Джак Дю Брул
Реката на тайните (6)

Кристобал, Панама

Мърсър не се измъчваше от клаустрофобия и мракът в затвореното пространство не му въздействаше — в противен случай нямаше да стане минен инженер. Но мразеше дезориентацията и неизвестността. Внезапният завой на мощния мотокар залепи и него, и Лорън за стената на контейнера, а трясъкът, когато ги стовариха на вагона, направо ги оглуши.

— Какво ли ще последва? — възнегодува Лорън от тъмния ъгъл, където бе паднала.

Дизеловият локомотив дръпна двайсетте вагона и влакът се разтресе. Мърсър, който току-що бе станал, усети, че подът се изплъзва под краката му, падна по гръб и изруга.

— Трябваше да се сетя. — Лорън запали инфрачервено фенерче. На блясъка му косите й изглеждаха мастиленочерни.

— Роди не е ли казал на водача на мотокара да е по-внимателен?

— Би трябвало. — Лорън запълзя по пода и седна до Мърсър. Влакът отново се разтресе. — Имам чувството, че се намираме в центрофуга.

Колелата затракаха по релсите като метроном. Мърсър обичаше този ритъм и за известно време можеше да забрави къде е и какво се готви да направи.

Разполагаха с деветдесет минути, преди товарният влак да стигне до пристанището на „Хачърли“ в Балбоа. Там последните два вагона щяха да бъдат откачени, а останалите щяха да продължат до по-голямото пристанище по-нататък по Канала. Бяха обсъждали плана си два дни и се бяха запознали с разположението на съоръжението на „Хачърли“, начертано от Виктор, братовчеда на Роди. Лорън дори бе завела Мърсър на стрелбище, за да провери твърденията му, че умее да борави с оръжие. Макар че тя се представи по-добре от него в стрелбата на далечно разстояние, той инстинктивно улучваше внезапно появилите се мишени.

Нямаше какво да правят през следващия час и половина, нямаха и желание да разговарят. В мислите си Мърсър се върна двайсет часа назад, когато бе отишъл в един японски ресторант с Мария Барбър.

Храната беше вкусна, но мислите за китайската компания „Хачърли“ оставяше в устата му горчив привкус. Мърсър вече се чувстваше достатъчно силен, за да проникне в пристанището, но Виктор Херара щеше да е на смяна чак следващата нощ, така че разполагаше с една свободна вечер. Надяваше се да я прекара с Лорън, но дългът го принуди да се обади на Мария. Изминала бе седмица, откакто тя бе научила за смъртта на съпруга си, и макар да бе останал с убеждението, че загубата не я е разстроила, той реши, че трябва да се срещне с нея. Не харесваше Мария, нямаше й доверие и не би й се обадил, ако не беше съпруга на негов приятел.

Мария отговори по телефона толкова весело, че той едва не прекъсна връзката.

— Здравей, Мария. Обажда се Филип Мърсър.

— Кой? 0, Мърсър. Къде беше? Цяла вечност чакам да ми звъннеш.

Приповдигнатият й глас го накара да си помисли, че е пияна.

— Имах проблеми със стомаха — предпазливо отговори той.

— Но сега се чувстваш по-добре, нали? Обеща ми да излезем някъде, когато дойдеш.

Мърсър си спомни, че трябваше да се срещнат на опело за съпруга й, но тя нямаше предвид това.

— Свободен ли си довечера? — попита Мария.

За него остана загадка защо отговори „да“.

— Чудесно. Къде си отседнал? Ще дойда да те взема.

Мърсър знаеше много добре защо не отговори на този въпрос. От предишните им разговори бе разбрал, че тя обича богатството, и ако научеше, че е отседнал в „Сезар Парк“, нямаше да се отърве от нея.

— В едно общежитие, пълно с доброволци от мироопазващите сили, близо до някаква автобусна спирка. Доста неприятно място.

— Аха. Обичаш ли японска храна? Обожавам как готвят пред теб и правят номера с ножове.

— Да, би било чудесно.

Тя му каза адреса на „Гинза Тепаняки“ и добави, че ще е там в осем.

Когато Мърсър влезе в ресторанта, Мария седеше на бара и щом го видя, изписка радостно, сякаш бяха любовници, които не са се виждали отдавна. Блузата й бе разкопчана и сутиенът и част от гърдите й се виждаха. Джинсите й бяха тесни и плитки и разкриваха прелестите й в очевидна показност на сексуалната й принадлежност. Мърсър почувства моментна животинска възбуда и се ядоса на себе си. Мария не само беше съпруга на Гари, но и подобна мисъл беше откровено вулгарна. Той избърса червилото и пръските от слюнката й от лицето си и не обърна внимание на обезпокоеното й изражение, че в последния миг е извърнал лице.

Седнаха на голяма маса заедно с неколцина бизнесмени от Германия, които пиеха саке в малки чашки. Отначало Мария се забавляваше от уменията на главния готвач с ножа, но когато младият азиатец не успя да улови скарида в шапката си, ядосано го нахока на испански. Щеше да направи и сцена, ако сервитьорката не бе пристигнала с третия й коктейл. Мърсър бе отпил само една малка глътка от бирата си.

— Искаш ли да ти разкажа за погребението на Гари? — попита той, защото Мария не спомена нищо по въпроса.

— Ами да.

Мърсър вече бе решил да не й казва истината, защото знаеше, че не я интересува. Освен това не искаше да й дава повод да се срещнат отново.

— Мина добре. Полицаите пристигнаха няколко часа, след като ти замина, и решиха, че е било атака на бунтовници. Преследването ми в Париж и убийството на Гари са нещастни случаи, между които няма връзка. Придружих тялото на Гари до Ел Реал, а пазачите, които наех, останаха. Не знам защо. Никой не ми каза.

— И нито следа от съкровището на Гари? — Мария не успя да прикрие алчността в привидно безразличния си тон.

Мърсър поклати глава.

— Виж какво, винаги съм харесвал Гари. Той беше добър човек. Но никога не съм вярвал, че съществува съкровище. Казах му го, когато продаде златната си мина в Аляска и започна да търси изчезнали селища и богатства. Мисля, че дълбоко в душата си и той го знаеше, но се занимаваше с това, защото му доставяше удоволствие. Такъв си беше.

— Да — съгласи се тя с нотка на съжаление, но не за странния си съпруг, а за себе си. — А дневникът, който искаше Гари?

— А, това ли? — равнодушно каза Мърсър. — Във Вашингтон е. Обзе ме параноя и не исках да го донеса в Панама, докато не разбера какво се е случило с Гари, затова го изпратих в Щатите. Сега това ми се струва смешно. Ако искаш, ще ти го изпратя, когато се върна у дома.

Очите й обходиха помещението, сякаш обмисляше отговора си.

— Дневникът беше важен за Гари, не за мен.

— Разбирам.

— В Ел Реал ли се разболя? — попита Мария, за да смени темата.

— Докато пътувах със самолета за Панама Сити. От летището отидох право в болницата. Изписаха ме преди два дни.

— Горкичкият. — Тя сложи ръка на коляното му. — Ще останеш ли в Панама?

Мърсър се премести, доколкото позволяваше тясната пейка.

— Няма причина. Утре сутринта заминавам.

— Тогава ни остава само тази нощ.

Загатнатата покана го накара да се почувства неудобно.

Догади му се.

— Не мисля — като се мъчеше да прикрие отвращението си, каза той. — Самолетът ми излита рано и…

— Защото бях съпруга на Гари?

— Да.

Мария запали цигара.

— А той помисли ли за мен, когато отиде в джунглата и харчеше пари, които трябваше да са мои?

— Не знам какво се е случило между теб и Гари, Мария, но искам да се прибера у дома и да го запомня такъв, какъвто го познавах.

— А аз? — Блясъкът от алкохола в очите й стана безумен. — Как ще запомниш мен? Ще мислиш ли как Гари ме остави почти без пукната пара? Вдовица без бъдеще?

Сприхавостта й му омръзна. Мърсър си спомни сълзите й, когато стигнаха до лагера на Гари, и разбра, че истинският й облик е сегашният. Типично за Гари. Той бе искал да спаси едно бедно момиче от предградията, а си бе докарал на главата истинска кучка. Мърсър сложи няколко банкноти на масата и стана.

— Нещо ми подсказва, че ще се оправиш.

И излезе от ресторанта, последван от пронизителните й ругатни.

Свирката на влака стресна Мърсър и го върна в реалността. Той докосна лицето си там, където го бе целунала Мария, и сякаш отново усети устните и върха на езика й, и потрепери.

— Добре ли си? — попита Лорън Ваник. — Дори тук в тъмното мога да кажа, че нещо те измъчва.

Мърсър я погледна. Колко различни бяха двете жени. Лицето на Лорън бе осеяно с тъмночервени отблясъци от фенерчето и непрогледни сенки. Косите й бяха прибрани под шапката с козирка, подхождаща на черното й бойно облекло. Тя бе извадила огледало и бе започнала да слага на лицето си камуфлажна боя.

— Мислех за моя приятел Гари и съпругата му. — Той оправи алпинисткото въже, закачено на колана му.

— Доколкото разбирам, срещата не е минала добре.

Мърсър ней бе разказал подробности.

— Не беше среща, а само тъжно събиране. Питам се дали Гари е знаел що за човек е тя, или Мария го е криела в дните, когато се е прибирал вкъщи.

Лорън му подаде камуфлажния грим.

— Такава силна манипулаторка може да скрие истинската си същност толкова лесно, че това се превръща във втора природа. И ми е неприятно да ти го кажа, но повечето мъже не виждат признаците. Друга жена веднага би забелязала фалша, но за мъжете е характерно да не търсят дребни издайнически знаци. Повярвай ми, твоят приятел е умрял с мисълта, че има идеална съпруга.

Разговорът свърши, защото усетиха, че влакът намалява скоростта.

— Приближаваме се — прошепна Мърсър.

Минаха десет минути, докато последните вагони бяха откачени от композицията и вкарани в главния двор на „Хачърли Консолидейтид“. От време на време се чуваха викове. След това се разнесе трясък на метал, контейнерът бе поставен на мотокара и отново потеглиха. Надяваха се, че ги вози Виктор Херара. Ако нещо се бе объркало и той не беше единственият шофьор, който да вкарва товарите в пристанището, лесно можеше да се озоват затворени в един от стотиците контейнери на някой кораб на път за Западния бряг или дори Азия.

След като подскача по безброй прелези и дупки в настилката, мотокарът най-после стигна до крайната си цел и контейнерът бе спуснат на асфалта. Лорън угаси фенерчето. Стори им се, че чакаха цяла вечност, докато Виктор удари с чук по контейнера — сигналът, че няма опасност.

След миг вратата се отвори и Мърсър излезе във влажната нощ. Пред тях застрашително се извисяваше кран — стрелата му приличаше на средновековен таран. Наоколо се издигаха редици контейнери. В далечината Мърсър видя един от складовете, които Виктор бе начертал на картата, и се ориентира за разположението на пристанището. Виктор ги бе закарал там, където „Хачърли“ складираха празните контейнери — асфалтирано поле, простиращо се на километри.

Виктор беше по-едър от братовчед си и имаше мръсна коса, вързана на опашка, и начумерено изражение. Двамата с Лорън тихо разговаряха. Виктор пушеше и непрекъснато поглеждаше през рамо към мястото, където се работеше, обезпокоен, че няма оправдание защо е закарал контейнера толкова далеч, ако някой надзирател го попита.

— Si, si. Gracias — Лорън се обърна към Мърсър, после погледна към кабината на крана. — Провървя ни. Виктор казва, че в най-малкия склад се извършва някаква голяма операция. През последните две седмици „Хачърли“ опразнили сградата и не позволяват на никого да влиза там, с изключение на неколцина китайски работници. Снощи китайски кораб е докарал огромен товар. Виктор смята, че ще го пренасят тази нощ.

— Знае ли какъв е товарът?

— Няма представа, но каза, че охраната на склада била засилена.

Мърсър си припомни подробния чертеж на Виктор.

— Чакай малко. Най-малкият склад е онзи, който е изолиран от останалите и е ограден със стоманена мрежа с бодлива тел отгоре, нали?

— Да.

— По дяволите! — Мърсър разсъждаваше трескаво и когато му хрумна идея, вдигна глава. Някъде в мрака над тях бяха тежките стоманени въжета на крана, кръстосващи се над пристанището като паяжина. — Попитай Виктор дали въжетата стигат до склада.

— Да — преведе Лорън. — Едното минава пред сградата.

— Може ли да се покатерим горе, да стигнем до главното въже и после да минем над оградата и да се приближим до склада?

Лорън зададе въпроса на панамеца и после преведе отговора.

— Да, но въжетата са на двайсет и пет метра над земята и са далеч от контейнерите и превозните средства.

Виктор добави нещо и Лорън пребледня под камуфлажната боя.

— По дяволите. Системата е от две въжета за куките на контейнерите и кабел, по който минава електричество.

Рискованите им намерения изведнъж станаха двойно по-опасни.

— Питай го дали има друг начин.

Виктор погледна Мърсър в очите и каза: „Не“.

— Страхуваш ли се от височини? — попита Мърсър и Лорън завъртя глава. — А от електричество?

Този път тя кимна.

— И аз — каза Мърсър. — Кога ще дойде влакът, който ще ни върне в Кристобал?

— След два часа.

— Кажи на Виктор, че ще го чакаме.

Преди да тръгнат да търсят кула, Виктор им даде кожени ръкавици.

Щом напуснаха относително спокойната безлюдна складова зона, Мърсър започна да усеща напрежение. Трийсет пазачи патрулираха на пристанището. Имаше и десетки работници. Всеки от тях можеше да вдигне тревога. Като се имаше предвид онова, което знаеше за компанията, Мърсър се съмняваше, че „Хачърли“ ще ги пуснат да си вървят само със строго предупреждение. По-скоро щяха да им връчат еднопосочен билет за Китай в запечатан контейнер.

Извади пистолета си и провери дали заглушителят е завинтен добре. Лорън мълчаливо вървеше до него.

Пребориха се с инстинкта си да се покатерят на първата кула, която видяха — трябваше да се приближат до склада по най-краткия път. Лорън го потупа по рамото и посочи редица камиони, осигуряващи им частично прикритие. Стъпка по стъпка се придвижиха по откритото пространство от напукан асфалт, като се оглеждаха за пазачи. В далечината блестяха светлините на товарния кораб на кея. Подемните кранове товареха контейнери в трюма. Във въздуха се носеше парлива миризма на дизелово гориво.

Промъкнаха се покрай камионите предпазливо и безшумно и когато стигнаха последния, видяха, че трябва да прекосят няколко коловоза. Докери в черни работни дрехи закачаха локомотив на светлината на няколко прожектора.

Мърсър легна по корем и запълзя по чакъла, претърколи се през последната релса и се скри в храстите, които бяха пуснали корени в напоената с машинно масло земя. Лорън го настигна точно когато покрай тях мина малък мотокар.

— Господи — задъхано каза тя. — Появи се изневиделица.

— Колкото повече се приближаваме до склада, толкова по-оживено ще става.

Преминаването на друг мотокар ги принуди да залегнат в храстите. Рискът да ги разкрият се увеличаваше и Лорън предложи да се покатерят на следващата кула, която видят. Мърсър се съгласи.

Най-близката подпорна структура на кулокрана беше на петдесет метра. Те излязоха от укритието и хукнаха с всички сили към редица контейнери, намиращи се на половината път до целта им. На десетина метра от най-близкия контейнер Мърсър видя мъж, който внезапно се появи от отсрещната страна, и насочи пистолета си, когато докерът вдигна глава.

После отпусна беретата. Не можеше да застреля невъоръжен човек. Затича към него. Панамецът отвори уста да извика и да предупреди останалите работници, но Мърсър се хвърли напред, блъсна го в гърдите и го прикова към контейнера. Човекът се преви на две и се задави, опитваше се да си поеме въздух. Лорън дотича, удари го по главата с пистолета си и мъжът се свлече.

— Благодаря. — Мърсър пусна изпадналия в безсъзнание работник и се надигна.

Двамата с Лорън скриха панамеца между два контейнера и се спотаиха в сенките, за да видят дали някой не ги е забелязал. Всичко изглеждаше спокойно.

Кулата приличаше на радиоантена. На върха имаше скрипци и уреди за управление на крана. Като цяло приличаше на скиорски лифт. Мърсър и Лорън прибраха оръжията си и започнаха да се катерят по вградената стълба. Съоръжението беше съвсем ново и още не бе ръждясало от тропическата влага. На височина двайсет и пет метра намериха опорна точка и удобна позиция, за да се ориентират.

Отвъд пристанището се намираше Панамският канал, а на отсрещната страна се виждаше друг док. По канала минаваше кораб на път за първите шлюзове при Мирафлорес. Светлините му се отразяваха в тъмната вода. Зад тях беше Куори Хайтс, бившият щаб на Южното командване на Съединените щати. За да стигнат до целта си, Мърсър и Лорън трябваше да преодолеят триста метра и да минат през още няколко кули. Складът беше отдалечен от останалите, беше ограден със стоманена мрежа и целият, с изключение на покрива, бе осветен от прожектори. Макар да беше по-малък от другите, ширината му беше трийсетина метра, а дължината поне четири пъти повече.

Мърсър разгледа мрежата от въжета и кабели. Двете главни чезнеха в мрака и бяха опънати на разстояние шейсет сантиметра едно от друго. Отблизо изглеждаха дебели и солидни, стегнати плетеници от метални нишки, толкова опънати, че приличаха на железни прътове. Но когато погледна над пристанището, въжетата се превърнаха в ефирна паяжина.

— Готова ли си? — попита Мърсър, след като си поеха дъх.

— Забеляза, че използват тази система, нали? — Лорън посочи един контейнер, който безшумно се движеше в мрака, вдигнат от куките на крана, минаващ по въжетата.

— Виктор каза, че складът е изолиран. Съмнявам се, че преместват контейнери там.

— Надявам се. — Тя предпазливо стъпи на двете въжета и се наведе, за да се хване за тях. Електрическият кабел лекичко бръмчеше над рамото й.

— Внимавай да не се доближаваш до него — предупреди я Мърсър и я последва. — Тялото ти може да предизвика волтова дъга.

Въжетата бяха намазани с грес и всяка стъпка изискваше внимание, преди да преместят тежестта си. Ръкавиците им станаха хлъзгави и те ги свалиха. Движеха се по въжетата като маймуни, без да се осмеляват да погледнат надолу към земята, която се намираше на осем етажа под тях. Работниците продължаваха да изпълняват задълженията си, без да поглеждат нагоре, към тъмните сенки, промъкващи се по въжетата.

Когато стигнаха до следващата кула, Мърсър погледна часовника си. От пристигането им в пристанището бе изминал половин час. Ако действаха с тази скорост, щяха да имат само няколко минути да огледат склада.

— Знам — каза Лорън, когато видя изражението му. — Ще се опитам да побързам.

Гърбът на Мърсър се схвана и краката му се разтрепери ха от наведеното положение на тялото му. Той погледна надолу и видя въоръжен пазач, който спря между контейнерите и запали цигара. Оранжевият пламък на кибритената клечка изглеждаше далечен като падаща звезда. Мигът на невнимание стана причина Мърсър да стъпи накриво и кракът му се изплъзна от въжето.

Докато политаше надолу, тялото му се усука и той бе принуден да пусне едното въже. Увисна на една ръка и ужасен видя, че ръкавицата падна от джоба на камуфлажното му облекло и тупна на пет крачки от пазача. Китаецът бавно се огледа, после сви рамене и дръпна от цигарата.

Пристъпът на паника зареди Мърсър с адреналин и той посегна да хване въжето с другата си ръка. За щастие трескавите му усилия не го разклатиха и не изложиха на опасност Лорън. Всъщност тя изобщо не разбра, че Мърсър едва не е паднал. Като дишаше тежко, той преметна крак над въжетата, изтегли се нагоре и ги възседна.

Лорън най-после се обърна.

— Хайде. Нямаме много време.

— Идвам — измърмори Мърсър.

След десет минути минаха над стоманената мрежа около склада и забелязаха, че пазачите са разположени по периметъра и до единствения портал. Пред главния вход на сградата бръмчаха моторите на редица големи самосвали.

Покривът се намираше на десетина метра под тях. Мърсър издърпа въжето, закачено на гърба му, направи примка в единия край, спусна я към склада, разклати я и след десетина опита най-после успя да я закачи около един от отдушниците.

— Не ставаш за каубой — подразни го Лорън.

Той я погледна намръщено, но добродушно, дръпна, за да затегне примката, после завърза другия край за стоманеното въже — нали след като се спуснеха на покрива, трябваше да се покатерят нагоре.

Някакъв блясък привлече вниманието му, Мърсър вдигна глава и видя, че към тях се приближава кран, досущ механичен паяк, дебнещ жертвата в паяжината си. В щипците си държеше огромен контейнер. Плъзгаше се почти безшумно по въжетата и прожекторът заслепи Мърсър. Въжетата започнаха да треперят.

— По-живо, Лорън!

Разполагаха с няколко секунди, преди кранът да ги събори или да ги смаже под колелата си.

Без да се колебае, тя се хвана за въжето и се спусна. Мърсър я последва.

— Не спирай — изсъска той. — Кранът ще пререже въжето.

Лорън стигна до покрива. Мърсър погледна нагоре. Първото голямо метално колело се приближи до възлите на въжето. Кранът дори не потрепери. Острите като бръсначи колела прерязаха въжето. Мърсър падна на покрива, като приклекна, за да омекоти удара.

Лорън запази хладнокръвие и издърпа въжето, преди да е увиснало пред отворената врата под тях. После попита:

— Добре ли си?

— Ще бъда, когато се измъкнем оттук. — Мърсър вдигна глава. Кранът спря над последния самосвал. Кабелът беше безнадеждно далеч. Бяха хванати в капан.

Капитан Ваник изглеждаше невъзмутима.

— Основно правило: плановете се объркват веднага щом започнат да се осъществяват. Да отидем да огледаме склада. След това ще мислим как да се измъкнем.

Тя се премести, за да не я освети прожекторът долу, и намери отдушник на покрива. Мърсър се приближи до нея. Чувстваше се безсилен. През отдушника видя, че складът е пълен с контейнери. По бетонния под се разхождаха мъже във военни униформи. Китайци. Мърсър и Лорън се придвижваха от отдушник на отдушник, докато не стигнаха до другия край на склада. Под тях имаше тъмно второ ниво, пълно с големи сандъци, наредени почти до тавана.

Мърсър завъртя капака на отдушника, спусна се през него и извади пистолета си. Лорън го последва и двамата допълзяха до перилата над главното ниво. До едната стена бяха паркирани няколко грамадни камиона с осем колела — Мърсър никога не бе виждал такива. Имаше и големи жълти мотокари. Покрай другата стена бяха натрупани камъни и чакъл. Купчината стигаше до тавана. До нея бе спрял багер.

В разчистеното пространство в средата на сградата работниците товареха пакети с нещо тежко. Охраняваха ги шест-седем пазачи, въоръжени с пушки. Двама мъже в костюми наблюдаваха работата от разстояние и разговаряха, доближили глави. Всички бяха китайци.

— Въоръжени са с новите китайски щурмови пушки тип-87, копие на британските „Енфилд SA-80“ — прошепна Лорън. — Забележи, че пълнителят е поставен зад спусковия механизъм, та оръжието да е по-компактно.

Мърсър не каза нищо. Мълчаливо наблюдаваше сцената.

— Какво товарят? — попита Лорън, когато видя, че той се интересува повече от работниците, отколкото от войниците.

Всеки взимаше по нещо от купчината на пода и с усилие го пренасяше в пикапа. Пакетите бяха малки, но тежки.

— Злато — с прегракнал глас отговори Мърсър.

Един надзирател разви едно блокче и то заблестя с непогрешимия жълт цвят на златото. Лорън ахна. Мърсър бе виждал необработени златни бучки и слитъци в големите мини в Южна Африка, но въпреки това гледката го заплени. Той набързо изчисли, че стойността на кюлчетата възлиза на четирийсет милиона долара. Едва тогава забеляза, че пикапът всъщност е бронирана кола.

— Това ли е съкровището, което е търсил приятелят ти? — прошепна Лорън.

Мърсър кимна.

— Сигурно са го намерили, докато съм бил в болницата, и вече са го претопили. Количеството е огромно, затова някъде в сградата трябва да има пещ. Ето защо не пускат тук панамци.

— А товарът, който Виктор каза, че е пристигнал снощи?

— Нямам представа.

Надзирателят каза нещо на работника и двамата се засмяха. Кюлчето злато се присъедини към другите в микробуса.

— Ще изнасят златото от Панама?

За Мърсър в това нямаше логика.

— Защо да си правят труда да осигуряват бронирана кола, когато могат да го натоварят на кораб, заминаващ за Шанхай? Мисля, че ще го прехвърлят в банка.

— Защо? — попита Лорън, но Мърсър не знаеше отговора на този въпрос. — Има и още нещо, върху което трябва да помислим. Щурмовите пушки на пазачите се произвеждат само за китайските елитни части, като първите подразделения, които изпратиха в Хонконг след предаването му от Британия през 1997 година.

Мърсър не разбра какво има предвид.

— Какво искаш да кажеш?

— Че операцията вероятно е одобрена от китайското правителство.

Той знаеше, че след търговията с наркотици, вторият по големина източник на незаконна печалба в света е контрабандата с предмети на изкуството и антики. Този бизнес носеше милиарди долари, не привличаше голямо внимание от страна на медиите и не изискваше кой знае какви ресурси. Най-често се извършваха фалшификации и кражби, но ограбването на археологически разкопки бързо се превръщаше в изключително доходен бизнес, особено в Южна и Централна Америка, където правителствата нямаха средства да охраняват стотиците новооткрити обекти. В повечето случаи извършителите бяха местни жители, които открадваха един-два предмета от някоя гробница и веднага ги продаваха за нищожна част от реалната им стойност.

Изглеждаше логично някой с връзки и богатство да действа в по-голям мащаб и да организира системни грабежи. Мърсър реши, че са попаднали на такъв случай. Като се имаше предвид и нападението в Париж, съперникът на Гари Барбър за Два пъти откраднатото съкровище сигурно беше някой корумпиран бизнесмен. Жан-Пол Дерозие бе споменал, че някакъв китайски богаташ изкупувал всички документи, свързани с въпроса. Тази идея бе подкрепена, когато Роди Херара им каза, че хеликоптерът е собственост на „Хачърли Консолидейтид“. Разкритието на Лорън, че само правителствени войски разполагат с оръжия като тези на охраната, затвърди предположението му.

Напрегнатият й поглед накара Мърсър да повярва в това заключение и да преосмисли предишните си изводи. Предположението на Роди, че Лиу има влияние в китайското правителство, бе подминато без коментар, но сега придобиваше нов смисъл. От зората на цивилизацията правителствените служители ограбваха съкровищата на народите си. Преживяванията на Мърсър в Африка го караха да мисли, че това е почти задължително. По време на почивка в Египет тази година той бе научил, че гробниците в Долината на царете са плячкосвани скоро след погребенията от крадци, обикновено хора на градоначалника на Луксор, най-близкия град. Историята бе доказала, че само фараонът Тут се е отървал от добре организираните им набези.

Но ако китайското правителство наистина стоеше в дъното на този заговор, тогава те не бяха по-различни от нацистите, които бяха ограбили произведенията на изкуството от музеите по време на окупацията на Европа. Международното право по въпроса за откритите археологически съкровища беше неясно по отношение на произхода на плячката. Мърсър нямаше представа кой притежава правата над Два пъти откраднатото съкровище — Перу, откъдето произхождаше, или Панама, където бе останало скрито в продължение на столетия, но беше сигурен, че не е Китай.

Онова, на което бе свидетел, го изпълни с възмущение. Освен незаконната печалба, безпокоеше го унищожаването на древните реликви, които по всяка вероятност бяха открити край вулканичното езеро. Артефактите представляваха прозорец към миналото, а бяха претопени в безлични кюлчета, за да може някое китайско величие да ги добави към богатството си. Пръстите му неволно стиснаха пистолета. Лорън сложи ръка върху тях, за да му попречи да направи нещо безразсъдно.

— Да се махаме оттук.

— Как ще се измъкнем?

Тя за пореден път огледа сградата. Мърсър сякаш усещаше съсредоточеността й и виждаше как мислено преценява бягството, бързината и шансовете за успех. Тя отговори само след няколко секунди.

— Между купчината камъни и стената има проход, който стига до предната врата. Няма да ни усетят, ако пълзим безшумно.

— А външната ограда?

Ваник вече имаше готов отговор.

— Не видях изолация, така че по нея не минава електричество, а бодливата тел е поставена под такъв ъгъл, че да попречи на хората да влизат, а не да излизат. Ще се прехвърлим без проблеми.

Мърсър отново надникна долу. Въпросът беше как да се доберат до прохода. Сандъците им пречеха да се приближат до стената, да прескочат купчината и да се приземят зад нея. Колкото и далеч да скочеха, щяха да стъпят на откритата страна на купчината и китайците щяха да ги видят. Беше ужасно рисковано, но нямаха друг избор.

— Добре — съгласи се Мърсър. — Изчакай, докато гледат на другата страна, и скачай. Но внимавай, защото чакълът не е улегнал и може да потънеш като в плаващи пясъци.

— Ясно.

Тя изчака подходящия момент неестествено спокойно, приклекна и скочи. Движенията й бяха грациозни като на гимнастичка. Тупна на пет крачки от върха на купчината, но затъна до коленете в камъните. Мърсър скочи след нея и се приземи с разперени ръце, за да разпредели тежестта си равномерно. Дръпна Лорън за ръката и започна да се катери към върха. Гърдите го заболяха от падането, дрехите му се напълниха с камъчета и прахоляк. Няколко камъка се изтъркаляха на бетонния под, Мърсър се прехвърли от другата страна на купчината и почти бе издърпал и Лорън, когато чу вик. Бяха ги забелязали.

Очакваше, че на пазачите ще им трябват няколко секунди да се организират, но те откриха огън мигновено. Изстрелите отекнаха силно в затвореното пространство. Лорън се запързаля надолу. Куршумите разпръскваха чакъла и разрушаваха заострения връх на купчината. По гърба й се посипа дъжд от камъчета. Въздухът се изпълни с прах и отломки. После оглушителната канонада внезапно спря. Лорън застина неподвижно и Мърсър се приготви да я бутне напред, когато над тях се появи човек — беше се изкатерил по чакъла. Беретата със заглушител на Лорен изпука и мъжът падна, като изстреля откос с автоматичната си пушка. Изведнъж затрещяха десетки оръжия.

— Ще дойдат и други — припряно предупреди Лорън.

Тръгнаха напред. Лорън държеше на прицел пространството отпред, а Мърсър се съсредоточи върху ръба на купчината и тила.

Над върха на двайсет метра зад тях се появи глава. Мърсър стреля и се приготви за ответен огън, но вместо да използва пушката си, китаецът хвърли граната, която описа широка дъга във въздуха — явно искаше да я хвърли пред тях. Гранатата обаче падна точно на върха на купчината, търколи се от другата й страна и тупна до бронираната кола. Разнесоха се крясъци, последвани от силна експлозия, която разтърси целия склад.

Мърсър и Лорън скочиха и с всички сили побягнаха към изхода. Лорън стреляше, за да прикрие оттеглянето им. Втора граната се взриви зад тях в облак от чакъл, който се разпръсна във всички посоки.

Двамата паднаха на пода, скочиха веднага, скриха се зад багера и изхвърчаха през отворените врати на склада. Лорън смени пълнителя на пистолета си, без да забавя крачка. Експлозиите на двете гранати сигурно щяха да докарат подкрепления, а трябваше да преминат две огради.

— Какво ще правим? — задъхано попита тя.

— Насам! — отговори Мърсър веднага щом излязоха от склада.

Въоръжените мъже, поставени на пост при портала, тичаха да проверят какво става. Мърсър се хвърли под един от самосвалите, паркирани до сградата, и изскочи от другата му страна. Погледна в страничното огледало на камиона и видя, че зад волана няма никого. Отвори вратата, бутна Лорън в кабината и викна:

— Наведи се! — После включи на скорост и настъпи педала на газта.

Кабината се разтресе и предната броня закачи камиона пред тях.

— Знаеш да караш, нали? — попита Лорън съвсем спокойно.

— Мълчи — каза той, смени още две скорости и подкара към портала.

Когато войниците в склада осъзнаха, че плячката им се измъква, камионът вече минаваше през оградата. Китайците стреляха, но куршумите рикошираха в дебелата обшивка на камиона като в броня на танк. В огледалото Мърсър видя огнените езици, излизащи от оръжията. В следващия миг куршум разби стъклото. А после отминаха стоманената мрежа и се озоваха в главната част на пристанището на „Хачърли“.

— Трябва да стигнем до външната ограда. — Лорън избърса с ръкав камуфлажната боя и потта от лицето си.

— А сега накъде? — Мърсър свърна покрай няколко контейнера, разпръсквайки работниците, които помагаха на шофьора на един мотокар. Въпреки изстрелите обикновените работници сигурно не знаеха, че в пристанището има неканени гости.

— Ще се върнем там, където ни остави Виктор. Мястото ми се струва изолирано.

Мърсър рязко завъртя волана. Гумите изсвириха пронизително и за миг камионът се наклони на една страна. Стреснатите работници и пазачи около тях ги гледаха с широко отворени очи. Един пазач сигурно получи обаждане по радиостанцията си, защото изведнъж започна да стреля по камиона.

— Погнаха ни.

Движеха се бързо и Лорън не можеше да се прицели точно, затова бягството беше единственият им изход. Мърсър криволичеше насам-натам, но макар и празен, камионът беше тежък и трудно управляем. Навсякъде ги чакаха войници.

Предното стъкло се напука от куршумите. Няколко гуми бяха спукани. Мърсър се насочи към паркинга, където имаше контейнери, и потърси укритие.

Имаше чувството, че бяга в лабиринт. Редиците контейнери се пресичаха под прави ъгли, оформяйки тесни проходи, които сякаш не водеха доникъде. Мърсър не виждаше дали се движи в правилната посока. Пътеката беше твърде тясна, за да завие и да се върне, затова той продължи да кара навътре в лабиринта с надеждата да забележи изход в многобройните разклонения.

— Господи! — извика Лорън и с трепереща ръка посочи напред.

Яркозелен контейнер връхлиташе право към самосвала. Над него се виждаха неясните очертания на кабелния кран. Контейнерът бе спуснат само на метър-два над земята. Нямаше начин да избегнат челния сблъсък. Макар пристигането им на пристанището да бе останало незабелязано, Мърсър огорчено осъзна, че камерите за наблюдение са проследили бягството им.

Удари спирачки и нарочно блъсна камиона в едната стена от контейнери, като блокира пътеката. Летящият контейнер беше на петнайсет метра и безшумно се носеше към тях.

— Скачай и бягай към него.

— Да не си полудял? — изкрещя Лорън.

— Скачай. — Мърсър се пресегна над коленете й, отвори вратата от нейната страна и я блъсна навън.

Скочи след нея, хвана я за ръката и хукна към контейнера, който вече беше само на няколко метра от тях. Разстоянието между контейнера и земята беше шейсет-седемдесет сантиметра и ако разбереше какво са намислили, невидимият кранист щеше да пусне контейнера върху тях със силата на хидравлична преса. Мърсър затаи дъх и се хвърли на земята, като дръпна и Лорън.

Дъното на контейнера прелетя на два-три сантиметра над тях и вдигна прахоляк от асфалта. Във въздуха се разнесе миризма на стара ръжда. А после контейнерът вече беше зад тях. Мърсър се изправи без да пуска Лорън, и побягнаха, без да се обръщат.

Контейнерът се движеше само с двайсет километра в час, но пък тежеше четирийсет тона. Блъсна единия край на огромния камион, откъсна предното колело и изкърти шестнайсетцилиндровия двигател. От няколко места изригнаха фонтани от дизелово гориво. Инерцията запрати мотора към кабината миг преди грамадният контейнер да я отреже от шасито, да изблъска двайсеттонния камион по асфалта и да го преобърне. Задната ос се счупи. Образува се езеро от горящо гориво. От дупката в контейнера се посипаха камъни.

Мърсър бе спасил и себе си, и Лорън от неизбежна смърт.

Завиха в някакъв проход и когато се отдалечиха на стотина метра от мястото на сблъсъка, спряха. Мърсър беше по-задъхан от Лорън, защото още не се бе възстановил напълно от заболяването. Тя разбра, че силите му се изчерпват, и го изведе от лабиринта от контейнери.

— Гледай. — Лорън сочеше стоманената мрежа, издигаща се над високата до кръста трева.

— Как ще я преминем? По нея тече ток.

В същия миг куршуми обсипаха ремаркето, зад което се бяха скрили.

Двамата се втурнаха към бараката за инструменти насреща. Лорън отвинти заглушителя на пистолета си, за да се прицели по-точно, и хвана оръжието с две ръце. Двама пазачи изскочиха от укритието си. Тя натисна два пъти спусъка. Единият китаец падна и остана да лежи неподвижно, а другият успя да допълзи до един палет с покривни плочи.

— Сигурно има радиостанция — каза Лорън. — Трябва да бягаме.

— През оградата?

Тя хукна, без да отговори на въпроса му. Мърсър затича след нея. Коленете му се огъваха и имаше чувството, че гази в меласа. Тревата от двете страни на оградата беше окосена. По широките петнайсет метра ивици патрулираха панамски пазачи, които някога бяха вършили мръсната работа на Мануел Нориега. В края четирима мъже в камуфлажни униформи наблюдаваха сектора, за който отговаряха, през оптическите мерници на карабините си. Приклекнали във високите треви, Мърсър и Лорън се опитваха да намерят не толкова добре охраняван участък. Маршрутът им ги отведе далеч от главната част на пристанището. След триста метра стана ясно, че бившите воини от Бригадите на честта са разположени на равни интервали и са достатъчно дисциплинирани, за да останат на поста си въпреки изстрелите, които бяха чули.

Нямаше начин да избягат от „Хачърли Консолидейтид“.

— Трябва да се върнем и да се опитаме да се качим на някой кораб на пристана — шепнешком предложи Лорън.

Мърсър отмести поглед от светлините на кея, който се намираше на около осемстотин метра, и забеляза, че към тях се приближават три джипа, въоръжени с леки картечници.

— Няма да се измъкнем.

Още не ги бяха видели, но джиповете се приближаваха и стрелците осветяваха тревата с прожектори. Мърсър и Лорън разполагаха само с няколко секунди.

Неочаквано част от високата четири метра ограда се взриви. Прекъснатото електрическо поле образува волтова дъга и започна да съска, а после в цялата верига стана късо съединение и звукът утихна. Автоматичен огън покоси двамата пазачи от Бригадите на честта, които не бяха повалени от експлозията. Трите джипа спряха и стрелците откриха огън. Потоци от трасиращи куршуми заблестяха в нощта. От мрака отвъд оградата излетя горяща мълния и единият джип се преобърна, когато ракетата улучи капака му.

В секундите, през които двамата останали стрелци се съвземаха, през дупката в стоманената мрежа се промъкнаха тъмни силуети. Изстрелите им покосиха двама панамци, които бягаха по ивицата окосена трева. За по-малко от минута неизвестните нападатели заеха позиции в пристанището.

Без да знаят кои са спасителите им, Мърсър и Лорън хукнаха към дупката в оградата.

— Allons! Vite! Vite!^[1] — извика някой, докато неизвестните стреляха покрай бягащата двойка, за да задържат китайците.

Оттеглянето беше добре режисирано. Загадъчните командоси отстъпваха по двойки, но продължаваха да насочват Мърсър и Лорън към оградата. Бяха най-малко десетина, движеха се безшумно и имаха модерни оръжия. Стреляха, докато не стигнаха до един черен микробус, паркиран на безлюдния път до пристанището на „Хачърли“. Страничната врата беше отворена и шофьорът чакаше зад волана. Половината командоси се качиха заедно с Мърсър и Лорън, а останалите хукнаха към друг микробус. Двете превозни средства потеглиха и след няколко пресечки се смесиха с уличното движение.

— Благодаря — каза Мърсър.

— De rien^[2] — отговори войникът до него и небрежно сви рамене.

Едва сега Мърсър осъзна, че командосите говорят на френски. „Какво става, по дяволите?“ — запита се той и в следващия миг разбра. Убеден кого ще намери, Мърсър допълзя до предната седалка. Шофьорът се обърна и се усмихна.

— Казват, че чуждестранният легион винаги пристига късно — пошегува се той. — Но аз мисля, че поне този път дойдохме навреме.

Мърсър се вторачи в мъжа, който бе спасил живота им. Беше Рене Брунесо, шефът на охраната на търговската къща на Жан-Пол Дерозие в Париж.