Клайв Стейпълс Луис
Плаването на „Разсъмване“ (12)

Глава дванадесета
Черният остров

В продължение на дванадесет дни след това приключение те плаваха на юг и малко на изток при лек попътен вятър, с почти ясно небе и топъл въздух. Не видяха нито птици, нито риби, с изключение на китовете, чиито фонтани забелязаха далече зад щирборда. Луси и Рипичийп изиграха много партии шах. На тринадесетия ден Едмънд съзря от наблюдателницата нещо, което приличаше на висока черна планина, издигаща се от морето зад бакборда.

Смениха курса и се насочиха към тази суша. Предимно гребяха, защото вятърът не бе благоприятен за плаване на североизток. Вечерта ги завари все още далече от сушата и се наложи да гребат цяла нощ. На сутринта времето бе хубаво, но без никакъв вятър. Черната маса изглеждаше много по-голяма и по-близка, но все така смътно очертана. Някои мислеха, че е още твърде далече, а други — че е просто мъгла.

Същата сутрин към девет часа тя внезапно се оказа съвсем близо и стана ясно, че това изобщо не е суша, нито мъгла в обичайния смисъл на думата. Беше Чернота. Малко е трудна за описване, но ще разберете какво представляваше, ако си представите, че гледате към входа на железопътен тунел, чийто край не се вижда, защото е прекалено дълъг или прекалено извит. Знаете как е — на разстояние от няколко метра виждате осветените релси, траверси и чакъл. После идва място, след което те се мержелеят в сумрака, а накрая доста внезапно, но, естествено, без рязка граница изчезват съвсем в гладката плътна чернота. Точно така бе и тук. В продължение на няколко метра пред носа пътешествениците виждаха надигащата се светла синьо-зелена вода. По-навътре водата беше бледосива сякаш бе вечер. А още по-навътре — пълен мрак, като при безлунна и беззвездна нощ.

Каспиан извика на боцмана да не вкарва кораба по-навътре и всички освен гребците се втурнаха напред и застанаха на носа да гледат. Нищо обаче не се виждаше — зад тях бяха морето и слънцето, а пред тях — чернотата.

— Ще продължаваме ли? — попита накрая Каспиан.

— Не, ако послушате моя съвет — рече Дриниан.

— Прав е капитанът! — откликнаха неколцина моряци.

— Почти съм готов да се съглася — каза Едмънд.

Луси и Юстас не казаха нищо, но вътрешно се почувстваха много щастливи от обрата, който събитията вземаха. Изведнъж обаче звънкият глас на Рипичийп наруши тишината.

— Защо не? — изписука той. — Ще ми обясни ли някой защо няма да продължим?

Никой не изгаряше от желание да обясни защо и Рипичийп продължи:

— Ако говорех на селяни или на роби, щях да предположа, че това предложение произтича от страх. Но се надявам, че никой в Нарния няма да ми каже, че дружина от благородни и кралски личности в разцвета на годините си са хукнали да бягат, защото ги е било страх от тъмното.

— Но каква е ползата да влизаме в този мрак? — попита Дриниан.

— Полза ли? — рече Рипичийп. — Полза ли, капитане? Ако под полза разбираш да си напълним стомасите и кесиите, признавам, че от това не би имало никаква полза. Доколкото знам, не сме тръгнали да търсим полезни неща, а да търсим приключения и слава. А това приключение е най-интересното измежду всички, за които съм чувал, и ако сега се откажем, това немалко би накърнило нашата чест.

Няколко моряци измърмориха нещо под носа си, което звучеше като „Мътните я взели честта!“, но Каспиан каза:

— Стига вече, Рипичийп! Почти ми се ще да бяхме те оставили вкъщи. Но щом поставяш въпроса по този начин, ще се наложи да продължим. Освен ако Луси няма нещо против?

Луси почувства, че има ужасно много неща против, но вместо това изрече на глас:

— Както искате.

— Но Ваше величество ще нареди поне да запалим фенерите, нали?

— На всяка цена — каза Каспиан. — Заемете се с това, капитане.

Всички фенери — на кърмата, на носа и на върха на мачтата — бяха запалени. Дриниан нареди да сложат и две факли по средата на кораба. На слънчевата светлина те изглеждаха бледи и немощни. После всички моряци освен неколцината дежурни на веслата бяха извикани да заемат бойните си позиции на палубата в пълно бойно снаряжение и с изтеглени мечове. Луси и двама стрелци се разположиха на наблюдателницата с опънати тетиви и стрели на лъковете. Морякът Райнелф застана на носа с лот и бе готов да измерва дълбочината. Един до друг стояха Рипичийп, Едмънд, Юстас и Каспиан, облечени в ризници. Дриниан пое руля.

— А сега, в името на Аслан, напред! — извика Каспиан. — Бавно и равномерно гребане. Всички да мълчат и да слушат заповедите.

Щом моряците започнаха да гребат, със скърцане и свистене „Разсъмване“ запълзя напред. От наблюдателницата Луси можа ясно да улови точния момент, в който навлязоха в чернотата. Докато кърмата беше още осветена от слънцето, носът вече бе изчезнал. Луси видя как стана всичко. В един миг позлатената кърма, синьото море и небето грееха облени в слънчева светлина, а миг след това морето и небето изчезнаха. Фенерът на кърмата, до този момент едва забележим, се превърна в единствената точка, показваща къде свършва корабът. Пред фенера се открояваше черната фигура на Дриниан, приведен над руля. Долу, под нея, факлите осветяваха две малки части от палубата и се отразяваха в мечове и шлемове, а на предната палуба се виждаше още едно островче светлина. Като изключим тези осветени места, наблюдателницата, която бе осветена от фенера на мачтата, закачен точно над нея, приличаше на малък светъл остров, носещ се в самотния мрак. А самите светлини, запалени в неподходящо време, изглеждаха зловещи и неестествени. Луси забеляза, че беше и много студено.

Никой не разбра колко продължи пътешествието навътре в чернотата. Само скърцането на шлюзовете и удрянето на веслата показваше, че изобщо се движат. Едмънд напразно се взираше от носа на кораба — не виждаше нищо освен отражението на фенера във водата пред себе си. То изглеждаше размазано и вълничките, образувани от напредващия нос, бяха дребни и безжизнени. Времето течеше и всички освен гребците се разтрепериха от студ.

Изведнъж отнякъде (никой не бе наясно откъде) долетя нечовешки вик или пък вик на човек, обзет от такъв краен ужас, че човешкото в него се бе заличило.

Каспиан все още се мъчеше да заговори, но устата му бе прекалено суха, когато се чу пронизителният глас на Рипичийп. В тишината звучеше по-силно от обикновено.

— Кой е там? — провикна се той. — Ако си враг, не се страхуваме от теб, а ако си приятел, ще научим враговете ти да се боят от нас.

— Милост! — извика гласът. — Милост! Дори ако сте поредният сън, имайте милост. Вземете ме на борда! Вземете ме, дори и да ме убиете! Но в името на всичко милостиво, не изчезвайте и не ме оставяйте в тази страшна земя.

— Къде си? — викна Каспиан. — Ела на борда и бъди добре дошъл.

Чу се друг вик, от ужас или от радост, и те усетиха, че някой плува към тях.

— Моряци, пригответе се да го вдигнете! — заповяда Каспиан.

— Да, Ваше величество — отвърнаха моряците.

Няколко от тях се скупчиха на бакборда с въжета, а един от тях, наведен ниско през борда, държеше факлата. От черната вода се появи обезумяло бледо лице. След известно дърпане и катерене десетина приятелски ръце изтеглиха непознатия на палубата.

Едмънд си помисли, че никога преди не е виждал по-налудничав човек. Макар да не изглеждаше много стар, рошавата му коса бе бяла, отслабналото му лице — изпито, а по тялото му вместо дрехи се оцеждаха дрипи. Но първото, което се забелязваше в него, бяха широко отворените очи, които сякаш бяха без клепачи и изразяваха агонизиращ, чист страх. Щом стъпи на палубата, той извика:

— Бягайте, бягайте! Обръщайте кораба и бягайте! Гребете, гребете, ако ви е мил животът! Бягайте от този прокълнат бряг.

— Съвземи се и ни кажи каква е опасността. Нямаме навика да бягаме — рече Рипичийп.

Непознатият ужасно се стресна от гласа на Мишката, която досега не бе забелязал.

— Няма значение, бягайте оттук! — с мъка произнесе той. — Това е островът, където сънищата се сбъдват.

— В такъв случай това е мястото, което търся цял живот — каза един от моряците. — Ако слезем там, сигурно ще бъда женен за Нанси.

— А аз ще намеря Том отново жив — рече друг.

— Глупаци! — ядоса се мъжът и тропна с крак. — Такива приказки ме доведоха тук. По-добре да бях се удавил или никога да не бях се раждал. Чувате ли какво ви говоря? Тук се сбъдват сънищата. Сънищата, разбирате ли?! Стават реални и живи. Не мечтите, а сънищата!

Около половин минута всички мълчаха. После издрънчаха доспехи и екипажът се втурна към главния люк с всичка сила. Метнаха се на веслата и започнаха да гребат както никога през живота си. Дриниан въртеше руля, а боцманът задаваше най-бързия такт, виждан някога по моретата. Защото само половин минута бе необходима на всеки от тях, за да си спомни някои свои сънища (сънища, след които се страхуваш да заспиш отново) и да осъзнае какво значи хвърлена котва на остров, където сънищата се сбъдват.

Само Рипичийп остана невъзмутим.

— Ваше величество, Ваше величество — извика той, — нима ще търпите този бунт, този подъл страх? Това е всяване на паника и неподчинение!

— Гребете, гребете! — изрева Каспиан. — Гребете, ако ви е мил животът! Правилен курс ли сме поели, Дриниан? Каквото искаш казвай, Рипичийп, но има някои неща, които човек не може да понесе.

— В такъв случай имам късмет, че не съм човек — промърмори Рипичийп и направи неохотен поклон.

Луси чу всичко от върха на мачтата. В мига онзи неин сън, който се бе опитвала най-силно да забрави, се върна в съзнанието й тъй ясно, сякаш току-що се бе събудила от него. Ето какво оставаше зад тях в тъмнината на острова! За секунда й се прииска да слезе на палубата и да бъде близо до Едмънд и Каспиан. Но какъв смисъл имаше? Ами ако сънищата започнеха да се сбъдват, самите Едмънд и Каспиан можеха да се превърнат в страшилища, преди да ги е докоснала. Тя сграбчи парапета на наблюдателницата и се помъчи да се успокои. С всичка сила гребяха обратно към светлината — след няколко секунди всичко щеше да е наред. Но все пак защо не можеше да е наред и сега!

Макар че гребането вдигаше доста шум, то не можеше да преодолее напълно невероятната тишина, обгърнала кораба. Всички знаеха, че е по-добре да не слушат, да не напрягат слуха си за звуци, идващи откъм чернотата. Но не можеха да не слушат. Скоро всички чуваха разни неща, и то различни.

— Чуваш ли един шум като… като огромни ножици, които се отварят и затварят… някъде там? — обърна се Юстас към Райнс.

— Шт! — прошепна Райнс. — Чувам как онези пълзят по корпуса на кораба.

— Това ей сега ще се качи на мачтата — рече Каспиан.

— Пфу! — обади се един моряк. — Гонговете започват да бият. Знаех си, че така ще стане.

Каспиан се опита да не гледа в определена посока, особено зад себе си. Приближи се до Дриниан и му каза много тихо:

— Дриниан, колко време гребахме в обратната посока… искам да кажа, преди да приберем непознатия?

— Може би около пет минути — прошепна в отговор Дриниан. — Защо питаш?

— Защото мина повече време, откакто гребем в противоположната посока.

Ръката на Дриниан върху руля потрепери и по лицето му потече струйка пот. Същата мисъл бе дошла наум на всички на борда.

— Никога, никога няма да можем да излезем оттук — завикаха гребците. — Той направлява кораба в грешна посока. Плаваме в кръг и никога няма да излезем оттук.

Непознатият, който до този момент лежеше свит на палубата, се изправи и избухна в смразяващ, истеричен смях.

— Никога да не излезем оттук! — изпищя той. — Точно така. Разбира се. Никога няма да излезем оттук. Какъв глупак бях да си помисля, че онези ще ме пуснат толкова лесно. Не, никога няма да излезем оттук!

Луси наведе глава над парапета на наблюдателницата и прошепна:

— Аслан, Аслан, ако някога си ни обичал, прати ни помощ сега.

Чернотата не намаля, но тя се почувства малко, съвсем малко по-добре. „Всъщност в края на краищата още нищо не ни се е случило“ — помисли тя.

— Вижте! — с дрезгав глас извика откъм носа Райнелф.

Отпред се виждаше мъничка светла точка и докато я гледаха, един широк лъч от нея падна върху кораба. Той не промени заобикалящия ги мрак, но целият кораб се освети като от прожектор. Каспиан премигна, огледа се наоколо и видя безумния, неподвижен израз на лицата на другарите си. Всички гледаха в същата посока, а зад всекиго лежеше черната му сянка с остри ръбове.

Луси се взря в лъча и след малко забеляза нещо в него. Отначало й заприлича на кръст, после на самолет, след това на хвърчило и накрая с плющене на крила се озова точно над тях. Видяха, че е албатрос. Той направи три кръга около мачтата, после кацна за миг върху най-високата точка на позлатения дракон на носа и нададе силен крясък, наподобяващ думи, които никой обаче не разбра. След това разпери криле и литна бавно напред — леко вдясно. Дриниан насочи кораба след него, без да се усъмни в доброто водителство на птицата. Никой освен Луси не разбра, че докато кръжеше около мачтата, албатросът бе прошепнал с гласа на Аслан: „Смелост, дете мое!“ Тя бе сигурна в това, а във въздуха се бе разнесло сладостно ухание.

След минута чернотата придоби сивкав цвят и едва осмелили се да се надяват на по-добър изход, те вече бяха на слънце — сред топлината и синьото море. Веднага всички разбраха, че няма нищо, от което да е боят — и никога не е имало. Премигвайки, огледаха се наоколо. Яркият цвят на кораба ги изуми — те почти бяха очаквали да видят как чернотата е залепнала за бялото, зеленото и златното под формата на мръсотия и нечиста пяна. Тогава един от тях започна да се смее. Последваха го други.

— Струва ми се, че изпаднахме в глупавото положение и сами си го докарахме — каза Райнелф.

Без да губи време, Луси слезе на палубата, където останалите се бяха скупчили около новодошлия. Дълго време той бе прекалено щастлив, за да проговори. Просто съзерцаваше морето и слънцето, пипаше корпуса и въжетата, сякаш да се увери, че е наистина буден, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Благодаря ви — рече той накрая. — Спасихте ме от… но няма да говоря за това. А сега нека ви кажа кой съм. Аз съм телмарин от Нарния. Когато все още бях нещо, ме наричаха лорд Рууп.

— Аз пък съм Каспиан, крал на Нарния. Отправих се на плаване да търся вас и вашите спътници, които са били приятели на баща ми.

Лорд Рууп падна на колене и целуна ръката на краля.

— Сир — рече той, — вие сте човекът, когото най-много исках да срещна. Изпълнете ми едно желание.

— Какво е то? — попита Каспиан.

— Никога да не ме питате, нито да позволявате някой да ме пита какво съм видял през годините, прекарани на Черния остров.

— Лесно изпълнимо желание, милорд — отвърна Каспиан и прибави, потръпвайки: — Да ви питаме? За нищо на света! По-скоро бих дал всичките си съкровища, за да не слушам това.

— Сир — обади се Дриниан, — този вятър е добър за плаване в югоизточна посока. Да наредя ли на горките ни моряци да опъват платната? А после всеки, от когото в момента няма нужда, право на хамака си?

— Да — каза Каспиан, — и раздайте грог на всички. Ех, аз самият чувствам, че бих могъл да спя цяло денонощие.

Целия следобед, обзети от голяма радост, те плаваха с попътен вятър в посока югоизток и зад кърмата черната гърбица се смаляваше все повече и повече. Никой обаче не забеляза кога е изчезнал албатросът.