Серия
Алиса от XXI век (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
День рождения Алисы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Кир Буличов. Момиченцето от Земята

фантастични разкази и повести

Издателство „Отечество“, София, 1981

Първо издание

Редактор: Елена Коларова

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мина Петрова

Код 11/9537721531/6354-3-81

Националност руска. Изд. №551.

Дадена за печат на 22. IV. 1981 г.

Подписана за печат на 20. ХI. 1981 г.

Излязла от печат на 20. ХII. 1981 г.

Издателски коли 16,52 Печатни коли 25,50

Усл. изд. коли 16,02 Формат 32х70/100 Цена 1,03 лв.

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2-а,

ДП „Балкан“, бул. В. И. Ленин, 113

София 1981

 

Кир Булычев. Девочка с Земли

Издательство „Детская литература“, Москва, 1974 г.


1.

Алиса е родена на 17 ноември. Това е добър ден за такова събитие. Можеше да бъде и значително по-лошо. Аз например познавам един човек, който е роден на 1 януари, така че никой не празнува специално рождения му ден, защото Нова година е общ празник. Лошо е за тези, които са родени през лятото. Всички приятели са във ваканция и са заминали. В това отношение Алиса не можеше да се оплаче.

Около седмица преди рождения й ден, като се върнах от зоологическата градина, аз се замислих: какво да й подаря? Това винаги е проблем. При мен например са се събрали осем еднакви вратовръзки, шест балерини, направени от корени и шишарки, три надуваеми подводни лодки, четиринадесет атомни запалки, куп изрисувани дървени лъжици и много други ненужни вещи, които получаваш на рождения си ден и внимателно прибираш: синята чашка — при петте вече подарени днес сини чашки, пепелника във вид на кораба на звездните скитници — при трите също такива пепелника.

Седях и си припомнях какво ми искаше Алиса през септември. Искаше ми нещо. Нещо й трябваше. Дори тогава си помислих: „Много добре, ще й го подаря за рождения ден“. И забравих.

В това време позвъни видеофонът.

На екрана се появи страшната муцуна на моя стар приятел, космическия археолог Гръмозека от планетата Чумароз. Гръмозека е два пъти по-голям от обикновен човек, има десет пипала, осем очи, коруба на гърдите си и три добри, глупави сърца.

— Професоре — каза той, — недей плака от радост, че ме виждаш. След десет минути ще бъда у вас и ще те притисна до гърдите си.

— Гръмозека! — успях само да кажа аз, екранът се изключи и моят приятел Гръмозека изчезна. — Алиса! — извиках. — Гръмозека е пристигнал!

Алиса учеше в съседната стая. Тя с удоволствие се откъсна от работата си и дотича при мене в кабинета. След нея се домъкна и ходещото храстче. Бяхме го донесли от последното си пътешествие. Храстчето беше разглезено и искаше да го поливаме само с компот. И затова из къщи ставаха сладки локви и нашият робот-домашен помощник по цели дни мърмореше, докато триеше пода след капризното растение.

— Помня го — каза Алиса. — Миналата година срещнахме Гръмозека на Луната. Той какво разкопава?

— Някаква мъртва планета — казах аз. — Намерили са там развалини от градове. Четох за това във вестника.

Гръмозека води бурен скитнически живот. Общо взето жителите на планетата Чумароз обичат да си седят в къщи. Но няма правила без изключения.

През своя живот Гръмозека е обиколил повече планети, отколкото хиляда негови съотечественици взети заедно.

— Алиса — казах аз, — какво да ти подаря за рождения ден?

Алиса погали храстчето по листенцата и отговори замислено:

— Татко, това е сериозен въпрос. Трябва да си помисля. Ти само не предприемай нищо без моя съвет. Иначе ще ми донесеш ненужен подарък.

В този момент входната врата се отвори и подът затрепера под тежестта на госта. Гръмозека се вмъкна в кабинета, разтвори огромната си уста, осеяна със зъби като на акула, и закрещя от прага:

— Ето ме и мене, мои безценни приятели! Направо от космодрума — при вас. Изморен съм и възнамерявам да поспя. Постели ми, професоре, на пода твоя любим килим и ме събуди след двадесет часа.

Тогава той видя Алиса и зарева още по-високо:

— Момиченце! Щерко на моя приятел! Колко си пораснала! На колко години си?

— След една седмица ставам на десет — каза Алиса. — Ще започна второто десетилетие.

— Точно сега решавахме какво да й подаря за рождения ден — казах аз.

— И измислихте ли?

— Още не.

— Срамота! — каза Гръмозека, като седна на пода и разхвърля наоколо пипалата си, за да си починат. — Ако аз имах такава мила дъщеричка, щях да й празнувам рождени дни всяка седмица и бих й подарявал по една планета.

— Разбира се — казах аз, — особено ако се има предвид, че на Чумароз годината е по-дълга от осемнадесет земни години, а седмицата е колкото четири земни месеца.

— Професоре, винаги ще развалиш настроението на човека! — обиди се Гръмозека. — Имаш ли валериан? Само че неразреден. Измъчва ме жажда.

Не се намери валериан, изпратихме робота-домашен помощник в аптеката.

— Е. разказвай — казах аз, — какво правиш, къде копаеш, какво си намерил.

— Не мога да ти кажа — отговори Гръмозека. — Кълна се в Галактиката, това е страшна тайна. А може би сензация.

— Щом не искаш да кажеш — недей — свих рамене аз. — Досега не знаех, че археолозите имат тайни.

— Ох — изстена Гръмозека и от ноздрите му излезе жълт дим, — аз обидих най-добрия си приятел! Ти си ми сърдит! Край! Аз си отивам и може би даже ще сложа край на живота си. Заподозрян съм в прикритост!

Осем тежки, димящи сълзи се изтърколиха от осемте очи на моя чувствителен приятел.

— Не се разстройвайте — каза тогава Алиса. — Татко не искаше да ви обиди. Аз го познавам.

— Аз сам се обидих — каза Гръмозека. — Къде е валерианът? Защо тези роботи никога не могат да свършат работа? Сигурно си стои и си приказва с другите роботи-домашни помощници. За времето или за футбол. И съвсем е забравил, че умирам от жажда.

— Да ви донеса ли чай? — попита Алиса.

— Не — изплашено размаха пипала Гръмозека, — това за мене е истинска отрова!

За щастие, в този момент се върна роботът с голяма бутилка валериан. Гръмозека си наля валериан в чаша и на един дъх го изпи, а от ушите му започна да излиза бяла пара.

— Сега вече е по-добре. Сега вече ще мога да ти издам, професоре, много важна тайна. Пък да става каквото ще!

— В такъв случай не трябва — казах аз. — Не искам да ти се случи нещо.

— Но никой, освен мен, не знае, че това е тайна — възрази Гръмозека.

— Вие сте много странен археолог — каза Алиса. — Значи няма никаква тайна?

— Има тайна — отговори Гръмозека. — Съвсем истинска тайна, но не в този смисъл, в който вие я разбирате.

— Гръмозека — казах аз, — ние нищо не разбираме.

— Нищо не разбираме — потвърди Алиса.

За да не губи напразно време, Гръмозека допи валериана направо от бутилката, така въздъхна, че затрепераха стъклата, и ни разказа следното.

Археологическата експедиция, в която работи Гръмозека, отлетяла за мъртвата планета Колеида. Преди на Колеида живеели хора, но неизвестно защо преди сто години всички умрели. И даже всички животни на планетата измрели. И насекомите, и птиците, и рибите. Нито една жива душа. Само развалини, вие вятър, вали дъжд. Даже тук-таме по улиците още има коли и паметници на велики хора.

— Война ли е имало там? — попита Алиса. — И са се избили един друг?

— Откъде такива мисли у тебе? — учуди се Гръмозека.

— По история изучаваме средните векове — отговори Алиса.

— Не, там не е имало война — каза Гръмозека. — Ако е имало такава страшна война, то и след сто години щяха да останат следи.

— Но може би са използували някакви отровни газове? — попитах аз. — Или атомна бомба? А след това е започнала верижната реакция.

— Ти си умен човек — каза Гръмозека, — но говориш глупости. Нима ние, опитни археолози, майстори в работата си, начело с мене, който гледа под земята и вижда как се промъква дъждовният червей, нима ние не бихме се сетили?

Гръмозека поклати глава и така страшно блесна с очи, че аз внимателно погледнах към Алиса — дали не се е изплашила от моя добър-добър приятел?

Но Алиса не се беше изплашила от Гръмозека. Тя мислеше.

— Ние имаме едно подозрение — каза Гръмозека. — Само че то е тайна.

— Нападнали са ги — каза Алиса.

— Кой?

— Как кой? Космическите пирати. Аз съм ги виждала.

— Глу-пос-ти — отговори Гръмозека и се разсмя, като тресеше всичките си пипала и счупи вазата с цветя, която беше на перваза.

Направих се, че нищо не съм забелязал и Алиса се престори, че не е видяла. Знаехме, че Гръмозека много ще се разстрои, ако разбере какво е станало.

— Космическите пирати не могат да унищожат цяла планета. И освен това вече не съществуват космически пирати.

— Тогава какво е погубило Колеида?

— Точно за това съм пристигнал — каза Гръмозека.

Ние с Алиса мълчахме и не задавахме повече въпроси. Гръмозека също замълча. Той чакаше ние да го разпитваме. И много му се искаше дълго да не се предава, а накрая да се предаде.

Така мълчахме около две минути. Най-после Гръмозека съвсем ни се разсърди.

— Виждам — каза той, — че не ви е интересно.

— Не, защо — възразих аз, — много ни е интересно. Само че ти не искаш да говориш и затова ние мълчим.

— Защо да не искам да говоря? — извика Гръмозека. — Кой е казал такова нещо?

— Ти каза.

— Аз? Не може да бъде!

Тогава реших да подразня приятеля си, който буквално се раздираше от желание да ни разкаже всичко.

— Ти, Гръмозека, се канеше да поспиш двайсетина часа. Лягай на килима в столовата. Само сложи масата в ъгъла. Алиса, върви да учиш.

— А, така ли… — каза Гръмозека. — Значи такива са приятелите ми? Бързаш при тях през цялата Галактика, за да им разкажеш интересна новина, а те веднага те пращат да спиш. Скучно им е с мене! Не им е интересно с мене! Моля! Само ми покажи къде е банята, искам да си измия пипалата.

Алиса ме гледаше умолително. Толкова й се искаше да разпита Гръмозека!

Но той вече тръгна към банята, като закачаше с пипалата си мебелите и стените.

— Татко, защо постъпи така него? — прошепна Алиса, когато Гръмозека излезе. — Той искаше да ни разкаже.

— Тогава да не се преструва — казах аз. — Ако бяхме почнали да го молим, още два часа щеше да ни мъчи. А сега сам ще ни разкаже. Може да се хванем на бас.

— Хайде — съгласи се Алиса. — На какво? Аз казвам, че Гръмозека е много обиден и нищо няма да ни разкаже.

— А аз казвам, че той е много обиден, но точно затова ще ни разкаже всичко.

— На един сладолед.

— На сладолед.

Така ние се хванахме на бас. И още не бяхме успели да си разделим ръцете, когато стените в коридора затрепераха. Гръмозека се връщаше.

Той беше мокър, вода се стичаше по корубата му и пипалата му оставяха по пода неравни мокри ивици. Отзад вървеше роботът-домашен помощник с парцал и триеше пода след госта.

— Слушай, професоре — попита Гръмозека, — къде ти е детският сапун?

— Сапунът? — учудих се аз. — Сапунът е на полицата. Нима го няма там?

— Там е — засмя се Гръмозека. — Дойдох специално да се пошегувам с тебе. Ти вече си мислеше, че бързам да ти открия тайната. И сигурно си казал на дъщеря си: ето, идва глупакът Гръмозека, който толкова иска да сподели тайната си с нас, че даже е забравил да си изтрие пипалата. Така ли е?

Свих рамене.

Но Алиса веднага ме издаде.

— Ние даже се хванахме на бас — каза тя. — Аз казах, че вие няма да дойдете.

— Така — Гръмозека отново седна на пода и разположи наоколо мокрите си пипала като листа, — сега съм доволен: вие искате да ми се подиграете, а аз се подиграх с вас. Квит сме. И затова слушайте, приятели мои. Помните ли епидемията от космическа чума?