Мари Никол
Смях през сълзи (2)

Втора глава

— За първи път виждам толкова ядосана победителка — усмихна се насреща й Брайън, изненадан от внезапната й поява. Дори в обикновени дрехи в това момиче имаше нещо затрогващо. Радваше се, че тя спечели конкурса. А значи, щеше да я види отново.

— Сигурно другите победители не са били преследвани от разни особняци — отвърна Сам. Въпреки току-що преживяната тревога, изпита приятно гъделичкане от произнасянето на думата „победителка“.

— Знаете ли, че в гримьорната ми нахълта някакъв натрапник?

В този миг вратата зад нея се отвори и Сам се обърна.

— Не говори неопределено, нали ти казах името си? — пристъпи и застана до нея Джейк.

Тя направи крачка към Брайън, ала забеляза, че той се усмихва приятелски на преследвача й.

— Значи най-после дойде да видиш шоуто, Джейк — каза той.

— Вие май наистина се познавате — обърна се тя озадачено към Брайън, като гледаше ту единия, ту другия.

— За зла участ, да — отвърна през смях той. — Не ти ли се представи?

— Да, след като ме огледа похотливо — изрече с презрителен тон Сам. Брайън повдигна вежди въпросително.

— Ами — започна с дяволито пламъче в очите Джейк, — когато влязох в гримьорната, тя вече беше…

— Няма значение! — прекъсна го Сам. Не желаеше да слуша за неловката ситуация, в която бе изпаднала, и нямаше търпение да се окаже възможно по-далеч от този мъж, който явно се забавляваше за нейна сметка. — Господин Сандърс, споменахте ми нещо за награда.

— Да, става въпрос за мен — каза Джейк и седна до него.

Сам се направи, че не го е чула.

— Може би предпочитате да излезе? — попита я учтиво Брайън.

— Да! — с нескрито облекчение отвърна тя.

— Джейк — обърна се към него Брайън, — ще имаш ли нещо против?

— Да — отвърна той. — Но мога да почакам и отвън.

Думите му й прозвучаха като заплаха, ала докато го гледаше как затваря вратата, за момент бе обзета от странното желание да го спре. И за първи път в живота си не можеше да си даде някакво разумно обяснение. Тя се обърна към Брайън Сандърс. В него имаше нещо, което й действаше успокояващо. Интуитивно усещаше, че няма да я подведе. Докато този Джейк…

— Ставаше дума за парична награда — напомни тя.

— Заповядайте чека. — Нейната припряност го развесели. — Двайсет и пет долара не са кралска премия, но…

— Може и да мине за такава, ако е от краля на мишките — отбеляза Сам, но продължи да се усмихва. В случая важни бяха не парите, а онова, което символизираха.

— Истинската награда — продължи той — е възможността да излизате пред публика. — Лека руменина покри страните й. — Можете да идвате тук всяка вечер в продължение на седем дни и да изпълнявате монолога си преди „Чипс Уивър“.

„Чипс Уивър“ беше водещото заглавие в програмата на клуба. Преди да дойде тук, Брайън Сандърс бе работил във филмовия бизнес и в първокласни клубни заведения. За никого не бе тайна, че кариерата му залязваше. За момент й мина през ума дали пък нейната не изгряваше… Боже, какво й ставаше? Имаше си постоянна работа и заплата. Те й бяха жизнено необходими, за да отглежда детето си. Мечтите за бляскав успех бяха за хора, които можеха да си позволят да рискуват. Но не и за нея.

— Виждам, че се замислихте — отбеляза леко изненадан Брайън. — Всички приемат с радост. Наистина тук не е Лас Вегас…

— О, не — докосна ръката му Сам, ала не забеляза колко приятно му стана. — Просто не съм мислила за… представления.

— Ами тази вечер? — попита усмихнат той.

— Исках да докажа, че мога — призна тя. — Приятелката ми ме предизвика. А в такива случаи понякога върша и глупости — обясни тъжно и в този миг си даде сметка какво впечатление създават думите й. — Да не си помислите, че смятам идването си тук за глупост…

— Разбрах какво имате предвид — махна успокоително с ръка Брайън. — Все пак ми се иска да дойдете. Вие сте роден талант. Никак не е лесно да накараш хората да се смеят. Повярвайте ми. Тук съм се нагледал на неуспешни опити.

— От малка го умея — почти на себе си каза тя. Смехът бе станал нейно убежище. Можеш ли да се шегуваш със себе си, ставаш по-малко уязвим за останалите. Бе прозряла тази истина в доста ранна възраст. За миг се поколеба. Какво пък, нямаше да навреди на работата й! Защо да не се позабавлява няколко дни с мисълта, че е звезда? — Съгласна съм, господин Сандърс. Кога трябва да дойда?

— Утре вечер в шест и трийсет — отвърна с широка усмивка той. — Наричайте ме Брайън.

Сам се усмихна. Изпитваше особен ентусиазъм от възможността отново да излезе пред публика.

— Чудесно. До утре тогава — изрече тя с блеснали от радост очи, взе роклята си и тръгна към вратата.

— Един момент, забравихте да се подпишете — извика след нея Брайън, като държеше някакъв лист в ръка.

— Какво е това? — Изгледа подозрително формуляра.

— Договорът за работа. Нали искате да получите хонорара си? — Усмивка озаряваше приятните черти на лицето му.

— Искате да кажете — изгледа го невярващо тя, — че за това ще ми се плаща?!

— Да — едва се сдържа да не прихне Брайън. Нейната неосведоменост бе трогателна. — Ще ти се плаща.

Сам застана нащрек. Дали не й се присмиваше?

— Просто си мислех, че давате възможност на млади таланти да опитат късмета си в клуба ви. — Сви равнодушно рамене.

— Да, но вие издържахте блестящо изпита и преминахте бариерата. — Подаде й химикалка.

Сам го дари с усмивка, без да усеща двусмислието на думите му. После прегледа набързо договора и се подписа.

— До утре! — изчурулика тя и излезе. Искаше Беки да я види в това настроение, а не погълната от грижи как да свържат двата края. Мисълта за ласкавия прием на публиката за пореден път я изпълни с приятна топлина. Вървеше по тесния коридор, който водеше към клуба, и се усмихваше щастливо. Очите й бавно свикваха със сумрака след добре осветения кабинет на Брайън. Внезапно въодушевлението й изчезна — когато влезе в салона на клуба, през който трябваше да мине, за да излезе навън, съзря Джейк Бенедикт. Седеше на масата, на която го бе видяла по-рано същата вечер, и гледаше в противоположна посока. Сърцето й заби лудо. Ако я видеше, тя нямаше да успее да се измъкне. „Отзад би трябвало да има служебен изход“, мислеше изплашено.

Притесняваше я собственото й държание. От какво се страхуваше? За нея не би било проблем да го постави на място. Просто не желаеше да влиза в разправии точно сега. Искаше час по-скоро да се прибере вкъщи.

Сам откри задния изход и се подсмихна доволно. Само допреди час се беше страхувала да не й се наложи да го използва, в случай че се провали. Като се промъкваше сред кофите за боклук, тя стигна до жълтия фолксваген. Положи внимателно роклята на седалката до себе си и като закрепи окачалката на мястото за главата, разстла полите върху черната тапицерия.

— Добре ли е така? — попита я, сякаш бе живо същество, след което включи стартера. Колата изкашля няколко пъти и потегли. Беше се справила чудесно с бягството.

 

 

Сам влезе на пръсти в малкия, бедно обзаведен апартамент. И Беки, и Силвия спяха на дивана. Приятелката й бе легнала на една страна, с подпрени на масичката за кафе боси крака, прегърнала с една ръка детето, за да го предпази да не падне. Одеялото се беше свлякло на пода, а по включения телевизор вървеше някакво шоу. Сам го изключи и огледа наоколо. Не биваше да ги буди. Беше късно, Силвия бе уморена, а Беки — болна. За Бога, наистина трябваше да ги остави да спят!

— Е, звездата се завърна! — обяви на висок глас тя, безсилна да се сдържа повече.

Силвия отвори моментално очи и седна.

— Какво? Какво става? — извика тя, като се опитваше да запази спокойствие. — О, Сам! Разказвай! Как мина?

Беки, която лежеше до нея, се размърда в просъница.

— Сутрин ли е вече? — попита детето, без да отваря очи. — Не се чувствам достатъчно добре, за да отида на училище, мамо — едва се дочу съненото гласче.

— Тогава можеш да останеш вкъщи и да празнуваш с мен! — Сам се наведе и целуна дъщеря си по челцето. Момиченцето ококори големите си кафяви очи и обви ръце около врата й.

— Беше най-добрата, нали, мамо? Нали?

— Естествено! — смееше се Сам и я милваше нежно по главата. Кичури коса се бяха измъкнали от вързаната на любимите две опашки коса на Беки.

— О, Сам, това е прекрасно! — видимо развълнувана повтаряше Силвия. — Знаех, че можеш!

— Фасулска работа — сви небрежно рамене тя. — Е, не точно фасулска… Беше просто като леща. — Но когато срещна добродушния поглед на приятелката си, призна чистосърдечно: — Божичко, бях толкова притеснена! Бях обзета от невероятна сценична треска! — За момент приседна и се облегна на възглавницата. Пое дълбоко дъх и бавно го издиша, за да се успокои. — Нямаш представа как се чувства човек на сцената. — Лицето й се озари от вдъхновение. — Толкова е високо…

— Хайде, Сам, разказвай подробно — настоя Силвия.

— Значи подробно? — Преструваше се, че не забелязва нетърпението на приятелката си. — Ами, направо паднаха в краката ми!

— Така ли, мамо? — Беки стана от дивана.

— Точно така. — Сам скочи, повали я на пода и започна да я гъделичка, а тя се закикоти. — Единственото неприятно нещо беше един мъж, който нахлу в гримьорната и обеща да ме направи звезда.

— Хубав ли беше? — Силвия изглеждаше заинтригувана.

— Има ли значение? — махна с ръка Сам, ала приятелката й продължи да чака отговор. — Добре де, беше рус, красив и мускулест — предаде се тя.

— Много подробно описание, няма що — отбеляза Силвия.

— Такъв мъж просто трябва да се види. — Въпреки шеговития тон, споменът за инцидента я развълнува и Силвия го усети.

— Е, няма ли да ни разкажеш още нещо? — попита след малко тя. — Дължиш ми го. Онези надути кокошки от офиса никога нямаше да те убедят, ако не бях аз.

Сам погледна с обич тъмнокосата жена. Зад разрошената прическа, обикновеното усмихнато лице и възголемия нос тя виждаше единствено своята предана приятелка. Силвия я бе взела под крилото си от деня на постъпването й в „Айкън Иншурънс“. Тогава още не бе преглътнала обидата от развода, а бъдещето я изпълваше със страх. Със завидно търпение Силвия си бе проправила пътечка през бодливата тел, с която Сам се бе обградила. Така и не успя да разбере защо го бе сторила. По онова време държанието й беше като на гонено отвсякъде бездомно куче. Което далеч не беше без основание. Беки бе едва на годинка, когато Алан ги изостави, и Сам остана без пукната пара. Пред нея стоеше унизителната възможност да се върне при родителите си с подвита опашка и да чуе тяхното всезнаещо: „Нали ти казвахме…“ По-скоро би умряла! А трябваше да се грижи за детето си. За току-що навършилата деветнайсет години млада жена без никаква квалификация и диплома за завършено образование нищожната чиновническата заплата бе като дар от небето. Напускането на училище, както и бракът й с Алан за нея бе своеобразен акт на протест. За който си бе платила с лихвите.

Ако не беше Силвия, никога не би имала възможност да учи във вечерно училище и да получи този жизненоважен документ, какъвто бе дипломата. Силвия й помагаше и сама й предложи да стои при Беки вечер. Те двете бяха светлината в живота на Сам. Приятелката й нито за миг не бе престанала да я окуражава да върви напред. Може би ако я познаваше от по-отдавна нямаше да натрупа тази неувереност, която я спъваше на всяка крачка, и която й бе насадена от нейните родители. След като се разведоха преди двайсет години, те категорично бяха отказали да я вземат при себе си…

Макар че се бе случило толкова отдавна, продължаваше да я боли, сякаш бе станало вчера. Майка и баща й, твърде млади за толкова сериозен ангажимент, какъвто беше бракът, бяха осъзнали грешката си и бяха поели всеки по своя път, необременявани от детето си. Сам бе предавана като непотребен куфар от роднина на роднина, докато лелята на майка й, Джулия, не я бе прибрала при себе си. Макар и лишена от обич, Саманта бе доволна, че имаше дом, основните й потребности бяха задоволявани и с нея не се отнасяха като с ненужно бреме.

Бе живяла при нея, докато родителите й след неочаквана среща на някакво събиране, бяха подновили връзката си, довела до повторната им женитба. Наскоро след това се роди Елейн и тогава в изблик на неочаквано чувство за вина, я бяха взели при себе си. Ала никога не я приеха истински и за тях тя докрай си остана нежелана. Така нейната неувереност от семенце избуя в плевел.

Сам потрепери. Защо се връщаше към тези мъчителни спомени? Това бе минало. Предстоеше й нещо хубаво и вълнуващо, сивият й живот най-после бе озарен от светъл лъч надежда.

— Разбира се — каза ентусиазирано тя, — ще ви изиграя цялото шоу. При условие, че обещаете да не заспивате!

— Обещавам, мамо! — с ръка на сърцето каза Беки.

— Добре тогава. Завеса! — И тя се изправи пред скъпоценната си публика. Тъкмо когато свършваше първата част, някой почука на вратата. Двете със Силвия се спогледаха. Минаваше единайсет часът! — Малко е късничко за пощальона, нали? — пошегува се Сам, за да разсее безпокойството им.

Чукането обаче продължи.

— Кой е? — Тя се приближи до вратата с тройно заключване.

— Джейк Бенедикт.

Вбесена, Сам забрави за мерките за сигурност. Отключи светкавично и отвори широко вратата.

— Значи си ме проследил!? — Очите й мятаха мълнии.

— Няма такова нещо. — Гледаше я право в лицето и мило се усмихваше. — Поисках адреса ти от Брайън. Глаголът „проследявам“ означава да видиш, че някой излиза и да тръгнеш след него.

— Означава, всезнайко, че се мъкнеш след мен, а още по-точно, че ми налиташ!

— А как ме намираш? — попита нетактично той. Очите му блестяха на оскъдната светлина, идваща от апартамента й.

— Ужасно! — сряза го Сам.

— Да ме беше поканила да вляза — подхвърли Джейк.

— Изобщо не се надявай! — възмути се тя.

— Е, в такъв случай ще се самопоканя — и той влезе.

Сам го изгледа, сложила ръце на хълбоци. Как щеше да се отърве от този мъж? Погледна към Силвия за подкрепа, но на лицето й бе изписано недоумение от поведението й.

— Сега разбирам какво имаше предвид одеве, когато каза, че е трябвало да го видя — каза й уж тихо Силвия.

Джейк явно чу думите й, защото се усмихна многозначително.

— Здравейте — приближи се съвсем непринудено към Беки и Силвия той, сякаш нямаше нищо необичайно в посещението му. — Аз съм Джейк Бенедикт.

Беки му се усмихна плахо, а Силвия се ококори.

— Вие!? — възкликна с благоговение тя.

— Познаваш ли го? — напълно объркана попита Сам.

— Това е импресариото на Фелисия Адамс! Той я направи звезда… — изрече на един дъх Силвия. Тя поглъщаше с кориците всички списания за кино и не откъсваше нито за миг поглед от Джейк, който изглеждаше много доволен от държанието й.

— Единият от фактите е малко остарял — настани се на дивана и преплете пръсти на тила си той. — Вече не съм неин импресарио, но действително аз я направих звезда. Нея и още няколко много талантливи актриси. Както възнамерявам да постъпя и с теб. — Беше се обърнал към Сам.

— Нея?! — Силвия гледаше като омагьосана. Нейната Сам!

— Мама ще стане звезда? — обади се Беки. Макар да не знаеше какво означава тази дума, усещаше, че е нещо хубаво.

Това още повече ядоса Сам. Този Джейк направо бе омагьосал приятелката й и Беки. Всъщност той беше направо неотразим, при това не в онзи тривиален смисъл на думата, който се свързваше обикновено с шумотевицата около шоу бизнеса. Джейк Бенедикт бе неотразим по начин, който направо спираше дъха. Сам не можеше да определи дали очарованието му се дължи на самоуверената усмивка, или на блясъка на ясносините му очи. А може би защото я беше видял полугола… При този спомен страните й се обляха в руменина. Каквато и да бе причината, в живота й нямаше място за този мъж и тя нямаше никакво намерение да участва в глупави разговори за звезди, когато неговото недвусмислено желание бе да си намери отзивчива дама, с която да прекара нощта.

— Съвсем сигурно е, че ще стане звезда — каза Джейк на Беки. — Само трябва да престане да се инати и да ме изслуша.

— Ще заведа Беки да спи. — Силвия скочи и хвана детето за ръка. — А вие двамата си поговорете.

— Не желая да говоря с него! — Саманта не искаше да остават насаме.

— Чудесно — каза той. — Тогава само ще слушаш. Обичам моите момичета да са по-мълчаливи.

— Аз не съм едно от твоите момичета! — възмути се тя.

— Седни тук — посочи й мястото до себе си Джейк.

Сам продължи да стои права до него.

— Виж какво, ще…

— Седни! — заповяда с каменно изражение той. Острите нотки в гласа й не го бяха стреснали. Бе свикнал с подобни своенравни прояви и знаеше как да ги укротява. През десетте години на работа в шоу бизнеса бе успял да изгради няколко главозамайващи кариери. За беда, погълнат от непрестанните усилия да изпипа всичко перфектно, бе пропуснал да помисли за себе си. Което бе и причината да бъде изигран първо от Адриана Симпсън, а след това и от Фелисия Адамс. Беше пропуснал да вземе предпазни мерки срещу прекомерното им самолюбие. Седмица след като го бяха изиграли, двете бяха дали изявления в пресата, че са му „много признателни“ за всичко, което е направил за тях, но че било време да продължат сами по-нататък. И бяха продължили — към по-известни агенции, готови да изпълняват всяка тяхна прищявка. Джейк не ги глезеше и не ги ласкаеше. Понякога дори се държеше като фелдфебел с тях. Но може би тъкмо затова резултатите му бяха зашеметяващи. Вторият инцидент го бе накарал сериозно да се замисли. С наранено от обида достойнство, той се закле никога вече да не се доверява на клиентките си. Трябваше да бъде груб, дори безцеремонен с тях.

Брайън го беше поканил да дойде в клуба за Нощта на аматьорите, за да забрави проблемите си и да се позабавлява няколко часа. Той обаче се натъкна на истинско предизвикателство, започнало от мига, в който реши да убеди тази дама, че има всички изгледи за блестяща кариера.

Сам седна на самия край на страничната облегалка на дивана.

— Ела по-насам — рече й Джейк. — Няма да те изям.

— Приятелката ми е в другата стая — предупреди го наежено тя. — Годеникът й е полицай. — Което беше чиста лъжа.

— Все някой трябва да бъде и такъв — отвърна той. — Слушай, няма от какво да се страхуваш — започваше леко да губи търпение. Обикновено жените се отзоваваха с готовност на предложенията му — както в делови, така и в личен план. Подобно отношение бе съвършено ново за него.

— Не се страхувам — сопна му се Сам.

— В такъв случай седни до мен. Не обичам, когато жените ме гледат отвисоко.

— О! — подскочи при тези думи Сам. — Значи си самолюбив егоист, който не признава равноправието между мъжете и жените!

— В известен смисъл, да — потвърди Джейк. — А сега спри да се заяждаш и ме изслушай.

Сам се премести по-близо до него. От тежестта й диванът леко хлътна и тя почти се допря до Джейк, който моментално се възползва от обстоятелството и преметна ръка през раменете й, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Сам протегна лявата си ръка, за да махне неговата от дясното си рамо, но той я хвана в своята. Усети, че я облива гореща вълна. Чувстваше китката му опряна до гърдата си, чието връхче предателски се бе втвърдило от допира и от възбуждащия аромат на одеколона му. Това изглежда не му убегна, защото усмивката му стана по-широка, при което на бузите се появиха двете трапчинки.

— Така е по-добре — заключи Джейк.

Но не и за Сам, която преживяваше втора сценична треска! Сега обаче нямаше публика и един Бог знаеше как щеше да се измъкне от създалата се ситуация…