Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Voyage of the Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Плаването на „Разсъмване“

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 13.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-552-4

История

  1. — Добавяне

Глава пета
Бурята и какво произлезе от нея

Почти три седмици след като хвърлиха котва, „Разсъмване“ бе изтеглен от кея на Малкия пристан. Произнесоха се тържествени думи на сбогуване и се събра огромна тълпа да гледа отпътуването им. Имаше викове „Ура!“ и също сълзи, когато Каспиан отправи последната си реч към жителите на Уединените острови и се раздели с херцога и семейството му. Но когато корабът с леко развятото си пурпурно платно се отдели от брега и тръбата на Каспиан от задната палуба зазвуча все по-слабо над водата, всички млъкнаха. Тогава вятърът поде платното и го изду, влекачът се откъсна и започна да гребе обратно, първата истинска вълна се надигна под кила на „Разсъмване“ и корабът отново оживя. Свободните от дежурство моряци слязоха в трюма, Дриниан застана на първата вахта на задната палуба и корабът обърна нос на изток, покрай южната част на Авра.

Следващите няколко дни бяха чудесни. Всеки път, когато се събудеше сутрин и видеше отраженията от обляната в светлина вода, танцуващи по тавана на каютата й, когато погледнеше всички нови и красиви неща, които й дадоха на Уединените острови — морски ботуши, боти, пелерини, якета и шалове — Луси мислеше, че е най-щастливото момиче на света. После излизаше на палубата, гледаше морето от предната палуба — по-яркосиньо всяка следваща сутрин — и всеки ден вдишваше все по-топъл въздух. След това идваше закуската. Апетитът й бе такъв, какъвто човек може да има само на море.

Луси прекарваше доста време седнала на малката пейка на кърмата, където играеше шах с Рипичийп. Беше забавно да го гледаш как вдига прекалено големите за него фигури с двете си лапи и застава на пръсти, за да направи ход по-близо до центъра на дъската. Той бе добър играч и когато внимаваше какво прави, обикновено печелеше. Но от време на време печелеше Луси, защото Мишката правеше някой безсмислен ход, като например да изпрати коня си под заплахата едновременно на царицата и на топа. Той просто забравяше за миг, че това е партия шах и мислейки за истинска битка, пращаше коня да стори това, което той самият би направил на негово място. Умът му бе пълен с отряди, натоварени с безнадеждни мисии, с атаки, с викове: „Победа или смърт!“, и решаващи битки.

Но хубавото време не продължи дълго. Една вечер, когато Луси лениво наблюдаваше дългата бразда по вълните, оставяна от корабната кърма, забеляза огромна камара от облаци, които се трупаха на запад с изумителна скорост. После се разкъсаха и образуваха процеп, през който проникна светлина от жълтия залез. Вълните зад тях като че ли приемаха необичайни форми, а морето стана тъмножълтеникаво, като мръсен плат. Въздухът застудя. Корабът сякаш се движеше несигурно, все едно усещаше опасност зад себе си. В един миг платното беше отпуснато и безжизнено, а в следващия — издуто от бесен вятър. Докато Луси наблюдаваше всичко това и се чудеше дали в самия шум на вятъра не се е появила някаква злокобна промяна, Дриниан извика:

— Всички на палубата!

След миг моряците заработиха трескаво. Затвориха люковете към трюма, загасиха огъня в камбуза, покатериха се по вантите, за да приберат платното. Още не бяха свършили, когато бурята удари. На Луси и се стори, че точно пред носа на кораба се откри огромна морска долина и те слязоха дълбоко в нея — толкова дълбоко, че чак не й се вярваше. Сив исполински воден хълм, далече по-висок от мачтата им, тръгна срещу тях. Смъртта изглеждаше сигурна, но бяха изхвърлени на върха му. После корабът като че ли се завъртя. Цял водопад се изля на палубата и предната и задната й част се превърнаха в два острова, разделени от бурното море. Моряците на вантите се притиснаха към рейките, опитвайки се да усмирят платното. Едно скъсано въже, подето от вятъра, се изправи като ръжен.

— Слезте долу, мадам! — изрева Дриниан.

Тъй като знаеше, че в такъв момент мъжете и жените от сушата досаждат на екипажа, Луси се подчини. Не беше лесно. „Разсъмване“ страшно се наведе към щирборда и палубата заприлича на изправен покрив на къща. Тя трябваше да се изкатери до горния край на стълбата, като се държи за парапета, и после да се отдръпне, докато двама мъже се качиха по нея.

След това слезе колкото се може по-бързо. Добре, че вече се държеше здраво, защото едва стигнала до долния край на стълбата, още една вълна се стовари на палубата и стигна до раменете й. Тази вълна беше по-студена. После се втурна към вратата на каютата, влезе и за момент се скри от страховитата гледка. Остана обаче смесицата от скърцане, трясък, тътнеж, тракане, хлопане и свистене. Тук звуците бяха по-страшни, отколкото горе на палубата.

Това продължи през целия следващ ден и на последващия. Накрая вече никой не си спомняше какво е било, преди да започне. На руля трябваше винаги да има по трима души, които с общи усилия едва успяваха да поддържат някакъв курс. На помпата също винаги имаше хора. И нямаше почивка за никого, нищо не можеше да се сготви, нито да се изсуши, един моряк падна през борда и нито веднъж не видяха слънцето.

Когато всичко свърши, Юстас отбеляза следното в дневника си:

3 септември.

Първи ден от цяла вечност, в който мога да пиша. Тринайсет дни и нощи се носехме пред ураган. Знам това, защото ги броих внимателно, макар останалите да казват, че били само дванайсет. Представете си колко е приятно да потеглиш на опасно пътуване с хора, които дори не могат да броят както трябва! Прекарах ужасно, люшкан напред-назад от огромни вълни часове наред, обикновено мокър до кости, и без дори някой да направи опит да ни нахрани.

Няма смисъл да споменавам, че няма радио, нито дори ракети, с които да сигнализираме за помощ. Всичко доказва това, което не спирам да им повтарям: лудост е да се тръгне по море с такова скапано корито. Щеше да е достатъчно зле дори и да бях в компанията на нормални хора, а не на демони в човешки образ. Каспиан и Едмънд се държат жестоко с мен. В нощта, когато изгубихме мачтата (от нея остана само жалко парче), въпреки че изобщо не се чувствах добре, ме принудиха да изляза на палубата и да работя като роб. Луси наля масло в огъня, като каза, че Рипичийп копнеел да работи, само дето бил твърде дребен. Чудя се как не вижда, че всичко, което това зверче прави, е само за да се фука. Дори на нейната възраст тя би трябвало да има известно количество мозък. Днес най-после гадната лодка е отново хоризонтална, слънцето грее и всички спорим какво да правим по-нататък. Имаме достатъчно храна за шестнайсет дни. (Повечето обаче е отвратителна. Пилетата ги отнесе морето. Дори и да бяха останали, щяха да спрат да снасят заради бурята.) Най-голямата беда е водата. Две от бъчвите, изглежда, са се сцепили и са празни. (Нарнийска им работа!) С малки дажби, по половин литър на човек на ден, водата ще ни стигне за двайсет дни. (Има още много ром и вино, но дори те осъзнават, че от тях само повече се ожаднява.)

Ако можехме, естествено, най-разумно би било веднага да завием на запад и да тръгнем към Уединените острови. Но ни трябваха единайсет дни, за да стигнем дотук, и то с бурята зад гърба ни. Дори и да задуха източен вятър, може да ни трябва много повече време, за да се върнем. А засега няма и следа от източен вятър — всъщност няма никакъв вятър. Не можем и да гребем, защото ще отнеме още повече време и Каспиан казва, че моряците не могат да гребат с дажба от половин литър вода на ден. Почти съм сигурен, че не е така. Опитах се да обясня как потенето всъщност охлажда тялото, така че на хората ще им трябва по-малко вода, ако работят. Той не обърна никакво внимание на това, както прави винаги, когато не знае какво да отговори. Останалите до един гласуваха да продължим с надеждата, че ще открием земя. Почувствах се длъжен да отбележа, че не знаем дали има земя напред, и се опитах да ги накарам да видят опасността от самозалъгването. Вместо да предложат по-добър план, имаха наглостта да ме попитат какво предлагам аз. Тогава хладнокръвно и спокойно им обясних, че съм бил отвлечен и поведен на това идиотско плаване без мое съгласие, и едва ли е моя работа да изваждам тях от кашата, която са забъркали.

4 септември.

Безветрието продължава. Много малки дажби за вечеря и аз получих най-малко от всички. Каспиан сипва много хитро и си мисли, че не забелязвам! Луси незнайно защо се опита да ме компенсира, като ми предложи част от нейната порция, но този нахален позьор Едмънд не й позволи. Доста горещо слънце. Ужасно съм жаден цяла вечер.

5 септември.

Безветрие и жега. Цял ден се чувствам скапан и съм сигурен, че имам температура. Естествено, не им стига ума да държат термометър на борда.

6 септември.

Ужасен ден! Събудих се през нощта с мисълта, че имам температура и трябва да пийна вода. Всеки лекар би казал същото. Господ знае, че съм последният човек, който ще се опита да измами някого, но изобщо не съм си представял, че дажбите ще важат за болни хора. Всъщност щях да събудя останалите и да ги помоля да ми донесат, но реших, че ще е егоистично от моя страна да прекъсвам съня им. Затова просто станах, взех си чашата и на пръсти излязох от Черната дупка, където спим. Внимавах да не събудя Каспиан или Едмънд, понеже от известно време спят лошо заради жегата и малкото вода. Винаги се опитвам да се съобразявам с другите, без значение дали се държат добре с мен или не…

Успях да вляза в голямата стая, ако изобщо може да се нарече стая, където са пейките за гребците и хранителните запаси. Нещото, в което държат водата, е в края на помещението. Всичко вървеше добре, но преди да успея да си напълня вода в чашата, кой друг да ме хване освен онзи малък шпионин Рипичийп. Опитах се да обясня, че излизам на палубата за глътка свеж въздух, но той ме попита защо нося чаша. Вдигна такъв шум, че събуди целия кораб. Отнесоха се с мен скандално. Аз попитах, както според мен би направил всеки друг, какво е правил Рипичийп посред нощ близо до бъчвата с вода. Той каза, че понеже бил много дребен и не можел да бъде от полза на палубата, пазел водата всяка нощ, за да може поне още един моряк да легне да спи. Ето тук беше тяхната гадна нечестност — повярваха на него. Можете ли да си представите?

Наложи се да се извиня, защото в противен случай опасното зверче щеше да се нахвърли върху ми с шпагата си. Тогава Каспиан показа истинската си същност на жесток тиранин и каза високо, така че всички да чуят, че занапред всеки, открит да „краде“ вода, ще получи „две дузини“ камшици. Не знаех какво значи това, докато Едмънд не ми обясни. Пишело го в онези книги, дето ги четат братовчедите Певънзи.

След тази жалка заплаха Каспиан смени тона и започна да се държи снизходително. Каза, че много му било мъчно за мен и че всички се чувствали също така болни като мен, че е наш дълг да дадем всичко от себе си и пр., и пр. Противен надут позьор. Цял ден не станах от леглото.

7 септември.

Днес подухна слаб вятър, но все още от запад. Изминахме няколко мили на изток с част от платното, прикрепено към така наречената от Дриниан временна мачта — което означава бушприта, изправен и завързан (или закрепен) за остатъка от мачтата. Все още съм ужасно жаден.

8 септември.

Продължаваме да плаваме на изток. Лежа на койката по цял ден и не се виждам с никого освен с Луси, докато онези двама демони не дойдат да си лягат. Луси ми дава по малко от своята дажба вода. Казва, че момичетата не ожаднявали толкова, колкото момчетата. Често съм си мислил същото, но е добре да е по-широко известно по корабите.

9 септември.

Земя на хоризонта! Много висока планина далече на югоизток.

10 септември.

Планината става все по-голяма и по-ясна, но все още е много далече. Днес видях гларуси за пръв път от не знам кога.

11 септември.

Уловихме няколко риби и вечеряхме с тях. Хвърлихме котва към седем часа вечерта на дълбочина шест метра в един залив на планинския остров. Онзи идиот Каспиан не ни даде да слезем на брега, защото се мръквало и се страхувал от туземци и диви зверове. Раздадоха допълнителна дажба вода.

Юстас повече от всеки друг щеше да бъде въвлечен в събитията, очакващи ги на този остров, но те не могат да бъдат разказани с негови думи, защото след 11 септември той за дълго време забрави да си води дневника.

Настъпи утрото. Небето беше ниско и сиво, но въздухът бързо се стопли. Пътешествениците откриха, че се намират в залив, ограден с такива скали и зъбери, че приличаше на норвежки фиорд. Пред тях в средата на брега се виждаше равна местност, която бе гъсто обрасла с подобни на кедри дървета, и през нея течеше буен поток. По-нататък се извисяваше стръмнина, която завършваше с назъбен хребет, а отвъд нея — неясни тъмни планини, които стигаха до помътнелите облаци и скриваха върховете си в тях. По-близките скали от двете страни на залива бяха набраздени тук-там с бели линии, които всички решиха, че са водопади, макар че от това разстояние не се виждаше никакво движение, нито пък се чуваше шум. Наистина цялото място беше безмълвно, а водата в залива — гладка като стъкло. Тя отразяваше всяка подробност от скалите. Щеше да бъде красиво на картина, но в действителност бе доста потискащо. Този остров не бе гостоприемен към посетителите.

Целият екипаж на кораба слезе на сушата с две лодки и всички с наслада пиха, измиха се в реката, починаха си и се нахраниха. После Каспиан изпрати четирима души обратно да пазят кораба и работата за деня започна. Имаше хиляди неща за вършене. Трябваше да пренесат бъчвите на сушата, при възможност да оправят повредените, а годните да напълнят с вода; необходимо бе също да отсекат дърво — бор, ако намереха такъв — и да направят нова мачта; да закърпят платната; да организират ловна дружина, която да набави какъвто дивеч се въдеше на този остров; да изперат и закърпят дрехите, както и да се поправят многото дребни повреди по кораба. Защото самият „Разсъмване“ — а това бе съвсем явно сега, когато го виждаха от разстояние — трудно можеше да се разпознае като същия внушителен кораб, който бе потеглил от Малкия пристан. Той бе осакатен, потъмнял съд, който лесно можеше да бъде сбъркан с останки от корабокрушение. Капитаните и екипажът не бяха в по-добър вид — облечени в дрипи, отслабнали, бледи, със зачервени от недоспиване очи.

Юстас лежеше под едно дърво и слушаше как останалите обсъждат всички тези планове. Сърцето му се сви. Нямаше ли да има почивка? Явно през първия им ден на дългоочаквания остров щеше да има тежък труд, също както на кораба. Тогава му дойде прекрасна идея. Никой не го гледаше — всички дърдореха за кораба, сякаш наистина обичаха противната лодка. Защо ли просто не се отдалечи? Ще се разходи из вътрешността на острова, ще намери някое прохладно, проветриво място горе в планината, ще се наспи хубаво и ще се върне при останалите чак след като работата за деня приключи. Той смяташе, че това ще му се отрази добре. Но щеше много да внимава и да не изпуска от поглед залива и кораба, за да е сигурен за обратния път. Не искаше да го оставят на този остров.

Планът беше пуснат в действие веднага. Юстас тихичко се надигна от мястото си и се отдалечи сред дърветата. Внимаваше да върви бавно и привидно безцелно, та ако някой го види, да си помисли, че просто е тръгнал да се поразтъпче. Бе изненадан колко бързо шумът от разговорите стихна зад гърба му и колко тиха, топла и тъмнозелена стана гората. Скоро реши, че може да пробва и по-бърза и смела крачка.

Скоро се озова извън гората. Теренът пред него рязко стана стръмен. Тревата бе суха и хлъзгава, но проходима, ако използваше не само краката, но и ръцете си. Юстас се задъхваше и често бършеше челото си, но упорстваше и не спираше равномерния си ход. Това, между другото, показва, че новият му начин на живот, колкото и да не го подозираше, вече му се бе отразил добре — старият Юстас, този на Харолд и Алберта, би се отказал да се изкачва след по-малко от десет минути.

Бавно и с няколко почивки достигна билото. Тук бе очаквал да има изглед към вътрешността на острова, но облаците вече бяха надвиснали по-близко и към него се носеха вълни от мъгла. Той седна и погледна назад. Беше се изкачил толкова високо, че заливът под него изглеждаше малък и докъдето поглед стигаше се виждаше море. После планинската мъгла го обгърна целия. Беше гъста, но не студена. Той полегна на тревата, обърна се и няколко пъти, за да изпробва в кое положение ще му е най-удобно.

Но престоят не беше приятен или само за кратко. Може би за пръв път през живота си започна да се чувства самотен. Отначало това чувство нарастваше постепенно. После се разтревожи дали няма да закъснее. Не се чуваше никакъв звук. Внезапно му дойде наум, че може би лежи тук от часове. Може би другите са си тръгнали! Може би нарочно са го оставили да се отдалечи само за да го оставят тук! Той панически скочи на крака и заслиза от билото.

Първо се опита да върви прекалено бързо. Подхлъзна се на стръмнината и се пързулна надолу. После реши, че падането го е отклонило наляво и че на идване бе видял урви от тази страна. Затова отново пое нагоре, максимално близо до мястото, откъдето бе паднал, и започна да слиза наново, като се придържаше към дясната си страна. След това нещата тръгнаха по-добре. Пристъпваше съвсем предпазливо, тъй като не виждаше на повече от метър пред себе си, а около него бе все така съвършено тихо. Не е приятно да пристъпваш предпазливо, когато вътрешният глас ти повтаря: „Бързай, бързай!“ С всеки миг у него се засилваше ужасната мисъл, че са го оставили сам. Ако познаваше поне малко Каспиан или Луси и Едмънд, естествено, щеше да е наясно, че никога не биха сторили такова нещо. Но той бе убедил себе си, че те са демони в човешки образ.

— Най-после! — възкликна Юстас, плъзгайки се по малките камъчета под краката си (по сипея, както му казват), когато се озова на равно. — А сега къде са дърветата? Отпред се вижда нещо тъмно. Е, струва ми се, че мъглата се вдига.

Наистина мъглата се вдигаше. Светлината растеше с всяка минута и го караше да премига. Накрая се проясни напълно. Намираше се в напълно непозната долина. Морето не се виждаше.