Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Voyage of the Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Плаването на „Разсъмване“

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 13.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-552-4

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Приключенията на Юстас

В същото време останалите се миеха в реката и се канеха да обядват и почиват. Тримата най-добри стрелци се бяха изкачили на хълма, северно от залива, и се завърнаха, натоварени с две диви кози, които вече се печаха на огъня. Каспиан бе наредил да свалят на брега бъчва със силно арченландско вино, което, преди да се пие, трябваше да се смеси с вода, за да стигне за всички. Засега работата вървеше добре и обядът минаваше весело. Чак след втората порция козе месо Едмънд внезапно попита:

— Къде е онзи мърльо Юстас?

В това време Юстас оглеждаше непозната долина. Бе толкова тясна и дълбока, а заобикалящите я брегове — толкова стръмни, че приличаше на огромен трап или окоп. Земята бе тревиста, макар и обсипана с камънаци, и тук-там Юстас видя черни изгорели петна като покрай железопътен насип през сухо лято. На около петнадесет метра от него проблясваше езеро е чиста и гладка вода. На пръв поглед в долината нямаше нищо друго — нито животни, нито птици, нито насекоми. Слънцето напичаше и над долината се извисяваха мрачни планински върхове и зъбери.

Естествено, Юстас разбра, че се е объркал в мъглата и е слязъл от другата страна на билото, затова веднага се обърна и понечи да тръгне обратно. Но щом погледна назад, потрепери. Очевидно по невероятна случайност бе намерил единствения възможен път надолу. Беше се спуснал по дълга затревена ивица земя, която бе ужасно стръмна и тясна, с пропасти от двете страни. Нямаше друг път за връщане. Но би ли могъл да тръгне сега, когато виждаше какво представлява пътеката? Главата му се завъртя само при мисълта за това.

Той се обърна отново, смятайки, че все пак би могъл да пийне вода от езерото. Но преди да пристъпи към долината, чу шум зад себе си. Беше много тих, но в пълната тишина му се стори твърде силен. За секунда той се вцепени на мястото, където бе застанал. После бавно извърна глава и погледна.

В долната част на скалата отляво се виждаше малка тъмна дупка — може би вход към пещера. От нея излизаха две тънки струйки дим. Ронливите камъни под тъмната кухина се движеха (това бе шумът, който дочу) сякаш нещо пълзеше в тъмнината зад тях.

Наистина нещо пълзеше. Още по-лошо, нещото пълзеше навън. Едмънд или Луси щяха да го познаят веднага, но Юстас не беше чел нито една от подходящите книги. Съществото, което изпълзя от пещерата, не се бе появявало дори във въображението му. Имаше дълга муцуна с оловен цвят, малки червени очи, дълго гъвкаво тяло без пера и козина, което се влачеше по земята, крака със стави, разположени, като на паяк, по-високо от гърба, хищни нокти, прилепови криле, които стържеха по камъните и дълга опашка. От двете му ноздри излизаха струйки дим. Юстас изобщо не се сети за думата дракон. Нито пък щеше да оправи нещата, ако му бе дошла наум.

Но може би, ако знаеше нещо за драконите, щеше да се изненада донякъде от поведението на този дракон. Съществото не седна на задните си крака и не размаха криле, нито пък избълва пламъци от устата си. Димът от ноздрите му приличаше на дима от огън, който няма да гори дълго. Драконът, изглежда, не забеляза Юстас. Движеше се бавно към езерото — бавно и с многобройни спирания. Дори в страха си Юстас почувства, че това бе старо и тъжно същество. Зачуди се дали смее да хукне към пътеката. Но ако вдигнеше шум, драконът може би щеше да го забележи и да се оживи. Може би само се преструваше. Така или иначе, какъв смисъл имаше да се мъчи да избяга от същество, което може да лети?

Звярът стигна до езерото и плъзна ужасяващата си люспеста брадичка по камъните. Преди да отпие, от него се откъсна силен дрезгав звук или вик, подобен на дрънчене. След няколко гърча той се търкулна настрани и застина с един крак във въздуха. От широко отворената му уста изтече малко тъмна кръв. Димът от ноздрите му почерня за миг и после изчезна във въздуха. Друг не се появи.

Юстас дълго не се осмели да помръдне. Може би това беше някакъв номер на звяра, с който примамваше жертвите си. Но не можеше да чака вечно. Направи крачка напред, после — две крачки, и отново спря. Драконът остана неподвижен. Юстас забеляза, че червеният пламък в очите на звяра бе угаснал. Накрая се приближи до него — сега вече бе съвсем сигурен, че е мъртъв. Треперещ, той го докосна. Нищо не се случи.

Облекчението бе толкова силно, че Юстас едва не се изсмя на глас. Почувства се сякаш беше влязъл в битка с дракона и го бе убил, а не просто бе гледал как умира. Той го прескочи и отиде до езерото да пие вода, защото жегата ставаше непоносима. Не се изненада, когато чу гръмотевица. Почти веднага след това слънцето се скри и преди да отпие, от небето вече падаха едри капки дъжд.

Климатът на този остров беше много неприятен. За по-малко от минута Юстас беше мокър до кости и полуослепял от дъжда, какъвто в Европа не вали. Нямаше смисъл да опитва да се изкатери обратно, докато валеше така. Той хукна към единствения подслон, който видя — пещерата на дракона. Там легна и се опита да си поеме дъх.

Повечето от нас знаят какво трябва да очакват от бърлогата на един дракон, но както казах преди малко, Юстас беше чел само неподходящи книги. В тях пишеше много неща за износ, внос, правителства и разходи, но по отношение на драконите информацията бе незадоволителна. Ето защо той бе така удивен от повърхността, на която бе легнал. Части от нея бяха прекалено остри, за да са камъни, и прекалено корави, за да са тръни, а имаше също и многобройни кръгли и плоски неща, които звънтяха, щом помръднеше. Светлината от отвора на пещерата беше достатъчна, за да може да разгледа. И естествено Юстас откри същото, което всеки от нас можеше да му каже предварително — съкровище. Там имаше корони (именно те бяха острите неща), монети, пръстени, гривни, чаши, чинии и скъпоценни камъни.

За разлика от повечето момчета Юстас никога не би мислил особено за съкровища, но веднага прозря ползата, която би имал от откритото в този нов свят, където бе попаднал по най-глупавия начин — през картината в спалнята на Луси вкъщи. „Тук няма никакви данъци — рече си той — и не е необходимо да предавам съкровищата на държавата. С част от тези неща мога да си изкарам прилично тук или може би в Калормен. Струва ми се, че това е най-малко превзетата страна в този свят. Чудя се колко ли мога да нося? Тази гривна например — камъните на нея сигурно са диаманти — ще си я сложа на китката. Голяма ми е, но не и ако я дръпна нагоре над лакътя си. Сега да си напълня джоба с диаманти — по-лесно е от златото. Кога ли ще спре този адски дъжд?“

Той се домъкна до една по-малко неудобна част от купа, където имаше предимно монети, и седна да чака. Но след силна уплаха, особено ако уплахата е била предшествана от разходка в планината, човек е много изморен. Юстас заспа.

Докато спеше дълбоко и хъркаше, останалите бяха свършили обяда си и почваха сериозно да се притесняват за него. Те викаха: „Юстас! Юстас! Ехо!“, до прегракване, а Каспиан наду рога си.

— Не е някъде наблизо, иначе щеше да чуе това — каза Луси пребледняла.

— Да пукне дано това момче — рече Едмънд. — Защо му е притрябвало да се измъква?

— Трябва да сторим нещо! — настоя Луси. — Може да се е изгубил или да е паднал в дупка, или да е пленен от туземци.

— Или убит от диви зверове.

— Според мен толкова по-добре, ако е така — промърмори Райнс.

— Капитан Райнс — строго каза Рипичийп, — никога не си казвал нещо, което до такава степен да не ти подобава. Не изпитвам приятелски чувства към съществото, но то е кръвен роднина на кралицата и докато е част от нашата група, за нас е въпрос на чест да го открием или да отмъстим за него, ако е мъртъв.

— Естествено, че трябва да го намерим, ако можем — уморено рече Каспиан. — Точно това е досадното. Това значи спасителен отряд и безкрай неприятности. Мътните го взели този Юстас!

Междувременно Юстас спеше ли спеше. Събуди го болка в ръката. Луната грееше през отвора на пещерата и постелката от съкровища сякаш бе станала по-удобна — всъщност той изобщо не я усещаше. Отначало се удиви на болката в ръката си, но след малко се сети, че гривната, която бе напъхал над лакътя си, странно се бе стеснила. Може би ръката му бе подпухнала, докато бе спал (беше лявата му ръка).

Той помръдна дясната си ръка, за да попипа лявата, но преди да бе мръднал и един сантиметър, спря и захапа ужасен устната си. Точно пред него и малко вдясно, където лунната светлина ярко огряваше пода на пещерата, съзря уродлива движеща се сянка. Позна тази сянка — беше лапа на дракон. Беше се раздвижила, когато премести ръка и спря, щом престана да мърда ръката си.

„Ама че съм глупак — помисли Юстас. — Разбира се, звярът е имал другар и той сега лежи до мен.“

За няколко минути той не посмя да мръдне мускулче. Видя две тънки струйки дим, които се издигаха пред очите му. Бяха черни на фона на лунната светлина и досущ като дима, който излизаше от ноздрите на другия дракон, преди да умре. Това бе толкова страшно, че Юстас затаи дъх. Двете струйки дим изчезнаха. Когато вече не можеше да сдържа дъха си, той издиша крадешком. Моментално двете струи дим се появиха отново. Но дори тогава не можа да се сети за истината.

След малко реши да се придвижи предпазливо наляво и да се опита да изпълзи от пещерата. Може би съществото е заспало — така или иначе това бе единственият му шанс. Разбира се, преди да тръгне наляво, той погледна в тази посока. О, ужас! Там също имаше драконска лапа.

Никой няма да обвини Юстас, че в този миг започна да плаче. Бе изненадан от големината на сълзите си като ги видя да се разливат върху съкровището пред него. Изглеждаха и странно горещи — от тях се вдигаше пара.

Но нямаше смисъл да плаче. Трябваше да се опита да изпълзи навън между двата дракона. Започна да протяга дясната си ръка. Отдясно предният крак и лапата на дракона направиха съвсем същото. Тогава реши да опита отляво. Крайникът на дракона от този страна също се задвижи.

Два дракона, по един от всяка страна, които имитират всяко негово движение! Нервите му не издържаха и накрая той сляпо се втурна навън.

Последва страхотно дрънчене и стържене, звънтеж на злато и тракане на камъни. Помисли, че и двамата го преследват. Не посмя да погледне назад и се затича към езерото. Изкривената форма на мъртвия дракон, легнал на лунната светлина, би била достатъчна да изплаши всекиго, но той почти не й обърна внимание. Идеята му беше да скочи във водата.

Но тъкмо когато стигна до ръба на езерото, се случиха две неща. Първо, осъзна като гръм от ясно небе, че тича на четири крака — и защо, за бога, постъпваше така? И второ, когато се надвеси над езерото, за момент помисли, че още един дракон го гледа от водата. В следващия миг обаче разбра истината. Драконското лице в езерото бе собственото му отражение. В това нямаше никакво съмнение. То се движеше, когато той се движеше, и отваряше и затваряше уста, докато той отваряше и затваряше неговата.

Докато спеше, беше се превърнал в дракон! Заспал в бърлогата на дракона с алчни, драконски мисли в главата си, той самият се бе преобразил в дракон!

Това обясняваше всичко. Нямало е два дракона до него в пещерата. Лапите отляво и отдясно са били неговите. Струйките дим са излизали от собствените му ноздри. Що се отнася до болката в лявата му ръка (или в това, което преди е било лявата му ръка), той видя какво е станало, като присви лявото си око. Гривната, паснала идеално на ръката му, докато беше момче, бе прекалено малка за дебелия чукан, който представляваше предният крайник на дракона. Тя се бе врязала дълбоко в люспестата му плът и от двете й страни се бяха образували туптящи подутини. Той захапа мястото с драконските си зъби, но не успя да я свали.

Въпреки болката първото му чувство беше облекчение. Вече нямаше от какво да се страхува. Самият той сега всяваше ужас и нищо на света не би се осмелило да го нападне освен рицар (и то не всеки). Сега вече можеше да си разчисти сметките и с Каспиан, и с Едмънд…

Но в мига, в който си помисли това, осъзна, че не го иска. Той желаеше да са приятели. Искаше да се върне сред хората, да говори, да се смее и да споделя чувствата си. Разбра, че е чудовище, откъснато от целия човешки род. Заля го ужасяваща самота. Започна да осъзнава, че другите в действителност не са били демони, и се зачуди дали самият той е бил добър човек, както винаги бе смятал. Закопня за гласовете им. Щеше да се чувства благодарен за добра дума дори от Рипичийп.

Когато помисли всичко това, нещастният дракон, който преди това беше Юстас, издигна глас и зарида. Трудно може да си представим гледката и звуците от сърцераздирателния плач на мощния дракон под лунните лъчи в безлюдната долина.

Накрая той реши да опита да намери пътя обратно към залива. Сега разбираше, че Каспиан никога не би отплавал от острова без него. А и бе сигурен, че по някакъв начин ще успее да покаже на хората кой е.

Пи дълго и после (знам, че звучи шокиращо, но не е така, ако се замислите) изяде почти целия мъртъв дракон. Беше стигнал до половината, когато осъзна какво прави; защото, нали разбирате, макар в мислите си да беше Юстас, вкусовете и храносмилането му бяха драконски. Ето защо толкова рядко се намира повече от един дракон в една и съща страна.

След това тръгна да излиза от долината. Започна да се катери със скок, но щом подскочи, видя, че всъщност лети. Съвсем бе забравил за крилете си и за него бе голяма изненада — първата приятна изненада, която получаваше от дълго време. Издигна се високо във въздуха и видя безброй планински върхове, разпръснати под него на лунната светлина. Виждаше залива като сребърна плочка, закотвеният кораб и лагерните огньове, които хвърляха отблясъци в крайбрежната гора. Спусна се към тях с едно движение от голяма височина.

Луси спеше много дълбоко, понеже бе останала да чака завръщането на спасителния отряд с надеждата, че ще носят добри вести за Юстас. Моряците, предвождани от Каспиан, се върнаха много късно и бяха много изморени. Новините бяха обезкуражаващи. Не бяха открили и следа от Юстас. В една долина обаче намериха мъртъв дракон. Опитаха се да не преувеличават опасността и всички взаимно се уверяваха, че няма вероятност наоколо да има други дракони. А онзи, който бе мъртъв в три часа следобед (тогава го бяха намерили), едва ли няколко часа преди това е убивал хора.

— Освен ако не е изял онова човече и е умрял. Юстас би отровил всекиго! — отбеляза Райнс. Но го каза под носа си и никой не го чу.

Но по-късно през нощта Луси я събудиха много тихо и тя видя, че цялата група се е скупчила и разговаря шепнешком.

— Какво има? — попита Луси.

— Всички трябва да сме твърди докрай! — каза Каспиан. — Един дракон току-що излетя над върховете на дърветата и се приземи на брега. Да, боя се, че наистина е между нас и кораба. И стрелите не вършат работа при дракони. А и те изобщо не се страхуват от огън.

— С позволението на Ваше величество… — започна Рипичийп.

— Не, Рипичийп! — отвърна решително кралят. — Ти няма да влизаш в двубой с него. И ако не ми обещаеш, че ще ми се подчиниш, ще наредя да те вържат. Трябва само да го наблюдаваме внимателно и веднага щом съмне, да слезем на брега и да поведем битка с него. Аз ще бъда начело. Крал Едмънд ще бъде от дясната ми страна, а лорд Дриниан от лявата. Няма какво друго да се планира. След няколко часа ще съмне. След час да се раздаде храна и каквото е останало от виното. И нека всичко се върши безшумно.

— Може би ще си отиде — каза Луси.

— Тогава ще бъде още по-лошо — възрази Едмънд, — защото няма да знаем къде е. Ако в стаята има оса, аз искам да мога да я виждам.

Остатъкът от нощта премина бавно и ужасяващо. Когато разпределиха храната, макар да знаеха, че трябва да се хранят, мнозина отказаха поради липса на апетит. Часовете минаваха мъчително, преди да се развидели и птиците да запеят наоколо. Стана по-студено и по-влажно отколкото през нощта.

— Напред, приятели! — повели Каспиан.

Те станаха, всички с мечове в ръце, и образуваха плътна група. Луси бе в средата, а Рипичийп — на рамото й. Беше по-добре, отколкото да седят и да чакат. Всички се почувстваха по-привързани към другарите си от обикновено. Миг по-късно потеглиха напред. Когато стигнаха до края на гората, вече просветляваше. И там, на пясъка, като гигантски гущер или гъвкав крокодил, или като змия с крака лежеше драконът — огромен, страшен и изгърбен.

Щом ги видя, вместо да се изправи и да почне да бълва огън и дим, драконът се отдръпна — може да се каже, че нагази в плитчините на залива.

— Защо ли така си клати главата? — зачуди се Едмънд.

— А сега кима — забеляза Каспиан.

— Нещо капе от очите му — каза Дриниан.

— О, не виждате ли, че плаче — извика Луси. — Това са сълзите му.

— Не бих се доверил на това, мадам — рече Дриниан. — Така правят и крокодилите, за да ти отвлекат вниманието.

— Поклати си главата, когато каза това — отбеляза Едмънд. — Все едно иска да каже „Не!“. Виж, пак го направи.

— Мислите ли, че разбира какво си говорим? — запита Луси.

Драконът закима енергично.

Рипичийп се смъкна от рамото на Луси и пристъпи напред.

— Драконе — разнесе се пискливият му глас, — разбираш ли човешка реч?

Драконът кимна.

— А можеш ли да говориш?

Той поклати глава.

— Тогава няма смисъл да те питаме каква работа имаш тук — заключи Рипичийп. — Но ако си съгласен да се закълнеш в приятелство към нас, вдигни предния ляв крак над главата си.

Драконът изпълни това, но тромаво, защото този крак му беше изранен и подут от златната гривна.

— Ей, вижте! — извика Луси. — Нещо не е наред с крака му. Горкият, може би затова плаче. Може да е дошъл при нас, за да го излекуваме, също както Андрокъл и лъва.

— Внимавай, Луси! — предупреди Каспиан. — Това е много умен дракон, но може да ни лъже.

Но Луси вече бе изтичала към дракона. Следваше я Рипичийп толкова бързо, колкото можеха да тичат късите му крачета. След това дойдоха и момчетата с Дриниан.

— Покажи ми болната си лапичка — подкани го Луси. — Може би ще мога да я излекувам.

Драконът, който преди беше Юстас, протегна изранения си крак с радост. Спомни си как, преди да се превърне в дракон, лекарството на Луси го бе излекувало от морската болест. Но бе разочарован. Вълшебната течност намали подутината и облекчи болката, но не можа да разтвори златото.

Сега всички се бяха събрали да наблюдават операцията, но Каспиан внезапно възкликна:

— Вижте това!

Той гледаше гривната.