Джак Дю Брул
Реката на тайните (26)

Пристанището на „Хачърли Консолидейтид“
Балбоа, Панама

Лиу Юшен получаваше откъслечни новини. Докладите ставаха все по-странни и озадачаващи. Както обикновено, той бе пристигнал в товарното пристанище на „Хачърли“ и бе прекарал два часа в кабинета си, преструвайки се, че това не е най-важният ден в живота му. Осъзна, че чете няколко пъти един и същ документ, но въпреки това не може да проумее какво точно пише в него.

Напрежението подложи на изпитание пословичната му съсредоточеност и го накара да се ядоса на секретарите си и на двама младши изпълнителни директори, дошли при него с проблемите си. Никой не знаеше какво е вбесило шефа, но всички съзнаваха, че не трябва да задават въпроси.

В десет Лиу не издържа, грабна шлифера си и каза на секретаря си, че излиза за няколко часа. Подмина колата и шофьора си и предпочете да отиде в дъжда до затворения сух док в отсрещната страна на пристанището. Загърнат в черния си шлифер, Лиу представляваше внушителна фигура, която не можеше да бъде засенчена дори от чудовищните измерения на онова, което бе извършил в Панама. Крановете и купчините контейнери сякаш се извисяваха до тъмните буреносни облаци. Прожекторите на подемните кранове светеха ослепително като слънцето. Огромните кораби на кея приличаха на планини от стомана. Асфалтът наподобяваше платно на художник, на което можеше да рисува само Лиу. Местните работници и китайските служители също бяха негови и усещаха присъствието му, докато крачеше покрай редиците контейнери. Неколцина докери почтително го поздравиха, а един шофьор на мотокар предложи да го закара.

Днес Лиу Юшен щеше да укрепи владението си, като рискува всичко, и когато приключеше, щеше да контролира не само товарното пристанище, но и цяла Панама, включително Канала, а в същото време щеше да даде на родината си предимството, от което се нуждаеше, за да присъедини най-после непокорната провинция Тайван. Денят беше исторически и Лиу не се обвиняваше, че не позволява на други мисли освен тази да го безпокоят.

Незначителните проблеми — Мария Барбър, Филип Мърсър и помощниците му, командосите — бяха запратени обратно в дълбините на съзнанието му. Всъщност те го разсейваха и бяха само досадни глупости, с които щеше да се справи през следващите няколко дни. Президентът Квинтеро му беше благодарен и щеше да му помогне да ги намери срещу един-два процента от съкровището на инките, което хората на Лиу със сигурност щяха да открият.

Когато Юшен стигна до огромната постройка, където беше „Корвалд“, мобилният му телефон иззвъня. Той го остави да позвъни втори път, за да се скрие от проливния дъжд. Корабът се извиси над него. Коминът се издигаше почти до сводестия таван. Дъждът барабанеше по металната структура.

Лиу изтръска водата от шлифера си и отвори клетъчния си телефон.

— Да.

— Господин Лиу, обажда се капитан Чен. Намирам се на шлюза „Педро Мигел“. Нещо не е наред.

— Какво? — нервно попита Лиу.

— Капитанът на „Ингландър Роуз“…

— Използвай кодовото име, по дяволите!

— Да, „Джемини 2“. Капитанът съобщи, че чува изстрели, и после връзката се разпадна.

— Изстрели? Къде?

— На неговия кораб. — Военният командир млъкна. Не знаеше как да продължи, защото усети гнева на Лиу дори по телефона. — И сега корабът стои над шлюза.

— Какви ги говориш?

— Не знам, сър. Моля ви, почакайте. Получавам друго съобщение.

Лиу се ядоса още повече, когато връзката прекъсна. „Какво става, по дяволите?“ Видя, че единият от големите кулокранове е на позиция да извади ракета „ДФ-31“ от „Корвалд“. Ракетите щяха да бъдат натоварени на осемте мобилни установки, наредени до хладилния кораб. Ярката им боя контрастираше със смъртоносната им цел.

Телефонът иззвъня отново и той отговори мигновено.

— Докладвай.

— Капитанът на „Джемини 1“ докладва, че на „Марио ди Касторели“ има проблем. Каза, че корабът току-що е заседнал в пролива Гейлард, но не на определеното място, а подводницата се е разбила в брега.

— Злополука?

— Не може да прецени. Евакуира екипажа със спасителните лодки.

— В позиция ли е да взриви „Чейндж“? — троснато попита Лиу, пренебрегнал собственото си правило за кодовите имена.

— Наблизо е, сър. Хората му ще стигнат до брега и ще отидат в Гамбоа. Оттам ще плават с лодка до атлантическата страна на Канала.

— А какво става на „Джемини 2“?

— Нищо. Стои си там. Ще заповядам на неколцина от моите хора да отидат с лоцмански катер да видят какъв е проблемът. Ще ви се обадя пак, когато ми докладват.

— Добре. — Лиу затвори телефона и спокойно тръгна към подвижния мост. Отпусна рамене и върна безразличното изражение на лицето си. Не искаше нищо да обърка плановете му. А и Уон Хой, капитанът на „Корвалд“, също търсеше причина да се отърве от осемте ракети.

Капитан Уон, сержант Хуай и господин Сун го посрещнаха на палубата.

— Господа — радушно ги поздрави Лиу, — надявам се, че сме готови.

Уон погледна часовника си.

— В единайсет, господин Лиу.

— Разбирам защо генерал Ю Куан ви е избрал за тази работа, капитане — обезоръжаващо се усмихна Лиу. — Всеотдайността ви е похвална.

— Да — безизразно отговори Уон. — Трябва обаче да чакаме почти час. Заповядайте в каютата ми да пием чай.

— Наистина ли е необходимо? — Лиу искаше ракетите да бъдат на дока колкото е възможно по-скоро. Тогава Ю Куан нямаше да може да твърди, че не е знаел какво става, ако в Педро Мигел наистина се случваше нещо катастрофално.

Този път в очите на капитана блесна весело пламъче.

— Разбира се, че не е. Може да чакаме тук до определения час.

Лиу се поклони леко на упоритостта му и му направи знак да ги води. Изчакаха мълчаливо стюардът да донесе чаши и да налее чая. Лиу бе напрегнат от твърдоглавието на Уон, граничещо с неподчинение, и от изпитателните погледи, които господин Сун му хвърляше, сякаш знаеше, че нещо не е наред. Единствено сержант Хуай, ветеран от безброй битки и майстор на търпението, изглеждаше незасегнат от мълчанието. Пиеше чая си и отбягваше погледите на останалите, без да изглежда нито сервилен, нито арогантен.

Мобилният телефон на Лиу иззвъня в джоба на сакото му. Вместо да привлече още повече внимание, като се извини и излезе, той отговори на обаждането, като внимаваше какво говори.

— Лиу Юшен.

— Сър, Чен е.

— Да, разбира се. Какво има?

— Сър, лоцманският катер е унищожен. Мисля, че с ракети от „Джемини 2“, но не съм сигурен. Корабът се връща към шлюза.

— Интересна новина — спокойно отговори Лиу, макар че стомахът му се сви и киселини опариха гърлото му. Той положи усилия да не трепне и прикри болката, като се попремести на стола си. — Нещо друго?

Чен или разбра, че Лиу не може да говори свободно, или беше твърде уплашен, за да забележи това, и продължи да докладва въпреки безпристрастния тон на шефа си.

— Корабът ще влезе отново в шлюза всеки момент. Долните врати са затворени, затова вероятно смятат да ги разбият.

— Ами да опитат. — Смехът на Лиу беше искрен, защото знаеше, че нищо освен боен кораб на пълна скорост не може да разбие масивните двойни врати.

— Сър! — извика Чен. — Още експлозии! Не са от „Ингландър Роуз“. Атакуват ни. Артилерия. Целят се във вратите. — Чен млъкна и Лиу чу детонациите. — Вратите са разрушени.

Корабът току-що мина покрай мен. Движеше се толкова бързо, че не видях кой е на мостика. Отправя се към езерото Мирафлорес.

Лиу стана. Не можеше повече да поддържа привидно спокойната си фасада пред капитан Уон. Кимна на останалите мъже, излезе от каютата и се отдалечи по коридора, за да не го чуят. Гласът му се превърна в гневно съскане.

— Какви ги говориш?

— Канонада взриви вратите на шлюза. Водата придойде и повлече „Ингландър Роуз“, който току-що изпревари един товарен кораб по пътя към Мирафлорес. Отправил се е към следващия шлюз.

— Изслушай ме много внимателно. Корабът не трябва да излиза от езерото. Ако успееш да го спреш и се качиш на борда, знам кода, който ще ти позволи да пренастроиш часовника на експлозивите. Все още можем да закараме кораба до пролива и да довършим започнатото.

— Да, сър. Поставил съм хора на шлюза „Мирафлорес“ и мога да заповядам и на останалите да отидат, преди корабът да стигне дотам. Ще ги спрем.

— Погрижи се да го направиш, Чен. — Лиу прибра мобилния си телефон и замислено се вторачи в краката си. Жребият бе хвърлен и сега всичко зависеше от шанса.

Гласът зад него го изтръгна от унеса. Човекът, на когото принадлежеше, не би трябвало да е в Панама, още по-малко на борда на „Корвалд“.

— Изглежда, имаш проблем. — Генерал Ю Куан бе застанал пред каютата на първия помощник-капитан, откъдето бе подслушвал. На затлъстялото му лице трептеше подигравателна усмивка. Очевидно изпитваше удоволствие, като гледаше как за младия изпълнителен директор светът съвсем скоро щеше да рухне. — Струва ми се, че и двамата рискувахме и ти загуби.

— Ракета! — отново изкрещя Мърсър.

Ракетата, китайски вариант на руската преносима „РПГ-7“, беше предимно противотанково оръжие с насочваща се бойна глава с тегло два и половина килограма и можеше да пробие трийсетсантиметрова броня. Макар че точността й на повече от триста метра беше лоша и само щастливо попадение можеше евентуално да извади от строя кораб с размерите на „Ингландър Роуз“, всички разбраха, че мишената е кабината на щурвала и ударът ще я превърне в горящи останки.

Бяха се намирали под обстрел и преди — Хари през Втората световна война, а другите много по-наскоро — и знаеха, че по време на експлозия трябва да отворят уста, за да предпазят тъпанчетата си от спукване. Фош предупреди хората си по предавателя и се скри под масивното командно табло, очаквайки удара.

Ракетата, димяща ивица светлина, летеше право към кораба и скъсяваше разстоянието за секунди. Насочващата се бойна глава улучи мястото, където надстройката бе свързана с палубата, взриви конус от огън навътре в кораба, разби отвесните прегради и остави димящ кратер с дълбочина метър и половина. Мостикът рухна и от задния люк изригна горещ пушек. За част от секундата всички очакваха вторична експлозия, защото подобен удар можеше да взриви тоновете експлозиви в трюма.

Втори взрив нямаше.

Ушите на Мърсър кънтяха и гласът му беше неестествено силен.

— Всички добре ли са?

— Да — отговори Рене и заповяда на легионерите да определят размера на пораженията и да потушат евентуално възникналите пожари.

— Хари?

— Нищо ми няма. — Старецът се изправи, мигновено провери измервателните уреди на кораба и облекчено изсумтя, като видя, че всичко изглежда наред.

Предавателят на Мърсър изпращя.

— Ангел Две, тук Рай. Какво е положението при вас?

— Живи сме.

— Можем да ударим дигата, преди да взривим вратите. Шпионският самолет съобщи за струпване на войска от двете страни на шлюза, по който минавате.

— Чакай малко, Рай. — Мърсър отново излезе навън и се вторачи през бинокъла в бариерата. Сред униформените войници имаше десетки работници, използвани от китайците като човешки щит. До всеки войник стояха най-малко двама работници, хора, задържани не от лоялност, а от страх. Мърсър не можеше да заповяда да загинат. — Не, Рай. Там има твърде много цивилни. Стреляйте покрай дигата, за да притискате гранатометите, но не удряйте самата дига. Разбрахте ли?

— Прието. Пренасочваме целта.

Дигата между двата шлюза беше много по-дълга от онази ри Педро Мигел и се простираше на неколкостотин метра покрай най-високия шлюз. Мърсър се опита да запази спокойствие, докато наблюдаваше как двама войници зареждат руга ракета. През мощния бинокъл видя блясъка в очите на стрелеца.

Приготви се да извика, за да предупреди останалите, когато водата на няколко метра от бетонната стена избухна в точно премерена серия взривове. Оръдието на „Маккамбъл“ стреляше по цялата дължина на дигата. Всеки снаряд експлодираше на еднакво разстояние от предшественика си в редица от гейзери. Хората хукнаха да търсят убежище, уплашени, че следващата канонада ще разруши бетона. Някои скочиха на отсрещния шлюз, други се скриха зад локомотивите, а трети застинаха на местата си и бяха залети с вода.

— Добре — извика Хари. — Време е да взривят вратите.

Горните вани на шлюза бяха пълни и вратите бяха отворени, за да мине „Роуз“. Локомотивите бяха докарали друг кораб, но работата беше спряла.

— Рай, Ангел Две. Отваряме Сезам.

— Бихте ли повторили?

— Взривяваме проклетите врати!

Горната вана беше пълна, а по-ниската — източена до нивото на Тихия океан, затова трябваше да бъдат взривени само вратите между двата шлюза, за да може „Роуз“ да мине. Тъй като се затваряха под малък ъгъл, гледани отгоре, огромните предпазни врати приличаха на сплескан орнамент във формата на обърнато V.

След двайсет секунди районът около тях се взриви. Изстрелите бяха точни, проникнаха в горния пласт стомана и експлодираха в кухините на вратите. Следващият откос снаряди бе насочен към точките, където бяха закачени пантите, и ги откъсна от бетонните им гнезда. След десетина попадения предпазните врати рухнаха и водата между тях и главните врати нахлу в по-ниската вана и разтърси товарния кораб, докаран от локомотивите.

Един по-схватлив работник в контролния център натискаше лостовете, опитвайки се да затвори горните врати, за да предотврати катастрофално наводнение като онова в Педро Мигел. Не можеше да рискува да повреди съоръжението, като ги затвори срещу потопа, но те щяха да издържат, ако гарантираше безопасността им, преди оръдието да разруши вторите врати и ваната да се отвори към морето.

УВО продължи смъртоносното си дело. Петнайсетсантиметровите снаряди се сипеха като дъжд. Втората врата, предпазваща по-ниския шлюз, поемаше изстрел след изстрел. Снарядите я пробиха на няколко места и водата бликна в струи под високо налягане, които заляха товарния кораб долу.

Служителят на Канала в контролния център осъзна, че няма да победи оръдието, и отвори горните врати, за да ги предпази, надявайки се, че ще ги използват по-късно, при безопасни условия.

Макар че плаваше с пълна скорост, и „Ингландър Роуз“ не можеше да победи оръдието.

Носът на кораба влезе във ваната и беше на триста метра от вратите, когато два точни изстрела попаднаха в по-ниските панти. Силната струя беше като цунами и изкриви вратите, а после ги откъсна. Приливната вълна блъсна чакащия товарен кораб, повдигна го и го стовари долу. Четирите локомотива, които го теглеха, нямаха шанс срещу титаничната сила. Машинистите скочиха, но локомотивите бяха изтръгнати от релсите, паднаха в бурните води и се повлякоха след кораба, преди въжетата да се скъсат. Понесени като сухи листа във вихрушка, електрическите локомотиви продължиха да се преобръщат по скалистото дъно.

Капитанът рязко завъртя кормилото, за да изкара товарния кораб от водовъртежа, и едва не се блъсна в друг кораб, който чакаше да влезе в съседния шлюз.

Пътят за „Ингландър Роуз“ бе разчистен и корабът се стрелна напред.

Скоростта му се увеличи. Докато минаваше по средата на шлюза, нивото спадна още и войниците на дигата откриха огън по мостика. И последните стъкла се пръснаха, а кабината на щурвала бе обсипана с куршуми.

Мърсър изстреля един бърз откос, но в следващия миг си спомни, че китайците използват човешки щитове, и спря.

Само Хари остана прав, съсредоточен единствено върху управлението на кораба, който се бе устремил към останките от разбитите врати и скока от един басейн в друг. Той сякаш бе забравил за смъртоносния огън, разтърсващ мостика, и раздвижваше устни само за да дръпне от цигарата си.

Войниците продължиха да обстрелват кораба, който минаваше край позициите им, и Мърсър едва не съжали, че не бе позволил на „Маккамбъл“ да разчисти пътя им. Изстреляна бе и ракета, но стрелецът не се бе прицелил точно и тя прекоси Канала и взриви една работилница на отсрещния бряг.

Водата на границата между двете вани на шлюза не беше достатъчно дълбока. Дъното на „Ингландър Роуз“ остърга бетонния праг и корабът сякаш спря за миг, преди течението да го понесе отново и да го тласне към втората вана. Носът беше наведен надолу и разплискваше вода, сякаш плуваше в бурно море. Килът се удари в дъното на басейна и плавателният съд се разтресе. Корабът бързо се изправи и профуча през бетонния каньон. Шумът на огромното количество вода приличаше на сподавен писък на торнадо.

Хари бе извършил истински подвиг, като не позволи корабът да се блъсне в останките от вратите, затова не изпита чувство за вина, когато едната му страна остърга бетона, докато влизаха във втората вана.

Отпусна ръцете си на кормилото, докосваше го съвсем леко. Течението носеше „Ингландър Роуз“, накъдето искаше. Дъното отново остърга бетона и издаде пронизителен звук.

А след това корабът беше свободен. Мина през края на втория шлюз и приливната вълна се разпръсна и намали скоростта си, когато се срещна със солената вода, която се простираше на няколко километра до Панамския залив. „Ингландър Роуз“ бе оцелял от най-шеметното пътуване, което някога бе предприемал кораб.

Обикновено преминаването през шлюзовете „Мирафлорес“ продължаваше трийсет минути, а те го бяха направили за трийсет секунди. Брунесо и Фош нададоха радостни възгласи, а Лорън изкрещя доволно и прегърна Мърсър. Устните им се сляха.

— Страхотно! — извика Хари. — Аз върша героични дела, а накрая Мърсър целува момичето. Не съм доволен от това. Никак не съм доволен.

Лорън пусна Мърсър, приближи се до Хари и лепна устни на брадясалата му буза.

— Така по-добре ли е?

Той се усмихна сладострастно.

— А ще ми пуснеш ли език?

— Дори Мърсър не е получавал това… все още.

Плаваемостта се промени, когато навлязоха в солените и по-разредени води. Корабът би трябвало да стане по-лек и лесен за управление, но докато въртеше кормилото, за да избегне носещия се по течението товарен кораб вдясно, Хари усети, че „Ингландър Роуз“ е опасно муден.

— Пълним се с вода — каза той и думите му сложиха край на ликуването около него.

Мърсър погледна Фош, който се обади на Мюнц и Рабиду.

— Знаем — отговори Рабиду. — Чуваме как водата влиза в пространствата под трюма.

— Можете ли да прецените с каква скорост?

— Бързо. Когато корабът се наклони напред и носът му се удари, звукът беше като на пукната камбана.

— Какво е положението с часовниковия механизъм?

— Не можахме да заобиколим платката с кода, затова махаме целия капак. Току-що отвинтихме последния болт. Условията за работа не са идеални, а и всеки болт е свързан с експлозивите, така че да не се докосва взривното устройство. Някой не е искал екипажът да го обезвреди, след като часовникът бъде включен. Мисля, че точно затова не са го скрили. Екипажът е знаел, че ако го пипа, ще взриви експлозивите.

— Колко време остава?

— Дванайсет минути и девет секунди. Но ако се съди по скоростта на наводняването, мисля, че това няма да има значение.

Фош се обърна към Хари и Мърсър.

— Остават дванайсет минути. Рабиду смята, че корабът ще потъне, преди да успеят да обезвредят детонатора.

Мърсър кимна.

— Това ще попречи ли на експлозивите да се взривят, или ще предизвика късо съединение и ще ги детонира преждевременно?

Командирът на легионерите поклати ръка, сякаш искаше да каже: петдесет на петдесет.

Мърсър погледна Лорън. Лицето й сияеше от прилива на адреналин от пътуването през шлюзовете и усмивката й докосна нещо дълбоко в душата му. Той знаеше, че двамата няма да имат възможност да изследват чувствата си един към друг. Дори да се евакуираха веднага, нямаше надежда да се отдалечат достатъчно, за да избегнат първичната вълна на експлозията. Все едно вече бяха мъртви.

Бяха спасили по-голямата част от Канала, унищожавайки някои от съоръженията, както и много хора, докато откарат кораба на относително безопасно място. Това беше най-доброто, на което бяха могли да се надяват.

На левия бряг на Канала имаше джунгла, осеяна тук-там с полуразрушени къщи. Зад завоя отпред се намираше Балбоа и пристанището на „Хачърли“, сгушено в сянката на Куори Хайтс. Мястото беше подходящо да спрат кораба и да го оставят да де взриви. Косвените жертви и разрушенията щяха да са минимални, след като се преместеха още малко по-далеч от шлюзовете.

— Кажи на Рабиду, че ако иска да се откаже, двамата с Мюнц може да се качат на мостика — рече Мърсър. — Хари, закарай ни там, където голите склонове се спускат към Канала. Струва ми се, че наблизо не живее никой. Моментът е подходящ да напуснете кораба. Може и да успеете.

Както и подозираше, никой не изрази желание да тръгне. Всички знаеха какви са шансовете. Бяха живели и се сражавали заедно и сега щяха да умрат заедно.

Лиу Юшен застана мирно, за да прикрие изненадата си.

— Генерал Ю Куан. Какво ви води…

— Млъкни, Лиу — грубо го прекъсна генералът. — Капитан Уон, елате, ако обичате.

Уон, сержант Хуай и господин Сун излязоха от каютата.

— Капитане — продължи Ю Куан, — отидете на мостика и се пригответе да напуснете пристанището. Уведомете докерите, че мобилните ракетни установки трябва незабавно да бъдат докарани на борда. Опасявам се, че операцията на Лиу не върви по плана.

— Слушам, сър. — Уон мина покрай Лиу в тесния коридор.

Ю Куан отново се обърна към Лиу.

— Ти не си единственият, който получава съобщения от шлюзовете. Знам, че „Ингландър Роуз“ е отвлечен. Предполагам, от същите командоси, които спасиха Филип Мърсър от мината, нападнаха съоръженията ти до Реката на руините и извършиха редица други действия, за които ти ме увери, че са само досадни глупости. — Гневът на генерала изведнъж изригна. — Твоята арогантност доведе до тази катастрофа. Ти отиде далеч отвъд границите на възможностите си и сега си на път да се провалиш.

Лиу преглътна.

— Все още можем да си възвърнем „Ингландър Роуз“ и да закараме втория кораб в пролива Гейлард. Имам хора…

— Всичко свърши. „Червен остров“ беше глупав риск. Опитах се да обясня на президента, че не можеш да я осъществиш, но той реши, че заслужаваш шанс.

— Казали сте на президента, че не мога… — Лиу не беше сигурен дали е чул правилно. — Но нали вие ме препоръчахте да му предложа операцията? — И в следващия миг разбра колко хитро е бил натопен от човека, когото смяташе за свой наставник. — На кораба няма ракети, нали?

Ю Куан се усмихна така, сякаш искаше да каже: „Разбира се, че няма“.

— Само малцината работници, които ги сглобиха, знаят, че ракетите са бутафория. Отчасти за твое добро, ако бе решил да ги провериш, но също и защото неколцина от по-милитаристично настроените членове на Политбюро искаха да бъдат на доковете в Шанхай, за да наблюдават товаренето им. Дори капитан Уон не знае, че са макети. Истинската причина за присъствието на „Корвалд“ тук е да върне мобилните ракетни установки, които, трябва да добавя, са автентични.

— Направили сте всичко това само за да ме отстраните от „Хачърли“?

— Не само поради тази причина. Това ще научи твоето поколение, че имате власт само защото ние сме решили така.

Под чадъра на КНТИНО има хиляди компании, всяка оглавена от хора като теб, които понякога забравят къде им е мястото. Китай преживява динамични икономически промени, които от време на време заплашват да се превърнат в истински капитализъм. А всички знаем, че това поражда мисли за демокрация. Тези мисли трябва да бъдат смазани. Площад „Тянанмън“ ни научи, че наказването на народа дава на враговете ни повече основания да ни осъждат. Взимането на прицел на хора като теб, чиито прекомерни амбиции ги правят уязвими, намалява стремежите към капитализъм и оттам към демокрация. Народът не го е грижа за хора като теб. Не му харесва фактът, че високият ти стил на живот е резултат от неговия труд. Народът обича да слуша за корумпирани изпълнителни директори, екзекутирани за злоупотреба с държавни средства. В падението ти те виждат как държавата защитава интересите им.

— Докато и двамата знаем, че именно държавата ограничава все повече правата им.

Ю Куан се усмихна.

— От случилото се с теб директорите, управителите на фабрики и мнозина други ще разберат, че не са свободни, както мислят. Твоето поражение ще ги накара да забравят най-малко за още десет години мечтите си за независимост. И когато те бъдат обуздани, хората, които работят за тях, ще станат отстъпчиви.

— А ако бях успял? — попита Лиу.

— Аз щях да обера лаврите, но рискът от провал беше твърде голям, за да те подкрепя изцяло. Предпочетох да те насърча малко, но не и да ти вдъхна смелост. Ти го направи на своя глава.

— Колко ви струва всичко това? Златото, минно-геоложките проучвания, корабите? Заслужаваше ли си цялата тази игра на власт?

— Да контролирам Китай още десет години? Разбира се. Освен това всичките кораби са стари и ръждясали и предназначени за вторични суровини. Господин Сун вече взе от трезора ти остатъка от златото, който ти не предаде за телевизионното предаване. Естествено не беше евтино, но, изглежда, на Канала са причинени достатъчно щети, и ще се погрижим поръчката по възстановяването да бъде възложена на „Хачърли“. Единственият път за транспортирането на стоките остана провлакът и нашата железопътна линия и петролопроводът.

— Значи на корабите наистина има експлозиви?

— Повече от достатъчно, така че една-единствена детонация да блокира пролива Гейлард поне за година — отговори Ю Куан. — Не разбираш ли, че аз взех най-доброто от твоя план и изхвърлих останалото. Не е необходимо да заплашваме Съединените щати с ядрени оръжия, за да присъединим Тайван. Китай ще стане богата страна и те сами ще поискат да се върнат при нас. Ти ми трябваше като пример за хората, които ще направят Китай богат за доброто на партията, а не за себе си. Боя се обаче, че ти отдавна си забравил този урок.

Надхитрен във всяко отношение, Лиу онемя. Генералът го бе манипулирал безупречно и го бе тласкал все по-напред само за да предизвика падението му. Лиу усети, че вибрациите на кораба леко се промениха, когато оборотите на двигателите се увеличиха. Осемте големи мобилни ракетни установки можеше да бъдат натоварени за петнайсетина минути от двата кулокрана — все пак не беше необходимо да внимават, сякаш боравят със стратегически ракети.

— Ще се върна ли с вас? — попита Лиу.

Ю Куан поклати глава, сякаш тази мисъл го натъжи.

— Съжалявам, мой млади приятелю. Някой трябва да остане тук и да поеме вината за този опит за корпоративно превземане на Панама. Донесох куфарче, пълно с документи, които показват, че операцията е изцяло твое дело. Сутринта казахме на президента Квинтеро и на директора на Канала Феликс Силвера-Ариас, че е в техен интерес да мълчат за участието си.

— Семейството ми?

— Няма да споделят съдбата ти.

— Много щедро от ваша страна — сериозно каза Лиу. Обикновено съпругите, родителите, децата и роднините бяха преследвани заради грешките на някой член на фамилията. Страхът беше един от начините, по които правителството държеше народа в желязната си хватка. — Какво ще стане сега?

— Не разполагаме с много време. — Ю Куан бръкна в джоба си, извади цигари и предложи на Лиу. — Знам, че ги отказа, но като имам предвид обстоятелствата… Сержант Хуай, искате ли цигара?

— Благодаря, генерале. — Хуай запали и се отдръпна в сенките, очаквайки заповеди.

Тримата пушеха мълчаливо.

— А съкровището, генерале? — попита Лиу, пусна фаса си на палубата и го стъпка. — Ще се опитате ли да го намерите?

— Не съм мислил за това. Ако наистина съществува, предполагам, че за месец или година ще го открием и ще го предадем на панамците в жест на добра воля. Да получиш злато на стойност един милиард долара, макар да е твое, е мощно дипломатическо оръжие.

Към тях се приближи офицер и козирува на генерал Ю Куан.

— Товарът е на борда. Капитан Уон докладва, че „Ингландър Роуз“ е излязъл от шлюзовете „Мирафлорес“ и се е насочил към нас.

— По дяволите! Кажи на капитана, че след малко ще потеглим. Чакай. Ще дойда с теб на мостика. Сержант Хуай, дай оръжието си на господин Лиу.

— Сър?

— Дай му оръжието си. Най-малкото, което можем да направим за господин Лиу, е да му позволим да излезе с чест от цялата тази история. Но за всеки случай не го изпускай от поглед. — Генералът взе едно куфарче от каютата на първия помощник-капитан и го заключи с белезници за китката на Лиу. — Когато приключи, занеси тялото му в кабинета му, измисли някакво обяснение за пред персонала и изкарай хората си от Панама колкото е възможно по-бързо.

— Слушам. — Ветеранът погледна Лиу и после отново се обърна към генерала. — Може ли да попитам нещо?

— Какво има? — троснато отвърна Ю Куан, ядосан, че Хуай е съзрял неяснота в заповедите му.

— Когато говорехте за цената на операцията, не споменахте хората, които загубих.

Нещо в тона на сержанта накара Ю Куан да го изгледа с подозрение.

— Дългът на войника е да изпълнява заповеди, сержант. Това е цената на войната.

— И аз мисля така, сър.

Генералът се обърна, за да тръгне след първия помощник-капитан към мостика.

— Цената на войната — повтори Хуай и извади пистолета си от кобура.

Лорън се бе преместила до Мърсър, прегърнала го бе през кръста, сложила бе глава на рамото му и чакаше неизбежното. Французите разговаряха тихо помежду си и вероятно се молеха на Бога или си припомняха за храбростта на загиналите легионери пред лицето на смъртта. Хари пушеше и пиеше на малки глътки остатъка от уискито. Мърсър бе отказал да пийне, защото знаеше, че „Джак Даниълс“ ще достави повече удоволствие на стария му приятел.

Изведнъж Мърсър чу далечен настойчив глас. Опита се да го пренебрегне, но после осъзна, че някой се обажда по радиото, и сложи слушалката в ухото си.

— Ангел, Ангел, тук Рай. Край.

Мърсър бе забравил за ракетоносача.

— Рай, тук Ангел Две. Казвай. Край.

— Изпратихме спасителен хеликоптер. Ще е при вас след седем минути.

Мърсър повтори високо думите, които току-що бе чул, и всички се развикаха радостно.

— Прието, Рай. Ще чакаме. Кажете на пилота, че ще има само две минути, за да ни вземе и да се махне оттук.

— Ще й кажа — отговори свързочничката.

Пилотът на пристигащия хеликоптер също беше жена.

Фош се свърза с Рабиду.

— Евакуация с хеликоптер след седем минути.

— Аз имам още по-добра новина. Мюнц почти успя да обезвреди експлозива. Щом стигна до часовниковия механизъм, нямаше други замаскирани бомби. Оттук насетне работата е ясна.

— Колко време ви трябва?

— Минута, може би и по-малко.

— Детонаторът ще бъде обезвреден, преди водата да предизвика късо съединение. Кажи на Мърсър да насочи кораба към дълбоки води. Ако се задържим на повърхността достатъчно дълго, закарайте го под Моста на двете Америки и го оставете да плава в Панамския залив.

— Добре. Браво.

— Мюнц е почти готов — обяви Фош пред останалите. — След минута часовниковият механизъм ще бъде деактивиран. Корабът няма да експлодира.

— Сигурен ли е?

— Сапьорите не се хвалят, когато под задника им е напечено — засмя се лейтенантът. — Каза да оставим кораба да потъне в дълбокото.

— Това няма да се случи — заяви Хари. — Ще имаме късмет, ако излезем от Канала. Не мога да преценя колко бързо се пълни с вода, но няма да изминем повече от два-три километра.

— Добре — рече Мърсър. — Какво се намира на това разстояние?

Лорън се замисли.

— От дясната страна на Канала са Балбоа и изоставен склад за гориво край Родман, а от лявата е пристанището на „Хачърли“.

Мърсър, Хари и Лорън мигновено се спогледаха.

— Какво ще кажеш, Хари? — попита Мърсър.

Старецът се ухили.

— Не мога да си представя по-подходящо място за погребението на този стар кораб от пристанището на Лиу.

Мърсър изчака потвърждение, че Мюнц е успял, и после се свърза с „Маккамбъл“. Две минути по-късно германецът и френският му партньор се качиха на мостика. Бяха мокри от пот, но нищо не можеше да помрачи радостта им от извършеното.

— Не ме интересува на кое място сте в списъка — заяви Фош и ги целуна. — И двамата сте повишени.

— Ангел Две вика Рай — каза Мърсър, след като също ги поздрави.

— Казвай, Ангел.

— Малка промяна в плановете. Експлозивите са деактивирани. Ще се опитаме да стигнем до пристанището на „Хачърли“. Още не го виждаме. Можете ли да ни кажете дали там има раздвижване?

— Един момент, Ангел. Сигурни ли сте за експлозивите?

— Щяхме да крещим хеликоптерът да дойде по-бързо, ако не бяхме сигурни.

— Прието, Ангел. На пристанището има само един кораб. В момента излиза от закрития сух док.

Мърсър подозираше кой е корабът.

— Рай, можете ли да прочетете името му?

— Можем да прочетем списание, пъхнато в задния джоб на докер от екипажа му. Казва се „Корвалд“ и е регистриран в Либерия.

— „Корвалд“ излиза от сухия док — съобщи Мърсър на Хари.

Старецът подаде още по-голяма тяга на двигателите.

— Не казвай нищо повече. Хайде, миличък — обърна се Хари към кораба, — дръж се заради стария капитан Хари и той ще ти устрои изпращане, подхождащо на безстрашен герой.

— Ще блъснеш „Корвалд“? — попита Брунесо.

— Ако „Роуз“ ми позволи. — Хари се усмихна и потупа кормилото.

— Да не си полудял? Натоварени сме с хиляди тонове експлозиви, а „Корвалд“ носи междуконтинентални балистични ракети. Ще убиеш всички ни и ще изравниш със земята пет квадратни километра.

— Не се тревожи, Рене — намеси се Мърсър, преди Брунесо отново да се ядоса. — Хари прави една от лошите си шеги. Няма да блъсне кораба. Ще прегради пътя му и няма да му позволим да избяга. Ракетите са идеалното доказателство срещу Лиу Юшен.

Френският агент, изглежда, остана удовлетворен от обяснението, но продължи да мръщи. Очевидно беше, че няма доверие на Хари Уайт.

Мърсър се приближи до приятеля си, за да не ги чуе Брунесо.

— Нали наистина не смяташ да блъснеш „Корвалд“?

— Напротив — ухили се Хари. Намираха се на осемстотин метра от пристанището на „Хачърли“. На фона на бурята високите кулокранове се извисяваха като гигантски ешафоди. Зад тях имаше лабиринт от контейнери. Непосредствено до крановете беше сухият док. Задната част на кораб бавно се измъкваше от грамадния изход. — Поеми кормилото.

— Какво?

Хари се отдръпна от контролните уреди.

— Казах, поеми кормилото. Разполагаме само с няколко минути и не се шегувах, като казах, че ми се пишка. Поддържай курса към сухия док.

Когато Хари се върна, „Ингландър Роуз“ бе започнал да се накланя наляво под ъгъл, който се смаляваше забележително бързо. От сухия док ги разделяха четиристотин метра бурни води. „Корвалд“ почти бе излязъл от заграждението. „Роуз“ продължаваше да се пълни с вода и ставаше все по-муден. Скоростта намаля и Хари реши, че няма да успеят.

— Виж сега какво искам да направя — каза той. — Ако продължим, ще се наклоним наляво. Корабът няма да потъне, защото водата не е достатъчно дълбока, а само ще заседне на една страна. Всички ще отидете на десния борд и ще чакате това да стане.

— А ти? — попита Мърсър.

— Трябва да поддържам курса колкото е възможно по-дълго.

— Някой да намери въже — каза Лорън. — Ще те завържем през кръста и ще те издърпаме, когато корабът се наклони.

Членовете на групата взеха оръжията си и излязоха. Мърсър завърза Хари за перилата на страничния мостик.

— Добре ли е така?

— Имам чувството, че съм в усмирителна риза — оплака се Хари.

Мърсър остана до приятеля си, докато корабът се приближаваше до целта си, накланяйки се на една страна. Според клинометъра ъгълът беше двайсет и два градуса. Освен това уредът показваше, че корабът може да се изправи от наклон четирийсет и пет градуса, но не и когато трюмовете са пълни с вода и вероятно само когато вълните му помогнат.

Хари и Мърсър виждаха ясно „Корвалд“. Беше по-нов и по-голям от „Роуз“. Товарът очевидно не беше достатъчно тежък, за да се скрие ярката линия антикорозионна боя по ватерлинията. На задната палуба имаше хора. Други се виждаха на страничния мостик. Трима бяха в тъмни морски униформи, а други двама — с костюми. Двамата цивилни бяха по-ниски от останалите и единият беше възпълничък. Нещо в по-слабия от двойката притесни Мърсър, той взе бинокъла и се разкрачи за по-голяма устойчивост.

Настрои фокуса и се взря. Чертите на мъжете станаха ясни. Всички гледаха стария параход, който се приближаваше към тях. Мърсър не познаваше никого освен мършавия.

Пръстите му стиснаха бинокъла и започнаха да треперят.

— Сун е на онзи кораб!

— Кой? Инквизиторът?

— Да.

— По дяволите!

— Не можем да им позволим да се измъкнат, Хари.

— Работя по въпроса, приятелю, работя.

Макар че едва се движеше под собствената си тежест, „Роуз“ напредваше към „Корвалд“, тласкан от течението в Канала. Разстоянието намаля на сто, после на осемдесет метра. На перилата на китайския кораб изведнъж се появиха въоръжени мъже и откриха огън — отначало спорадичен, а сетне по-постоянен и насочен. За трети път около мостика започнаха да рикошират куршуми. Хари и Мърсър се хвърлиха на палубата.

— Мамка му!

— Какво има? — попита Мърсър, уплашен, че са улучили Хари.

— Трябваше да видя накъде ще завива „Корвалд“. Може да обърне и да се отправи към открито море или да мине покрай нас, да заобиколи пристанището и да ни се появи в гръб.

— Как ще разбереш накъде ще тръгне?

Куршум проби тапицерията на стола, на който допреди малко бе седяла Лорън.

— Трябва да видя дирята на килватера и накъде е завъртяно кормилото.

— Елате тук! — извика Лорън. — Ще ви убият!

— Не си заслужава — добави Фош.

Мърсър не им обърна внимание и включи радиостанцията.

— Рай, обади се. Тук Ангел Две. Къде е хеликоптерът?

В същия миг се чуха въртящите се перки на „Сийхок“, който забръмча на шест-седем метра над главите им. През счупените стъкла нахлу силен вятър. Хеликоптерът се бе снишил, използвайки за прикритие „Ингландър Роуз“, и се бе появил в последния момент. Обърна се под такъв ъгъл, че стрелецът на вратата да може да обсипе с куршуми кораба с ракетите.

Улучи само двама от китайските войници — другите се пръснаха да се скрият.

Мърсър помогна на Хари да стане. Водата около носа на „Корвалд“ беше разпенена. Като използваше мощния си двигател, корабът бе започнал да завива, надявайки се да изпревари „Роуз“, като поеме по Канала.

Хари мигновено забеляза това и викна:

— Спипахме ги! — И завъртя кормилото.

Като маневрираше така, че носът да застане перпендикулярно на сухия док, но все още да е насочен към брега, капитан Уон се надяваше да изпревари старото корито, като мине покрай него. Ако можеше да прочете мислите на Хари Уайт, щеше да завие на другата страна и лесно да избегне потъващия кораб.

Между двата плавателни съда, носещи се по течението, оставаха двайсет метра. Хари увеличи тягата за последен път. „Роуз“ се придвижи малко напред и се наклони силно, когато в трюмовете влезе още вода.

Мърсър допълзя до мостика и помогна на другите да издърпат Хари при тях.

Динамично променящият се ъгъл на кила и кормилото тласна парахода към „Корвалд“. „Ингландър Роуз“ се вряза в хладилния кораб и проби в корпуса му голяма дупка. Когато инерцията му се изразходва, „Роуз“ се наклони още повече. Вътрешните помещения се наводниха и от отдушниците и пробитите люкове изригна вода.

Корабът се удари в дъното и килът се огъна, като издаде пронизително агонизиращо скърцане. Параходът започна да потъва, наклонен на една страна. Крановете отпред се блъснаха в палубата на „Корвалд“ и се строшиха като кибритени клечки. Горният край на надстройката се разби в кабината на щурвала на другия кораб в експлозия от счупени стъкла и хора, които не бяха успели да избягат. Коминът се откъсна, претърколи се като огромна тръба върху палубата и премаза двама стрелци.

Вълните, предизвикани от сблъсъка, разделиха двата кораба за миг, но после те се удариха още по-силно. В корпуса на „Корвалд“ зейна още една дупка. „Роуз“ продължи да потъва към плиткото дъно. Откъснатите стоманени листове, въжета и други отломки свързаха двата плавателни съда. Китайският кораб бе повлечен надолу от тежестта на „Роуз“, който се изправи на десет градуса, когато най-после спря да потъва. „Корвалд“ обаче се отправи към дъното.

„Роуз“ застана неподвижно. Вълните се плискаха само на метър и половина от мястото, където се бе събрал екипажът.

Мърсър се съвзе пръв.

— Мисля, че ще ни нападнат.

Лорън погледна през вратата на мостика, не видя нищо друго освен вода и грабна оръжието си.

— Той има право. Не можем да останем тук. Ще ни атакуват.

Мърсър докосна подутината на тила си. Беше се ударил в стената по време на втория сблъсък.

— Да изчакаме минута.

— Какво? — едновременно извикаха останалите.

Той им показа часовника си. Беше точно единайсет.

— Ще пристъпим към действие, когато „Чейндж“ експлодира. Хеликоптерът ще ни осигури прикритие. — Мърсър включи предавателя си и обясни плана си на „Маккамбъл“, който щеше да го съобщи на пилота на „Сийхок“. Хеликоптерът се бе отдалечил от обстрела от „Корвалд“.

— Според моя часовник — каза Лорън — трябва да се взриви след четири, три, две, една…

Нищо.

— Твоят ролекс е твърде точен — пошегува се Фош. — Те имат евтини китайски боклуци.

Хари се приготви да каже нещо остроумно, но в този миг в ниските облаци блесна ослепителна мълния. Челюстите му увиснаха и очите му се насълзиха.

На двайсетина километра нагоре по Канала се взривиха седем хиляди тона експлозиви. Огненият ураган сякаш раздра небето, когато изригна и се извиси във висок стълб от пламъци. „Робърт Т. Чейндж“ престана да съществува, заличен от лицето на земята в първите милисекунди на взрива. „Марио ди Касторели“ се повдигна над водата и прелетя почти осемстотин метра. Парчетата от корпуса му отхвръкнаха още по-надалеч. Милиардите литри изпарена вода се смесиха с неимоверно високото налягане, което блъсна скалите наоколо. За миг пръстта под Канала се превърна в меко тесто и напуканите планини започнаха да се срутват, запълвайки кратера, издълбан от експлозията. Във въздуха се издигнаха облаци прах, досущ маси пепел, изсипващи се от изригващ вулкан.

Ударната вълна, придвижваща се по земята, оживи повърхността на Канала около „Роуз“. Всички видяха как увеличаващото се огнено кълбо се издигна над хоризонта, но не чуваха нищо. Заляха ги мощни триметрови вълни. Ударната вълна ги връхлетя секунда по-късно и чак след това се разнесе грохотът на детонацията.

В пролива в безкрайна лавина се срутиха десетки хиляди кубически метри камъни и отломки от планинския склон. На отсрещния бряг имаше леко наклонено поле с площ четири акра. Структурните промени в релефа станаха причина горните три метра пръст върху него да се свлекат в Канала. Лавините падаха с неотслабваща сила няколко минути, а свлачищата щяха да продължат дни наред, докато релефът не улегне.

За пръв път от 10 октомври 1913 година, когато след телеграфния сигнал от Удроу Уилсън в Белия дом дигата между пролива Гейлард и езерото Гатун бе взривена, Атлантическият и Тихият океан вече не бяха свързани. Най-важният воден път в историята на морската търговия бе прекъснат. Бурните води и пламъците стигаха до двата бряга.

Мърсър предупреди останалите веднага щом чу звука. Не можеха да губят ценните секунди на отвличане на вниманието, предоставени им от експлозията. Пилотът на „Сийхок“ разбра заповедите и не си направи труда да гледа ужасяващото разрушаване на Канала, а направи кръг и сниши хеликоптера, за да може стрелецът на вратата да открие огън по мостика на „Корвалд“, където се разхвърчаха стъкла и кръв.

Легионерите поведоха групата покрай останките от надстройката. Стоманата беше хлъзгава от дъжда и придвижването бе коварно. Нямаше къде да се скрият. Ако хеликоптерът не притискаше китайците, бягството им щеше да е невъзможно.

Мюнц и Фош първи стигнаха до края на надстройката и се хвърлиха на палубата, за да надникнат над ръба и да видят кой или какво има отдолу. Страничният мостик на „Корвалд“ стърчеше на три метра над главите им. Не се виждаше никой от китайците.

— Чисто е — извика Фош и се скри от погледа им.

Останалите се втурнаха напред. Перилата на „Корвалд“ бяха само на трийсет сантиметра под тях и на разстояние един метър. Водата между двата кораба продължаваше да се вълнува, докато от наклонилия се товарен кораб излизаше въздух.

Фош изчака в сянката на отдушника, за да помогне на другите да скочат. „Сийхок“ продължаваше да стреля по разрушената кабина на „Корвалд“, намираща се на десетина метра зад тях. Под срутения комин на „Роуз“ се подаваха два крака.

— Какъв е планът ти? — обърна се Мърсър към офицера от Легиона.

— Je ne sais pa.^[1] Мислех, че ти имаш някаква идея.

Мърсър погледна към носа и забеляза движение. Един китайски войник си приближаваше и търсеше удобна позиция, откъдето да обстрелва хеликоптера. Мърсър насочи карабината си, но Рабиду го изпревари и застреля мъжа с три куршума.

От скривалищата си се подадоха още двама китайци и Лорън и Фош ги убиха.

— Хеликоптерът отвлича вниманието на всички на борда — каза Мърсър. Беше се задъхал. — Фош, вземи двама души и претърси предната палуба, за да не може никой да се промъкне зад нас.

— D’accord. — Лейтенантът дръпна Мюнц и легионера, чието име Мърсър не знаеше, и изчезна зад комина.

Мърсър и останалите заобиколиха надстройката, като се пазеха от стъклата, които продължаваха да падат от мостика. Брунесо стигна до затворения люк и прикри Рабиду, който го отвори. Вътре не чакаше никой.

— Това вече не го ли правихме веднъж днес? — отбеляза Хари.

— Престани да се оплакваш и ни помогни да намерим място, където да се скрием, докато Фош се върне.

Тръгнаха по тъмен коридор, завиха наляво към вътрешността на кораба и откриха незаключена каюта. Мърсър влезе пръв, вдигнал карабината. Нямаше никого. Хари се приближи до бюрото и седна.

— Така е по-добре. Проклетият изкуствен крак започна да ми досажда.

Минута по-късно всички чуха шум пред каютата. Рене надникна през вратата и после я отвори широко, за да влязат Фош и другите.

— Чиста ли е палубата?

Той кимна.

— Имаше още трима. Какво ще правим сега? Да намерим ли останалите?

Мърсър се замисли.

— Не всички. Само един от тях.

— Сун? — досети се Хари.

— Аз трябва да го направя — заяви Мърсър. — Не мога да обясня защо, но трябва.

— Не си заслужава — възрази Лорън, стъписана, че Мърсър предлага такова нещо. — Всички можем да чакаме тук. Никой няма да ни намери, пък и панамската брегова охрана ще дойде след няколко минути.

— Вие чакайте тук, но аз отивам — заяви Мърсър и провери амунициите си.

— Сун няма да се измъкне — настоя Лорън. Не бе виждала такава ожесточеност в очите на Мърсър и това я уплаши. — Ти ме убеждаваше да не проявявам излишна храброст. Вслушай се в собствения си съвет.

Той отговори, без да я поглежда:

— Ако знаеше каква празнота чувствам заради онова, което ми направи той, нямаше да ме молиш да остана. Няма да съм същият, докато не се убедя, че е мъртъв. Знам, че не е логично, но така го чувствам.

— Остави го да отиде, Лорън — каза Хари. — Той има право.

— И ти ли? — Тя се обърна към стареца. Почувства се предадена, защото искаше поне най-добрият приятел на Мърсър да разбере безразсъдността на постъпката му.

— Така ще е най-добре. Върви, Мърсър. Ще те чакаме тук.

— Отново съм ти длъжник — каза Мърсър и тръгна към вратата. На лицето на Лорън бе изписано негодувание. — Съжалявам.

Излезе и тръгна по коридора.

Няколко дълги секунди никой не помръдна и не каза нищо. Накрая Фош се обърна към Хари.

— Мина ли достатъчно време?

— Още няколко секунди.

— За какво говорите? — попита Лорън.

— Ще го проследим — отговори Хари. — Ти как мислеше?

Мърсър тичаше. Усещаше, че нищо не може да убегне от погледа му. И най-тъмните сенки изглеждаха светли. Слухът му беше още по-изострен. Всяко изскърцване на борда на кораба ясно отекваше в ушите му. В състояние беше да определи източника на всеки звук.

Качи се две палуби нагоре и се приближи до мястото, където хеликоптерът обстрелваше мостика. Мина покрай един офицер, който пълзеше към кабината на щурвала, за да умре. Дирята кръв от раните в гърдите му водеше към трети ред стъпала. На фона на отсечения ритъм на картечницата Мърсър чу гласове, пищящи на китайски, приведе се и тръгна нагоре.

Стигна до площадката и предположи, че хората от мостика са се евакуирали, защото вратата към останалата част на надстройката беше затворена. Вляво имаше малък коридор, водещ към задната палуба, където бяха каютите на екипажа. Вдясно се виждаше голяма каюта, вероятно на капитана. Гласовете се чуваха оттам.

Мърсър излезе от площадката, за да види по-добре какво става, и позна мъжете. Единият беше капитанът, а другият — нисък пълен цивилен. За съжаление третият не беше Сун, а някакъв военен. Колкото повече Мърсър го гледаше, толкова повече се убеждаваше, че това е същият човек, който го бе заловил след преследването в автовоза.

Мърсър не разбираше какво говорят, но военният, изглежда, не беше доволен от нещо и дори бе насочил пистолет срещу цивилния и капитана.

— Казвам ти за последен път, Хуай — рече генерал Ю Куан, като се мъчеше да овладее гнева си. — Махни тоя проклет пистолет.

— Не мога да го направя, генерале. Не и докато не ми отговорите защо решихте да пожертвате хората ми.

— Вече ти казах, че смъртта на войниците е цената на войната.

— Точно това ме озадачава. Срещу кого беше тази война? Срещу Панама? Срещу Америка?

Ю Куан млъкна, изведнъж осъзнал какво има предвид сержантът. Хуай бе загубил хора в конфликт, който не разбираше. Той искаше отговори и генералът виждаше, че някакво уклончиво обяснение няма да го удовлетвори.

— Операцията беше в защита на нашия начин на живот, сержант. Не всичките ни врагове са с бяла кожа и кръгли очи. Някои са от собствените ни редици.

— Лиу Юшен може и да е негодник, но никога не съм го смятал за свой враг.

Ю Куан се хвана за думите му.

— Може би. Уби ли го?

Хуай се възползва от отчаянието на генерала.

— Може би. А може би съм го пуснал да си върви и в момента урежда връщането си в Китай.

Всъщност Лиу лежеше в безсъзнание в една от каютите, окован с белезници за тръбата зад тоалетната чиния. Хуай още не беше сигурен дали ще каже на някого, или ще го остави да се удави, докато „Корвалд“ продължаваше да се пълни с вода от дупките в корпуса. Само за няколкото минути, откакто бе нахлул в каютата и бе намерил Ю Куан да се крие от картечницата на хеликоптера, Хуай усещаше, че палубата се накланя все повече.

— Пуснал си го!? — изкрещя Ю Куан.

Хуай стисна пистолета по-здраво, за да покаже на генерала кой владее положението.

— Кой реши, че Лиу е наш враг?

— Твоето правителство.

— Моето правителство го е осъдило като предател и в същото време е позволило десетки от хората ми да умрат, като работят с него, само за да направи политическо изявление за предателството му. Мисля, че това е по-голямо нарушение, отколкото стореното от Лиу.

— Е, и какво смяташ да направиш? — подигравателно се усмихна Ю Куан и сви презрително устни. — Ще ме застреляш ли? След това ще трябва да застреляш и капитана, и всички други на кораба, за да не убият теб.

— Ето, това не можете да разберете — спокойно каза Хуай. — Жертвата, която един войник е готов да направи за хората си. Нямам нищо против да умра, като ви убия. Вие предадохте хората ми, мен и Народноосвободителната армия. Осъждам ви на смърт за предателство, генерал Ю Куан.

Хуай вдигна пистолета.

В каютата отекна изстрел.

Сержантът политна назад и се хвана с лявата ръка за гърдите, откъдето бликна кръв. Господин Сун бе наблюдавал сцената от банята, където се бе скрил. Емоционалната игра между воина и политика, разпалваща страха и омразата им, му хареса. Но той знаеше на кого принадлежи лоялността му и прецени кога сержантът ще стреля. Сун го изпревари и остана доволен от точното си попадение, защото не беше много добър с огнестрелните оръжия.

След част от секундата се разнесе втори изстрел. Прицелването беше безпогрешно. Куршумът бе изстрелян, докато Хуай падаше, и пръсна черепа на генерал Ю Куан. Мозъкът и кръвта му оплискаха стените и потекоха към пода като лепкава тиня.

Мърсър не видя дали цивилният уби военния, но беше логично да предположи, че всеки, замесен в заговора, е въоръжен. Единственото, в което бе сигурен, беше, че инцидентът няма нищо общо с него. Неговата битка беше със Сун, а не с китайската армия и цивилните й диригенти. Капитанът на кораба заобиколи трупа на военния, затвори вратата и я заключи.

Мърсър прогони от съзнанието си сцената, на която току-що бе станал свидетел, и продължи да търси Сун. Предполагаше, че инквизиторът се крие колкото е възможно по-далеч от мостика. Тръгна по коридора, като проверяваше всяка каюта. Повечето бяха отключени и той ги огледа набързо. Стараеше се да пази тишина, макар че какофонията навън и алармите, виещи на борда, заглушаваха всички звуци, които издаваше.

Всеки път, когато излизаше в коридора, поглеждаше към капитанската каюта, за да се увери, че оттам не е излязъл някой. Стигна до последната врата и натисна дръжката. Беше заключено. Той ритна вратата, разби ключалката и насочи карабината. Вътре нямаше никого. Мърсър отиде в банята и видя човек, окован с белезници за тоалетната.

„Този пък кой е, по дяволите?“ Помещението беше тясно и Мърсър преметна на рамото си карабината и извади пистолета. Подвикна тихо, но не получи отговор, затова бавно се приближи и подритна човека. Той лежеше по лице и не помръдваше. На китката му бе закачено куфарче. Мърсър отново го ритна, преобърна го и веднага позна Лиу Юшен. Едва се сдържа да не натисне спусъка.

— Виж ти. — Мърсър го разгледа по-отблизо. На лицето на Лиу имаше тъмночервена рана. Мърсър го докосна. Кожата на китаеца беше студена и твърда. Беше мъртъв. Бяха го ударили твърде силно по главата и бе получил мозъчен кръвоизлив. — Добре.

Корабът изскърца — продължаваше да се накланя към „Ингландър Роуз“. Мърсър погледна през рамо, за да се увери, че на вратата няма никого, после се наведе, за да махне белезниците на Лиу, защото предположи, че куфарчето съдържа важни документи.

Когато започна да търси начин да избяга, господин Сун видя, че американецът влиза в последната каюта. Окуражен от точния си изстрел, той реши да убие Мърсър. Единственият човек, който бе избягал преди иглите за акупунктура да го пречупят, се намираше само на няколко метра от него и не съзнаваше, че го следят.

Сун тръгна безшумно по коридора, стигна до каютата и се наведе, за да надникне през процепа. Мърсър беше в банята. Беше се навел над Лиу Юшен. Сун бе виждал много смърт и мигновено разбра, че Лиу е мъртъв.

Извади тежкия си пистолет. Мърсър още беше с гръб към него. Сун сложи пръст на спусъка, но ръката му се разтрепери. Той пое дълбоко дъх и се прицели отново.

Нямаше начин да не улучи.

Някакво шесто чувство накара Мърсър да се обърне в последния момент. Той видя Сун и вдигна оръжието си, но не беше достатъчно бърз.

Сун имаше време дори да се усмихне.

И след това изкрещя, защото от гърдите му изскочи лъскаво острие от закалена стомана, което го прикова към стената. От устата му бликна гейзер от кръв. Одите му се отвориха широко и станаха безизразни. Хари издърпа острието и влезе в каютата. Горните шейсет сантиметра на сабята му бяха облени в кръв.

— Сега си ми три пъти длъжник. — Той се наведе и свали часовника от кокалестата китка на Сун. — „Таг Хойер“. Струва ми се, че е твоят. — Хари го хвърли на Мърсър. — Това доказва, че каквото и да ти е взел този тъпак, отново си е твое.

Мърсър погледна часовника си, после приятеля си. Беше изумен и почти не беше в състояние да говори.

— Ще ти кажа нещо, Хари, но ако го споделиш с някого, ще го отрека.

— Знам какво е — с дрезгав от вълнение глас отговори старецът. Смелостта изведнъж го напусна и очите му се напълниха със сълзи. — И аз те обичам, момчето ми.