Серия
Телзи Амбърдън
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Novice, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 6 от 1978 г.

Илюстрации: Никифор Русков

 

 

Издание:

Автор: Уилям Морисън; Лев Еджубов; Ричард Макена

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1978 г.

Преводач: Николай П. Тодоров; Спас Николов; Цвета Пеева; Николай Кетибов; Невяна Кънчева

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: английски; руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7049


Телзи Амбърдън усещаше, че в градината има още някой, освен нея и ТТ. Не, разбира се, леля Халит, която си беше вътре и очакваше гост, нито някой от прислугата. Някой друг или нещо друго се спотайваше в гъсталаците от разкошни цъфнали храсти, каквито можеш да видиш само на Джонтарау.

Иначе не можеше да си обясни странното поведение на Тик-Так — а и, защо да не си го признае, реакцията на собствените си нерви, опънати тази сутрин без видим повод.

Телзи откъсна една тревичка, пъхна крайчето й между устните си и бавно го задъвка с угрижено и озадачено лице. Нормално тя не страдаше от нервност. Петнайсетгодишна, клас гений, с шоколадов тен и съвсем не зле на вид, тя беше най-младият член на една от най-видните фамилии в Орадо и изучаваше втора година право в един от най-солидните университети във Федерацията на пръстена. Нейното физическо, душевно и емоционално здраве бяха намирани за превъзходни от всички комисии. На честите подхвърляния на леля й Халит за вродена нестабилност на класа гений можеше да не се обръща внимание.

Но всичко това не правеше по-поносимо сегашното непонятно положение…

Изглежда, че неприятността бе започнала, реши Телзи, през нощта, един час след пристигането им от космодрума във вилата, наета в Порт Никей от леля Халит за летуването им на Джонтарау. Телзи веднага се беше оттеглила с Тик-Так в спалнята си на втория етаж, но, едва заспала, нещо я бе събудило. Тя бе обърнала глава и бе видяла ТТ изправена пред прозореца с предни лапи на перваза. Голямата й котешка глава, изрязана върху звездното сияние на нощното небе, втренчено се взираше надолу в градината.

Телзи, в този момент само любопитна, бе изскочила от леглото и застанала до ТТ на прозореца. Нищо особено не бе видяла и ако миризмите и слабите нощни шумове в градината не бяха тези, с които двете бяха свикнали, то и Джонтарау беше, в края на краищата, непозната планета. Какво друго би могло да се очаква тук?

Но когато Телзи бе прекарала ръка по мускулестия гръб на Тик-Так, бе усетила неговата скована напрегнатост и, ако не броим разсеяното отъркване с чело о рамото на Телзи, ТТ не бе пожелала да отклони вниманието си от онова, което го бе приковало. Сегиз-тогиз косматата й шия бе потрепервала от ниско, злокобно ръмжене — полусърдит, полупитащ звук. Телзи бе започнала да чувствува безпокойство. Накрая тя бе успяла да откъсне Тик-Так от прозореца, но и двете бяха спали зле през остатъка от нощта. На закуска леля Халит бе направила една от типичните си подсладено-заядливи забележки.

„Изглеждаш уморена, скъпа — сякаш си под голямо психично напрежение… пък и нищо чудно да си, то е естествено“ — бе добавила замислено Халит. Със златисто русата си коса на висок кок и с прасковения си тен и млечна кожа самата Халит бе свежа като маргаритка… една доста злобна маргаритка. „Е, не бях ли права, като настоявах пред Джесамин да ти даде малка ваканция от това страшно интелектуално училище?“ — И тя се бе усмихнала благо. „Напълно“ — се бе съгласила Телзи, подтискайки желанието да плесне лъжичка рохкав жълтък в лицето на по-младата сестра на баща си. Леля Халит често събуждаше такива желания, но Телзи бе обещала на майка си да се въздържа от свади, доколкото й е възможно, по време на тази екскурзия. След закуска тя бе излязла в градината с Тик-Так, която веднага се бе вмъкнала в гъсталака, приела защитна окраска и изчезнала от погледа й. Сякаш всичко водеше към нещо. Но какво?

Телзи се бе поразходила из градината, като си бе давала вид, че не се интересува особено от цветята и причудливите насекоми на Джонтарау. От време на време бе усещала странни, хладни тръпки на тревога, но не бе видяла и следа нито от някой скрит пришълец, нито от самата ТТ. След това бе седяла на тревата около половин час с надежда Тик-Так самичка да излезе. Но голямата твърдоглавка се бе заинатила.

Телзи се почеса по загорялото коляно, присвила очи към дърветата на Порт Никей отвъд градинската стена. Идиотско е да си изплашен, когато дори не знаеш има ли нещо, от което да се боиш. А освен това у нея с всяка минута са засилваше и друго нелепо чувство — че трябва да извърши нещо неназовано, но конкретно…

Всъщност, че Тик-Так я кара да направи нещо определено!

Пълен идиотизъм!

Телзи рязко затвори очи, остро помисли „Тик-Так?“ и внезапно разгневена на себе си за това, че дотам се е поддала на фантасмагории, зачака да види какво ще стане.

 

 

Досега не бе успяла да докаже с положителност, че може чрез някакви методи на картинни символи в ума, като в кратка просъница, да установи приблизително какво мисли и чувствува ТТ. Преди пет години, когато бе открита Тик-Так, тогава бездомно коте със странен вид и още по-странно държане, в горите край вилата на Амбърдънови на Орадо, Телзи бе склонна да допусне, че ТТ може да мисли нещо. Но това можеше да е било само ефектна игра на въображението й; и след като бе постъпила в юридическия факултет и се бе задълбочила в науките си, почти бе забравила за него.

Днес, може би понеже беше разтревожена от поведението на Тик-Так, обичайната реакция бе необикновено ясна. Топлата слънчева светлина, проникваща през затворените й клепки, бързо избледня и бе заменена от някакъв вътрешен мрак. В тази тъмнина изплува образът на Тик-Так, седнала малко встрани от една отворена врата в каменен зид и втренчила зелени очи в Телзи. Телзи доби впечатлението, че ТТ я кани да мине през вратата и, по някаква причина, тази мисъл я изплаши.

Пак последва внезапна реакция. Сцената с Тик-Так и вратата изчезна; Телзи се почувствува в стая, където бе тъмно като в рог и където тя знаеше, че една нейна крачка напред ще я сблъска с нещо дебнещо, смълчано, което ще я сграбчи.

Тя стреснато се отдръпна… и веднага се намери седнала в тревата, със затворени очи, с клепки, окъпани в слънце, в градината пред вилата.

Отвори очи и се огледа. Сърцето й биеше учестено. Преживяването не можеше да е траяло повече от четири-пет секунди, но бе изключително осезаемо, един сбит малък кошмар. Никой от по-раншните й експерименти за мислен контакт с ТТ не беше такъв.

Заслужавам си го, помисли Телзи, укорявайки се за детинската си приумица. Това, което трябваше да направи, бе да започне методично търсене на глупавото животно — ТТ сигурно беше някъде тъдява — да я открие въпреки камуфлажа й, и да я следи внимателно, докато тази работа в градината получи обяснение. Колкото и надарена да беше Тик-Так в изкуството да се замаскира напълно, не беше невъзможно човек да я открие, ако се вгледа с цялото си внимание в светлосенките на храстите. Телзи започна прикрито да оглежда цъфналите храсти около себе си.

След три минути, вдясно от нея, точно до началото на стълбите, водещи към една от образуващите градината тераси два метра по-горе, силуетът на Тик-Так внезапно прикова погледа й. Притиснала са по корем о земята, положила глава на лапите си, съвсем неподвижна, ТТ приличаше на прозрачен призрак, проснал се покрай терасата, едва доловим при внимателно взиране. Илюзията беше убедителна, но това, което на пръв поглед бе камъни, листа и слънчеви зайчета по земята, всъщност беше защитната окраска, която ТТ бе придобила върху кожата си за момента. Тя би могла да я смени с друга само в една секунда, за да се слее с друг фон.

Телзи я заплаши с пръст.

— Виждам те! — извика тя в прилив на облекчение, което изглеждаше също така необяснимо, както и всичко останало.

Призракът мръдна ухо в знак на разбиране и очертанията на главата се промениха, когато камуфлираното лице се обърна към Телзи. После незамаскираната отвътре, порядъчно внушителна уста се отвори бавно и разкри червения език и закривените кучешки зъби на Тик-Так. Устата се раззина в широка прозявка, хлопна се обратно с чаткане на зъби и пак стана невидима. След това чифт клепки със защитна окраска се дръпнаха и откриха кръглите, яркозелени очи на Тик-Так. Очите се впериха в Телзи през полянката.

— Стига маймунджулуци, ТТ! — каза раздразнено Телзи.

Очите примигнаха и естественият бронзово-кафяв цвят на Тик-Так внезапно обля тялото й — от главата, по врата и надолу по крайниците и опашката й. Край подпорната стена на терасата, сякаш, материализирайки се в секундата, се появиха сто килограма хищна, гъвкава плът на дългогодишната котка… или твар от вида на котките. Произходът на ТТ така и не бе установен. Най-правдоподобните догадки бяха, че зверчето, което Телзи бе намерила да играе в гората преди пет години, е било биоструктурален експеримент, избягал от някоя частна лаборатория на Орадо, или загубеният питомец на някой космонавт, донесен на планетата-метрополия от някоя далечна колония отвъд пръстена. На темето на ТТ имаше голям, пухкав кичур бяла козина, който би бил смешен върху всяко друго животно, но не и върху нея. Дори като дебеличко коте, увиснало надолу с главата, залепило се на стената с помощта на широките засмукващи възглавнички на лапите си, ТТ беше обладавала неимоверно достойнство.

Но защо продължаваше да мисли за всичко това?

Тя потрепери, защото сякаш някаква зловеща тишина легна над градината. Откъм терасата зелените очи на ТТ я следяха.

Телзи имаше чувството, че потъва в залят от слънце сън, в нещо твърде далечно от нейните юридически проблеми.

— Да мина ли през вратата? — пошепна тя.

Бронзовата котешка фигура повдигна бавно глава. ТТ започна да мърка.

На Тик-Так беше дадено това име още когато беше малко котенце поради особеното й мъркане — ритмичен, променящ височината си звук, така успокояващ и често непрекъснат като отмерения, равен пулс на едновремешен часовник. Телзи изведнъж осъзна, че чува този звук за пръв път след пристигането им на Джонтарау. Той продължи десетина секунди и спря. Тик-Так продължи да я гледа и това като че ли изразяваше безусловно съгласие.

Чувството за просъница продължи, замъглявайки мислите на Телзи. Ако в това психическо общуване няма нищо, какво лошо може да има в символите? Този път тя няма да допусне да я разтревожат. А ако те означават нещо…

Тя затвори очи.

Слънчевият блясък навън веднага изгасна. Телзи улови мимолетен образ на врата в стената, но в същия момент разбра, че вече е минала през нея.

Тя вече не беше в тъмната стая, а застанала на прага на светло пространство, което сякаш нямаше белези и качества, нямаше граници и се разстилаше около нея като „море“ или „небе“. Но то бе неспокойно място. От всички страни се чувствуваше присъствие на невидими същества, които я наблюдаваха и чакаха.

Не беше ли това друга форма на тъмната стая — клопка, поставена в ума й? Вниманието на Телзи направи бързо обрат. Тя отново седеше в тревата; слънчевата светлина отвъд затворените й клепки светеше като че през розови завеси. Предпазливо, тя отново насочи съзнанието си към светлото пространство и то още беше там. Тя изпита миг на екзалтация. Тя владееше това! А защо не, запита се тя. В крайна сметка тези неща ставаха в нейния си ум!

Тя ще открие какво изглежда да означават те, но няма много да бърза…

Получи впечатление, че като че ли зад нея Тик-Так беше помислила: „Пак мога да помогна!“

След това чувство, че е тласната бързо, непреодолимо напред, изхвърлена навън и надолу. Светлината експлодира в гръмотевични багри около нея. Изпълнена със страх, тя са помъчи да отвори бързо очи, да са озове отново в градината, но вече не можеше да извърши това. Багрите продължиха да трещят около нея, подобно на бъркотия от възбудени, смеещи се, тържествуващи гласове. Телзи са почувствува сред всичко това като в капан, увиснала в невидими паяжини. Изглеждаше, че Тик-Так е някъде наблизо и я гледа. Невярна, вероломна ТТ!

Съзнанието на Телзи направи нов опит да вземе друга посока и настъпи промяна. Тя не се върна в градината, но шумните, вихрени багри бяха изчезнали и сега тя имаше чувството, че разчита запис на високоскоростна микролента, макар в действителност да не виждаше лентата.

Лентата, осъзна тя, беше нов символ на онова, което ставаше, символ, който тя можеше по-лесно да разбере. Около нея се чуваха гласове или нещо, което би могло да бъде гласове, и изглеждаше, че тя чете на невидима лента онова, което те казваха.

Говореха мнозина, очевидно в припрян, разпален спор какво да правят с нея. Импресиите проблясваха край нея…

Защо да си губят времето с нея? Явно е, че тя не разбира повече от малко коте!… Но не непременно, това си е нормална първа стъпка. Дайте й малко време!… Но какво, дявол да го вземе, би могла такава малка хапка да знае, което да е от полза?

Настъпи бавна, замъглена, някак тромава намеса. Нейното съдържание беше съвсем непонятно за Телзи, но по някакъв безпогрешен начин тя го схвана като мисълта на Тик-Так.

Кръгът на говорещите замлъкна, за да обмисли онова, което ТТ беше хвърлила в спора.

Ново впечатление… такова, че Телзи бе пронизана от страх, когато то тежко изплува в нейното съзнание. Самата му сила мигновено измести символичното разчитане на лентата. Сякаш кръвожаден глас гърмеше:

— Я дайте тази крехка мръвка на мен — зли огнени очи, втренчени в Телзи отнякъде не твърде далеч — и нека да свършим още тук!

Стреснат, заекващ протест на Тик-Так, придружен от гръмък смях в кръга. Ама, че чувство за хумор имат, помисли Телзи. Онова с огнените очи съвсем не се шегува!

Нов смях, когато кръгът улови нейната мисъл. Тогава нещо като мнение на мнозинството внезапно надделя:

— Малката хапка се учи! Не е лошо да почакаме. Скоро ще разберем. Нека…

Лентата свърши, гласовете затихнаха; багрите изгаснаха. В каквато и объркана форма впечатленията да стигаха до Телзи — в този кратък миг тя не би могла и да започне да ги описва — всичко спря внезапно.

Тя се намери седнала на тревата, разтреперана, уплашена, с отворени очи. Тик-Так стоеше до терасата и я гледаше. Някаква призрачна нереалност все още витаеше над градината.

baluitskite_kotki_momiche_i_kotka.png

Да не беше халюцинирала? Тя не мислеше така, но очевидно това изглеждаше възможно! В противен случай… Телзи се опита да анализира станалото.

Нещо бе проникнало в градината! Нещо, което беше у дома си на Джонтарау.

Имаше чувство за може би петдесет или шестдесет от тези — да ги наречем същества. Телзи потрепери.

Те са установили най-напред контакт с Тик-Так, през нощта. ТТ ги разбира по-добре, отколкото би могла тя. Защо? Телзи не намери веднага отговор.

След това Тик-Так я беше подмамила да се остави тези същества да нахлуят в ума й. Затова сигурно е имало определена причина.

Тя погледна към Тик-Так. ТТ отвърна на погледа й. В мислите на Телзи нямаше реакция. Между тях двете още нямаше пряка връзка.

Но тогава как съществата са могли да проникнат до нея?

До ушите на Телзи достигна остър сигнал от зумер и заличи идващите като че ли пипнешком мисли. Тя трепна и погледна към китката си. Ръчният й комуникатор бръмчеше. За момент й се стори, че е увиснала несигурно между свят, където невидими, страховити същества те наричат „малка хапка“ и където ТТ се учи да говори, и познатия друг свят, в който ръчни комуникатори звънят периодично като нещо най-обикновено. Връщайки се в по-познатия свят, тя включи комуникатора.

— Да? — каза тя хрипливо с пресъхнало гърло.

— Телзи, мила — мърмореше сладникаво Халит от апарата. — Върни се, моля те, вкъщи. В хола чака гост, който много иска да те види.

Телзи се поколеба и присви очи. Гост на Халит иска да види нея?

— Защо? — запита тя.

— Той има да ти каже нещо много интересно, мила. — За миг лъсна крайчецът на тържествуващо злорадство, но отново изчезна в сладникаво небрежния тон. — Така че, моля те, побързай!

— Добре — изправи се Телзи, — идвам.

— Хубаво, мила! — апаратът замлъкна.

Телзи изключи комуникатора и забеляза, че междувременно Тик-Так е предпочела да изчезне.

„Какво става с мен?“ — се запита тя, като тръгна към къщата. Явно беше, че леля Халит е приготвила да й сервира някаква неприятна изненада, което за Халит беше нормалният стил на поведение. А другото? В това отношение тя не можеше да бъде сигурна в нищо. Като се оставят настрана странните действия на ТТ, за които в края на краищата би могло да има редица причини, цялата тази верига събития би могла да се роди в главата й. До момента срещу такова предположение нямаше контрааргументи.

От друга страна нищо не пречеше да се приеме за даденост това, което изглеждаше, че се е случило. Може би тук назряваше някакво наистина страшно събитие, и то по много осезателен начин…

По лицето на Халит бе избил руменец; сините й очи искряха. Тя изглеждаше направо очарователна, но за всеки, който я познаваше, това беше знак, че най-лошата страна в характера й е взела връх. Но върху непосредствените представители на другия пол това оказваше зашеметяващо въздействие и когато Телзи влезе в хола, не се учуди да завари гостът, зяпнал в екстаз. Той беше висок мъж, спортен тип, със загоряло, скулесто лице, елегантни черни мустаци и белег на едната си страна, който би го правил да изглежда много смел и енергичен, ако не беше това му глуповато изражение. До стола му беше поставен обемист, тежък апарат, който би могъл да бъде някаква телекамера.

Халит ги представи един на друг. Гостът беше д-р Друун, зоолог. Той бил слушал предишната вечер интервюто с Телзи на лайнера и попита дали тя би желала да говори с него за Тик-Так.

— Откровено, не — каза Телзи.

Д-р Друун се сепна и погледна Телзи изненадано. Халит се усмихна леко.

— Племенницата ми не го прави от неучтивост, докторе — обясни тя.

— Естествено, не — кимна със съмнение зоологът.

— Просто — продължи Халит — Телзи е мъничко, как да кажа, чувствителна, когато се касае за Тик-Так. Тя е по своему привързана към животното. Нали, мила?

— Да — каза безучастно Телзи.

— Е, добре, надявам се, че това няма да те разтревожи много, мила — Халит погледна многозначително д-р Друун. — Трябва да разбереш, че д-р Друун просто… си изпълнява… той трябва да ти каже сега нещо много важно.

Телзи прехвърли равнодушния си поглед към зоолога. Д-р Друун се прокашля. „Доколкото, ъ-ъ, разбирам, г-це Амбърдън, вие не знаете какво животно е вашата, ъ-ъ, Тик-Так?“

Телзи понечи да заговори, но се въздържа и се навъси. Тя се готвеше да каже, че знае точно какво същество е ТТ… но, разбира се, тя не знаеше!

Или пък знаеше? Тя…

Хапейки устни, тя мрачно гледаше сякаш през д-р Друун.

— Телзи! — подкани я леко Халит.

— А? — каза Телзи. — Моля продължете, докторе!

Д-р Друун събра пръстите си на колибка.

— Ами — започна той — тя… вашата любимка… е, ъ, млада качулата котка. Вече почти израсла, очевидно, и…

— Но, разбира се! — извика Телзи.

Зоологът я погледна. „Вие знаехте, че…“

— Не, всъщност не — призна Телзи. — Продължете моля! Извинете, че ви прекъснах. — Тя втренчи поглед в стената зад д-р Друун с унесен поглед.

Зоологът и Халит се спогледаха. След това д-р Друун предпазливо заговори отново. Качулатите котки, каза той, са вид, специфичен за Джонтарау. За тяхното съществуване се знае само от осем години. Изглежда, че този вид обитава доста ограничен район — Балуитските планини на отвъдната страна на огромния континент, на който е построен Порт Никей…

Телзи почти не го чуваше. Ставаше нещо интересно. С всяко изречение, изказано от д-р Друун, десетина други изречения се появяваха в нейното съзнание. По-точно, като че ли във връзка с онова, което той казваше, незабавно потичаше плавен, непрекъснат поток информация, извиращ от нещо, което би могло да бъде нейната собствена памет, но не беше. В продължение на една-две минути тя узна за качулатите котки на Джонтарау повече, отколкото д-р Друун би могъл да й разкаже за часове… Много повече от онова, което той някога е знаел.

Тя внезапно осъзна, че е свършил и я пита нещо. „Г-це Амбърдън?“ — повтори той с несигурен глас.

Като подбираше грижливо думите, но само с част от вниманието й, съсредоточено върху онова, което в действителност казваше, тя запита:

— Всъщност какво общо може да има това с Тик-Так, д-р Друун?

Д-р Друун погледна Халит и пак впери очи в Телзи. Видимо смутен, той все така решително каза: „Госпожице Амбърдън, във Федерацията има закон, съгласно който, когато един зоологически вид е застрашен от изчезване, всички налични екземпляри трябва да бъдат предадени в биологичните банки на Университетската лига, за да се осигури тяхното запазване завинаги. При конкретните обстоятелства този закон трябва да се приложи към… ъ… Тик-Так!“

Значи това беше трикът на Халит. Тя беше установила фактите за качулатите котки и може би й са били потребни няколко месеца да направи така, че откриването на джонтарайския произход на ТТ да изглежда неприятна случайност — нещо, което никой не е могъл да предвиди и предотврати. От това, което Телзи беше чувала за биологичните банки, й беше ясно, че там ТТ ще престане да съществува като индивидуално създание, докато учените си играят на възстановяване на биологичен вид.

За момент Телзи се взря изпитателно в старателно съчувствуващото лице на леля си и попита д-р Друун: „А другите качулати котки, които са били уловени, преди да изчезнат тук? Няма ли да са достатъчни за нуждите на биологичните банки?“

Той поклати глава: „Известно е съществуването на два мъжки екземпляра, още не във възпроизводителна възраст, и сега те са в биологичните банки. Другите, които бяха уловени живи по онова време, са били унищожени… често при почти трагични обстоятелства. Тези същества са невъобразимо хитри, невъобразимо свирепи, госпожице Амбърдън! Допълнителното обстоятелство, че те владеят способността за мимикрия до степен да стават фактически незабележими без употреба на инструменти, ги прави едни от най-опасните от известните животни. Тъй като младата женска, която сте отгледали като питомно животно, е останала кротка… до момента… може би не сте напълно в състояние да схванете какво значи това.“

— Може би мога — каза Телзи. Тя кимна към на вид тежкия обемист апарат, поставен до стола му. — А това е…

— Това е биодетектор, комбиниран с пушка за упояване, госпожице Амбърдън. Нямам намерение да навредя на вашето любимо животно, но не можем да рискуваме с жив звяр от този вид. Зарядът на пушката ще го свали в безсъзнание за няколко минути — достатъчни, за да го обезвредя с парализиращите ремъци.

— Вие сте доставчик на животни за биологичните банки, д-р Друун?

— Точно така.

— Д-р Друун — забеляза Халит — е получил разрешително от губернатора на планетата, упълномощаващо го да изиска Тик-Так за Университетската лига и да я отведе от планетата, мила. Виждаш, че просто не можем да направим нищо по този въпрос! Майка ти не би желала да се опитаме да заобиколим закона, нали? — Халит помълча. — Разрешителното трябва да има и твоя подпис, Телзи, но аз мога да подпиша вместо теб, ако е необходимо.

Това беше всъщност предупреждение на Халит, че постъпки пред губернатора на Джонтарау ще са безполезни. Тя се беше погрижила предварително да вземе неговото съгласие по този въпрос.

— Така че, ако бъдеш любезна да повикаш Тик-Так, мила… — продължи Халит.

Телзи почти не чу последните думи. Тя почувствува, че бавно са вцепенява и холът почти изчезна от погледа й. Може би в този миг някаква допълнителна нова верига беше се затворила в ума й, или някакъв допълнителен нов канал се беше отворил.

А непосредственият смисъл беше, че тя трябва да излезе незабелязано от къщата и да отиде някъде, където би могла да остане несмущавана половин час.

Осъзна, че и Халит, и зоологът я гледат втренчено.

— Болна ли си, мила?

— Не! — изправи са Телзи. Би било по-лошо от безполезно да казва на тази двамата каквото и да било! Лицето й сигурно беше много бледо в този момент — тя усещаше това, — но те, разбира се смятаха, че едва сега е почувствала сътресението от предстоящата раздяла с ТТ.

— Преди да подпиша каквото и да било, ще трябва да направя справка с този закон, за който споменахте — каза тя на д-р Друун.

— Е, да… — той понечи да стане от стола си, — сигурен съм, че това може да са уреди, госпожице Амбърдън!

— Не си правете труд да се свързвате с канцеларията на губернатора — каза Телзи. — Аз съм си донесла юридическата библиотека. Сама ще проверя. — Тя се обърна, за да излезе от стаята.

— Племенницата ми — обясни Халит на д-р Друун, който започваше да се озадачава — следва право. Тя винаги е така погълната от науките си… Телзи?

— Да, Халит! — спря Телзи на вратата.

— Много се радвам, че реши да бъдеш разумна, мила. Но няма много да се бавиш, нали? Не бива да губим времето на д-р Друун.

— Няма да ми отнеме повече от пет-десет минути — каза сговорчиво Телзи. Тя затвори вратата след себе си и се качи направо в спалнята си на втория етаж. Единият от двата й куфара още не беше отварян. Тя заключи вратата, отвори този куфар, извади джобната юридическа библиотека и седна на масата с нея.

Тя включи екрана на библиотеката, изчисти и набра нужните индекси. Зад екрана една от множеството редици почти микроскопични ленти се задвижи едва забележимо, докато се появи желаният текст. След половин минута пред очите й беше пасажът, на който д-р Друун се позоваваше в искането си. Библиотеката потвърждаваше онова, което той беше казал.

Много ловко от страна на Халит, си помисли Телзи. Много мръсно… и порядъчно тъпо! Дори правист-второкурсник би измислил на момента два-три начина, по които подобно дело би могло да се влачи в съдилищата на федерацията десетилетия, преди въпросът за предаването на Тик-Так на биологичните банки да стане особено актуален.

Да, Халит просто не беше много интелигентна. И заговорът за отвличането на ТТ сега едва ли беше дори периферен въпрос.

Телзи затвори миниатюрната библиотека, завърза я за колана на плажните си шорти и отиде до отворения прозорец. Под прозореца имаше шейсетсантиметров корниз, водещ към покрива на закрит двор надясно. На петдесетина метра по-нататък градината завършваше със зид от естествен камък. Зад нея се простираше един от големите гористи паркове, които образуваха голяма част от свободния терен на Порт Никей.

Тик-Так не се виждаше. Гласове долитаха от прозорците на приземния етаж наляво. Халит беше си довела камериерката и шофьора, а сутринта градската туристическа служба беше изпратила готвач да приготви закуската. Телзи занесе празния куфар до прозореца и го изправи на перваза от лявата страна, пусна подвижната рамка да се хлъзне надолу и да се подпре на куфара. Тя се върна до пулта на екранната защита на къщата до вратата, постави пръст на блокиращия бутон и го натисна.

Гласовете от долния етаж затихнаха, тъй като външните врати и прозорците в цялата къща безшумно се затвориха. Телзи погледна назад към прозореца. Куфарът бе поддал леко под напора на защитното поле, натискащо надолу прозореца, но бе издържал. Тя се върна до прозореца, промъкна се с краката напред през отвора, извъртя се и стъпи на корниза.

Минута по-късно тя се смъкваше тихичко към земята по една от решетките на пълзящите лози. Дори след като откриеха, че е избягала, защитният екран ще задържи за известно време всички в къщи. Те ще трябва или да изключат главните механизми на екранната защита и за целта да започнат да бърникат в тях, или да насилят вратата на спалнята. И в двата случая ще има объркване, раздразнение и изобщо забавяне на организираното преследване.

Телзи заобиколи закрития двор и се насочи към стената, движейки се прилепена към къщата, за да не я видят от прозорците. Храстите шумяха слабо, когато тя вървеше през тях… а след това се чу по-друг шум, който може би не беше повече от бавно, постоянно въздушно течение между храстите зад нея. Тя потрепера, но не погледна назад.

Тя стигна до стената, застана неподвижно, измервайки височината й, подскочи, преметна ръката си над нея и като успя да прехвърли и коляно, се преметна през зида. С глухо тупване падна на крака в тревата на другата страна, погледна веднъж назад към вилата, прекоси една пътека и продължи между дърветата в парка.

След няколкостотин метра стана ясно, че я ескортират. Тя не се огледа да види придружаващите я, но те вървяха отляво и дясно редом с нея като верига стрелци и сегиз-тогиз сенки се плъзгаха безшумно през откритите, огрени от слънцето полянки и отново изчезваха под дърветата. Иначе не се виждаше жива душа. Изглежда, че жителите на Порт Никей почти не използват обширните паркове, проснали се под кулите с апартаментите им. Трафикът на града се движеше по въздушните пътища, виждащи се от земята само като разноцветни ленти, които пресичаха небето между върховете на кулите. От време на време частен аеромобил минаваше отгоре.

Фрагменти от мисли, които не бяха нейни собствени, проблясваха на моменти, докато безмълвната редица от сенки се движеше заедно с нея все по-навътре в парка. Тя осъзна, че отново я премерват, преценяват. Тя вече не получаваше информация: те й бяха дали толкова информация, колкото й беше необходима. Но общо взето, те сега бяха просто любопитни. Това беше първият човешки ум, в който бяха могли изобщо да проникнат и който не изглеждаше глух и ням за тяхната форма на общуване. Те го проучваха спокойно, без бързане. Те бяха получили уверение, че тя има да им каже нещо наистина важно и в това отношение проявяваха известна насмешливост. Но те бяха склонни да поизчакат и да видят какво ще стане. Тя бяха любопитни и обичаха игрите. В момента играта, върху която беше съсредоточено вниманието им, беше Телзи и какво би могла тя да се опита да направи, за да промени плановете им.

Изминаха дванадесет минути, преди зумерът на ръчния й комуникатор да зазвъни. Той продължи да сигнализира на интервали още няколко минути и след това спря. Онези във вилата още не можеха да бъдат сигурни дали тя просто не се е заключила в стаята си и не иска да им отговори. Но Телзи ускори крачка.

Дърветата в парка постепенно станаха по-масивни. Издигаха се по-високо над нея и растяха на по-голямо разстояние едно от друго. Тя мина през утринната сянка на жилищната кула най-близо до вилата и излезе от нея точно на брега на малко езеро. От другата страна на езерото няколко тревопасни животни с шарена кожа, прилични на високи коне с дълга шия, вдигнаха глава и я загледаха. В продължение на секунди те изглеждаха като само слабо заинтересовани, но тогава лек ветрец мина над езерото, накъдри повърхността му и когато стигна отсрещния бряг, сред тревопасните там внезапно избухна паника. Те се завъртяха и със седемметрови скокове, които наглед не им струваха усилия, изчезнаха между дърветата.

Мравки полазиха по гърба на Телзи. За нея това беше първото обективно указание за естеството на компанията, която беше довела до езерото, и макар че това едва ли беше изненадващо за момента, тя беше обладана от импулс да последва примера на животните.

— Тик-Так! — пошепна тя, като внезапно не й достигна дъх.

Мъркане с повишаващ се и понижаващ се тон й отговори от храсталака отдясно. ТТ беше още тук, независимо от това колко полезна би могла да бъде. Не особено полезна, мислеше си Телзи, ако се стигне до нещо сериозно. Но съзнанието за нейното присъствие успокояваше донякъде… поне дотолкова, доколкото изглеждаше, че й е било необходимо, за да излезе от вилата. Сега те сигурно я търсят с аеромобил, но нищо не би могло да им каже в коя посока да търсят най-напред.

Тя се изкачи по брега на езерото до място, където беше прикрита за погледи от небето както от гъстия зелен храсталак, така и от върха на самотно огромно дърво. Седна на някаква суха, мъхоподобна растителност, откачи юридическата библиотека от колана си, отвори я и я постави на скута си. Неясно раздвижване показа, че ескортът й също се установява в неправилен кръг около нея и тръпките на страха отново я полазиха. Не че тяхното отношение беше враждебно — те просто вдъхваха извънредно голям респект. И никой не би могъл да предскаже какво ще направят в следния момент. Без да вдига поглед, тя попита в ума си:

— Готови?

Чувство за потвърждение от мнозина с различни оттенъци — сардонично, добродушно заинтригувано, внимателно, скептично. Във всичко това вибрираше и нетърпение, сдържано само временно, и челото на Телзи внезапно овлажня. Някои от тях сякаш едва се сдържаха да изразят неодобрение към онова, което се вършеше.

Пръстите й бързо пробягаха по клавишите и набраха искания запис. Възбудата около нея стихна, като вниманието на неизвестните беше отново спечелено за момента. Умът й до известна степен се абстрахира, готов да анализира по познатия начин един нов проблем и да даде отговори. По същество не толкова сложен проблем, но този път това не беше семинарно упражнение. Компанията й чакаше затворена в себе си, мълчалива, резервирана отново, докато екранът се замъгляваше и след това просветваше със символи, замъгляваше се и пак просветваше със символи. За минута и половина тя беше избрала десетина справочни индекса. Тя включи друга от микролентите, прегледа няколко параграфа, облиза солената пот от устната си и каза мислено, наблягайки на значението на всяка подробност на изречението, за да бъде изключено неправилно разбиране: „Това е закон на Федерацията, визиращ положението, заварено на тази планета.“

Нямаше никакви прекъсвания, никакви коментиращи мисли, никаква намеса от какъвто и да е характер, докато тя излагаше стъпка по стъпка раздела, след това премина на друг и на друг. След няколко минути тя стигна до края на последния и спря. Незабавно около нея избухна спор.

Телзи не участваше в спора; всъщност тя можеше да схване само откъслеци от него. Или те умишлено я изключваха от участие, или пък разискванията бяха прекалено бързи, обиграни, нюансирани и тя не можеше да ги следи. Но разпалеността на спорещите не беше окуражителна. И разумно ли беше да се приеме, че законите на Федерацията ще имат някакво значение за умове като тези? С пръсти, които бяха започнали да треперят, Телзи затвори библиотеката и я постави на земята. След това се вледени. В емоциите, които бушуваха около нея, внезапно се надигна особено възбуждение, вълна от почти ликуващ бяс, от който дъхът й спря. Тя седеше неподвижна, като безпомощно мишле.

Нещо изскочи с трясък от храсталака зад нея. Мускулите й се напрегнаха. Това обаче беше ТТ, която потърка коравата си глава о рамото й, направи още три крачки напред с изпънати крака и спря между Телзи и храсталака от дясната им страна с напрегнат гръб, наежена козина на врата и шибаща опашка.

В кръга стаиха дъх в очакване. В зеленината надясно нещо се раздвижи бавно, тежко.

Устните на ТТ се отдръпнаха, зъбите й се оголиха, тя бързо изви глава към шума в храстите с присвити уши, превърнала се в маска на ръмжащ демон.

Ревът постепенно затихна. Напрежението около тях продължи няколко секунди и след това тя почувствува, че отсреща се отпускат, одобряват, дори се забавляват. Телзи цяла се тресеше. Тя си казваше, че това е било умишлен изпит… не за нея, разбира се, а за ТТ. И Тик-Так го бе издържала с чест. Но че нейните собствени нерви бяха почти съсипани в този изпит, изглежда нямаше никакво значение за тази сурова команда…

След това тя осъзна, че някой тук се обръща лично към нея.

Необходими бяха няколко мига да овладее обърканите си мисли достатъчно, за да може да добие по-определено впечатление. Говорещият, откри тя след това, беше част от кръга и преди това тя не беше почувствувала присъствието му. Мислите-впечатления идваха твърди и студени като желязо. Беше личност, очевидно свикнала да взема важни решения и да налага изпълнението им. След краткия забавен епизод кръгът слушаше с нещо повече от уважение. Тик-Так, далеч не укротена, се настаняваше, за да слуша и тя.

Телзи започна да разбира.

Нейните сведения, уведоми я Железният, може би изглеждат на някои глупави умове тук без всякаква стойност, но той ще се погрижи те да бъдат преценени обективно. Дали му се е сторило, осведоми се той от кръга, като небрежно подхвърли ужасяващо жива представа за претрошени гръбнаци и кръв, шуртяща от прегризани космати гърла, че чува възражения?

Мъртва тишина наоколо. Решително нямаше възражения! Тик-Так започна да се хили като доволно котенце.

Тъй като въпросът е гласуван процедуросъобразно, студено продължи Железният към Телзи, какви конкретни предложения има тя?

 

 

Двадесет минути по-късно дългият, бисерно сив спортен аеромобил на Халит се появи над дърветата на парка. Наведена над отворената юридическа библиотека в скута си, Телзи наблюдаваше аеромобила с крайчеца на окото си. Тя се виждаше ясно, седнала край езерото, наглед погълната в проучването на закони. Тик-Так, сляла се с храсталака на брега десет метра по-нагоре, беше забелязала аеромобила миг преди Телзи и съобщи този факт с трисекундна пауза в мъркането си. Никоя от двете не реагира с друго.

Аеромобилът наближи езерото, но беше още на значително разстояние. Подвижният му покрив беше прибран и Телзи можа да различи главите на намиращите се вътре трима. Делкос, шофьорът на Халит, сигурно пилотираше колата. Халит и д-р Друун, надвесени отстрани, я търсеха. На около 300 метра аеромобилът започна да завива надясно. Делкос не обичаше твърде своята работодателка и можеше да се предположи, че тъкмо е забелязал Телзи и се опитва да я предупреди, за да избяга.

Телзи затвори библиотеката, сложи я на земята, взе шепа камъчета и започна да ги хвърля лениво едно по едно във водата. Аеромобилът изчезна наляво от нея.

След три минути тя наблюдаваше сянката му да се плъзга по повърхността на езерото към нея. Тя почти чуваше биенето на сърцето си, но не погледна нагоре. Мъркането на Тик-Так продължи с обикновеното си равно темпо. Аеромобилът спря почти точно над тях. След няколко секунди нещо изщрака. Мъркането спря рязко.

Телзи се изправи, когато Делкос свали аеромобила на брега на езерото. Шофьорът й се усмихна състрадателно. Отворена беше странична врата и Халит и д-р Друун стояха на нея. Халит гледаше Телзи с лека усмивка, а естественикът постави грижливо на пода на колата тежкия апарат — комбинация от биодетектор и упойващо оръжие.

— Ако търсите Тик-Так — каза Телзи, — тя не е тук.

Халит само поклати тъжно глава.

— Няма смисъл да ни лъжеш, мила! Д-р Друун току-що я упои.

 

 

Те намериха ТТ, рухнала на хълбок сред храстите и с естествения си цвят. Очите й бяха затворени, гърдите й се повдигаха и спадаха в бавно дишане. Като че искаше да се извини, д-р Друун изтъкна на Телзи, че нейната любимка не страда, че упойващото оръжие просто я е приспало безболезнено. Той обясни също предназначението на двата комплекта тънки парализиращи ремъци, с които обвърза краката на ТТ. Действието на упойката ще изчезне постепенно след няколко минути и контактът с вътрешната повърхност на заредените с енергия ремъци тогава ще държи ТТ в анестезирано състояние, обездвижена, докато ремъците бъдат свалени. Тя няма да чувства никаква болка през цялото това време, повтори той.

Телзи не каза нищо. Тя гледаше как с антигравитационния уред на д-р Друун Делкос вдига отпуснатото тяло на ТТ над нивото на храстите и го придвижва до аеромобила. Делкос се качи пръв в аеромобила, отвори големия багажник в задната му част. ТТ беше хлъзната в багажника и той бе заключен. Другите също влязоха.

— Къде я карате? — запита Телзи мрачно, когато Делкос издигна аеромобила във въздуха.

— На космодрума, мила — каза Халит. — И д-р Друун и аз сметнахме, че ще е по-добре да ти спестим неприятни преживявания, като не протакаме излишно работата.

Телзи сбърчи презрително нос и застана зад седалката на Делкос. За миг тя се облегна на гърба на седалката. Краката й трепереха.

Шофьорът й смигна с разбиране.

— Тя ви изигра мръсен номер, г-це Телзи! — промърмори той. — Опитах се да ви предупредя.

— Разбрах — пое дълбоко дъх Телзи. — Слушай, Делкос, след минутка нещо ще се случи! Ще изглежда опасно, но няма да бъде. Да не се уплашиш… разбрано?

— А! — Делкос явно беше стреснат, но не повиши глас. — Какво точно ще стане?

— Няма време да ти обяснявам. Помни каквото ти казах.

Телзи отстъпи няколко крачки от седалката на шофьора, обърна се и каза несигурно: „Халит… д-р Друун…“

Халит говореше тихо на д-р Друун; и двамата вдигнаха поглед.

— Ако не се движите и не направите нещо глупаво — каза бързо Телзи, — няма да пострадате. Иначе… не зная! В колата има още една качулата котка. — А в ума си тя добави: „Сега!“

Невъзможно беше да са каже точно в коя част на аеромобила се спотайваше Железният. Като че ли за миг на мокета до задните седалки проличаха неясни очертания. След това той беше там, изоставил камуфлажа, седнал на пода, на метър и половина от естественика и Халит. Устата на Халит се отвори широко, тя се опита да изпищи, но припадна. Дясната ръка на д-р Друун бързо посегна към голямата упойваща пушка до седалката му. Той обаче се овладя и остана неподвижен, побелял като платно.

baluitskite_kotki_kotka_v_aeromobila.png

Телзи не го обвини, че е променил намерението си. Тя реши, че той е забележително храбър мъж, щом като изобщо е мръднал. Железният, с двойно по-широк гръб от Тик-Так, с двойно по-масивни мускули, дори на нея се виждаше като звяр-демон. Неговата тъмна малахитова кожа бе набраздена с белези от стари рани; половината от тресящия се ален гребен на главата му липсваше. Той мълком посегна с плавно движение, провря лапа под упойващия апарат и го подхвърли нагоре. Големият, тежък уред се издигна във въздуха невероятно бързо по стръмна дъга, като различни негови части се разхвърчаха, преди да започне да пада към върховете на дърветата под аеромобила. Железният лениво изви глава и погледна Телзи с жълти, огнени очи.

— Госпожице Телзи! Госпожице Телзи! — шепнеше Делкос зад нея… — Сигурна ли сте, че няма… — Телзи преглътна. В момента тя отново се почувства съвсем нищожна. „Успокой се! — каза тя на Делкос с треперещ глас. — Той наистина е съвсем п-п-питомен“.

В ума й прозвуча резкият, но не враждебен смях на Железния.

 

 

Седефено сивият спортен аеромобил, сега с аеродинамичния си покрив, се спусна бавно на една площадка за паркиране пред канцеларията на планетния губернатор на Джонтарау, на четиринадесетия етаж на кулата на Ловния клуб. Един прислужник го насочи към свободно място.

В колата Делкос удари спирачките, спря двигателя и попита: „А сега?“

— Смятам — каза разсъдливо Телзи, — че е по-добре да те заключа в багажника при леля ми и д-р Друун, докато говоря с губернатора.

Шофьорът сви рамене. Той си бе възвърнал до голяма степен самоувереността през време на бавното пътуване през района на парковете. Железният не беше правил нищо, а излегнат насред колата с притворени очи и с вид на мигновена смърт, отпуснал се в достолепна дрямка и от време на време издаваше звук като от трион, което би могло да бъде или неговият стил на мъркане, или похъркване на сън. А когато по нареждане на Телзи Делкос свали парализиращите ремъци от краката на Тик-Так, тя го поздрави с обичайната си резервирана приветливост. Това, от което шофьорът страдаше в момента, беше силно любопитство. Но Телзи не направи нищо да го задоволи.

— Както обичате, госпожице Телзи — съгласи се той. — Страшно ми е неприятно да пропусна нещо от онова, което ще правите тук, но ако не ме заключите сега, госпожица Халит ще си помисли, че съм ви помагал и ще ме уволни веднага, след като се измъкне.

Телзи кимна, а след това наостри уши към багажника.

Слабите звуци, които идваха през вратата, показваха, че Халит е дошла в съзнание и е в истерия.

— Можеш да й кажеш — предложи Телзи, — че пред вратата на багажника седи голяма качулата котка.

Това не беше вярно, но нито Делкос, нито Халит можеха да го знаят. „Ако преди да се върна, се вдигне твърде силен шум, това вероятно ще я раздразни…“ — добави Телзи.

След минута тя заключи и двете врати на летящата кола и тръгна, като съжаляваше, че е облечена толкова неофициално. Шортите и сандалите й придаваха съвсем юношески вид.

 

 

Обслужващия паркинга беше слисан, когато тя се приближи до него с крачещата до нея Тик-Так.

— Никога няма да ви пуснат в канцеларията с това нещо, госпожице — осведоми я той. — Та то няма дори нашийник!

— Не се тревожете — му каза Телзи сдържано.

Тя пусна в ръката му кредитен жетон, който беше взела от портмонето на Халит, и продължи към входа на сградата. Прислужникът мигаше объркано след нея, като напразно се мъчеше да се освободи от странното впечатление, че голямото, подобно на котка животно, придружаващо момичето, хвърля двойна сянка.

Главната секретарка на губернатора също изпита известни съмнения относно ТТ, а вероятно и относно шортите, въпреки че явно беше респектирана, когато документът за самоличност на Телзи й даде да разбере, че говори на дъщерята на членката на Съвета на Федерацията Джесамин Амбърдън.

— Смятате, че може да разисквате по този… изключителен случай, само лично с губернатора, госпожице Амбърдън? — повтори секретарката.

— Точно така — каза твърдо Телзи. В това време се обади зумер. Секретарката се извини и вдигна една слушалка. Тя послуша един момент, каза любезно: „Да… Разбира се… Да, разбирам“ — постави слушалката на място и се изправи, усмихвайки се на Телзи.

— Заповядайте, госпожице Амбърдън — каза тя. — Мисля, че губернаторът ще ви приеме незабавно.

Телзи я последва, хапейки замислено устна. Оказа се по-лесно, отколкото беше очаквала — в действителност, прекалено лесно! Работа на Халит? Вероятно. Няколко забележки в смисъл на „Дете с много развито въображение… прекалено чувствително“, докато Халит беше уреждала въпроса за издаване от канцеларията на губернатора нареждане Тик-Так да бъде предадена на биологичните банки, както и намека, че Джесамин Амбърдън ще бъде благодарна за дискретно отношение към евентуални неприятности, които Телзи би могла да създаде в резултат на всичко това.

Стил на действия напълно в стила на Халит…

Минаха през редица елегантно обзаведени канцеларии и коридори, като вместо с каишка Телзи водеше ТТ хванала я за козината на врата и тяхното появяване предизвика тактично сдържана вълна на изненада сред секретарките и другите служители. А макар някой и друг да беше смутен от мимолетно, странно впечатление, че не един, а два големи звяра следват по коридорите посетителката на губернатора, никой не спомена нищо за това, което можеше да е само моментна зрителна измама. Най-после чифт плъзгащи се врати се отвориха пред тях и секретарката въведе Телзи в хладна веранда-градина на сенчестата страна на голямата сграда. Висок, посивял мъж стана от бюрото, на което работеше и се поклони на Телзи. Секретарката се оттегли.

— Приятно ми е, госпожице Амбърдън — каза планетният губернатор на Джонтарау. — Моля седнете!

Докато Телзи се настаняваше в едно кресло, той разгледа Тик-Так със съвсем не нехайно любопитство и добави: „Какво бихме могли аз и моята служба да направим за вас?“

Телзи се поколеба. Тя беше наблюдавала на Орадо неговия тип сред кръга познати на майка си — високопоставен дипломат, човек, на когото не е лесно да направиш впечатление. Със сигурност можеше да се каже, че той е наредил да я доведат в кабинета му на верандата само за да я задържи там, а в това време Халит без много шум да бъде уведомена къде се намира вироглавото дете на Амбърдънови и да бъде помолена да дойде да си го прибере. Онова, което тя трябваше да му каже сега, би звучало твърде фантастично, дори ако би било изложено от солиден възрастен. Тя би могла да даде доказателства, но докато губернаторът още не е поне донякъде убеден в истинността на нейния разказ, това би било твърде рисковано. Железният е зад нея, но ако не види изгледи плановете й да успеят, надали ще е склонен да възпира повече дяволската си глутница…

По-добре е веднага да започне без всякаква подготовка, реши Телзи. Сигурно губернаторът я смята за разглезено, неврастенично хлапе, разтревожено от опасността да загуби любимото си животно. Той очаква тя веднага да започне да спори с него по въпроса за Тик-Так.

— Лично вие интересувате ли се от това балуитските качулати котки да не изчезнат напълно? — запита тя.

За момент в очите му блесна изненада, след това той се усмихна.

— Признавам, че се интересувам, госпожице Амбърдън — каза той любезно. — Бих желал този вид да се възстанови. Смятам, че съм почти единственият щастливец, който е имал възможност да убие два от тези великолепни звяра, преди някаква болест да ги изличи от лицето на планетата.

Последните му думи изглеждаха съвсем неуместна декларация точно в този момент. Телзи усети остра тръпка на страх, а след това почувства, че в умовете, които изсмукваха от нейния ум значението на онова, което казваше губернаторът, се събуди само краткотраен интерес.

Тя се прокашля и каза: „Работата е, че те не са били изтребени от болест.“

Той я погледна скептично и изглеждаше, че се пита накъде се стреми тя да насочи разговора. Телзи събра кураж и се хвърли по-нататък: „Бихте ли искали да чуете какво е станало в действителност?“

— Много би ми било интересно, госпожице Амбърдън — каза губернаторът, без да променя изражението си. — Но най-напред, ако ме извините за момент…

Сигурно от бюрото му е бил даден някакъв сигнал, защото той вдигна малка слушалка и каза: „Да“, а след няколко секунди продължи: „Това е доста интересно, нали? Да, ще се опитам… Не, това не би било необходимо… Да, направете така, моля. Благодаря.“

Той постави слушалката с твърде сериозно лице, а след това погледът му се отправи за момент към ТТ, той изтегли малко едно от горните чекмеджета на бюрото си и се обърна пак към Телзи.

— Е, госпожице Амбърдън — каза той приветливо. — Какво искахте да кажете? За тези качулати котки…

Телзи преглътна. Тя не беше чула какво казаха отсреща, но можеше да се досети какъв беше разговорът. Канцеларията му се е обадила във вилата и прислужницата на Халит е казала, че Халит, шофьорът и д-р Друун са излезли да търсят госпожица Амбърдън и нейното животно. След това канцеларията на губернатора е направила справка за комуникационния номер на спортния аеромобил и се е опитала да влезе във връзка с него. Разбира се, той не е отговорил.

Ако се вземе предвид онова, което Халит вероятно е казала на губернатора, за него всичко това сигурно засили зловещата възможност младата, неуравновесена ексцентричка, с която говори в момента, да е оставила своята почти достигнала зрялост качулата котка да разкъса леля й и двамата мъже, когато са я настигнали! Сигурно канцеларията уведомява сега полицията да започне незабавно търсене на изчезналия аеромобил.

Кога би им хрумнало да проверят за колата на терасата-паркинг на губернатора, беше нещо, което Телзи не можеше да знае. Но ако преди губернаторът да приеме нейната версия за станалото Халит и д-р Друун бъдат освободени и съобщят за присъствието на диви качулати котки в Порт Никей, почти не би имало възможност да не се изпуснат юздите на положението. Сигурно някой ще извърши нещо идиотско и в огъня ще бъде налято масло…

Две неща биха могли да бъдат в нейна полза. Изглеждаше, че губернаторът има здравите нерви, които биха могли да се очакват от човек, убил две балуитски качулати котки. Сигурно в полуотвореното чекмедже до него има оръжие и очевидно той смята това за достатъчна предпазна мярка срещу нападение от страна на ТТ. Не е вероятно той да реагира панически. А самият факт, че той подозира Телзи в тенденции към човекоубийство, ще го накара да обърне най-голямо внимание на онова, което тя казва. Дали той ще й повярва е, разбира се, друг въпрос.

Поокуражена, Телзи започна да говори. Разказът й звучеше съвсем фантастично, но губернаторът слушаше с вид на най-жив интерес. Когато му разказа толкова, колкото смяташе, че може да се очаква той да асимилира като начало, той забеляза замислено: „Така че те не са измрели, а са се скрили! Дали правилно съм ви разбрал, че те са постъпили така, за да избягнат преследването?“

Телзи свъсено хапеше устна преди да отговори. „В това отношение има нещо, което не разбирам съвсем — призна тя. — Разбира се, че не ми е съвсем ясно и защо вие сте пожелали да отидете на лов… два пъти… за нещо, на което е не по-малко вероятно вие самият да станете жертва!“

— Това са опасности само от статистическо естество. Ако човек има достатъчно решителност и самообладание, нали разбирате…

— Наистина не разбирам. Изглежда обаче, че качулатите котки са мислели по същия начин — първоначално. Те са убивали един ловец за всяка застреляна котка. Хората са били най-интересните, най-вълнуващи животни, които те някога са преследвали.

Но на това дошъл край и хората започнали да ги повалят с парализиращи оръжия от аеромобили, където били в безопасност, и ги вдигали, докато жертвите били безпомощни. След като това продължило известно време, те решили да се скрият от погледа на човека.

Те обаче са още налице… хиляди и хиляди! Друго, което никой не е знаел за тях, е, че не са били само в Балуитските планини. Качулати котки има във всички големи гори по другия край на континента.

— Много интересно — забеляза губернаторът. — Наистина, много интересно! — Той погледна към комуникатора, след това върна погледа си към Телзи, барабанейки леко с пръсти по бюрото.

Сега тя не можеше да разбере нищо по израза на лицето му, но се досещаше, че той мисли усилено. Предполагало се е, че на Джонтарау няма местни разумни същества в юридически смисъл и тя досега се бе старала да не каже нищо, с което да представи балуитските котки за нещо повече от изключително интелигентни животни. Следващият доста сериозен въпрос би бил как се е добрала тя до тези сведения.

Ако губернаторът я попита за това, мислеше си Телзи, тя би могла да помисли, че вече е започнала да го тласка в посоката да повярва в цялата история.

— Е, добре — каза той рязко, — ако качулатите котки не са изчезнали като вид и не са застрашени от изчезване, очевидно биологичните банки не могат да имат претенции за вашето любимо животно — й се усмихна той доверчиво. — И именно поради това вие сте тук, нали?

— О, не — започна Телзи объркано. — Аз…

— Е, много добре, госпожице Амбърдън! Аз просто ще анулирам разрешителното, което беше издадено за целта. Не трябва повече да се тревожите по този въпрос. — Той помълча. — А сега, само един въпрос… случайно да знаете къде е понастоящем леля ви?

На Телзи просто премаля. Значи той не е повярвал нито дума от това, което беше казала. Той я беше залъгвал, докато бъде намерен аеромобилът.

Тя пое дълбоко дъх. „По-добре е да изслушате останалото“.

— Нима има още? — попита учтиво губернаторът.

— Да. Най-важното! Такива, каквито са, тези същества няма да се крият безкрайно само поради това, че някой ги преследва.

В изражението му проблесна нещо повече от зорка бдителност. „Какво биха направили, госпожице Амбърдън“ — запита той тихо.

— Ако не могат да докопат хората в аеромобилите и не могат да комуникират с тях — отново проблясъкът! — то биха започнали да търсят мястото, откъдето идват хората, не е ли така? Възможно е да им са нужни няколко години да намерят пътя през континента и да установят, че сме тук, в Порт Никей. Но да предположим, че те най-после са успели в това и няколко хиляди от тях точно сега се намират в парковете там долу! Те могат да се изкачат по стените на тези кули така лесно, както се изкачват по склоновете на планина. И да предположим, че те са решили, че единственият начин да се справят с положението е да изтребят човешките същества в Порт Никей!

Губернаторът се вторачи мълчаливо в нея няколко секунди. „Вие казвате — забелязва той тогава, — че те са разумни същества — над критичния коефициент за интелигентност.“

— Да — каза Телзи, — юридически те са разумни. Направих справка по това. Предполагам, че почти толкова разумни, колкото сме и ние.

— Бихте ли имали нещо против да ми кажете сега как узнахте това?

— Те ми казаха — отговори Телзи.

Той замълча отново, проучвайки лицето й.

— Споменахте, госпожице Амбърдън, че те не са били в състояние да се съобщават с други човешки същества. В такъв случай това говори, че вие сте ксенотелепат…

— Какво съм? — Телзи не беше чувала по-рано този термин. — Ако това означава, че мога да разбера онова, което мислят котките, и те могат да разберат какво мисля аз, смятам, че това е точната дума.

Тя проучи изражението му, реши, че почти го е притиснала до стената и бързо продължи.

— Прегледах законите и казах на тези същества, че могат да сключат с Федерацията договор, който ще ги утвърди като Приобщен вид… и че това би уредило всичко по начина, по който те желаят, без някакви беди. Някои от тях ми повярваха. Те решиха да чакат, докато мога да говоря с вас. Ако това даде резултат, добре! Ако не — тя почувства, че гласът й за миг потрепери — те бързо ще нападнат!

Губернаторът изглеждаше съвсем спокоен. „Какво се очаква от мен?“

— Казах им, че ще влезете във връзка със Съвета на Федерацията в Орадо.

— Да вляза във връзка със Съвета? — повтори той студено. — Без никакви други доказателства в подкрепа на тази история, освен вашите думи, госпожице Амбърдън?

Телзи почувствува, че около нея започва гневна възбуда, усети, че лицето й побледня.

— Добре! — каза тя. — Ще ви дам доказателство! Сега съм принудена да го дам. Но това ще е всичко. Ако се почувстват с напълно развързани ръце, вие ще имате на разположение около 30 секунди, за да изберете правилния ход. Надявам се, че ще запомните това!

Той се прокашля. „Аз…“

— ХАЙДЕ! — каза Телзи.

Покрай стените на верандата-градина, до цветарниците с орнаменти, край бордюрите на каменния басейн изникнаха качулатите котки. Може би тридесет. Физически не съвсем толкова внушителни като Железния, който стоеше най-близко до губернатора, но и не много различни от него. Неподвижни като скали, ужасяващи като фигури на митически чудовища, те чакаха и очите им горяха в адска възбуда.

baluitskite_kotki_kabineta_na_gubernatora.png

— Това е техният Съвет, както виждате — чу Телзи собствените си думи.

И губернаторът беше побледнял. Но в края на краищата той беше стар ловец и висш дипломат. Той обиколи с бавен поглед кръга и каза тихо: „Приемете дълбокото ми извинение за това, че се усъмних във вас, госпожице Амбърдън!“ — и посегна за настолния комуникатор.

Железният обърна демоничната си глава към Телзи. За миг тя получи умствено впечатление за свирепи жълти очи, притварящи се одобрително.

— … Пряка връзка с Орадо! — казваше губернаторът по комуникатора. — Съветът! И по-бързо! Тук чакат твърде важни посетители…

След това канцелариите на планетния губернатор на Джонтарау станаха извънредно оживено и интересно място. Цели два часа изминаха, преди някому да хрумне да попита отново Телзи дали знае къде е сега леля й.

Телзи се удари по челото.

— Съвсем забравих за това! — призна тя, изваждайки ключовете на спортния аеромобил от джоба на плажните си шорти. — Те са на платформата за паркиране…

Край
Читателите на „Балуитските котки“ са прочели и: