Серия
Хрониките на Нарния (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Voyage of the Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Плаването на „Разсъмване“

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 13.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-552-4


Глава осма
Два пъти ни се размина!

Всички бяха в добро настроение, когато „Разсъмване“ отплава от Острова на дракона. Веднага щом излязоха от залива, задуха попътен вятър. Рано на следващата сутрин достигнаха до непознатата суша, която някои от тях вече бяха видели, летейки над планините, докато Юстас още беше дракон. Беше равен зелен остров — необитаем, с изключение на зайците и няколкото диви кози. Но по развалините от каменни колиби и почернелите места, където сигурно са били огнищата, те решиха, че до неотдавна там са живели хора. Имаше и кости, и счупени оръжия.

— Работа на пирати — рече Каспиан.

— Или на дракон — каза Едмънд.

Единственото друго нещо, което откриха, бе малка лодка (или кану), изоставена на пясъка. Беше направена от кожа, опъната върху върбова рамка, и съвсем мъничка — дълга едва около метър, — а веслото към нея бе със съответната големина. Те сметнаха, че или е направена за дете, или обитателите на този остров са били джуджета. Рипичийп реши да я задържи, тъй като размерът й беше точно като за него, и затова я качиха на борда. Нарекоха находката си Опожарения остров и преди пладне отплаваха.

Около пет дни духа южен-югозападен вятър и те не видяха никаква суша, нито риби, нито гларуси. После един ден валя чак до следобед. Юстас изгуби две партии шах от Рипичийп и взе да прилича на предишния неприятен образ, а Едмънд заяви, че предпочита да бяха заминали за Америка със Сюзан. Тогава Луси погледна през прозорците на кърмата и каза:

— Хей, мисля, че спира да вали. А какво е това?

При тези думи всички се покатериха на задната палуба и откриха, че дъждът е спрял и че Дриниан, който бе на вахта, също бе вперил поглед в някакъв предмет зад кърмата. Или по-скоро в няколко предмета. Те приличаха малко на гладки кръгли камъни — една цяла редица с разстояние помежду им около петнадесет метра.

— Не може да са скали — тъкмо казваше Дриниан, — защото не бяха там преди пет минути.

— А едно от тях току-що изчезна — извика Луси.

— Да, а едно друго се показа — добави Едмънд.

— И то по-близо — уточни Юстас.

— Гръм и мълнии! — възкликна Каспиан. — Цялото нещо се движи насам.

— И то с много по-голяма скорост, отколкото ние можем да плаваме, сир — рече Дриниан. — Ще се изравни с нас след минута.

Всички затаиха дъх, защото не е много приятно да бъдеш преследван от неизвестен предмет нито на сушата, нито в морето. Но този предмет се оказа нещо далече по-опасно, отколкото можеха да подозират. Изведнъж, на разстояние от бакборда само половин игрище за крикет, от водата се подаде страховита глава.

На цвят бе зелено-розова с лилави петна — освен по местата, където имаше залепнали миди — и с формата на конска глава, само че без уши. Очите й бяха огромни — пригодени за гледане в мрачните дълбини на океана, а устата й бе пълна с двойни редици остри зъби като на риба. Тя бе закрепена на нещо, което те отначало помислиха, че е огромна шия, но след като от нея се показа все по-голяма и по-голяма част, всички разбраха, че не е шия, а тяло. Пред очите им бе съществото, което мнозина неразумно бяха пожелавали да видят — Морската змия. Гънките на огромната й опашка се виждаха надалеч и се показваха на равни разстояния на повърхността. А в този миг главата й се извисяваше по-високо от мачтата.

Моряците се втурнаха към оръжията си, но нищо не можеше да се стори — чудовището бе извън обсега им.

— Стреляйте! Стреляйте! — извика главният стрелец.

Неколцина се подчиниха, но стрелите отскочиха от кожата на Морската змия, сякаш бе обкована с желязо. После в продължение на една страшна минута всички останаха неподвижни, вперили поглед в очите и устата й и зачудени къде ли ще нападне.

Но тя не нападна. Вместо това изравни главата си с рейката на мачтата. Сега главата й бе точно зад наблюдателницата. Тя продължи да се протяга все повече, докато достигна до десния фалшборд. После започна да се спуска… не към пълната с хора палуба, а обратно във водата така, че целият кораб бе под дъгата на змията. Почти веднага тази дъга взе да намалява — дори на щирборда Морската змия почти допираше корпуса на „Разсъмване“.

Тогава Юстас (който с пълна сила се бе опитвал да се държи добре, докато дъждът и шахът не го извадиха от равновесие) извърши първата храбра постъпка в живота си. Носеше меч, взет назаем от Каспиан. Когато тялото на змията се доближи достатъчно до щирборда, той със скок се озова на фалшборда и започна да удря по него с всичка сила. Вярно, не постигна нищо, освен че строши на парчета втория меч на Каспиан, но за начинаещ постъпи много добре.

Останалите щяха да направят същото като него, ако в този момент Рипичийп не бе извикал:

— Не се бийте! Бутайте!

Бе толкова необичайно за Мишката да съветва някого да не влиза в бой, че дори в този страшен миг всички погледи се обърнаха към него. И когато той скочи на фалшборда пред змията, опря мъничкия си космат гръб в огромното люспесто и слузесто тяло и започна да бута с всичка сила, доста хора разбраха какво иска да каже и се впуснаха към двете страни на кораба, за да направят същото. След минута, когато Морската змия показа главата си отново — този път от страната на бакборда — и обърна гръб към тях, вече всички разбраха.

Звярът бе направил от тялото си примка около „Разсъмване“ и започваше да я затяга. Когато я затегнеше докрай — прас! — от кораба щяха да останат само плаващи клечки и тогава тя щеше да ги измъква от водата един по един. Единственият им шанс бе да избутат примката докато се плъзне през кърмата, или, иначе казано, да избутат кораба напред извън примката.

Естествено, Рипичийп не би имал силата да стори това сам — по-скоро би вдигнал на ръце катедрала, — но падна полумъртъв от усилие, преди останалите да го избутат настрана. Целият екипаж на кораба освен Луси и Мишката (която вече губеше съзнание) се нареди в две дълги редици по дължината на фалшборда, като гърдите на всеки се опираха в гърба на предния, така че тежестта на цялата редица падаше върху последния човек. Бутаха на живот и смърт. В продължение на няколко омаломощаващи секунди (които приличаха на часове) не се случи нищо. Запращяха стави, закапа пот, въздухът излизаше от дробовете им със сумтене и пъшкане. Тогава усетиха, че корабът помръдна. Видяха, че примката на змията се бе отдалечила от мачтата. Ала видяха също, че дъгата се бе смалила. Сега наближаваше истинската опасност. Ще могат ли да я прехвърлят през задната палуба, или вече бе прекалено тясна? Да… имаше достатъчно място. Тя премина, допирайки перилата на палубата. Десетина души скочиха на задната палуба. Така беше много по-добре. Тялото на Морската змия бе толкова ниско, че те можаха да се наредят в редица напречно на палубата и да бутат един до друг. В тях се появи надежда, но внезапно си припомниха високата гравирана кърма на „Разсъмване“. Там бе опашката на дракона. Щеше да е невъзможно да прекарат звяра над нея.

— Донесете брадва! — дрезгаво се провикна Каспиан. — И не спирайте да бутате!

Луси, която знаеше къде се намира всичко на кораба, го чу от мястото си на средната палуба. За секунди тя вече се бе върнала от трюма и носеше брадвата, като изкачваше презглава стълбата до задната палуба. Тъкмо когато стигна догоре, се чу силен шум от трошене като от падащо дърво. Корабът се разлюля и се стрелна напред. Точно в този миг, дали защото бутаха Морската змия с всичка сила, или защото тя взе глупавото решение да затегне примката, цялата декоративна кърма се отчупи и корабът бе свободен.

Останалите бяха прекалено изтощени и не забелязаха онова, което видя Луси. На няколко метра след тях примката от тялото на Морската змия бързо се смали и изчезна с плясък. Луси винаги казваше (естествено, в онзи момент тя бе много развълнувана и може само да си е въобразявала), че е видяла на лицето на съществото израз на идиотско задоволство. Сигурно е, че това бе едно крайно неинтелигентно животно, тъй като вместо да преследва кораба, извърна глава и започна да души по продължение на тялото си, сякаш очакваше да намери там останките от „Разсъмване“, но корабът бе вече далече напред, подет от свежия вятър. Мъжете лежаха и седяха задъхани и охкащи навсякъде по палубата. Не след дълго вече можеха да говорят за случилото се, а след още малко — и да се смеят. Когато раздадоха ром, дори извикаха „Ура!“ и всички похвалиха Юстас за храбростта (въпреки че не бе помогнала особено), както и Рипичийп.

След тази случка плаваха още три дни и не видяха нищо друго освен море и небе. На четвъртия ден вятърът задуха от север и морето взе да се вълнува. Преди следобеда вече почти се бе превърнал в ураган. В същото време обаче те забелязаха суша от страната на бакборда.

— С ваше позволение, сир — рече Дриниан, — ще се опитаме да стигнем с гребане до подветрената страна на залива и там да хвърлим котва, докато всичко това свърши.

Каспиан се съгласи, но гребането срещу вятъра се оказа продължително и доближиха сушата едва вечерта. С последните слънчеви лъчи навлязоха в естествен пристан и хвърлиха котва. Тази нощ никой не слезе на брега. На сутринта откриха, че се намират сред залив в неравна местност, покрита с растителност. Мястото изглеждаше самотно. Издигаше се и преминаваше в скалист връх. От ветровития север отвъд самия му край бързо прииждаха облаци. Моряците свалиха лодката и я натовариха с всички изпразнени бъчви.

— От кой поток ще налеем вода, Дриниан? — попита Каспиан, седнал на кърмата на лодката. — Струва ми се, че в залива се вливат два.

— Няма кой знае какво значение, сир — отвърна Дриниан. — Но според мен разстоянието е по-кратко до този от щирборда. Да изберем източния поток.

— Ето сега ще завали — рече Луси.

— И още как — възкликна Едмънд, защото вече валеше като из ведро. — Вижте, нека да идем до другия поток. Там има дървета и ще намерим някакъв подслон.

— Да, хайде наистина — съгласи се Юстас. — Няма смисъл да се мокрим повече, отколкото е необходимо.

Ала Дриниан през цялото време насочваше лодката в посоката на щирборда също като някой шофьор-досадник, който продължава да кара с пълна скорост, докато му обяснявате, че е сбъркал пътя.

— Те са прави, Дриниан! — каза Каспиан. — Можеш да завиеш и да поемем към западния поток.

— Както желае Ваше величество — съгласи се малко троснато Дриниан. Предишния ден беше имал неприятности с времето, а и не обичаше да получава съвети от хора, които не разбират от мореплаване. Все пак смени курса на лодката и, както се оказа по-късно, добре, че направи така.

Докато привършваха с пълненето на бъчвите, дъждът спря. Каспиан заедно с Юстас, двамата Певънзи и Рипичийп решиха да се разходят до върха на хълма и да огледат наоколо. Изкачването бе трудно, защото вървяха по остра трева и пирен. Не видяха нито хора, нито животни, с изключение на няколко гларуса. Когато се изкачиха на върха, видяха, че островът бе съвсем малък — не повече от двадесет акра. От тази височина морето изглеждаше по-голямо и по-безлюдно, отколкото от палубата на „Разсъмване“, пък дори и от наблюдателницата му.

— Знаеш ли, това е лудост — прошепна Юстас на Луси, загледан към хоризонта на изток. — Да плаваш все по-нататък и по-нататък към това, без ни най-малка представа докъде може да стигнеш! — но той каза това по навик, а не злобно, както щеше да го направи преди.

На билото ставаше студено — вятърът продължаваше да духа с нови сили от север.

— Хайде да не се връщаме по същия път — предложи Луси, щом понечиха да тръгват. — По-добре да продължим още малко и да слезем при другия поток. Онзи, при който Дриниан искаше да идем.

Всички се съгласиха и след около петнадесет минути се озоваха при извора на втората рекичка. Мястото беше по-интересно, отколкото можеше да се очаква — дълбоко планинско езерце, заобиколено със скали. Само откъм морето имаше тесен пролив, накъдето изтичаше водата. Тук най-сетне бяха на завет и всички поседнаха за почивка на тревата над една скала.

Всички освен един (Едмънд), който много бързо скочи от мястото си.

— Остри камъчета се търкалят на това островче — оплака се той, опипвайки тревата. — Къде е това проклето нещо?… А, ето го… Я виж ти! То не било камък, а дръжка на меч. Какво говоря, цял меч или каквото е останало от ръждата. Сигурно лежи тук от години.

— Нарнийски е, ако се съди по вида му — отбеляза Каспиан и всички се струпаха да го разгледат.

— Аз също седя на нещо — обяви Луси, — нещо твърдо.

Оказа се, че останките са от ризница. Тогава всички коленичиха и взеха да ровят навсякъде в гъстата трева. Търсенето им бе възнаградено с шлем, кинжал и няколко монети — и то не калорменски полумесеци, а истински нарнийски „лъвове“ и „дървета“, каквито могат да се намерят на пазара в Бобров бент и Беруна.

— Струва ми се, че това е всичко, което е останало от някой от седемте благородници — забеляза Едмънд.

— И аз си мислех за това — потвърди Каспиан. — Чудя се кой ли е бил. Не си ли личи по кинжала. Интересно как ли е умрял.

— И как можем да отмъстим за него — добави Рипичийп.

Междувременно Едмънд — единственият от групата, който някога беше чел детективски разкази, бе потънал в размисъл.

— Вижте, има нещо много гнило в тази история — рече той. — Той със сигурност не е бил убит в битка.

— Защо? — попита Каспиан.

— Няма кости — посочи Едмънд. — Врагът би взел доспехите и би оставил тялото. Но чували ли сте за човек, спечелил битка, който да отнесе тялото на убития и да остави доспехите му?

— Може да е бил убит от див звяр — предположи Луси.

— Тогава трябва да е било умно животно, щом е успяло да свали ризницата на човек.

— Може да е бил дракон… — колебливо рече Каспиан.

— Нищо общо няма — каза Юстас. — Дракон не може да го стори. Това поне го знам!

— Тогава да се махаме оттук — предложи Луси. Откакто Едмънд бе повдигнал въпроса за костите, на нея вече не й се сядаше.

— Щом искате — стана Каспиан. — Не мисля, че нещо от това си струва да го носим.

Те заобиколиха и слязоха при малкия отвор, откъдето потокът се изливаше в езерцето и загледаха дълбоките води, заобиколени със скали. Денят бе горещ и несъмнено някои щяха да се изкушат да поплуват, а всекиму би се приискало да пие. Юстас дори щеше да се наведе и да гребне малко вода в шепите си, когато Рипичийп и Луси извикаха в един глас:

— Вижте там!

Така той забрави да пие и погледна във водата.

Дъното на езерцето бе покрито с големи сивосини камъни и водата бе съвършено прозрачна. Там долу лежеше тяло на човек в естествен размер, явно направено от злато. Обърнато бе по очи и ръцете бяха протегнати над главата. Точно тогава облаците се разкъсаха, слънцето се показа и огря златната фигура от край до край. Луси помисли, че това е най-красивата статуя, която някога бе виждала.

— Гледай ти! — подсвирна Каспиан. — Струваше си да дойдем да го видим. Как ли можем да го извадим?

— Можем да се гмурнем, сир — предложи Рипичийп.

— Няма никакъв смисъл — възрази Едмънд. — Ако наистина е злато, чисто злато, ще бъде толкова тежко, че няма да можем да го извадим. А езерото е дълбоко около пет метра, ако не и повече. Чакайте малко. Добре, че си нося ловното копие. Нека проверим колко е дълбоко. Дръж ми ръката, Каспиан, а аз ще се надвеся над водата.

Каспиан го хвана за ръката. Едмънд се протегна напред и заспуска копието във водата. Беше го потопил по-малко от половината, когато Луси каза:

— Мисля, че статуята изобщо не е златна. Изглежда така само от светлината. Копието ти сега има същия цвят.

— Какво става? — попитаха няколко гласа едновременно, щом Едмънд внезапно изпусна оръжието.

— Не можах да го задържа — изпъшка Едмънд. — Беше ужасно тежко.

— Ето го, сега е на дъното — посочи Каспиан. — Луси е права. Изглежда със същия цвят като статуята.

Но Едмънд, който като че ли имаше някакъв проблем с ботушите си — или поне се бе навел и ги гледаше — се изправи рязко и извика с онзи отсечен глас, на който хората обикновено се подчиняват:

— Назад! Назад от водата! Всички! Веднага!

Те се подчиниха и го погледнаха учудено.

— Погледнете — каза Едмънд. — Погледнете върховете на ботушите ми…

— Изглеждат малко жълти… — започна Юстас.

— Те са златни, от чисто злато — прекъсна го Едмънд. — Погледни ги само. Попипай ги. Кожата вече се е отделила от златото. И са тежки като олово.

— Аслан! — възкликна Каспиан. — Да не би да искаш да кажеш, че…

— Точно така — твърдо рече Едмънд, — тази вода превръща всичко в злато! Тя превърна копието в злато. Ето защо така ми натежа. Тя само се плискаше в краката ми (добре, че не бях бос) и превърна върховете на ботушите в злато. А горкият човек на дъното… виждате какво е станало с него.

— Значи не е статуя — тихо каза Луси.

— Не е. Сега всичко е ясно. Той е бил тук в някой горещ ден. Съблякъл се е на върха на скалата, там където седяхме. Дрехите или са изгнили, или са били отнесени от птици, за да си правят с тях гнезда, а доспехите са още там. После той се гмурнал и…

— Недей! — прекъсна го Луси. — Какъв ужас!

— А на нас ни се размина с много малко — промърмори Едмънд.

— Направо на косъм — съгласи се Рипичийп. — Всеки пръст, крак, мустак или опашка можеше преди секунда да се потопи във водата.

— Все пак нищо няма да ни стане, ако проверим — рече Каспиан.

Той се наведе и изтръгна сноп трева. После много внимателно се сниши до потока и го натопи във водата. След като го извади, вече бе съвършен модел на трева, направен от най-чисто злато — тежко и меко като олово.

— Кралят, който притежава този остров — бавно изрече Каспиан и лицето му се зачерви, докато говореше, — скоро ще бъде най-богатият крал на света. Обявявам този остров за вечна собственост на Нарния. Ще го нарека Остров на златната вода. И ви заклевам да не издавате тайната му. Никой не бива да узнае за него. Дори Дриниан под страх от смъртно наказание. Чувате ли?

— На кого говориш ти? — отвърна Едмънд. — Аз не съм ти поданик. Дори е точно обратното. Аз съм един от четиримата древни крале на Нарния и ти си под владичеството на Върховния крал, моя брат.

— Значи дотам стигнахме, крал Едмънд, така ли? — заплашително каза Каспиан и сложи ръка на дръжката на меча си.

— Престанете веднага и двамата! — намеси се Луси. — Ето това е най-лошото при момчетата. Вечно се перчите и се надувате като глупаци… О-о! — гласът й заглъхна от изумление. Тогава всички видяха накъде гледаше тя.

По сивите хълмове над тях — сиви, защото тревата още не бе нацъфтяла, — безшумно и без да гледа към тях, облян в светлина, все едно огрян от слънцето, макар че то всъщност се бе скрило, вървеше с бавна крачка най-големият лъв, който някога са виждали човешки очи. По-късно като описваше сцената, Луси каза, че е бил „голям като слон“, а после, по друг повод, го определи „колкото каруца“. Но големината нямаше значение. Никой не се осмели да запита какво е това. Всички разбраха, че е Аслан.

Никой не видя накъде отиде той. Те се погледнаха като хора, разбудени от сън.

— За какво говорехме? — попита Каспиан. — Да не би случайно да се правех на магаре?

— Сир — каза Рипичийп, — това място е прокълнато. Хайде веднага да се връщаме на кораба. А ако имах честта да дам име на този остров, бих го кръстил Мъртвата вода.

— Това е много подходящо име според мен, Рипичийп — съгласи се Каспиан. — Но времето изглежда се оправя и Дриниан сигурно ще иска да тръгваме. Колко много имаме да му разказваме.

Обаче те всъщност нямаха какво особено да му разкажат, защото спомените им за последния час се бяха размесили.

— Техни величества изглеждаха леко омагьосани, когато дойдоха на борда — довери Дриниан на Райнс няколко часа по-късно, когато „Разсъмване“ потегли отново, а Островът на мъртвата вода се скри зад хоризонта. — Нещо им се е случило на онова място. Единственото, което разбрах от приказките им, е, че май са открили тялото на един от благородниците, които търсим.

— Не думай, капитане — рече Райнс. — Това прави трима. Остават още само четирима. С това темпо може би ще сме си вкъщи скоро след Нова година. Много съм доволен, защото тютюнът ми взе да привършва. Лека нощ, капитане.