Серия
Хрониките на Нарния (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Voyage of the Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Плаването на „Разсъмване“

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 13.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-552-4


Глава седма
Как завърши приключението

— Какво да видим? — попита Едмънд.

— Вижте герба върху златото — отговори Каспиан.

— Малък чук с диамант над него като звезда — каза Дриниан. — Ей, ами че аз съм го виждал и преди.

— Виждал си го? Разбира се, че си го виждал. Това е гербът на една велика нарнийска фамилия. Гривната е на лорд Октесиан!

— Злодей такъв! — обърна се Рипичийп към дракона. — Да не си изял нарнийския благородник?

Драконът заклати енергично глава.

— Или може би — започна Луси — това е лорд Октесиан.

— Не е задължително да е нито едно от двете — каза Едмънд. — Всички дракони събират злато. Но мисля, че можем с доста голяма сигурност да твърдим, че Октесиан не е стигнал по-далече от този остров.

— Лорд Октесиан ли си? — обърна се Луси към дракона и, след като той тъжно поклати глава, продължи: — А омагьосан ли си? Искам да кажа, омагьосан човек ли си?

Той закима с всичка сила.

Тогава някой изрече (след това спореха дали Едмънд или Луси):

— Да не би… да не би случайно да си Юстас?

И Юстас кимна със страшната си драконска глава, заудря с опашка в морето и всички побягнаха (някои от моряците с възклицания, които няма да напиша тук) от огромните парещи сълзи, потекли от очите му.

Луси се опита да го утеши и дори събра кураж да го целуне по люспестото лице, а почти всички останали промърмориха: „Какъв лош късмет!“ Неколцина увериха Юстас, че няма да го оставят, а мнозина споменаха, че сигурно има някакъв начин да се развали магията. Разбира се, всички горяха от нетърпение да чуят историята му, но той не можеше да говори. Неведнъж през следващите дни Юстас се опитваше да им я напише на пясъка. Но така и не успя. Не знаеше как да разказва (понеже не беше чел подходящите книги), а и огромните драконски лапи, които се налагаше да използва, никога не се бяха учили да пишат и със сигурност не бяха създадени за писане. В резултат на това нито веднъж не можа да стигне до края на историята преди да дойде приливът и да отмие всичко написано с изключение на тази част, която вече бе настъпил или без да иска бе размазал с опашката си. Всичко, което можеше да се прочете, бе нещо такова (точките обозначават размазаните от него места):

Одидох да сп… акн… акрн… пещера на дракон, щото беше умрял… алеше сил… Събудих се и не мож… да си вдигна рката… Мътните го взели…

За всички беше ясно — откакто бе станал дракон, характерът на Юстас се бе променил към добро. Той непрекъснато искаше да помага. Литна над острова и откри, че целият е покрит с планини и се обитава само от диви кози и стада диви свине. За попълване запасите на кораба той донесе много убити животни. Освен това беше много хуманен убиец — можеше да убие животното с един удар на опашката си така, че то да не разбере. Разбира се, изяде няколко от тях, но винаги се усамотяваше, защото като дракон обичаше месото сурово, а не можеше да понесе другите да гледат тази кръвожадна сцена. Един ден пристигна уморен, но доволен, защото донесе в лагера високо борово дърво, от което можеше да се направи главната мачта. Вечер, ако захладнееше, както понякога ставаше след обилен валеж, той бе опора за всички. Цялата дружина идваше и сядаше с гръб към горещото му тяло — топлеха се и се сушаха. А само едно кълбо от огнения му дъх можеше да разпали и най-упорития огън. Понякога Юстас си избираше неколцина, които качваше на гърба си и политаше с тях. Така те се любуваха на преминаващите под тях зелени склонове, на скалистите височини, тесните, подобни на ровове долини. Виждаха и далече на изток тъмносиньо петънце на фона на синия хоризонт, което може би беше суша.

Непознатото чувство да бъде харесван и още повече — да харесва други хора, караше Юстас да не се отчайва. Защото беше много потискащо да е дракон. Потреперваше всеки път, когато видеше отражението си, летейки над някое планинско езеро. Мразеше огромните си прилеповидни криле, трионообразния ръб на гърба си и жестоко извитите нокти. Почти се страхуваше да остане сам със себе си, но се срамуваше да бъде и с другите. Вечер, когато не го използваха за грейка, той се измъкваше от лагера и лягаше свит на кълбо, като змия, между морето и гората. Тогава, за голяма изненада, Рипичийп бе най-верният му другар. Благородната Мишка се оттегляше от веселата компания край лагерния огън и сядаше до главата на дракона откъм подветрената страна, за да не идва към него димният му дъх. После обясняваше, че случилото се с Юстас е поразителен пример за неумолимото въртене на колелото на Съдбата и ако можеше да му дойде на гости в Нарния (всъщност това бе дупка, а не къща и главата на дракона, да не говорим за тялото му, нямаше да може да влезе в нея), би му дал повече от сто примера за императори, крале, херцози, рицари, поети, влюбени, астрономи, философи и магьосници, които от благоденствие попадат в най-злочести беди като мнозина се отървават от тях и живеят щастливо дълги години. Едва ли в този момент това изглеждаше особено утешително за Юстас, но бе направено с най-добри намерения и той никога не го забрави.

Разбира се, съществуваше проблемът, надвиснал като облак над главите им, какво да сторят със своя дракон, когато се приготвят за път. Опитваха се да не говорят за това пред него, но той не можеше да не дочуе неща като: „Дали ще се побере на едната страна на палубата? Ще трябва да преместим всички хранителни запаси на другата страна на трюма, за да има равновесие?“, или „Дали няма да можем да го теглим по вода?“, или „Дали ще може да лети след нас?“, но най-често се чуваше „Как ще го храним?“. И на горкия Юстас му ставаше все по-ясно, че от първия ден, в който стъпи на борда на кораба, е бил непрестанно в тежест на другите и че сега представляваше още по-голяма тежест. Тази мисъл се врязваше в съзнанието му така, както гривната се впиваше в предния му крак. Знаеше, че като я хапе с големите си зъби, влошава нещата още повече, но не можеше да се сдържи, особено ако нощта бе гореща.

Една сутрин Едмънд се събуди много рано. Беше около шестия ден след като хвърлиха котва на Острова на дракона. Едва се развиделяваше. Стволовете на дърветата се очертаваха като огромни сенки. Докато се разсънваше, му се стори, че чува някой да се движи, затова се повдигна на лакът и се огледа. Видя му се тъмна фигура, която се движеше откъм морето. Това, което му дойде наум, бе: „Защо сме толкова сигурни, че на този остров няма туземци?“ После реши, че това е Каспиан — беше с неговия ръст. Ала Каспиан спеше до него и не бе помръдвал. Едмънд провери дали мечът му е на мястото си и стана да разследва случая.

Той слезе безшумно до края на гората. Тъмната фигура бе все още там. Сега видя, че е твърде дребна, за да бъде Каспиан и твърде едра, за да бъде Луси. Непознатият не побягна. Едмънд изтегли меча си и тъкмо щеше да го предизвика, когато непознатият каза с тих гласец:

— Ти ли си, Едмънд?

— Да. Ти кой си?

— Не ме ли познаваш? — рече другият. — Това съм аз, Юстас.

— Боже мой! — възкликна Едмънд. — Точно така! Скъпи приятелю…

— Шт! — каза Юстас и залитна, сякаш щеше да падне.

Едмънд го хвана и рече:

— Ей, какво ти е? Болен ли си?

Юстас мълча толкова дълго, че Едмънд си помисли, че е загубил съзнание, но накрая каза:

— Беше отвратително. Ти не знаеш… но сега всичко е наред. Може ли да поговорим някъде? Не искам да виждам останалите. Още не!

— Да, добре, където кажеш — съгласи се Едмънд. — Можем да идем да седнем на онези скали там. Слушай, наистина се радвам да те видя в… ъ-ъ… нормалния ти вид. Сигурно си се чувствал ужасно през цялото време.

После отидоха до скалите и седнаха с лице към залива. Небето избледняваше и звездите гаснеха, с изключение на една много ярка звезда, разположена ниско над хоризонта.

— Няма да ти разказвам как се превърнах в… в дракон, докато не кажа и на другите и приключа с това — каза Юстас. — Между другото, дори не знаех, че това е дракон, докато не ви чух да казвате думата, когато се появих на следната сутрин. Искам да ти разкажа как престанах да бъда дракон.

— Давай! — насърчи го Едмънд.

— Ами, снощи бях по-нещастен от всякога. И тази гадна гривна ми причиняваше болка като не знам какво…

— А сега как е?

Юстас се засмя. Никога преди това Едмънд не беше го чувал да се смее така.

— Ето я — рече Юстас и свали гривната от ръката си. — Всеки, който я иска, може да я получи. Както ти казвах, лежах буден и се чудех какво ли ще стане с мен. И тогава… може да е било само сън. Не зная.

— Продължавай — подкани го търпеливо Едмънд.

— Ами, вдигнах очи и видях последното, което очаквах. Огромен лъв приближаваше към мен. Странното е, че снощи нямаше луна, а там, където минаваше лъвът, се виждаше лунна светлина. Той идваше все по-близо и по-близо и аз ужасно се уплаших. Може би си мислиш, че като дракон съм бил в състояние лесно да победя всеки лъв. Страхувах се и това не бе страхът, че ще ме изяде. Просто се страхувах от него, ако разбираш какво искам да кажа. Той се приближи още повече и ме погледна право в очите. И аз стиснах здраво очи. Но нямаше смисъл, защото ми заповяда да го последвам.

— Искаш да кажеш, че проговори?

— Не зная. Мисля, че не проговори, но въпреки това ми заповяда. И аз разбрах, че трябва да изпълня заповедта. Затова станах и го последвах. Поведе ме някъде далече из планините. И където и да минеше лъвът — над него и около него навсякъде имаше лунна светлина. Накрая стигнахме до върха на една планина, която никога преди това не бях виждал. На този връх бе разположена градина с дървета и плодове по тях. В средата й имаше кладенец.

Разбрах, че е кладенец, защото се виждаше как водата бълбука на дъното, но беше много по-голям от обикновените. Приличаше на обширна, кръгла вана с мраморни стъпала. Водата бе по-чиста от всичко, което съм виждал, и аз си помислих, че ако вляза вътре и се окъпя, това ще облекчи болката в крака ми. Но лъвът ми каза, че трябва да се съблека. Имай предвид, че не знам дали каза думите на глас.

Тъкмо щях да отговоря, че не мога да се съблека, защото не съм облечен с никакви дрехи, когато внезапно се сетих, че драконите са същества, подобни на змиите, а змиите могат да хвърлят кожата си. „А, значи това иска да каже лъвът“ — помислих си аз. Затова почнах да се чеша и люспите ми взеха да падат. После се зачесах по-силно и вместо само да падат люспи, цялата ми кожа взе да се бели, както става след болест или все едно си банан. След минута-две аз просто излязох от нея. Видях я да лежи до мен. Изглеждаше отвратително. Беше най-хубавото усещане на света. След това тръгнах да слизам към кладенеца.

Тъкмо стъпих във водата, погледнах надолу и видях, че кракът ми е корав, груб, сбръчкан и люспест както преди. „О, всичко е наред — казах си аз. — Това означава само, че имам още един тънък пласт под първия и трябва да сваля и него.“ Почнах да се чеша и да късам наново и тази втора кожа. Тя също се обели, излязох от нея и я оставих да лежи на земята до другата. След това тръгнах към кладенеца.

Тогава се случи абсолютно същото. „Олеле — казах си аз, — колко ли кожи имам за сваляне?“ А как копнеех да си окъпя крака. Затова се зачесах за трети път и свалих трета кожа — същата като предишните две. Но щом се погледнах, разбрах, че резултатът е същият както преди.

И тогава лъвът каза (но не знам дали проговори):

— Ще трябва да ми позволиш да те съблека.

Казвам ти, беше ме страх от ноктите му, но вече бях съвсем отчаян. Затова легнах по гръб и му позволих да го направи.

Първото разкъсване бе толкова дълбоко, сякаш стигна до сърцето ми. А когато започна да дърпа кожата ми, болеше по-страшно от всякога. Единственото, което ми помогна да издържа, бе самото удоволствие да чувствам, че онова нещо се бели. Знаеш — все едно, че обелваш коричката на рана. Боли ужасно, но все пак е приятно да видиш как пада.

— Знам какво имаш предвид — вметна Едмънд.

— Той обели гадната кожа (също както мислех, че съм сторил първите три пъти) и тя падна на тревата. Беше много по-дебела, по-тъмна и по-възлеста от предишните. А аз стоях гладък и мек като обелена клонка, по-дребен отпреди. После лъвът ме хвана (това не ми хареса особено, понеже бях много чувствителен без кожа) и ме хвърли във водата. Отначало болките бяха зверски, но само за кратко. След това настана абсолютно блаженство. Щом започнах да плувам и да се плискам, открих, че ръката вече не ме боли. И тогава видях защо е така. Отново бях момче. Ще си помислиш, че се лигавя, ако ти кажа какви чувства изпитах към собствените си ръце. Знам, че нямат мускули и са съвсем слаби в сравнение с тези на Каспиан, но ужасно се радвах да ги видя. След малко лъвът ме извади и ме облече…

— Облече те? С лапите си ли?

— Ами не си спомням този момент много добре. Така или иначе ме е облякъл… с нови дрехи, всъщност тези, с които съм сега. После внезапно се озовах тук. Което пък ме кара да мисля, че сигурно е било сън.

— Не, не е било сън! — каза Едмънд.

— Защо?

— Ами първо, дрехите. И второ, ти си… хм, вече не си дракон.

— Какво е било тогава, според теб?

— Според мен ти си видял Аслан — отвърна Едмънд.

— Аслан ли? Чувал съм няколко пъти това име, откакто плаваме на „Разсъмване“. И… не знам как да го обясня… усещах, че го ненавиждам. Но тогава аз ненавиждах всичко. Между другото, искам да се извиня. Боя се, че съм бил доста неприятен.

— Няма нищо — каза Едмънд. — Между нас казано, ти не беше толкова лош, колкото бях аз при първото ми пътуване до Нарния. Просто беше магаре, докато аз бях предател.

— Не ми разказвай тогава — рече Юстас. — Но кой е Аслан? Познаваш ли го?

— Ами… той ме познава — отговори Едмънд. — Той е великият Лъв, син на Императора отвъд морето, който ме спаси и който спаси Нарния. Ние всички сме го виждали. Луси го вижда най-често. И може би плаваме именно към неговата страна.

Известно време и двамата мълчаха. Последната ярка звезда бе изчезнала и макар че не виждаха изгрева заради планините отдясно, разбраха, че е настъпил, защото небето над тях порозовя. После някаква птичка от семейството на папагалите нададе вик в гората зад тях, дърветата се раздвижиха, а накрая се разнесе и звукът на Каспиановия рог. Лагерът се разбуди.

Голяма бе радостта, когато Едмънд, придружен от възстановения Юстас, се присъедини към групата, закусваща около лагерния огън. И сега естествено всички чуха първата част от историята му. Те се зачудиха дали преди няколко години другият дракон не е убил лорд Октесиан, или пък дали самият благородник не е бил старият дракон. Скъпоценностите, с които Юстас бе натъпкал джобовете си в пещерата, бяха изчезнали заедно със старите му дрехи, но никой, особено пък той самият, не изрази желание да се върне в тази долина и да търси съкровището.

След няколко дни „Разсъмване“ — с нова мачта, пребоядисан и добре запасен — бе готов да отплава. Преди да вдигнат котва, Каспиан нареди да изсекат следния надпис върху една скала, обърната към залива:

ОСТРОВ НА ДРАКОНА

ОТКРИТ ОТ КАСПИАН, КРАЛ НА НАРНИЯ И ПР.

В ЧЕТВЪРТАТА ГОДИНА

ОТ ЦАРУВАНЕТО МУ

ВЕРОЯТНО ТУК Е НАМЕРИЛ СМЪРТТА СИ

ЛОРД ОКТЕСИАН

Би било хубаво и донякъде вярно да кажа, че „оттогава насетне Юстас бе различно момче“. За да бъда съвсем точен — той започна да става различно момче. Понякога се връщаше към предишното състояние. Имаше и много дни, в които можеше да бъде много досаден. Но няма да отбелязвам по-голямата част от тях. Лечението бе започнало.

Гривната на лорд Октесиан имаше странна съдба. Юстас не я искаше и я предложи на Каспиан. Каспиан я предложи на Луси, но тя също не я пожела.

— Добре тогава, нека да я хване, който може — извика Каспиан и я подхвърли във въздуха.

Това беше в момента, когато всички стояха и гледаха надписа. Гривната се издигна нагоре, проблесна на слънцето и се закачи като обръч на една издатина на скалата. Никой не можеше да се изкачи дотам, за да я вземе, както и никой не можеше да слезе дотам, за да я вземе отгоре. Доколкото ми е известно, тя все още виси на онази скала и може би ще виси до края на света.