Клайв Стейпълс Луис
Плаването на „Разсъмване“ (2)

Глава втора
На борда на „Разсъмване“

— А, ето те и теб, Луси — каза Каспиан. — Точно теб очаквахме. Това е нашият капитан, лорд Дриниан.

Тъмнокосият мъж коленичи и целуна ръката й. Единствените, които присъстваха на сцената, бяха Рипичийп и Едмънд.

— Къде е Юстас? — попита Луси.

— Легна си — отвърна Едмънд. — Мисля, че нищо не може да се направи. Ако се опиташ да си мил с него, това го прави още по-зъл.

— Междувременно — поде Каспиан, — искаме да говорим с теб.

— Точно така — подкрепи го Едмънд. — Най-напред за времето. По нашето време измина една година, откакто си тръгнахме оттук тъкмо преди коронацията ти. Колко време е минало в Нарния?

— Три пълни години — отговори Каспиан.

— Нормално ли върви всичко?

— Нали не смяташ, че щях да напусна кралството си и да тръгна по море, ако нещо не беше наред? Не би могло да бъде по-нормално. Вече няма проблеми между телмарините, джуджетата, Говорещите зверове, фавните и останалите. А с онези размирни великани на границата така се разправихме миналото лято, че сега ни плащат дан. За регент на моето място оставих една прекрасна личност — джуджето Тръмпкин. Помните ли го?

— Милият Тръмпкин. Разбира се, че го помня — каза Луси. — Едва ли би могъл да направиш по-добър избор.

— Верен като язовец, мадам, и храбър като… като мишка — намеси се Дриниан. Щеше да каже „като лъв“, но съзря погледа на Рипичийп, впит в него.

— И накъде сме се отправили? — попита Едмънд.

— Хм, това е доста дълга история — отвърна Каспиан. — Може би си спомняте, че когато бях малък, моят чичо-узурпатор се отърва от седмина приятели на баща ми (които сигурно щяха да са на моя страна), като ги изпрати да изследват непознатите Източни морета отвъд Уединените острови.

— Да, и никой от тях не се завърна — каза Луси.

— Точно така. В деня на моята коронация с благословията на Аслан аз се заклех, че щом веднъж въведа мир в Нарния, сам ще отплавам на изток за една година и един ден, за да открия приятелите на баща си или да науча за смъртта им и да отмъстя за тях, ако мога. Имената им бяха лорд Ревилиан, лорд Берн, лорд Аргоз, лорд Мавраморн, лорд Октесиан, лорд Рестимар и… другият с трудното име.

— Лорд Рууп, сир — каза Дриниан.

— Рууп, разбира се — довърши Каспиан. — Това е главното ми намерение. Но Рипичийп храни още по-велика надежда…

Погледите на всички се обърнаха към Мишката.

— Голяма като духа ми — каза той. — Макар и може би малка като ръста ми. Защо да не стигнем до самия източен край на света? И какво ще намерим там? Мисля, че ще намерим страната на самия Аслан. Великият Лъв винаги идва при нас от изток, през морето.

— Гледай ти, това наистина е идея! — прошепна Едмънд възхитено.

— Но как смяташ — каза Луси, — дали страната на Аслан е такава страна, до която може да се стигне с кораб?

— Не зная, мадам — отвърна Рипичийп, — но има нещо друго. Когато все още бях в люлката си, една горска жена, една дриада, изговори над мен следния стих:

Когато срещнат се небето и земята,

и сладка стане ли водата,

не се съмнявай, Рипичийп,

пристигнал си там, най-накрая,

където изтокът граничи с безкрая.

Не знам какво значи това, но магията му не ме е напускала никога през живота ми. След кратко мълчание Луси попита:

— А сега къде се намираме, Каспиан?

— Капитанът ще ти отговори по-добре от мен — рече Каспиан, а Дриниан извади картата си и я разгъна на масата.

— Това е разположението ни — посочи той към нея. — Или поне беше днес на обед. Имахме попътен вятър след Каир Паравел и се отправихме леко на север към Галма, където пристигнахме на следващия ден. Останахме на сушата една седмица, защото херцогът на Галма организира турнир в чест на Негово величество, който свали от конете множество рицари…

— И самият той беше съборен няколко пъти, Дриниан. Още имам белези — намеси се Каспиан.

— … и свали от конете множество рицари — повтори засмяно Дриниан. — Според нас херцогът щеше да се зарадва, ако Негово величество кралят се беше оженил за дъщеря му, но от това нищо не излезе…

— Кривогледа е и има лунички — каза Каспиан.

— Горкото момиче — въздъхна Луси.

— И тъй, отплавахме от Галма — продължи Дриниан — и се натъкнахме на безветрие, което продължи почти два дни. Наложи се да гребем, но после задуха отново и стигнахме до Теребинтия едва на четвъртия ден след тръгването ни от Галма. Тамошният крал изпрати предупреждение да не спираме, защото в Теребинтия върлувала болест, но ние заобиколихме носа, хвърлихме котва край едно заливче далече от града и се запасихме с вода. После трябваше да останем на дрейф три дни, докато задуха югоизточният вятър, и поехме към Седемте острова. На третия ден ни застигнаха пирати (теребинтинци, ако се съдеше по флага им). Видяха, че сме добре въоръжени, и се отдалечиха, след като си разменихме по няколко стрели…

— А трябваше да ги преследваме, да ги вземем на абордаж и да ги избесим до последния кучи син! — намеси се Рипичийп.

— А след още пет дни вече бяхме наближили Муил, който, както знаете, е най-западният от Седемте острова. После гребахме през пролива и около залез слънце пристигнахме в Червеното пристанище на остров Брен, където ни посрещнаха с гостоприемен пир и се запасихме с толкова храна и вода, колкото искахме. Тръгнахме от Червеното пристанище преди шест дни и вече напредваме с чудесна скорост, така че се надявам да видим Уединените острови вдругиден. Общо плаваме от почти трийсет дни и сме изминали повече от хиляда и двеста мили от Нарния дотук.

— Ами след Уединените острови? — попита Луси.

— Никой не знае, Ваше величество — отвърна Дриниан. — Освен ако самите жители на Уединените острови не ни кажат.

— По наше време и те не знаеха — каза Едмънд.

— В такъв случай — възкликна Рипичийп — истинските приключения започват едва след Уединените острови!

Каспиан им предложи да ги разведат из кораба преди вечеря, но Луси я загриза съвестта и каза:

— Мисля, че трябва да отида да видя Юстас. Ужасно е да страдаш от морска болест. Ако старият ми еликсир беше тук, щях да го излекувам.

— Но той е тук — рече Каспиан. — Съвсем ми беше излязъл от главата. Забрави го като си тръгна и реших, че може да се причисли към кралското съкровище. Затова го взех с мен. Но нима смяташ, че трябва да го хабиш за морска болест?

— Достатъчна е само капчица — каза Луси.

Каспиан отвори близкото чекмедже под пейката и извади прекрасното диамантено шишенце, което Луси така добре си спомняше.

— Вземете го, кралице, то е ваше — каза той.

След това излязоха от каютата и се озоваха сред слънчевата светлина.

На палубата имаше два големи дълги капака — пред и зад мачтата. И двата бяха отворени, както винаги в хубаво време, за да пропускат въздуха и светлината в трюма на кораба. Каспиан ги поведе надолу по една стълба в задния люк. Тук те се озоваха в помещение, където от двете страни имаше пейки за гребците, а светлината се процеждаше през отворите за веслата и танцуваше по тавана. Естествено корабът на Каспиан не беше жестокосърдечна галера, задвижвана от роби-гребци. Веслата се използваха само когато нямаше вятър или когато влизаха или излизаха от пристанище и всички (освен Рипичийп, чиито крака бяха твърде къси) се редуваха да гребат. От двете страни на кораба пространството под пейките беше оставено празно за краката на гребците. В средата обаче имаше нещо като дупка, която стигаше чак до кила и бе пълна с всякакви хранителни продукти: чували с брашно, бъчви с вода и бира, качета със свинско, делви с мед, мехове с вино, ябълки, ядки, сирене, бисквити, подправки, резени бекон. От тавана — тоест от долната страна на палубата — висяха пушени меса и плитки лук, както и хамаците за моряците, в които спяха в свободните от дежурство часовои. Каспиан ги поведе назад, като стъпваше от пейка на пейка. За него поне бяха стъпки, за Луси — нещо средно между стъпки и подскоци, а за Рипичийп — направо дълги скокове. Накрая стигнаха до една преграда, в която имаше врата. Каспиан отвори вратата и ги въведе в каюта, която изпълваше кърмата на кораба точно под каютите на палубата. Само че не беше толкова удобна. Беше много ниска и стените й се наклоняваха така, че почти нямаше под. И тук имаше прозорци с дебели стъкла, но бяха до водата и не се отваряха. Всъщност точно в този момент корабът се наклони и те станаха първо златисти от светлината и после тъмнозелени от морската вода.

— Ние с теб трябва да спим тук, Едмънд — каза Каспиан. — Ще оставим роднината ти на койката, а ние ще си окачим хамаци.

— Умолявам ви, Ваше величество… — започна Дриниан.

— Не, не, капитане — рече Каспиан, — вече спорихме за това. Вие с Райнс (Райнс беше помощник-капитанът) управлявате кораба и ще имате грижи много нощи наред, докато ние пеем песни и си разказваме приказки, така че трябва да вземете лявата каюта на палубата. Крал Едмънд и аз можем да си легнем тук долу много уютно. Но как е непознатият?

Целият позеленял, Юстас се нацупи и попита дали ще стихне скоро бурята.

— Каква буря? — зачуди се Каспиан.

Дриниан избухна в смях и извика:

— Буря ли, млади господарю?! Времето е по-хубаво, отколкото може да мечтае човек.

— Кой е този? — раздразнено попита Юстас. — Махнете го оттук. Гласът му ми се набива в главата.

— Донесох ти нещо, което ще те накара да се чувстваш по-добре, Юстас — каза Луси.

— Ох, махнете се и ме оставете на мира! — изръмжа Юстас.

Все пак изпи една капка от шишенцето, макар да каза, че било гадно (в каютата се разнесе приятно ухание, когато Луси го отвори). След като преглътна, лицето му видимо си възвърна цвета и сигурно се е почувствал по-добре, защото вместо да се оплаква от бурята и главоболието си, започна да настоява да бъде свален на брега и да твърди, че на първото пристанище ще „депозира жалба“ срещу всички пред британския консул. Но когато Рипичийп го попита какво е това „жалба“ и как се депозира (Рипичийп си помисли, че това е особен начин за провеждане на двубой), Юстас само промърмори:

— Как може да не знаеш такова нещо!

В края на краищата успяха да убедят Юстас, че вече плават с възможно най-високата скорост към най-близката суша и че имаха толкова власт да го изпратят обратно в Кеймбридж (там живееше чичо Харолд), колкото да го изпратят на Луната. След това той намусено се съгласи да облече чистите дрехи, които му предложиха, и да излезе на палубата.

Сега Каспиан ги разведе из кораба, макар че вече бяха видели по-голямата част от него. Качиха се на предната палуба и видяха вахтения, който беше застанал на малка площадка в гърлото на позлатения дракон и надзърташе през отворената му уста. Под предната палуба се намираше камбузът (или корабната кухня) заедно с каютите на боцмана, дърводелеца, готвача и главния стрелец. Ако смятате, че е странно камбузът да се намира на носа и си представяте пушека от комина, носещ се над кораба, това е, защото си мислите за параход, където вятърът е винаги насрещен. На кораб с платна вятърът винаги духа отзад и всичко по-миризливо се слага колкото се може по-напред. Качиха ги и на наблюдателницата. Отначало им беше страшничко да се люлеят напред-назад, а и палубата да е мъничка и толкова отдалечена. Стана им ясно, че ако паднеха, можеха да цопнат и в морето. После ги заведоха на задната палуба, където беше дежурен Райнс заедно с още един мъж на големия рул. Зад тях се издигаше покритата със златен лист опашка на дракона, а от вътрешната й страна се извиваше кръгла пейка. Корабът се наричаше „Разсъмване“. Бе мъничък в сравнение с някой от съвременните кораби или дори в сравнение с рибарските съдове, платноходките, бойните кораби и галеоните, които Нарния притежаваше по времето, когато Луси и Едмънд царуваха заедно с Върховния крал Питър, защото почти цялото мореплавателско изкуство бе западнало през време на властването на предшествениците на Каспиан.

Когато неговият чичо Мираз-узурпаторът изпратил седемте лордове по море, те трябвало да купят кораб от Галма и да наемат галмийски екипаж. Но сега Каспиан бе започнал наново да учи нарнийците да бъдат мореплаватели, а „Разсъмване“ беше най-хубавият кораб, построен от него. Той бе толкова малък, че пред мачтата почти нямаше палуба между централния люк и лодката на кораба, от едната страна, и кокошарника (Луси хранеше кокошките), от другата. Но корабът беше красив по особен начин. Бе истинска „дама“, както казват моряците — със съвършен силует, с чисти цветове и всяка рейка, въже и щифт бяха направени с обич. Естествено, Юстас не остана доволен от нищо и не спираше да се фука за лайнери, моторни лодки, самолети и подводници („Сякаш разбира нещо от тях“, мърмореше Едмънд). На другите двама „Разсъмване“ им хареса много и когато се оттеглиха в каютата за вечеря и видяха небето на запад, озарено от огромния пурпурночервен залез, когато усетиха люшкането на кораба и соления вкус на устните си, когато си помислиха за непознатите земи в източния край на света, Луси се почувства прекалено щастлива, за да говори.

Мислите на Юстас е най-добре да бъдат предадени със собствените му думи, понеже когато на следващата сутрин новодошлите получиха обратно сухите си дрехи, той веднага извади малко черно тефтерче и започна да си води дневник. Винаги бе носил тефтерчето със себе си и записваше в него оценките си в училище. Въпреки че не се интересуваше особено от нито един предмет, той се интересуваше от оценките, и то много. Дори отиваше при съучениците си и им казваше: „Аз имам еди-колко с 6, ти колко имаш?“ Но тъй като не изглеждаше много вероятно да получи някакви оценки на борда на „Разсъмване“, той реши да си води дневник. Ето какво написа Юстас през първия ден:

7 август.

Ако не сънувам, вече 24 часа съм на този ужасен кораб. През цялото време вилнее страшна буря (добре, че нямам морска болест). Огромните вълни заливат постоянно предницата и няколко пъти корабът едва не потъна. Всички останали се преструват, че не забелязват нищо или защото се перчат, или защото, както казва Харолд, едно от най-страхливите неща, които обикновените хора правят, е да си затворят очите пред фактите. Чиста лудост е да излезеш в открито море с такова скапано корабче. Не е по-голямо от спасителна лодка. Естествено отвътре е абсолютно примитивно. Няма развлекателен салон, няма радио, бани, шезлонги. Влачиха ме навсякъде вчера вечерта и на човек можеше да му прилошее, докато слуша как Каспиан се хвали с жалката си лодка-играчка, сякаш е „Кралица Мери“. Опитах се да му обясня какво представляват истинските кораби, но той е твърде тъп. Разбира се, Е. и Л. не ме подкрепиха. Предполагам, че Луси не разбира опасността просто защото е дете, а Е. се подмазва на К., както правят всички тук. Наричат го крал. Аз казах, че съм републиканец, но той ме попита какво значи това!

Няма смисъл да обяснявам, че са ме настанили в най-лошата каюта на кораба, истински затвор, а на Луси й дадоха цяла самостоятелна стая на палубата, доста прилична в сравнение с всичко останало тук. К. казва, че това е, защото тя е момиче. Опитах се да го убедя, че всички тези неща, както казва Алберта, само унижават момичетата, но той беше твърде тъп. Все пак К. може да забележи, че ще се разболея, ако продължават да ме държат в тази дупка. Е. казва, че не трябва да мърморя, защото К. живее с нас, за да отстъпи своята каюта на Л. Сякаш това не я прави още по-пренаселена и по-гадна. Без малко да забравя, тук има някакво мишеподобно същество, което ужасно се заяжда с всички. Другите може да го търпят, ако искат, но аз ще му извия опашката в най-скоро време, ако се опита да се заяде с мен. Храната също е ужасна.

Скарването между Юстас и Рипичийп дойде дори по-рано, отколкото можеше да се очаква. Преди вечеря на следващия ден, докато останалите седяха на масата в очакване (пътуването по море страхотно увеличава апетита), Юстас нахлу в стаята, като си стискаше ръката и крещеше:

— Това зверче едва не ме уби! Настоявам да се пази под надзор. Мога да те дам под съд, Каспиан. Мога да ти наредя да го унищожиш.

В същия миг се появи Рипичийп. Бе извадил шпагата си и мустаците му стърчаха свирепо, но както винаги беше учтив.

— Моля всички ви за извинение — каза той, — и особено Нейно величество. Ако знаех, че той ще потърси убежище при вас, щях да почакам по-удобно време за наказанието му.

— Какво става? — зачуди се Едмънд.

Това, което всъщност ставаше, беше следното. Рипичийп, за когото корабът никога не се движеше достатъчно бързо, обичаше да седи напред на фалшборда, точно до главата на дракона, и загледан към източния хоризонт да пее тихичко с цвъртящото си гласче песента, на която го беше научила дриадата. Той никога не се държеше за околните предмети, колкото и да се люлееше корабът, и пазеше равновесие със съвършена лекота — може би за това му помагаше дългата висяща опашка, която стигаше почти до палубата между фалшбордовете. Всички на кораба познаваха този му навик и моряците го харесваха, защото, когато някой от тях беше на вахта, имаше с кого да си поговори. Защо точно Юстас беше изминал целия път до предната палуба с подхлъзване, клатушкане и залитане (краката му още не бяха свикнали с морето), така и не разбрах. Може би се е надявал да види суша, може би е искал да се завърти покрай камбуза и да отмъкне нещичко. Както и да е, щом видял да виси дългата опашка — навярно наистина е било изкушение — той решил, че сигурно ще е приятно да я сграбчи, да завърти Рипичийп веднъж-дваж напред-назад и после да избяга и да му се смее. Отпърво изглеждало, че планът се осъществява прекрасно. Мишката не била по-тежка от голям котарак. Юстас мигом го свалил от перилото и в този момент изглеждал много глупаво (според Юстас) с късите си крайничета, размахани на всички страни, и с отворената уста. За негово съжаление Рипичийп, който бил участвал в много битки на живот и смърт, изобщо не загубил самообладание. Нито пък загубил сръчността си. Не било много лесно да изтегли шпагата си, докато кръжал във въздуха, хванат за опашката, но успял. Преди Юстас да осъзнае какво става, усетил две болезнени мушвания в ръката, което го накарало да пусне опашката. Следващото, което видял, била Мишката, която застанала на крака и се изправила срещу него с нещо страшно — дълго, блестящо и остро като шиш, което размахвала напред-назад на два сантиметра от корема му. (За мишките в Нарния това не се брои за заплаха за удар под пояса, тъй като не може да се очаква, че ще стигнат по-нависоко.)

— Престани! — изсъскал Юстас. — Махни се! Махни това нещо! Опасно е. Престани, казах! Ще кажа на Каспиан. Ще го накарам да те завърже и да ти запуши устата.

— Защо не изтеглиш своя меч, жалък страхливецо! — изписукала Мишката. — Извади го и се бий или ще те насиня с плоската страна на моя.

— Нямам меч — казал Юстас. — Аз съм пацифист и не вярвам в битките.

— Дали правилно разбирам — с много сериозен глас попитал Рипичийп, сваляйки за момент шпагата си, — че ти не възнамеряваш да ми дадеш удовлетворение?

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рекъл Юстас, като потривал ръката си. — Щом не разбираш от шега, няма да се занимавам повече с теб.

— Тогава на ти това… и това… да се научиш на обноски… и на подобаващо уважение към рицари… и към Мишки… и към опашки на Мишки…

При всяка дума той нанасял на Юстас удар с плоското на меча си, изработен от тънка, фина стомана и изкован от джуджета. Разбира се, Юстас посещаваше училище, където не практикуваха телесното наказание, така че усещането за него било абсолютна новост. Ето защо, въпреки че краката му не бяха свикнали с люлеенето на кораба, успял за по-малко от минута да слезе от предната палуба, да вземе цялата дължина на кораба и да нахлуе през вратата на каютата — все още разгорещено преследван от Рипичийп. Наистина на Юстас му се струвало, че мечът също като преследването бил горещ. На пипане беше дори нажежен.

Не беше особено трудно да се уредят нещата, след като Юстас разбра, че всички приемат идеята за дуел напълно сериозно. Чу как Каспиан предлага да му заеме меч, а Дриниан и Едмънд обсъждаха дали не трябва да се даде някакво предимство на Рипичийп, за да се компенсира фактът, че е толкова по-нисък от Юстас. Той намусено се извини и тръгна с Луси да му промие и превърже ръката.

После си легна в койката и внимаваше да не притисне наранената страна.