Джак Дю Брул
Реката на тайните (22)

Хотел „Радисън Роял“
Панама Сити, Панама

Мария Барбър не скри връзката си с Лиу Юшен и операцията му, макар да твърдеше, че не знаела за намерението на китаеца да убие мъжа й край Реката на руините. Лиу й казал, че иска само да уплаши Гари и да го изгони оттам, за да присвои съкровището. Тя вече бе признала, че е съобщила на Лиу за отиването на Мърсър на шлюза „Педро Мигел“, затова той й повярва. Мария си бе навлякла огромни неприятности и лъжите за участието й нямаше да й спечелят нищо.

Всичко това стана през първите пет минути на разпита. През следващите петнайсет Мърсър и Брунесо се опитаха да разберат дали тя знае нещо за плановете на Лиу. Рене имаше опит в задаването на провокиращи въпроси, но постепенно стана ясно, че Лиу не се е доверил на Мария. Тя не знаеше нищо за намерението му да блокира Канала, не бе чувала за „Джемини“ и нямаше представа кой друг в Панама е замесен с Феликс Силвера-Ариас и президента Квинтеро.

Разплаканата Мария обобщи ролята си в едно изречение.

— Отначало Лиу се нуждаеше от мен, но после ме държеше само за да ме използва.

Искаше да обясни какво й е било обещано, но никой нямаше желание да я слуша. Един от хората на Фош остана при нея, а другите се върнаха в апартамента на Мърсър.

— Фактът, че се е продала, не я прави по-малка курва — заяви Лорън и изтърси цветиста псувня, а после се успокои и добави: — Съжалявам, но ми се гади от жени като тази кучка.

— Очевидно. — Фош се усмихна малко смаяно. — Американските военни могат да се гордеят с майсторството ти да псуваш.

— Имаме проблем — извика Хари веднага щом влязоха. — Обади се Роди. Взел беше графика и каза, че ще го изпрати по факса. И после сякаш му се случи някаква неприятност и вече не отговаря на телефона.

По гърба на Мърсър полазиха ледени тръпки.

— Каква неприятност? — попита той.

— Не знам — отговори Хари. — Мислеше, че го следят. Това е всичко.

В същия миг линията на факса иззвъня и машината забръмча. Лорън беше най-близо до нея и прочете списъка още докато листовете излизаха. Намръщи се, докато ги подаваше на Мърсър. Шестте страници обиколиха стаята. Всички трескаво търсеха името, което ги интересуваше, но не го видяха. Брунесо изказа на глас очевидното.

— Няма кораб на име „Джемини“.

— Нито дори нещо подобно — добави Фош.

— Какво означава това?

— Не знам. — Мърсър бе пребледнял. — „Джемини“ трябва да е кодово име, а не име на плавателен съд.

Хари беше единственият, който не се включи в последвалото разгорещено обсъждане. Седеше спокойно на дивана и внимателно четеше списъка на корабите. Мигел се бе настанил до него и също гледаше листовете, макар че не можеше да чете на английски.

— Дори ако баща ти изпрати войници, каква ще е целта? — обърна се Рене към Лорън. — Нямаме мишена.

— Трябва да направим нещо — настоя тя.

— Хей — провикна се Хари и го повтори по-високо. Дрезгавият му глас прекъсна спора. — Ако решавахте кръстословици, щяхте да видите, че отговорът е тук.

Той размаха първия лист.

— Какво откри? — Мърсър позна победоносния блясък в очите на приятеля си.

— Кораба, с който Лиу ще взриви Канала.

Нетърпението на Брунесо се изчерпи.

— Казвай, по дяволите.

— „Марио ди Касторели“, товарният кораб, регистриран в Либерия — отговори Хари и отново погледна графика. — Тук пише, че е натоварен с дванайсет тона метални отпадъци и цимент, но това трябва да са глупости.

— Защо реши, че е „Марио ди Касторели“? — попита Лорън.

— Това е старо обяснение в кръстословиците.

— „Марио ди Касторели“ е старо обяснение в кръстословиците?

— Не. Слушайте. Какво е джемини?

— Близнаци — отговори Фош.

— Точно така. — Лорън засия. — Близнаци.

И в същия миг Мърсър разбра.

— Кастор и Полукс. Ди Касторели.

— Стотици пъти съм виждал Кастор и Полукс като обяснение за Близнаци. Това трябва да е корабът, който търсим. Ще мине през Канала в седем сутринта от страната на Тихия океан.

— Браво, потаен стар негоднико — миролюбиво го похвали Мърсър.

— Един момент. — Брунесо взе списъка от Хари. — Мислех, че сутрин в Канала влизат корабите от страната на Атлантическия океан.

— Обикновено е така, но тук ще видиш, че има няколко пътнически екскурзионни кораба, връщащи се от Карибите.

Лорън посочи имената на съдовете на „Панамакс“. — Те винаги минават сутрин, за да могат пътниците да се насладят на гледката. Спомняш ли си онзи, който видяхме, преди да кацнем с хеликоптера на автовоза?

— Господи! — възкликна Мърсър и я погледна изпитателно. — Някой от тях близо ли е до „Марио ди Касторели“?

Тя провери отново.

— Не. Преди и след него има няколко товарни кораба, „Робърт Т. Чейндж“, „Ингландър Роуз“ и „Султана“, контейнеровоз.

— Питам се дали е умишлено, или директорът на Канала се опитва да сведе до минимум жертвите, като изолира пътническите екскурзионни кораби от експлозията — отбеляза Хари.

— Не очаквам алтруизъм от тези копелета — намръщено каза Мърсър и попита Хари колко е часът. — Имаме само осемнайсет часа, преди корабът да влезе в пролива Гейлард. Трябва да измислим план.

— Ще се обадя на татко. — Лорън протегна ръка към телефона, който в същия миг иззвъня. — Ало? Роди! Добре ли си? Къде си? Какво се случи?

— Всичко е наред. В моята кола съм. Спряха ме от пътната полиция под прикритие, защото ме видели да правя забранен завой. След няколко минути ще съм в хотела. Нали не сте казали нищо на Кармен?

— Не. — Тя се засмя облекчено. — Графикът е при нас и открихме кораба. Хари се сети кой е.

— Слава Богу. Когато го прочетох, помислих, че сме се провалили.

— Трябва да затварям — каза Лорън. — Искам да се обадя на баща ми.

— Добре. Ще се отбия за малко при Кармен и децата и после ще се кача при вас.

— Ще ти се обадим, ако имаме нужда от теб. Ще пратя долу и Мигел.

— Благодаря. Искам да видя и него.

Лорън затвори и преразказа разговора на останалите. После каза:

— Ще отида в спалнята да се обадя на татко. Намерих оръжия, ако дойдат специалните сили. А вие, момчета, съставете план, докато се върна.

Фош разгърна картата на зоната около Панамския канал.

— Започваме веднага.

Лорън още говореше с Пентагона, когато Мърсър поръча да им донесат храна и напитки, и само кимна, когато той остави на отрупаното със записки и бележки легло чиния с пържола. Той видя, че има рисунки на водолазния звънец и на подводницата. Други изобразяваха крайградското имение на Лиу Юшен, а трети бяха списъци на оръжията и екипировката, които бе осигурила чрез местните си връзки.

Мърсър остана доволен от беглата й усмивка и блясъка в очите й.

Мъжете вечеряха във всекидневната. Светлините бяха запалени и през прозореца Панама Сити приличаше на съзвездие от паднали звезди. Хари бе дал часовника си на Мърсър след десетия въпрос колко е часът. До влизането в Канала на „Марио ди Касторели“ оставаха дванайсет часа. Около четири часа след това корабът щеше да стигне до провлака. Ако скоро не получеха отговор от генерал Ваник, трябваше да се оправят сами.

Стаята беше задимена от цигари. Пушеше предимно Хари, който пиеше петото си уиски. Фош и Рене също допринасяха за синкавата мъгла. Храната имаше вкус на фасове, но Мърсър не забелязваше това.

Обсъдиха безброй идеи за обезвреждането на „Марио ди Касторели“ в Канала в случай, че не могат да деактивират експлозивите на кораба, след като влезе там — всичко от бързо спускане по алпинистко въже от Моста на двете Америки до атака с хеликоптер или взривяване на плавателния съд с УВО на ракетоносача „Маккамбъл“ — надяваха се, че ще влезе в Панамския залив. Всички предположения бяха отхвърлени с изключение на атака с моторница в езерото Мирафлорес.

Всички бяха единодушни, че нападението на кораба с експлозивите, преди да стигне до езерото, е опасно заради вероятността от преждевременна детонация. Експлозия в отсечката преди първите шлюзове със сигурност щеше да изравни със земята Балбоа и да нанесе щети чак в Панама Сити. Взривяването на кораба в уединеното езеро щеше да намали до минимум косвените жертви, ако командосите от специалните сили не успееха и моряците на плавателния съд взривяха експлозивите. Като рискуваха с нападение, щяха да предотвратят неизбежната колосална експлозия, предизвикана от оръдието на борда на „Маккамбъл“. Това беше пресметнат риск, който биха поели дори ако атакуваха сами товарния кораб.

Когато Лорън излезе от спалнята, всички се обърнаха към нея. Синината на дясната страна на лицето й бе придобила виолетов цвят, който подхождаше на тъмните сенки под другото й око.

— Е?

Тя се усмихна и сериозното й изражение изведнъж изчезна.

— Всичко е уредено. Генерал Хорнър, шефът на командването на специалните операции, изпраща командоси с пътнически полет, така че никой да не заподозре нищо.

— Колко ще бъдат? — попита Брунесо.

— Шестима. Половината от обичайната бройка на екипа. Хорнър се опасява, че дузина биха предупредили панамците, че нещо не е наред.

— Би трябвало да са достатъчно — предположи Фош. — Съвременните товарни кораби нямат многоброен екипаж. Освен това мисля, че Лиу ще намали още броя им, тъй като разполага с миниподводница, за да ги изведе, след като блокира пролива Гейлард.

— Кога ще пристигнат?

Лорън прехапа устни.

— Тук играта загрубява. Самолетът им ще кацне на летище „Токумен“ в девет без петнайсет.

— Къде ще е по това време „Марио ди Касторели“? — попита Хари, който отново бе отишъл до минибара.

— Ще е влязъл в езерото Мирафлорес.

— За колко време може да прекоси езерото кораб като „Марио ди Касторели“? — попита Мърсър.

— За около час и половина.

— Господи, времето е адски малко. Всяко забавяне на митницата би означавало провал за нас.

Лорън кимна.

— Затова казах, че положението е деликатно. Задължително е на летището да чака транспорт, а на езерото лодка, която да използват за атаката. На езерото Мирафлорес, близо до шлюза „Педро Мигел“, се намира малкото пристанище на яхтклуба на Балбоа. Там ще ги чакаме.

— Познаваш ли някого с лодка там?

— Ще говоря с Роди. Оттам командосите ще могат да отидат до средата на езерото, където управата на Канала държи две резервни врати на шлюзове. Сложили са ги там, когато е бил строен Каналът, за да предпазят езерото Гатун от източване. Използването на езерото може да даде на специалните сили по-голям елемент на изненада.

— И ние измислихме същия план — усмихна се Мърсър.

— С баща ми говорихме по този въпрос и генерал Хорнър се съгласи. Това е единственият начин.

— А ракетоносачът?

— „Маккамбъл“ ще влезе в Панамския залив горе-долу по същото време, когато кацне самолетът с командосите.

— Значи ако се нуждаем от сериозни подкрепления, ще ги имаме — каза Мърсър.

— Не можех да си представя, че ще се нуждаем от оръдия и ракети „Томахок“, но ето че сега ги имаме.

— Хеликоптери?

— На ракетоносача има два „CX-60 Сийхок“ с картечници. Екипажът демонтира едната, за да може хеликоптерът да се използва за транспорт, ако се наложи.

Сериозното изражение на Мърсър показваше безпокойството му за огромния риск, който поемаха. Бащата на Лорън бе осигурил командоси, но това сякаш не ги доближаваше до успеха. Много неща можеха да се объркат. Нещо глупаво като забавяне на летището можеше да провали всичко. И така щяха да останат само Мърсър, Лорън и шестимата французи да атакуват „Марио ди Касторели“ и неизвестния брой моряци и пазачи на борда му.

Той огледа присъстващите и видя, че всички са твърдо решени да извършат атаката, ако Зелените барети не пристигнат навреме. Не беше за вярване, но Мърсър забеляза, че Хари си наля само една глътка уиски и напълни чашата си с безалкохолно. Дори старецът беше готов да участва, ако е необходимо, макар че не беше ясно какво точно може да направи. Хари видя, че Мърсър го наблюдава, и вдигна чаша за наздравица.

Каквото и да ги очакваше, Мърсър не разполагаше с по-добър екип.

Повикаха Роди, обясниха му плана си и се възползваха от познанията му за Панама и Канала, за да го усъвършенстват. За щастие той имаше приятел, който държеше моторницата си в яхтклуба на Балбоа.

— Познавам много хора с лодки. И аз имам осемметрова „Сий-Рей“. Когато всичко това свърши, може да се разходим с нея.

— По дяволите! — неочаквано възкликна Лорън и всички я погледнаха. — Оръжията. Трябват ми десет бона да ги платя.

— Десет бона? — попита Фош.

— Десет хиляди долара.

— Sacrebleu!^[1]

— Някой има ли толкова много пари? — попита тя.

— Аз — ухили се Хари.

— Ти? — едновременно попитаха четиримата.

Мърсър закри с ръка очите си, защото знаеше откъде Хари има парите.

— Открих петнайсет хиляди долара кредитна линия в казиното на хотел „Сезар Парк“. — Хари не спомена, че е открил кредитната линия с платинената карта на Мърсър. — Мога да я затворя и да изтегля парите.

— Имаш ли представа каква е лихвата? — обезпокоено попита Мърсър.

— Престани да се заяждаш — рече Хари. — Имаш парите. Освен това можеш да задържиш оръжията, когато тази история приключи. Ще са страхотни сувенири за момчетата в „При Дребосъка“.

Мърсър си представи мъжете в кварталния бар, въоръжени с автоматични оръжия. Карабината „M-16“ беше дълга почти колкото Дребосъка, а в голямата мускулеста ръка на Майк О’Райли би изглеждала като детска играчка. Той потрепери.

— Ще ги впиша като делови разходи и догодина ще приспадна сумата от данъците си. Много ти благодаря.

— Ти решаваш — безгрижно каза Хари.

Мърсър погледна Лорън.

— Как ще вземеш оръжията?

— Връзките ми ще ги донесат след час.

— Тогава по-добре да действам — предложи Хари, стана и взе бастуна си.

— Дори не си помисляй, че ще ти позволя да отидеш сам. — Мърсър се приближи до приятеля си, който вече бе стигнал до вратата, и после се обърна към останалите. — Ще се върнем колкото е възможно по-бързо.

— Ти ще платиш таксито — чу се гласът на Хари, след като вратата се затвори след тях.

Мърсър и Хари се върнаха след трийсет минути и завариха трима изключително нервни панамци, които гледаха подозрително Фош, Брунесо и двамата въоръжени легионери. Мъжете нямаха и трийсет години и изглеждаха отчаяни. На диваните имаше три големи чанти, пълни с оръжия, предимно от военния резерв на Съединените Щати, останали от войната срещу контрите. Лорън говореше на испански, докато проверяваше в какво състояние са оръжията, а Фош и двамата легионери преглеждаха амунициите.

— По дяволите — отбеляза Хари. — Сигурно така е изглеждала гримьорната на Силвестър Сталоун, когато са снимали „Рамбо“.

— Рамбо! Рамбо! — повториха търговците на оръжия.

— Колко трябва да платим, Лорън? — попита Мърсър, притиснал до гърдите си пълната с пари чанта.

— Пистолетите са по двеста долара, а карабините „M-16“ — по хиляда. За амунициите и другата бойна екипировка може да преговаряме.

Хари бе загубил три хиляди долара в казиното, затова в чантата имаше дванайсет хиляди, повече от достатъчно, за да въоръжат командосите от специалните сили, Мърсър и Лорън. На Фош му бяха останали оръжия, които да раздаде на хората си. Мърсър го попита дали се нуждае от амуниции.

— Може да вземем 5,56 милиметрови за пушките „Фамас“ — отговори лейтенантът. — Имаме деветмилиметрови за пистолетите „Хеклер и Кох“.

Лорън купи осем пистолета и пушки и похарчи останалите пари за амуниции и бойни жилетки и колани. Панамците изглеждаха доволни от сделката и се шегуваха с нея, докато прибираха оръжията, които не бяха продали.

Мърсър се приближи до нея, за да не го чуят другите.

— Откъде знаеш, че няма да отидат в полицията?

Тя се засмя и преведе въпроса му на панамците, които се засмяха още по-силно. Единият извади портфейла си и му показа документа си за самоличност. Беше ченге. И тримата бяха полицаи.

— Наречи го сътрудничество между агенциите — обясни Лорън. — Обещах на Фреди, че ще арестува всеки участник в заговора, след като обезвредим „Марио ди Касторели“. Всъщност той ще задържи Мария Барбър.

— Но въпреки това иска пари за оръжията? — подхвърли Хари.

— Бизнесът си е бизнес — каза ченгето на английски със силен акцент и после се обърна към Лорън. — Vaya con Dios, gringa.^[2]

— Ще ти се обадя утре, когато положението се успокои — каза тя на испански и двамата си стиснаха ръцете.

Единият легионер излезе заедно с полицаите, за да им предаде Мария.

— Имаме командоси, оръжия, лодка и микробус — каза Брунесо и прие предложената му от Хари цигара.

— И мишена — добави Лорън. — Дотук добре.

— Тогава защо имам чувството, че пропускаме нещо? — В гласа на Мърсър се долови умора. От една страна, искаше питие, за да се отпусне, а от друга — кофеин, за да се освежи. Накрая реши да пие вода.

— Обсъдихме плана поне десет пъти. — Лорън седна до него на дивана и небрежно пийна от шишето му. Жестът беше толкова интимен, че Мърсър едва сдържа усмивката си. Кракът й бе допрян до неговия и би било съвсем лесно да сложи ръка на рамото й. Тя сякаш го подканяше да я докосне.

— Не мога да се сетя за нищо, което може да сме забравили — каза Роди.

— Точно това ме безпокои. — Мърсър потърка очи и погледна колко е часът. Полунощ. — Трябва да поспим. Да се срещнем тук в шест. Ще имаме ли достатъчно време да заемем позиция?

Всички кимнаха. Роди и французите излязоха от апартамента, а Лорън отиде в банята. Хари преди малко бе излязъл оттам, затова пожела на Мърсър лека нощ, като му махна пренебрежително с ръка и затвори вратата на спалнята.

Мърсър продължи да седи на дивана. Беше затворил очи и се опитваше да подреди разпокъсаните си мисли, но бързо се отказа.

— Спиш ли? — прошепна Лорън след известно време. Беше толкова близо, че той усети дъха й.

Мърсър отвори едното си око. Тя се бе навела над него. Облякла бе тениска, която стигаше до бедрата и. Гърдите и бяха на нивото на главата му и погледът му се плъзна нагоре. Черната й коса беше прибрана назад, кожата й сякаш блестеше от чистота.

— Ако си ме чула да хъркам, значи съм бил заспал. В противен случай безмълвно съм псувал Хари, защото отново зае второто легло.

— Горкият. Ако утре нямахме важна работа, щях да те поканя в моето.

Мърсър успя да поддържа флирта, макар че сърцето му ускори ритъма си.

— Дори да нямахме важна работа, пак щеше да останеш разочарована. Капнал съм от умора.

Лорън се усмихна.

— В такъв случай защо не дойдеш при мен? Но те предупреждавам, че ако хъркаш, ще те накарам да се преместиш при Хари.

— И аз бих направил същото с теб, но старият негодник не е джентълмен като мен.

— Мисля, че все мога да се доверя на един от двама ви за една нощ.

— А какво ще стане, ако получа шанс за втора?

Тя хвана ръката му.

— Тогава няма да можеш да се довериш на мен.