Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (16)

ГЛАВА 2

Антон обичаше Прага. Нещо повече — не разбираше как е възможно някой да не я обича. Има градове, които още от първия миг предизвикват стъписване, потискат, а има и такива, които успяват меко и незабележимо да те очароват. Москва, за съжаление, не беше нито от първия, нито от втория тип. А Прага приличаше на стара и мъдра вълшебница, която умее да се подмладява, но не вижда смисъл да го прави, защото е запазила хубостта си, независимо от възрастта.

Честно казано, Прага би трябвало да стане обиталище на Тъмните. Град, пренаситен с готически сгради; град, пълен с паметници на средновековните чумни епидемии във вид на стълбове; град-гето от Втората световна война; град — арена на противопоставянето на двете свръхдържави по време на студената война… Но къде се бяха дянали всички тези еманации на Мрака, хранителната суровина на Тъмните? Къде се бяха разсеяли, защо се бяха превърнали в спомени, вместо в злоба?

Загадка…

Антон не познаваше лично никого от пражкия Нощен патрул. Понякога обменяше информация с куриерите и по електронната поща, когато трябваше да се уточни нещо в архивите. Преди Коледа и Нова година по традиция се изпращаха честитки до всички Нощни патрули, но никой не правеше разлика между Нощния патрул на Прага (активен състав — сто и трийсет Различни, оперативен резерв — седемдесет и шест) и Нощния патрул на някой американски „град“ (активен състав — един Различен, оперативен резерв — няма).

Антон беше идвал два пъти на почивка в Прага. Скромно и безгрижно — бродеше из града от бирария на бирария, купуваше сувенири от Карловия мост, разходи се из Карлови вари, където поплува в басейн с минерална вода и похапна топли вафлички в едно кафене.

А сега отиваше в Прага да работи. И то как…

Изтегнал се в креслото си, доколкото позволяваха икономичните размери на „Боинг-737“, не много по-комфортен от старите съветски „ТУ“, Антон гледаше тиловете на Братята на Регин. Тъмните бяха напрегнати, аурите им преливаха от страх и нетърпение. Те знаеха за присъствието му и мечтаеха по-бързо да се озоват колкото се може по-далече от него…

Ако не беше онази история на летището, Антон дори щеше да съжали злощастните магове. Но врагът, с когото дори веднъж си влязъл в схватка, си остава враг завинаги.

Сякаш усещайки мислите му, което естествено, не беше по неговите сили, единият от Братята на Регин, висок як негър, се обърна. Погледна боязливо Антон и отмести поглед. Антон си спомни името му — Райво. По произход някъде от Сенегал… не, от Буркина Фасо. Прибран от някое от семействата на Братята на Регин, възпитан във вярност към великия Фафнер…

Каква беше тази безумна история с Братята на Регин?

Много отдавна се случило нещо обичайно за Различните. Тъмен и Светъл маг се вкопчили в битка на живот и смърт. Светлият се наричал Сигурд. Но ако се произнесе на немски, става Зигфрид. Тъмният загинал… при това бил в сумрачния си облик на дракон. Наричали го Фафнер. По-късно загинал и Сигурд… Интересно дали Хесер го е познавал?

А по-нататък историята се развила малко необичайно. Учениците на Тъмния маг не се разпръснали, както се случва обикновено, и не се избили помежду си — както се случва още по-често. Те решили да възкресят своя повелител. Обединили се в секта на име Братята на Регин и почти напълно се отдръпнали от вечната битка между Светлината и Мрака… Което, естествено, устройвало Светлите. Грижливо пазели Нокътя, изтръгнат от сумрачното тяло на Тъмния маг. После Нокътя на Фафнер бил конфискуван от Инквизицията — преди началото на Втората световна война Светлите подали протест по повод прекалено мощния артефакт, съхраняван от Тъмните. Братята на Регин май изобщо не спорили и предали Нокътя с думите, че времето на Фафнер още не е дошло. И изведнъж — нападение срещу Европейското бюро на Инквизицията! Битка, в която загинали почти всички магове от малката секта и доста от изгубилите бдителност заради дългото бездействие Инквизитори. А после — нелепият полет до Москва на оцелелите Братя.

Както е добре известно, идиоти има не само сред хората.

Само че… наистина ли Братята бяха идиоти?

Антон помнеше какъв мощен заряд на Сила се долавяше в същия този Нокът. Отчасти това беше Сила, акумулирана в Нокътя през дългите векове старания на Братята на Регин. Отчасти — Силата на Тъмния маг.

Различните не умират по същия начин като обикновените хора. Те отиват в Сумрака, губейки материалната си обвивка и лишавайки се от възможността да се върнат в света на хората. Но все пак нещо остава след тях — Антон беше виждал смътни сенки, трепкащи миражи, които се появяват понякога в Сумрака, очертавайки пътя на мъртвите Различни. А веднъж дори му се случи да общува с мъртъв Различен… Не беше от най-приятните спомени. Но очевидно нещо оставаше и там…

Възможно ли бе да се съживи мъртъв Различен?

Навярно отговорът го имаше записан някъде. В дебрите на архивите, с надписи „Строго секретно“ и с печати на Нощния и Дневния патрул върху документите, със забрана на Инквизицията за тяхното разпространение. Не може Висшите магове да не си бяха задавали този въпрос — къде отиват Различните след смъртта си, къде предстои да отидат те самите, в края на краищата…

Само че на Антон не му се полагаше да знае отговора.

Той погледна през илюминатора към облаците отдолу, към слабите отблясъци на слелите се в едно хиляди аури, отбелязващи местоположението на градовете. Самолетът вече беше някъде над Полша.

Да допуснем, че Фафнер може да бъде съживен…

Е, и какво? Даже да е бил силен маг, дори Висш маг извън категория… Неговото възкресяване няма да промени нищо в глобалното съотношение на силите. Особено като се има предвид, че е бил откъснат от човешкия живот, че няма да разбира реалиите… Ако има глупостта да се появи из Европа в Сумрачния си облак, ще го разбият на пух и прах с ракети, ще го атакуват с лазери от спътниците, ще използват тактическо ядрено оръжие… Докато японците окаяно се вайкат за съживената и умъртвена Годзила.

Какво искаха Тъмните? Безредици, паника, викове за Апокалипсиса?

Антон се размърда в креслото си. Взе от усмихнатата стюардеса пластмасова чашка и малка, двестаграмова бутилчица унгарско сухо вино. Добре му беше на Едгар… Като всеки Тъмен, той летеше в бизнес класата и чашата му беше кристална, а и виното му беше по-хубаво…

В последното му предположение имаше нещо. Фафнер… Апокалипсиса… Поне намекът на Хесер за масовата истерия във връзка с двехилядната година получаваше някакво потвърждение. Само че защо им е на Тъмните да инсценират края на света? И всичко останало? Вещицата Алиса… Тебеширът на Съдбата…

Антон съжали, че няма ноутбук. Добре би било да можеше да начертае на екрана схема, да си поиграе с вариантите, да види кои факти имат връзка помежду си. Имаше стандартна програма за анализ на интриги, „Мазарини“, тя би му помогнала да разбере някои неща.

Тебеширът на Съдбата…

Отпи от виното — оказа се учудващо приятно. И се намръщи. Хесер и Завулон. Ето кои всъщност бяха двата основни фактора, от които зависеше цялата история. Те бяха доста по-загадъчни и сложни от древните артефакти, подобни на Тебешира на Съдбата и Нокътя на Фафнер или от Различни като Огледалото и Алиса. И те, може би, разбираха всичко случващо се… и се опитваха да се надхитрят един друг. Както обикновено.

Хесер.

Завулон.

Може би за отправна точка наистина трябва да се приеме Тебеширът на Съдбата. Когато в Нощния патрул се появи Светлана, новата Велика Вълшебница, Хесер направи опит да осъществи поредното глобално въздействие върху света. Светлана получи Тебешира на Съдбата — древен и могъщ артефакт, позволяващ да се пренаписва книгата на съдбата, да се променя човешкият живот. На пръв поглед изглеждаше, че Светлана трябва да пренапише съдбата на малкия Егор, Различен с неопределена аура, еднакво склонен да се свърже и с Мрака, и със Светлината, и да го направи някакъв бъдещ пророк или държавник. Но Светлана не се реши да направи това без участието на Антон. Тя само приведе съдбата на Егор в равновесие, отстрани цялото влияние, оказано от Патрулите в процеса на борбата помежду им.

Но планът на Хесер, разбира се, беше многопластов. И във втория му пласт неговата стара приятелка и също Велика Вълшебница Олга, някога наказана от ръководството на Светлите, беше реабилитирана, върна си магическите способности и с половинката от същия този Тебешир на Съдбата пренаписа нечия съдба — докато всички Тъмни наблюдаваха Светлана.

Това беше истината, която Антон знаеше. Вторият пласт на истината.

Но дали нямаше и трети?

Добре, това засега щеше да почака. Кое беше следващото? Алиса Доникова, даровита, макар и не елитна вещица от Дневния патрул. След схватката между Тъмните и Светлите, очевидно организирана от Завулон, тя се бе лишила напълно от магическите си сили. Била е изпратена на почивка в „Артек“… точно там, където Хесер е изпратил Игор, получил аналогична травма. Между тях пламнала любов — страшна, убийствена любов между Светъл маг и Тъмна вещица. Резултатът бе очевиден — Алиса беше мъртва, убита от Игор, а самият Игор бе на крачка от развъплътяването, скован и от нарушаването на Договора, и от товара на собствената си вина. А още и заради онова момче, удавило се случайно по негова вина…

Това вече не беше интрига на Хесер. Тук си личеше почеркът на Дневния патрул, неговият безмилостен и циничен стил. Завулон бе пожертвал своята приятелка, беше я принесъл в жертва… Но защо? За да отстрани Игор? Странно. Все пак размяната излезе почти равностойна, Алиса Доникова беше силна вещица.

И така, интрига в отговор на интригата…

Следваше появата на Огледалото. Хесер беше сигурен, че такова събитие не може да се предскаже, значи наистина беше случайно. Но навярно и Хесер, и Завулон незабавно бяха решили да се възползват от него… Всеки по свой начин.

Антон потисна желанието си да изругае на висок глас. Нямаше достатъчно данни за анализ! От начало до край догадки, бели петна, предположения…

И за Братята на Регин бяха ясни малко неща. Завулон ги беше подмамил в Москва. Дали бе решил да всее паника сред Нощния патрул? Или да захрани със Сила Огледалото? Само едно можеше да е подтикнало Тъмните магове към безумното нападение срещу Инквизицията — обещанието да бъде възкресен Фафнер. Ясно беше как са се съгласили на това старите магове, виждали същия този Фафнер жив — това беше едва ли не последният им шанс да победят. Ясно беше как са се съгласили на това младите магове… Всички тези събрани от кол и въже финландци от африкански и азиатски произход живееха в прекалено затворена среда, възприемаха случващото се като игра, а не като най-скандалното престъпление.

Но какво искаше Завулон?

Не, Антон нищичко не разбираше. Поклати глава, примирявайки се с неспособността си да се ориентира в случващото се. Какво пък… значи щеше просто да изпълни поставената му задача. Да се опита да спаси Игор.

Да се опита да обвини Дневния патрул.

А самолетът вече се приземяваше…

Новият брой на National Geographic не помогна — Едгар не успя да се концентрира върху статията за италианския обичай преди Нова година да се изхвърлят от прозореца стари вещи, както и за други забавни ритуали. Единственият извод, който си направи след първите няколко абзаца, беше твърдото решение да не се разхожда преди Нова година из тесните стари улички в Италия.

Равномерното бучене на турбините караше мислите му да влязат в резонанс. И, ще не ще, Едгар за пореден път се замисли за своята задача и за текущото състояние на безкрайната битка между Светлината и Мрака, водена от Различните.

И така. От самото начало.

Напоследък Дневният патрул очевидно беше укрепил позициите си и бе нанесъл на Светлите няколко чувствителни удара, щетите от които не можеха да се възстановят току-така. Беше нужно време — дори не години, а десетилетия. Набиваше се на очи естественият ход на Завулон — да затвърди успеха още сега, без да чака Светлите отново да съберат Сили. Да се устреми към победата върху раменете на зашеметения противник…

Какво можеше сега да отслаби Светлите и да укрепи Тъмните? След като Нощният патрул се бе лишил от много силна и перспективна вълшебница? Опит да се извади от строя още някой?

Едгар се замисли и съжали, че не си е взел ноутбука. Би могъл набързо да нахвърля няколко варианта, да проучи всички повече или по-малко силни Светли и да се опита да намери слабите им страни… За целта дори имаше специална програма — „Ришельо“. За щастие, в Дневния патрул нямаше недостиг на квалифицирани програмисти.

Но се налагаше да разчита само на собствения си биологичен компютър — хем мощен, хем несъвършен.

Кой? Хесер отпадаше веднага — той отдавна бе прекрачил границата, отвъд която Различните стават на практика неуязвими за колегите си.

Обективно за номер две в Нощния патрул трябваше да се смята Светлана Назарова, но тя беше извън играта за дълго време, и сега Едгар би поставил номер две или на интригантката Олга, старата специалистка по силови акции, току-що завърнала се от точно същото състояние „извън играта“, или на Иля, маг първо равнище. При това Едгар подозираше, че това не е границата на способностите на Иля. В перспектива той съвсем спокойно можеше да се издигне до Велик, но за такива метаморфози трябваха време и колосални усилия. На първо място от страна на самия маг, а Иля беше все още достатъчно млад, за да се отказва от множеството обикновени, почти човешки радости на живота.

Кой? Олга или Иля? Кой от тях сега беше уязвим?

Подобно на Щирлиц от култовия филм на седемдесетте, Едгар отвори масичката пред себе си и бавно нахвърля на салфетките условни портрети — груб женски силует и тясно лице с очила. Олга или Иля?

Олга. Умна. Опитна, проницателна и с цинични житейски възгледи. Едгар не знаеше точната й възраст, но с основание подозираше, че е два пъти по-голяма от него самия. Не знаеше каква беше истинската й сила — не беше имал шанса да провери лично. И, честно казано, нямаше желание да проверява… Безспорно, щеше да е невероятно трудно отново да бъде лишена от способности — на наскоро излезлите от затвора в началото свободата им е много скъпа. Олга щеше да помисли хиляда пъти, преди да поеме риска отново да се изправи пред Трибунала. Освен това тя беше стара любов на Хесер и шефът на Нощния патрул безспорно щеше да я защитава особено усърдно. Ако беше на мястото на Завулон, Едгар щеше доста да се замисли, преди да закача Олга, защото разгневеният Хесер беше далеч по-опасен противник от обикновения Хесер.

Той почеса замислено носа си с върха на флумастера и зачеркна женския силует върху салфетката.

Иля. Много силен маг, с лице на изтънчен интелектуалец, който незнайно защо носеше очила, макар че без проблеми можеше да коригира зрението си. В момента отсъстваше не само от Москва, но и от Европа. Беше някъде в Цейлон. Между другото, през последните пет години Светлите от Нощния патрул подозрително често отскачаха до Цейлон. Какво ли замисляха там?

Едгар си отбеляза, че трябва да подхвърли тази информация на аналитичния отдел, нека си поблъскат главите… Макар че най-вероятно знаеха за тази особеност и наблюдаваха. Ами ако не беше така? Той реши, че е по-добре да заприлича на глупак, който духа водата, вместо по-късно да се опари от кашата, ако никой не се е погрижил за Цейлон…

Да-а… Дори и Завулон да замисляше нещо против Иля, едва ли шеше да пристъпи към изпълнение на плановете си в близките дни, и то в Прага. Освен ако не се надяваше по някакъв начин да го примами там.

Едгар отмести салфетката без да задрасква скицата и придърпа чиста салфетка. Последната. Раздели я с перпендикулярни линии на четири сектора и се зае да рисува по един портрет във всеки от тях. Като начало — три, с по няколко щриха, но невероятно живи, в стила на Бидструп или Чижиков.

Помисли си, че вероятно от него е можело да излезе талантлив художник карикатурист.

Иля, Семьон… Игор. Обвиняемият на Трибунала. Дали трябваше да го брои или не? Вероятно да, при това той беше най-уязвимият от всички.

След като помисли малко, Едгар добави в четвъртия сектор Антон Городецки. Единственият, който засега използваше активно фамилията си. Но въпреки това беше достигнал второ равнище, значи беше равен с него. Макар и не толкова опитен.

Кой от тях? Разбира се, най-лесно беше да се елиминира Игор. Той и без това беше с единия крак в сенките на Сумрака.

Городецки? Все пак той също летеше за Прага. Но това беше най-лесният от вариантите. А колко бяха те всъщност?

Само при мисълта за теоретично възможните варианти Едгар го заболя главата. Ех, ако имаше един ноутбук и прозорчето на „Ришельо“ с неговия евристичен модул…

„Стоп! — каза си Едгар. — Стоп! Ти си ужасяващо едностранчив, Тъмни!“

Мисълта, която му хрумна, беше проста и неочаквана.

Тъмните можеха да се подсилят не само ако се извадеше от строя някой от противниците. А защо не чрез обратния вариант — да се вкара в битката силен Тъмен?

Но кой можеше да се влее в, уви, оределите редици на маговете от Дневния патрул? Виталий Рогоза, на чиято поява Едгар се бе радвал като малко дете, се оказа само Огледало. Извърши всичко, заради което беше създаден от Сумрака, и изчезна завинаги. Да се търсят перспективни младежи? Добре, да допуснем, че щяха да потърсят и да намерят някого… Но от тях не можеше да се получи за нула време силен Различен, а такива самородни таланти като Светлана Назарова не бяха попадали от много отдавна при Тъмните.

„И все пак — мислеше си Едгар, — аз съм на вярна следа. Отивам в Прага. Столицата на европейските некроманти. И то, в навечерието на Коледа, преди настъпването на двехилядната година. Във време, когато безброй пророци и ясновидци плашат света с най-различни ужаси, включително и с края на света…

Това е! Дали Завулон не е решил да възкреси някой от развъплътените магове на миналото? В Прага, и то в какъв момент! Мрак и пак Мрак, Завулон както винаги ненатрапчиво и умело е скрил това, което е пред очите на всички!“

Едгар въздъхна с усилие, смачка салфетките със скиците и ги мушна в джоба си.

„И така, в града на некромантите по време на чудовищна енергийна нестабилност Завулон съвсем спокойно може да изтръгне от небитието… Кого?

Мисли, Едгар… Отговорът трябва да е на повърхността.

Така, да видим, с какво разполагаме? Прага, Трибуналът, делото за дуела между Теплов и Доникова, командированите Городецки и Едгар… Може би и Алита ще долети. Кой още? А, да, и Братята на Регин…

Стоп. Още веднъж стоп. Пълен стоп!!!

Братята на Регин! Слугите на Фафнер! «Те ще ми трябват, Едгар — беше казал Завулон. — Имам някои планове, свързани с тях!»

Фафнер!“

Опитвайки се външно да остане спокоен, Едгар прибра разгънатата масичка и се настани по-удобно в креслото.

Фафнер. Ето кой щеше да дойде много добре на Тъмните, могъщият Фафнер, Великият маг, Сумрачният Дракон…

Малко късче от силата му, попито от Огледалото-Рогоза, му беше помогнало да опустоши с лекота вълшебница като Светлана…

„Ако наистина замисля възкресяването на Фафнер, Завулон не би могъл да избере по-удобно място и време нито през изминалите, нито през следващите сто години — помисли си Едгар, блуждаейки с поглед по обшивката на «Боинга». — Със сигурност не би могъл…“

Подчинявайки се на погледа на стюардесата, той затегна колана си. Самолетът вече се приземяваше.

Здравей, Прага…

Сякаш някой натъпка ушите му с памук, но това изобщо не пречеше на Едгар да продължи да размишлява.

Значи възкресяване. Акция, която Тъмните не бяха провеждали вече петдесет години — от времето на Сталин. А и не беше възможно да я проведат: от трийсет и пета — трийсет и седма насам нямаше достатъчно мощни енергийни изхвърляния.

Защо Завулон не беше разказал нищо на Едгар? Не му беше времето? Но как тогава да разбира внимателното предупреждение на Юрий? А и каква беше връзката на всичко това с лятната история в „Артек“? Несъмнено, връзка имаше, но каква? Беше пожертвана пешка, сега на по-сериозна фигура ли беше дошъл редът? Кон или офицер — за какъв можеше да се смята Едгар? Двата топа — това несъмнено бяха Юрий и Николай, дамата бе самият Завулон, а кралят — самото дело на Мрака, беззащитно и определящо.

И така, топът беше намекнал на Едгар, че кримският гамбит има шанс да се повтори, но този път… с офицера. Кой знае защо, на Едгар не му се искаше да бъде кон. Нека вещицата-мръсница Ана Тихоновна да е конят, на нея повече й подхожда…

Самолетът се разтресе — колелата бяха докоснали пистата. Удар, втори — полетът премина в шеметен, но постепенно забавящ скоростта си бяг по бетона.

Нима Завулон бе замислил поредната размяна, междувременно тихомълком подбутвайки напред няколко пешки (Братята на Регин) с надеждата, че на дъската ще се появи ако не още една черна дама, то поне топ?

Обидно е да си разменна фигура.

„Ами ако това същевременно е и изпит? — запита се Едгар. — Алиса позволи да я изядат, а такива фигури не са нужни в играта на Завулон. А ако аз успея да оцелея, при това без да нарушавам плановете на шефа… Ето го желаният резултат!“

Само че как можеше да го постигне?

А обектът на размяната беше Антон Городецки, любимецът на Завулон. Това беше сигурно. Шефът на Дневния патрул чудесно осъзнаваше, че не може да го използва безкрайно. А и не беше сигурно, че ще успее да го използва… Завулон винаги беше готов да заложи добър капан при лошо развитие на играта и да представи нещата така, сякаш е измамил Светлия маг…

Пътниците се изправяха и тръгваха към изхода, към непривичния за жителите на бившия СССР тунел с нагънати стени. Едгар взе палтото си и го облече, остави списанието в джобчето на предното кресло, взе дипломатическото си куфарче и тръгна след останалите.

Усещането, че вече не е в Русия, а в Европа, го връхлетя моментално и беше странно всеобемащо. Не можеше да разбере в какво се изразява — в лицата на хората, в дрехите им, в чистотата или обстановката на летището. В хиляди дреболии. В съобщенията на чешки и английски без акцент. В значително по-голямото количество усмивки. В липсата на досадни цигани на площада пред сградата и на не по-малко досадни частни таксиджии.

Затова пък на пиацата за таксита имаше симпатични жълти опели.

Шофьорът на таксито бърбореше с еднаква лекота и на руски, и на английски, и на родния чешки, разбира се. Къде? Към някой хотел. Да речем, „Хилтън“. О! Не се случва често руснаците да поемат направо към „Хилтън“. А дори и да се случи, изглеждат по друг начин: всичко в злато, важни-важни, с охрана, със скъпи лимузини… Аз не съм руснак, естонец съм. Да, сега това не е едно и също… По-рано беше едно и също. Ъъъ… по-рано и да си чех беше почти същото, като да си руснак… Спорно, спорно. Може и да е спорно.

Таксиджията отвличаше вниманието му с приказките си и Едгар реши да си отдъхне от размишленията. В края на краищата, в деня на пристигането не го чакаше сериозна работа. Можеше и да си отпочине, естествено, с някоя халба бира. Кой със здрав разум и здрав стомах (че дори и с болен) би отказал да опита халба истинска чешка бира?

Само мъртвецът.

Както във всеки „Хилтън“, тук също имаше предостатъчно свободни стаи, дори в предколедно препълнената с туристи Прага. Но, както във всяка все още неосвободила се напълно от оковите на социализма страна, това струваше луди пари на хората, които не бяха Различни. Обаче Едгар беше Различен, затова плати веднага и без да се мръщи, макар че от него явно се очакваше това. Все пак беше руснак и не приличаше на бандит-новобогаташ… Преди сто години, заради младостта си, Едгар не би се удържал да тикне в лицето на администратора аржентинския си паспорт, но оттогава насетне беше пораснал със сто години. С цели сто години.

Затова се ограничи с руския паспорт.

На другата регистратура — онази, която не беше за всеки — седеше Тъмен. При това много рядко срещащ се — бескуд^[1]. Когато видя Егор, бескудът облиза тънките си устни и разшири своите наподобяващи цепки зеници. И едва след това се усмихна — зъбите му бяха дребни, остри и триъгълни.

— Здрасти! На Трибунала?

— Аха.

— Дръж…

Той хвърли към Едгар нещо синьо и огнено — временната регистрация. Тя с лекота премина през дрехите и се настани на гърдите му във формата на овален, светещ в Сумрака печат.

— Благодаря.

— Да ги разбиете на Трибунала — пожела му бескудът. — Дайте им да се разберат. Сега е нашето време…

— Ще опитам — обеща Едгар с въздишка.

Той се качи до стаята си само за да се измие и да остави куфарчето.

„Е — помисли си той, — към «Черния орел»! И, естествено, ще си поръчам печен свински бут!“ Ястието беше толкова популярно, че бе срещнал наскоро описанието му в някакъв фантастичен екшън^[2].

В очакване на поръчката Едгар пиеше на малки глътки втората си халба бира (първата беше изпил на екс по стар руски обичай, предизвиквайки одобрителното кимване на сервитьора) и се опитваше да се настрои за размисъл. Нещо му пречеше. Или някой му пречеше.

Той вдигна поглед и забеляза Антон Городецки, който стоеше до масата и го гледаше в упор.

Едгар потрепера, решил, че са го проследили. Но очите на Городецки бяха също толкова разсеяни и му олекна. Случайност… нищо повече от случайност.

Освен това никъде другаде нямаше свободни места. Само на неговата маса.

Подчинявайки се на внезапен порив, Едгар кимна на Светлия:

— Сядай. Почивам си. И на теб пожелавам същото — стига с тази работа!

Антон се колебаеше. Едгар вече започваше да си мисли, че ще откаже, но Светлият все пак се реши да седне. Пристъпи напред и се настани срещу Едгар. Изглежда, не вярваше в думите на Тъмния, вечния му враг, че просто си почива. Как казваха Светлите? Този, с когото дори веднъж си се сблъскал в схватка, си остава враг завинаги.

Глупости, фанатизъм. Едгар предпочиташе да бъде гъвкав — ако днес ти е изгоден съюз с онзи, когото вчера си удрял с Бича на Шааб, защо да не сключиш съюз? Впрочем, след Бича на Шааб няма с кого да се сключи съюз… С пепелта ли?

— И нито дума за Патрулите? — попита иронично Антон.

— Нито дума — потвърди Едгар. — Просто двама земляци в Прага навръх Коледа. Поръчах си печен свински бут. Препоръчвам ти го!

— Благодаря, в течение съм — благодари Антон все така без намек за усмивка и се обърна към приближаващия сервитьор.

Не, европейците не могат да разберат какво е това истински студ, какво е това истинска зима… Антон излезе от метростанция „Малостранска“, зачуди се дали да закопчае яката на якето си, но така и не я закопча.

Лек снежец. Само два градуса под нулата, а може и толкова да нямаше.

Тръгна бавно, без да бърза, по улицата, по древния паваж. От време на време не се сдържаше и поглеждаше към будките за сувенири — забавни дървени играчки, керамични съдове с чудновати форми, картички с изгледи от Прага, тениски с шеговити надписи. Все пак трябваше да купи нешо. Да се разпише, както се казва. Например тениска с надпис „Born to be wild“ и смешна муцунка.

До срещата му с представителя на Инквизицията оставаха почти три часа. Дори не беше необходимо да взема такси или метрото — можеше спокойно да похапне и да се разходи пеша до мястото на срещата. Среща под часовник — какво можеше да бъде по-романтично? А ако представителят на Инквизицията се окажеше жена, при това симпатична, а отгоре на всичко и Светла? Тогава романтиката щеше да бъде пълна.

Антон се усмихна на мислите си. Нямаше ни най-малко желание да се разконцентрира заради някоя авантюра. Пък и понятията „светъл“ и „тъмен“ не си пасваха с думата Инквизиция. Инквизиторите бяха над тези неща.

А може би и понятието „пол“ не си пасваше с Инквизицията? Доколкото на Антон му беше известно, Светлият маг от Москва на име Максим, познат по време на разследването на случая му като „Дивака“^[3], се е развел с жена си, след като е станал Инквизитор. Изглежда, всички тези дребни човешки глупости — любов, секс, ревност — просто им ставаха безинтересни.

„Черният орел“ беше един от любимите на Антон пражки ресторанти. Може би просто защото го беше посетил няколко пъти при първото си идване в Прага. Колко му трябва на руския човек, за да е щастлив? Хубаво, но ненатрапчиво обслужване, вкусна храна, чудесна бира, ниски цени. Последната точка е доста важна. Тъмните могат да си позволят да не броят парите. Дори Рогоза, рожбата на Сумрака, се бе появил в Москва, натъпкан с долари. Пари се печелят и по честен път, но печеленето на много пари е невъзможно без малка игра със собствената съвест. И по тази точка Нощният патрул губеше еднозначно от Дневния.

Улицата, по която вървеше, се разклони на две. Като река, в чийто център има дълъг и тесен остров от няколко стари, ниски сгради — главно ресторантчета и сувенирни магазини. „Черният орел“ беше първата сграда в тази редица.

Когато вече влизаше в дворчето, Антон видя Светъл Различен.

Не, той не беше служител на някой от Патрулите. Просто Различен, който беше предпочел пред предните редици на магическата война да води обикновен, почти човешки живот. Висок, снажен, красив мъж на средна възраст с униформа на офицер от американските ВВС. Той вече излизаше от ресторанта, явно доволен от времето, което беше прекарал там заедно с приятелката си — симпатична чехкиня.

Така беше увлечен от разговора, че не видя Антон веднага. Но когато го забеляза, се усмихна широко.

Разговорът нямаше как да се избегне — Антон вдигна сянката си от заснежените камъни и пристъпи в Сумрака. Като памучна покривка над тях се спусна тишина. Светът се забави, изгуби цветовете си. Избухнаха дъгоцветните, преливащи се човешки аури — повечето спокойни, умиротворени, необременени от излишни мисли. Както и се полага на място, където преобладават туристите.

— Здравей, патрулен! — поздрави го радостно американецът. Тук, в Сумрачния свят, нямаше никакви езикови проблеми.

— Здравей, Светли — отвърна Антон. — Радвам се да те видя.

— Пражкият Патрул? — предположи американецът. Беше различил аурата на патрулен, но не и подробностите. Всъщност, той беше слабичък маг. Някъде около шесто равнище, и то разчитащ изключително само на магическите способности, дадени му от природата. Наистина нямаше какво да прави в Патрула. Освен да седи някъде на заден план и да наглежда също толкова слаби като него вещици и върколаци.

— Московският.

— О! Московският Патрул! — Сега в гласа на американеца имаше явно уважение. — Силен Патрул. Позволи да ти стисна ръката.

Стиснаха си ръцете. Американският летец, изглежда, възприе срещата като съществен елемент от приятната вечер.

— Капитан Кристиан Уановър-младши. Маг шесто равнище. Нуждаеш ли се от помощта ми, патрулен? — формалното предложение беше изречено с подобаваща сериозност.

— Благодаря, Светли. Не, не се нуждая от помощ — отвърна Антон също толкова учтиво.

— На почивка ли си? — попита Кристиан.

— Не. В командировка. Но не се нуждая от помощ.

Американецът кимна:

— Пък аз имам коледна отпуска. Моята част е дислоцирана в Косово и реших да посетя Прага.

— Добър избор — кимна Антон. — Красив град.

Не му се искаше да продължава разговора. Но американецът беше изпълнен със сърдечност:

— Прекрасен град! Колко хубаво, че сме го освободили по време на Втората световна война.

— Да, освободихме го — кимна Антон.

— Воювал ли си в онези години, патрулен?

Антон си помисли, че пред него е наистина слаб маг. Да не можеш да видиш реалната възраст, дори приблизително…

— Не.

— Аз също бях прекалено млад — въздъхна американецът. — Мечтаех да попадна в армията, но бях само на петнайсет години. Жалко, шда да имам шанс да попадна тук с половин век по-рано…

Антон едва се удържа да каже, че така или иначе е нямало да има този шанс — американските войски не бяха влизали в Прага. И веднага се засрами от мисълта си.

— Е, успех — реши най-накрая да се сбогува американецът. — Някой ден непременно ще долетя в Москва, патрулен!

— Стига да не е като в Косово! — Този път Антон не успя да се въздържи. Но капитан Кристиан Уановър не се обиди. Напротив, усмихна се и каза:

— Не, мисля, че няма да се стигне дотам, нали? Светлината да бъде с теб, патрулен!

Антон излезе от Сумрака след американеца, който хвана под ръка така и незабелязалата нищо девойка и намигна хитро.

— Силата да бъде с теб… — промърмори Антон на руски.

Що за лош късмет… Доброто му настроение се стопи като лед в нагорещен тиган.

Може да си повтаряш хиляда пъти, че никакви спорове и караници между държавите нямат връзка с отношенията между Светлината и Мрака. Може да осъзнаваш, че един летец-маг, участващ във война, едва ли ще нанесе бомбен удар по мирно население. И все пак…

А как ли успява да прави бойни полети, да хвърля бомби върху хората и да си остава Светъл? Защото той несъмнено беше Светъл! И при това със сигурност на съвестта му тежеше животът на хора. Как успяваше да се спаси от пропадане в Сумрака? Каква огромна вяра в собствената си правота трябва да имаш, за да съчетаваш службата във воюваща армия с делото на Светлината?

Мрачен и потиснат, Антон влезе в „Черния орел“.

И веднага видя бойните другари на Кристиан Уановър. Десетина души, всичките обикновени хора. Седяха на дълга маса, ядяха гулаш и пиеха спрайт.

Честна дума, пиеха спрайт!

В чешка бирария! По време на отпуската!

Не защото спазваха някакъв закон за сух режим. На масата имаше и няколко празни бутилки от бира. Американска „Будвайзер“, от която Антон би пил само ако умираше от жажда в пустинята.

Мина покрай американците. Нямаше свободни места, отново неуспех… А, там някой седи сам, може би при него има свободно място…

Седналият вдигна глава — и потрепна. Почти едновременно с Антон.

Това беше Едгар.