Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Английски народни приказки

 

Съставител: Богдана Зидарова

Преведе от английски: Вера Славова

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Теодора Стойчева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Ирина Кьосева

 

Издателство „Отечество“ — София

Печатница „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

Едно време, и то било хубаво време, нито мое, нито твое, дори ничие, живели мъж и жена и имали един син, който се казвал Джак. Той страшно обичал да чете книги. Четял, четял, а после, понеже родителите му живеели в самотна къща сред самотна гора и той никога не бил виждал други хора, освен баща си и майка си, страшно му се приискало да тръгне по света да види прекрасни принцеси и разни други неща.

И така един ден той казал на майка си, че трябва да се махне оттук, а тя го нарекла фантазьор и глупчо, но прибавила, че тъй като от него няма никаква полза в къщи, да върви да си търси щастието. После го попитала дали ще вземе един малък козунак за из път с нейната благословия, или предпочита един голям козунак с нейното проклятие? Джак бил вечно гладен, затова казал:

— Голям козунак, ако обичаш.

И така майка му направила един огромен козунак и когато тръгнал, тя се качила на покрива на къщата и започнала да го проклина, докато той изчезнал от погледа й. Нали разбирате, тя не можела да направи друго, но после седнала и заплакала.

Джак не бил извървял много път, когато стигнал до нивата, където баща му орял. Добрият човек бил ужасно наскърбен, когато видял, че синът им ги напуска, и още по-наскърбен, когато разбрал, че той е избрал проклятието на майка си. Дълго се чудел как да оправи нещата и накрая извадил от джоба си една малка златна кутийка за енфие, дал я на младежа и му казал:

— Ако изпаднеш в смъртна опасност, отвори кутийката, но в никакъв друг случай. Нашето семейство я има от много, много години. Но тъй като ние живеехме само баща и син спокойно в гората, никой от нас не е имал нужда от нейната помощ. Може би ти ще имаш.

Джак пъхнал златната кутийка за енфие в джоба и продължил пътя си.

След известно време той много се изморил, много огладнял, тъй като отдавна бил изял козунака, а и нощта се спуснала над него и пътят едвам се виждал.

Накрая стигнал до една голяма къща, спрял пред задната врата и помолил за подслон. Джак бил красив момък, така че слугинята веднага го поканила вътре до огъня и му дала в изобилие хубаво месо, хляб и бира. Случило се обаче, че точно докато вечерял, влязла веселата млада дъщеря на господаря и го видяла. Тя веднага отишла при баща си и му казала, че в кухнята седи най-хубавият младеж, когото някога е виждала, и че ако той я обича, трябва да му намери веднага някаква работа. Господарят на къщата бил много привързан към веселата си млада дъщеря и не искал да я огорчи. Отишъл в кухнята и попитал Джак какво може да прави.

— Всичко — казал Джак, като мислел, разбира се, за разни глупави домашни работи.

Но господарят искал хем да задоволи веселата си млада дъщеря, хем да се отърве от грижата да търси работа на Джак. Усмихнал се и казал:

— Щом можеш да правиш всичко, мило момче, най-добре направи ето какво: до осем часа сутринта изкопай езеро пред къщата ми с четири мили обиколка и в него да плуват цяла флота кораби, да се наредят пред къщата ми и да дадат оръдеен салют. Последният изстрел трябва да счупи единия крак на леглото на дъщеря ми, защото тя винаги се успива сутрин.

О! Джак ужасно се смаял и попитал, заеквайки:

— А ако не го направя?

— Ако не го направиш — отвърнал със спокоен глас господарят на къщата, — ще загубиш живота си.

И така той заповядал на слугите си да заведат Джак в стаята на кулата и да го заключат.

Ами сега? Джак седнал на края на леглото и се помъчил да измисли нещо, но почувствувал, че не може да се сети даже за първата буква на името си и решил да не мисли повече, а да си каже молитвата и да легне да спи. И заспал!

Когато се събудил, било почти осем часът. Имал време само да изтича до прозореца и да погледне навън, когато големият часовник на кулата започнал да бръмчи, преди да удари. А пред него се простирала ливадата, цялата обсипана с шибой и невен! Ами сега? Изведнъж се сетил за малката златна кутийка за енфие.

— Изпаднал съм в смъртна опасност — повторил си той думите на баща си, като я извадил и я отворил.

Щом я отворил, веднага изскочили три смешни, малки, червени човечета, с червени нощни шапчици, които си търкали очите и се прозявали. Нали се сещате, те били стояли затворени в кутийката много, много години.

— Какво искаш, господарю? — попитали те между прозявките си.

Джак чул бръмченето на часовника, преди да удари, разбрал, че няма ни минута за губене, и бързо изломотил заповедите си.

Часовникът започнал да бие, малките човечета изхвърчали из прозореца и изведнъж:

Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Загърмели оръдията и последният изстрел счупил крака на леглото и на прозореца се показала младата весела девойка с нощна шапчица на главата и гледала поразена ширналото се четири мили езеро и корабите, които плавали по него!

Поразен бил и Джак! Никога през живота си не бил виждал такова нещо и се дразнел, че малките човечета му пречат да гледа, защото те преминавали обратно през прозореца и шумолели, докато се пъхали в златната кутийка за енфие.

— Давай ни повече време, когато пак ни извикаш, господарю — казали те намусени. Затворили капака и Джак ги чувал как се прозяват, докато се настанят за спане.

Както можете да си представите, и господарят на къщата бил страшно поразен, колкото пък до веселата му млада дъщеря, тя веднага заявила, че няма да се омъжи за никой друг, освен за младия момък, който можел да прави такива чудеса. А истината била, че те двамата се влюбили един в друг още от пръв поглед.

Но бащата бил предпазлив.

— Вярно е, мила — казал той, — този младеж е чудо, но все пак трябва да проверим дали това не е само някаква щастлива случайност, а не истинско майсторство. Може нещо у него да не е в ред. Трябва да опитаме пак.

И той казал на Джак:

— Дъщеря ми трябва да има хубава къща, затова утре сутринта до осем часа върху дванадесет златни стълба в средата на езерото да построиш великолепен замък и една църква до него. И всичко вътре трябва да е готово за младоженката. Точно в осем часа камбаните на църквата да забият и да оповестят сватбата. Ако не го направиш, ще загубиш живота си.

Този път Джак възнамерявал да даде повече време на трите малки червени човечета да изпълнят задачата си, но бил толкова щастлив този ден, толкова сладко и обилно си похапнал, че се успал и чак когато часовникът на кулата започнал да бръмчи, преди да удари осем часът, той се събудил, скочил от леглото и се затичал за малката златна кутийка за енфие. Бил забравил къде я е сложил и часовникът започвал да бие, когато я намерил под възглавницата си, отворил и изломотил заповедите си. Никога не можете да си представите как трите малки червени човечета се препъвали едно в друго, прозявали се и се протягали и бързали през глава, та Джак започнал вече да се страхува, че този път наистина ще загуби живота си. Но точно когато часовникът ударил за последен път, забили камбаните на църквата и в средата на езерото бил замъкът върху дванадесетте златни стълба, наоколо имало тълпи от слуги и благородници, всички облечени с празнични дрехи.

Никога Джак не бил виждал такова нещо. И веселата млада дъщеря, която гледала от съседния прозорец с нощна шапчица на главата, била смаяна. И изглеждала така хубава и весела, че Джак много се ядосал, когато трябвало да се отмести, за да могат трите малки червени човечета да влетят през прозореца, за да се пъхнат в малката си златна кутийка за енфие. Но те били още по-ядосани от него, спъвали се и мърморели, докато се набутат вътре. Така че Джак се зарадвал, когато те затворили капака и започнали да хъркат.

Разбира се, Джак и веселата млада дъщеря се оженили и били радостни през целия ден. Джак имал хубави дрехи и хубава храна и добри слуги, които го обслужвали, и много приятели.

Той бил щастлив! Но трябвало да помни, че един ден майчиното проклятие сигурно ще му донесе нещастие.

Така се случило, че веднъж, когато отишъл на лов с всички дами и господа, Джак забравил да премести златната кутийка за енфие (която носел винаги със себе си от страх да не му се случи нещо лошо) от джоба на сакото си в джоба на аления ловен жакет. Тя останала в къщи. И се случило така, че когато слугата прибирал и сгъвал дрехите му, кутийката паднала, отворила се и трите малки червени човечета изскочили, прозявайки се.

Щом видели, че не са извикани, за да спасяват от смърт, те така се възмутили, че решили да избягат заедно със замъка, със златните стълбове и всичко останало.

Щом чул това, слугата наострил уши.

— Можете ли да направите това? — попитал той.

— Дали можем? — казали те високо и се засмели. — Та ние можем да правим всичко.

Тогава слугата хитро казал:

— Щом е така, преместете ми този замък с всичко, което има в него, сред морето, където господарят ни няма да може да ни безпокои.

Малките червени човечета не били длъжни да изпълняват тази заповед, но те били така сърдити на Джак, че едва слугата изрекъл това желание, и те го изпълнили. Когато ловците се върнали, о, ужас, и замъкът, и църквата, и златните стълбове — всичко било изчезнало!

Всички се нахвърлили върху Джак, че бил мошеник и лъжец. Но най-много го заплашвал бащата на жена му, че ще си получи, каквото заслужава, задето измамил неговата весела, млада дъщеря. Накрая обаче се съгласил да даде на Джак срок от дванадесет месеца и един ден, за да намери и върне замъка.

И така Джак тръгнал с хубав кон и пари в джоба. Пътувал далече, пътувал бързо, пътувал на изток и на запад, на север и на юг, по хълмове и долини, по полета и планини, по гори и пасища, но не открил нито следа от изчезналия замък. Накрая стигнал до двореца на царя на мишките от целия широк свят. Пред главната порта караулел малък мишок с хубава ризница и стоманен шлем и не пускал Джак да влезе, преди да каже по каква работа е дошъл. И когато Джак му казал, той го пуснал до следващия мишок, който пазел вътрешната врата. Така постепенно Джак стигнал до покоите на царя, който седял заобиколен от придворните си мишки.

Царят на мишките приел Джак много любезно, но казал, че той лично не знае нищо за изчезналия замък, ала тъй като е цар на всички мишки от целия свят, възможно е някой от поданиците му да знае повече от него. Той заповядал да се свика голямо събрание на другата сутрин, а през това време гощавал Джак съвсем по царски.

На следващата сутрин, при все че дошли кафяви мишки, черни мишки, сиви мишки, бели мишки и шарени мишки от всички краища на света, те веднага отговаряли:

— Извинете, Ваше величество, но не сме виждали изгубен замък.

Тогава царят казал:

— Трябва да отидеш да попиташ по-стария ми брат — царя на всички жаби. Може би той ще ти каже. Остави коня си тук и вземи един от моите. Той знае пътя, ще те откара безопасно.

Джак тръгнал с царския кон и когато излязъл през външната врата, видял малкия мишок, че се връща от своя пост. Джак бил младеж с добро сърце и затова бил скрил в джоба си трохи от обеда с цел да се отплати на караула за неговата любезност. Той си пъхнал ръката в джоба и извадил трохите.

angl_prikazki03.png

— Ето виж, мишле — казал той, — това е за услугата ти.

Мишокът любезно му благодарил и го попитал дали не би го взел със себе си при царя на жабите.

— Не бива — отговорил Джак, — защото ще имаш неприятности с твоя цар.

Но мишокът настоявал.

— Мога да ти бъда полезен — казал той.

Покатерил се по задните крака на коня, после по опашката му и се скрил в джоба на Джак. Конят препуснал веднага, защото никак не му било приятно мишка да му лази по гърба.

Джак стигнал до двореца на царя на всички жаби, а на външната порта караулел жабок с ризница и месингов шлем. Жабокът не искал да го пусне вътре, но мишокът извикал, че идват от царя на всички мишки и че трябва веднага да ги пуснат. Така те били отведени в тронната зала на царя, който седял, заобиколен от придворните си жаби, облечени с хубави дрехи. Но уви, и той не бил чувал нищо за замъка със златните стълбове и при все че свикал жабите от целия свят на голямо събрание следващата сутрин, всички отговорили на въпроса му със: квак, квак, квак, квак, което всеки знае, че на жабешки език означава „Не“.

Тогава царят казал на Джак:

— Остава само едно — да отидеш и да питаш най-стария ми брат, царя на всички птици. Неговите поданици са винаги във въздуха, така че може да са видели нещо. Остави коня си тук и вземи един от моите. Той знае пътя и ще те откара безопасно.

Джак тръгнал, но понеже бил младеж с добро сърце, дал на пазача малко трохи, които му били останали от обяда. И жабокът поискал позволение да тръгне с него, и когато Джак отказал да го вземе, той направил един скок до стремето, втори скок до ремъка на седлото и следващия скок в другия джоб на Джак.

Конят полетял до двореца на царя на всички птици и там пред външната врата се разхождали с пушки на рамо една лястовица и един гарван. При тази гледка Джак едва не се пукнал от смях, а мишката и жабата извикали от джобовете му.

— Дошли сме от царя! Ей, вий, господинчовци, пуснете ни.

Караулите така се слисали, че ги пуснали да влязат без повече разправии. Но когато влезли в тронната зала на царя, където той седял, заобиколен от най-различни птици — синигери, мушитрънчета, корморани, гургулици, гълъби и други птици, царят казал, че съжалява, но не бил чувал нищо за изгубен замък. И при все че свикал на другата сутрин всички птици от целия свят на голямо събрание, ни една не го била нито видяла, нито била чувала за него.

Джак съвсем се опечалил, ала царят попитал:

— Но къде е орелът? Не виждам орела си.

Тогава царедворецът-синигер, пристъпил напред, поклонил се и казал:

— Съжалявам, Ваше величество, той е закъснял.

— Закъснял? — разгневил се царят. — Веднага го намерете.

Две лястовички излетели високо в небето и когато вече не се виждали, се разпели така силно, че накрая орелът долетял целият в пот от бързото летене.

— Господинчо, виждал ли си един изгубен замък, който стои на дванадесет златни стълба? — попитал го царят.

Орелът примигнал с очи и казал:

— Извинете, Ваше величество, аз оттам идвам.

Всички страшно се зарадвали. И след като орелът изял цяло теле, за да стане достатъчно силен за пътуването, той разперил широко крилете си, на които Джак трябвало да стои с мишката в единия си джоб и жабата в другия, и полетели да изпълнят заповедта на царя — да бъде отнесен собственикът на изгубения замък колкото може по-бързо.

И те летели над земята и летели над морето и най-сетне в далечината видели замъка, стъпил върху дванадесетте си златни стълба, но всички врати и прозорци били здраво залостени, защото слугата господар, който избягал със замъка, бил отишъл на лов и винаги, когато го нямало, залоствал здраво вратите и прозорците, да не би някой друг да открадне замъка.

Джак се разтревожил — как ще вземе малката кутийка за енфие? Но изведнъж мишокът казал:

— Нека аз я взема. Винаги има миша дупка в замъците. Сигурен съм, че мога да вляза.

Той отишъл, а Джак неспокойно зачакал върху крилете на орела. Най-сетне мишокът се появил.

— Взе ли я? — извикал Джак, а малкият мишок изкрещял:

— Да!

Всички страшно се зарадвали и върху крилете на орела полетели към замъка на царя, където Джак си бил оставил коня. Сега, когато си възвърнал малката златна кутийка за енфие, той знаел, че може да си върне и замъка, когато пожелае, ще изпрати трите малки червени човечета да го донесат. Но докато летели над морето, Джак, който бил смъртно уморен да стои прав на крилете на орела, легнал между тях и заспал. А орелът и мишокът започнали да се карат кой повече е помогнал на Джак. Кавгата продължила толкова дълго, че накрая те възложили на жабока да реши въпроса. Жабокът, който искал да бъде справедлив съдия, казал, че трябва да проучи всичко отначало. Тогава мишокът извадил от джоба на Джак златната кутийка за енфие и започнал да разказва къде я е намерил и още много други подробности. Но точно в този момент Джак се събудил, протегнал си ръката и кутийката падна лак на дъното на морето!

— Мисля, че дойде и моят ред — казал жабокът и цопнал след нея.

Зачакали го всички. И чакали, чакали цели три дни и три нощи, но жабокът не се появил и те вече съвсем се отчаяли, че някога ще го видят, когато носът му се показал над водата.

— Намери ли я? — извикали те.

— Не — казал той задъхан.

— Тогава какво искаш? — гневно изкрещели те.

— Да си поема дъх — казал жабокът и пак потънал във водата.

И те чакали още два дни и две нощи и най-сетне жабокът се показал с малката златна кутийка за емфие в устата.

Всички се зарадвали и орелът полетял с голяма скорост към двореца на царя на птиците.

Но уви! Неприятностите на Джак не били свършили (проклятието на майка му още носело нещастие), защото царят на птиците изпаднал в ярост, че Джак не бил донесъл със себе си замъка със златните стълбове. И той казал, че ако не го види до осем часа на другата сутрин, главата на Джак ще падне като на лъжец и измамник.

Тогава Джак, който наистина бил близо до смъртта, отворил златната кутийка за енфие и трите малки червени човечета с трите малки червени шапчици изскочили. Те вече не му се сърдели и дори много се зарадвали, че са се върнали при господаря си, който знаел, че трябва да работят само при смъртна опасност, а не като слугата-господар да ги безпокои за щяло и нещяло.

И така, преди осем часа на другата сутрин замъкът със златните стълбове бил там. Царят на птиците останал много доволен и позволил на Джак да си вземе коня и да отиде в двореца на царя на жабите. Но там се случило същото — клетият Джак трябвало пак да отвори златната кутийка за енфие и да заповяда замъкът да се премести при двореца на царя на жабите. Този път малките червени човечета малко се раздразнили, но си казали, че е необходимо да помогнат, затова, макар и прозявайки се, пренесли замъка, и на Джак било позволено да вземе коня си и да отиде при царя на всички мишки. Наново се случило същото и малките, червени човечета изскочили от златната кутийка за енфие в истинска ярост, че не ги оставят изобщо да спят. Все пак те направили, каквото им заповядали — пренесли замъка със златните стълбове от двореца на царя на жабите при двореца на царя на мишките и на Джак било позволено да вземе собствения си кон и да си върви у дома.

Но едната година и единият ден, които му разрешили, били почти отминали и веселата му млада жена си била изплакала очите по хубавия си млад мъж — тя смятала, че Джак е вече загубен. Затова всички били поразени, когато го видели, но не били много доволни, защото замъка го нямало. А неговият тъст с много закани му обяснил, че ако утре до осем часа замъкът не е на мястото си, ще загуби живота си.

Точно това искал Джак, така да започне всичко, защото само когато смъртта е близо, можел да отвори малката златна кутийка за енфие и да заповяда на малките червени човечета. Но Джак толкова често я отварял напоследък и те били вече така ядосани, че той с голяма тревога се питал как да постъпи: дали да им даде възможност да излеят яда си, или да ги извика в последния момент. Накрая решил да направи нещо средно. Затова, когато стрелките на часовника показвали осем часа без пет минути, отворил кутийката и наострил уши.

О! Никога не сте чували такива прозявки, такива караници, такива заплахи и викове.

Какво значело всичко това? Защо им изсмуква душиците? Ако винаги го застрашава смърт, защо не умре най-сетне, та всичко да свърши?

Всред тази врява часовникът почнал да бръмчи.

— Господа — казал Джак, треперейки от страх, — направете каквото ви е поръчано.

— За последен път — изкрещели те. — Няма да стоим при господар, който всеки ден мисли, че ще умре.

И излетели през прозореца.

И НИКОГА ВЕЧЕ НЕ СЕ ВЪРНАЛИ.

Златната кутийка за енфие останала завинаги празна. Но когато Джак погледнал през прозореца — сред езерото стоял замъкът на дванадесетте си златни стълба и младата му, весела и хубава жена с нощна шапчица на главата също гледала от прозореца.

И оттогава те заживели щастливо.

Край
Читателите на „Златната кутия за енфие“ са прочели и: