Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mimsy Were the Borogoves, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 5 от 1979 г.

Илюстрации: Никифор Русков

 

 

Издание:

Автор: Жорж Лангелан; Марсел Еме; Еремей Парнов

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1979 г.

Преводач: Милко Макавеев; Цвета Пеева; Албена Стамболова; Емануел Икономов; Мария Ем. Георгиева; Здравка Калайджиева; Теодора Давидова

Година на превод: 1965; 1979

Език, от който е преведено: руски; френски; английски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7050


Няма смисъл да се опитвам да ви описвам нито Унтахорстен, нито нещата около него, защото първо — доста милиони години бяха минали от нашето летоброене и второ — технически погледнато, Унтахорстен не беше на Земята. Правеше това, което би могло да се уподоби на стоене в лаборатория, т.е. в подобие на лаборатория. Готвеше се да изпробва своята машина на времето.

След като я беше включил, Унтахорстен изведнъж се сети, че Кутията е празна. Така нямаше да стане. Апаратът имаше нужда от контрол, от триизмерно твърдо тяло, което да реагира на условията на другото време. Иначе Унтахорстен не би могъл да каже къде и кога е била машината, когато се върне. А едно твърдо тяло в Кутията автоматически става обект на ентропията и облъчването на космическите лъчи на другата ера и Унтахорстен би могъл да измери промените — както количествени, така и качествени — когато машината се върне. Тогава изчислителите ще се заемат с работа и веднага ще съобщят на Унтахорстен, че Кутията е посетила милионната, хилядната или първата година от нашето летоброене, според времето, в което е попаднала.

Всъщност това нямаше особено значение, освен за Унтахорстен. Той беше в много отношения като децата.

Не оставаше време за губене. Кутията беше започнала да свети и потрепва. Унтахорстен трескаво се огледа, изхвърча оттатък и пребърка един шкаф. Напипа някакви странни неща. А-ха! Това бяха захвърлените играчки на сина му Сноуен, които момчето беше донесло със себе си, след като се прехвърли от Земята, вече усвоил необходимите знания. Тези боклуци не му трябваха вече. Беше обучен и беше изхвърлил всички детски неща. Освен това, въпреки че жената на Унтахорстен пазеше играчките за спомен, сега най-важното беше опитът.

Унтахорстен се върна и напъха нещата в Кутията тъкмо преди да светне предупредителният сигнал. Кутията изчезна. От начина, по който замина, го заболяха очите.

Той чакаше.

oklasni_bjaha_tuk_shturpite_kutijata.png

И чакаше…

Накрая се отказа и построи друга машина на времето със същия резултат. Тъй като нито Сноуен, нито майка му се разсърдиха за старите играчки, Унтахорстен изпразни целия шкаф и напъха остатъка от детските реликви на сина си във втората машина на времето.

Според изчисленията, тя трябваше да се появи на Земята във втората половина от деветнадесети век от нашето летоброене. Ако това действително беше станало, то апаратът сигурно бе останал там.

Обезсърчен, Унтахорстен реши да не прави повече машини. Но той вече беше свършил своето дело. Беше изпратил вече две и първата от тях…

 

 

Един ден Скот Парадайн беше избягал от училище. Този ден имаха контролно по география, а Скот не виждаше никакъв смисъл да учи имена на места — едно доста разумно за времето си схващане. Освен това, беше един от онези топли пролетни дни с хладен бриз, който кани всяко момче да легне на някоя поляна и да гледа минаващите облаци, докато заспи. Много й здраве на географията! Скот задряма.

Около обед огладня и се понесе на щъркеловите си крака към близкия магазин. Там скъпернически прегледа дребните си спестявания, като пренебрегваше възвишено своите стомашни сокове. Отиде да хапне надолу към рекичката. След като довърши продоволствията: сирене, шоколад и сладки и изсуши до капка бутилката с лимонада, Скот си хвана попови лъжички и започна да ги изучава с известна доза научен интерес. Това не продължи дълго. Близо до брега нещо тупна и затъна в калната почва до водата и Скот, след като се огледа внимателно, побърза, за да разузнае какво е.

Беше някаква кутия. Всъщност, това беше Кутията. Приспособленията, към които беше прикрепена, не значеха нищо за Скот, въпреки че се зачуди защо са така разтопени и обгорени. Той се замисли. Опита се да я разчопли и разтвори с джобното си ножче. Езикът му се подаваше от ъгъла на устата. Хмм. Наоколо нямаше никой. Откъде се беше появила тази кутия? Сигурно някой я е оставил и хлъзгавата почва я е изместила от несигурното й положение.

Ако беше самолетен модел, независимо колко сложен, за Скот нямаше да има никакви проблеми и мистерии. Обаче това тук го затрудни. Нещо му подсказваше, че апаратът е много по-сложен от пружинния мотор, който умело беше разглобил миналия петък.

Няма, обаче, момче, което да е оставило някоя кутия неотворена, освен ако насила го отвлекат от нея.

Скот пъхна ножчето по-дълбоко. Ръбовете на това нещо бяха странни. Ето защо… уф! Ножът се подхлъзна. Скот засмука пръста си и се отдаде, както и друг път, на изпитаното облекчение на ругатните.

Може би е музикална кутия?

Скот не би трябвало да се чувствува потиснат. Приспособлението би причинило главоболие и на Айнщайн, би вбесило и Стайнмец. Проблемът беше, разбира се, в това, че кутията още не беше влязла напълно в пространствено-временния континуум, в който съществуваше Скот и, следователно, не можеше да бъде отворена. Във всеки случай не преди Скот да я удари с камък.

Всъщност, той я удари в точката й за контакт с четвъртото измерение, като по този начин я освободи от пространствено-временната връзка, която тя поддържаше. Чу се щракване. Кутията се отвори и лежеше неподвижно, вече изцяло в битието.

Малкият изтъркан шлем беше първото нещо, което очите му видяха, но той не му обърна внимание. Беше просто шапка. После взе едно квадратно, прозрачно кристално блокче, толкова малко, че можеше да го затвори в дланта си — твърде малко, за да побере всичко, което имаше в него. Скот реши този проблем за минутка. Кристалът беше някакво увеличително стъкло, уголемяващо неимоверно нещата вътре в кубчето. А те бяха странни. Миниатюрни хора, например…

Те се движеха. Като навити пружинки, само че по-плавно. Беше по-скоро като че ли гледаш пиеса. Дрехите им бяха интересни, но действията омагьосваха. Мъничките хора строяха къща. На Скот му се прииска тя да се подпали, за да види как ще угасят огъня.

Пламъци обхванаха недовършения строеж. Манекенчетата ги потушиха с много странни машини. На Скот не му трябваше много време, за да разбере какво става, но беше малко обезпокоен. Манекенчетата се подчиняваха на собствените му мисли. Когато откри това, той се уплаши и хвърли кубчето.

Вече се качваше по брега, но изведнъж промени решението си и се върна. Кристалното кубче лежеше наполовина във водата и блестеше на слънцето. Това беше играчка — Скот го чувствуваше с безпогрешния инстинкт на едно дете. Но не я вдигна веднага. Първо се върна при кутията и разгледа останалите неща в нея. Намери някои наистина забележителни работи. Следобедът мина някак изумително бързо. Скот най-после сложи всичко в кутията и я помъкна към къщи, като пухтеше и пуфтеше. Лицето му беше съвсем червено, когато стигна пред задната врата.

oklasni_bjaha_tuk_shturpite_momche_s_igrachki.png

Скри откритието си в един шкаф горе в стаята си. Мушна кубчето в джоба, вече натъпкан с пружинки, жички, две монети, една мръсна марка и голямо парче станиол. Ема, двегодишната сестра на Скот, несигурно се доклати и каза „здрасти“.

— Здрасти, Демби — кимна Скот от височината на своите седем години и няколко месеца. Той се отнасяше с Ема твърде снизходително, но тя не разбираше това. Малка, пълничка, с огромни очи, тя тупна на килима и зяпна жално обувките си.

— Въжи ги, Скоти, моля.

— Глупчо! — каза нежно Скот, но все пак ги върза. — Готова ли е вечерята?

Ема кимна.

— Дай да проверим ръцете.

Като по чудо те бяха чисти, макар че едва ли стерилни. Скот погледна собствените си лапи замислено, и, като се смръщи, тръгна към банята, където бегло се изми. Поповите лъжички бяха оставили следи.

Долу във всекидневната Денис Парадайн и жена му пиеха коктейлите си преди вечерята. Той беше младолик човек на средна възраст, с леко посивяла коса и слабо лице със строги устни. Беше преподавател по философия в университета. Джейн беше дребна, тъмна, спретната и много привлекателна. Тя отпи от мартинито си и каза:

— Нови обувки. Харесват ли ти?

— Вдигам тост за престъплението — разсеяно промърмори Парадайн. — Какво? Обувки ли? Остави ме сега! Чакай да си довърша питието. Днес беше тежък ден.

— Деца! Хайде! — викна Джейн.

Малки крачета затрополиха надолу по стълбата. Скот се втурна, измит и сресан, с един развят непослушен кичур. Ема го следваше, като се крепеше внимателно по стълбите. По средата се отказа от опита си да слезе човешки и се обърна с гръб, завършвайки задачата си като маймунка. Малкото й задниче оставяше впечатление за изключително старание и прилежност в тази работа. Парадайн удивено я наблюдаваше, докато силният удар на сина му го отхвърли:

— Здрасти, татко! — извика Скот.

Парадайн се опомни и погледна Скот с достойнство:

— Здравей! Помогни ми да стигна до масата. Ти размести поне една от тазовите ми стави.

Но Скот вече препускаше към другата стая, където стъпи върху новите обувки на Джейн в пристъп на обич, избълбука едно извинение и се хвърли да седне на мястото за вечеря. След него влезе Парадайн с повдигнати вежди и с пухкавата ръка на Ема, стиснала отчаяно показалеца му.

— Какво му става на този дявол днес?

— Нещо не е наред — въздъхна Джейн. — Здравей, мъничката ми. Дай да ти видя ушите!

— Чишти ша. Мики ги ижближа.

— Ами, да. Езикът на кучето е далеч по-чист от ушите ти. Е, докато можеш да чуваш, мръсотията е само повърхностна.

— Ъхношна?

— Това значи малко — Джейн поведе дъщеря си към масата и постави краката й в столчето за хранене. Ема съвсем отскоро беше дорасла до честта да вечеря с другите и тя, както казваше Парадайн, беше изцяло погълната от гордост по този случай. Беше й казано, че само бебетата си разсипват храната. В резултат тя така болезнено внимаваше да пренесе лъжицата до устата си, че Парадайн го хващаха нервите, щом я погледнеше.

— На Ема й трябва една конвейерна лента — подхвърли той, като придърпа стола на Джейн. — Малки купчинки спанак, които да пристигат на определени интервали.

Вечерята вървеше мирно и тихо, докато Парадайн случайно погледна чинията на Скот.

— Ей, ти? Да не си болен? Или си се натъпкал на обяд?

Скот замислено гледаше храната, която си стоеше пред него.

— Нахраних се — обясни той.

— Обикновено изяждаш колкото можеш да побереш, че и повече. Известно ми е, че подрастващите момчета имат нужда от няколко тона храна дневно, но тази вечер сме назад. Добре ли си?

— Ъ-хъ. Честна дума, стига ми.

— Стига ти?

— Разбира се. Храня се вече по друг начин.

— Това ли учихте?

Скот тържествено заклати глава:

— Никой не ме е учил. Сам го открих. Използувам плюнка.

— Я пак опитай да го кажеш — предложи Парадайн. — Тази дума не е правилна.

— Ъ-ъъ… слюнка. Мм?

— А-ха. Повече пепсин? Има ли пепсин в слюнчените сокове, Джейн? Забравям.

— В моите има отрова — отбеляза Джейн. — Розали пак е оставила бучки в пюрето.

Но Парадайн беше заинтригуван.

— Искаш да кажеш, че извличаш всичко възможно от храната — без остатък — и ядеш по-малко?

Скот помисли над това:

— Така предполагам. Работата не е просто в плю… слюнката. Аз някак си избирам колко да хапна с един залък и как да смеся храната. Не знам, но става.

— Хм — рече Парадайн, като си помисли да провери по-късно. Идеята е почти революционна. Децата често имат странни идеи, но тази специално може да не е толкова отнесена. Той сви устни:

— Предполагам, че в края на краищата хората ще почнат да се хранят различно. Що се отнася до това как ядат, както и какво. Какво ядат, искам да кажа. Джейн, синът ни дава признаци, че ще стане гений.

— Ами?

— Това, което казва, е доста добра идея за диетологията. Сам ли я измисли, Скот?

— Разбира се! — отвърна момчето и си вярваше.

— Как ти дойде?

— Ами, аз… — заувърта Скот. — Не знам. Предполагам, че не е нещо сериозно.

Парадайн изглеждаше неоснователно огорчен.

— Но, всъщност…

— П-плюнка! — извика Ема в пристъп на лошотия. — Плюя! — и се опита да демонстрира.

Джейн я смъмри и оправи с примирен вид, докато Парадайн наблюдаваше Скот с интерес и озадачено.

Нищо повече не се случи, докато не се преместиха след вечерята в хола.

— Домашни?

— Н-не — каза Скот и се изчерви виновно.

За да скрие смущението си, той извади едно нещо, което беше намерил в кутията. Беше някакво чудо със закачени на тел топчета. В началото Парадайн не го видя, но Ема го видя. Искаше да си играе с него.

— Не! Стой мирно, Демби! — заповяда Скот. — Може само да гледаш.

Той така се увлече в играта, че от време на време издаваше тихи звуци. Ема протегна дебело пръстче и извика.

— Скоти! — предупреди го Парадайн.

— Не съм я удрял.

— Ухапа ме. Това — оплака се Ема.

Парадайн вдигна поглед. Зяпна и се намръщи. Какво…

— Това сметало ли е? — попита той. — Дай да го видя, моля ти се.

Скот го занесе до стола на баща си без особено желание. „Сметалото“ се разгъваше, беше повече от петдесет квадратни сантиметра, направено от тънка твърда тел, която се преплиташе тук-таме. Шарените зърна бяха закачени на телта. Можеха да се плъзгат напред-назад и от една подпорка до друга, дори през местата на преплитане. Но… нанизани зърна не могат да преминават през скачена тел… Следователно, не бяха нанизани. Парадайн ги разгледа по-отблизо. Всяка от малките топки имаше дълбок нарез, така че можеше хем да се върти, хем да се плъзга едновременно. Парадайн се опито да откъсне една, обаче тя се държеше като с магнит. Желязо? Изглеждаше повече като пластмаса.

Самата рамка… Парадайн не беше математик, но ъглите, които телта сключваше, бяха някак шокиращи, защото странно им липсваше Евклидова логика. Това беше загадка. Може би всъщност това чудо е точно главоблъсканица.

— Откъде го взе?

— Чичо Хари ми го даде — каза Скот. Това беше първото нещо, което му дойде наум. — Като беше тук миналата неделя.

Чичо Хари не беше в града — обстоятелство, което беше добре известно на Скот. Когато едно момче стане на седем години, то бързо научава, че особеностите на възрастните си имат своя последователност, че те са неспокойни към тези, които дават подаръци. Нещо повече, чичо Хари нямаше да се върне още няколко седмици. Продължителността на този период беше извън представите на Скот, или най-малко, фактът, че лъжата му в края на краищата ще се разкрие, беше по-незначителен от предимството да му се позволи да задържи играчката.

Парадайн почувствува, че малко се смущава като се опита да играе с топчетата. Ъглите бяха някак смътно нелогични. Беше като гатанка. Ако се плъзне червеното топче по тази тел, до тази връзка, то трябва да стигне дотам — но не стигаше. Странно, но без съмнение това те учи на нещо. Парадайн беше сигурен, че няма да има търпение да играе с това чудо.

Скот, обаче, имаше. Той се оттегли в един ъгъл и плъзгаше топчетата, хъмкайки и мънкайки. Топчетата наистина бодяха, ако Скот избереше не това, което трябва, или се опиташе да го плъзне в грешна посока. Най-после извика екзалтиран:

— Направих го, татко!

— А? Какво? Дай да го видя!

За Парадайн то изглаждаше както преди, но Скот посочи и целият сияеше:

— Накарах го да изчезне.

— Тука си е.

— Синьото топче. Сега го няма.

Парадайн не повярва и само измънка. Скот започна да експериментира по рамката. Този път нямаше бодвания, даже и слаби. „Сметалото“ го беше научило на правилния метод. Сега можеше сам да го прави. Сега странните ъгли изглеждаха някак по-малко смущаващи.

Играчката го учеше.

Скот си помисли, че тя е като кристалното кубче. Като се сети за него, той го извади от джоба си и отстъпи сметалото на Ема, която онемя от радост. Тя се зае с работа — плъзгаше топчетата, този път без да протестира срещу убожданията, които всъщност бяха съвсем леки и — като подражаваше — успя да накара едно топче да изчезне почти толкова бързо, колкото и Скот. Синьото топче се появи отново, но Скот не го забеляза. Той предвидливо се беше скрил в един ъгъл зад канапето и се забавляваше с кубчето.

В него имаше мънички хора, миниатюрни човечета, уголемени от увеличаващото свойство на кристала. Построиха къща, тя се подпали с пламъци, които изглеждаха като истински, а те стояха в очакване. Скот запуфтя от притеснение: „Угасете го!“ Но нищо не се случи. Къде ли е оная странна пожарна с въртящите се лостове, която се появи първия път? Ето я. Тя дойде и спря. Скот я подкани да бърза.

Беше забавно. Като че ли си на театър, само че по-истинско. Малките хора се подчиняваха на това, което Скот им нареждаше в мислите си. Ако сбъркаше, чакаха, докато намери правилния начин. Те дори поставяха нови проблеми пред него…

И кубчето обучаваше. То учеше Скот с обезпокояваща бързина — при това по много забавен начин. Но засега не го беше научило на нещо наистина ново. Още не беше готов. По-късно… по-късно…

Ема се измори от „сметалото“ и тръгна да търси Скот. Не можа да го намери дори в стаята му. Веднъж стигнала там, тя се заинтригува от съдържанието на шкафа. Откри кутията. В нея имаше цяло съкровище — една кукла, която Скот беше забелязал и отминал с презрителна усмивка. Ема я донесе долу, като пискаше от радост, тръшна я на средата на стаята и почна да я разглобява.

— Мило! Какво е това?

— Мечо.

Очевидно не беше Мечо, който беше без очи, без уши, но винаги я утешаваше с мекотата си. За Ема, обаче, всички кукли бяха Мечо. Джейн Парадайн се колебаеше:

— От някое друго момиченце ли я взе?

— Не. Тя е моя.

Скот излезе от скривалището си, като мушна кубчето в джоба си.

— Ъ-ъъ. Това е от чичо Хари.

— Чичо Хари ли ти го даде, Ема?

— Даде ми го на мене за нея — каза Скот, като прибави още един камък в купчината лъжи. — Миналата неделя.

— Ще я счупиш, мило.

Ема занесе куклата на майка си.

— Виждаш ли, тя се разглобява. О! Тя… — Джейн хлъцна.

Парадайн бързо погледна:

— Какво става?

Тя му занесе куклата, поколеба се, после тръгна към столовата, като му хвърли многозначителен поглед. Той я последва и затвори вратата. Джейн вече беше сложила куклата на почистената маса.

— Не е много приятно, нали, Дени?

— М-мм…

Беше даже доста неприятно, на пръв поглед. Човек очаква да види анатомичен модел в медицински факултет, но в една детска кукла…

Тя се разглобяваше на части, кожа, мускули, органи — миниатюрни, но доста добре изработени, доколкото можеше да се види. Той беше доста заинтригуван.

— Не знам. Такива неща нямат същото значение за едно дете…

— Погледни черния дроб. Черен дроб ли е това?

— Разбира се. Аз… я виж ти!

— Какво?

— Всъщност не е идеална анатомически. — Парадайн си взе един стол. — Храносмилателният тракт е много къс. Без дебело черво. И без апендикс.

— Мислиш ли, че е за Ема?

— Тя и за мене не е лоша — каза Парадайн. — Откъде ли я е намерил Хари? Не, не виждам нищо вредно в нея. Вътрешностите са неприятни за възрастните, не и за децата. Те си мислят, че отвътре са като картофи. От тази кукла Ема може да получи доста добри познания по анатомия.

— А това какво е? Нерви?

— Не, това тук са нервите. Това са артерии, това — вени. Странна аорта… — Парадайн се обърка. — Тази… как е на латински мрежа? Както и да е… Това е някакво дишане — съкрушително каза Парадайн. — Не мога да разбера що за мрежа е тази блестящата. Минава по цялото тяло като нерви.

— Кръв?

— Не. Не е кръвообращение, не е и нервната — странно! Изглежда така, като че ли е свързана с белия дроб.

Те изцяло бяха погълнати от странната загадъчна кукла. Беше изработена със забележително майсторство в детайлите и това само по себе си беше достатъчно странно.

— Чакай да погледнем атласа — каза Парадайн и започна да сравнява куклата с анатомичните схеми. Нищо ново не видя, само учудването му нарасна. Но забавлението беше по-голямо от учудването.

В това време в съседната стая Ема плъзгаше топчетата напред-назад. Сега движенията не изглеждаха така странни. Дори когато топчетата изчезваха. Тя почти можеше да ги последва в тази нова посока — почти…

Скот пъшкаше, зяпнал в кристалното кубче и даваше указания наум, започваше често грешно — строежа на нова сграда, малко по-сложна от тази, която беше разрушена от огъня. Той също се учеше, привикваше…

 

 

Парадайн сбърка, че не махна играчките веднага. Той не разбра колко са важни, а когато вече беше разбрал, нещата бяха отишли твърде далече. Чичо Хари все още беше извън града и Парадайн не можеше да го попита. Освен това, изпитите продължаваха, което означаваше тежко умствено натоварване и пълно изтощение вечер. Около една седмица Джейн беше малко болна. Ема и Скот се разпореждаха свободно с играчките.

— Татко, какво е това „пли“? — запита Скот една вечер.

— При?

Той се замисли.

— Май че не. „Пли“ не може ли? Нещо не е така — промърмори Скот и се оттегли да се забавлява със своето „сметало“.

Сега вече той се справяше умело с него. Но с инстинкта на децата да не бъдат прекъсвани, те с Ема обикновено играеха с играчките, когато бяха сами. Не очебийно, разбира се, но по-тънките експерименти никога не се правеха пред очите на възрастните.

Скот бързо напредваше. Това, което виждаше сега в кристалното кубче, почти нямаше нищо общо с началните прости проблеми. Сега те бяха вълшебно-технически. Ако Скот беше разбрал, че всъщност образованието му се насочва и надзирава, вероятно щеше да загуби интереса си. Но така той оставаше инициаторът.

Сметалото, кубчето, куклата — и други играчки, които децата намериха в кутията…

Може би Парадайн и Джейн показаха твърде голям интерес към играчките. Ема и Скот започнаха да ги крият и да играят с тях само когато бяха сами. Правеха го и открито, но с определено дискретно внимание. Независимо от това, специално Джейн беше обезпокоена.

Една вечер тя заговори на Парадайн:

— Тая кукла на Ема от Хари…

— Да?

— Днес бях по магазините и се опитах да разбера откъде я е взел. Никаква следа.

— Може би я е взел от Ню Йорк.

Джейн не беше убедена.

— Попитах ги също и за другите неща. Показаха ми с какво разполагат. Знаеш, че „Джонсън“ е голям магазин, обаче там нямаше нищо като „сметалото“ на Ема.

— Хм — Парадайн не беше твърде заинтересуван. Имаха билети за кино, а вече ставаше късно. Така че разговорът беше отложен.

По-късно отново го започнаха, след като една съседка се обади на Джейн.

— Скоти никога не е бил такъв, Дени. Мисиз Бърнс каза, че страшно е изплашил Франсиз.

— Франсиз? Оня, дето е като дебело прасенце? Като баща си. Веднъж, когато бяхме втори курс, така му разбих носа…

— Престани да се фукаш и слушай! — каза Джейн. — Скот показал на Франсиз нещо, което го изплашило. Не е ли по-добре да…

— Може би — каза Парадайн, заслушан в шумовете в съседната стая, които ясно говореха за месторазположението на сина му.

— Скоти!

— Бам! — извика Скот и се появи с усмивка. — Избих ги всичките. Космически пирати. Викаше ли ме, татко?

— Да, ако нямаш нищо против да оставиш космическите пирати непогребани за малко. Какво си направил на Франсиз Бърнс?

В сините очи на Скот блестеше невероятна искреност.

— А?

— Опитай се добре да си спомниш. Сигурен съм, че ще успееш.

— М-мм. А, да. Ами нищо не съм му правил. Честна дума, дадох му само да види телевизора ми и той се изплаши.

— Телевизора ти?

Скот извади кристалното кубче:

— Не е точно телевизор. Нали виждаш?

Парадайн го разглеждаше, учуден от увеличението.

Но всичко, което виждаше там, беше просто непонятна комбинация от цветове.

— Чичо Хари…

Парадайн протегна ръка към телефона.

— Той… чичо Хари върнал ли се е?

— Да.

— Е, аз трябва да се къпя — Скот тръгна към вратата.

Очите на Парадайн и Джейн се срещнаха и той кимна многозначително.

Хари си беше в къщи, но отричаше да има каквото и да е общо с някакви странни играчки. Парадайн мрачно заповяда на Скот да ги донесе всичките от стаята си. Най-после те бяха наредени на масата: кубчето, „сметалото“, куклата, шлемът и няколко други мистериозни уреди. Скот беше подложен на кръстосан разпит. Известно време той геройски лъга, но накрая се предаде и зарева, хълцайки признанието си.

— Дай кутията, в която бяха! — заповяда Парадайн. — И си лягай!

— Ще ме… ох… накажеш ли, татко?

— За това, че си бягал от училище и за това, че лъжеш — да. Ти си знаеш правилата. Няма да ходиш на кино две седмици. И няма да има никаква лимонада за същия период.

Скот преглътна:

— Ще ми вземеш ли нещата?

— Още не знам.

— Ами… лека нощ, татко. Лека нощ, мамо.

След като дребната фигурка изчезна нагоре по стълбите, Парадайн седна до масата и внимателно заразглежда кутията. Гледаше замислено обгорелите й части. Джейн го наблюдаваше.

— Е, Дени?

— Не знам. Кой би оставил кутия с играчки край реката?

— Може да е изпаднала от някоя кола.

— Не на това място. Шосето не минава оттам. Там има само боклуци.

— При „Джонсън“ не знаеха, а те получават стоката си от Ню Йорк.

— И аз проверявах — призна си Парадайн. — Тази кукла — посочи той — доста ме обезпокои. Може и да е вносна, но бих искал да знам кой е способен да ги произвежда.

— Някой психолог? „Сметалото“ — не дават ли такива неща за тест?

Парадайн щракна с пръсти.

— Правилно! И още нещо! Другата седмица в университета ще говори един човек. Холоуей се казва, който е детски психолог. Той е голям учен с репутация.

— Холоуей? Аз не…

— Рекс Холоуей. Живее някъде наблизо. Мислиш ли, че може самият той да ги е направил?

Джейн разглеждаше сметалото. Тя се смръщи и се дръпна.

— Ако е той, не ми харесва, Дени. Но все пак провери, ако можеш, Дени.

Парадайн кимна:

— Добре.

Той беше смътно обезпокоен. Но не беше уплашен… още.

 

 

Рекс Холоуей беше пълен, лъскав човек, с плешива глава и силни очила, над които дебелите му черни вежди висяха като мъхести гъсеници.

Една вечер следващата седмица Парадайн го доведе на вечеря. Не личеше, че Холоуей наблюдава децата, но нищо от това, което правеха или казваха, не му убягваше. Сивите му очи, остри и проницателни, нищо не пропускаха.

Играчките го омагьосаха. Тримата възрастни се събраха в хола около масата, където ги бяха поставили. Той внимателно ги изучаваше, докато слушаше това, което Джейн и Парадайн разказваха. Най-после наруши мълчанието си.

oklasni_bjaha_tuk_shturpite_myzhe_s_igrachki.png

— Радвам са, че дойдох тук тази вечер. Но не напълно. Знаете ли, това е доста обезпокояващо.

— Транспортиране?

— Това е първата ми мисъл. Ако е така, кутията може да е дошла откъдето и да било.

— Където… нещата са… различни? — бавно запита Парадайн.

— Точно така. В пространството или дори във времето. Не зная, аз съм психолог.

— Това трябва да е странно място — каза Джейн. — Дени, трябва да махнем играчките.

— И аз имам същото намерение.

Холоуей вдигна кристалното кубче:

— Много ли разпитвахте децата?

Парадайн каза:

— Скот казва, че когато за пръв път погледнал в кубчето, в него имало хора. Попитах го какво има сега.

— И какво ви отговори? — разшириха се очите на психолога.

— Каза, че строят къща. Това са точните му думи. Попитах го кой — хората ли? Но не можеше да ми обясни.

— Не, предполагам, че не е могъл — промърмори Холоуей. — Трябва да е прогресивно. Откога имат децата тези играчки?

— Мисля, че от около три месеца.

— Би било интересно да се познават условията на мястото, откъдето са дошли тези неща. Индукцията, обаче, не помага много. Липсват прекалено много фактори.

— Ще повикам децата — каза Парадайн.

— Направете го непринудено, не искам да са нащрек!

Джейн кимна към играчките. Холоуей каза:

— Оставете ги тук, а?

Но след като Скот и Ема дойдоха, психологът не направи никакъв опит да ги разпитва направо. Той успя неусетно да въвлече Скот в разговора, подхвърляйки по някоя думичка тук-таме. Не така очевидно като тест за асоциации с думи — за такова нещо би било необходимо съдействието на Скот.

Нещата станаха интересни, когато Холоуей взе „сметалото“:

— Би ли ми показал как се играе с това?

Скот се поколеба:

— Да, сър. Ето, така…

Той плъзна едно топче по плетеницата — толкова бързо, че никой не беше съвсем сигурен дали наистина то изчезна. Можеше да е просто ловък фокус. После пак…

Холоуей се опита. Скот наблюдаваше, смръщил носле.

— Така ли?

— А-ха. Само че, трябва да стигне там.

— Тук? Защо?

— Ами, само така може.

Но Холоуей беше обучен по Евклид. Нямаше видима причина защо топчето трябва да се плъзне точно от тази тел до другата. Изглеждаше като произволен фактор. Освен това Холоуей изведнъж забеляза, че този път топчето не се плъзгаше както предишния път, когато Скот показваше. Дотолкова, доколкото можеше да каже.

— Ще ми покажеш ли още веднъж?

Скот показа, после още два пъти, когато го помолиха. Холоуей примигваше зад очилата. Произволно и променливо. Скот придвижваше топчето по различен начин всеки път.

Никой от възрастните някак не можеше да каже дали топчето е изчезнало или не. Ако очакваха да видят, че изчезва, може би реакциите им щяха да са други.

В края на краищата нищо не беше решено. Когато се сбогуваха, Холоуей изглеждаше доста разтревожен.

— Мога ли да дойда пак?

— Моля ви да дойдете — му каза Джейн. — Когато поискате. Още ли мислите…

Той кимна.

— Умовете на децата не реагират нормално. Те никак не са глупави, но имам необикновеното впечатление, че стигат до заключения по начин, който ние не разбираме. Като че ли те използуват алгебра там, където ние използуваме геометрия. Същите заключения, но достигнати по различен начин.

— А играчките? — изведнъж попита Джейн.

— Дръжте ги настрани. Бих искал да ги взема, ако е възможно.

 

 

Тази нощ Парадайн не спа добре. Сравнението на Холоуей беше лошо избрано. То водеше до обезпокояващи теории. Децата използуват нещо като алгебра, докато възрастните използуват геометрия.

Напълно възможно. Обаче…

Алгебрата може да ти даде отговори, които геометрията не може, тъй като има някои термини и символи, които не могат да се изразят геометрично.

— По дяволите! — прошепна Парадайн.

До него Джейн се размърда.

— Мили? И ти ли не можеш да спиш?

— Не — той стана и отиде в съседната стая.

Ема спеше мирно и тихо като ангелче, прегърнала с дебелата си ръчичка Мечо. Парадайн виждаше през отворената врата и главата на Скот, лежаща неподвижно на възглавницата.

Скот се размърда на сън. Без да се събужда, извика нещо, което очевидно беше въпрос, макар че не изглеждаше да е на някакъв известен език. Ема тихичко измяука и после рязко повиши глас.

Тя не се събуди. Децата лежаха, без да мърдат. Парадайн помисли, като че нещо го преряза, че звучеше точно като че ли Скот беше попитал нещо и Ема беше отговорила. Толкова ли са се променили умовете им, че дори… спят различно?

Той прогони тази мисъл.

— Ще настинеш. Хайде да лягаме. Искаш ли да пийнеш?

— Мисля, че да — каза Джейн, загледана в Ема.

Ръката й несъзнателно се протегна към детето. Тя се дръпна.

— Хайде, ще събудим децата.

Пийнаха заедно по малко коняк, но не говориха нищо. По-късно Джейн плака на сън.

 

 

Скот не беше буден, но мозъкът му градеше бавно и внимателно мисълта… Така…

„Ще вземат играчките. Дебелият човек… листава опасно може би. Но Гор посоката няма да се вижда… еванкрус-не ги няма. Инстрансдекция… ясна и блестяща. Ема. Тя сега е по-копраник от мене, аз все още не разбирам как да… товарар ликсери дист…“

Някои от мислите на Скот все още можаха да се разберат. Но Ема се беше пригодила много по-бързо.

Тя също мислеше.

Не като възрастен, или като дете. Дори не като човешко същество. Освен, може би като човек от изумително непознат вид на Хомо сапиенс.

Понякога дори на Скот му беше трудно да следва мислите й.

Ако не беше Холоуей, животът може би щеше да се върне почти в нормалните си рамки. Играчките бяха премахнати и не напомняха за случилото се. Ема все така играеше с куклите си и с пясъка с напълно понятно удоволствие. Скот се задоволяваше с бейзбол и с малката си химическа лаборатория. Те правеха всичко, каквото и другите деца правят и ако изобщо показваха някакви признаци на ненормалност, то те бяха твърде малко. Но изглежда Холоуей беше паникьор.

Той изследваше играчките и получаваше доста идиотски резултати. Рисуваше безкрайни графики и диаграми, кореспондираше с математици, инженери и други психолози и тихо полудяваше в опита си да намери логика или причинна връзка в конструкциите на играчките. Самата кутия не говореше нищо със своите тайнствени части. Но играчките…

Елементът произволност пречеше на изследванията. Дори той беше въпрос на семантика. Защото Холоуей беше сигурен, че това не е произволност. Просто не бяха известни достатъчно фактори. Например, никой възрастен не можеше да се справи със „сметалото“, а Холоуей разумно се въздържаше да го дава на деца.

Кристалното кубче беше също така загадъчно. Виждаха се шантави комбинации от цветове, които понякога се движеха. По това то напомняше калейдоскоп. Но промяната на равновесието и гравитацията не му действуваха. Отново произволният фактор.

Или, по-скоро — неизвестният. Факторът X. В края на краищата Парадайн и Джейн се върнаха към нещо като спокойствие, с чувството че децата са се излекували от умственото си отклонение след отстраняването на дразнителя. Някои от действията на Ема и Скот даваха всички основания да престанат да се тревожат. Защото децата обичаха да плуват, да ходят на екскурзии, да гледат кино, да играят с нормалните играчки за онова време. Вярно, че не можеха да се справят с някои по-сложни играчки за сглобяване, които изискваха известни изчисления. Например един триизмерен сглобяем глобус, който Парадайн беше купил. Но и самият той го намираше за труден.

От време на време имаше отклонения. Един съботен следобед Скот беше на екскурзия с баща си и двамата се спряха на върха на един хълм. Под тях се простираше чудесна долина.

— Хубаво е, нали? — отбеляза Парадайн.

Скот мрачно наблюдаваше гледката.

— Всичко е сбъркано — каза той.

— А?

— Не знам…

— Какво му е сбъркано?

— Ами… — оттегли се Скот в объркано мълчание, — не знам.

Играчките липсваха на децата, но не за дълго. Ема първа се оправи, въпреки че Скот беше още меланхоличен. Той провеждаше необясними разговори със сестра си и изучаваше безсмислените драскотини, които тя рисуваше на листове, с които той я снабдяваше. Беше почти като че той се консултира с нея относно трудни проблеми, извън неговите възможности.

Докато Ема разбираше повече, Скот имаше повече действителна интелигентност, както и сръчност и умение.

Той построи някакъв уред със своя конструктор, но не беше доволен от него. Причината за неговото недоволство беше точно причината за облекчението на Парадайн, когато видя построеното. Беше точно такова нещо, каквото едно нормално момче би направило, напомнящо леко кубически кораб.

То обаче не задоволи Скот. Той задаваше още въпроси на Ема, макар и само когато бяха двамата. Тя се замисляше за известно време, после драсваше още нещо с несръчно стиснатия молив.

— Можеш ли да ги разчиташ? — попита Джейн сина си една сутрин.

— Но точно да ги разчитам. Мога да разбера какво има предвид. Не винаги, но повечето неща.

— Това писане ли е?

— Не-не. Но означава това, което се вижда.

— Символизъм — подхвърли Парадайн, като си пиеше кафето.

Джейн го погледна, очите й се разшириха:

— Дени…

Той й намигна и поклати глава. По-късно, когато бяха насаме, той й каза:

— Не оставяй Холоуей да те разстройва. Аз не казвам, че децата кореспондират на неизвестен език. Ако Ема нарисува драскулка и каже, че това е цвете, то това е вече прецедент и Скот го запомня. Следващия път, когато нарисува подобна драскулка, е — ясно е!

— Разбира се — каза Джейн колебливо. — Забелязваш ли, че Скот чете много напоследък?

— Забелязах. Само че нищо особено. Не Кант или Спиноза…

— Израства, това е.

— Е, и с мене беше така на тази възраст — каза Парадайн и тръгна за сутрешните си лекции.

Той обядва с Холоуей — това се беше превърнало в традиция, и разговаряха за литературните усилия на Ема.

— Прав ли съм за този символизъм, Рекс?

Психологът кимна.

— Съвсем прав. Дори и нашият език в момента не е нищо друго, а прецедентен символизъм.

Холоуей нарисува две съединени дъгички с триъгълник от едната страна.

— Какво е това?

— Риба — отвърна Парадайн веднага.

— Познатият ни символ за риба. Какво си представяш, като погледнеш тази рисунка?

— Ами… риба!

— Друго. Всичко, каквото си представяш.

— Люспи — бавно каза Парадайн, загледан в пространството. — Вода. Пяна. Перките. Цветовете.

— Значи, символът означава много повече от просто абстрактната идея за риба. Едно дете вижда морето. То го стилизира. Рисува нещо, символизиращо за него морето. Драсканиците на Ема може да са също символични. Не искам да кажа, че светът изглежда различно за нея — по-светъл, може би, и по-ясен, по-жив и с намалено възприятие над нивото на очите й. Това, което искам да кажа, че мисловните й процеси са различни, че тя превежда това, което вижда в ненормални символи.

— Ти все още смяташ…

— Да. Мозъкът й е обучен необикновено. Възможно е тя да пречупва това, което вижда в прости, очевидни модели и тя да разбира значението на тези модели, а ние — не. Както „сметалото“. Тя го разбра, въпреки че за нас то няма никаква логика.

Парадайн изведнъж реши да прекрати обедните си срещи с Холоуей. Този човек явно беше паникьор. Теориите му станаха по-фантастични от всякога и той се хващаше за всичко — подходящо или не, за да ги подкрепи. Парадайн му каза доста иронично:

— Може би искаш да кажеш, че Ема комуникира със Скот на непознат език?

— Чрез символи, за които тя няма думи. Сигурен съм, че Скот разбира голяма част от тези… драсканици.

Парадайн не отговори. Вместо това той спомена за любопитната забележка на Скот, че пейзажът от хълма е съвсем грешен. Минута по-късно той беше склонен да съжалява за импулса см, защото психологът беше почнал отначало.

— Начинът на мислене на Скот се изграждал неадекватно на света. Може би той подсъзнателно очаквал да види света, откъдето са дошли играчките.

Парадайн спря да слуша. Стига вече, достатъчно! Децата вървяха съвсем добре, единственото обезпокояващо нещо беше самият Холоуей. Тази вечер обаче Скот прояви интерес към змиорките, който по-късно стана значителен.

— Но къде си снасят яйцата? Снасят ли ги?

— Това все още е мистерия. Не се знае къде изхвърлят хайвера си. Може би в Саргасово море, или в дълбочините, където налягането им помага да изкарат яйцата от тялото си.

— Странно — каза Скот, дълбоко замислен.

— Сьомгите правят същото, малко или повече. Те отиват нагоре по реките, за да хвърлят хайвера си. — Парадайн обясни подробно как става това.

Скот беше очарован.

— Точно така трябва, татко. Те се раждат в реката, а когато се научат да плуват, те отиват в морето. И после се връщат, за да си снасят яйцата, а?

— Точно така.

— Само че те не се връщат — потъна в размисъл Скот.

— Те са си изпратили яйцата.

Синът му не беше напълно задоволен.

— Цветята — спореше той — изпращат семената си надалече.

— Те не ги насочват. Малко от тях намират благоприятна почва.

— Цветята, обаче, нямат мозък. Татко, защо хората живеят тук?

— В Глендейл?

— Не… тук. Цялото това място. Сигурен съм, че това тук не е всичко.

— Други планети ли имаш предвид?

Скот се колебаеше:

— Това е само… част… от голямото място. Като реката, където отиват сьомгите. Защо хората не отиват в океана, когато пораснат?

Парадайн разбра, че Скот говори фигуративно. Той почувствува, че го побиват тръпки… Океанът?

Малките на даден вид не са пригодени за живот в по-пълния свят на родителите. Те влизат в този свят, когато са се развили достатъчно. По-късно самите те отглеждат малки. Оплодените яйца се заравят в пясъка, нагоре по реката, където по-късно се излюпват. И се учат. Инстинктът сам по себе си е твърде бавен, особено при по-развитите видове. Те не са способни да се справят с този свят, не могат да се хранят, или да пият, да оживеят, ако някой не се погрижи предвидливо да задоволи тези нужди.

Малките, на които са осигурени храна и грижи, ще оживеят, но няма да знаят как да заплуват надолу — към по-големия свят на океана. Значи, трябва да се учат. Да се тренират и пригаждат по много начини, безболезнено, внимателно, ненатрапчиво. Децата обичат играчки, които правят нещо — и ако тези играчки в същото време ги учат…

 

 

Във втората половина на деветнадесети век един англичанин седеше на тревистия бряг на един поток. Едно малко момиченце лежеше близо до него, загледано в небето. То беше извадило някаква странна играчка, с която играеше и си тананикаше някаква малка песен без думи, която човекът слушаше с половин ухо.

— Какво беше това, миличка? — попита той най-после.

— Нещо, което сама си измислих, чичо Чарлз.

— Изпей го пак — той измъкна един бележник.

Момичето се подчини.

— Значи ли нещо?

Тя кимна:

— О, да. Като историите, които ти разказвам. Знаеш ги.

— Те са чудесии истории, мила.

— Ще направиш ли от тях книга някой ден?

— Да, но ще трябва много да ги променя, иначе никой няма да ги разбере. Но мисля, че няма да променям песента.

— Не бива. Ако го направиш, няма да значи нищо.

— Във всеки случай няма да променя този стих — обеща той. — Какво все пак значи?

— Мисля, че това е изходът — колебливо каза момиченцето. — Все пак не съм сигурна. Вълшебните ми играчки ми казват.

— Бих искал да знам кой лондонски магазин продава тези чудесни играчки.

— Мама ми ги купи. Тя е умряла. Татко не го интересува.

Тя лъжеше. Беше намерила играчките в една кутия до Темза. И те наистина бяха чудесни.

Малката й песен… чичо Чарлз мислеше, че не значи нищо. (Той не й беше наистина чичо — само така му викаше.) Песента значеше много. Тя наистина беше изходът. Момиченцето искаше да направи така, както се казваше в нея и после… Но вече беше прекалено голяма. Тя никога не намери изхода.

 

 

Парадайн беше оставил Холоуей. Джейн беше почнала да не го харесва — съвсем естествено, тъй като искаше повече от всичко да се успокоят страховете й. Джейн се чувствуваше доволна, тъй като Скот и Ема сега се държеха нормално. Мислеше си така, защото така й се искаше, но Парадайн не можеше съвсем да се присъедини към нейното мнение.

Скот продължаваше да носи работи на Ема за одобрение. Обикновено тя клатеше глава. Понякога изглеждаше, че се съмнява. Много рядко даваше одобрението си. След това започваше един час изтощително, налудничаво драскане на листа от тетрадка и Скот, след като изучеше знаците, подреждаше и преподреждаше камъни, части от машини, недоизгорели свещи, разни боклуци… Всеки ден прислужницата ги разчистваше и всеки ден Скот започваше отново.

Той благоволи да обясни малко на озадачения си баща, който не виждаше никаква логика в играта.

— Защо този камък е точно тук?

— Той е твърд и кръгъл, татко. Тук му е мястото.

— И този е твърд и кръгъл.

— Да, но този е с вазелин. Когато стигнеш дотук, не можеш просто да виждаш нещо твърдо и кръгло.

— После какво е? Тази свещ ли?

Скот беше разочарован:

— Това е към края. Сега идва железният кръг.

„Това е като знаци за ориентировка в гората“ — помисли Парадайн, — „знаци в лабиринт“. Отново се появи произволният фактор. В начина, по който Скот подреждаше това нещо, нямаше логика. (Нормална логика).

Парадайн излезе. Видя през рамото си как Скот извади от джоба си смачкано листче и се запъти към Ема, клекнала в един ъгъл да премисля нещата.

Е…

 

 

Джейн беше на обяд с чичо Хари и в този горещ летен следобед човек трудно можеше да прави нещо друго, освен да чете вестници. Парадайн се настани в най-хладното място, което можа да си намери и потъна в комиксите.

След един час, трополене на крака отгоре го вдигна от дрямката му. Гласът на Скот възбудено викаше:

— Това е, Демби… Хайде!

Парадайн бързо стана, лицето му се изкриви. Като минаваше през антрето, телефонът започна да звъни. Джейн беше казала, че ще се обади…

Ръката му беше върху слушалката, когато слабият гласец на Ема запищя възбудено. Какво, по дяволите, става горе?

Скот изкрещя:

— Внимавай! Оттук!

Устата на Парадайн се задвижи безмълвно, нервите му се опънаха, той забрави телефона и се втурна нагоре по стълбите. Вратата на стаята на Скот беше отворена.

Децата изчезваха.

Отиваха си на части, като плътен дим, разнасян от вятъра, или като движения в криво огледало. Вървяха, хванати за ръка, в посока, която Парадайн не можеше да разбере. И докато той примигваше на прага, те напълно изчезнаха.

— Ема! — каза той с пресъхнало гърло. — Скоти!

На килима имаше нещо като лабиринт от знаци, камъчета, железен обръч, най-различни боклуци. Без логика. Едно смачкано листче подхвръкна към Парадайн. Той автоматично го вдигна.

— Деца! Къде сте? Не се крийте… Ема! Скоти!

Долу телефонът спря пронизителното си звънене. Парадайн погледна листчето, което държеше.

Беше откъснат лист от книга. Имаше подчертани неща и бележки по полето, направени с безсмислените драскулки на Ема. Едно стихотворение беше така подчертано и издраскано, че почти не се четеше, но Парадайн познаваше „Алиса в огледалния свят“ твърде добре. Думите изникнаха в паметта му…

Бе сгладне и честлинните комбурси

Тарляха се и сврепцваха във плите

Съвсем окласни бяха тук щурпите

И отма равапсатваха прасурси[1]

Мина му идиотска мисъл: „Хъмпти-Дъмпти е обяснил всичко. Според него «плите» са полянки около слънчев часовник. Слънчев часовник. Време… Всичко това е свързано с времето. Преди много време Скоти ме попита какво е «пли». Символизъм.“

Бе сгладне…

Идеална математическа формула, която дава всички условия в символи, които децата най-после бяха разбрали. Тази глупост на пода. Комбурсите трябваше да са хлъзгави… вазелин? и трябваше да се поставят така, че да се тарлят и сврепцват.

Безумие!

Но за Ема и Скоти не беше безумие. Те мислеха различно. Бележките на Ема по листа — превела е думите на Луис Керъл в символи, които и двамата можеха да разберат.

Произволният фактор не е бил произволен за децата. Те бяха изпълнили условията на пространствено-временното уравнение. И отма равапсатваха прасурси…

Някъде дълбоко от гърлото на Парадайн излезе странен кратък звук. Той погледна шантавия модел на килима. Ако можеше да тръгне по него, както децата… Но той не можеше. Моделът беше безсмислен. Произволният фактор му пречеше. Той беше пригоден към Евклид. Дори и да полудееше, пак не бил могъл. Няма да е тая лудост, която трябва.

Умът му престана да работи. След минута състоянието на непоносим ужас ще мине… Парадайн смачка листчето в ръката си.

— Ема, Скоти — извика той с глух глас, като че не очакваше отговор.

Слънцето светеше косо през отворения прозорец, осветявайки златистата козинка на Мечо. Долу телефонът отново почна да звъни.

 

 

* Стиховете преведе: Стефан Гечев.

Бележки

[1] Стиховете преведе: Стефан Гечев.

Край
Читателите на „Окласни бяха тук щурпите“ са прочели и: