мен това вече бе нещо недостъпно.

Влязохме през невидимата за хората врата, при това на Лена й се наложи да преведе мен и Жана. Насреща ни вече тичаха сътрудниците. Развилнялата се отново вещица беше завлечена някъде на десетия етаж, в килията за разпити. Олга беше поета от маговете от отдела по изцеленията. Без някаква надежда да й помогнат — трябваше само да се регистрира смъртта. Единият от дежурните изцелители ни прегледа внимателно. Когато прецени състоянието на Жана, поклати неодобрително глава, а при прегледа на измъчените вампири се намръщи. После премести погледа си върху мен и лицето му се вкамени.

— Какво, съвсем ли е зле? — попитах аз.

— Малко е да се каже — отвърна той без излишна сантименталност. — Ти за какво мислеше, Алиса, когато отдаваше силата си?

— Действах съгласно инструкцията — отвърнах аз, отново усещайки как сълзите ми напират. — Едгар нямаше да е жив — срещу себе си имаше двама магове второ ниво.

Лечителят кимна.

— Достойно усърдие, Алиса. Но и цената не е малка.

Едгар, който вече се беше забързал към асансьора, спря и ме погледна със съчувствие. Приближи се и ми целуна ръката — нежно и галантно. Тези прибалтийци вечно се правят на викториански джентълмени.

— Приеми дълбоката ми благодарност, Алиса! Усещах, че се раздавате до последно. Беше ме страх да не последваш Олга.

Той се извърна към лечителя:

— Какво може да се направи за това храбро момиче, Карл Лвович?

— Боя се, че нищо — разпери ръце лечителят. — Алиса е теглила силата от собствената си душа. Същото е като дистрофията, разбирате ли? Когато на организма не му достига храна, той започва да изяжда себе си. Унищожава черния дроб, мускулите, стомаха — само за да запази до последния момент мозъка. Нашите момичета са се озовали в аналогична ситуация. Жана май навреме е изпаднала в безсъзнание и е престанала да черпи от последните резерви. Алиса и Олга са се крепили до последно. Вътрешните резерви на Олга са били по-малки и тя е умряла. Алиса е издържала, но е изцяло изтощена ментално…

Едгар кимна с разбиране, всички останали слушаха с любопитство, а целителят продължаваше да ораторства:

— Способностите на Различните са донякъде сходни с всяка една енергийна реакция, например с ядрената. Ние поддържаме способностите си, като извличаме сила от околната среда, от хората и останалите обекти с ниско ниво на организация. Но за да бъде получена силата, тя първо трябва да бъде вложена — такъв е жестокият закон на природата. И Алиса на практика е останала точно без тази първоначална сила. Грубото зареждане тук няма да помогне, както един умиращ от глад няма да бъде спасен с парче много солена сланина или с препържено месо. Организмът няма да смеле тази храна — тя ще го убие, наместо да го спаси. Така е и при Алиса — може да й бъде прелята енергия, но тя ще се задави.

— А можете ли да не говорите за мен в трето лице? — попитах аз. — И с такъв тон!

— Извинявай, момичето ми. — Карл Лвович въздъхна. — Но аз говоря истината.

Едзар грижовно пусна ръката ми. Каза:

— Не се притеснявай, Алиса. Може би ръководството ще измисли нещо. Да, по повод пърженото месо… гладен съм като звяр.

Лемешева кимна и каза:

— Да отидем да хапнем в някое бистро.

— Почакайте ме, а? — помоли Жана. — Ще взема душ, цялата съм изпотена…

Не ми бяха останали сили дори да се ужася. Стоях, слушах неразбиращо за какво си говорят и се опитвах да усетя нещо на нивото на Различен. Да видя истинската си сянка, да извикам Сумрака, да усетя емоционалния фон…

Празнота.

А останалите сякаш вече ме бяха забравили…

Ако на моето място беше Жана или Лена — и аз щях да се държа по същия начин. Какво сега, нямаше да се обеся заради нечия чужда небрежност! Някой да ме е молил да дам всичко, до последно? Ама не… ще се правя на героиня!

Всичко беше заради Семьон и Тигърчето. Когато разбрах с кого ще си имаме работа, реших да се реванширам. Да докажа нещо… някому… кой знае защо…

Е, и какво сега? Доказах се.

И станах инвалид. Осакатих се много повече, отколкото след схватката с Тигърчето…

— Само побързай, Жанка — каза Лемешева. — Ще дойдеш ли с нас, Алиса?

Обърнах се към Ана Тихоновна, но не успях да кажа нищо.

— Никой никъде няма да ходи — долетя зад гърба ми. Очите на Лемешева се опулиха, а аз познах гласа и трепнах.

До асансьора стоеше Завулон.

Сега той беше в човешкия си облик: слаб, тъжен, с леко отсъстващ поглед. Мнозина от нашите го познават само такъв — спокоен, бавен, дори скучен.

А аз познавам и другия Завулон. Не сдържания шеф на Дневния патрул, не могъщия боец, възприемащ демоничен облик, не Тъмния маг извън всяка категория, а веселия Различен с богато въображение. Просто Различния — без никакви следи от разделящата ни пропаст, сякаш нямаше разлика във възрастта ни, опита ни, силата ни.

Някога беше така. Някога…

— Всички да дойдат в кабинета ми — заповяда Завулон. — Незабавно.

Той изчезна — сигурно се гмурна в Сумрака. Но преди това за миг спря погледа си върху мен. Очите му не изразяваха нищо. Нито подигравка, нито съжаление или симпатия.

Но той все пак ме погледна и сърцето ми се сви. През последната година Завулон сякаш изобщо не забелязваше злощастната вещица Алиса Доникова.

— Хем хапнахме, хем се изкъпахме — мрачно каза Лемешева. — Да вървим, момичета.

 

 

Случайно стана така, че седнах встрани.

Краката сами ме отведоха до фотьойла до камината, където бях свикнала да се свивам на кълбо и да седя в полулегнало положение, за да наблюдавам как работи Завулон, как огънят в камината гори без дим или да разглеждам снимките, закачени по стените…

И когато усетих, че без да искам съм се отдалечила от всички, които бяха заели подобаващите им места на диваните до стената — вече беше късно да променя каквото и да било. Само щях да изглеждам глупаво.

Тогава изух сандалите си, подбих крака под себе си и се настаних по-удобно.

Лемешева ме погледна изненадано преди да пристъпи към отчета, докато останалите не си позволиха дори поглед към мен — зяпаха предано шефа. Подмазвачи!

Завулон, който се беше разположил удобно облегнат в креслото зад необятното си бюро, също не реагира по никакъв начин на поведението ми. Поне външно.

Много важно…

Слушах равномерния глас на Лемешева — тя докладваше добре, кратко и ясно, без излишни думи и без да изпуска нещо важно. И гледах снимката, закачена над бюрото. Стара, направо древна, на сто и четиридесет години, направена още по колоидния метод — навремето шефът подробно ми бе обяснил разликите между „сухия“ и „мокрия“ метод. На снимката беше Завулон със старомодно облекло на оксфордски студент на фона на кулата на колежа Крайст Чърч. Това беше оригинална фотография на Луис Карол и веднъж шефът отбеляза колко трудно му е било да навие този „надут поетичен сухар“ да отдели време не за малкото момиченце, а за свой студент. Обаче снимката беше много сполучлива, сигурно Карол наистина е бил майстор. На нея Завулон беше сериозен, но в очите му искреше тиха ирония, а освен това изглеждаше далеч по-млад… макар че какво са за него сто и петдесет години…

— Доникова?

Аз погледнах Лемешева и кимнах:

— Напълно съм съгласна. Ако целта на нашата мисия е била освобождаването на всяка цена на задържаната, то образуването на Кръг на Силата и заплахата с жертвоприношение са били най-доброто решение.

След кратка пауза скептично допълних:

— Разбира се, ако тази глупачка си заслужаваше такива усилия.

— Алиса! — В гласа на Лемешева иззвънтя стомана. — Как дръзваш да обсъждаш заповедите на ръководството? Шефе, поднасям ви извинения от името на Алиса, тя изхаби прекалено много нерви и донякъде… не е на себе си.

— Разбира се — рече Завулон. — Алиса фактически е осигурила успеха на операцията. Пожертвала е цялата си сила. Нищо чудно, че има желание да задава въпроси.

Аз рязко вдигнах глава.

Завулон беше много сериозен. Нито сянка от присмех или ирония.

— Но… — подзе Лемешева.

— Някой току-що говореше за йерархията, нали така? — прекъсна я Завулон. — Хайде да помълчите.

Лемешева сепнато си затрая.

Завулон стана от бюрото. Бавно се доближи до мен — аз не свалях поглед от него, но и не се надигнах от мястото си.

— Онази глупачка изобщо не заслужаваше да се хвърлят такива усилия — рече Завулон. — Точно така. Виж, самата операция против Нощния патрул беше изключително важна. Всичките ни бойни рани са напълно оправдани.

Сякаш ме боднаха с шило…

— Благодаря, Завулон — отвърнах аз. — Ще ми е по-лесно да изживея всички тези години като знам, че не съм се раздала напразно.

— За какви години говориш, Алиса? — попита Завулон.

Странна работа… цяла година почти не бяхме разговаряли… дори не бях получавала заповеди лично от него… а ето че сега ме заприказва. И в гърдите ми отново се образува студена пробождаща буца…

— Лечителят каза, че няма да се възстановя скоро.

Завулон се подсмихва. И изведнъж се пресегна! И ме потупа по бузата. Нежно… с толкова познато докосване…

— Лечителят може да е казал много неща — изрече дружелюбно той. — Лечителят си има свое мнение… а аз — мое.

Отдръпна ръката си и аз с усилие се въздържах да не вдигна лице, за да потърся отново докосването й…

— Според мен никой не оспорва факта, че Алиса Доникова в значителна степен е осигурила успеха на днешната операция, нали? — попита Завулон.

Аха… бих искала да видя кой ще се осмели да възрази! Само Лемешева предпазливо допълни:

— Ние всички положихме много големи усилия…

— По вашето състояние е лесно да се прецени кой какво е положил.

Завулон се върна при бюрото. Но не седна, а само се подпря на плота и замря, загледан в мен. Май внимателно ме сканираше през сумрака.

Но аз не можех да усетя това…

— Всички са съгласни, че Дневният патрул трябва да помогне на Алиса, нали така? — осведоми се Завулон.

В очите на Лемешева се появи ярост. Навремето старата вещица също е била приятелка на Завулон. Затова ме мразеше, докато му бях фаворитка… затова, когато шефът ме заряза, тя стана милостива към мен, наместо да се гневи.

— Ако става дума за помощ — подзе тя, — то Карл Лвович направи добра съпоставка. Готови сме да споделим сила с Алиса, но това е същото като да дадеш на един умиращ парче сланина вместо бульонче. Впрочем аз съм готова да се опитам…

Завулон извърна глава и Лемешева си затвори устата.

— Щом трябва булъонче — ще се даде — изрече той много спокойно. — Всички са свободни.

Първи наскачаха братята-вампири, после станаха вещиците. Аз също започнах да шаря с крака по пода, търсейки сандалите си.

— Алиса, остани, ако не е проблем — помоли Завулон.

Очите на Лемешева припламнаха — и угаснаха. Тя бе разбрала онова, в което аз все още се страхувах да повярвам.

След няколко мига двамата със Завулон останахме насаме. Мълчаливо загледани един в друг.

Гърлото ми пресъхна и езикът ми се скова. Не, това е невъзможно… не си струва дори да се залъгвам…

— Как си, Аля? — попита Завулон.

Само мама ме нарича Аля.

И Завулон — той ме наричаше така преди…

— Като изцеден лимон съм — отвърнах аз. — Кажи, наистина ли съм толкова голяма глупачка? Дадох всичко от себе си за работа, която не е изтрябвала никому?

— Ти си умница, Аля — рече Завулон.

И се усмихна.

Както преди. Съвсем по същия начин.

— Но сега аз…

Замълчах, защото Завулон пристъпи към мен и думите станаха излишни. Дори не можех да стана от фотьойла. Обгърнах краката му, притиснах се към него — и се разплаках.

— Днес ти постави началото на една от най-добрите ни операции — каза Завулон. Ръката му рошеше косите ми, но въпреки това имах чувството, че той е някъде много далеч. Разбира се, такъв маг като него никога не може да се отпусне, на него се крепи целият московски Дневен патрул, съдбите на обикновените Тъмни, които живеят своя мирен и спокоен живот, на него му се налага да се бори с интригите на Светлите и да обръща внимание на хората… — Алиса, след онази твоя глупост с призмата на силата реших, че едва ли заслужаваш вниманието ми.

— Завулон… аз бях самонадеяна глупачка… — прошепнах, преглъщайки сълзите си. — Прости ми. Аз те подведох…

— Днес ти напълно се реабилитира.

С едно движение Завулон ме вдигна от фотьойла. Аз застанах на пръсти, иначе щях да увисна в ръцете му, и кой знае защо се сетих как бях потресена в началото от чудовищната сила на стройното му тяло. Дори когато беше в човешки облик…

— Доволен съм от теб, Алиса. — Той се усмихна. — И не се притеснявай, че си се раздала докрай. Ние все още разполагаме с някакви резерви.

— Като правото на жертвоприношение ли? — направих опит да се усмихна аз.

— Да — кимна Завулон. — Заминаваш в отпуска, още днес. Като се върнеш, ще си по-добре отпреди.

Устните ми издайнически се разтрепериха. Ама какво е това, рева като истеричка, сигурно тушът съвсем се е размазал, не ми остана капчица сила…

— Искам те — прошепнах аз. — Толкова ми беше самотно, Завулон…

Той меко отстрани ръцете ми.

— После, Аля. Когато се върнеш. Иначе това ще е… — Завулон се усмихна — използване на служебното положение за лични цели.

— Кой би посмял да ти каже това?

Завулон ме гледа дълго право в очите.

— Ще се намерят и такива, Аля. Миналата година беше много тежка за Патрула и мнозина нямат нищо против да ме видят унизен.

— Тогава не бива — бързо казах аз. — Не бива да се рискува, ще се възстановя сама лека-полека…

— Бива. Не се притеснявай, момичето ми.

От гласа му всичко в мен се преобърна. От бликащата от него спокойна сила и увереност.

— Но защо рискуваш толкова заради мен? — прошепнах аз, без да очаквам отговор и Завулон въпреки това отговори:

— Защото и любовта е сила. Велика сила, която не бива да бъде пренебрегвана.