Джак Дю Брул
Реката на тайните (24)

Шлюзът „Педро Мигел“
Панамският канал, Панама

Пикапът бе спрял в средата на паркинга за туристи. Хари седеше сам на предната седалка и за четвърти път препрочиташе графика за транзита. Нещо не му даваше покой. Стъклата бяха вдигнати и кабината беше пълна със синкав цигарен дим. Мърсър и Лорън дойдоха и той угаси цигарата си и се премести така, че Лорън да седне между двамата.

— Тръгнаха ли?

— Да — отговори Мърсър. — Ще вземат Роди на борда на „Марио ди Касторели“.

Хари не се изненада. Като се замисли, Мърсър осъзна, че Роди също не се бе изненадал. Хари и Роди явно знаеха, че зелените барети ще се нуждаят от лоцман, но нарочно не бяха казали на никого.

— Мисля, че всичко ще е наред — продължи Мърсър. — Патки и хората му изглеждат решени на всичко. Казах му, че ще сме готови да помогнем, след като превземат кораба. Щом Роди ще е лоцман, смятам, че ти няма да ни трябваш, Хари. Искам да чакаш в пикапа.

— И да ме заловят пазачите на Лиу, които със сигурност дебнат наоколо? А, не. Освен това, ако командосите се провалят, шансовете са, че Роди няма да е в добра форма. Щом се нуждаят от теб, значи се нуждаят и от мен.

— Сигурен ли си, че можеш да управляваш кораба?

— Това е все едно да паднеш от велосипед. Случи ли ти се, никога не го забравяш.

— Метафорите ти са малко откачени — усмихна се Лорън.

— Такава е и главата на Мърсър, щом мисли, че не мога да управлявам корабче като това.

Рене Брунесо почука на стъклената преграда и Хари протегна ръка да я смъкне.

— Би ли ми дал една цигара? — попита французинът.

— Заповядай.

— Колко време остава до атаката на кораба?

Въпросът беше почти риторичен. Зелените барети щяха да се обадят, преди да нанесат удара. Рене бе попитал само за да разсее нервното напрежение, обзело всички.

— Вероятно преди да излязат от шлюза. Да речем, след двайсетина минути.

Наблюдаваха мълчаливо как малките локомотиви теглят кораба в огромната вана на шлюза. Щом вратите се затвореха, корабът щеше да започне вертикалното си десетметрово издигане до нивото на пролива Гейлард и езерото Гатун. Друг от плавателните съдове след „Марио ди Касторели“ влезе в по-близката вана на шлюза и отчасти закри кораба с експлозивите. Беше стар товарен параход от Втората световна война с разположена в центъра надстройка и издигнат бак. Стрелите на двата крана приличаха на пръсти на скелет.

— Кой е този кораб? — попита Хари.

— „Робърт Т. Чейндж“ — отговори Мърсър.

— Ангел, Рай, тук Дявол Едно.

Лорън бе извадила слушалката на предавателя от ухото си, затова всички чуха гласа.

— Казвай, Дявол. Тук Рай — отговори свързочникът на „Маккамбъл“.

— На позиция сме. След четири минути.

— Прието — отговориха едновременно Лорън и ракетоносачът.

Гледаха шлюзовете от разстояние двеста метра и им се стори, че „Робърт Т. Чейндж“ ще излезе от ваната преди „Марио ди Касторели“. Носът на малкия товарен параход се подаде навън и в същия миг вратите на ваната се отвориха. Много по-големият „Марио ди Касторели“ стоеше в средата на шлюза.

— Обикновено не става така — обезпокоено каза Лорън. — Винаги пускат корабите поред, освен ако няма някакъв проблем.

— Вятърът се усилва — отбеляза Хари и погледна оловносивото небе. — „Марио ди Касторели“ може би има неприятности. В началото на петдесетте години на двайсети век и аз съм минавал през Панамския канал няколко пъти. Един път силен порив на вятъра блъсна товарен кораб и той повлече локомотива в шлюза.

Лорън сложи в ухото си слушалката на предавателя. Гласът й беше напрегнат.

— Дявол Едно, тук Ангел. Край.

— Казвай, Ангел.

— Мишената може да бъде задържана на място още няколко минути. На водолазите им трябва време, за да прикрепят подводницата. — Лорън си бе спомнила тази подробност, която другите бяха забравили, и бързото й мислене не позволи на капитан Патки да започне атаката твърде рано.

— Прието, Ангел. Благодаря. Край.

Тя въздъхна облекчено.

— Браво — каза Мърсър и хвана ръката й.

— Не мога да повярвам, че забравих за това.

„Марио ди Касторели“ вече не се виждаше, защото „Робърт Т. Чейндж“ го закри напълно. Малките сребристи локомотиви се мъчеха да издърпат плавателния съд от шлюза. Мърсър изви врат. Виждаше само складове, ремонтни работилници и други постройки, необходими за поддържането на хидротехническото съоръжение. Дори ако сградите не закриваха гледката, разстоянието беше твърде голямо, за да види следващия кораб, който чакаше реда си да влезе в шлюза на осемстотин метра назад.

Почукване по стъклото от страната на Мърсър накара всички да подскочат.

До пикапа стоеше китайски войник, облечен в камуфлажно пончо. Гумираната му дреха беше мокра от дъжда и едва прикриваше автомата му. Бе почукал по стъклото с дулото. Потискайки страха си, Мърсър преглътна и смъкна стъклото.

— Какво правите тук? — попита войникът на английски.

— Гледаме корабите със съпругата и дядо ми. Той е бил един от строителите на Канала.

Хари дори не бе роден, когато строежът на Панамския канал бе завършен, но Мърсър се нуждаеше от приемливо обяснение за присъствието им тук в такова лошо време.

— Вали. Не се вижда нищо. Махайте се.

— Ще тръгнем след няколко минути — дружелюбно се усмихна Мърсър. — Веднага щом мине следващият голям пътнически кораб.

— Тръгвайте веднага! — Китаецът отметна пончото си и показа автоматичната пушка.

Мърсър отвори уста да възрази пак, но изражението на войника необяснимо се промени от гняв в объркване и после в агония. В следващия миг китаецът изчезна. Мърсър отвори вратата и видя как крайчецът на пончото и ръката му се скриват под пикапа. Той се обърна. Лейтенант Фош се изправяше от другата страна на превозното средство. С предизвикателен жест, който не се нуждаеше от обяснения, легионерът пъхна бойния нож в калъфката на колана си.

Никой не го бе чул или усетил да слиза от пикапа. След миг той отново се качи в товарното отделение.

— Видях го да идва — обясни Фош. — Мисля, че ако му беше възразил още веднъж, щеше да извика приятелите си, нали?

— Oui — отговори Хари.

Лорън не беше съгласна.

— По-вероятно е командирът на взвода му да го чака да докладва.

— Дявол до Рай. След две минути — съобщи Патки.

— Ще атакуват след две минути — каза Лорън.

— Как мислиш, Фош? За колко време ще неутрализират кораба? — попита Мърсър през рамо, без да поглежда легионера, защото наблюдаваше телената мрежа между туристическия и служебния паркинг.

— Ако Лиу е свалил на брега повечето членове на екипажа, както предполагаме, и с елемента на изненада на тяхна страна, атаката би трябвало да продължи между седем и десет минути. Двама души на мостика, двама в каютите за екипажа и двама в машинното отделение.

— Добре — каза Мърсър и включи двигателя на пикапа.

— Какво правиш? — попита Лорън.

— Имаш право. Китайците ще търсят изчезналия войник. Няма начин да останем тук още десет-петнайсет минути. Ще отидем при лоцманските катери по-рано.

— Не трябва ли да кажеш на Патки? — попита Рене.

— Не — отговори Лорън. — Той е достатъчно зает в момента.

Оградата беше на стотина метра и се простираше от водата чак до магистралата за Гамбоа. Мърсър караше бавно, за да не изглеждат подозрителни. Видя, че вратите на шлюза пред „Марио ди Касторели“ са отворени. Тежките въжета между локомотивите и кораба започнаха да се прибират.

Когато се приближиха на двайсет метра от телената мрежа, Мърсър разбра, че каквото и да направи, ще се стори подозрително на пазачите, поставени там от Лиу за преминаването на кораба, и настъпи газта. Пикапът забръмча и гумите превърнаха плитките локви в облаци мъгла, която се издигна като дим след тях.

Изведнъж въздухът сякаш се взриви в оглушителна експлозия.

За миг всички помислиха, че „Марио ди Касторели“ е детониран, но после видяха светкавица и чуха още една силна гръмотевица. Бурята връхлиташе.

— Дръжте се! — извика Мърсър, когато стигнаха до телената мрежа, и се насочи към една от подпорите. Пикапът почти не спря. Стоманата се огъна под бронята и част от мрежата увисна и падна под колелата. Мърсър увеличи още скоростта и профуча през големия служебен паркинг, криволичеше между редиците коли. В отсрещния край имаше черен път, минаващ зад няколко ниски постройки. Мърсър подкара по него и намали, когато стигнаха до рампата за лодките. До нея имаше малък залив с бетонен пристан, където бяха завързани четири катера, принадлежащи на управата на Канала. Корпусите им бяха черни, а на белите надстройки имаше множество прозорци за по-лесна видимост към оживения воден път. На всеки катер имаше оранжеви спасителни пояси.

Мърсър удари спирачки в края на кея, извади пистолета от колана си и го зареди.

— Тук Дявол Едно. На мишената сме. Не ни забелязаха. Превключете на втори канал.

Капитан Патки и хората му бяха скочили на борда на „Марио ди Касторели“. Лорън смени каналите. Водачът на командосите продължи да докладва.

— Мишената е задържана на позиция, след като излезе от шлюза, вероятно за да прикрепят подводницата. Корабът, който току-що излезе от втория шлюз, също е спрян, а във ваната влезе трети кораб. Дигите около шлюзовете гъмжат от въоръжени до зъби китайци.

— Прието, Дявол Едно. Не забравяйте, че управата на Канала разполага по двама панамски пазачи на всеки преминаващ кораб. Край.

— Не сме забравили, Ангел. Край.

Водени от лейтенант Фош, те стигнаха до един от лоцманските катери, без никой да ги забележи. Французинът счупи ключалката на вратата с един-единствен ритник. Сержант Рабиду, експертът по електрониката и оръжията, отиде в лоцманската кабина, за да свърже жичките под таблото. Хари го последва и намери ключовете в една чаша.

Раздрънка връзката и легионерът се изправи леко смутен.

— Още не включвай мотора — предупреди го Мърсър. — Оттук виждаме добре всичко. Няма смисъл да привличаме внимание.

— Какво ще правим сега? — попита Брунесо.

— Ще чакаме обаждане от Дявол Едно — отговори Лорън, която бе застанала до Мърсър и гледаше забуленото от дъжда пристанище. — И когато успеят, всички ще приберем вкъщи.

Водата в Канала беше зеленикава. На отсрещния бряг наскоро бе издигнат леко наклонен насип, за да се забавят свлачищата, които постоянно заплашваха да заровят Канала. „Марио ди Касторели“ стоеше неподвижно между дигите и чакаше сигнал от водолазите, че подводницата е прикрепена. На известно разстояние от шлюза зад него беше „Ингландър Роуз“, почти точно копие на парахода отпред.

Светкавиците танцуваха в назъбени ивици в опасна близост до земята. Над хълмовете се разнасяха гръмотевици, които със сигурност щяха да заглушат звуците на евентуална престрелка.

— Ангел! — Викът беше толкова силен в слушалката, че Лорън изтръпна. — Тук е… По дяволите, Лорън, обажда се Роди. Веднага ми дай Мърсър.

Тя даде предавателя на Мърсър.

— Нещо не е наред. Роди е. — Ръцете й се разтрепериха.

— Казвай.

— Мърсър, намирам се на мостика на „Марио ди Касторели“. На кораба няма никого. Имам предвид китайци. Членовете на екипажа са гърци и филипинци. Лоцманът е панамец, мой приятел. Патки е в трюма. Корабът наистина пренася метални отпадъци и цимент, точно както пише в графика.

— Възможно ли е експлозивите да се скрити в цимента?

— Няма такова нещо — почти изпаднал в паника, извика Роди. — Патки нареди на хората си да разкъсат чувалите на няколко палети. Вътре има само цимент. Казвам ти, това не е „Джемини“!

Мърсър огледа хората в лоцманския катер.

— Набелязали сме друг кораб.

Рене Брунесо реагира пръв. Лицето му се зачерви. Той се хвърли към Хари и ги притисна до стената.

— Дърт глупак! — изкрещя французинът. — Ти си виновен!

Фош хвана ръцете му, дръпна ги от яката на стареца и блъсна Брунесо встрани и изръмжа:

— Докоснеш ли го още веднъж, мъртъв си.

— Какво да правим? — плачевно попита Роди по предавателя.

— Какво ще кажеш, Хари? — Гласът на Мърсър беше сериозен, съкрушен от чувство за безпомощност.

Хари Уайт не се извини, че е сгрешил. Бе изказал предположението си и останалите се бяха съгласили. Кастор беше единият близнак и в списъка нямаше други плавателни съдове с подобно име или нещо, съдържащо Полукс, другия брат. Изводът му, че Лиу Юшен е избрал кодовото название „Джемини“ въз основа на името на кораба, беше погрешен. Нямаше начин да се разбере кой е корабът, който им трябва.

Може би вече бе минал през шлюза и беше на позиция в пролива Гейлард, готов да изравни със земята хълмовете Контрактърс и Голд в експлозия, подобна на атомен взрив.

А може би експлозивите бяха на някой от корабите, на които предстоеше да излязат от шлюзовете — „Робърт Т. Чейндж“ или „Ингландър Роуз“. По дяволите, експлозивите можеше да са на всеки танкер, контейнеровоз или товарен кораб, все още прекосяващ езерото Мирафлорес.

Хари бе направил всичко възможно и се бе провалил. Нямаше за какво да се извинява, освен че е позволил на Лиу да разруши безнаказано Панамския канал и да отвори пътя за ядрени ракети, които да заплашат Съединените щати. „Проклети китайци!“ Мисълта беше толкова горчива, че прозрението, произлизащо от нея, го осени миг по-късно. Лиу беше умен, но не достатъчно.

Хари погледна Мърсър и изтръпна от упрека в сивите му очи.

— Имаме сериозен проблем.

— Знам. — Гласът го прониза още по-силно от погледа.

— Корабът с експлозивите не е един. Два са. „Марио ди Касторели“ трябва само да блокира Канала, за да може Лиу да свали екипажите преди взривяването.

— Защо слушаме този кретен? — беснееше Брунесо.

— Казвай де — подкани го Лорън, която все още вярваше в Хари.

— Джемини. Близнаци. Но не онези от митологията. „Робърт Т. Чейндж“ и „Ингландър Роуз“. Чейндж и Ингландър — Чан и Ен, прочутите сраснали братя, обикновено наричани сиамските близнаци. Те са били китайци.

Хари току-що бе прозрял неволната грешка, която бе направил Лиу, избирайки кодово название. Името „Ди Касторели“ му бе подсказало идеята за зодията Близнаци и за Кастор и Полукс. Но когато съзря имената на двамата прочути сиамски близнаци, скрити в названията на двата кораба с експлозиви, Хари разбра, че си имат работа с човек, който обича игрите с думи.

Щом Хари приключи с обяснението си, Мърсър разбра, че приятелят му има право, и включи предавателя.

— Роди, двата кораба зад теб. Там са експлозивите.

— Сигурен ли си?

— Няма съмнение — убедено отговори Мърсър. — Вашият кораб е задържан заради подводницата. Това означава, че „Марио ди Касторели“ трябва да блокира Канала, за да даде повод на следващите два кораба да спрат. Щом застанат на позиция, Лиу ще използва подводницата, за да изтегли екипажа и после да ги взриви.

— Ангел, тук Дявол Едно.

— Казвай.

— Можете ли да дойдете да ни вземете? Ще се опитаме да атакуваме от вашата лодка.

— Не. — Мърсър разсъждаваше трескаво, опитваше се да измисли план, който да намали опасността до минимум. Единият кораб несъмнено щеше да бъде взривен. Той се обърна към Хари. — Включи мотора и ни вкарай в Канала.

Хари се движеше с бързината на човек на половината на годините му.

— На кой кораб?

„Робърт Т. Чейндж“ вече бе минал покрай тях, а „Ингландър Роуз“ беше почти точно вдясно.

— „Ингландър Роуз“.

Капитан Патки и Роди чуха разговора по радиовръзката.

— Какво ще правите? — попита командосът.

Мърсър не му обърна внимание.

— Роди, не трябва да позволяваш на вашия кораб да бъде отклонен от подводницата. Изпрати неколцина моряци на палубата да наблюдават какво става и ни предупреди веднага щом включат двигателите.

— Добре. А след това?

— Лиу иска двата кораба да се взривят или едновременно, или в предварително определена последователност, както се прави, когато се взривява сграда. Внимателно поставените експлозиви са по-ефикасни от един-единствен мощен взрив. Махнете се от „Робърт Т. Чейндж“, дори ако трябва да плувате до брега, и бягайте с всички сили. Не можем да предотвратим взривяването му, но ще се опитам да отдалечим „Ингландър Роуз“, така че когато експлодира, да не свърши задачата си.

Гласът на Роди стана пронизителен.

— Дори да разделите корабите на два-три километра, пак ще сте близо до шлюза. Експлозията ще го разруши. Лиу ще победи.

— Можеш ли да измислиш начин да върнеш кораба през шлюза?

— Няма да стане бързо — призна лоцманът. Десетки китайски войници пазеха кораба.

— Аз мога — обади се свързочничката на борда на „Маккамбъл“ и обясни идеята си.

Лоцманският катер бързо се приближаваше към „Ингландър Роуз“ и нямаше време да обсъждат плана й, а само да се надяват на успех. Роди, който беше най-обезпокоен от предложението й, се съгласи, че ще има резултат.

— Имаш ли представа колко ще струва ремонтът? — добави той.

— По-малко, отколкото ако Лиу взриви целия шлюз — отговори Мърсър. — Не забравяй, че знам откъде страната ти може да намери пари за ремонта.

— Два пъти откраднатото съкровище? — промълви Роди.

— Подходяща употреба. — Мърсър погледна през предното стъкло. Приближаваха се към бавно движещия се товарен кораб, който набираше скорост, след като бе излязъл от шлюза. Лоцманските катери бяха нещо обикновено в тази секция на Канала и никой от мъжете, стоящи около надстройката, не им обърна внимание.

Мърсър погледна по-нататък. Кърмата на „Марио ди Касторели“ се скриваше зад завоя. Над кораба се извисяваше гранитна скала. Там някога хора и машини бяха прокарали път през планините. Другият бряг бе заравнен в лек склон, спускащ се към океана. От разказите на Роди Мърсър знаеше, че след петнайсет минути корабът ще е в най-тясната точка на Канала, в центъра на междуконтиненталния раздел. Там Лиу възнамеряваше да взриви натоварените с експлозиви кораби.

Между него и „Марио ди Касторели“ се виждаха тъмните очертания на втория кораб-бомба, „Робърт Т. Чейндж“.

Някъде над лоцманския катер се чу глас, усилен от високоговорител.

Хари намали тягата, за да се изравни с огромния кораб. Мърсър излезе на малката задна палуба и погледна към перилата на кораба на шест-седем метра над главата му. Дъждът обля вдигнатото му нагоре лице. Трудно беше да се каже, но мъжът с мегафона приличаше на китаец.

— Не ни трябва друг лоцман. — Акцентът му беше същият като на пазача, когото Фош бе наръгал на паркинга.

— Някакви идеи, Фош? — попита Мърсър, като леко се премести, та човекът горе да не види французина.

— Държим го на прицел — отговори легионерът. — Щом направя кука от тази котва, ще го премахнем.

Китаецът не виждаше Фош. Французинът откачаше тежката верига на котвата, за да я смени с въжето, което бе извадил от шкафчето в каютата. Двама от хората му държаха пазача на прицел.

Мърсър отново насочи вниманието си към китаеца.

— Получихме съобщение, че ни викате. Вярно ли е?

— Не сме ви викали.

— Искам да говоря с лоцмана Гилермо — блъфира Мърсър.

— Няма Гилермо. Лоцманът е господин Лин.

— Чакай — извика Мърсър, сякаш изведнъж осенен от прозрение. — Вашият кораб „Мария Селесте“ ли е?

— Не. Това е корабът отзад. Връщайте се. — Пазачът хвана пистолета си.

— Готов съм — съобщи Фош.

Мърсър коленичи.

— Очисти го.

Единственият изстрел беше по-тих от строшаването на стъклото, през което мина куршумът. Легионерът се бе прицелил отлично, преценявайки ъгъла на отклонение от стъклото и скоростта на вятъра в Канала. Куршумът улучи пазача в гърлото. Вместо да полети назад, той се наклони напред и увисна на перилата, сякаш търсеше нещо във водата.

Фош пристъпи към действие миг по-късно — изскочи на открито и без видими усилия хвърли тежката котва през перилата на „Ингландър Роуз“.

Куката се закачи в навеса за спасителните лодки. Фош подаде свободния край на въжето на Мърсър и преметнал пушката „Фамас“ на гръб, се закатери. Още преди да стигне догоре, Рабиду беше готов да го последва. Останалите се бяха наредили зад него.

Мърсър държеше въжето, докато легионерите се изкачиха един по един на палубата на „Ингландър Роуз“. Съсредоточена върху задачата си, Лорън не го погледна, докато се катереше след Рене Брунесо. На Мърсър му хрумна да ги последва и да остави Хари в лодката, но за да успеят в онова, което се готвеха да направят, отчаяно се нуждаеха от мореплавателните умения на стария негодник.

— Хайде, Хари — извика той.

Старецът нагласи тягата, докато двата плавателни съда не заплаваха в съвършен унисон, после завърза ластично въже около кормилото, така че катерът да не се отклонява от курса.

Мърсър му подаде въжето. Хари пъхна протезата в примката и я закрепи неподвижно с някакво приспособление на глезена си. Държеше здраво въжето, докато Мърсър се катереше на кораба. Двама от легионерите прикриваха групата.

Останалите сграбчиха Мърсър и го изтеглиха на борда, а после започнаха да издърпват Хари. Той добави усилията си към техните и след малко късо подстриганата му прошарена коса се появи над перилата. Хари се подготви за финалния напън и след миг се озова при тях. Разкопча глезена си и го потърка.

— Имам чувството, че съм пират, който превзема испански галеон — прошепна старецът и извади пистолета на мъртвия китаец, когото Фош бе скрил зад отдушника.

— Ще те кръстим Гериатрик Сивата брада — присмя му се Мърсър, после млъкна и се огледа. Намираха се борда на кораб, натоварен с няколко хиляди тона експлозив. Заспоглеждаха се нервно. Взрив с подобна сила щеше да ги изпепели. Дори само силата на ударната вълна щеше да е достатъчна, за да превърне телата им в основните градивни елементи въглерод, водород и кислород.

Все едно стояха на повърхността на слънцето в мига, когато се превръща в супернова.

— Да тръгваме — каза Фош.

Палубата бе хлъзгава от дъжда и от разливаното в продължение на години моторно масло. Металът беше боядисван толкова често, че долната част на перилата бе осеяна с големи втвърдили се капки. Съоръженията бяха покрити с мръсотия. Ако не бе избран за тази операция, „Ингландър Роуз“ би трябвало да е в ремонтния док.

Фош водеше групата, а Рабиду вървеше най-отзад. Промъкнаха се под спасителната лодка и се отправиха към люк, открехнат вероятно от войника, който ги бе видял. Фош надникна вътре и после бавно бутна вратата с дулото на пушката си.

— Чисто е.

Втурнаха се по коридор, минаващ по дължината на тумбестата надстройка, и се приближиха до открит килер, вонящ на дезинфекционни препарати.

— Хари — попита Фош, — колко души най-малко могат да оставят на борда, докато преминават през Канала?

— По вибрациите усещам, че двигателят е дизелов — отговори бившият морски капитан. — Това означава, че може да изкарат всички от машинното отделение. Възможно е да останат трима, но не повече от десет.

— D’accord — каза французинът и после се замисли.

— Това е твоето шоу, лейтенант — напомни му Мърсър. — Как искаш да го направим?

След минута Фош състави план.

— Рабиду, заведи Мърсър, Хари и капитан Ваник на мостика. Останалите ще претърсим кораба, за да проверим дали на борда не се е скрил някой фанатик, който да взриви експлозивите. Ако ви трябват подкрепления, включете противопожарната аларма и ще дойдем при вас, колкото можем по-бързо.

— Bon chance — каза Мърсър и тръгна след Рабиду, Лорън и Хари.

Коридорът беше безлюден.

— А сега накъде? — попита Рабиду, след като се качиха по тесните стълби.

Хари се замисли.

— Назад към кърмата. Там трябва да има централно стълбище от мостика към дъното на кораба. Това е най-прекият път.

Коридорите миришеха на сол и ръжда. На борда имаше малко удобства. Стените бяха боядисани в сиво, а подът бе застлан с олющен линолеум. На тавана светеха голи крушки в метални клетки. От стая с надпис на вратата „Ръководител“ се разнасяше противна смрад на човешки изпражнения.

Атаката започна изневиделица.

Коридорът се изпълни с гърмежи на автоматично оръжие. Мърсър се хвърли към Хари, а Рабиду блъсна Лорън на пода и отвърна на огъня с пушката си.

Войникът, който бе стрелял по тях, се скри зад ъгъла.

Лорън се запромъква по мръсния под. Бе опряла карабината в рамото си и пълзеше, като извиваше хълбоци и се подпираше на лакти. Мърсър се изправи на едно коляно и зачака китаецът да се появи отново.

Пазачът подаде глава веднага щом Рабиду нарочно изпразни пълнителя си. Във виещия се пушек погледът му се спря на най-едрата фигура — Мърсър и китаецът така и не забеляза по-слабия силует на няколко метра пред себе си. Лорън се прицели за част от секундата и го простреля в гърлото и челото.

Изчака миг-два, после продължи напред.

— Чисто е — извика Лорън, след като надникна зад ъгъла, където се бе крил пазачът.

Внезапната атака ги бе лишила от елемента на изненада, затова се качиха тичешком по стъпалата. Мърсър и Рабиду бягаха рамо до рамо. Лорън и Хари се движеха половин ниво след тях. Стигнаха до етажа на мостика без инцидент и когато видяха масивната врата, разбраха каква е причината. Останалите на борда членове на екипажа се бяха барикадирали в кабината на щурвала. Люкът беше от стомана и заключен отвътре и можеше да бъде отворен само с експлозив.

— Няма ли друг път? — обърна се Мърсър към Хари.

— Не и на това ниво. Ще трябва да слезем един етаж и после да се опитаме да влезем отвън. Докато се приближавахме, видях стълбище, водещо към страничния мостик.

Мърсър погледна часовника си.

— Времето ни изтича. — Той включи предавателя на гърдите си. — Роди, какво е положението при вас?

— Намираме се почти между Голд Хил и Контрактърс Хил. Очакваме всеки момент подводницата да се опита да ни отклони от курса.

— Готови ли сте?

— Веднъж използваха този номер и ме уволниха. Втори път няма да им се размине.

Мърсър отново погледна Хари.

— Ами ако се качим една палуба по-горе и скочим от страничния мостик?

— Или вие ще ги изненадате, или те вас — сериозно отговори Хари. — Но това звучи по-добре, отколкото да влезем с рогата напред.

Върнаха се по стълбите и се изкачиха по тъмен коридор, завършващ с люк. Мърсър и сержант Рабиду напрегнаха сили и успяха да го отворят. Изпръскаха ги капки дъжд.

Мърсър видя „Робърт Т. Чейндж“ на около четиристотин метра, но не и „Марио ди Касторели“, който беше зад завоя. Трите кораба навлизаха между оголените хълмове. В Канала се стичаха водопади. Пороите бяха още по-силни, защото земята бе напоена от потопите по време на обичайните сезонни валежи. Мърсър беше сигурен, че експертите на Лиу са разчитали на това.

Видя всички тези неща с един-единствен поглед. Беше сигурен, че капитанът на „Роуз“ се обажда на колегата си на другия кораб с експлозиви и обсъждат възможностите за избор.

Мърсър се приближи до края на кабината на щурвала, а Рабиду отиде в отсрещната страна — заеха позиции над мястото, където страничните мостици се извисяваха над водата. Спогледаха се, за да синхронизират времето, кимнаха и скочиха едновременно.

Рабиду веднага насочи пушката си. Мърсър също се прицели в първата мишена, вероятно капитана, защото крещеше в предавателя в ръката си, и изстреля три куршума през остъклената врата.

Стъклото се строши в лавина от кристал и тялото на китайския капитан политна назад. От падащия на пода труп се плисна кръв. Кормчията се строполи в същия миг, застрелян от френския легионер.

Лоцманът — също китаец, несъмнено един от служителите на „Хачърли“, които Лиу Юшен бе внедрил в управата на Панамския канал — се хвърли зад контролното табло. Рабиду не го изчака, за да види дали е въоръжен, и го простреля в гърба, преди да е излязъл през разбитата врата. Мърсър се премести така, че да вижда задната част на кабината на щурвала. Иззад дървената чертожна маса изскочиха двама мъже. Друг силует побягна към кърмата, където чакаха Лорън и Хари.

Внезапно покрай Мърсър прелетя куршум и рикошира в металния корпус на кораба. Той се хвърли на земята и запълзя назад, търсеше подходящ ъгъл, за да се прицели в двамата мъже, а Рабиду се премести в центъра на мостика, откъдето виждаше масата.

Мърсър забеляза, че каютата е направена от дърво, което нямаше да отклони високомощните куршуми на карабината „M-16“, и изстреля един откос в масата. Лакираното дъбово дърво се пръсна на стотици парчета.

Единият мъж се изправи и започна да стреля с пушката си. В гърдите му имаше множество рани и в ръката му се бе забила треска, но той продължаваше да се сражава. Рабиду го уби, преди дъгата от куршуми да го е прерязала на две.

Мърсър погледна встрани. Морякът, който бе избягал от кабината на щурвала, открехна вратата и Лорън го застреля с един-единствен куршум в лицето. Рабиду се приближи до чертожната маса. Петият мъж лежеше в локва тъмночервена кръв. Очите му бяха широко отворени и незрящи.

Огледаха останалата част на кабината и се увериха, че няма повече китайци.

— Чисто е, Лорън — извика Мърсър.

„Робърт Т. Чейндж“ се движеше с равномерна скорост по Канала. Мърсър не забеляза нищо, което да покаже, че капитанът променя първоначалния план.

Той поиска предавателя от Рабиду, за да се свърже с Роди.

— Обажда се Мърсър. Какво е положението при вас?

На осемстотин метра пред „Ингландър Роуз“ Роди очакваше момента, когато подводницата, прикрепена към „Марио ди Касторели“, ще се опита да го отклони от курса. Дори бе изпратил хора да наблюдават водата, но все още не можеше да повярва в мощността на подводницата.

„Марио ди Касторели“ тежеше двайсет и пет хиляди тона, но въпреки това носът му продължаваше неумолимо да обръща към брега, колкото и усилено да въртеше кормилото Роди и да подаваше обратна тяга. Подводницата с формата на риба несъмнено притежаваше невероятна мощност.

Паразитната подводница сигурно бе оборудвана с някаква нова техника, нещо изобретено за военните, може би за китайските торпеда, и се задвижваше с хидроджетове или нещо още по-модерно. Каквото и да беше, тя преместваше носа на тежкия товарен кораб с всяка минута и Роди не можеше да направи нищо, освен да забави неизбежното.

— Чакай малко — отговори той на въпроса на Мърсър.

Корабът неумолимо се приближаваше към левия бряг, колкото и Роди да се мъчеше да изправи носа, и дори потреперваше от мощта на подводницата под корпуса му. Движеха се към планината, между застрашително извисяващите се скали.

Роди знаеше, че зад тях идва „Робърт Т. Чейндж“. Усещаше присъствието му — призрачно и зловещо, нещо, което беше безпомощен да спре.

Капитанът на кораба, дълъг като върлина грък, казваше се Леонидис Кафлеус, чакаше следващата инструкция на Роди. Едната му кокалеста ръка беше на кормилото, а другата — готова да дръпне лостовете за тягата.

Роди крачеше от единия до другия край на мостика и гледаше водовъртежа до носа, където невидимата подводница тласкаше кораба към сушата. При всяка обиколка трябваше да прескача двамата завързани панамски пазачи, които, без да знаят, бяха изпратени на кораб, обречен да бъде взривен. Те бяха предпочели да оцелеят и не бяха оказали съпротива, когато зелените барети атакуваха кораба. Указанията им бяха да го пазят от крадци, а не от американските специални сили, които се движеха незабелязано и действаха мълниеносно.

— Капитане — попита Роди, осенен от внезапно прозрение, — можем ли да спуснем котвите?

— Разбира се — отговори гъркът.

Лоцманът, определен да преведе през Канала „Марио ди Касторели“, беше панамец, казваше се Ернесто Гарсия. Стъписан от изненадващото нападение на командосите, той с готовност бе предал щурвала на Роди, когато разбра какво ще се случи.

— Ако намалим скоростта — обади се Гарсия, който досега мълчеше от страх, — нищо няма да попречи на подводницата да ни изтласка до сушата. Трябва да увеличим тягата и да се надяваме да се отървем от нея.

— Не искам да я спирам, Ернесто, а да я изтегля с котвата. Не ме интересува колко е мощна тая проклета подводница. Няма да може да устои на лебедките. Няма начин.

— Аха, разбирам. Ще стане — каза Кафлеус и заповяда на един от помощниците си да застане до контролните уреди, с които автоматично се спускаше седемтонната котва.

Товарният кораб вече беше извън лентата си и при други обстоятелства Роди щеше да бъде уволнен, че е изпуснал управлението. До брега оставаха шейсет метра и със скоростта, с която се движеха, сблъсъкът щеше да разкъса предните отсеци, сякаш са направени от алуминиево фолио. А после вятърът щеше да обърне кърмата напреки на водния път и да блокира Канала. След това поне един от корабите, натоварени с експлозиви, щеше да спре и екипажът щеше да слезе от борда и да бъде взет от подводницата и транспортиран обратно до Педро Мигел или Гамбоа.

И след това…

— Спусни котвата от десния борд.

Помощник-капитанът натисна едно копче на таблото. Котвата изчезна под повърхността и започна да се спуска към дъното, което се намираше на дванайсет метра дълбочина.

Каналът беше чист, без тиня и наноси. Закалената стомана стига до дъното и се заби в камъка.

Корабът потрепери. Помощник-капитанът бавно започна да отпуска веригата, като я опъваше, така че котвата да не се откачи.

— Добре, добре — прошепна Роди.

Китайският екипаж на подводницата нямаше представа какво предстои.

Роди хукна към десния борд и видя, че брегът се приближава обезпокоително бързо.

— Тегли!

Помощник-капитанът дръпна котвата и „Марио ди Касторели“ се разтресе. Роди се блъсна в перилата, а двама от американските командоси паднаха на колене.

Едновременно се случиха две неща. Най-слабата брънка на веригата, намираща се дълбоко под водата, близо до самата котва, се скъса от огромното напрежение. Веригата изскочи от водата със скорост сто и петдесет километра в час и удари кораба. Предният товарен люк беше от стомана, дебела петдесет милиметра. Веригата изряза в нея шестметрова дупка с лекотата на нож за хартия. Ударът разкъса брънките с размера на човешка глава и те се посипаха по надстройката. Една прелетя покрай двамата командоси, разби един прозорец и се заби в задната част на мостика.

Второто, което се случи, беше, че електромагнитните скоби, с които китайската подводница бе прикрепена към товарния кораб, се откачиха.

Освободена от чудовищния товар, подводницата с размери на камион бързо се отдалечи от кораба — движеше се с пълна скорост към брега, — преди двамата членове на екипажа й да успеят да я спрат. Блъсна се като торпедо в стената на Канала, вдигна шестметров фонтан от вода и пяна и след няколко секунди се появи на повърхността. Ръждивочервеният цилиндър приличаше на парен котел на кораб и имаше витло с диаметър най-малко пет метра.

Роди мигновено разбра защо Лиу не се бе опитал да отклони някой от големите кораби на „Панамакс“. Поради размерите си, подводницата можеше да се прикрепи само под малки плавателни съдове и дори тогава беше в опасна близост до дъното.

През пробития нос на подводницата нахлу вода. От очукания корпус се измъкна човек. Беше ранен и се бореше с бурната вода само с едната си ръка. Другата беше отпусната неподвижно до тялото му.

Роди бе добре запознат с динамиката на големите кораби и разбра, че съобразителността и решителните му действия няма да са достатъчни, за да спасят „Марио ди Касторели“. Той погледна към кабината на щурвала и видя, че капитан Кафлеус трескаво работи с кормилото и тягата в отчаян опит да завие, за да не се блъснат в брега.

Роди се обърна. Оцелелият член на екипажа на китайската подводница вдигна глава към огромната стоманена стена, носеща се към него. Панамецът не чу вика му, но видя как устата му се отвори широко като черна дупка в кръглото му жълтеникаво лице.

Корабът мина през подводницата, премаза я и я запокити към брега. Сблъсъкът на метала със скалата разтърси огромния плавателен съд като земетресение. Дори онези, които се бяха подготвили за удара и се бяха хванали кой където намери, изпопадаха. Роди едва не се преметна през перилата, когато носът се смачка навътре и после бе повдигнат на брега, тласнат напред от инерцията.

Носът навлезе шест-седем метра в прогизналата от дъжда земя, натрупвайки пред себе си купчина от кал, която стигна почти до главната палуба. Кърмата заседна под неестествен ъгъл дълбоко в земята.

Автоматичните водонепроницаеми прегради се затвориха. Макар че трясъкът отекна из целия плавателен съд, нямаше опасност „Марио ди Касторели“ да потъне. Но и не можеше да помръдне без помощта на флота спасителни влекачи.

Капитан Кафлеус не се бе отказал от намерението си да спаси кораба и подаде обратна тяга, като почти претовари двигателите. Въртеше трескаво кормилото, надявайки се да измъкне кораба от лепкавата кал, но действията му бяха безрезултатни.

Роди наведе глава и избърса дъждовната вода и потта от лицето си. Бяха се провалили. Той извади малката радиостанция.

— Мърсър, тук Роди. Подводницата е унищожена, но заседнахме. Капитанът се опитва да измъкне кораба, но мисля, че няма да успее. Съжалявам.

Преди Мърсър да отговори, в радиовръзката се намеси Джим Патки. Роди го бе изпратил на задната палуба да наблюдава с мощен бинокъл кораба с експлозивите.

— Тук Дявол Едно. На „Чейндж“ има раздвижване. Обръщат кораба така, че да блокира останалата част на Канала. Мисля, че подготвят спасителната лодка, за да напуснат борда. Сигурно са видели какво се случи с подводницата. Трябва да ги нападнем.

— Не — каза Мърсър. — Нямате време да се тревожите за тях или да спасявате „Марио“. „Робърт Т. Чейндж“ ще се взриви след четирийсет и пет минути.

— Сигурен ли си? — попита водачът на командосите.

— Тогава ще експлодира и нашият кораб. Според Фош не можем да направим нищо, за да го предотвратим. Отидете на брега и бягайте, колкото ви държат краката.

— Мърсър, „Ингландър Роуз“ няма да може да мине покрай нас — извика Роди. — Ще заседнете в шлюза!

— Знаем, че има вероятност за това. Ще трябва да разчитаме на втората възможност за избор и да се молим на Бога оръдието на борда на „Маккамбъл“ да е точно.