Включено в книгата
Оригинално заглавие
Если бы знать заранее…, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 3 от 1977 г.

 

 

Издание:

Автор: Робърт Йънг; Александър Мирер; Робърт Хайнлайн

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1977 г.

Преводач: Цвета Пеева; Александър Димитров; Аглика Маркова; Николай П. Тодоров; Светла Денева; Маргарита Младенова

Година на превод: 1964; 1977

Език, от който е преведено: руски; английски; немски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7048


Баркалов караше автомобила с пределна скорост, доколкото позволяваше криволичещото планинско шосе. Най-сетне пътят зави за последен път и се гмурна надолу в долината, прерязана от правата като светлинен лъч лента на железопътната линия. Баркалов натисна педала докрай и автомобилът, понесъл се напред, излезе на успоредния с насипа участък на шосето. Отзад усещаше стремителното дишане на настигащия го пътнически експрес.

Изведнъж до слуха на Баркалов стигна грохот на далечно срутване. Той намали скоростта и се ослуша. Стихващите тътнежи се чуваха отпред и вляво от пътя.

— Странно — помисли Баркалов, — срутването е доста далеч от железопътната линия и не е възможно да я е засегнало. А може това да е безобиден чисто теоретичен парадокс, който няма нищо общо с действителността? Но срутването все пак стана! И точно по същото време! Вероятността да е случайно съвпадение е практически нищожна…

 

 

Когато семинарът завърши, академик Матвеев потърси Баркалов в бюфета.

— Добре че не ви загубих от погледа — каза Матвеев и на Баркалов се стори, че в гласа му има вълнение. — Знам, че бързате, но много ви моля, Сергей Николаевич, елате за малко в кабинета ми.

Баркалов наистина бързаше: в джоба му беше билетът за Южния експрес, който трябваше да го отведе до наблюдателната станция на института, където астрономите се събираха да проверят един предсказан от тях ефект. До тръгването на влака оставаше по-малко от два часа, а имаше да свърши още някои работи и на Баркалов никак не му се искаше да се бави. И тъкмо понечи да каже, че няма време, спря го вълнението в гласа на академика и изписалата се на лицето му тревога. Странно бе и това, че академикът се обърна към него по име и бащино име — обикновено той не наричаше колегите си така, навярно за да пести време. Към всичко друго академик Матвеев беше световноизвестен учен, истински генератор на най-странни идеи и Баркалов се смяташе за негов ученик. И вместо да му откаже учтиво, Баркалов стана от масата, без да изпие кафето си, и тръгна след Матвеев. В коридора на втория етаж академикът пусна Баркалов да върви напред, като го придържаше за лакътя, сякаш се боеше до не го загуби. Баркалов все повече се учудваше.

Когато влязоха в кабинета, Матвеев въздъхна с облекчение, поне така се стори на Баркалов, посочи кресло на гостенина си и сам седна срещу него.

— Бях на вашия доклад, Сергей Николаевич, в който излагахте математическата си теория — започна той без всякакви предисловия. — И искам да ви кажа, че смятам работата ви за изключителна. Много сте талантлив, Сергей Николаевич, дори нещо повече… Предвиждам, че тази теория ще разкрие не само съвършено нови възможности за математиката, но и ще окаже огромно влияние върху физиката.

Баркалов слушаше и не вярваше на ушите си. Онова, което говореше Матвеев, бе поразително. Той никога никого не хвалеше. Ругаеше честичко, без дипломация и компромиси. Но да хвали… — Баркалов не можеше да си спомни такъв случай.

— И сте длъжен да довършите работата си — продължаваше Матвеев.

— С това именно се занимавам — промърмори Баркалов, като все още нищо не разбираше.

Академикът помълча и като наведе напред глава, загледа внимателно изпод вежди Баркалов.

— И затова, скъпи Сергей Николаевич, длъжен сте… да се пазите.

— Нищо не разбирам! — не се сдържа и възкликна Баркалов.

— Е, нали знаете поговорката: който сам се пази, и бог го пази.

— Извинете, Ростислав Валерианович — не издържа Баркалов, — говорите със загадки. Да не би да ви е известно нещо за мен, което аз самият не знам?

— Точно така — с раздразнение отвърна Матвеев.

— Тогава кажете, най-сетне, за какво става дума? — замоли се Баркалов, като погледна с тревога часовника си.

— Там е работата, че така просто не може да се обясни — загадъчно каза Матвеев и като стана с рязко движение, заситни из кабинета. — Знаете ли хипотезата за цикличната във времето Вселена?

— Идеята за вечното възвръщане? Шопенхауер и Ницше?

— Да. Още докато е бил жив Айнщайн, Курт Хедел е построил модел на Вселена, в която временно подобните геодезки линии са затворени. В такава Вселена периодично всичко се повтаря.

— Но доколкото не ме лъже паметта — забеляза Баркалов, — Айнщайн се е отнесъл към работата му твърде критично.

— Сведенията на очевидците са противоречиви — възрази Матвеев. — Но работата не е в това.

— И доколкото си спомням — продължи Баркалов, — Чандрасекар по-късно посочил, че затворените траектории в модела на Хедел трябва да бъдат отхвърлени, ако изхождаме от принципа на физическата разумност.

— Е-е… мили мой — забеляза Матвеев, — подобна аргументация няма голяма стойност. Какво значи физическа разумност? Това е много разтегливо понятие.

— Какво искате да кажете?

— Хеделевият модел, разбира се, е несъстоятелен. В случая Чандрасекар е безспорно прав. Но всичко това не изключва възможността изобщо да съществуват циклични модели.

— Да не сте открили нещо? — с интерес запита Баркалов.

— Точно така… — някак без ентусиазъм измърмори академикът. — Конструирал съм нещо.

— Много интересно — каза Баркалов и пак погледна часовника си.

Матвеев забеляза жеста му.

— Бързате ли?… Напразно. Все едно, рано или късно Вселената ще се върне към същия този момент.

— Сериозно ли говорите? — изуми се Баркалов. — Но едно нещо е теоретичният модел и съвсем друго…

— И съвсем друго е действителността, реалността? Това ли искахте да кажете? Елате.

И без да гледа към Баркалов, Матвеев прекоси кабинета и отвори вратата зад бюрото. На Баркалов нищо друго не оставаше, освен да го последва. Вървяха по дълъг тесен вътрешен коридор, минаха през дебела защитна оловна врата и се озоваха в просторна зала, изпълнена със сложна апаратура.

Академикът се спря при пулта, осеян с многобройни бутони и контролни екрани, и погледна изразително госта си.

— Впечатлението е поразяващо! — каза Баркалов. — Но моля да имате предвид, че аз съм чист математик и от цялата тая техника нищо не разбирам. И трябва да ви предупредя, че за мен се разправят анекдоти като за младия Паули: твърдят, че е достатъчно да се появя в лабораторията и уредите сами излизат от строя. Така че внимавайте, Ростислав Валерианович!

— Няма значение — с някакъв странен глас каза Матвеев. — Те вече работиха. — И без да дава други обяснения, продължи със съвсем друг тон: — Сергей Николаевич, имате намерение да заминете за някъде, нали? Много ви моля да отложите пътуването си.

— Защо? — машинално запита Баркалов и веднага млъкна отде можеше да знае Матвеев, че ще пътува?

— Защо ли? — повтори въпроса му академикът. — Можете ли да вярвате на моите думи?

— Извинете ме, Ростислав Валерианович, никога не съм вярвал на гадатели.

— Но нали действително смятате да заминавате?

— Това изобщо не е тайна. Приблизително след час.

— С влак ли? По южната магистрала?

— Ростилав Валерианович, ако това е някакъв бас, то…

— Моля, отговорете на въпроса ми — настоя академикът.

— Да, с влак… Да, на юг… — едва сдържайки раздразнението си, отвърна Баркалов.

— Вижте какво, скъпи мой — решително каза Матвеев, — за никъде няма да заминете.

— Що за шеги, Ростислав Валерианович? — кипна Баркалов. — Намирате ме в бюфета, едва ли не насила ме завеждате в кабинета си, повеждате разговор за цикличните модели на Вселената, после демонстрирате някаква непонятна за мен апаратура и най-сетне настоявате да се откажа от намисленото пътуване. Съгласете се, че това е, най-меко казано, странно.

— М-да… — въздъхна Матвеев. — Чакате обяснения? А аз тъкмо тях исках да избегна.

— Но, Ростислав Валерианович, щом това се отнася до мен, мога ли да знам поне за какво се отнася?

— В някои случаи е по-добре човек да не знае.

— И това казвате вие? — изуми се Баркалов. — Още една загадка! Не са ли прекалено много загадките?

— Току-що споменахте за гадания и пророчества… Вижте какво, всичко, което ми стана известно, е също, ако искате да знаете, своего рода пророчество. Как мислите, приличам ли ви на пророк? — Матвеев изкриви лицето си в усмивка, но очите му останаха сериозни. — И така, скъпи мой Сергей Николаевич, — продължи Матвеев, — чувал ли сте за самоорганизиращите се прогнози? Някои предсказания се сбъдват именно защото са били направени. Помните ли легендата за Едип? А на мен никак не ми се иска предсказанията ми да се сбъднат… Е, след всичко това още ли настоявате?

— Разбира се — твърдо каза Баркалов. — Щом сте почнали, изкажете се докрай.

— Е добре — с въздишка каза Матвеев, — тогава слушайте: ако не се откажете от пътуването, очаква ви голяма неприятност… с една дума… смърт.

От изненада Баркалов трепна. По гърба му полазиха студени тръпки.

— Що за глупост? — промърмори той. — Вие откъде можете да знаете?

Матвеев кимна към апаратурата:

— Видях…

— Чакайте… — Баркалов пребледня. — Искате да кажете…

— Да, тази апаратура ни дава възможност да надзърнем в предшествуващия цикъл, около съответната пространствено-временна точка. Опитвахме се да сканираме по всички координати, но апаратурата е още несъвършена и се получаваха неясни образи. Но нещо все пак успяхме да видим.

— И какво беше то?

— А откъде иначе бих узнал, че смятате да заминавате, и то с влак, и в южна посока?

— И можете ли да ми покажете видеозаписа? — тихо попита Баркалов.

— Може би не бива? Не е чак толкова приятно да видиш… Нали ме разбирате.

— Не — твърдо каза Баркалов, — трябва да го видя.

— Добре — уморено отвърна Матеев. — Тогава гледайте екрана — Той натисна един бутон на пулта.

Матовата повърхност на екрана се изпълни с кълба синкаво розова мъгла. После тя се разсея, и пред Баркалов се разкри прозорец към друг свят…

Баркалов позна зданието на института, залата за конференции, в която имаше някакво съвещание, между седящите на масата на сцената долови познати лица. После изображението почна стремително да се мести и стана невъзможно да се различи каквото и да било. Когато екранът отново се проясни, мярна се възвишение, после равнина — по железопътна линия се движеше влак. Кадрите отново се смениха с планински пейзаж, но изведнъж екрана прорязаха линии на пропукващи се земни пластове и лавина от срутващи се канари полетя стремглаво надолу. Гигантските канари помитаха всичко по пътя си. За известно време смущения изпълниха светещата повърхност на екрана, а когато изчезнаха, се появи страшна картина на железопътна катастрофа, по-точно нейните последици: изпомачкани, качили се на камара един върху друг вагони, разрушен насип и тела на убити. Изображението започна да се уголемяваха, сега се видяха лицата на лежащите на земята хора…

Матвеев натисна друг бутон и изображението застина неподвижно. Баркалов почти приближи лицето си до екрана. В центъра на кадъра видя себе си. Двойникът му, разперил безжизнено ръце, лежеше на края на насипа, смазан от преобърналите се вагони.

— Кога е… станало? — с мъка рече той, като веднага осъзна цялата парадоксалност и нелепост на въпроса си.

Но Матвеев невъзмутимо отвърна с академичен тон:

— Приблизително преди тридесет-четиридесет милиарда години.

— Значи, аз вече съм съществувал? — запита потресен Баркалов.

— И много е възможно даже безброй пъти.

И макар че Баркалов беше чист математик, свикнал да оперира с най-невероятни абстракции, все още не можеше да се съвземе. Може би защото в дадения случай абстрактното и неочакваното се оказа неотвратимо и безпощадно реално. И още защото реалното го засягаше по най-непосредствен начин.

За да се съвземе напълно, необходимо му беше да обсъди положението от всички страни, да го свърже с обичайните представи.

— Все пак извънредно странно е да осъзнаеш, че вече много пъти си съществувал, много пъти си живял на земята. Особено като никой от нас не е усетил нещо подобно.

— Възможно е да не е точно така — възрази Матвеев. — Не е изключено някакви сигнали от миналото все пак да са идвали до нас. Но ние не сме могли да ги разберем.

— М-да — каза Баркалов, който все още не можеше да асимилира това, което бе узнал. — Следователно, излиза, че аз няколко пъти съм загивал при железопътна катастрофа?

Матвеев неопределено сви рамене и измърмори нещо. За известно време настъпи тишина. Той с тревога наблюдаваше Баркалов. Но математикът се бе овладял дотолкова, че си бе възвърнал способността да разсъждава:

— Старите хора са казвали: от съдбата си не можеш избяга… каквото има да става, няма да ти се размине. Излиза, че е така. Ние само повтаряме онова, което вече многократно се е случвало, като актьори, играещи една и съща пиеса.

— Но са казвали и друго — възрази Матвеев. — Ако знаем предварително какво ще стане, много неприятности бихме могли да избегнем. И затова са се обръщали към всякакви оракули и астролози. Но, уви, тези хора нищо не са могли да знаят за бъдещето.

— А сега — усмихна се Баркалов, — се появи оракул, способен да узнава бъдещето от миналото. А помислил ли сте какъв ще стане животът ни сега, когато ще знаем всичко предварително?

— Всичко ние не можем да узнаем. Можем да получим информация само за онези събития, които се намират в близост до пространствено-временната точка на предшествуващия цикъл, съответствуваща на момента на наблюдението. Но все пак нещичко наистина ще можем да знаем предварително.

— И каква полза?

— Учудвате ме, Баркалов — сухо отвърна академикът. — Като знаете, че ще загинете, ако пътувате с Южния експрес, можете да не заминете. Много просто!

— Виж за това не помислих — призна Баркалов. — А няма ли да предизвикам така някакъв парадокс, който да доведе до загиването на Вселената?

— Работата е там, че в модела, който създадохме и чиято правдивост, както сам се убедихте, бе потвърдена от експеримента, поведението на световните линии се подчинява на статистически закономерности. А щом вероятността властвува, тогава, както разбирате, са възможни значителни отклонения от средните значения.

— Значи, картините на еволюцията на Вселената не са напълно идентични в различните цикли?

— В известни предели.

— А не сте ли се опитвали да си изясните природата на тези отклонения? Какви са причините, които ги пораждат? Случайни флуктуации?

— Случайните смущения не играят съществена роля. Изчисленията показват, че подобни смущения, така да се каже от естествен порядък, доста бързо „отмират“ с течение на времето.

Сега Матвеев говореше нарочно с лекторски тон, сякаш отговаряше на въпроси след някакъв научен доклад. Явно се стремеше разговорът да не бъде толкова конкретен, за да изглади поразяващото впечатление, което направи на Баркалов неговото съобщение.

— Естествени смущения ли? — удивен попита Баркалов. — Извинете, не разбирам. А нима могат да бъдат и някакви други?

— Както успяхме да изясним, устойчивите отклонения на световните линии се пораждат само в ония пространствено-временни области, където има рязко намаление на ентропията, малко вероятно в рамките на чисто природните процеси.

— Трябва да съм доста оглупял през последния час — усмихна се Баркалов. — Все още не разбирам мисълта ви.

— Имам пред вид, че само разумни същества са способни да създават малко вероятни състояния, придружавани с рязко намаление на ентропията в някои области. В дадения случай — ние с вас.

— Ах, вие за това ли… С други думи, имал съм късмет. Благодарение на вашата теория и вашата апаратура имам възможност да се спася?

— Вие вече се спасихте — усмихна се Матвеев, като посочи часовника си. — Експресът замина преди двадесет и седем минути.

Баркалов скочи:

— Замина?… Но, Ростислав Валерианович!… Нали във влака има хора!

Матвеев пребледня.

— Представете си, за това не помислих. И наум не ми дойде — всичките ми мисли бяха съсредоточени във вас.

— Може ли да посочите района на катастрофата?

— С точност до триста километра в диагонал.

— Може би ще успеем!

— Сергей Николаевич — разпореди се Матвеев, — качете се бързо в автомобила и право на гарата при главния диспечер! А аз ще се опитам чрез нашите канали за свръзка…

Докато Баркалов стигне до главния диспечер, мина не по-малко от половин час. По пътя бе решил да не говори нищо на диспечера за цикличните модели — абсолютно невъзможно е неподготвен човек да схване изведнъж подобно нещо. Ето защо той просто каза, че в института им са получили прогноза за много голямо срутване на земни пластове в района, през който минава Южният експрес и помоли, за да се избегне катастрофата, да задържат влака.

Главният диспечер сви рамене:

— Вече ми звъни по този повод вашият академик, но уверявам ви, напразно се тревожите. Трасето минава на безопасно разстояние от планинския масив. Погледнете на картата.

„Наистина — удивен помисли Баркалов, — никакво свличане не може да преодолее подобно разстояние.“

— А какво каза академикът? — осведоми се той.

— Обеща да се обърне към вишестоящото началство. Но досега не съм получил никакви нареждания. А и да бях получил…

— Тогава какво?

— Вижте какво, с Южния експрес нямаме телеметрична връзка. Управлява го програмиран автомат — трасето е просто. Така че никакви команди ние все едно не можем да предадем.

— Как така?

— Уверявам ви, системата е абсолютно сигурна. За двадесет години не е имало даже незначителна авария. Възможността за катастрофа практически е изключена.

— А теоретически?

— Е, освен ако се разтворят небесата…

— А ако се разтворят?

— Вие знаете, че стопроцентова сигурност нямате даже в собствения си апартамент. Някакъв нищожно малък риск винаги има.

„Напразно си губя времето тук — помисли Баркалов. — Трябва да настигна експреса с колата. Ако понатисна педалите, ще успея да го настигна точно на границата на опасната зона. А там ще видя вече…“

— Разбира се, ние можем да изпратим контролен вертолет — продължи обясненията си главният диспечер, — но и той може само да извърши наблюдение. Както ви казах, този експрес няма външно управление. Но компютърът му е способен сам да прецени обстановката…

Но Баркалов вече не го слушаше. Разглеждаше висящата на стената огромна схема на железопътните линии, като се мъчеше да запомни къде минава автомобилната магистрала. После изтича бързо по стълбите, седна в колата и почти веднага даде пълна газ…

 

 

Когато до слуха на Баркалов стигна грохотът на далечно срутване, намали скоростта и се ослуша. Стихващите тътнежи се чуваха нейде отпред и вдясно от пътя.

— Странно — помисли Баркалов. — Това срутване наистина не може да повреди железопътната линия — много е встрани.

Пътят зави и пред Баркалов се откри стрелата на железопътната линия. В синевата на сгъстяващия се вечерен здрач той успя да забележи в далечината три светещи точки — светлините на препускащия подире му експрес. Експресът, в който трябваше да бъде самият той, ако през последните часове не се бе случило всичко това…

Баркалов погледна напред — натам, където във вечерния сумрак се долавяха далечните очертания на планината. Местността му се стори позната. И като натисна педала, увеличи скоростта.

Сега Баркалов се движеше така, че разстоянието между него и светлините на експреса да остава неизменно. Ако неочаквано отпред се появеше някаква опасност, имаше в запас няколко десетки секунди и можеше да предприеме нещо. Вярно е, че той не можеше даже да си представи, как щеше да помогне в този случай. Но тревогата за хората, които се намираха във вагоните на влака и нищо не подозираха за възможната опасност, го караше да препуска напред.

Отдясно се мярка знак за железопътен прелез и Баркалов трябваше да намали скоростта, а после и да натисне спирачката: пътят бе преграден с бариера.

Прелезът беше на отклонението, което минаваше вдясно от основната линия и спуснатата бариера разтревожи Баркалов. Щом експресът се приближаваше по основната железопътна линия, страничното отклонение трябваше да бъде свободно. При тези обстоятелства преграденото с бариерата шосе изглеждаше някак противоестествено.

Нейде отзад се зачу нарастващо бръмчене и над главата на Баркалов премина вертолет.

— Академик Матвеев действува — мина през ума на Баркалов. Но в същия миг той видя нещо, от което сърцето му изстина и кръвта нахлу в главата му.

По страничното отклонение по наклона стремително се движеха към прелеза три товарни вагона.

— Ето каква била работата! — мигновено съобрази Баркалов. — Нейде там в планината срутването е разкъсало товарната композиция и трите последни вагона, набирайки скорост, сега се носят към главната железопътна линия.

Баркалов хвърли поглед към светлините на приближаващия се експрес и безмилостно ясно си представи какво ще стане след няколко десетки секунди. Товарните вагони щяха да стигнат основната железопътна линия точно в момента, когато експресът ще мине през разклона. Страничен удар и… Баркалов си спомни картината, която бе видял на екрана — камарата от качени един върху друг изпомачкани вагони, телата на убитите…

Вертолетът направи кръг, върна се обратно и увисна над разклона: явно пилотът бе осъзнал, че катастрофата е неизбежна.

— Но от вертолета нищо не могат да направят — спомни си Баркалов думите на диспечера.

А в това време експресът и товарните вагони неотклонно се сближаваха. Сега вече бе ясно, че пътническият влак няма да успее да изпревари спускащите се по отклонението вагони. Баркалов трескаво търсеше изход от положението…

Решението дойде в момента, когато тъмните силуети на товарните вагони безшумно нараснаха и почти наближиха самия прелез. Баркалов даде газ и автомобилът, блъскайки бариерата, излезе на прелеза и прегради пътя. Баркалов не успя да изскочи…

Стържене на метал раздра вечерната тишина. Помитайки колата, товарните вагони все още продължаваха да се движат. Но скоростта им бе намаляла. И когато вагоните, влачейки пред себе си останките на автомобила, стигнаха главната линия, пътническият експрес вече бе отминал. Катастрофата, повтаряща се може би безброй пъти в предишните цикли от съществуването на Вселената, този път бе предотвратена…

— Баркалов все пак загина — каза академикът на заседанието на съвета, — но загина не подчинил се покорно на установения веднъж завинаги ход на събитията, а съумял да се намеси в този ход и да го измени. Той не успя да довърши новата си теория. Но с цената на живота си запази за бъдещето живота на стотици хора, способни да създадат много повече, отколкото може да направи един човек. И още нещо… Баркалов доказа, че протичането на явленията е подвластно на човека и каквито и събития да са ставали в предишните цикли, нашето бъдеще зависи само от нас. Нека бъдем оптимисти!

Край
Читателите на „Ако знаехме предварително“ са прочели и: