Джак Дю Брул
Реката на тайните (25)

„Ингландър Роуз“
Панамският канал, Панама

Малко преди „Марио ди Касторели“ да заседне на брега, Мърсър стоеше на мостика на „Роуз“. Досети се защо Роди го бе отрязал по предавателя. Лоцманът беше зает — опитваше се да попречи на китайците да заровят товарния кораб в тинята. Но и Мърсър имаше предостатъчно работа.

— Как си? — попита Лорън.

Мърсър се наведе и започна да разтрива крака си.

— Май съм си навехнал глезена, когато скочих на борда.

— Стига си се оплаквал — измърмори Хари, отвъртя дръжката на бастуна си и я подаде на Мърсър, а после бутна настрана тялото на кормчията и зае мястото му на щурвала.

Мърсър изпи глътка уиски и предложи сребристото шише на Лорън. Тя отказа и се усмихна многозначително.

— Това е най-хубавият подарък за рожден ден, който съм ти правил — каза Мърсър на Хари.

— Добре, да видим какво имаме тук. — С поглед на познавач Хари отбеляза посоката на компаса, скоростта, посоката на вятъра, температурата и показанията на десетина други измервателни уреди. — Лорън, пиленце, направи ми една услуга. Някъде тук трябва да има табелка, където е записано теглото на кораба и информация за двигателите. Искам да разбера какво представлява това старо корито, преди да потеглим.

— Никой освен теб не ме нарича пиленце, така че можеш да си намериш добър адвокат, специалист по сексуален тормоз — каза тя и започна да търси.

Рабиду продължи да разговаря с Фош по предавателя, докато влачеше труповете в тесния капитански кабинет.

— Oui, oui… d’accord, mon lieutenant. — Потърси с поглед Мърсър, който бе отишъл на левия борд, за да гледа как корабът намалява скоростта. — Лейтенант Фош иска да те види веднага. Мърсър долови безпокойство в гласа на младия легионер.

— Какво има?

— Часовникът на експлозивите е активиран. Лейтенантът е в трюма под кърмата. Мърсър се обърна към Лорън.

— Слизам долу. Фош смята, че експлозивите са активирани. За всеки случай координирай с „Маккамбъл“ инструкциите на Хари.

Тя преодоля моментния пристъп на страх и дори успя да се пошегува.

— Странно е, като си помислиш, че Хари издава заповеди на екипажа на американски ракетоносач.

— Надявам се, че под „странно“ имаш предвид „необичайно“, а не „смешно“.

Мърсър забърза към трюма. Металната врата беше отворена и той видя потрепващия лъч на фенерчето на Фош. Крушките, монтирани на високия таван, хвърляха съвсем слаба светлина и по-скоро засилваха сенките.

Трюмът беше дълъг петнайсет, широк дванайсет и висок шест-седем метра. Плискането на водата в студения корпус наподобяваше на звука на постоянно изпускане на пара. Товарът не беше подреден на купчини, както би се очаквало, а натрупан на застрашително извисяващи се пирамиди и завързан с тежки вериги или дебели брезентови колани. По дължината на трюма минаваха тръби от нещо като маджун.

Мърсър не бе чувал за товар, поставен по такъв странен начин, но веднага разбра какво е това и зяпна, осъзнал до какви крайности е стигнал Лиу, за да се погрижи Панамският канал да бъде затворен през следващите няколко години.

Фош се приближи заедно с друг легионер, който осветяваше с фенерчето си различните особености на кошмарното пространство.

— Oui, mon ami^[1] — каза лейтенантът. — Точно така е, както мислиш. Този сатанински кучи син е превърнал кораба в огромна бомба. Поставил е експлозивите така, че всяка частица енергия да бъде правилно насочена. Изглежда, корабът първо ще се взриви надолу, а после ще избухнат външните експлозиви.

Мърсър не каза нищо. Не можеше да повярва на очите си. Корабът се намираше до един от хълмовете в пролива Гейлард и силата на детонацията щеше да изрови морското дъно вероятно на дълбочина между петнайсет и трийсет метра, а след това вторичните взривове — дебелите тръби с пластични експлозиви, минаващи по дължината на плавателния съд — щяха да разрушат скалната основа на планината. Като се добавеше синхронизираната експлозия на другия кораб, дъното на Канала щеше да се напука до такава степен, че тежестта на околните възвишения щеше да деформира релефа така, че всичко да се срути от само себе си.

Мърсър бе работил с достатъчно експлозиви през кариерата си на минен инженер и много добре разбираше какво ще се случи, особено като имаше предвид как напоената от дъжда земя ще пренесе ударната вълна, без енергията да се разсейва много. Голд Хил и Контрактърс Хил щяха да бъдат разтърсени от мощни трусове в мига, след като меката пръст под тях потънеше или се предадеше на явлението втечняване.

— Трябва да му се признае, че е гениален — отбеляза Фош.

— Да му го начукам — ядоса се Мърсър. Никак не му стана приятно, че неволно изпита уважение към Лиу Юшен. — Казваш, че часовникът вече отброява времето?

— Ела. — Фош се обърна и влезе навътре в тъмния трюм. Светлината от лъча на фенерчето му изглеждаше незначителна при наличието на такова огромно количество смъртоносна сила.

Хората, поставили експлозивите, по всяка вероятност в Китай, не бяха взели мерки да скрият часовниковия механизъм и детонатора. Устройството с големината на куфар беше сложено до едната от купчините експлозиви. Жиците, излизащи от него, бяха дебели и с плътна изолация и изчезваха в различни точки на трюма. Мърсър погледна дигиталния брояч. Оставаха точно петдесет и една минути и с всяка секунда светещите цифри на екрана намаляваха.

Той не разбираше нищо от този тип детонатори. Предположи, че са военни, и зададе на Фош единствения логичен въпрос, за който се сети.

— Не може ли просто да срежем жиците?

— Може би — отговори легионерът с Фош, германецът Мюнц. — Също така е възможно и ако го направим, да взривим всички експлозиви.

— Мюнц е нашият специалист по взривните устройства — обясни Фош. — Ако някой от нас има шанс да обезвреди кораба, това е той.

Германецът вече бе извадил инструменти. Демонстрираше измамното спокойствие на хирург, който крие, че не е сигурен как да спаси пациента.

— Необходимо ли ви е още нещо? — попита Мърсър.

— Току-що извиках Рабиду да помогне — отговори Фош. — Те работят в екип.

— Трябва да предполагате, че няма да мога да обезвредя взривното устройство — каза Мюнц, — и да направите необходимото.

Мърсър се стъписа от песимизма му.

— Наистина ли смяташ, че не можеш да го направиш?

— Подхождам към всички експлозиви с мисълта, че няма да успея, защото все някога ще дойде моментът, когато ще се окаже, че съм имал право. — Мюнц се залови със задачата си, а Мърсър и Фош тръгнаха към мостика.

Докато вървяха по коридора, лейтенантът му обясни думите на германеца.

— Така се действа. Не трябва да разчитаме, че бомбата ще бъде обезвредена. Това е пожелателно мислене. Никой не може да гарантира, че може да деактивира устройството, затова трябва да сме подготвени за експлозия.

— Мисля, че разбирам — отговори Мърсър. — Все едно да сложиш всичките си яйца в една кошница. В такъв случай да се надяваме, че Роди е попречил на „Марио ди Касторели“ да блокира Канала и ще можем да стигнем до езерото Гатун, когато корабът се взриви, така че никой да не пострада.

— Имаш ли друго предложение, ако Хари не успее?

Мърсър затвори очи и прогони образа на онова, което трябваше да се направи, ако не успееха да закарат кораба до усамотено място в горната част на езерото.

— Да, имам план — не особено въодушевено отговори той. — Всъщност го измисли свързочникът на „Маккамбъл“.

— Какъв?

— Ако не можем да продължим напред, ще трябва да се върнем през шлюза „Педро Мигел“.

Лейтенантът се вторачи в него.

— Как? Китайските пазачи няма да ни отворят вратите.

— Ще го направи флотата на Съединените щати.

Стигнаха на мостика точно когато Роди се обади, за да съобщи, че „Марио ди Касторели“ е заседнал. Лорън даде на Мърсър радиостанцията.

Капитан Патки докладва, че „Робърт Т. Чейндж“ се евакуира. Нямаха друг избор. Той призова всички да включат станциите си, за да чуят разговора му с „Маккамбъл“.

— Рай, Рай, тук Ангел Две.

— Казвай, Ангел. Подслушваме комуникациите ви и знаем какво е положението.

— Тогава ви е ясно какво трябва да направите, нали?

— Прието. Информацията от шпионския безпилотен самолет вече е вкарана в компютрите и мишените са прихванати. Чакаме вашата заповед да започнем. Уведомяваме ви, че няма да има изстрели за прицелване. Ще се стреля само по целта.

Това означаваше, че първите ракетни снаряди от петнайсетсантиметровото полуавтоматично оръдие ще попаднат точно там, където посочат компютрите.

— Прието, Рай. Останете в готовност — каза Мърсър и огледа мостика.

Рабиду бе слязъл долу да помогне на Мюнц, а Брунесо и останалите легионери още не бяха приключили с претърсването.

Хари беше на кормилото на кораба. Изглеждаше най-малко двайсет години по-млад. Раменете му бяха изправени, а обичайно намръщеното му изражение бе заменено от решителна самодоволна усмивка, граничеща със самонадеяност. Очите му бяха ясни. Лорън седеше на високо въртящо се столче до него и гледаше Мърсър. Фош беше застанал зад нея. И тримата очакваха заповедите му.

Като водач на екипа на легионерите, Фош бе поел командването на атаката на кораба. Сраженията бяха неговата професия и той беше много добър в нея, но сега, също като останалите, чакаше Мърсър да вземе окончателното решение. Мърсър ги сплотяваше още от запознанството им с „Хачърли Консолидейтид“ край Реката на руините. За Фош и за Лорън нямаше значение, че не е военен. Той беше роден водач, благословен или прокълнат със способността да вдъхновява другите да дават всичко от себе си, да минават отвъд границите на възможностите си и да извършват невъзможното.

Мърсър почувства, че вече не може да се нагърби с тази отговорност. С оглед на онова, което смяташе, че му е причинил инквизиторът Сун, реши, че няма да е редно да поеме водачеството. Съмняваше се в себе си и въпреки привидното си спокойствие изпитваше нерешителност. Желанието му беше да прехвърли отговорността на друг.

Потърси дълбоко в себе си онзи извор на решителност, от който винаги бе черпил сили, и го намери. „По дяволите Каналът“ — помисли той. Бяха направили достатъчно, за да не позволят на Лиу да разположи ядрени оръжия в Панама. Анализът на експлозивите щеше да покаже, че това е саботаж. Съединените щати щяха да са в правата си според договора да изпратят значителни сили, за да запазят каквото е останало.

Най-умното решение беше да напуснат „Ингландър Роуз“ и да го оставят да се взриви. Не можеха да избегнат разрушаването на шлюза „Педро Мигел“, но съоръжението щеше да бъде построено отново за няколко години.

Как бе най-правилно да постъпят? Да рискуват живота на хора, за да спасят машини? Не биваше да забравя и работниците на шлюза — невинни мъже и жени, които нямаха нищо общо с „Хачърли Консолидейтид“ и Лиу Юшен. Те щяха да умрат, когато „Роуз“ се взривеше. Дължеше ли им нещо?

Ако тези хора загинеха, господин Сун щеше да спечели битката в стаята за изтезанията. Щеше да е отнел волята на Мърсър. А това беше граница, която Мърсър нямаше да премине. Не би могъл да продължава да живее с мисълта, че се е предал. Осъзнаването на емоционалните последици от бягството направи безспорен избора да продължи битката.

Изворът на решителност все още беше празен, но това нямаше значение пред лицето на логиката. Мърсър нямаше да се откаже — ако не заради себе си, то поне за да отнеме на Лиу победата.

— Добре — най-после каза той. — Мюнц и Рабиду ще трябва да останат на борда, за да се опитат да предотвратят взривяването на кораба. Хари също трябва да остане тук, защото е единственият, който може да го управлява. Хари, обърни.

Старецът завъртя кормилото и увеличи тягата, без да забравя, че корабът е само шейсет метра по-къс от широчината на Канала.

— Лейтенант Фош — добави Мърсър, — извикай Рене и другия ти човек при спасителната лодка. Не мога да ви дам време да я спуснете във водата, но там трябва да има спасителни пояси. Лорън, искам да отидеш с тях.

Гневът й беше мигновен и ожесточен.

— Какво си намислил?

— Да ви спася живота. Не е необходимо да оставате тук, така че недей да протестираш. Разкарайте се от кораба и колкото е възможно по-далеч от Канала.

— Филип Мърсър, би трябвало да ти кажа къде да си завреш тази идея и колко навътре да си я набуташ. — Очите й искряха като диаманти.

— Днес ми е първият ден като капитан, а екипажът вече се бунтува — засмя се Хари, без да откъсва поглед от водата.

— Не говоря от името на французите — продължи Лорън, — но аз лично ще остана тук. Заедно преживяхме много неща и искам да видя края на този ад.

— Лорън, моля те…

— Стига. Оставам.

Фош бе застанал до страничния мостик, за да може да предупреди Хари, ако се приближат до брега.

— И постъпваш добре, защото имаме компания. — Лейтенантът свали от рамото си пушката и включи станцията си, за да се обади на Рене и четвъртия легионер.

— Какво става?

Мърсър и Лорън се втурнаха едновременно към перилата.

От пристанището бе потеглил лоцмански катер, натоварен с китайски войници и картечница. Разположените на брега пазачи бяха чули предупреждението, отправено към капитана на „Ингландър Роуз“, или се бяха усъмнили, когато корабът бе започнал да обръща в най-тясното пространство на Канала.

— По дяволите!

Картечницата затрещя.

Тримата се хвърлиха на пода. Куршумите пръснаха прозорците и рикошираха в стоманата. След петсекундния откос мостикът замириса на разтопен метал.

Фош се промъкна напред и отвърна на огъня, но не улучи никого, защото не смееше да надигне глава, за да се прицели добре. Войниците отговориха с още по-силна стрелба.

— Убийте ги, по дяволите — извика Хари, който се бе скрил под командното табло. — Не мога да обърна, ако не виждам накъде се движим.

Фош изстреля още един откос, прикривайки Мърсър и Лорън, които се бяха прицелили в китайците. Тримата стреляха едновременно и принудиха лоцмана временно да се отклони от курса си. Но катерът се приближи и картечницата затрещя отново. Този път войниците бяха отблъснати, когато се намираха само на няколко метра от кораба и се готвеха да хвърлят куки на перилата.

Мърсър разбра защо капитан Патки не се бе опитал да атакува „Марио ди Касторели“ от борда на риболовната яхта. Щяха да ги убият, ако на кораба имаше въоръжени пазачи.

— Следващия път може и да успеят да се качат на борда. — Фош смени пълнителя на оръжието си, без да поглежда ръцете си, и после изкрещя по предавателя: — Брунесо, къде си?

— Току-що претърсихме предния трюм. След минута ще сме на палубата.

— Нямаме минута — каза Лорън и изстреля десетина куршума.

— Рай, Рай, Рай — извика Мърсър. — Можете ли да направите нещо?

— Прието. Наблюдаваме ви. Помощта пристига. Балистична траектория осемнайсет секунди. Няма гаранция, че катерът ще е там, където се прицелваме в момента, но ще ги поразтърсим.

— Давайте! — викна Мърсър и изстреля останалите патрони от пълнителя си.

Фош и Лорън също се съсредоточиха върху стрелбата и временно отблъснаха китайците. След десетина секунди Мърсър потупа Фош по крака и повлече Лорън към затворения мостик.

В този миг серията петнайсетсантиметрови снаряди, изстреляни от оръдието, се намираше на десет километра над земята и на шест километра от целта. Балистиката им беше такава, че в последните секунди ускоряваха свръхзвуковата си скорост. Не се чу предупредително свистене, нито нещо друго, което да издаде присъствието на петте експлозивни снаряда, изстреляни от разстояние петдесет километра с точност, каквато дотогава не бе постигана с оръжие по-голямо от снайперистка пушка.

Въпреки интервала от няколко секунди между изстрелването им четири снаряда попаднаха до щирборда на „Ингландър Роуз“, вдигнаха високи гейзери и обляха кораба с вода. Петият проникна в задната част на катера, сряза палубата от фибростъкло и се заби в дизеловия двигател.

От катера не остана нищо — корпусът се взриви под тройната атака на експлозивите, кинетичната енергия и собствения си товар от гориво. Стомана, пластмаса и останки от екипажа се извисиха в стълб от огън и вода, който разтърси десния борд на „Роуз“ и брега на Канала, където се намираше джунглата. Когато тътенът заглъхна и Мърсър се осмели отново да погледне над перилата, видя само петното пламтящо гориво.

— Рай вика Ангел Две.

— Казвай, Рай. — Гласът на Мърсър беше изпълнен със страхопочитание от възможностите на оръдието.

— Нашите екрани показват, че мишената е унищожена. Прицелили сме се отново в първата мишена и чакаме заповедите ви.

— Прието, Рай. Хубав изстрел. Останете в готовност. — Мърсър се изправи.

Рене и четвъртият легионер дотичаха при тях. Бяха мокри, защото бяха търчали по палубата, когато катерът се взриви.

Брунесо се бе задъхал.

— От вашия кораб ли беше това? — попита той и Лорън кимна. — Mon Dieu! Не съм си и представял, че може да съществува такова оръжие.

— Това е само първото поколение — гордо обясни тя. — Масовата продукция ще влезе в употреба след две години.

Мърсър забеляза, че Хари е станал и отново е поел управлението на кораба, и попита:

— Имаше ли двигатели на носа, когато ти беше капитан?

— Не — лаконично отговори старецът. — Но това е все едно да те теглят за носа. След минута ще насоча кораба обратно към шлюза.

Предното стъкло беше натрошено от куршуми и отломки. Парчетата, които не бяха паднали, бяха напукани, и през тях не се виждаше нищо. Лорън и Фош ги избиха с прикладите на оръжията си, за да подобрят видимостта на Хари.

Все едно паркираше кола, старецът майсторски завъртя кораба в кръг и даде на заден ход под такъв ъгъл, че да спести пространство, когато отново потеглят напред.

Между дългата триста метра дига между двете вани и носа оставаха стотина метра. Старецът погледна Мърсър.

— Готов съм. — Ръцете му бяха спокойно отпуснати на кормилото.

— Добре — отговори Мърсър. — Да го направим. Фош, обади се на Рабиду и Мюнц. Кажи им, че ще минем през шлюза.

— Oui.

— Рай, Ангел Две. Винаги, когато сте готови.

Хари подаде максимална тяга. Ваната на шлюза все още беше пълна и горните врати бяха останали отворени след преминаването на „Ингландър Роуз“. Долните врати, които се намираха осемстотин метра по-нататък, бяха затворени и бетонният басейн приличаше на огромен задънен улей. „Няма да е за дълго“ — помисли той. Стоманените врати тежаха близо седемстотин тона, бяха дебели два метра и широки двайсет и не позволяваха на неизмеримото количество вода в езерото Гатун да напълни по-ниското и по-малко езеро Мирафлорес и останалата част на Канала.

„Роуз“ беше на десет метра над езерото Мирафлорес и той забеляза надстройката и комина на кораб, който чакаше реда си да влезе. Знаеше, че след минута плавателният съд вече няма да е там.

— Започваме да стреляме — чу се по предавателя.

— По дяволите! — извика в същия миг Хари.

Стомахът на Мърсър се сви.

— Какво има?

— Трябва да пишкам.

— Господи, Хари, стискай се или кръстосай крака. — Мърсър грабна бинокъла и се вторачи в горната част на по-ниските врати, отброяваше секундите наум.

Всичко изглеждаше нормално. Корабът в съседната вана на шлюза бавно се издигна до нивото на пролива Гейлард. Зад него още няколко кораба си проправяха път по езерото Мирафлорес. Работниците на шлюзовете изпълняваха задълженията си, макар че неколцина бяха спрели, за да видят какво е експлодирало край „Ингландър Роуз“, и несъмнено се питаха защо корабът е направил обратен завой и отново се е насочил към тях.

Лорън също броеше секундите.

— Четири, три, две, една.

Мърсър вкопчи пръсти в бинокъла.

Първият снаряд попадна в двуетажната контролна сграда между шлюзовете и разруши покривай. Мърсър почти нямаше време да види несполучливия удар и разпръсването на паникьосаните работници, когато експлозивните снаряди започнаха да намират целта.

Вратите в по-ниската страна на шлюза приличаха на десетметрови плочи от стомана. Тук-там имаше ивици ръжда, но общо взето бяха изумително запазени след едновековна употреба. Те служеха като въртящи се бентове, които можеха да се отварят и затварят, за да пропускат корабите, но не и да издържат на бомбардировка.

Снарядите разкъсваха метала като разярени зверове. Във всички посоки летяха отломки. Едната врата се откъсна от пантите, падна в езерото и се понесе в развълнуваните води, а поредният откос снаряди разби другата.

Останките й също увиснаха на пантите като разкъсани парчета кожа. Това не беше достатъчно, за да отвори безпрепятствен път на водата от езерото Гатун към пролива. Строителите на Канала бяха удвоили най-уязвимите врати на шлюза по течението, в случай че някой кораб се блъсне в тях и ги разбие. Вторите еднакви врати, намиращи се само на няколко метра от първите, усетиха натиска на езерото. Ако не бяха поставени под лек ъгъл една към друга, налягането щеше да ги строши.

„Ингландър Роуз“ бе минал край дигата и носът му вече влизаше във ваната на шлюза. Със скоростта, с която се движеше, щеше да блъсне вратите след минута. Хората хукнаха по дигата в отчаян опит да избягат от сблъсъка. Неколцина се вторачиха недоверчиво в стария товарен параход, който се бе отправил към пушека и горящия метал, изригващи от отсрещния край на шлюза.

Никой кораб в историята на Канала не се бе движил по-бързо през шлюза. Плавателният съд сякаш искаше да се разбие, като удари носа си в непробиваемите врати.

Хари не устоя и натисна продължително сирената, прибавяйки гласа на кораба към бурята, експлозиите и виковете на обезумелите хора, а после се изсмя сатанински. Мърсър разбра, че на смахнатия стар негодник всичко това му харесва.

Когато до вратите останаха шейсет метра, канонадата от далечния ракетоносач попадна в целта. Изстрелите бяха точни и насочени към по-ниските панти. Снарядите попадаха в бетона и стоманата и пробиваха дупки в тях, отслабвайки точките на закрепяне. Вратите се открехнаха и през малкия отвор близо до основата им нахлу мощна струя вода.

Това беше импулсът, от който се нуждаеше гравитацията. Зад вратите напираше десетметрова водна стена, простираща се километри назад. Мърсър нямаше представа колко тона вода притискат вратите, но усещаше неизмеримата им сила.

Водата нахлу миг по-късно. Вратите бяха изтръгнати от гнездата им. Ваната на шлюза се изпразни за част от секундата. „Ингландър Роуз“ пропадна с десет метра и увеличи скоростта си на четирийсет възела. Стремителният поток тласна кораба във ваната. Никой нямаше време да реагира, толкова бързо стана всичко.

Останките от стоманените врати остъргаха корпуса и обелиха обшивката с пронизително скърцане.

Корабът, който чакаше да влезе в шлюза, бе блъснат настрана от буйното течение и мигновено заседна в плитчините.

Хари отново натисна сирената. Струята постепенно се разпръсна в езерото и мощта на водата намаля. „Ингландър Роуз“ мина покрай заседналия товарен кораб и най-после започна да се движи по-бавно. Хари поддържаше курса, включил двигателите на пълна мощност, защото пътуването съвсем не бе завършило.

Водата в участъка между „Педро Мигел“ и „Мирафлорес“ беше дълбока за големите кораби, но по-нататък не беше достатъчна за плавателен съд с размерите на „Роуз“. Трябваше да минат покрай пет кораба, включително луксозния „Райландър Роуз“ и два танкера, ако искаха да избегнат многобройни жертви. Щом излезеха от езерото, оставаше още едно препятствие — шлюзът „Мирафлорес“.

Там имаше двойни вани, дълги триста метра. Затова бяха взели Хари. Само той можеше да преведе през шлюза кораба, който бе всмукан вътре като лист, повлечен в канал.

Фош докладва, че Мюнц и Рабиду са добре, а после ги предупреди, че ще минат през следващите шлюзове.

— Ясно — каза Мърсър и погледна останалите на мостика. — Всички добре ли са?

— Бих се чувствал по-добре, ако приятелят ти не се усмихваше — уморено отговори Брунесо.

Хари се ухили още по-широко. Беше стъпил здраво на палубата и управляваше кораба като сърфист.

— Страхотно пътуване — каза старецът и запали поредната цигара.

— Лорън, как си? — попита Мърсър.

Тя го погледна и се усмихна.

— Опитвам се да не мисля какво предстои.

Разполагаха с трийсет и осем минути, преди експлозивите да се взривят.

Скоростта на кораба се стабилизира. Моторите се напъваха и палубата се тресеше.

— Роди, чуваш ли ме? — извика Мърсър по радиостанцията.

— Да — задъхано отговори панамецът.

— Какво става при вас?

— Слязохме от кораба и бягаме като луди. Виждам, че в Канала приижда вода от езерото Гатун. Ако разбитият шлюз не бъде затворен, Мирафлорес ще се наводни.

— Ако изчисленията ми са правилни, първият кораб с експлозиви ще предизвика достатъчно голямо свличане на пръст, за да спре потока, когато се взриви.

— Изчисления? Какви изчисления?

— Е, добре, само предполагам — призна Мърсър. — Но мисля, че ще стане така. Експлозията на „Робърт Т. Чейндж“ ще свлече лавина, която ще запуши пролива. Нивото на водата между него и шлюза ще спадне, но в Гатун има достатъчно запаси.

— Моля се на Бога да си прав.

— И аз. Обади ми се, когато се отдалечите на безопасно разстояние.

„Ингландър Роуз“ мина край корабите в езерото Мирафлорес, като надуваше сирената. Трудно беше да се каже дали някой от тях е заседнал, но Мърсър изпитваше облекчение, докато ги оставяха зад гърба си.

Докато подминаваха „Райландър Роуз“, Мърсър каза на Фош да нареди на хората си да прекратят работата по обезвреждането на експлозивите. Не искаше да поема риска да сгрешат и да убият хилядите хора в красивия туристически пътнически кораб. Ако членовете на екипажа на „Ингландър Роуз“ не бяха разбили предавателя, Мърсър щеше да се обади на капитана на луксозния лайнер и да му каже да свали пътниците си на брега. Но сега можеше само да махне вяло на тълпата, която крещеше и оживено жестикулираше.

— Ако знаеха какво става… — отбеляза Лорън.

— Ще се погрижим да не разберат. — Той включи предавателя и се свърза с „Маккамбъл“. — Рай, тук Ангел Две. Край.

— Казвай, Две.

— Какви са изгледите ни за следващия шлюз?

— Наблюдаваме ви и чакаме вашите заповеди. Лентата вляво от вас ще бъде разчистена, когато стигнете дотам.

— Искаш ли да взривят вратите на шлюза като преди? — извика Мърсър на Хари.

— Не — отговори старецът. — Нека ги ударят, когато се приближим на петстотин метра. Така ще има време водата да се успокои.

Мърсър предаде информацията на ракетоносача.

„Райландър Роуз“ остана на стотина метра зад тях и Фош заповяда на сапьорите отново да се заловят за работа. „Ингландър Роуз“ минаваше край танкер, дълъг двеста и четирийсет метра, натоварен с петстотин хиляди тона петрол, но не можеха да губят повече време.

Шлюзовете „Мирафлорес“ се намираха на петстотин метра пред тях. Часовниковият механизъм на експлозивите щеше да отброи нула след двайсет и една минути. Хари Уайт бе спестил изумително много време, като пренебрегваше правилата за скоростта и умело управляваше кораба.

Отляво беше бетонната стена на произвеждащ електроенергия язовир, който също спомагаше за контролирането на нивото на водата. През минутите, откакто горният шлюз бе разрушен, езерото се бе издигнало и всеки момент язовирът можеше да прелее и водата да започне да се излива в шлюза. Макар да не виждаше стената, Мърсър знаеше, че ще заприлича на Ниагарския водопад.

Той отмести поглед надясно, към дългата дига между двата шлюза. Проливният дъжд замъгляваше гледката и Мърсър не можеше да разбере дали движещите се хора са работници, или въоръжени китайци, които се опитват да попречат на кораба да повтори номера си. Ако нямаха късмет, някой войник, въоръжен с гранатомет, можеше да ги спре…

— Ракета — изкрещя той, когато от края на дигата се извиси дъга от пушек, досущ проучващо пипало, насочващо се към „Ингландър Роуз“.