Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White heather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Бяло цвете

ИК „Хермес“, София, 1998

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Данислава Калъчева

ISBN: 954–459–550–3

История

  1. — Добавяне

Епилог

Замъкът Росморай, Шотландия, 1816 година

 

Катриона вдигна глава от писмото, което пишеше. Робърт, съпругът й, бе в другия край на стаята, проснат на пода, докато синът им — Джеймс Робърт Идънхол — се придвижваше по края на дивана. Джеймс се мъчеше да проходи, а десетмесечните му крачета все още бяха твърде несигурни, за да се справя без опора, така че се движеше из стаите, като използваше всяка мебел около себе си.

Катриона се засмя, когато той се извърна бавно, оглеждайки се за следващата опора, а тъмните му очи бяха широко разтворени. Само две пръстчета оставаха все още опрени на дивана, а масата отстрани бе на няколко сантиметра от другата му протегната напред ръка. Тогава и тези две пръстчета се пуснаха и той направи две несигурни стъпки, докато се добра до ръба на масата.

— Той проходи! — възкликна Робърт с бащинска гордост. — Видя ли го?

— Сега вече започват пакостите — отвърна Катриона и заряза писмото, за да се присъедини към своите момчета на пода. Тя взе Джеймс на ръце и го целуна по тъмнокосата главичка.

Робърт потърка носа си до ухото й.

— Също като майка си е, винаги търси нови приключения.

— Да, само че майка му така и не успя да намери единственото приключение, което диреше.

Като си спомни за онова отдавна лелеяно съкровище, Катриона огледа книгите, подредени по рафтовете на библиотеката, които бяха много повече, отколкото преди. През последните няколко месеца Робърт бе преместил оцелялата библиотека от Девънбрук в Росморай, където щяха да останат, докато къщата в Ланкастър бъде построена отново. Катриона бе прегледала всяка една книга и въпреки това не бе открила картата с текста за съкровището на хубавия принц. И така стигна до заключението, че то е загубено завинаги.

Като извърна глава, Катриона забеляза, че Джеймс бе решил да продължи да пълзи, вместо да ходи, и се бе пъхнал под бюрото от дървото-зебра, където Мати лежеше и мъркаше, но едва ли щеше да остане там задълго.

Катриона се изправи.

— Ще трябва да приключа с това писмо до Толи, ако искам да стигне със следващата поща. Той се връща от Париж след две седмици. В последното си писмо искаше да ти предам, че е купил кон, който може да надмине Баярд. Щял да го докара в Лондон с Елиза.

Толи наистина си бе намерил една французойка и още с пристигането си в Париж се бе венчал за нея. Тя бе дъщеря на френски благородници. Родителите й бяха загубили главите си на гилотината и когато Толи я бе срещнал за първи път, тя живеела с баба си. Сега той водеше съпругата си и баба й у дома, в Англия, както и новия си кон.

Робърт се разсмя.

— Никога ли няма да се откаже?

— Очевидно не. Освен това ми писа, че посетил Ян и Мерийд, докато бил в Париж. Мерийд отворила ателие на Рю Паво и вече имала добра клиентела. Изглежда доста от дамите, на които шиеше рокли в Лондон, продължават да я посещават и там. Славата й бързо се е разнесла и сега французойките я посещават и се молят за някои от моделите й. — Катриона вдигна очи от писмото на Толи към Робърт. — Ян също се справя добре с транспортната си авантюра.

Робърт се намръщи.

— Не съм изненадан. На такъв тип работа бе свикнал и преди.

— Робърт, той наистина ти помогна да получиш онази картина, която се опитваше да закупиш.

— Този човек стреля по мен, Катриона. Той предаде Ангъс и щеше да бъде отговорен за смъртта му, ако не беше се измъкнал. И не забравяй, че той бе в комбина с братовчед ти.

Деймън. Дори споменаването на името му все още я караше да потръпва. Вече го нямаше, но след себе си бе оставил причинена от него скръб, която никога нямаше да бъде забравена.

След като се завърнаха в Росморай, Робърт и Катриона бяха отишли до замъка Кранок. Тя бе наследила имението след смъртта на Деймън. С неговите земи Росморай нарастваше двойно. Но докато минаваше през тъмните и страшни коридори, Катриона мислеше само за ужасите, които се бяха случили там.

Докато стоеше в голямата зала, където висяха портретите на родителите й един до друг на стената, Катриона реши какво трябва да направи. Те взеха само портретите с тях в Росморай, а после Робърт се погрижи да разрушат камък по камък замъка. Оставиха само параклиса, до който бяха погребани майка й и баща й. Тук бе и новият гроб, в който почиваше невръстният й брат, когото кръстиха Чарлз и чието мъничко телце бе открито завито в одеяло, зарито в едно мазе под централната кула на замъка.

Ангъс бе започнал да строи къща в тази част от земите на имението. Той щеше да се грижи за надзираването на наемателите, за поправянето на къщите им, както и да ги обучава да отглеждат реколтите си по най-добрия начин за не плодородната шотландска почва.

— Ян се е променил вече, Робърт. Мерийд пише, че са много щастливи заедно. Тя казва, че той съзнава колко объркан е бил преди.

— Не толкова объркан, че да не може да стреля с пушка.

Катриона погледна Робърт.

Той от своя страна я погледна в очите и въздъхна.

— Какво?

— Ти нали прости на лорд Кингсбург. Дори му изпрати онзи ужасен портрет на жена му, така че да може да го унищожи със собствените си ръце, за да бъде сигурен, че никой няма да го види повече. А и Форбс е в затвора, така че може да поставиш едно ново начало и да престанеш да мислиш за миналото. Не можеш ли да намериш сили да…

Изведнъж изпод бюрото се чу силен трясък. Секунда по-късно Джеймс нададе силен рев.

— Олеле! — Катриона се протегна и измъкна разревания дребосък, целувайки местенцето, където току-що бе ударил главата си в бюрото. — Мъничкото ми момченце. — Той бързо се успокои, дори прекалено бързо, тъй като започна да дърпа медальона на майка си.

— Това изобщо не беше приятно, нали? — тихо му гукаше тя, измъквайки верижката, за да я даде на любопитното същество. Две секунди по-късно той вече я бе пуснал на пода и се извиваше в ръцете на Катриона. Тя го остави на килима, а после се наведе, за да вземе медальона.

Точно тогава забеляза нещо на пода под бюрото, където Джеймс си бе играл. Като погледна по-отблизо, тя видя, че бе паднало едно от многото неоткрити все още отделения на бюрото. Джеймс бе освободил механизма му, когато бе ударил главата си в него.

Катриона се протегна за предмета и го вдигна. Изглеждаше като някаква малка книга. Тя я разтвори, за да прочете заглавието й.

— Робърт — попита тя, — баща ти обичаше ли риболова?

— Не съм сигурен. Защо, любов моя?

— Защото намерих тази книга — Съвършеният рибар. Тя е била в бюрото и…

Робърт се обърна към нея.

— Какво каза, че било заглавието?

Съвършеният рибар.

Робърт се изправи и се наведе над бюрото, за да вземе книгата. На лицето му грейна усмивка и той поклати глава.

— Трябваше да се досетя.

— Трябваше да се досетиш какво? — попита Катриона, докато наблюдаваше Робърт как прелиства страниците.

— Когато Куинби направи първоначалния опис на наследството след пожара, той спомена, че баща ми бил завещал да се пробвам в риболова. Пожеланието било записано веднага след пасажа, в който обяснявал, че съм щял да намеря скрити съкровища тук, в Росморай. По това време нямах представа за какво е говорил. — Той погледна Катриона. — Искаш ли да се обзаложим, че това е книгата, която търсим? И че е била тук, в това странно бюро през цялото време?

Очите на Катриона се разшириха от вълнение.

— Забрави обзалагането, просто я отвори и виж! Точно както Полковника винаги бе казвал, ако не бяха я търсили, никога не биха я намерили.

Текстът бе вмъкнат като описание на места, които били най-подходящи за риболов. Имаше описание на поточето, на пещерата, на дървото — вилица.

— Къде е рисуваната карта на Полковника, Катриона?

Тя стана и взе малката дървена кутийка, където държеше най-ценните си неща, ракличката, която Мери й бе дала толкова отдавна. Вътре бе кърпичката, която някога е била на майка й, кичур тъмна косица на Джеймс, привързан с панделка, и други дребни нещица за спомен. Тя измъкна картата отвътре.

— Добре — каза Робърт, разглеждайки ги заедно. — Като съдя от този пасаж тук и като проследя местата, на които вече сме били според картата, изглежда последното място, където съкровището е било скрито, е…

— Езерото Линанглас! — възкликна Катриона. — Трябва да вървим!

Тя се обърна и спря, щом забеляза, че Джеймс бе изпълзял до Мати на дивана и спеше кротко до нея.

— Ще повикам Сали да го отнесе в детската стая, докато ти се погрижиш да оседлаят конете.

Час по-късно те стояха на бреговете на езерото и четяха на глас последния абзац от книгата.

Има едно място, където дърветата растат нагъсто и тревата е буйна и зелена. Над малко вирче има скалиста издатина, където рибата кълве най-много.

Робърт и Катриона обикаляха около езерото, докато намериха вирчето, оформило се сред разпръснати големи речни камъни.

— Скалиста издатина… — промърмори Робърт и застана на колене на брега и бръкна надолу.

— Внимавай — предупреди го Катриона.

— Не се притеснявай, любов моя — каза той и свали палтото си. — Нямам намерение да падам отново във водата. Той се надвеси над края на скалата. Катриона го хвана за жилетката.

— Тук отдолу, под тези скали, има кухина, която продължава някъде под земята. Ако ме подържиш за краката, ще мога да бръкна още по-навътре и…

Робърт се плъзна по края и плесна звучно във водата. Катриона не можа да се въздържи и се разсмя.

— Робърт! Добре ли си?

Тя се опита да надникне отгоре, но не виждаше нищо. Най-после чу Робърт да вика:

— Намерих го!

— Намери съкровището ли?

— В сандъче е, а то тежи дяволски много. — Тя го чуваше как пъшка, а после видя само сандъчето да се подава и плъзва на скалата. После и Робърт се показа, а Катриона му помогна да се измъкне. Дрехите му бяха вир-вода, а лицето му бе цялото омазано с кал. Няколко листа се бяха заплели в мократа му коса. С една дума, изглеждаше невероятно красив.

Робърт задърпа сандъчето и го измъкна на сухо, беше малка дървена ракла, обкована с железни обръчи и покрити с мъх и кални наноси.

— Заключено е — констатира Катриона.

— Да, но ключалката е ръждясала от влагата. Може да успея да я разбия с този камък.

Робърт започна да я удря с камъка. Отне му известно време, но най-накрая ключалката изщрака. Той се обърна и погледна към Катриона, усмихвайки й се изпод размазаните петна по лицето си.

— Предполагам, че ти си човекът, който има най-голямо право да го отвори.

Катриона застана на колене до сандъчето и освободи резето, което държеше капака. После бавно го вдигна. Очите й се разтвориха широко, а устата й зяпна от смайване при гледката на това, което бе съхранено вътре.

Златни монети, стотици, хиляди златни монети блестяха на слънчевата светлина. Робърт взе една шепа и ги разгледа отблизо.

— Наистина са френски.

Катриона не можеше да прави нищо друго, освен да седи и да съзерцава съкровището, което бе търсила толкова дълго. И както си седеше там, тя почти можеше да се закълне, че чу как Полковникът се киска, докато й шепнеше по вятъра:

Знаех си, че ти можеш да го направиш, момиче…

Тя най-после се обърна и забеляза Робърт до нея да сваля ботушите си и да смъква ризата си.

— Какво правиш?

— Целият съм подгизнал, а днес е такъв топъл летен ден. Ще вляза да поплувам.

Катриона смъкна обувките си и започна да сваля чорапите.

— Надявам се, че нямаш нищо против да се присъединя към теб.

Робърт изобщо не й противоречи. Прекалено зает бе да прегръща жена си и да я люби върху тревистите брегове на езерото Линанглас.

Край
Читателите на „Бяло цвете“ са прочели и: