Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (7) (Разказ за Ру)

4.
Препятствие

Ру даде знак.

Дънкан дръпна поводите на каруцата, която караше, и спря зад първата кола. Ру се надигна и извика:

— Крондор!

След като погребаха Том в гроб, който синът му изкопа с голи ръце, и го покриха с камъни, за да го пазят от дивите зверове, по-нататък пътуваха без проблеми. Дънкан се оказа добър каруцар. Припомни си някои неща, които Том го беше учил като малък, а Ру доразви уменията му и накрая престана да се тревожи всяка минута за товара във втората кола.

Ру все още тъжеше за баща си; не можеше да избегне чувството, че е пропуснал нещо от последния им разговор за майка му. Даваше си сметка, че има още много от семейната му история, което не знае. Когато бе трезвен, баща му беше затворен, а когато се напиеше, ставаше агресивен. Сега Ру започна да разбира каква беше причината за това: всеки път, когато Том погледнеше сина си, той му напомняше за починалата му съпруга, която бе обичал безмерно и бе загубил по време на раждането на момчето.

Но очевидно имаше и нещо друго и сега Ру си задаваше десетки въпроси, на който баща му никога не бе отговарял. Реши да намине пак в Рейвънсбърг и да открие малцината в града, които Том би могъл да нарича приятели, и да ги разпита за това, което го вълнуваше. Може би трябваше да отиде и до Саладор, за да се запознае с клона на фамилията на Дънкан. Искаше непременно да си отговори на някои въпроси и осъзнаваше, че не знае кой е в действителност. Отпъди тези мъчителни мисли и реши, че не е толкова важно кой е, а какъв ще бъде — а бе решил да се превърне в богат и уважаван човек.

Дънкан завърза поводите, скочи от каруцата и се запъти към Ру. Нисичкият младеж бе започнал да харесва братовчед си, макар все още да намираше поведението му за малко тарикатско и да смяташе, че не бива да му се доверява напълно — така, както се доверяваше на Ерик или на другите мъже, с които бе служил под началството на Калис. Но го харесваше и мислеше, че ще му е полезен с богатия си опит при общуването с благородници и че може да го наставлява относно поведението и облеклото му.

Дънкан се качи на капрата до него и се вгледа в далечния град. После попита:

— В града ли ще нощуваме?

— Не — Ру погледна слънцето и въздъхна. — Ще трябва да търся къде да складираме бъчвите до утре сутринта, а и имаме още час път до градските порти. Дай да разпрегнем конете и да потеглим при изгрев-слънце, преди кръчмите да започнат да се пълнят.

Хапнаха студено месо до малкия огън, който накладоха. Вързаните наблизо животни дъвчеха последното зърно и от време на време пръхтяха.

— Какво смяташ да правиш с каруците? — попита Дънкан.

— Мисля да ги продам. — Ру не искаше да бъде зависим от други превозвачи, но и не смяташе да губи времето си, като прекарва стока между Рейвънсбърг и Крондор. — Може и да наема някой каруцар и да ви изпратя обратно за още товар, след като продадем този.

— Не беше много вълнуващо, ако не броим нещастните бандитчета.

— Един от тези нещастни бандитчета за малко не ми проби главата със стрелата си — каза Ру.

— Прав си — въздъхна Дънкан. — Но имах предвид жени и пиячка.

— Ще ги имаме утре вечер. — Ру се огледа. — Лягай, аз ще поема първата смяна.

— Няма да споря. — Дънкан се прозя.

Ру седна до огъня, а братовчед му грабна едно одеяло и се мушна под каруцата, за да се предпази от росата, която можеше да падне през нощта. Тук, близо до морето, това беше възможно, а да се събудиш мокър не бе много приятно.

Ру пресмяташе какво трябва да направи следващата сутрин и обмисляше подходящите изречения — готвеше ги внимателно, като махаше една или друга дума и се опитваше да прецени кой търговски подход би бил най-добър. Премисляше подробно утрешните пазарлъци — толкова дълго, че накрая всичко в главата му се обърка и не усети как е минало времето, докато не забеляза, че огънят постепенно гасне. Помисли да разбуди Дънкан, но вместо това реши отново да обмисли търговските си предложения за следващия ден и сложи още дърва в огъня.

Все още мислеше какво точно да направи със стоката, когато светлеещото небе привлече погледа му. Той се стресна, като разбра, че въобще не е заспивал. Но бе много развълнуван, че ще пристъпи към новия живот, а и предполагаше, че Дънкан няма да възрази срещу допълнителна почивка. Изправи се и откри, че краката му са се схванали от влажния студен въздух — нали бе седял неподвижно часове наред. Косата му също бе влажна, а наметката му — просмукана от росата.

— Дънкан! — викна той на братовчед си. — Ставай! Имаме вино за продан!

 

 

Каруците потропваха по калдъръма на крондорските улици. Ру каза на Дънкан да се движи плътно зад него, за да могат да се разминават с другите коли. Беше си набелязал първата спирка — скромен хан, наречен „Щастливия скокльо“, близо до началото на Търговския квартал. Табелата изобразяваше две деца, въртящи въже, а трето тъкмо го прескачаше.

Ру бутна вратата и се озова в спокойна обща зала. Зад тезгяха едър мъж чистеше чашите.

— Заповядайте — посрещна ги кръчмарят. — Какво ще обичате?

— Вие ли сте собственикът? — попита Ру.

— Алистер Ривърс на вашите услуги. С какво мога да ви бъда полезен. — Беше пълен мъж, но Ру долавяше силата му — повечето кръчмари трябваше да могат да се справят сами с нарушителите на реда. Поведението му бе възпитано, но сдържано, докато не разбра причината за посещението на Ру.

— Рупърт Ейвъри — каза младежът, докато подаваше ръка. — Търговец на вино от Рейвънсбърг.

Мъжът стисна ръката му до счупване и каза:

— Имате нужда от стая ли?

— Не, имам вино за продаване.

Изражението на мъжа показа явна липса на ентусиазъм.

— Имам достатъчно вино, не ми трябва още. Благодаря.

— От какъв сорт и качество? — попита Ру.

Мъжът наведе носа си към Ру и каза:

— Каква стока имаш?

— Роден съм в Рейвънсбърг, господине — започна Ру. И се впусна в кратко описание на винарското могъщество на малкия градец и на това какво обикновено се пие в по-скромните заведения в Крондор.

— Доставките за Крондор досега — завърши Ру своята търговска оферта — са или лошо вино за обикновените хора, или непосилно скъпо за благородниците, но няма нищо подходящо за търговец, разчитащ на качествена клиентела. Мога да доставям вина с превъзходно качество на умерена цена, защото не пренасям бутилки.

— Имаш ли вино за проба? — попита мъжът след известно мълчание.

— Имам — каза Ру и излезе да донесе стомната, която беше напълнил още при потеглянето им от Рейвънсбърг. Когато се върна, кръчмарят вече бе поставил две чаши на тезгяха. Ру отпуши стомната и внимателно ги напълни.

— Малко е разклатено заради тръскането по пътя, но ако се остави седмица-две да почине преди сервиране, ще имате по-добър оборот от много други в района — обясни той.

Мъжът не беше много убеден, но опита. Завъртя глътката около небцето си, после я изплю в едно канче. Ру направи същото. Алистер помълча известно време и накрая каза:

— Не е лошо. Малко е подскочило, както казваш, от пътя, но има плътност и богат букет. Повечето от клиентите ми не биха го различили от обичайната помия, но имам неколцина сериозни посетители, които могат да го преценят като нещо по-особено. Мога да взема половин дузина бъчонки. Каква е цената ти?

Ру помълча и спомена цена, тройно по-голяма от това, на което щеше да се съгласи, и само 15 процента под тази на най-хубавите благородни вина от Рейвънсбърг. Алистер примигна и рече:

— Защо по-добре не запалиш кръчмата ми, та да изгори до основи? Така по-бързо ще ме разориш. — И предложи цена, която беше дори по-ниска от това, което Ру беше платил в Рейвънсбърг. Започнаха истинския пазарлък.

 

 

Към един следобед Ру влезе в третата кръчма. Първите два пъти преговорите се бяха оказали изгодни и му бяха осигурили по-голяма печалба, отколкото бе очаквал. Беше взел с десет процента по-висока цена от Алистер Ривърс от предвидената, което го бе накарало да се пазари по-здраво в хана „Много звезди“. Там цената беше малко по-голяма от тази, на която бе продал стоката си на Алистер, а сега се надяваше да вземе също толкова и в кръчмата „Лисици и кучета“.

Щом свърши пазарлъка, извика на Дънкан:

— Дънкан! Пет бъчонки!

И изведнъж спря, защото братовчед му леко мръдна с глава към мъжа, седнал до него на капрата и опрял кама в ребрата му. Отстрани човек трудно можеше да я забележи — за минувачите двамата изглеждаха като заети в приятелски разговор.

Появи се друг човек, който го запита:

— Ти ли си собственик на тези каруци?

Ру кимна и го огледа. Беше слаб, почти мършав, но движенията му издаваха бързина и застрашителност. Ру не виждаше оръжие в ръцете му, но беше сигурен, че по него има поне няколко, които лесно можеха да бъдат извадени. Лицето му бе обрасло с тридневна брада, неравно подстриганата му черна коса, тук-там прошарена с бели косми, висеше до раменете му.

— Забелязахме, че се въртите наоколо и продавате. Май сте нови в Крондор.

Ру погледна мъжа, после другия, седнал до Дънкан, и се озърна, за да види дали са сами. Още двамина висяха наблизо до каруците — мъже, които щяха да се притекат на помощ на приятелите си незабавно, без да привличат внимание към себе си, ако не е необходимо.

— Пристигнахме тази сутрин, но сме идвали и преди — каза Ру.

— Аха! — Гласът на непознатия бе изненадващо басов за слабото му тяло. — Е, значи затова не знаете за местните разрешителни и за митата.

— Обявихме товара си при градската порта на магистрата на принца. — Очите на Ру се присвиха. — Нищо не ни казаха за разрешителни и мита.

— Е, честно казано, това не са разрешителни и мита за принца. — Мъжът понижи глас така, че да не могат да го подслушват. — Има начини за спокойно въртене на търговия в града, а има и други, ако разбираш какво искам да ти кажа. Ние представляваме интереса на онези, които могат да ви предпазят от неприятности в Крондор, ако загряваш.

Ру се облегна на каруцата. Мъчеше се да изглежда спокоен и преценяваше колко бързо би могъл да го убие, ако потрябва, и какви шансове има Дънкан без оръжие срещу мъжа, опрял кама в ребрата му. За първото не се съмняваше — можеше да ликвидира този човек преди приятелите му да направят и две крачки, но Дънкан нямаше бойната подготовка на Ру и макар че беше опитен със сабята, сигурно щеше да умре.

— Малко съм оглупял тази сутрин — каза младежът. — Да предположим, че не знам нищо. Би ли ми обяснил?

— Е — започна мъжът, — ние сме от онези хора в Крондор, които искат търговията в града да върви без затруднения и пречки, ако разбираш какво искам да кажа. Не се интересуваме много от промени в цените и големите различия между търсенето и предлагането. Осигуряваме нещата по такъв начин, че всеки дошъл в града да има разумна печалба, така че да няма излишно предимство. Разбираш ли? Искаме всичко да е цивилизовано. И накрая пазим крадци да не нападат търговците и да не съсипват стоката им. Осигуряваме спокойния сън на всеки — без да се безпокои, че някой ще му пререже гърлото, загря ли? И, разбира се, искаме известни компенсации за усилията си.

— Разбрах. Колко? — попита Ру.

— За твоя товар ще бъдат двайсет златни монети… — очите на Ру се разшириха — за всяка каруца.

Това беше приблизително половината от очакваната печалба. Той не можа да скрие гнева си.

— Луд ли си? Двайсет жълтици! — Направи крачка назад и рече: — Няма да стане!

Мъжът пристъпи към него и каза тихо:

— Искаш ли приятелят ти да остане жив и здрав?…

Внезапно Ру измъкна меча си и го допря до гърлото на мъжа преди той да успее да помръдне. Мъжът беше бърз и се опита да се отскубне, но Ру го държеше здраво и продължаваше да опира острието в гърлото му.

— Ей! — каза Ру. — Не мърдай толкова. Мога да те резна и всичко ще стане в кръв. Ако приятелят ти не махне ножа си от ребрата на братовчеда или ако някой от онези двамата отсреща направи грешно движение, ще трябва да гълташ въздух през друга дупка.

— Спрете! — викна мъжът. Погледна встрани, без да мърда главата си, и викна: — Бърт! Слез долу!

Мъжът на капрата до Дънкан се смъкна без въпроси, а мъжът до Ру изсъска:

— Правиш голяма грешка.

— Може и да е така, но не ми е първата — отвърна Ру.

— Срещни се с Мъдреца. Това е последно предложение — каза неуспелият изнудвач.

— Мъдреца — повтори Ру. — Кой е пък тоя?

— Важен човек в града — отвърна мъжът. — Това днес ще го приемем за недоразумение. Утре ще дойдем пак и очаквам по-възпитано отношение от твоя страна.

Махна на съучастниците си да тръгват и те бързо се сляха с обедната тълпа. Неколцина минувачи се бяха спрели, за да зяпат сценката: как един мършав младеж е опрял меча си в гърлото на друг, също толкова мършав, но по-възрастен. Очевидно младежът не се притесняваше от нищо.

Един търговец надникна от магазина си и започна да вика градската стража.

Мъжът погледна Ру и каза:

— Ако бъда заловен от стражите, ще се окажеш в още по-голяма беда, отколкото си сега. — Той нервно прехапа устните си. През един квартал се чу остро изсвирване. Ру свали меча си и мъжът бързо изчезна в тълпата.

— Какво беше това? — попита Дънкан.

— Опит за сплашване.

— Шегаджиите. — Дънкан поклати глава.

— Шегаджиите ли?

— Гилдията на крадците — обясни братовчед му, като разтриваше ребрата си, за да се увери, че са непокътнати.

— Така и предположих. Спомена за някакъв, дето му викали Мъдреца.

— Без съмнение, това са Шегаджиите. Не можеш да въртиш търговия в Крондор, без да плащаш някому.

— Да ме вземат мътните, ако го направя — каза Ру и се качи в каруцата.

Дори Дънкан да каза нещо, Ру не го чу, защото развързваше въжето, придържащо бъчонките, и сваляше страничния капак на каруцата. Чу викове, погледна и видя хора от Градската стража, облечени в сини униформи и въоръжени с големи дървени палки, да говорят с търговеца, който сочеше към него.

Младежът тихо изруга. Началникът се приближи и каза:

— Онзи господин твърди, че сте се дуелирали на улицата.

— Да се дуелирам? Аз? — Ру подхвърли едното въже на Дънкан. — Съжалявам, но нещо се е объркал. Тъкмо разтоварвах вино за този хан. — Посочи с брадичка към вратата на заведението и към Дънкан, който смъкваше една от наредените бъчонки.

— Добре — каза началникът, който очевидно не искаше да си търси белята в град, пълен със скандали и побоища като Крондор. — Работете си.

Махна на другия страж и двамата закрачиха по улицата.

— Някои неща никога не се променят — подхвърли Дънкан. — Дори и да загубя залога си, мисля, че тия двамата ще се върнат в кръчмата, където са били преди да чуят сигнала.

Ру се изсмя. Смъкнаха пет бъчвички на паважа и Ру убеди ханджията да прати работник да помогне на Дънкан да ги внесат, за да може той да охранява колите. След като се разплатиха и останалият товар бе привързан добре, тръгнаха към следващата кръчма.

 

 

Привечер бяха продали близо една трета от виното, купено в Рейвънсбърг. Нещо повече, бяха си върнали почти всичкото злато, което младежът бе изразходвал за покупката. Ру пресметна, че е на път да утрои парите си, ако търговията в следващите ден-два е толкова успешна, колкото досега.

— Къде ще нощуваме? — попита Дънкан. — И кога ще ядем? Ужасно изгладнях.

— Трябва да намерим някой хан — отвърна Ру — с двор, достатъчно добре ограден, за да можем да опазим виното от нашите приятели.

Дънкан кимна — прекрасно разбираше кого има предвид Ру. Дънкан много пъти беше идвал в града през последните години, но този район не му бе познат; както личеше от витрините на магазините, край които минаваха, не беше от най-процъфтяващите в Крондор.

— Да се върнем по пътя, по които дойдохме. Мисля, че тук няма да имаме успех.

Улицата беше пълна с пешеходци — хора, връщащи се от работа или отиващи в местните кръчми. Някои магазини вече бяха затворени, други палеха фенери, подсказващи, че собствениците им работят до късно, за онези клиенти, които могат да пазаруват само вечер.

Придвижваха се бавно сред навалицата. Ру реши да завие по друга улица и Дънкан го последва. Отне им повече от час да открият хан с обор, достатъчно голям, за да бъдат вкарани вътре двете каруци. Ру се договори с прислужника в обора, взе си стомната с виното за проба и двамата с Дънкан влязоха вътре.

Ханът се казваше „Седемте цветя“ — скромно заведение със смесена клиентела от търговци и работници. Ру видя една свободна маса до тезгяха и махна с ръка на Дънкан да седне там. После проследи с интерес една прислужница с доста пищни форми и каза:

— Като се освободиш за минута, донеси ни по халба бира и нещо за ядене. — И посочи масата, където Дънкан вече беше седнал.

Жената погледна натам, видя красивия братовчед на Ру и се усмихна. Ру откри, че е вперил очи в гърдите й, стегнати от тъканта на блузата, и допълни:

— А като се освободиш, ела при нас.

Постара се да изглежда очарователен, но думите му срещнаха равнодушно изражение и неопределен звук.

— Къде е стопанинът? — поинтересува се накрая Ру.

Тя кимна към един натежал мъж в другия край на бара. Ру се промъкна през неколцина посетители и започна да рекламира стоката си. Наля чаши за проба и скоро се спазариха за цена, включваща преспиването и храната. Ру остана много доволен и се върна на масата, готов да се отпусне след дългия ден.

Храната беше средна работа, но след дните, прекарани на път, изглеждаше чудесна. Бирата беше най-обикновена, но студена и пенлива. След вечерята, когато публиката оредя, Дънкан започна да сваля прислужницата — жена на средна възраст, казваше се Джийн. Друга келнерка — Бетси, се присъедини към тях и някак си успя да седне в скута на Ру. Дали историите на Дънкан бяха много смешни, или бирата беше много, но скоро всички на масата посрещаха шегите с бурен смях. Няколко пъти собственикът подканяше жените да се заемат със задълженията си, но те пак намираха начин да се върнат при масата на младежите.

Разделянето по двойки беше очевидно: Дънкан бе спечелил вниманието и на двете жени, но Джийн, по-привлекателната от двете, беше заложила по-рано на него и Бетси се задоволи да прекара времето си с Ру, който настойчиво я опипваше. Не знаеше дали го харесва, или очаква пари, но това въобще не го интересуваше. Нежната топлина на плътта под дрехите й го беше възбудила и не след дълго той предложи:

— Хайде да се качим горе.

Жената стана, хвана го за ръка и го поведе нагоре. В пиянския си унес той дори не разбра дали и Дънкан и Джийн са влезли в стаята заедно с тях, но скоро потъна в приятния унес от допира и дъха, от вкуса и топлината на женското присъствие.

По едно време мярна Дънкан и Джийн, когато легнаха на съседния сламеник, но не им обърна внимание. Във военните лагери си беше имал работа с курви само на ръка разстояние от други войници и въобще не се притесняваше.

Смъкна дрехите си и накара Бетси бързо да съблече и своите, когато отвън изведнъж долетя вик, последван от шум на счупено дърво. Отначало той почти не му обърна внимание, но последва друг трясък и преди да се замисли, Ру вече беше на крак, с меч в ръката, и крещеше:

— Дънкан!

И както си беше гол, се втурна надолу по стълбите в общата зала. Беше тъмно, но Ру успя да намери входа към вътрешния двор, без да се пребие в някой стол или маса. Клетвите на Дънкан зад него показваха, че не е сам в пиянската си беда.

Отвори вратата и хукна към обора, където бяха прибрани каруците и конете. Краката му стъпиха в нещо мокро и той подуши познатия мирис на вино.

Влезе в тъмния обор предпазливо — беше изтрезнял напълно от напрежението преди предстоящата схватка. Дънкан надникна зад него и Ру го побутна по рамото да мине от другата страна — при яслите. Нещо не беше наред. А после Ру стигна до първия кон. Животното лежеше на земята и от гърлото му се лееше кръв. Той бързо се огледа и видя, че и четирите коня са заклани, с прерязани гърла — точно там, където кръвта щеше да изтече най-бързо.

— О, по дяволите! — рече Дънкан и Ру притича до него. Конярчето също лежеше в локва кръв.

Побързаха към каруците и видяха, че всяка бъчонка е разцепена или чепът й е изваден. Виното течеше към двора на хана. Шумът от счупено дърво, който Ру бе чул, бе причинен от някой, който бе използувал голям чук, за да разбие спиците на колелата, така че сега и каруците бяха безполезни, докато не им се направеше скъпо струващ ремонт.

Ханджията бързо притича през двора и спря пред двамата голи мъже с мечове в ръце.

— Какво е станало?

— Някой е убил слугата ти в обора, убил е и конете ми и е унищожил стоката и каруците — каза Ру.

Внезапно вик разцепи нощта и Ру затича покрай ханджията преди Дънкан да може да реагира. Буквално влетя през вратата на хана, блъсна се силно в една маса и затича нагоре. Стигна до стаята, която споделяха с Дънкан, и влетя с вдигнат меч.

И замръзна на място. Дънкан се изкачи по стълбите след него, погледна над рамото му и изпъшка:

— По дяволите!

Джийн и Бетси лежаха голи на двата сламеника, празните им погледи показаха на мъжете, че са мъртви, още преди да забележат тъмните кървави струйки, стичащи се от прерязаните им гърла. Някой се бе промъкнал през прозореца, беше изненадал двете жени и безжалостно ги бе заклал. Ру осъзна, че стъпва в нещо лепкаво и топло, и разбра, че те сигурно са тръгнали към вратата, след като двамата с Дънкан бяха хукнали навън, и са умрели преди да разберат, че някой е влязъл през прозореца.

Загледа се и видя, че дрехите му са разхвърляни из стаята. Бързо ги претърси, погледна Дънкан и каза точно когато ханджията пристигна:

— Взели са и златото.

Дънкан имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Облегна се на рамката на вратата и рече за трети път:

— По дяволите!

 

 

Констабълът от Градската стража очевидно бързаше да свърши с разследването. Погледна убитите коне и мъртвото конярче, влезе в хана да огледа убитите келнерки, а после зададе няколко въпроса на Ру и Дънкан. Очевидно му беше ясно, че е работа на Шегаджиите и това щеше да бъде докладвано като поредното „неразкрито престъпление“. Осъждането на престъпник беше рядко явление в град с размерите на столицата на Западните владения и обикновено ставаше само ако хванеха някого на местопрестъплението или имаше доказателства за очевидна вина. Констабълът ги посъветва да съобщят за всичко, което би спомогнало за разкриване на престъплението, в канцеларията на Градската стража в двореца.

Ханджията беше смазан от смъртта на конярчето и жените и бе ясно, че го е страх да не го постигне същата участ. Помоли настоятелно Ру и Дънкан да напуснат хана му още призори и се барикадира в стаята си.

Когато изгряха първите слънчеви лъчи, Ру и Дънкан, излязоха от „Седемте цветя“.

— Сега какво? — попита Дънкан.

— Не знам — отвърна Ру. Пое дъх, огледа се и забеляза на отсрещния тротоар позната фигура. Облегнат на стената, кльощавият изнудвач от предния ден ги наблюдаваше мълчаливо. Ру пресече улицата и тъкмо да стисне мъжа за гушата, когато той каза:

— Спокойно, чужденецо, ако не искаш приятелите ми да те застрелят.

Дънкан дотича и задържа Ру навреме. Ру се огледа. На съседния покрив мъж бе сложил стрела на опънатата тетива и се бе прицелил в тях. Слабият мъж рече:

— Мисля, че вече разбрахте от какви беди можем да ви защитаваме, нали?

— Ако бях сигурен, че има възможност братовчед ми да не бъде уцелен от стрела по време на спора ни — ядосано каза Ру, — щях да ти срежа черния дроб още тук.

— Бих искал да опиташ — каза кльощавият. — Вчера ме изненада, но това няма да се случи повече. — Той се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Освен това в действията ни няма нищо лично, момче. Това е само бизнес. Следващия път, когато дойдеш по търговия в Крондор, остави на тези, които могат да ти помогнат… наистина да го направят.

— Защо уби момчето и двете жени? — попита Ру.

— Да убия някого? Аз? Не знам за какво говориш — каза мъжът. — Питай когото поискаш и ще ти кажат, че Сам Танерсън цяла нощ е играл покийр в кръчмата на Мама Джамила в Бедняшкия квартал. Някой ги е убил, така ли?

Той махна на хората си и преди да си тръгне, допълни:

— Когато си готов да опиташ отново с търговията, поразпитай. Не е трудно да се открие Сам Танерсън. Той винаги ще ти помогне. — И изчезна зад ъгъла.

— Защо убиха момичетата и слугата? — попита Ру след минута.

— Предполагам — обади се Дънкан, — защото бяхме много неотстъпчиви. Искали са всеки да разбере какво ще стане, ако някой търгува с нас.

— Досега съм се чувствал толкова безпомощен само веднъж в живота си — каза Ру. — И това беше, когато щяха да ме бесят.

Дънкан знаеше историята за Ру и приятеля му Ерик — как били спасени от ешафода след фалшивото бесене.

— Е, сега може и да не сме мъртви, но какво правим по-нататък?

— Ще започнем отново — каза Ру. — Какво друго?

Замисли се и добави:

— Но първо ще отидем до службата на Градската стража в двореца.

— Защо?

— За да им кажем, че знаем името на човека, който стои зад това — Сам Танерсън.

— Мислиш, че това е истинското му име ли?

— Може би не — отвърна Ру. — Но е едно от имената, които използва и ще използва и занапред.

— Не знам дали ще има някаква полза — вдигна рамене Дънкан, — но като нямаш по-добра идея, защо не?

 

 

Ерик гледаше към двора, където се упражняваха мобилизираните. Спомни си със смесено чувство на вина и удоволствие как Алфред, ефрейторът от Даркмоор, изпадна в отчаяние, когато беше смъкнат по ранг до редник в новата армия на принца. Трети път вече, на строевия плац, Ерик му бе крещял в ухото да млъкне и да изпълнява заповедите. Алфред може би щеше да се представи по-добре от средното равнище, ако успееше да укроти нрава си.

— Какво мислиш? — запита го Робер дьо Лунвил, застанал зад него.

Без да се обръща, Ерик отвърна:

— Бих знаел по-добре какво да мисля, ако по-точно разбирах какво сте намислили вие — херцогът, принцът и всички, с които се срещате всяка вечер.

— Беше там. Знаеш какво ни чака — каза дьо Лунвил.

— Мисля, че тук имаме няколко души, които биха могли да се справят достатъчно добре — добави Ерик. — Всички са опитни войници, но някои от тях ще са безполезни.

— Защо? — попита на свой ред Робер.

Ерик се обърна към него.

— Някои са абсолютни некадърници, негодни за нищо освен за лек гарнизонен наряд и три пъти ядене дневно. Мисля, че лордовете им са решили, че ще им излезе по-евтино, ако ги зачислят на храна при нас. Други са много… Не знам — като коне, обучени да правят едно, а ти ги използваш за друго. Трябва първо да им премахнеш лошите навици.

— Продължавай — кимна дьо Лунвил.

— Някои от тези мъже просто не могат да мислят. Ако са на бойното поле и получават заповеди, ще са добри, но ако трябва да действат сами… — Ерик повдигна рамене.

— Веднага след ядене, по пладне, събери всички плъхове от замъците и онези, които трудно мислят със собствените си глави — каза сержантът. — Ще ги върнем на лордовете и господарите им. Искам тези, които могат да мислят, да бъдат събрани час след като първата тълпа излезе от двореца. Тази група трябва да бъде обучена много добре, докато започнем сериозната мобилизация.

— Сериозна мобилизация?

— Няма значение. Ще ти кажа, като му дойде времето.

Ерик отдаде чест и тъкмо се канеше да тръгне, когато един страж дотича от замъка, отдаде чест и каза:

— Сержант, Дворцовият съдия нареди вие и ефрейторът да отидете незабавно в канцеларията на Градската стража.

— Как мислиш? — ухили се дьо Лунвил. — Басирам се, че е някой от нашите.

— Няма да се обзалагам — повдигна рамене Ерик.

Тръгнаха през плетеницата коридори в двореца на принца. Преди столетия постройката била издигната с цел да предпазва пристанището от набезите на квеганските разбойници и пирати. С течение на годините бе достроявана със свързани сгради, с високи външни стени, издигнати като крепост откъм пристанището и покрили целия хълм, където беше изградена първата защитна кула.

Ерик бе започнал да се ориентира в този лабиринт и да се чувства малко по-удобно, но в Крондор все още имаше много неща, които не разбираше. Рядко се срещаше с Боби, откак се бе върнал от Рейвънсбърг. На него и на Джедоу им беше наредено всеки да обучава по повече от стотина мъже и ясната заповед на сержанта бе:

— Стягайте ги и ги наблюдавайте внимателно.

Ерик не беше много сигурен какво точно означава това, но заедно с Джедоу започнаха серия от сериозни учения, основани на личната им подготовка, когато се бяха оказали под командването на дьо Лунвил. След седмица Ерик вече имаше достатъчно добра представа кой от мобилизираните става за армията, която проектираше Калис.

Калис не се бе мяркал, откак Ерик се беше върнал в столичния град, и когато веднъж той попита дали капитанът е тук, дьо Лунвил само вдигна рамене и отвърна, че се бил запилял нанякъде. Това накара Ерик да се почувства неудобно, защото не разбираше къде точно е мястото, определено му в новата схема. Редовната стража в двореца или го избягваше, или се отнасяше с него с по-голямо уважение, отколкото се полагаше на един ефрейтор. Случваше се сержанти от гвардията да се обръщат към него със „сър“. Когато попиташе нещо, получаваше бързи, дори стегнати отговори. Явно беше, че се предвиждат размествания в част от съществуващия гарнизон, според плановете на Калис за създаване на нова армия.

Когато стигнаха до канцеларията на началника на Градската стража, Ерик несъзнателно стисна дръжката на меча си още щом видя Ру да се измъква гърбом от помещението с меч в ръка.

— Няма да ви направи нищо! — чу се вик зад вратата. — Прибери меча!

Ерик позна гласа на Уилям, дворцовия съдия на Крондор.

Ру приличаше на човек, който никак не е убеден от думите на съдията, макар че Ерик още не можеше да разбере каква е причината за силната тревога на приятеля му. Следващото нещо, което видя, го накара да извика от изненада. От канцеларията на командира на Градската стража излизаше същество, покрито със зелени люспи — с големи червени очи, с глава като на алигатор и дълга, извиваща се шия. После Ерик зърна гърба на съществото и видя крила. Това беше малък дракон!

Преди Ерик да може да направи нещо, Робер каза:

— Спокойно. — Пристъпи напред и приклекна пред дракона. — Фантус! Ах ти, стари разбойнико! — И го прегърна като любимо куче.

После поясни на Ерик и Ру:

— Това е домашният любимец на лорд Уилям, така че не тревожете братовчеда на краля, като се опитвате да убиете Фантус. Разбрахме се, нали?

Внезапно от канцеларията се чу смехът на лорд Уилям, а после и гласът му:

— Казва, че искал да види как ще опитат.

Боби игриво потърка гърба на съществото, почеса го зад очните вдлъбнатини на главата и каза:

— Още си печен стар воин, нали?

Ерик разбра, че това е домашен любимец, макар и най-фантастичният, който бе виждал. Създанието го изгледа и внезапно младежът разбра, че зад тези очи се крие голяма интелигентност.

Ерик мина покрай Ру, който се беше притиснал до стената, мина и покрай съществото и влезе в канцеларията. Вътре стоеше командирът на Градската стража, а дворцовият съдия Уилям седеше зад бюрото си. Лорд Уилям беше нисък, почти колкото Боби, но изглеждаше стегнат за петдесетте си години. Радваше се на репутацията на един от най-острите военни умове в Кралството. Говореше се, че през последните години от управлението на принц Арута е прекарвал почти всеки ден със стария владетел, като поемал всички възможни знания. Талантите на Арута бяха отчасти история, отчасти — легенда, но той беше всепризнат като един от най-добрите генерали в аналите на Кралството.

— След минута ще дойде и лорд Джеймс — каза Уилям на Робер, после се обърна към Ерик и Ру. — Бихте ли донесли малко вода? Вашият приятел припадна.

Ерик погледна към пода и видя, че краката на Дънкан стърчат през вратата. Разбра какво се е случило — той сигурно бе влязъл пръв в канцеларията, беше видял малкия дракон и беше припаднал.

— Ей сега — каза Ерик и се обърна да излезе. — Тъкмо бях решил, че нещата не могат да станат по-шантави.