Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frost and Fire, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 1 от 1976 г.

 

 

Издание:

Автор: Пиер Гамара; Валери Циганов; Андрей Балабуха

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1976 г.

Преводач: Александър Димитров; Русалина Попова; Цвета Пеева; Стефка Христова; Невяна Кънчева; Силвия Борисова

Година на превод: 1976

Език, от който е преведено: руски; английски; френски; полски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7047


I.

През нощта се роди Сим. Той лежеше на студените камъни в пещерата и хленчеше. Кръвта на тласъци пробягваше по тялото му хиляда пъти в минута. И се виждаше как с всеки миг расте.

Всичко тънеше в гъста мъгла. Постепенно тя се стопи. Появиха се очертанията на пещера. Възникна човек. Стар, изсушен от ветровете, опален от зноя като тухла. Свит в отдалечения ъгъл, той слушаше свиренето на вятъра над скованата от мраз нощна планета.

Без да сваля очи от мъжа, майката хранеше сина си с плодове и трева, събрани по скалите край пропастите. Той ядеше и все повече и повече растеше.

Мъжът в ъгъла на пещерата беше неговият баща! На лицето му живееха още само очите. В изсъхналите си ръце държеше груб каменен секач, долната му челюст тъпо, безсилно провисваше.

Зад баща си Сим видя старците, които седяха в тунела, водещ навътре в планината. Пред очите му те започнаха да умират.

Пещерата се изпълни с предсмъртни стенания. Старците се стопяваха като восъчни фигури, над хлътналите им бузи се издаваха остри скули, зъбите се оголваха. Току-що лицата им бяха живи, подвижни, гладки, както е в зряла възраст. И ето сега плътта изсъхва, изтлява.

Сим се замята в ръцете на майка си. Тя здраво го стисна.

— Няма нищо… — успокояваше го тя, като поглеждаше загрижено към бащата. — Дали не го разтревожи шумът…

— Една осма от живота му вече изтече — рече той, като дишаше тежко. — А то дори не знае. Защо е всичко това?

Пред очите на Сим майка му започна да се преобразява, заприличвайки на брулено от вятъра кълбо дим. Слабото й костеливо лице се губеше в лабиринта на бръчките. Подкосена от мъката, тя седна до него.

Сим тихо плачеше. Където и да погледнеше, от всички страни го заобикаляше ужас. Мислите му почувствуваха насрещния ток на още някакво създание. Той инстинктивно погледна към каменната люлка и се натъкна на погледа на сестра си Дак. Двата разума се докоснаха, подобно на опипващи пръсти. Сим си позволи да се отпусне. Умът му започваше да схваща.

Баща му въздъхна и затвори с клепачи зелените си очи.

— Храни детето — рече той изнемощял. — Побързай. Скоро ще съмне, а днес е последният ден от живота ни, жена. Храни го, нека расте.

Сим притихна и през завесата на страха в съзнанието му започнаха да се процеждат картини.

Тази планета, на която той се роди, беше първата до Слънцето. Нощите на нея бяха сковани от мраз, дните — същински огнени езици. Буен, яростен свят. Хората живееха в недрата на планината, спасявайки се от невъобразимия студ на нощите и от огнедишащите дни. Само на разсъмване и при залез слънце въздухът галеше дробовете с диханието на цветя и тогава хората от пещерите изнасяха децата си на воля, в голата каменна долина. На разсъмване ледът се топеше, превръщаше се на ручеи и рекички, на залез пламъкът изстиваше и угасваше. И докато имаше умерена, търпима температура, хората бързаха да живеят, тичаха, играеха, обичаха, изтръгнати от пещерния плен. Целият живот на планетата изведнъж разцъфтяваше. Растенията се устремяваха нагоре, в небето прелитаха като хвърлени камъни птици. Дребни четириноги трескаво сновяха между скалите; всичко се стремеше да нагоди жизнения си срок към това бързотечно време.

Непоносима планета! Сим разбра това още в първите часове след раждането си, когато в него заговори наследствената памет. Целият му живот ще протече в пещерите и само два часа на ден той ще вижда свободата. В тези пълни с въздух каменни ровини той ще говори, ще говори с хората от своето племе, ще мисли, без почивка за сън ще мисли, ще мечтае, легнал по гръб, но няма да спи.

И целият му живот ще продължи само осем дни.

Каква жестока мисъл! Осем дни. Осем кратки дни. Невероятно, невъзможно, но е така. Още в утробата на майка му далечният глас на наследствената памет говореше на Сим, че той стремително се формира, развива се и скоро ще се появи на бял свят.

Раждането е мигновено, като замахване с нож. Детството отлита стремително. Юношеството е като проблясък. Възмъжаването — сън, зрелостта — мит, старостта — сурова бързотечна реалност, смъртта — скорошна безвъзвратност.

Ще минат осем дни и той ще бъде също такъв полусляп, грохнал, умиращ като баща си, който сега така подтиснато гледа жена си и децата си.

Този ден е една осма част от целия му живот! Трябва да усвои знанията, заложени в мозъка на родителите му.

Защото след няколко часа те ще бъдат мъртви.

Каква страшна несправедливост! Нима животът е така скоротечен? Нима в битието, преди още да се роди, не му се привиждаше дълъг живот и вместо нажежени камъни, вълни от зелен листак и мек климат! Но щом като всичко това му се е привиждало, значи в основата на виденията трябва да има истина? Как тогава да търси и да постигне дълъг живот? Къде? Как да изпълни такава огромна и тежка задача за осем кратки, бързотечни дни?

И как неговото племе се е оказало в такива условия?

Изведнъж, сякаш бяха натиснали някакво копче, в мозъка му възникна една картина. Метални семена, довеяни от вятъра през космоса от далечна зелена планета, борейки се с дългите огнени езици, падат на повърхността на този безрадостен свят… От разбитите корпуси се измъкват мъже и жени…

Кога?… Отдавна. Преди десет хиляди дни. Останалите живи се укрили от слънцето в недрата на планините. Пламъци, лед и бурни потоци изтрили следите от крушението на огромните метални семена. А хората се оказали като върху наковалня, под огромен чук, който започнал да ги преобразява. Слънчевата радиация се просмуквала в тяхната плът. Пулсът се ускорил — двеста, петстотин, хиляда удара в минута! Кожата станала по-плътна, изменила се кръвта. Старостта настъпвала мълниеносно. Децата се раждали в пещерите. Кръговратът на живота непрестанно се ускорявал. И хората, заседнали след аварията на чуждата планета, вече живеели като всички тукашни животни, само една седмица, при това децата им били обречени на също такава участ.

„Ето, значи, в какво се заключава животът“ — помисли си Сим, но не го изрече. Та той още не знаеше думите, мислеше в образи, със спомени от далечното минало, защото така беше устроено неговото съзнание, надарено с нещо като телепатия, която проникваше през плът, камък и метал. На някакъв етап от новото развитие на племето възникна телепатичен дар и се образува наследствена памет — единственото благо, единствената надежда в това царство на ужас. „И така — мислеше Сим — аз съм петхилядният в дългата редица на ненужни синове. Какво мога да направя, та след осем дни да не ме настигне смъртта? Има ли някакъв изход?“

Очите му се разшириха: в съзнанието му възникна нова картина.

Отвъд долината, осеяна със скали, на неголяма планина лежи цяло, невредимо метално семе — корабът, недокоснат нито от ръжда, нито от каменопадите. Изоставеният кораб е единственият от цялата флотилия, който не се беше разбил, не се беше счупил, и досега бе останал пригоден за полет. Но до него е толкова далече… И няма никой вътре, който би могъл да помогне. Нека е така, корабът на далечната планина ще бъде негова цел. Но нали само този кораб може да го спаси.

Нова картина…

Дълбоко в недрата на планината в пълно уединение работят шепа учени. Той трябва да иде при тях, когато порасне и поумнее. Техните мисли са също погълнати от мечтата за спасение — от мечтата за дълъг живот, за зелени долини без зной и мраз. Проникнати от надежда, те също гледат далечния кораб на планината, чудния метал, за който не са страшни нито корозията, нито времето.

Скалите глухо застенаха.

Бащата на Сим вдигна безжизненото си лице, просечено от дълбоки бръчки.

— Съмва се — рече той.