Александър Димитров
Е, Нейри!

С бавни крачки той се приближи до стъклената врата. Намираше се пред комплекса от здания, представен в рекламите под името „Домът“. Все още не се решаваше да влезе. Огледа се.

На изток тъмни облепи покриваха хоризонта. Небето бе мрачносиво, като пред дъжд. Птиците тревожно летяха из въздуха. Вятърът разклащаше върховете на дърветата и шумеше в зелените им листа. Всичко тук му бе тъй родно, близко. И същевременно тъй различно от жълтите багри, виолетовото небе и причудливите форми на Карс. Да, именно причудливи…

Казваше се Нейри Арк. Беше на четиридесет години. Бе видял и преживял много повече, отколкото можеше да се види и преживее за един цял човешки живот.

Може би първичният нагон, стремежът към неизвестното, тайнственото го накара да стане откривател — интересна, пълна с опасности професия, когато понякога съдбата се решава единствено от бързината, силата на духа, волята… Спомни си за свирепите петметрови чудовища на Гринхорн — поредната планета от техния полет. Видя се отново сам, обкръжен ненадейно от зверовете. Да унищожи нападателите не представляваше за него никаква трудност. Но… видът им го накара да отстъпи. Външността на чудовищата можеше да разстрои психиката, да парализира волята на всеки човек… И все пак той победи. Вълнението и радостта от победата бе награда, която струваше повече от страха и риска…

След дълги години странствувания из Космоса Арк бе отново на родната Земя. Причина за неговото завръщане не беше носталгията, нито желанието да види „старата“ планета. Нея той можеше да види по кой да е земен канал на своя телевизор. А срещу носталгията хората отдавна бяха измислили лек…

Единствената причина беше „Домът“. Именно Домът. Любопитството да види със собствените си очи това ново творение на човешкия ум. Пръв за него му спомена Стир, но Арк се отнесе пренебрежително към думите на приятеля си. Та какво ново можеше да има на Земята? За Нейри тя представляваше едва ли не отворена книга.

— Виж какво, Нейри — усмихна се странно Стир, — преди и аз мислех като теб. Както знаеш, току-що пристигам от Земята… — Стир му подаде една снимка. Тя не представляваше нищо особено — комплекс от задния. На гърба й бе написано: „Домът“… — Добра изненада ни е приготвила „старата“ Земя. Не знам дали ще ме разбереш… Това е раят на човешката фантазия.

На настоятелните въпроси на Арк Стир само вдигаше рамене.

— Най-добре е сам да отидеш да го видиш. Иначе би помислил, че те лъжа…

И ето Арк дойде. Първите капки дъжд зашумяха в листата на дърветата. Това го накара да вземе решение. Той изкачи стъпалата пред входа, бутна стъклената врата и влезе. Посрещна го усмихнат чиновник в униформа.

— За първи път ли идвате? — попита го чиновникът.

Нейри кимна утвърдително.

— Е, тогава, приятно ми е да се запознаем — Донати!

Нейри подаде ръката си.

— Нейри Арк.

Донати му предложи стол и те седнаха.

— Ще ви попитам направо: имате ли някакво определено желание? Всеки, който идва тук, има нещо наум, но обикновено се смущава да каже…

— Не, нямам нищо пред вид. Не мислете, че се смущавам.

Настъпи неловко мълчание, в което и двамата като че ли искаха нещо да кажат, но се въздържаха. Нейри пръв заговори:

— Бих искал да ми разкажете всичко за този дом. Опишете ми подробно възможностите, които той крие. Та аз почти нищо не знам за него…

Чиновникът се усмихна разбиращо. През живота си бе виждал най-различни хора. Повечето приличаха на мъжа пред него. Малко бяха тези, които знаеха какво искат. Но и техните желания обикновено бяха глупави… Да си избере човек нещо от огромния „арсенал“ от желания не беше лесно.

— Тогава най-добре ще е да ви запозная първо с „каталога на стандартните желания“. Но преди това да ви предупредя: исканията ви не бива да застрашават сигурността на сградата, не трябва да са противозаконни. От своя страна ние ви гарантираме пълна безопасност. И така… Ние можем да материализираме всяко ваше желание, всяка ваша мисъл. Няма нещо, което да не можем да изпълним.

При тези думи Нейри се усмихна недоверчиво.

— Например, ако искате, ще ви отведем на планета по ваш избор. Ще ви покажем фантастични по форми и багри растения, кошмарни животни, други цивилизации…

— Оставете — махна с ръка Нейри. — Не за това изминах толкова километри. Но извинете, че ви прекъснах.

Донати се усмихна.

— Може би си мислите, че сме събрали тук куп стари машини, за да ви демонстрираме отдавна известни неща? Не, Арк. Вие тепърва ще узнаете какво е Домът. Достатъчно е само да кажете, и вие ще полетите като Икар или…

— Чакайте, та нима Дедал би го пуснал да лети с криле от пера, ако е имало космически кораби?

— Добре, ще ви предложа друго. Ако искате, можете да станете невидим или, ако ви е доскучало…

— Извинете, че пак ви прекъсвам — усмихна се Нейри, — че какво имам аз за криене, та да стана невидим? Но продължете, продължете!

Донати се намръщи.

— Ако ви е доскучало — повтори той, — можем да ви устроим разходка във Времето, лов на праисторически животни. Да изживеете приятни часове в Бъдещето. Да се влюбите в някое прекрасно момиче… — Той погледна крадешком към Нейри. В очите на Арк светеше присмехулно пламъче. — Ако пък сте щестлавен, можем да ви превърнем в кой да е велик ум: Рилс, Лоб, Айнщайн, Маркс, Нютон… Ако желаете да ръководите съдбините на човечеството, пред вас се разкриват неограничени възможности. Можете да станете: Александър Македонски, Цезар, Наполеон… Ще издигате и ще събаряте империи, ще станете творец на човешката история…

— Да ви призная, никак не се виждам в ролята на Айнщайн, а колкото до Цезар или Наполеон — не виждам нищо привлекателно да се избиват невинни хора.

— Щом това не ви привлича, тогава, ако искате, можем да ви превърнем в камък, дърво, цвете, птица… Изобщо, в каквото пожелаете, като запазим вашите сетива и чувства. Или да ви разходим из микрокосмоса, или да увеличим размерите ви дотолкова, че всяка молекула от вашето тяло да представлява отделна галактика… Въобще ние можем да ви предложим всичко, което би могла да измисли и най-богатата фантазия…

Донати отново го погледна. Нейри вече слушаше, без да се усмихва.

— Но това не е всичко. Например ако искате… — и с уверен глас Донати продължи да изброява.

Пред очите на Арк минаваха стотици фантастични картини. Всичко, което другият говореше, едновременно го привличаше и отблъскваше. Ако сега той, Нейри Арк, пожелае нещо, стига само да каже или като децата да протегне ръка, и то ще му бъде дадено. Като в приказките — „хоп и готово!“… И все пак…

Донати говореше вече така бързо, че Нейри не успяваше да следи думите му. Опита да се съсредоточи, но просто му бе невъзможно. Понечи да го спре, но той говореше с такова увлечение, че изобщо не го чу. И тогава у Арк се зароди едно желание, едно-единствено желание. Може би най-естественото…

Донати продължаваше да врязва безмилостно в мозъка му кошмарни образи. Като че ли никога нямаше да спре. Но Нейри вече не го слушаше. Той гледаше към стъклената врата. Навън валеше…

И накрая, когато свърши, Донати попита:

— Е, Нейри, какво е вашето желание?

Никой не му отговори. Погледът му обходи празната стая и се спря на открехнатата врата.

Нейри Арк си бе отишъл.