Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Start in Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 7 от 1971 г.

 

 

Издание:

Автор: Кира Сошинская; Артър Селингз; Величка Настрадинова

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1971 г.

Преводач: Цвета Пеева; Наталия Воронова; Магдалена Исаева

Година на превод: 1971

Език, от който е преведено: руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7042

История

  1. — Добавяне

— Кот-ка се чете котка — каза Ем.

— А какво е котка? — попита Пол.

— Ето я. Виж каква дълга пухкава опашка има.

Но Пол обиден блъсна книгата.

— Искам жива котка, искам да я дърпам за опашката.

— Котките съществуват не за да ги дърпат за опашките — каза Ем. — Хайде продължавай, кот-ка се чете…

— Котка, котка, котка! — завика и затропа с крака Пол.

Ем почака малко, после продължи урока.

— Така. Котката седи на килима. Килим. Ето го килима — тя посочи на момченцето килима. — Истински килим.

Пол презрително изсумтя и по някаква непонятна детска логика каза:

— А ти отде знаеш, че това е котка, нали ние нямаме котка?

Ако Ем беше човек, би въздъхнала. Но тя само си помисли дали е редно момченцето да задава такива въпроси. От една страна, е добре — това показва, че може да разсъждава; от друга, е лошо — защото може да попречи на заниманията му. Виж, Елен е съвсем друга. Тя просто слуша и повтаря думите, само че никога не знаеш дали разбира значението им.

— Защо аз нямам истинска котка, Ем? — запита Пол. — В книжката момчето си има котка. А аз защо нямам истинска, жива котка? Искам жива котка, жива като нас.

През мозъка на Ем преминаха цял рой мисли. Преди всичко самата тя не е жива. И от тази мисъл почувствува нещо, което човек би назовал болка. Но всъщност беше нещо друго, по-лошо — нали роботът не чувствува болка. Ем си помисли още и колко трудно се обучават децата по книги, в които се разправя за деца, живеещи съвсем иначе, колко трудно е да отговаряш през цялото време уклончиво на въпросите им.

— Джей снощи ми чете едно разказче, там си купуват котка от магазина. А ние защо не си купим котка от магазина? — Пол се намръщи и прибави: — А какво е това купувам?

Трябва да поговори с Джей, да не им чете всякакви разкази. Прекалено е добродушен и безотговорен.

— Как се купува? — повтаряше Пол, като я дърпаше за металното коляно.

— Да дадеш нещо в замяна срещу друго, което искаш да получиш. Например… — тя се запъна. Какво беше по-нататък? Но все пак правилно му отговори. Чула го бе от възрастните… по времето, когато тук имаше още хора. Те се шегуваха тогава, защото за тях думите купувам и… как беше… а, да, продавам, нямаха смисъл.

— Това не е важно.

— А кое е важно?

— Да си учиш уроците.

— Не, аз питам какво е това важно?

— Ако се учиш добре, ще узнаеш какво е важно — Ем разбираше, че обяснението й не е много убедително, особено за шестгодишно дете. И побърза да добави: — Например, ако изучиш всички мъчни думи, ще можеш да четеш онези дебели книги.

Странно, този път детето не се зарадва, като чу за дебелите книги.

— Те лъжат! — изтърси то. — Не искам нищо да уча. Книгите лъжат… и за котките, и за дърветата, и… А нема никакви котки и дървета… — И Пол се разрида.

— Не се казва нема, а няма — поправи го Ем и веднага с досада си помисли — нима има някакво значение, когато са останали само четиримата? Протегна ръка да погали момченцето, но то се отдръпна.

— Хайде, престани — каза тя, като се стараеше гласът й да звучи по човешки нежно и утешително, макар да съзнаваше, че не й се удава. — Във всеки случай дървета имаме.

То вдигна очи, лицето му пламна от негодувание.

— Това не са дървета! — викна сърдито то. — Това са някакви противни плевели. На истинското дърво можеш да се покатериш.

— А доколкото чух, ти каза, че книгите лъжели за дърветата. — Този път Ем успя да понижи гласа си почти до шепот. Може би Пол ще разбере, че тя просто се шегува.

Но в отговор той пак се разплака.

— Но ние имахме дървета. И пак ще имаме — каза тя. Дали ще имат? Надеждата е много малка. Но на Ем не й се искаше да мисли за това. — Виждала съм ги с очите си. Нали вярваш на своята Ем? — Тя пак протегна ръка и този път детето не се отдръпна. Завря главичка в твърдите й студени метални колене.

— О, Ем — изхлипа то. — О, Ем!

Това вече не бяха сълзи на гняв и отчуждение. Момченцето плачеше за всичко загубено и ако Ем беше човек, навярно също би заплакала. Но тя само погали влажната му светла косица с тромавите си, непригодени за галене пръсти, и каза:

— Хайде стига, стига — но думите й прозвучаха прекалено високо, механично и тя млъкна, взе момченцето на ръце и почна да го люлее, за да го успокои.

Когато Джей и Елен се върнаха от оранжериите, Ем все още държеше Пол и лекичко го люлееше. Елен се втурна в стаята с вика:

— Виж какво имам! Цвете! Истинско цвете!

— Ш-ш-ш! — прошепна Ем.

— О, Ем, може ли да го събудя, за да му покажа моето цвете? — Тя вдигна високо увехналото бледо жълто цвете.

— Не бива! — каза Ем. — Той е уморен. — Тя се обърна към Джей. — Откъде се взе това цвете?

— Само е поникнало, Ем — отвърна Джей. — Намерихме го в лехата между зеленчуците.

— Наистина ли Джей?

Джей поклати отрицателно глава не защото заговори съвестта му. Не, просто знаеше, че Ем все едно ще научи истината.

— Аз… посадих няколко семена. Чувалчето със семена се бе скъсало и намерих семената на пода. Не може да е вредно, Ем.

— Но нали се бяхме уговорили, че нищо няма да пипаме. Не знаем какво може да се случи.

— Напразно се тревожиш, Ем. Преди да ги посадя, прочетох цяла книга. Струваше ми се, че трябва с нещо да зарадваме децата. Те толкова малко…

— А не ти ли се струва, че е време да ги сложиш да спят? — побърза да го прекъсне Ем. Тя забеляза, че Елен скри жълтото цвете зад гърба си.

— Разбира се — съгласи се Джей. — Но по отношение на тези семена си помислих, Ем, че си струва да ги…

Той се запъна. Роботите нямаха лицеви мускули, с които да изразяват вълнуващите ги чувства без думи. Но от това, как го гледаше Ем втренчено, той разбра, че е по-добре да не продължава.

— Добре, Ем. Дай, аз ще отнеса момчето. Да вървим, Елен. Време е да спите.

Но Елен не помръдна. Тя гледаше въпросително Ем.

— Може ли да взема цветето в леглото, Ем?

— Разбира се, че може, Елен — след минута колебание отвърна Ем. Дори и да е опасно, вече нищо не можеха да сторят. — Ще налея в една чаша вода и ти ще го поставиш до леглото си. Съгласна ли си?

— О, Ем, благодаря ти!

Момиченцето се спусна и я прегърна за коленете. Ем внимателно я отстрани, защото момиченцето щеше да почне да я целува. Елен проявяваше по-буйно чувствата си от Пол. А при мисълта, че детето вместо майка си може да целува само нея — студения метален робот, Ем още по-остро почувствува несъстоятелността си.

Тя постави Елен на пода и видя, че по лицето на момиченцето се изписа разочарование. Така се случваше всеки път, когато възпираше детските й непосредствени пориви. Но погледът, който й отправи Елен, когато излизаше подир Джей, беше съвсем неочакван.

Когато Джей се върна, тя все още стоеше в същата неудобна за един човек поза. Джей седна и тя седна насреща му. Навикът да седят също бяха придобили от хората.

Джей неспокойно се размърда.

— Елен не пожела да й чета приказки — каза той.

— А, така ли!

— Ем — заговори Джей, — много ли ми се сърдиш за тия цветя?

— Просто смятам, че си глупав — отвърна тя. — Не бива да рискуваме. Микроби, спори… всичко е ново, нямаме понятие какво може да се случи.

— Но нали им направихме всякакви ваксини. Нима забрави, Ем?

— Млъкни! — сърдито го прекъсна Ем. Разбира се, че помни. Как би могла да забрави? През ония години трябваше да запомни толкова много набързо дадени наставления: как се повиват и къпят бебета с ръце, непредназначени за такава работа; как се гледат и възпитават деца, как се обучават, как да им преподава неща, които никога сама не бе изучавала, защото или не са й били нужни, или са били вложени в паметта й от самото начало.

Роботът няма нерви, нали е устроен по-иначе от човека. Но едва ли е по силите на робота да възпитава децата на хората — мислеше си Ем. Пред погледа й се появи пак същата фантастична картина — тя не издържа напрежението и във всички посоки хвърчат винтчета, пружини, синтетични клетки на изкуствения й мозък.

Тази картина я смути и изплаши.

Джей е съвсем друг. Откакто го наруга, седи като дърво и мълчи. Тя си припомни първите дни, когато още не бе легнал на плещите им тежкият товар на отговорността.

Колко безгрижни бяха тогава! Хората се обръщаха към тях, като че бяха мъж и жена. А просто по една случайност на Джей бяха дали мъжко име, а на нея — женско. Той е от първите модели, затова е такъв огромен, тромав и недодялан; тя е по-малка, по-подвижна и по-склонна да се тревожи. И той, а не тя, се опитваше да подражава на хората в шегите им, мъчеше се да проумее какво ги кара да се смеят, танцуваше непохватно, за да ги развесели, когато виждаше, че са се умърлушили. А тя през това време се научи да готви, макар да не влизаше в задълженията й, впрочем танцуването също не влизаше в задълженията на Джей.

Понеже живееха сред хора, те постепенно се научиха да се държат като съпружеска двойка: от време на време той почваше да се хвали, че е по-голям и по-опитен, а тя лукаво намекваше, че от това не е станал по-мъдър. А откакто останаха сами на кораба, той се стараеше децата да живеят по-весело, а тя се грижеше за сигурността им.

И като всяка жена, съзнаваща, че е по-умна от мъжа си, тя не му го подчертаваше прекалено често. Но този път нямаше да се размине без разговор.

— Ако с тях се случи нещо, ние ще останем съвсем сами. Ти просто не разбираш колко крехък е човешкият организъм.

— Не, Ем, разбирам.

— Не става дума само за физиката им — продължи тя, без да го слуша. — И книжките за четене трябва да се подбират с разум.

— Но какво толкова съм направил?

— Не бива да им четеш разкази за деца, които имат неща, които ние не можем да им дадем. По-добре им чети приказки.

— Но приказките не са чак толкова много. Те ги знаят вече наизуст. И въобще, щом хората са държали тези книги, значи не могат да бъдат вредни за децата. Не съм ли прав?

— Ох! Бих искала да знам няма ли да поумнее някога квадратната ти тиква. Не разбираш ли, че ако бяха живи родителите им и можеха всичко сами да им обяснят, щеше да бъде съвсем друго?

— Е да, разбира се. Просто не бях помислил, че…

— А ти се научи да мислиш — рязко го прекъсна Ем.

Джей наведе очи.

— Ама аз мисля — каза той, след като помълча малко. После я погледна и каза: — Например мисля, че скоро ще трябва да им кажем истината.

Ем се изплаши.

— Защо заговори сега за това?

— Защото напоследък се държат не както преди. Питат за голямата врата и някак особено я гледат. Та си помислих…

— Да, вярно — каза Ем. — Но аз се боя. Как ли ще реагират? Ами ако това знание им навреди?

Минути минаха в мълчание. После Джей предложи:

— Може би ще е най-добре да им го разкажем като приказка. Ще измислим дълга приказка за всичко. И тогава няма да има нужда да им казваме истината.

Ем сложи металната си ръка на рамото му.

— Мили ми Джей, нима ти можеш да измислиш такава приказка?

Той мълчаливо поклати глава.

— И аз не мога — каза Ем. — Но дори и да можехме, приказката ще ни помогне само за известно време. И тогава към сегашните ни дребни хитрувания ще се прибави още едно, но много по-сериозно. Тъй или иначе, след две-три години те ще бъдат вече достатъчно силни и сами ще отворят голямата врата. Няма да успеем да ги удържим. По това време ще трябва да знаят всичко. Ще трябва постепенно да научават истината, ще почнем с по-маловажните неща, така че накрая, когато им кажем най-главното, да не им подействува като удар.

— Да ти призная, не разбирам защо ги учим, че кот-ка се чете котка, а две и две е четири — забеляза Джей. — Ще им е нужно ли?

— Та как ли ще го разбереш! — каза Ем пак рязко. Без да вниква в сложността на нещата с праволинейния си и по-примитивен ум, той беше по-близо до истината от нея, колкото и да не й се искаше да го признае — затова му отвърна така рязко. — Това развива ума им. Дисциплинира ги. Подготвя ги за бъдещето.

— Просто така си помислих — побърза да каже Джей. — Ти знаеш по-добре от мен, Ем.

Но много скоро Ем разбра, че е невъзможно да казваш истината за маловажното, а да премълчаваш най-главното. Недоумението на децата от ден на ден растеше, вече учеха без желание.

В обучението не напредваха нито крачка, все още стояха на уроците за петгодишни деца. Докато спяха, Ем четеше методичните указания, за да усъвършенствува начина на преподаването, мъчеше се да разбере каква грешка е допуснала.

Двете деца имаха остър ум. Опитваха с въпроси да разкъсат мрежата от недомлъвки, ставаха все по-проницателни, все по-често объркваха учителката си. И след време тя съвсем ясно разбра, че всяко ново хитруване от нейна страна е вече крачка назад. Когато децата я молеха, настояваха да им обясни нещо, тя им отговаряше с научни непознати думи, като им казваше, че по-просто не може да се обясни; по-късно те щели сами всичко да разберат, трябвало само да се учат прилежно. Но скоро и това вече не помагаше, децата отгатнаха хитростта й. Разбра го по израженията на лицата им, по това, че все по-често я гледаха с недоверие, обидени.

Най-трудното дойде, когато по време на един скучен урок по математика Пол зададе въпроса:

— Защо не ни пускате да играем с децата, да се катерим с тях по дърветата? Защо винаги държите заключена голямата врата? — В очите на Пол имаше сълзи, но той не се разплака. Тези мълчаливи сълзи накараха Ем да се реши.

— Ще ви разкажа — каза тя. И погледна към Джей. Той й кимна. Дори и той разбираше, че този път няма да се изплъзнат от отговора.

Децата се спогледаха с широко отворени очи.

— Но преди това трябва да ми обещаете, че ще бъдете храбри. Сега ще чуете съвсем не онова, което очаквате. Ние с Джей сме тук само за да ви възпитаваме, да се грижим за вас, за да израснете умни и здрави. Твоите родители, Пол, умряха, и твоите, Елен. Някога тук живееха двадесет души, но сега всички са мъртви.

— Разбираме — каза Елен. — Значи не са живи. Като килима и стола. Но къде са? Нека да са мъртви, но защо не са тук?

С известно даже облекчение Ем разбра: децата нямат никаква представа за смъртта. Тогава може би не ще бъде толкова трудно? А за смъртта ще им обясни по-късно, когато осъзнаят колко е важно да си жив.

— Защото за мъртвите няма място сред живите. Те могат да съществуват само в мислите на живите. Ние с Джей често мислим за вашите родители и за другите хора. Нали, Джей?

— Какво? Ах да, да.

— Защото те и нас са създали — продължи Ем. — Не вашите родители, но други, също такива умни хора. Ние сме радостни, че сме се появили на този свят, и сме им благодарни. Ето защо се грижим за вас. Ето защо вие трябва да се учите, за да израснете умни като тях. — Стана и тръгна към вратата. — Елате — повика ги тя.

За миг децата я загледаха, не вярвайки на очите си. После с радостни викове се затичаха към нея.

— Ще ни пуснат, ще ни пуснат!

— А на дърветата може ли да се покатерим, Ем?

— А там има ли магазини?

Хванала дръжката на вратата, Ем се спря.

— Там няма дървета. Нито магазини.

Те замръзнаха на местата си и вдигнаха очи към нея, пълни с обида и недоумение.

— Значи книгите наистина лъжат — бавно каза Пол.

— Не, не лъжат. Само че сега нямаме нито дървета, нито магазини. Преди имахме всичко.

— Както в приказките, нали? Едно време е имало всичко, а сега няма нищо, така ли? — каза Елен.

— Нали ви казах, че ще чуете не това, което очаквате. Е, ще дойдете ли с мен?

Ем изгледа подред Пол и Елен. Може би ще се изплашат? Но тя недооценяваше любопитството им, жаждата им да се измъкнат най-сетне на свобода.

— Да, Ем — отвърна Елен.

— Да — каза Пол.

Тя отключваше вратата и изпитваше същото чувство, както в часа, когато умираха последните хора. Чувствуваше безсилието си. С тревога съзнаваше, че когато имаш работа с неодушевени предмети, две и две е винаги четири, а с хората, особено с децата… отговорът може да бъде съвсем друг, най-неочакван.

Най-после отвори вратата и пред тях се разкри слабо осветен коридор.

— О-о! — разочаровано извикаха децата.

— Да вървим — бързо каза Ем и ги хвана за ръце. Но в този миг забеляза, че Джей не е до тях. Той отстъпваше навътре в стаята. — А ти няма ли да дойдеш?

— Разбира се, идвам — отвърна той и тромаво закрачи подире им.

— Само без лудории — каза на децата Ем. — Дръжте се за мен.

Повървяха малко по коридора и изведнъж Елен каза:

— Аз ги усещам.

Подът потрепваше от боботенето на моторите. Заслизаха по стъпалата.

— Вече ги чувам — каза Елен.

— Сега ще ги видите.

И ето ги най-сетне пред машините, огромните машини, които боботят, бучат, а на таблото с уредите мигат светлинки.

— Уу-ух! — въздъхна момченцето. — Виж, колелото се върти. Колко е голямо-о-о!

— Тази машина ни дава въздух — обясни Ем. Пол пое дълбоко въздух и каза:

— Как чудно мирише…

— Това е озон — обясни Ем.

— А какво е това озон?

— Точно не знам — каза Ем. — Някакъв особен въздух. Всичко е описано в книгите. И как се спират машините и как се включват, и как се пускат по-бързо. Сега те само равномерно потракват. А когато работят с пълна мощ, е съвсем друго. Елате. Ще ви покажа нещо — тя ги заведе в командната кабина. И изведнъж я обзеха съмнения. Ръката и, посегнала към бутона, замря. Но тя знаеше, че връщане назад няма и натисна копчето.

Децата ахнаха смаяни, изплашиха се да не паднат и заотстъпваха назад. Тя ги прегърна за раменете.

Екраните и над главите им, и под краката им, и около тях изведнъж оживяха. Те сякаш се озоваха в пулсиращото сърце на Вселената. Но децата не знаеха какво е Вселена, за първи път в живота си виждаха звезди и за тях всичко беше като сън — прекрасен и величествен.

Пръв наруши дългото мълчание Пол. Прошепна само една дума — звезди. Не го каза нито на Елен, нито на Ем или Джей, даже не и на себе си. Просто се обръщаше към тях, към звездите.

— Това са диаманти — каза Елен. — Като в онази приказка. Диаманти и изумруди. Ем, дай ми една звезда, искам да я подържа.

— Не мога — каза Ем. — Знаеш ли колко са далеч? — И в същия миг осъзна, че думите й нямат никакво значение за тях.

— Гледайте! — извика възбудено Елен. — Гледайте, облак! Колко е голям!

Наистина, донякъде приличаше на облак. На какво ли друго можеха да я оприличат деца, не видели никога земното кълбо? Но Ем нали беше учителка, не можа да се сдържи и ги поправи:

— Това е мъглявина.

Елен не я слушаше. Тя подскачаше на едно място и плескаше с ръчички.

— Моят облак, моят! Ще го нарека с най-прекрасното име. А ти, Пол? Искаш ли ей онази там синкава звезда и червеникавата да са твои?

Но Пол се извърна от екрана, на лицето му се бе изписало недоумение.

— Какво има, Пол? — попита го Ем.

— Не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Защо сте крили през цялото време това от нас?

— Защото… — Ем се запъна. — Защото не знаех дали сте готови за това.

— Готови? — повтори момченцето и макар в гласа му да звучеше въпрос, в същото време се долавяше непоколебима увереност.

— А защо да не сме? — Елен я погледна също с недоумение.

Господи, помисли си Ем, нима са се тревожили напразно с Джей? Нали се стараеха да спазват съвсем точно инструкциите? Разумът й подсказваше, че инструкциите са умни. Но дали е така всъщност? Може би и тя самата, и родителите на децата са преувеличавали опасността. Може би именно затова, че някога бяха живели на Земята и не разбираха, че за децата, родени в Космоса, всичко ще е по-друго. Не, просто децата не съзнават още напълно значението му.

И тогава тя им каза истината.

Каза им, че това е първият звезден кораб и че друг може би още дълго време няма да има, защото да се построи и подготви един звезден кораб, съвсем не е проста работа. И освен това дали ще се намерят желаещи да се отправят в пътешествие, което ще продължи много години и хората може би ще умрат, преди да са стигнали целта. И техните деца ще продължат полета към далечната цел.

Каза им и как всичко всъщност се е случило. Хората умрели прекалено рано. Болест сразила първото поколение, още преди да навлязат в междузвездните простори. Неизвестна радиация засегнала нервната им система и всички се разболели. Това се случило малко преди да се родят двете деца. И Ем, колкото можела, помагала при раждането, защото по това време били останали живи само няколко души, а и те били почти парализирани.

После умрели майките и останалите хора. Но те вече имали някаква надежда, че делото им няма да пропадне.

Изведнъж Ем разбра, че за децата всички тези разговори за звездите и звездните кораби са лишени от смисъл. Тогава почна да им разправя каквото знаеше за Вселената, за неизмеримите й простори и дълбини и какъв велик подвиг е да се отправиш в Космоса.

Ето защо двамата с Джей така старателно се грижат за тях, ето защо ги учат да четат и да разбират книгите — нали те, Елен и Пол, трябва да продължат великото дело. Нали един прекрасен ден корабът им ще кацне на далечната, непозната планета и без тяхната помощ двамата с Джей няма да се справят.

Джей им разправи за какво са били създадени с Ем — за да управляват кораба по време на излитането от Земята и при кацането в моментите на претоварване. И още — за да изследват новите светове, защото на хората отначало ще им бъде прекалено трудно. Но без помощта на хората те нищо не биха могли да направят, хората трябва да ги ръководят, да насочват действията им.

Джей млъкна. Мълчеше и Ем. Пръв заговори Пол и, както им се стори, съвсем не за това, което очакваха.

— Значи вие няма да умрете — ти и Джей?

— Разбира се, не — отвърна тя. — Ние и по-нататък ще се грижим за вас, а после и за вашите деца. Ще работим, както се полага, на добри машини. — Сега е моментът да им обясни по какво машините се отличават от хората.

— Вие не сте машини — упорито заяви Елен. — Машините не могат да бъдат толкова умни.

— Ние сме именно умни машини — възрази Ем и като реши, че се е отклонила от темата, продължи: — Сега навярно разбирате защо тук няма дървета, котки и други деца. Те са много далеч, както звездите.

— А коя от тези звезди е Земята? — запита Пол.

— Земята не се вижда оттук — отвърна Ем. — Тя е много далеч. И после Земята не е звезда, а планета, която се върти около звезда.

— Около коя звезда? — попита Пол, но Ем не можа да му отговори — не знаеше.

— Ще видя на картите — побърза да каже тя, — и тогава ще ви я покажа. Съгласни ли сте?

— А от Земята всичко това вижда ли се? — попита Елен.

— Не, съвсем не така. Там през половината денонощие въобще не се виждат никакви звезди, защото звездата свети много силно.

— Значи до Земята е много далеч? — възкликна Пол. — Но там има всичко, нали, и дървета, и котки? И децата виждат всичко това всеки ден.

— Сигурно ти се завива свят, нали? — запита Елен. Защото Земята все се върти, върти?

— Не — каза Ем. — От въртенето на Земята на никого не се завива свят. Нали и ние с вас летим сега с огромна скорост, а на вас не ви се завива свят? Вярвайте на своята Ем, там е имало нещо, иначе родителите ви не биха поискали да напуснат Земята, нали?

— Да — съгласи се Пол, но не много уверено.

И изведнъж Джей, същият Джей, който почти през цялото време бе мълчал, страхувайки се с някоя непредпазлива дума да не обърка нещата, каза поривисто:

— На тях просто им е омръзнало непрекъснато да се въртят около една и съща звезда. Просто им е станало скучно. И не са искали същото да се случи и с децата им.

Млъкна така внезапно, както заприказва, и се извърна, сякаш се изплаши да не е казал нещо нередно.

Ем докосна квадратното му рамо. Погледите на децата ясно говореха, че Джей бе казал точно каквото трябва. Той се обърна към нея и тя му кимна.

— А когато долетим в новия свят, ще има ли там дървета и котки? — запита Пол.

— Може би — отвърна Ем. — Възможно е там всичко да има (Някога бе чула хората да говорят за това.)

И в същия миг й стана съвестно. Правилно ли постъпва, като не им казва всичко докрай? Понечи да заговори, но замълча. Не, не бива. Най-трудното мина. А сега то е най-главното.

— Всичко ли? — попита Пол.

— И великани ли? — запита Елен. От любопитство очите й бяха станали съвсем кръгли. И вълшебници ли? И вълшебни замъци ли?

— Да — отвърна Ем. — Там може да има и великани, и вълшебници, и още много други неща. Но само запомнете: не ви обещавам, че там ще има всичко, а само казвам, че е възможно да има.

Тя не им каза, че корабът им ще долети до онази планета чак след сто и двадесет години. По-късно ще го узнаят.

Край
Читателите на „Внуците на техните внуци“ са прочели и: