Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (5)

ГЛАВА 4

Зад стената шуртеше вода — дежурният по лагер се извини и излезе да се измие. Бях събудила човека, който кротко дремеше под хриптенето на раздрънкан китайски магнетофон. Не разбирам как може да се спи, когато пее Висоцки? Впрочем, на тази сапунерка могат да се слушат само изпълнения на бардове.

Ще има стихове и математика,

почести, дълг, неравен бой…

А сега оловните войничета

на тази стара карта са се наредили в строй.

 

По-добре да ги беше държал във казармата.

Но като ще е война, да е война —

гинат бойци и от двете армии.

гинат по равно от всяка страна.

— Готово, моля за извинение… — Дежурният излезе от малката баня, бършейки лицето си с казионната кърпа. — Бях задрямал.

Кимнах с разбиране. Магнетофонът продължаваше да свири, като услужливо подсилваше с хриптене тембъра на Висоцки:

Може би пропуски във възпитанието

или пък слабости в образованието?

Но няма как да спечели кампанията,

едната или другата страна.

 

Пустите проблеми със съвестта,

как да не сториш пред себе си грях?

И тук, и там са оловни войничетата,

как да решиш кой трябва да победи…

Дежурният се понамръщи и намали звука почти докрай. Протегна ми ръка.

— Пьотър.

— Алиса.

В ръкостискането му, което беше здраво, сякаш се ръкуваше с мъж, веднага се долавяше дистанцията. „Само-делови-отношения…“

Ами чудесно. Този нисък и слаб човек, който приличаше на тийнейджър, не будеше у мен особено вдъхновение. Разбира се, смятах да си хвана любовник за времето на почивката, но по-добре беше да е някой по-млад и симпатичен. А Пьотър беше поне на трийсет и пет и можеше да се чете като отворена книга дори от онези, които не притежават способностите на Различен. Примерен съпруг — в смисъл, че почти не изневерява на жена си, не пие и не пуши, отделя нужното внимание на детето — сигурно има само едно. Отговорен човек, обичащ работата си, може без притеснение да му бъде поверена грижата за цяла тълпа сополиви дечица или подрастващи хулиганчета: ще избърше сополите им, ще си поговори с тях от сърце, ще им вземе бутилката водка, ще прочете лекция за вредата от тютюнопушенето, ще ги натовари и с работа, и с почивка, и с морал.

Накратко казано, не човек, а въплътена мечта на Светлите.

— Много ми е приятно да се запознаем — казах аз. — Толкова отдавна мечтаех да попадна в „Артек“. Жалко, че стана при такива обстоятелства…

Пьотър рече с въздишка.

— Да, така е. Всички ние се притесняваме за Настенка… Приятелки ли сте?

— Не. — Аз поклатих глава. — Аз съм от по-долните курсове. Честно казано, дори не си спомням как изглежда…

Пьотър кимна и започна да разглежда документите ми. Срещата с Настя не ме плашеше, по-скоро тя щеше да си спомни как изглеждам аз — Завулон винаги изпипва внимателно дребните детайли. Ако в самия „Артек“ няма нито един Различен, значи тук се е отбил някой от Ялта или Симферопол, доближил се е за миг до Настя… и сега тя ще си спомни, че ме е виждала.

— Работили ли сте вече като отрядна ръководителка?

— Да, но… разбира се, не в „Артек“.

— Е, и какво? — Пьотър сви рамене. — Персоналът е две хиляди и триста човека, само това е различното.

Тонът, с който изрече тези думи, не се връзваше много с тях. Той се гордееше с „Артек“, толкова много, сякаш сам го беше основал; сякаш лично, с автомат в ръце го бе отбранявал от фашистите, сякаш сам бе строил сградите и садил дърветата.

Усмихнах се, като с целия си вид исках да кажа: „Не вярвам, но от учтивост ще си замълча.“

— Настя работи в „Лазурни“ — каза Пьотър. — Ще ви изпратя дотам, така или иначе тя вече трябва да става. В пет сутринта оттук тръгва кола за Симферопол… Вие как пътувахте, Алиса?

— Нормално — казах аз. — С кола.

Пьотър леко се навъси.

— Сигурно са ви одрали кожата?

— А, не, беше нормално — излъгах аз.

— При всички случаи това е донякъде рисковано — допълни Пьотър. — Млада, красива девойка, сама през нощта с непознат шофьор.

— Двама бяха — рекох аз. — И бяха увлечени от общуването помежду си.

Пьотър не разбра и каза с въздишка:

— Не аз съм този, който ще ви учи, Алиса, вие сте зрял, вече изграден човек. Но разберете — всичко се случва! „Артек“ е територия на детството, територия на любовта, дружбата, справедливостта. Това е малкото, което успяхме да опазим! Но извън лагера… има всякакви хора.

— Има всякакви хора… — съгласих се аз смирено. Учудващо бе с каква искрена вяра произнасяше изпълнените с патос думи! Май наистина си вярваше.

— Е, добре. — Пьотър се изправи и с лекота вдигна сака ми. — Да вървим, Алиса.

— Мога и сама, само ми покажете пътя…

— Алиса! — Той поклати с укор глава. — Ще се изгубите! Та нашата територия е с площ две хиляди петстотин и осемдесет декара! Да тръгваме.

— Да. Дори Макар малко се изгуби — съгласих се аз.

Пьотър вече стоеше при вратата, но при тези мои думи рязко се обърна.

— Макар ли? Едно около петнайсетгодишно момче? Пак е бил при портала?

Кимнах смаяно.

— Ясно… — сухо рече Пьотър.

Излязохме в топлата лятна нощ. Вече се зазоряваше, той извади от джоба си фенерче, но не го включи. Поехме по някаква пътечка надолу към брега.

— Не са наред нещата с този Макар — отрони Пьотър в движение.

— Защо?

— Малко време му трябвало за сън… виждате ли… — Пьотър се разсмя, но си личеше, че не му е весело. — Ту ще избяга на портала, при охраната, ту до морето или изобщо извън територията.

— Мислех, че е нещо като постови на портала…

— Алиса!

Този тип реплики се удаваха великолепно на Пьотър. Само с едно изречено на глас име той успяваше да пресъздаде маса емоции.

— През нощта децата трябва да спят! А не да стоят на пост… при входа на лагера, при вечния огън или където и да било… И всички нормални деца през нощта спят, след като преди това са се налудували, както се полага. Цял ден такава игра пада, че…

Под краката му изхрущя чакъл, слязохме от плочките на пътеката. Изух сандалите си и тръгнах боса. Беше приятно да се върви по твърдите прохладни камъчета.

— От една страна, може да се нахока охраната — разсъждаваше на глас Пьотър. — За да гонят момчето оттам. И какво тогава? Да го връзваме за леглото през нощта? Нека по-добре седи при възрастните, да го наглеждат, отколкото да се къпе сам, през нощта, в морето…

— А той защо прави така?

— Казва, че му било достатъчно да спи по три часа на ден — в гласа на Пьотър се появи някакво съжаление. Той явно беше от онези, с които е по-интересно да се приказва по телефона или в тъмното — мимиката му беше елементарна, лицето — пълна скука, но за сметка на това гласът му беше толкова богат на интонации! — И ако се съди по това колко се движи денем, сигурно толкова време му е достатъчно. Само че нали работата не е в това…

— А в какво? — Аз разбрах, че очаква да го попитам.

— Не иска да пропусне нито минута от това лято, от „Артек“, от детството си. — Сега Пьотър беше по-скоро замислен. — За пръв и последен път е в „Артек“, а какво хубаво е видял в живота си?

— Как така — за пръв и последен път? Това момченце каза…

— Той е израснал в сиропиталище — обясни Пьотър. — Пък и вече е голям. Едва ли ще успее да дойде отново при нас. Сега едно дете, разбира се, може да идва в „Артек“ колкото пъти си иска, но това става с пари, а благотворителните смени…

Аз чак изостанах с една крачка:

— От сиропиталище? Но той толкова убедително…

— Те всички говорят убедително — спокойно отвърна Пъотър. — Сигурно нещо много бомбастично? Родителите им са бизнесмени, по три пъти годишно идват в „Артек“, а есента се канят да ходят на почивка в Хаваите… Нали искат да си повярват, затова фантазират. Дребосъците — постоянно, по-големите — по-рядко.

— Не бих казала.

— На тази възраст все още не умеят да изразяват симпатията си… — изрече много сериозно Пьотър. — Изобщо, любовта и омразата могат лесно да се объркат, а в детството… И знаете ли, Алиса… имам една малка забележка…

— Да?

— Вие сте много красива девойка, а ние все пак сме в детски лагер, в който има доста големи момчета. Не ви моля да не се гримирате и всичко останало… Но се постарайте да не носите минипола. Прекалено е къса.

— Не е къса полата — невинно отвърнах аз. — Краката ми са дълги.

Пьотър ме погледна накриво и поклати глава с упрек.

— Извинявай, пошегувах се — побързах да кажа аз. — Разбира се, че няма да нося такава пола. Имам дънки, шорти, дори дълга пола. И банският ми костюм е много затворен!

Продължихме пътя си в мълчание.

Не знам за какво мислеше Пьотър. Може би разсъждаваше за несъвършенството на света. Той ги умее тези работи.

А аз се усмихвах, спомняйки си колко добре ме беше преметнал хлапакът.

Виж, той е наш бъдещ съратник.

Бъдещ Тъмен.

Дори да не е Различен и да му е писано да изживее скучен човешки живот, все едно, такива като него са нашата опора.

Работата дори не е в погодения номер, разбира се. Светлите също обичат да спретват шеги. А виж, онова, което поражда в хлапака подобни шегички — да отведе насред парка и да зареже там непознаващата местността жена, гордо да изпъчи хилавите си гърди и да се престори на радващо се на благополучие дете от проспериращо семейство… То е наше.

Самотата, отчуждението, презрението или съжалението на околните са неприятни чувства. Но именно те раждат истинските Тъмни. Хора или Различни, белязани с печата на собственото достойнство, надарени с гордост и стремеж към свобода.

Какво ще излезе след време от едно дете на осигурени хора, което наистина прекарва всяко лято почивката си на морето, което учи в добра гимназия, прави сериозни планове за бъдещето, притежава познания за етикета? Въпреки общоприетите схващания едва ли ще се сближи с нас. Е, не е задължително да се присъедини към Светлите. Ще се люшка цял живот като парче фъшкия във водата — дребни мизерии, дребни удоволствия, любима жена и любима любовница, номера за елиминиране на шефа, за издигане на своя човек… Сивота. Нищожество. Дори не враг, ама не и съюзник. Защото един истински Светъл, трябва да се признае, поражда уважение. Дори да ни се противопоставя, дори целите му да са недостижими, а методите — нелепи, той е достоен противник. Като Семьон или Антон от Нощния патрул…

Така наречените добри хора са еднакво далече и от нас, и от Светлите.

Виж, вълчетата единаци като Макар — те са нашата опора.

Той ще расте, като със сигурност ще знае, че му предстои борба. Че е сам срещу всички, че не си струва да очаква съчувствие или помощ, както и да се хаби за неща като жалост и милосърдие. Няма да му хрумне да облагодетелства целия свят, но и няма да прави дребни мизерии на околните, ще изгради и волята, и характера си. Няма да остави магарето си в калта. Ако има заложбите на Различен, изключително редкия и непредсказуем талант да влиза в Сумрака — единственото, което ни отличава от хората — той непременно ще се присъедини към нас. Но дори и да си остане човек, със сигурност ще помага неволно на Дневния патрул.

Както и много други като него.

— Насам, Алиса…

Доближихме се до малка постройка. Тераса, отворени прозорци, в единия от тях — слаба светлина…

— Това е бунгало — уведоми ме Пьотър, — В „Лазурни“ има четири тухлени вили и осем бунгала. Знаете ли, според мен през лятото е много по-приятно да се живее тук.

Той сякаш ми се извиняваше за това, че аз и моите питомци ще живеем в бунгало. Аз не се стърпях:

— Ами през зимата?

— През зимата никой не живее тук — строго каза Пьотър. — Независимо че зимите ни са топли, условията за живот все пак щяха да са неподходящи за децата.

Преминаването към канцеларски език също не му се удаде лесно. Той сякаш изнасяше лекция на притеснено мамче — „температурата е приятна, условията за живот са комфортни, храната е балансирана“.

Качихме се на терасата. И аз усетих, че ме обзема лека възбуда.

Май… май вече усещам… онова…

 

 

Оказа се, че Настя е дребничка и мургава, с нещо татарско в чертите на лицето. Симпатична девойка, само че сега по изражението й личеше, че е прекалено разтревожена и напрегната.

— Здравей, Аля… — кимна ми тя като на стара познайница. Донякъде си беше така — явно й бяха внушили лъжливи спомени. — Виждаш ли как се получи…

Отказах се да разглеждам стаичката — така или иначе вътре нямаше нищо особено. Обикновена стаичка на пионерска ръководителка: легло, шкаф, маса и стол. Малкият хладилник „Морозко“ и евтиният черно-бял телевизор изглеждаха като някакъв лукс.

Впрочем аз нямах претенции…

— Всичко ще бъде наред, Кастя — лицемерно обещах аз. Девойката уморено кимна, както сигурно го беше правила през цялото изминало денонощие.

— Добре, че дойде толкова бързо. — Тя вдигна от пода предварително приготвения сак, моментално поет от Пьотър. — Нали си работила и преди в „Артек“?

— Не.

Настя се понамръщи. Сигурно онзи, който й беше внушил спомена, беше объркал нещо, но сега тя нямаше време да се задълбава.

— Ще успея ли да хвана сутрешния самолет? — попита тя. — Петя, колата до Симферопол ли отива?

— След час си там — кимна Пьотър.

Бившата отрядна ръководителка отново насочи вниманието си към мен:

— Вече си взех довиждане с момичетата — информира ме тя. — Така че… никой няма да се учуди. Кажи на всички, че много ги обичам и че задължително… ще се опитам да се върна.

За миг в очите й проблеснаха сълзи — изглежда, тя проумя една от евентуалните причини за скорошното си завръщане.

— Настя… — Аз я прегърнах през раменете. — Всичко ще е наред, майка ти ще оздравее.

Дребното личице на Настя се смръщи в болезнена гримаса.

— Ама тя никога не е боледувала! — сякаш нещо у нея се отприщи. — Никога!

Пьотър деликатно се изкашля. Настя сведе очи, замълча.

Разбира се, имаше различни начини бързо да ме пратят на работа в „Артек“. Но Завулон винаги е предпочитал най-простите. Майката на Настя внезапно получи тежък инфаркт, така че момичето се връща по спешност в Москва, а на нейно място от университета изпращат друга студентка. Всичко е елементарно.

Най-вероятно майката на Настя така или иначе би се сдобила с инфаркт, може би след една или пък след пет години. Завулон винаги грижливо пресмята баланса на силите. Предизвикването на инфаркт у една напълно здрава жена е намеса от четвърта степен, което автоматично дава на Светлите право да си послужат в отговор с магия със същата сила.

Почти е сигурно, че майката на Настя ще оцелее. Завулон не е склонен да прибягва до безсмислена жестокост. Защо да убива жената, след като необходимият ефект се постига само с една тежка болест?

Така че аз бих могла да успокоя предшественичката си. Само дето би се наложило да й разкажа твърде много.

— Ето я тетрадката, записах тук някои неща… — Настя ми подаде тънка училищна тетрадка с шарена подвързия, на която се мъдреше популярен певец, който се хилеше глупаво на сцената. — Това са… дреболии, но може да са ти от полза. Към някои момичета е необходим по-специален подход…

Кимнах. А Настя изведнъж махна с ръка:

— Ама какво ли те занимавам? Ти ще се справиш прекрасно.

И въпреки това тя отдели около петнайсет минути, за да ме въведе в тънкостите на дневния ред, да ме моли да обърна специално внимание на някакви момичета, които твърде рано за възрастта си флиртуват с момчетата, посъветва ме да не настоявам за тишина след сигнала за лягане — „петнайсет минути са им достатъчни, за да се наприказват, максимумът е половин час…“

Настя млъкна едва след като Пьотър безмълвно й посочи часовника. Целуна ме по бузата, грабна чантичката си и някаква картонена кутия — май щеше да носи плодове на болната си майка?

— Късмет, Алиса…

И най-накрая останах сама.

На леглото имаше купчинка чисти чаршафи. Малката лампа под обикновения стъклен абажур светеше мъждиво. Стъпките на Пъотър и Настя и тихият им разговор бързо отшумяха.

Останах сама.

Не, не съвсем сама. Зад двете тънки стени, на пет крачки нататък по коридора, спяха осемнадесет момиченца на десет-единайсет години.

Разтреперих се. От нерви. Сякаш отново бях ученичка, която за първи път се опитва да дръпне чужда сила. Сигурно на мое място така би се тресъл Хумберт на Набоков.

Впрочем, в сравнение с онова, което се канех да предприема сега, неговите страсти по нимфетките бяха наистина детски лудории…

Угасих лампата и излязох на пръсти в коридора. Колко ми липсваха способностите на Различна!

Значи щеше да се наложи да се възползвам от онова, което ми е останало от човешките…

Коридорът беше дълъг, а подът скърцаше. Протритата пътечка не помагаше, стъпките ми с лекота можеха да бъдат чути. Цялата ми надежда беше момичетата още да спят и да сънуват сънища в този предутринен час…

Обикновени, искрени, простички детски сънища.

Открехнах вратата, влязох в спалнята. Кой знае защо очаквах да заваря нещо казионно, подобно или на сиропиталище, или на болница — легла от желязо, мъждива светлина на дежурната лампа, евтини перденца и спящи в стойка „мирно“ деца…

Но всичко беше много сладко. Светлина идваше само от уличния фенер навън. Полюшваха се леки сенки, през отворения прозорец полъхваше свежо на морския вятър, ухаеше на някакви полски цветя. В ъгъла просветваше матово екранът на изключения телевизор, по стените имаше рисунки — направени с акварел и моливи, ярки и радостни дори в полумрака.

Момичетата спяха.

Отвити или тъкмо обратното, завити презглава с одеялата. Грижливо подредили всичко в нощните шкафчета или разхвърляли по таблите на леглата си и по столовете неизсъхналите бански костюми, полички, дънки, чорапи. След нощна разходка из спалнята един добър психолог би си съставил цялостно впечатление за момичетата…

На мен това не ми трябваше.

Бавно вървях между леглата. Оправях провисналите одеяла, вдигах отпуснатите до пода ръце и крака. Момичетата спяха непробудно. Непробудно и без да сънуват…

Провървя ми едва при седмата хлапачка. Около единайсетгодишна, пълничка, русокоса. Обикновено момиче, което тихо хленчи насън.

Което сънува кошмар.

Коленичих до леглото. Пресегнах се и докоснах челото й. Лекичко, с крайчетата на пръстите.

Усетих Силата.

Сега, когато бях изгубила способностите си на Различна, не бих успяла да разчета един обикновен сън.

Друго нещо е, когато чувстваш възможността да се захраниш. Всичко става на ниво животински реакции, като смукателния рефлекс при бебетата. И аз видях…

Това беше лош сън. Момиченцето сънуваше, че си заминава у дома, че смяната още не е приключила, а нея я прибират, защото майка й се е разболяла, и баща й, мрачен, намръщен, я влачи към автобуса и тя дори не е успяла да си вземе довиждане с приятелките, не се е изкъпала за последно в морето и не е взела някакви много важни за нея камъчета… Дърпа се, моли баща си да изчака, а той все повече и повече се ядосва… и тихо разправя нещо за позорното поведение, че не върви да бие едно толкова голямо момиче, но щом се държи така, нека забрави за обещанието му да не я налага повече с каиша…

Сънят наистина беше кошмарен. Отпътуването на Настя беше повлияло силно на хлапачките…

И всеки би се опитал да помогне в този момент на малката.

Човекът би започнал да я гали по главата, тихо да й говори някакви хубави думи, може би да й пее люлчина песен… С една дума, би се опитал да прекъсне съня.

Светлият Различен би използвал Силата си, за да преобърне наопаки нещата в съня, да направи така, че бащата да се засмее и да каже, че майката е оздравяла и да се затича заедно с момиченцето към лагера… Би извършил подмяна на жестокия, но реален сън със сладникава лъжа.

Но аз съм Тъмна.

И направих каквото можах. Изпих Силата й. Всмуках в себе си и навъсения баща, и болната майка, и завинаги изгубените приятелки, и забравените морски камъчета, и позорния бой с каиша…

Момиченцето изписука тихо, като настъпено мишле и започна да диша равномерно и спокойно.

В детските сънища Силата е малко. Та това не е ритуалното убийство, с което заплашвахме Светлите и което наистина дава чудовищно количество изригнала енергия. Това са сънища. Просто сънища.

Подхранващ булъон за една болна вещица…

Изправих се на крака. Леко ми се виеше свят. Не, засега не бях се сдобила отново с изгубените способности. Щяха да ми потрябват десетки такива сънища, за да се запълни зейналата пропаст.

Никое друго момиче не сънуваше. Не, едното сънуваше, но нейният сън не ми вършеше работа — беше глупав момичешки сън за някакво луничаво момче, което й беше подарило поредното глупаво камъче с дупка, наричано „кокоши бог“. Какво пък — на кокошките се полага да имат кокоши богове…

Постоях до леглото на това момиче — може би най-развито от всички, дори гърдите й вече бяха леко набъбнали. Няколко пъти я докосвах по челото, опитвайки се да намеря поне нещичко. Празнота. Море, слънце, плаж, водни пръски и същото онова момче. Нито капка злоба, ревност, тъга. Тук можеше да почерпи Сила един светъл маг, да изпие съня й — и да си тръгне доволен. Обаче аз нямах работа при нея.

Нищо, пак ще дойде вечерта, а след нея — нощта. И при моята пухкава донорка ще се върне предишният кошмар — аз бях поела целия й страх, но не бях отстранила причините му. Кошмарът ще се върне и аз пак ще й помогна. Главното е да не прекаля, да не докарам момичето до истински нервен срив, нямам право на това. Тук вече ще намирисва на сериозна магическа намеса и ако в лагера има поне един наблюдател на Светлите, или да не дава Мрака, някой Различен от Инквизицията, ще си имам сериозни проблеми.

А аз нямам намерение да подвеждам повече Завулон!

Никога!

Колкото и да бе чудно, той ми беше простил случилото се миналото лято. Но прошка втори път нямаше да има.

 

 

В десет часа сутринта отидох на закуска с възпитаничките си.

Настя беше права — справях се чудесно.

Не, отначало, когато момичетата се събудиха, бяха резервирани. И как да не са, когато ръководителката, която вече са заобичали, заминава посред нощ при болната си майка и вместо нея в спалнята влиза друга девойка — непозната, чужда, която изобщо не прилича на Настя! Веднага усетих, че осемнайсетте чифта очи ме гледат с неприязън и дори с опасение, че всички те са заедно, а аз съм страничен човек.

Спасението беше в това, че момичетата бяха още малки, а аз бях красива.

Ако на тяхно място бяха момчета на същата възраст, външността ми не би изиграла никаква роля. На десетгодишните момчета им е далеч по-интересно и най-грозното кутре, отколкото дори най-голямата хубавица. Ако моите възпитаници бяха с две години по-големи, външността ми щеше да има обратно, вбесяващо въздействие.

Виж, за десетгодишните момичета една красива жена е обект на възхищение. У тях вече започва да се пробужда кокетството, желанието да бъдат харесвани, но те още не разбират, че не на всички е дадено да станат красиви, когато пораснат. Знам това, била съм същата и гледах настойницата си, вещицата Ирина Александровна, с широко отворени очи.

Така че бързо намерих с момичетата общ език.

Седнах на леглото до Олечка, която беше най-кротка и най-притеснителна от всички, ако се съди по записките в тетрадката. Поговорих с момичетата за Настя, колко е лошо, ако се разболее мама, за това, че не бива да се сърдят на Настя… тя толкова много е искала да остане при тях, но нали майката е най-важното нещо в живота!

Когато приключих, Олечка се разхлипа и се притисна към мен. Пък и в очите на останалите заблестяха сълзи.

Тогава им разказах за моя татко, за неговия инфаркт и че сега добре се справят с лечението на болестите на сърцето и че с майката на Настя всичко ще е наред. Помогнах на мургавото момиче от Казахстан, Гулнара, да си сплете две плитки — косата й бе разкошна, но както беше отбелязала Настя, момичето беше малко пипкаво. Малко поспорих с Таня от Петербург по въпроса как е по-интересно да се пътува до „Артек“ — с влак или със самолет и разбира се, признах правотата й — с влака е много по-забавно. Обещах на Аня от Ростов, че още вечерта ще се научи да плува, наместо да се плацика на плиткото. Обсъдихме слънчевото затъмнение, което се очакваше след три денонощия и съжалихме, че в Крим то няма да е съвсем пълно.

Когато отидохме на закуска, вече бяхме задружна и весела компания. Само дето Олга, „която не е Олечка, а задължително Олга“, и приятелката й Людмила леко се цупеха. Нямаше нищо чудно в това, защото и двете бяха сред любимките на Настя.

Нищо… след три дни всички щяха да ме обичат.

А наоколо наистина беше хубаво!

През август в Крим е страхотно. Долу в ниското блестеше морето, въздухът бе пропит с мириса на солена вода и цветя. Момичетата пищяха, тичаха напред-назад, блъскаха се. Сигурно не напразно в лагерите са били измислени хоровите изпълнения на популярни песни, съчетани с маршировки — когато пееш, няма начин да се разпискаш.

Но аз не умея нито едното, нито другото.

Аз съм Тъмна.

В столовата просто се подчиних на волята на възпитаничките си — те знаеха къде трябва да сядаме. Наоколо вдигаха шумотевица около петстотин деца на най-различна възраст, като при това успяваха да се хранят. Кротувах при момичешката си тайфа, опитвайки се да преценя обстановката. Каквото и да си приказваме, предстоеше ми да прекарам цял месец тук.

Ръководителите, дошли на закуска със своите отряди, бяха общо двадесет и пет на брой. Леката ми гордост от това, че толкова добре се справям с възпитаничките си, се изпари. Тези младежи и девойки изглеждаха като по-големи братя и сестри на момчетата и момичетата. Понякога строги, понякога нежни — но винаги авторитетни и любими.

Откъде ги намират такива?

Настроението ми започна да се разваля. Вяло чоплех подобието на тиганици от млян черен дроб, които бяха сервирани за закуска заедно с каша от елда и чаша какао, и с досада си мислех за незавидната участ на разузнавачките на чужда територия. Прекалено много бяха възторгът, усмивките, безобидните лудории наоколо. Тук е редно Светлите да обгрижват възпитаниците си, да внушават на децата ценностите на любовта и доброто, а не да се подхранвам аз, Тъмната.

Пълен фалш. Всичко е лакирано и лъщи от измамна позлата!

Разбира се, успокоявах себе си аз, ако погледна наоколо с погледа на Различна — могат да се променят много неща. Сред тези мили хора ще се намерят подлеци, извратеняци, злобари и равнодушни…

Само че това не е факт, нали така! Напълно е възможно и да не се намерят такива. Да се окаже, че всички до един са искрени — в онази степен, в която това е възможно. Че са искрени и че обичат с чиста любов децата, лагера, колегите си. Че тук наистина е резерват на идиоти, в какъвто Светлите мечтаят да превърнат целия свят.

А значи има поне някаква основа, на която се базират действията на Светлите…

— Здравейте…

Погледнах към хлапака, който минаваше покрай мен. Аха, стар познайник… — по-точно първият, с когото се запознах в „Артек“.

— Добро утро, Макар. — Хвърлих бегъл поглед към удареното му коляно. — А защо няма йод?

— Дребна работа, ще заздравее от само себе си — измърмори хлапакът. Гледаше ме с лека тревога — изглежда, се опитваше да разбере дали съм научила нещо за него, или засега съм в неведение.

— Бягай, защото няма да имаш време да се нахраниш… — усмихнах се аз. — Може би са ти достатъчни само три часа, за да се наспиш, обаче с храната нещата стоят по-различно. Тук храната също е от общ казан, но пък е вкусна…

Той бързо закрачи покрай масите. Разбра, че вече съм в течение — и на нощните му похождения, и на истинския му социален статус. Ако бях във форма, щях да поема голямо количество Сила…

— А ти откъде го познаваш, Алиса? — високо прошепна Олечка.

Направих тайнствена гримаса:

— Аз знам всичко за всички…

— Защо? — продължи да любопитства Олечка.

— Защото съм вещица! — с гробовен шепот съобщих аз.

Хлапачката радостно се разсмя.

Да, да, много смешно… особено защото това беше чистата истина… Леко разроших косата й и посочих с поглед пълната чиния.

Сега ми предстоеше и да издържа официалната част — да се запозная с ръководството на „Лазурни“. А после идваше ред на плажа… морето… за което вече си чуруликаха хлапачките.

И, честно казано, разбрах, че очаквам това със същия възторг като предстоящата нощ. Нека съм от Тъмните, но дори вампирите, въпреки мнението на еснафите, обичат морето и слънчевата светлина.

През миналата година, в края на лятото, отскочих до Юрмала. Не знам защо отидох точно там — може би съм имала желание да се озова на неуютно място. По тази линия ми провървя: миналият август се оказа дъждовен, студен, унил. Надменните латвийски келнери моментално започваха да говорят на руски, едва преценили каква е сметката, обслужването в хотела беше по съветски просто, въпреки всички четиризвездни претенции. Бродех из цяла Юрмала: дълго се застоявах в бирарията в Майори, разхождах се по мокрия пясък на пустия плаж, вечер ходех до Рига. Два пъти се опитаха да ме оберат, веднъж — да ме изнасилят. Развличах се както можех… притежавах способностите на Различна и нито един човек на света не можеше да ми навреди. Беше ми тъжно и празно на душата, за сметка на това имах колкото си искаш Сила.

А после ми писна от всичко. Отведнъж, за един ден. Може би заради двамата оперативни служители на Нощния патрул, които ме задържаха в Дзинтари и дълго се опитваха да ми припишат някакво несъществуващо престъпление с магия от трета степен. Те бяха безукорно учтиви и абсолютно непреклонни. Сигурно такива са били червените латвийски стрелци, а малко по-късно — „горските братя“. Много последователни хора са това латвийците — ако се захванат с някаква работа, вършат я докрай.

Успях да отхвърля обвиненията, те наистина бяха безпочвени. Но още на следващата сутрин хванах самолета за Москва. И цяло лято нито веднъж не успях да вляза в морето.

За сметка на това сега ми предстоеше да получа реванш.

 

 

Всичко вървеше нормално, всичко вървеше по реда си. Срещнах се с началничката на „Лазурни“ — много мила жена, делова и пестелива на приказки, в най-добрия смисъл на думата. Май се разделихме съвсем доволни една от друга.

Може би защото днес бях сложила летните дънки от фин плат, а не предизвикателната мини пола?

Най-накрая се попекох на слънце и се изкъпах. Плажът в „Артек“ беше чудесен, само да не беше тая врява на дечурлигата. Но какво да се прави, това си е неизбежно зло. Моите момичета съвсем професионално се обръщаха ту на една, ту на друга страна, за да почернеят равномерно. Почти половината имаха кремове срещу изгаряне и щедро си разменяха мазилата, така че не се предвиждаха вечерните главоболия с почервенели от слънцето гърбове и рамене.

Пък ако не се налагаше и да наглеждам хлапачките… Представих си как бих стигнала с плуване на поне два-три километра навътре в морето, за да разперя ръце и да полежа във водата… загледана в прозрачното небе, полюлявайки се върху вълничките, без да мисля за нищо, без да чувам нищо…

Ама не. Налагаше се да си отварям очите. Да уча Аня да плува и тъкмо обратното, да не позволявам на Верочка, която има първи разряд за възрастни, да плува навътре. Налагаше ми се да карам момичетата да отидат на сянка — кремът си е крем, а редът си е ред… Общо взето, ситуацията беше такава, че в добавка към прекрасното море бях получила осемнадесет капризни, кресливи, неуморни подаръчета. Само мисълта за днешната нощ ме караше да се усмихвам. Тогава щеше да настъпи моето време да си уредя сметките с най-големите досаднички — вече бях решила, че това ще са Верочка, Олга и Людмила! През тази нощ нямаше да се задоволя със събирането на случайни огризки от Силата. Щях да засея зърната, които ще дадат кълнове в техните сънища.

А после видях Игор.

Не, тогава още не знаех името му. Просто както си лежах на топлия пясък и поглеждах встрани, обърнах внимание на якия си връстник. Той се суетеше във водата със своите дребосъци — момчета на по десет-единайсет години. Хвърляше ги във водата, качваше ги на раменете си, за да послужи като трамплин — с една дума, забавляваше се на воля. Изобщо не беше почернял, но това кой знае защо му отиваше — заобиколен от мургавите детски тела, момъкът се открояваше като… като кралски бял слон, който снизходително шества покрай тълпата от тъмнокожи индийци…

Красив младеж.

Усетих сладко прималяване в слабините. Все пак, не сме се отдалечили чак толкова от хората. И въпреки че разбирах, че между Различните и хората зее чудовищна пропаст, че този момък не е за мен и няма да завържем никакви трайни отношения, все пак…

Харесвам такива като него: мускулести, руси, с интелигентни лица. И няма къде да се дяна.

Впрочем заслужава ли си да се дявам някъде?

Нали така или иначе се канех да си хвана гадже за лятото…

— Олечка, знаеш ли как се казва този отряден ръководител? — попитах аз момичето, което все се навърташе наоколо. Олечка явно преливаше от симпатии, заради това, че поне мъничко я откроявах от тълпата, и сега не се отделяше от мен — гледаше да затвърди успеха си. Смешни са тия хора, особено децата. Всички искат грижи и внимание.

Олечка се вгледа и поклати глава:

— Това е четвърти отряд, само че преди имаха друг ръководител.

В очите на хлапачката се появи тревога — сякаш се беше уплашила, че неосведомеността й ще ме накара да се разочаровам от нея. Сигурно наистина се боеше…

— Искате ли да науча? — попита Олечка. — Аз познавам момчетата там…

— Добре — кимнах аз.

Момичето скочи, разпръсквайки пясъка, и се затича към водата. Аз се извърнах, криейки усмивката си.

Ето, вече се сдобих с първата си осведомителка. Изтормозено, кльощаво момиченце, което улавя всеки мой поглед.

— Той се казва Игор — неочаквано се обади седящата до нас Наташа. Тя не се печеше като останалите деца, а седеше, изпънала крака с отметната назад глава и опряла ръце в пясъка зад себе си. Сигурно беше видяла тази поза в някое модно списание или филм. А може би просто се беше досетила, че в това положение малките й гърди добре ще се очертаят под банския.

— Благодаря, Наша — казах аз. — Стори ми се, че го познавам.

Хлапачката извърна очи към мен и се усмихна. И замечтано рече:

— Хубав е…

Каква младеж израства!

— Само дето е стар, а? — направих опит да я подкача аз.

— Не, още си го бива — заяви момиченцето.

И направо ме довърши с твърдението:

— Стабилен е, нали?

— Защо смяташ така?

Наташа се замисли за секунда и лениво отвърна:

— Ами не знам. Така ми изглежда. Мама казва, че най-важното в мъжете е стабилността. Не е задължително да са красиви, а още по-малко — умни.

— Зависи за какви цели… — Не ми се искаше да отстъпвам на единайсетгодишната умница.

— Да — с лекота се съгласи Наташа. — Трябва да има и красиви. Обаче аз не говоря за всякакви глупости.

Колко сладко! Помислих си, че ако това момиче случайно се окаже Различна, задължително ще го направя своя ученичка. Шансовете са малко, разбира се, но кой знае?

А в следващия миг Наташа отведнъж изгуби цялата си преждевременна мъдрост и хукна по брега след някакъв хлапак, който я опръска с вода. Интересно, дали в понятието стабилност влиза всекидневното заливане с вода на плажа?

Отново погледнах младежа. Той беше спрял да се плиска във водата и сега даваше зор на питомците си да излизат на брега.

Страхотно тяло имаше! И формата на черепа му бе много правилна. Може би е смешно, но освен хубавата фигура ценя още две неща в мъжете — красивата форма на главата и пръстите на краката, за които се полагат грижи. Може би това е някакъв фетишизъм?

Разбира се, не можех да огледам добре пръстите на краката му. А всичко останало засега ми харесваше.

Моята шпионка се върна със сведения. Мокра, възбудена, радостна. Просна се до мен на пясъка и зашепна, нервно навивайки на пръста си кичур коса:

— Казва се Игор Дмитриевич. Весел е и е пристигнал едва вчера. Пее песни в съпровод на китара и разказва интересни истории. Ръководителят на четвърти отряд си е заминал, жена му родила синче, той си мислел, че това ще се случи след месец, а пък то станало сега!

— Виж ти как му е провървяло — рекох аз, като общо взето мислех за своите неща. Като се вземе предвид, че сега нямах никакви способности и не можех да накарам младежа да се влюби в мен, това съвпадение беше добре дошло. Пристигнал е току-що, още не е успял да си хване приятелка… Едва ли смята да посвети цялата смяна на занимания с приложна педагогика? Сам ще ми падне…

Олечка радостно се закиска и със съвсем тих глас допълни:

— Освен това не е женен.

Какво да ги правиш, а?

— Благодаря, Олечка — усмихнах се аз. — Влизаме ли във водата?

— Аха…

Вдигнах на ръце момиченцето, което щастливо изврещя, и тичешком влязох в морето. Беше ясно, че привечер този отряден ръководител и отношението ми към него щяха да станат любима тема на разговор на момичетата.

Нека.

След два-три дни ще съм в състояние да ги накарам да забравят всичко, което сметна за нужно.

 

 

Денят отлетя като филм на ускорен каданс.

Аналогията беше още по-уместна поради това, че бях случила да попадна в „Артек“ тъкмо по време на шестия сезон, когато там традиционно се провеждаше детски кинофестивал. След два дни се очакваше тържественото откриване, а в някои от лагерите вече се провеждаха срещи с режисьори и актьори. Нямах и капка желание да гледам стари и нови детски филми, но мероприятието предвещаваше малка почивка от надзора на хлапачките. А вече ми се искаше да си отдъхна — чувствах се изчерпана като след напрегнато дежурство из московските улици.

След следобедната закуска, включваща ябълков сок и кифличка с романтичното наименование „Лазурна“, не издържах и телефонирах на Завулон. Неговият работещ във всяка точка на света сателитен телефон не отговаряше, което можеше да означава само едно — шефът не е в нашия свят, а някъде в Сумрака.

Какво пък, той има много неща за вършене.

При това понякога не от най-приятните. Пътешествието из долните слоеве на Сумрака, където напълно изчезват аналогиите с човешкия свят, не е сред най-лесните изпитания. Никога не влизах там сама, за това трябваха наистина чудовищни сили. Само веднъж, след глупавата ми постъпка, когато ме хванаха, че черпя незаконно енергия от хората…

От онези събития не си спомням почти нищо. Завулон ме лиши от съзнание, като хем ме наказа за провинението, хем ме предпази от дълбоките слоеве на Сумрака. Но… понякога си спомням някои неща. Сякаш в безпаметната сивота е имало кратък миг на проблясък на съзнанието…

Прилича на сън или на кошмар. Може и да съм имала кошмари? Завулон в облика на демон ме носи на рамо. Люспестата му ръка стиска здраво краката ми, главата ми се люшка над земята, над преливащия в цветовете на дъгата пясък. Гледам нагоре и виждам сияйното небе. Небето, изтъкано от ослепителна светлина. И едрите черни звезди, разпръснати из това небе.

А освен това между мен и небето се възнасят на огромна височина две арки. Бледосиви, сякаш изваяни от мъгла дъги… В тях няма нищо страшно, но кой знае защо ми действат смразяващо.

И шумоленето — сухото, неприятно шумолене отвред, сякаш песъчинките треперят и се трият една в друга или отвъд границите на видимостта витае облак от насекоми…

Сигурно все пак е било кошмарен сън.

Може би сега, когато всичко при нас е наред, ще рискувам да попитам Завулон какво има там, в дълбините на Сумрака?

А денят се въртеше, денят устремно препускаше към вечерта. Сдобрих скараните Олга и Людмила, отидохме отново на плажа и Аня за пръв път преплува няколко метра самостоятелно. С опулени очи, пляскайки с длани по водата, сред облаци от пръски, но успя да ги преплува…

Това не е почивка, а каторга! Нали всичко това е направено за Светлите, виж те с удоволствие се занимават с възпитателна работа. Утешаваше ме само приближаването на нощта. Слънцето клонеше към залез и дори уж неуморимите дечурлига започнаха да мирясват.

След вечерята — риба, палачинки, картофи (къде успяват да поберат всичко това?) — вече бях бясна. Сега ми предстоеше още два часа да развличам хлапачките преди да дойде моментът за втората вечеря (човек може да си помисли, че тук са пристигнали само болни от недохранване) и чак след това да настъпи време за лягане.

Сигурно ми беше изписано на лицето.

При мен дойде Галина — ръководителката на седми отряд. Бях се запознала с нея през деня, по-скоро за да не излизам от ролята си, отколкото от истински интерес. Обикновена човешка девойка, готов продукт на морализирането на Светлите — доброжелателна, спокойна, разумна. Нейната задача беше по-тежка от моята: в отряда й се бяха събрали момичета на по дванайсет-тринайсет години, а това означаваше постоянни влюбвания, истерии, мокри от плач възглавници. И въпреки това Галина изгаряше от желание да ми помогне.

— Умори ли се? — попита ме полугласно тя, поглеждайки с усмивка към моите момичета.

Аз само кимнах.

— С първата смяна винаги е така — съгласи се Галина. — През миналата година, когато изкарах един месец, реших, че кракът ми повече няма да стъпи тук. А после разбрах, че вече няма да мога без „Артек“.

— Като наркотик е — подсказах аз.

— Да. — Галина дори не забеляза иронията ми. — Тук всичко е цветно, разбираш ли? И всички багри са чисти, ярки. Още ли не си го усетила?

Аз се усмихнах измъчено.

Галина ме хвана за ръката и загадъчно поглеждайки към момичетата, прошепна:

— Знаеш ли какво? Сега четвърти отряд ще пали огън. Поканиха ни при огъня, аз пък каня вас! Ще си отдъхнеш два часа, твоите момичета ще се развличат и без теб.

— Удобно ли е? — бързо попитах аз. Нямах ни най-малкото желание да отказвам. И не само заради възможността за час-два да се освободя от работата, а и заради симпатичния отряден ръководител Игор.

— Удобно е, разбира се! — Галина ме погледна учудено. — Игор идва всяка година в „Артек“, той е един от най-добрите ни отрядни ръководители. Трябва и ти да се запознаеш с него. Много е симпатичен, нали?

Гласът й стана някак по-топъл. Нищо чудно. Не само на мен ми харесваше съчетанието от яки мускули и интелигентно лице.

— Задължително ще дойдем — съгласих се аз. — Още сега.