Александър Мирер
А денят ще бъде хубав!

— Крокодили! — оглушително закрещя папагалът.

Андрей се обърна на лявата си страна и погледна надолу, където би трябвало да бъдат пантофите му. Между пръчките на пода се виждаше вода с цвета на хубаво силно кафе. В последната нощ тя се бе покачила с още няколко сантиметра.

Подът, сплетен от тънки лиани, в средата бе провиснал и почти не пружинираше под краката му. „Отдавна е време да оплета нов — помисли Андрей. — Днес ще домъкна лиани.“

Но той знаеше, че все едно няма да направи това нито днес, нито утре и си спомни как в Новосибирск директорът спеше в своя кабинет на стар креват със скъсана пружина и когато му я смениха, направи страшен скандал: „Къде е моята дупка?“

Тихо смеейки се, Андрей се спусна във водата — шест стъпала — и погледна ботушите си. Водата стигаше до коленете му. Покачваше се.

— Лоша работа. Трябваше да пратя по дяволите онези трупи-бент.

— Той сам ще се скъса — каза Альонка. — Все едно не можеш да се добереш до него. Там е пълно с крокодили.

— Ще ги прогоним! — отвърна Андрей.

Той ходеше из палатката, като опипваше с крака дъното. Палатката стоеше на четири стълба, провисналият й под приличаше на дъното на огромна кошница. Альонка делова, чистичка като за разходка, с ловджийски панталон, с чиста ковбойска риза и светли коси, сресани с педантична акуратност, стоеше до примуса.

— Как спа? — попита Андрей.

Альонка не отговори. Изглежда не го чу. Тя повдигна капака на кафеника и погледна внимателно почти кипналата вода.

— Дай ми кафето и почисти пистолета преди закуска.

— Ще го почистя след това.

— Вземи, лентяй! — Тя му подаде тежкия пистолет. В лявата си ръка държеше лъжичка с кафе.

— Все едно няма да го сторя — каза Андрей, но вече разкопчаваше кобура.

Той разположи частите върху намаслен парцал и докато мушкаше с метална пръчка в цевта, съобразяваше как трябва да се отнася към Альонка. Щом се заинати — търси заобиколна маневра. Това вече се бе научил.

Сглоби пистолета, постави пълнителя и пъхна в цевта осмия патрон. Пистолетът отрази слънцето — червен ръб, който безмилостно се издигаше над черната вода сред черните дънери. В гъсталака изрева маймуна.

— Альона, ти как ме чу, когато говорех за онова нещо — бента. Нали беше до примуса, а той силно шуми?

— Мисля, че това са фокуси на Голямото Кълбо — неочаквано каза тя. — То е съвсем наблизо.

— А често ли става това? И как чуваш?

— Аз водя дневник — отвърна Альонка. — Става според всички правила, вече петнадесети ден. Понякога те чувам, сякаш си зад гърба ми, а не там около Кълбото или в термитниците. В дневника всичко е записано.

— Я стига — каза Андрей, — дотам има цял километър. — Той остави лъжичката и погледна Альонка през тъмните си очила. — И през цялото това време мълчиш? Покажи ми дневника.

— Довечера, довечера, слънцето вече изгря.

— Альонка!

— Ти си отчайващо глупаво момче. Ами, че аз слушам бележките ти записани на магнетофон. Разбра ли? Това е всичко. Пий кафето и да вървим.

Андрей мълчаливо нахлузи комбинезона си, дръпна ципа и окачи върху себе си кинокамерите, термоса, запасната батерия, фотоапарата, ултразвуковия комбайн, комплекта от празни кутии, инструментите, магнетофона. Надяна шлема. Плексигласовото забрало висна пред мокрото му лице като прозрачно коритце.

— Включи вентилатора, ужасен човек си — каза Альонка. — Страшно ми е дори да те гледам… И вземи пистолета.

Под комбайна засъска въздух, провря се през гъстата никелова мрежа и вентилаторът зави като комар.

— Разбрахме се, нали. Отивам при Кълбото.

— Андрейка, те нищо няма да ми направят. Нека веднъж да отидем заедно.

— Не изглупявай. Кълбото ще започне да нервничи и работният ден ще пропадне. Ти имаш достатъчно работа. Стой и слушай.

— Почакай една минутка. Има много крокодили. Чу ли как днес един се промъкна под палатката?

— Тук навсякъде е пълно с гадини. Внимавай.

— Аз съм ужасно внимателна. Като заек. Ей сега ще ги разгоня. Хайде на бас, че ще улуча онзи големия! — Альонка взе от палатката пистолета си и го подпря на лакът. — Не, по-добре от перилата.

Слънцето вече се бе издигнало над черната вода, а по нея пълзяха черни триъгълници, някои съвсем наблизо, други — по-надалеч. След плаващите петна по тихата вода се стелеха следи, огромното им ветрило обкръжаваше палатката. Изстрелът и ударът на куршума треснаха едновременно, стълбовете трепнаха и крокодилът заудря с опашка и потъна във водата.

Палатката отново се заклати, един заплеснал се крокодил тракна със зъби и се скри в тъмната дълбина. Ето че над поляната настъпи тишина, а гладката маслена вода отразяваше слънцето.

Андрей вървеше по жалоните, оставени на брега, опипваше дъното с прът, заобикаляше ямите. Хлоп-хлоп-хлоп, той върви по лепкавото дъно. Вече и стъпките му не се чуват. Андрей се повдигна на ръце, стъпи на сухия бряг и изчезна. В джунглата отново прорева маймуна.

Денят започна.

— Днес е особен ден — каза Альонка, като се обърна към папагала. — Разбра ли, кресльо? Е, внимавай…

Тя стоеше под навеса, държеше пистолета и се вслушваше, макар че, кой знае защо, бе уверена, че днес няма да чуе нищо.

— Всички учени са егоисти — каза Альонка. — Утре все едно ще отида в мравуняка. Аз също съм нещо, само дето се чувствувам много особено. Лошо ми е. И все пак утре ще отида.

Тя се опита да си представи, какво вижда сега Андрей, промъквайки се по пружиниращата пътека, и както винаги си спомни атаката на мравките при първото им отиване в мравуняка преди три месеца.

Двамата вървяха по главната пътека, запотени в защитните си костюми и въобще всичко бе твърде обикновено. Както в десетките мравешки градове по Великата Река. Стъпваха внимателно, за да не мачкат насекомите, макар много пъти да бяха си казвали, че това е глупост, сантименталност — това няма да повреди мравуняка, който заема цели сто хектара. Често се навеждаха и вземаха по някоя мравка с плячката й, за да я поставят в капсула. Понякога махаха от маските си свирепо пръскащи отрова огнени войници.

На завоя Андрей намери нов поток работници — те мъкнеха в челюстите си живи термити — и каза:

„Охо, Альона, гледай!…“

Това бе невероятно зрелище — свирепите огнени мравки внимателно влачеха термити, уловили ги нежно през тлъстото бяло шкембенце, а възрастните термити с готовност позволяваха да ги мъкнат неизвестно къде…

Приклекнали, двамата разпределяха термити в кутиите и изведнъж Альона каза:

— Андрей, страх ме е!

— Струва ми се, мен също… — неразбрано отвърна Андрей под забралото.

Те застанаха сред пътеката гръб до гръб и Альонка чу щракването на предпазителя и нова вълна на ужас я прикова, дори краката й омекнаха. Малкият тежък пистолет, натъпкан с разпръскващи куршуми в твърда обвивка — оръжие на безсилните, сам се движеше в ръцете му.

— Смехория някаква — промърмори Андрей. — Сякаш реве лъв, а ние не го чуваме.

— Че откъде ще има тук лъвове?

— Откъдето искаш — отвърна Андрей съвсем глупаво и изведнъж страхът им премина като зъбна болка и те видяха диск, който висеше неподвижно на двадесет метра от тях над ниски дървета и който бе съвсем като летяща чиния. Това си помислиха и двамата, блещейки се срещу него през стъклата на маските. Най-накрая Андрей вдигна стъклото и погледна през бинокъла.

— Крилатите.

Андрей гледаше, а тя подскачаше от нетърпение и мрънкаше: „Дай бинокъла, дай бинокъла“, докато и двамата не ги ухапаха мравки. Тогава спуснаха стъклата и се досетиха, че дискът трябва да се заснеме. Един огнен я бе ухапал по носа, болеше я ужасно, и докато смени микрообектива с телеобектив, стръсквайки мравките от апарата, носът й подпухна. Андрей бе по-добре, той просто превъртя обектива на кинокамерата. Дискът увисна право над главите им, само на шест метра, и можеше да се види как проблясват слюдените му криле.

— Срещал ли си нещо подобно? — попита Альонка.

— Не си спомням.

Те се засмяха и тържествуващо се спогледаха. Никой никога не бе виждал на Земята крилати мравки да се роят в диск с правилна форма.

Никой никога! Ненапразно бяха загубили три години за подготовка на експедицията, ненапразно бяха изработвали костюмите си, парафинирали двеста сандъка с екипировка, домъкнали цяла лаборатория и кръстосвали десет хиляди квадратни километра по Великата Река.

— Обичам те — каза Андрей, както винаги не на място.

Те се смееха, а дискът висеше над главите им, като се поклащаше леко и жужеше приятно. Така се развеселиха, че втория пристъп на страх понесоха леко — без да се изпотят и без да измъкнат пистолетите. Но престанаха да се смеят. И когато колоните на огнените тръгнаха към тях, шумолейки по пътеката между дърветата, отначало не се учудиха много.

Но само отначало.

„Навярно така изглежда войната, гледана от самолет“ — помисли Альона.

Мравките вървяха в стройни колони и като се наведе, през лупата на забралото си тя видя, че пипалата на всеки огнен са кръстосани с пипалата на съседа му. Броните светеха на слънцето, главите бяха вдигнати, могъщите челюсти стърчаха като рога на тевтонски шлемове. Едрите, дълги по два сантиметра войници се движеха със заплашителна бързина, но Альонка се наклони още повече и видя в центъра на колоната верига от работници с дълги коремчета и дебели антени. Андрей бе навел камерата над самата земя и снимаше.

Снимаха колкото имаше лента в апаратите, после се опитаха да сменят касетата на кинокамерата и в това време ги атакуваха отгоре крилатите — други, не онези от диска, — и веднага покриха забралата, загризаха костюмите, вентилаторите завиха, всмуквайки мравки към решетките, а долу вече се изкачваше пехотата… Альонка се уплаши. Тя видя, че Андрей трескаво чисти забралото и че целият бе шумящ, облепен с огнени. Тогава тя сграбчи контейнера, който носеше на гърба си и натисна копчето.

… Альонка затвори очи. Това беше великолепен и страшен ден, ден, в който разбраха, че е намерена „разумната мравка“. Друг разум. После настъпи останалото: работа, работа, работа, умни мисли, суетни мисли… Но тогава на пътеката бе великолепно и страшно. Контейнерите олекнаха, а земята стана плътно червена и по застиналите слоеве тичаха други, без да развалят редиците, и също застиваха на слоеве като огнена лава. Докато нейният контейнер доизхвърляше последните аерозолни капки, мравките си отидоха…

Под пода се чу сумтене, стържене. Альонка погледна през люка и смръщи нос. Едричък крокодил бавно се промъкваше между ъгловия кол и стълбата. Изглежда той си въобразяваше, че е взел всички предпазни мерки — над водата стърчаха само очите и ноздрите му — и явно се мъчеше да не сумти и полека да вие опашката си в кафеникавата вода. Над палатката се понесе оглушителното: „Кр-р-рокодили! Кр-р-рокодили!“ Крокодилът затвори очи и се хвърли напред. Звукът бе такъв, сякаш прекараха пръчка по мокра ограда — пластините на бронята му се удариха в кола. Не бе успял да се потопи, когато Альонка изстреля в него два куршума, а папагалът Володя неуверено повтори: „Кр-р-рокодили?“

— Срамота! — каза Альонка. — Какъв пазач си ти, ти си жалка птица!

Папагалът замълча. Той не обичаше стрелбата.

— Аз пък не обичам да мия съдове. Въпреки това дисциплината ни е необходима като въздуха.

Тя хвърли във водата ведро, вързано с въже, поля мръсните съдове и отново седна. Нека Андрей сам си мие мазните чинии. И освен това й се искаше да помисли дали „мравката, заплашваща разумните Демидови“ наистина има разум? Но с Андрей знаеха, че дори и без разум техните мравки са истинско чудо на природата. На бърза ръка съпрузите Демидови ще станат знаменитости, ще ги поканят при академик Квашин на прочутата торта с вишни. Шумът около тях ще бъде потресаващ, защото Андрей бе предсказал всичко това по-рано и бе имал наглостта да излезе пред учения съвет със своя мравешки мит.

„Любопитно — помисли Альона, — че още не сме отишли по-нататък от първия въпрос: може ли да се смятат за признак на разумна дейност термитни ферми, в които мравките отглеждат термити като домашни животни и ги използуват за храна? Андрей като зоопсихолог продължаваше да държи на своята мистична теза, че мравките се отнасят враждебно към термитите, а огнените са преодолели древната вражда. А инфразвуковото плашило, създадено, за да пропъжда бозайниците, бе нещо съвсем ново и Андрей твърдеше, че то има сходни честоти с рева на лъва. Но лъвският рев не е признак на разум. И по-нататък какво… Летящият диск е ултразвукова антена. Съдържанието на предаването не ни е известно, но може да се предполага, че… Стоп. Това не знаем. Възможно е дискът да наблюдава околността, да предава съобщения на Голямото Кълбо и на изпълнителите на неговите команди. Ние знаем само, че дисковете придружават колоните войници, а работните групи променят поведението си, когато дискът се задържи над тях.“

И така, правят се опити. Към диска се праща ултразвуков сигнал и колоната променя посоката си или се разпръсва… „Но какво мърморите там, кандидате на биоложките науки, Демидов?“ — попита Альонка. Някъде в дълбините на гората гласът на Андрей тънко, тънко зазвуча. Пак същият феномен. Как ли да си го обясни?

Тя прелисти страниците и бързо записа деня и часа и като пишеше думите, извърна глава в посока на мравуняка. Гласът млъкна. Тя прочете записаното: „По дяволите. Трябваше да взема контейнера“.

Альонка се хвърли в палатката. Като навличаше комбинезона, стъпи в една дупка на пода, падна и болезнено удари гърба си.

„Ах, кучета!“ — възхитено каза Андрей и изведнъж изруга. Тя никога не бе чувала от устата на Андрей нищо подобно и просъсквайки от болка, се хвърли да издърпа карабината, която бе под чувалите. Щом я окачи на шията си, съобрази, че върши глупост. Андрей мърмореше някъде страшно далеч. Комбинезонът й се измокри отвътре, ковбойката прилепна към стомаха й и се смачка. Без да се оглежда, Альонка скочи във водата, примъкна лодката и се пъхна в нея. Водата май се бе покачила още повече, но Альонка все едно не можеше да достигне сандъка с аерозола.

Запълзя нагоре по стълба, стигна единия контейнер, после другия, хвърли ги в лодката, отново скочи във водата и отново се прехвърли през борда. Лодката се наклони и загреба вода. Всичко това отне не по-малко от петнадесет минути, заедно с гребането.

… Андрей изскочи от гората внезапно. Той бягаше тежко и глупаво размахваше някакво клонче. Крилатите се виеха над него като стълб, а дискът плаваше в обичайната си позиция — десет метра встрани.

Тя тичаше срещу него и търсеше копчето на контейнера. Когато Андрей спря и вдигна ръка към лицето си, Альонка насочи контейнера, но разстоянието бе все още голямо. Свръхсили тя пробяга още няколко крачки и внезапно крилатите се вдигнаха нагоре и отлетяха. Само дискът жужеше над пътеката. Отлетяха… Тя седна на пътеката, като стискаше в ръце контейнера. Виждаше лошо, потта разяждаше очите й, и всичко в тоя свят бе потно и безсилно…

Андрей се наведе и я повдигна за лактите.

— Да вървим — Гласът му бе някак прекършен. — Да вървим. Онези, летящите, ми прегризаха костюма.

 

 

— Разкажи ми приказка, Альонушка.

— В къщи вече е зима — каза Альонка, — сняг, ски… Скоро ще има ваканция.

— Това не е приказка — Андрей тракаше със зъби в чувала.

— Приказка е.

— Не, зимата ние ще видим. Разкажи ми истинска приказка.

Тресеше го, въпреки противоотровата. Тридесет ухапвания на огнените не се разминават току-така.

— В едно село живеят хора — започна Альона. — Там живее и вождът на име Дъжд в Лицето, но името му е тайно и не бива да се произнася. Наричат го Онзи, чието Име Не Бива Да Се Казва. Той е голям бунтовник. Тридесет години го ловят и не могат да го хванат, защото напада внезапно, руши и жили, а после си отива. И огнените не го пипат и на войниците пътя дотам е забранен.

— Защо?

— Защото умее да разговаря с огнените. Те го разбират.

— Хубава приказка… Благодаря… — промърмори Андрей. — Аз спя.

… Тя стоеше над Андрей и се вслушваше в неговото дишане — болно, тежко и познато до последния звук. Стоеше горда, пазеше неговия сън и знаеше, че с нищо не можеш да го подкупиш — нито със слава, нито с пари. Той все ще си остане какъвто е, хич не го е еня за слава или за каквото и да е друго… И все ще си остане такъв безпомощен. Колко странно: работно момче, златни ръце и същевременно — съвсем безпомощен, но това знае само тя, защото Андрей никога не отстъпва. В неговата увереност има нещо от голямата машина, от трактора, от танка. Та той всичко предсказва по-рано и макар никой да не му вярваше, освен Симка Куперщайн, успя да постигне своето си.

„Моделът на мозъка в мравченото семейство — казваше Андрей — се нуждае от колективен орган със съответните размери. Да допуснем, че двеста хиляди мравки са съединили своите нервни възли… Въпросът е дали може да стане това. Отначало би трябвало да се създаде стационарно кълбо, за да може мравките през цялото време да се намират заедно…“

… А денят бе в самия разгар. Двойният навес бе просветнал като книжен, от зенита си слънцето го пробиваше от едната до другата страна и пареше шията и гърба й. Альонка внимателно постави главата на мъжа си върху сгъната калъфка и подреди работната маса. В кутиите, свалени от Андрей, шумяха насекоми. Трябваше да обработи лова, докато насекомите не бяха загинали. Трябваше да дублира и означи записите, да попълни дневника. Альонка с мъка вдигна инструментите, опаковани в сандъка. „А у нас сега е зима. Сняг, ски, скоро ще има ваканция. В къщи е хладно.“ Тя сдържаше сълзите си, онези най-обикновени женски сълзи, по тъмноватата прохладна стая, по газираното питие в хладилника, по вкусната вода от чешмата.

Върху бинокуляра все пак капеха сълзи — пот и сълзи.

Альона решително се избърса с марлена салфетка и шепнешком си зачете нотация: „Не се разкисвай, глупачко, мухла такава. Измий се с филтрирана вода, преоблечи се, съвземи се.“

Тя се изми, пъхна се в палатката и все още хлипайки, зашумка с пластмасовите калъфи на дрехите — много тихо и предпазливо, защото Андрей навярно чувствуваше всичко това с изхапаните си места.

Внезапно Андрей проговори.

— Карай, карай. Не ме боли.

— Събуди се все пак… Какво, не ти ли се спи?

— Не ти разказах за опита — гласът му беше бодър, дори самодоволен. — Ефектен опит, ултразвук право в Голямото Кълбо. Бедното Кълбо нищо не разбра. Временно спря да лети, докато не изключих звука. Но по това време дискът бе заел вече нова позиция. Той висна отзад вляво, но преди това три пъти ме обиколи.

— Обиколи?

— Три пъти, разбираш ли? Разглеждаше ме: къде е техният любим син контейнер? Утре ще повторим опита заедно. Но това не е всичко — Андрей дори се усмихваше.

— Почакай, Андрей. Сигурен ли си, че нито веднъж не сме ходили без контейнера? И въобще буден ли си или не?

— Вече съм здрав… Слушай. Докато ходехме с контейнера, който те видяха да действува един-единствен път, атаки нямаше. — Андрей направи ефектна пауза. — Това не са ти условни рефлекси, това е разум. Рефлекс не се изработва от един път. Аз бях точно на триста метра от Кълбото по права линия. За колко време ултразвукът отива дотам и обратно? Отговарям: за две секунди. Добре. Крилатите отлетяха три секунди след като ти вдигна контейнера. Излишната секунда отиде за промеждутъчното преобразуване на сигнала. Да види, да докладва, да получи команда, да даде команда, да получи отговор и да извърши три изпълнителски действия. Осем операции в секунда. Убедително ли е?

— Герой — каза Альонка. — Ти си страшен герой!

— Аха. Всичко това направих аз. А ти какво чу?

— Почти нищо. Ни-щич-ко.

— Ясно — каза Андрей и попита: — Отначало ти нищо не чуваше. Кога започна да чуваш?

— Виж сам.

Тя взе дневника от огнището. Дневникът се валяше, където го бе хвърлила, когато хукна към Андрей. „По дяволите. Трябваше да взема контейнера“ — прочете Андрей.

— За броени секунди преди атаката се е появила чуваемост… Защо?

— Не зная — отвърна Альонка.

— Вярваш ли в интуицията? Вярваш? Аз също. Днес съчиних сто хипотези за твоето далечно чуване и те всички са неверни. Ох, тежко ми… — той рязко се обърна настрани. — И още нещо. Трябва да преминем към по-други опити. Ще провокираме атаки. И кой знае защо мисля, че този ефект на далечно чуване ще си го обясним последен, а може би никога няма да успеем да си го обясним.

Андрей въздъхна и затвори очи.

— Знаеш ли, Андрей, страшно ми е. Дори да е низш разум, зачатък — все едно. Защо му трябва да ни напада, щом не му вредим.

— Защо низш? Да даде бог да е… — сънно каза Андрей.

— Добре, спи, мъдрецо.

— Лесно ни се удава всичко, Альонушка. Твърде лесно… Не обичам… лесничкото.

— Спи — каза Альонка. — Съвсем оглупя в тези джунгли. Спи.

— Спя.

Сега той заспа тъй дълбоко, че Альона с влачене го премести в палатката и той проспа целия ден — деня на своята победа — и се събуди едва на следващото утро.

 

 

Още от сутринта беше непоносимо горещо. А слънцето още не бе се показало над гората. Андрей, подпухнал като гумена възглавница, пиеше кафе и пишеше план за опитите през деня. Той бе страшно възбуден, имаше токсична треска от ухапванията. Не му се искаше да закусва.

Крокодили не се виждаха.

Сред забутаните джунгли, в наводнените гори — трипанозомни, маларийни и бог знае още какви — започваше най-важният, решителният ден.

Альонка мислеше за всичко това и въртеше своята утринна въртележка: закуска, съдове, екипировка. На това отгоре намери калъфи за контейнерите, яркооранжеви като презрели портокали. Обгори и изхапаните места на Андрей — двадесет и осем. После се пъхна в палатката и записа в дневника: „Много вяло самочувствие, неравномерен пулс. Изпитвам тревожни опасения. Когато се опитвам да ги формулирам, се получава, че О. създава някакво биополе, враждебно на мен и предизвиква тежко настроение.“

— Това е всичко — мърмореше Альонка, скривайки дневника на дъното на сандъка. — Свършено. Сега да става, каквото ще.

Всъщност на нея й стана по-леко, когато се пъхна в комбинезона и постави термобатериите към слънцето. Вентилаторът започна да гони прохладен въздух по тялото й, и на нея й стана хладновато, дори кожата й настръхна. Андрей крачеше по пътеката и пъшкаше, дискът жужеше над тях и Альонка се почувствува спокойно и уютно.

— Сега ще започнат — каза Андрей. — Дай първо да пробваме магнетофона.

Включиха магнетофоните и Андрей зашепна цифри. Альона повтаряше онова, което чуваше. Цифрите Андрей бе преписал на листче от таблицата на случайните числа. След всеки пет групи от цифри, те увеличаваха разстоянието помежду си и Альона отбелязваше: „Петнадесет метра, чуваемостта е по-добра.“ Действително, при по-голямо разстояние тя го чуваше по-добре вместо по-зле.

И внезапно мравките започнаха втория си опит.

Атака.

Крилатите се стовариха върху шлемовете им откъм гърба съвършено неочаквано. Веднага покриха цялото забрало. Альонка слепешком смъкна калъфа на контейнера, включи секундомера и замря с поглед към стъклото. Слепоочията противно я заболяха — стъклото гъмжеше от мравки до самите й зеници.

По забралото се стичаше алена каша, плъзгаха се криви челюсти, свличаха се, щракаха като клещи, пръстеновидните коремчета бяха изпънати, жилата се въртяха като черни стрелкички.

„Не жилят, пазят отровата — помисли Альонка, — пазят я, пазят, пазят за работа.“ Стана й горещо дори само при мисълта за работата им. Огнените гъмжаха по стъклото и под маската беше червено като при пожар. Устните й сами продължаваха да броят: „Двадесет и девет, тридесет. Още десет секунди и вдигай контейнера.“

Тя вдигна контейнера и натисна три пъти копчето на секундомера. Огнените й пречеха да види каквото и да е, но тя знаеше, че Андрей също е вдигнал своя контейнер и съжали гърдите му, подпухнали като възглавница, и гърба му, подут дори още по-зле.

Сега започна второто броене. „Двадесет и един, двадесет и два…“ — броеше Альонка, а огнените стържеха с челюсти навсякъде — по гърдите, под мишниците и тя пак превключи секундомера и най-после, както се бяха уговорили, натисна спусъка на контейнера.

Аерозолът засъска. Забралото веднага се изчисти. Секундомер — стоп, контейнер — стоп. Няколко крилати още тичаха по стъклото, пречеха й да види Андрей. Тя ги махна — бягайте, недисциплинирани. Пехотата, не успяла да влезе в бой, правеше кръгом на пътеката.

Альона, потръпвайки, тръгна през мравките към Андрей.

— Колко? — попита той.

— Тридесет и седем.

— При мен точно четири секунди.

— Бавно реагираш — каза Альонка. — Погледни стъклото си.

— Чисто е.

— Няма отрова. Хапеха, но не жилеха, това е всичко.

— О — извика Андрей, — половината от Нобеловата награда е твоя.

— Моя. А те откъде знаят какво е тяло и какво е костюм?

— Бог знае откъде — отвърна Андрей. — Записваме още едно потвърждение.

— Да. Поздравявам те, те са разумни същества.

— Бях уверен, че ще си отидат, когато вдигнем контейнерите.

— А те не си отидоха, нали от предишния път знаят, че това само по себе си не е опасно — каза Альонка и погледна щастливото му лице. После и двамата се обърнаха към Кълбото, което стоеше в сянката на дърветата. Голямото Кълбо приличаше на голям огън, на горски пожар, на стъкло, разтопено от горелка.

— Прилича на гънки на мозък, нагорещени от мисъл — каза Андрей.

В огнената дълбина шумолеше и скриптеше. Живите гънки бяха направени от малкоподвижни слепи мравки, вкопчили се с крачетата си. Те бяха скрити под плътния бягащ слой на работниците като под мантия. Работниците се носеха в неспирен бяг, катереха се по изпъкналостите на Кълбото, чистеха го, хранеха го, охлаждаха го, прибираха отпадъците. Те денонощно обикаляха повърхността от триста хиляди квадратни сантиметра… Ето какво бе Кълбото… Мозък, съставен от милиони отделни единици. Мозък, който нямаше как да се премери и претегли. Бранеха го не левкоцити и антитела, а войници, въоръжени с челюсти и с отровни жила. Ето ги, стоят, подравняват редици като гренадири и отразяват светлината като дифракционна решетка, а над тях сияе Кълбото и цялата поляна розовее от отразената му светлина.

Всеки път Андрей гледаше Кълбото с възторг и отчаяние. Дори човешкият мозък може да се изследва. Могат да се измерят биотоковете му, да се дразни с изкуствени дразнители. Да, какво ли не може да се прави с мозъка! А към този не можеш да се приближиш. Изминаха три месеца, работеха къртовски, а какво бяха узнали за механизма на разума? Нищо… Най-прости неща им бяха неизвестни. Как се предават сигналите до Кълбото? С ултразвук, с електрическо поле? Каква роля играят антените? Неизвестно… Какво представляваха шестсантиметровите мравки с дълги антени? Само майки ли бяха те или същевременно имаха ролята на нервни възли? Пак неизвестно. И по какъв ли начин Кълбото се усъвършенствува, как усилва полезните признаци, как отхвърля вредните?

Не бяха се сдобили дори с мъртви мравки от Кълбото. Нямаха нищо, само догадки. Оставаше им да снимат, да записват, да снимат, да записват, докато свършат лентите.

Альона монтира статива и постави фотоапарата. Тя насочи обектива към горния край на Кълбото, но после си спомни нещо и наведе обектива право надолу. Преди месец на това място бяха доловили усилено движение по време на еволюцията на „летящите дискове“ и оттогава го снимаха почти ежедневно. Всеки път щом във визьора се виждаше, че се разкъсва мантията, тя натискаше спусъка.

Сънливо и мъдро шаваха под мантията дългомустакати мравки с гладки изпъкнали гръбчета. В центъра на кадъра се оказа мравка здравеняк, с дебело коремче и съвършено неподвижна. Върху нея се намираха едновременно пет парчета неуморни работници.

Втори кадър.

Работник пъха в челюстите на тлъстокореместия някакво лакомо късче. Още един кадър, още, още… Стори й се, че могъщата антена, която се мерна на около пет сантиметра от кореместия, си е неговата антена… Кадър — работник влачи към дълбините тяло на дългомустаката мравка.

Андрей постави на площадката бял квадрат с буквата „Z“ и отвори плоска кутийка. Мед със захар. Това бе ежедневен трик — Андрей засичаше времето, а дискът педантично правеше кръг над кутийката и толкоз. Мравките не пипаха меда. Най-смешното бе, че медът все пак изчезваше — изяждаха го случайни мравки, които кой знае защо не бяха способни да приемат командите на дисковете. Работниците, на които бе отрязана едната антена, също веднага се хвърлиха в кутийката.

Андрей махна с ръка на Альона и вдигна комбайна на статива. Альонка включи кабела от комбайна към кинокамерата. Започваше синхронен запис на ултразвука със заснимането на акустичната зона на диска.

В момента, когато кинокамерата се насочи към кръглите издатини на акустичната зона, мравките се хвърлиха встрани и върху повърхността на Кълбото се очисти едно твърде голямо петно. Апаратът работеше като бесен. Альона движеше телеобектива по петното, а лентата бе малко, както винаги в подобни случаи.

В средата на петното започна движение. Между мравките от мозъка се запромушваха дребните дълги не повече от сантиметър работници и суетливо се застичаха към центъра на петното, катерейки се един върху друг.

Лентата свърши и докато Альона сменяше касетата, работниците се бяха строили като порядъчно дълга тръба и тя растеше пред очите им, протягаше се към тях, тъмнееше в средата…

След около две минути тръбата престана да расте. Тя бе странно образувание с не съвсем правилна форма, широко около пет и дълго около десет сантиметра.

— Вълновод — убедено каза Андрей. — Гледай ги колко са светли. Басирам се, че са родени днес.

… Камбаната гръмна, разбивайки и сърцето и черепа, и всичко стана виолетово, и веднага нещо тежко я удари в гърба и тила. Пъплейки по земята, тя зарови мазната пръст и се запромушва в нея с пръстеновидно тяло. В земята, в земята, докато бясната светлина не бе я изгорила, надолу, надолу, надолу…

Светлината я удари в очите. Альона лежеше на земята, гледаше виолетовото небе. Андрей свали статива от гърдите й, напръска маската й с аерозол и вдигна стъклото. Альона седна.

— Като червей. Те ме превърнаха в червей. В пръстеновиден червей.

— Нищо, мъничката ми, нищо — бъбреше Андрей. — Е, сега всичко премина, те повече не ще посмеят, нищо…

Тя заплака и всичко премина, както минава лош сън след първите минути на пробуждането. Тя плю в посока на Кълбото и спусна стъклото.

— А ти… как го понесе?

— Да, какво… Не зная… — каза Андрей. — Нищо особено. Главата ми силно се завъртя, и толкоз. Индивидуално въздействие.

— Какво имаш в ръката? — попита Альона.

— Изотопи — Андрей й показа оловна тръба с пластмасова дръжка — кобалтов излъчвател. — Още вчера го бях взел със себе си — да го проверя. Когато ти падна, веднага счупих капачката и стрелях и ти престана да се гърчиш. Стрелях втори път по акустичната област и „тръбата“ се разбяга.

— А къде е капачката?

— Ей там се въргаля.

Оловната капачка самотно се валяше върху отъпканата земя. Мравките я заобикаляха почти на половин метър.

— Така ви се пада — каза Альонка.

Те тръгнаха към лодката. Андрей се опитваше да я придържа, но инструментите и камерите стърчаха на всички страни и му пречеха да се доближи до Альона. В лодката веднага смъкнаха комбинезоните. Нямаха сили да търпят повече мократа дебела тъкан върху тялото си. Альона седна и се загледа надолу по брега. Корените се преплитаха по странен начин като в японски гравюри. До самия бряг два пъти плесна риба и полукръгли вълни пробягаха по водата, пресичайки се една друга.

Андрей протегна тежката манерка, обшита с войнишко сукно. Чаят бе хладен и свеж. Опряна на борда, Альонка пиеше на малки глътки. Да отплува и никога повече да не види Кълбото, нито брега — нищо. Да лежи с домашните си панталони върху килима и да чете.

Андрей седеше, отпуснал подутите си ръце, лицето му бе кафяво-розово като на сьомга.

— Е, може да се радваш — каза Альонка. — Хипотезата за разумните мравки получи експериментално потвърждение.

— Да — каза той и се обърна.

Альона почувствува, че сърцето й силно подскочи — чук-чук — и отиде право в стомаха. Палатката им самотно се поклащаше в далечината над поляната.

— Да тръгваме. Сложи си шапката.

Андрей сложи шапката. „Лошо му е. Съвсем му е лошо.“

— Какво беше това, Андрей? Инфразвук?

— Не зная. Навярно. Но това сега не е важно. Как се чувствуваш?

— Прекрасно.

— Премери си пулса.

— Зарежи тая работа. Не е повече от осемдесет.

— Греби към бента.

— Никакъв бент. Ще обядваме и ще спим.

— Добре — с мек глас каза Андрей. — Остани да обядваш, аз отивам при бента.

— Ти ще умреш!

Андрей погледна към нея и сложи черните си очила, които тя ненавиждаше. Лодката направи завой на място и тръгна към бента.

— Те мислят и се грижат за бъдещето — промърмори Андрей, — затова пък ние с теб спряхме да мислим…

— Това пък какво е?

— Сега ще видиш. Разумът винаги е хуманен… И защо разумният да кажем… агрегат, Кълбото, се опитва да ни унищожи? Задаваш ли си този въпрос?

— Продължавай — каза Альонка. — Давай, давай, слушам те.

— До вчерашния ден дори и не си представях колко нервни възли има Кълбото. Феноменална цифра! Те са не по-малко от осем килограма. Три пъти повече от моите.

— Чудесно! Само не се отвличай.

— Добре. Ние, хората, знаем, че крокодилът например не може да мисли. Той не е устроен като нас. Крокодилът е примитивно враждебно същество. Сега постави се на мястото на Кълбото. Ние сме гигантски зверове, нима можем да мислим, щом не притежаваме колективен мозък, по подобие на неговия? Разбира се, че не! Мислещ бозайник — това за Кълбото е по-голям феномен, отколкото мислещ крокодил за човека.

— И все пак той можеше да се досети…

— Не! Догадката, интуицията също се базират на опита. Всички големи животни от негова гледна точка са без разум и са негови врагове. То няма никакви причини да ни отделя от ягуарите и мравоядите. Ние сме само по-силни, по-опасни и притежаваме ужасни оръжия, но за него оръжията не са нещо свързано с разума. Това е наша, човешка асоциация. Кълбото няма оръжие. Ние сме неразумни, опасни, заплашващи го същества… Като неопитомени лъвове бродим около неговия дом и то в ужас се старае да ни премахне. Друго държане то не може да има, докато… — той я погледна внимателно и взе веслото. — Дай да погреба малко.

Лодката се извъртя и там, където бе седяла Альона, сега застана носът. Тя откачи пистолета от комбинезона си и се обърна напред. Зад гърба й плискаше веслото, носът на лодката режеше застоялата вода като пача. Блатото пукаше бирени мехури, над водата се виждаха гнили коренища и сиви стълбове от комари, а отляво на брега цъфтеше гигантско виолетово-розово цвете. То също миришеше на гнило. А пред тях май имаше цяло стадо крокодили.

— Как ще работим сега с огнените? — попита Альона. — Още една такава атака…

— Ще бъдем по-внимателни, по-умни — отвърна Андрей от кърмата. Трябва да разберем психологията на противника. Той не ни разбира, но ние го разбрахме. Именно днес. Ще трябва непрекъснато да отчитаме, че пред нас е обратен разум. Той е убеден в своята изключителност, защото е единствен в своята Вселена. Такъв е неговият еволюционен опит. Колективът, необходим за еволюцията на разума, той съдържа вътре в себе си, а всичко, което е отвън, е враждебно. Страшен горделивец. Сам си е и баща, и майка, и любов… Чудесно, а?

— И ужасно.

— Альонушка — каза Андрей.

— Какво?

— Боиш се, нали?

— Да — отвърна тя. — И е противно. На мен ми беше противно — поправи се тя. — А сега ми няма нищо.

— Защото тръбата бе насочена към теб. И после онова — далечното чуване — ти чуваше, а аз — не.

— Ех ти, логико! Ясно е, че тръбата се целеше в кинокамерата. Не се отклонявай. Как ще работим? Те ще измислят нови неща. Да предположим, че увеличат далечината на въздействието на новия… уплашвател. Ако увеличат обхвата и ни уловят двамата едновременно? Какво ще сторим?

— Трябват му четиридесет дни — замислено каза Андрей. — Тръбата се състоеше от мравки от днешния приплод, обвивката им още не се бе втвърдила… Альонка, не ти ли се струва, че това е сън? Експерименталният обект разумно и с ненавист експериментира над изследователите си!… Доживяхме!

— Тихо! Тихо! — прошепна Альона.

Стъпила с единия крак на седалката, тя даде откос по водата. После извади празния пълнител.

— Улучих трима наведнъж — съобщи Альонка. — Те са твърде жизнеспособни. Ние всичките сме твърде жизнеспособни.

Андрей не отвърна. Приближаваха бента. На това място реката бе станала съвсем плитка, един от простреляните крокодили съскаше и удряше плитчината като парен чук.

И в Альона нещо трепна. Крокодилът искаше да си отиде, да се зарие, да се скрие от смъртта. Альона се обърна на другата страна. Вляво се тъмнееха наводнените джунгли, вдясно слънцето заслепяваше очите, а пред тях се извисяваше планина от стебла.

Андрей поведе лодката покрай бента, оглеждаше обелените набъбнали стебла и безбройните водопадчета, стичащи се по тях, а Альонка, надвесила над очите си бяла шапчица, гледаше във водата и държеше пистолета готов.

Андрей забарабани с веслото по стеблата и бента, мокро заблестял на слънцето, отстъпи малко назад.

— Виждаш ли колко е водата, там горе? — попита Андрей.

— Да, виждам.

— Шест метра. Ако се скъса, ще мине вълна, която ще залее коритото и на пресъхналата река.

Альонка не го слушаше. Тя си мислеше, че двамата с Андрюша бяха така уморени, че вече нищо не можеше да ги учуди. Дори и Кълбото.

 

 

Андрей знаеше, че спи и сънува. Това бе странно, защото той никога не сънуваше. Альонка седеше сама в голяма празна стая, а той бе застанал пред картата и й показваше как ще потече водата, ако взривят бента. „Ето целият остров на огнените, ето нашата поляна, ето — ръкавът на реката, ето — бентът.“ На картата бентът бе нанесен старателно — две паралелни линийки и щрихи като крачета на стоножка. „Сега водата се е повдигнала с пет метра над предишното ниво и речният ръкав почти на километър е натъпкан със стебла. Те се повдигат заедно с водата и непрекъснато набъбват. Разбра ли? Кълбото е в центъра на острова. То е спуснато на половин метър в старото пресъхнало корито на реката. Засега то все още е в безопасност, но водата вече е само на половин метър от билото на брега. Ако премине през билото, Кълбото веднага ще се окаже два метра под водата. Дори два и половина“.

Альонка плесна с ръце и изчезна, стопи се… Остана празната стая, големите прашни стъкла… Андрей с отчаяние си помисли, че тя е прекалено уморена, но той все пак е длъжен да се изкаже до край. „Ела тук, слушай… След два-три дни бентът ще се скъса. Стеблата просто се тътрят по водата. Мислехме, че взривът ще спаси положението. Глупости! След него ще се стоварят изведнъж всичките пет, дори шест метра вода и до мравуняка ще достигне двуметрова вълна. Ще го покрие… целия. Не бива да се чака, взривът е опасен, следователно водата трябва да се отведе встрани постепенно, за няколко денонощия. Ще се наложи да прокопаем канал.“

„Кълбото — каза Альонка, — защо Кълбото не вземе свои мерки?“

„Как защо? — Андрей започна да се ядосва. — Та в неговия еволюционен опит няма наводнения, то е неподвижно. Навярно се е запазило досега, защото в старото русло почвата е хигроскопична. Едно наводнение — и край. Откъде да знае, че хората са спуснали по реката повече дървета, отколкото тя може да пропусне?“

„Престани да се сърдиш — отвърна Альона някъде отдалеч, — престани, моля те…“

Тогава сънят свърши и започна действителността.

— Събуждай се. Водата тръгна.

… Фенерите се люшкаха под палатката и осветяваха дъното на лодката, мокрите стълбове и черните огледала на водовъртежите около стълбовете. Андрей застана на колене в лодката и започна да разтоварва съдържанието на сандъците, а Альона поемаше от мостчето вързопчета, кутийки, които щяха да останат затворени в херметичните сандъци… Той се стараеше да разсъждава, но провисналото крило на палатката безизходно се поклащаше над самата му глава. Сякаш мътната вода го бе вече покрила и той я виждаше над себе си.

От дъното на сандъка измъкна ръчен прожектор, който досега не им бе потрябвал. Прожекторът светеше с пълна сила, батериите му съвсем не бяха се изтощили през тези три месеца.

— Хайде — каза Андрей, — обличай се. Вземаме снимачните апарати и кутийките. Повече кутийки. Сака за насекоми и лопатката. Контейнерите са в лодката.

Той с усилие завъртя винта, залят със защитна смазка, закрепи прожектора на носа на лодката и стъпи на мостчето. Наоколо бе тягостна тишина. Само птица някаква извика протяжно: „Е-а-а-а…“

Альона му подаде комбинезона.

— Колекциите затворени ли са? — попита Андрей.

— Да.

— Оръжието?

— Всичко е тук.

Така. Сега не можеш вече да скочиш във водата — тя щеше да залее вентилацията. И той докара лодката до стълбата.

— Сядай.

Така. Сега Андрей предаваше вещи от горе на долу. Мърмореше си, за да не забрави нещо: апарати, кутийки, сакче… Карабини, две кутии с комплексна храна, патрони. Кибрит имат в кутиите. Спирт, пистолет. Още какво? Помисли да вземе и заснетите ленти. Нямаше смисъл. Лодката бе малка, а сандъците, които оставяха тук — херметични, и нямаше да потънат.

Лодката тръгна.

Жълтият лъч на прожектора се насочи към брега и се заклати напред, като подскачаше над върховете на дърветата и светеше право в черното небе. Альона наведе прожектора, за да не налетят в тъмнината на някое дърво, и седеше, вгледана във водата, която бучеше в плитчината пред острова.

Нататък дърветата се издигаха все по-високи, закриваха небето и бледите му звезди, и изведнъж те се натъкнаха на мравуняка, който бе право пред лодката, и в жълтия лъч се завъртяха искри като алени светлинки. Альонка протегна ръка:

— Течението е много силно. Чувствуваш ли?

— Не разбирам — хрипкаво каза Андрей, — щом водата се носи тъй бързо, може би Кълбото не е потопено. Някъде тя се оттича.

 

 

Великият град на огнените загиваше. Глинести потоци удряха пътищата, водата изскачаше изпод земята, носеше се през редиците на войниците и през стволовете на дърветата, проядени от термитите.

Първи загинаха слепите работници в гъбените плантации, зазидани в дълбоките подземия на пещерата под кълбото. После водата се повдигна в термитните разплодници и погълна майките, които снесоха последните си яйца в нея, погълна безброй поколения бели термити и стражите. Това бе достатъчно, за да загине от глад мравунякът, но втората вълна нахлу в следващите етажи на града. В казармите запотъваха работниците листорези, работниците-доячки и мравките-бъчви, наредени в пещерите-складове, а по мътните водовъртежи се търкаляха живи топчета от свили се едроглави войници. Крилатите войници се носеха в мрака, без да слушат команди — хилядите воини вече нямаше какво да охраняват.

… Утрото завари хората до Кълбото. Водата стремително връхлиташе в старото корито, но после завиваше в речния ръкав, така че основата на кълбото оставаше все още над повърхността. Но пещерите под мравчения мозък бяха вече потопени. Оттам се издигаха и носеха по течението труповете на крилатите — но тези крилати не бяха безполови войници, а самци. Първите самци, които им се отдаде да видят — странни същества с къси декоративни криле. Може би поради това, че самците бяха загинали, Голямото Кълбо, което се състоеше от самки и безполови работници, за известно време изключи, замря. С отчетливо шумолене работниците се носеха по извивките, но мозъкът бе неподвижен и дисковете-информатори стояха на ръба над пещерата като огромни червени очи.

— По дяволите! — каза Андрей, раздра закопчалката и задърпа камерата от калъфката й.

Дисковете винаги бяха стояли във въздуха и все имаше сериозни спорове — разпадат ли се за почивка или си живеят все така скупчени.

Премина третата вълна и удари основата на мозъка. Внезапно дисковете излетяха и с жужене се хвърлиха в различни страни.

— Гледай! — извика Альонка.

Голямото Кълбо заработи. Навсякъде, където можеше да се види нещо, хаосът се сменяше с порядък. Топките от вкопчилите се мравки, които безсмислено се търкаляха по водата, тръгнаха към близките дървета и се изсипаха върху кората им като огнени потоци. Мравките започнаха да отстъпват от пещерата в колони и влачеха в челюстите си каквото могат. Над главната пътека кръжаха алени смерчове — крилати войници вдигаха във въздуха потъващите работници, измъкваха ги от хаоса от клончета и насекоми, от вентилационните хълмчета на мравуняка, дори от бордовете на лодката. Спасяваше се една нищожна част, шепа, но Голямото Кълбо се сражаваше както може, а водата се повдигаше и вече долните краища на гънките на мозъка отиваха под водата заедно с мантията. Андрей снимаше. Альона сменяше касетите, държеше на колене запасния апарат и му го подаваше, и той снимаше на най-малката скорост, снимаше всичко. Как работниците помъкнаха храна по гребена на билото, как потънаха войниците от охраната, как мравките от горните възли започнаха стремително да снасят яйца и как в продължение на няколко минути мравките от мантията мъкнеха яйцата към върха.

Това беше ужасно. На връщане потокът се скриваше под водата, в слепия си стремеж към безпомощните мозъчни, които още шаваха някъде в низините.

Наистина ужасно — живият мозък загиваше пред очите им, без да се опитва да се спаси, без да им обръща каквото и да е внимание.

Двамата се въртяха наоколо като стръвници. Лодката се надигаше заедно с водата и Альона говореше в магнетофона, сменяше касетите и следеше секундомера; в коя секунда Голямото Кълбо престана да приема информация, кога загинаха двигателните центрове, кога дисковете неподвижно виснаха в мокрия въздух.

Оставаше всичко на всичко половин метър, когато „тръбата“ зашава на предишното място. Мозъкът вече не работеше и това беше просто спазъм, тръпка на мисълта — този път в тръба се скупчваха и миниатюрни „минита“, и млади работници и старци с почти кафява и без блясък обвивка. И изведнъж те се разбягаха, без да достроят тръбата. Всички. От тавана на пещерата изпълзяха работниците — кой накъдето му видят очите, и всичко свърши. Буци мазна пръст западаха във водата, просветляла от огнените, а по бордовете на лодката безсмислено се щураха дългоноги войници.

Андрей не се оглеждаше. Альона побутна към него сакчето, изхлипа и поведе лодката напред. Под клоните на дърветата, които се свеждаха сега до самата вода, Андрей пусна сакчето, натисна с коляно дръжката му и отчупи парче от онова, което по-рано беше Кълбото. После направи това още веднъж.

Альонка остави веслото, лодката премина над пътеките и той отново хвана гладката дръжка на сакчето, стръска от него боклуците с труповете на мравките и похлупи диска, който тихо жужеше над самата вода. След секунда капакът на голямата кутия щракна.

А сега към къщи… „Върна се морякът в къщи, в къщи се завърна от морето, и ловецът се прибра от хълмовете…“ Лодката се люлееше, докато пресичаше направо поляната. Пред тях се виждаше палатката и Андрей гледаше напред, все напред — само и само да не погледне встрани. Сега там пируваха рибите, ровеха в мътната вода и крокодилите, които не се гнусяха от нищо.

Альонка престана да хлипа, тихо се возеше на кърмата, и оправяше дрехата си. Тя въздъхна дълбоко и каза с дрезгав решителен глас:

— Сега ще ядем. Не си ял от вчера сутринта. Радиостанцията в ред ли е?

„Вярно — помисли Андрей. — Трябва да си вървим. Да си вървим като от гробища.“ Погледна ръцете си, които още бяха в груби защитни ръкавици. Свали ръкавиците. Наведе се над радиостанцията и дебелите гънки на комбинезона се врязаха във възпалената му кожа. Тогава вдигна ръка към гърлото си, сграбчи яката и я разкъса. Тъканта се раздра с пронизителен трясък. Андрей измъкна краката си от ботушите и захвърли комбинезона на рибите.

Лодката пристана на мостчето. Андрей подаде ръка на Альона и седна до радиостанцията. След два-три часа вертолетът щеше да излети.

… Докато затваряха херметически сандъците, комбинезонът му все още се въртеше над водата — може би го буташе вентилаторът, може би крокодил го бе взел за потъващ човек.

 

 

Самолетът бе техен, съветски, с огромен надпис „Аерофлот“ и червено знаме нарисувано на стабилизатора. И екипажът бе свой, съветски, и тъй чудесно и странно бе да слушат руски думи от други хора, а някъде съвсем далеко останаха нощните звуци на джунглата, утринният вопъл на маймуната и хрипкавият рев на крокодилите.

Те седяха в самолетните кресла с високи облегалки, държаха на колене съветски списания и проспекти на Аерофлот и идваха на себе си. Сандъците им бяха на сигурно място в багажника, куфарът с дневниците — в мрежата над Альонкината глава. Стюардесите се надпреварваха да се грижат за тях — бульон, печено пиле, коняк…

— Контролирай си апетита — каза Альонка. — Ще разориш „Аерофлот“, стари крокодиле, от джунглата.

— Няма. Той ще навакса — нагло отговори Андрей и се усмихна на стюардесата. — Бих изял още малко хайвер и нещо по-съществено.

— Разбира се, разбира се, моля — отвърна стюардесата и се затича по пътечката между креслата.

Планините бяха вече назад, зад кръглите прозорчета се носеше шумът на моторите — на вълни, на вълни като край вълнолом, долу бе замряла безкрайната синя Атлантика, а над нея висяха кръгли облаци. Огнени облаци. Облаци, нажежени от разсъмването.

Всичко беше наред: течеше петият час от началото на полета, разсъмваше се, но връщането бе отровено от горест, като храна, смесена с хинин.

Андрей вече бе извадил бележник и пишеше формули — ред след ред. „Колко страшно е всичко това — помисли си Альона, — той е най-близкият ми човек, а не зная какво мисли в момента. Какво лице имаше само, когато дойде вертолетът и той товареше сандъците, без да забрави нещо и заедно с радиста издърпа с въже палатката като огромна риба.“

Лицето му бе страшно. Подпухнало, мръсно, отчаяно. На голите му гърди тъмнееха петна от ухапванията. И Альонка пак се огледа наоколо с тъга и вместо дългия салон видя джунглата, стълбовете комари и си каза „пст“ като на котка: „Гледай го. Седи си и по вида му нищо не можеш разбра. Спокоен, сресан, в бяла риза. Седи, работи и не иска да му досаждаш със съчувствие.“

— Андрюша, какво правиш?

— Ревизирам математическата логика — твърде отчетливо каза Андрей. — Извеждам критерий за поражението във всяка победа. — Той кимна и се усмихна нерадостно. — Ти също мислеше за това, нали?

— Уверена съм, че има още огнени — каза тя. — И не едно Кълбо, а много. След половин година ще организираме голяма експедиция и ще ги намерим.

— Стига… Как е Онзи, Чието Има Не Трябва Да Се Произнася?

— Наричат го Дъжд в Лицето. Той започва голям поход. Ти знаеш ли как започват походите?

— Зная.

— Не. Не знаеш. Слушай… Поход!

По селото бягат старшините, и във всеки дом започва трескава суетня. Поход! Жените бързат към брега, следват воините и не се решават да заплачат. До преди малко седяха с мъжете си край огнището, децата тихо примляскваха в хамаците, а сега факлите вече угасват и хрипкавото дишане на гребците се отдалечава… Така започва походът. С женски сълзи.

— Добре… — каза Андрей.

— Андрюша, та ти грешиш. Няма такива особени уникуми, трябва да има още, още. Обезателно ще ги намерим!

Андрей се намръщи. Разтърка силно лицето си с длани, сякаш се опитваше да разглади бръчките му.

— По-добре ми прочети стихове. Онези: „Кръгли са на радостта очите и големи на страха.“

— Но това е нелогично! Уникални животни природата не създава, а мравченото семейство е едно животно. От гледна точка на еволюцията, естествено.

— Ама, че беда, дори ти си догматик! Мравунякът теоретически е безсмъртен, какво животно е той. Гледай! — той отвори бележника. — Страница девета. Моля!

Долу на страницата, дебело подчертана, десетка на степен минус осемнадесет.

— Ето ти вероятността да се появи Кълбото. Гледай по-нататък. Страница… страница… аха, ето я. Ето вероятността Кълбото да съществува повече от десет години. Виждаш ли? Минус пета степен. Произведението от вероятностите — минус двадесет и трета степен. Това не е събитие, граничещо с чудо. Това е самото чудо. Един милион, милиони години ще минат, докато се появи отново. И то, ако се създадат същите условия…

— Значи по-рано ти си се излъгал?

— Да. Кълбото се оказа с няколко степени по-сложно.

— Не вярвам, не вярвам! Има още огнени. Даже зная къде. В квадрат двадесет и осем — двадесет и девет. Второто Кълбо е в този квадрат.

— Альонушка, Альонушка, не трябва…

— Има — каза Альона.

Навярно лицето му беше нещастно. Стюардесата ги погледна отдалеч и приближи:

— Искате ли да отидете в пилотската кабина? Слънцето изгрява пред самолета. Искате ли да го видите?

Летците стояха на местата си, свободно отпуснали ръце. Работеше автопилотът, а пилотите пееха, пееше и радистът, приповдигнал слушалките, а зад тях лежаха дългите километри нощен въздух и черни облаци над планините… Пееха за облаците над планините, за радостта и мъката от нощния полет, за живота… Альона приседна до Андрей и се заслуша в песента. С цифри като мравки Андрей запълваше страница след страница, а Альонка сънено затвори очи. В съня й воините продължаваха да вървят под звездите, и по техните пътища в джунглата избухваха безшумни пожари.

Дъжд в Лицето вървеше заедно с тях. На завоя на пътя той протегна ръка и каза: „Денят ще бъде хубав!“