Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (22) (Разказ за Ру)

19.
Разкрития

Ру въздъхна.

Вървеше към дома си. Мозъкът му беше изцяло зает с това, което щеше да каже на Фредерик Джейкъби. Ако възрастният човек приличаше повече на Рандолф, може би щяха да стигнат до някакво споразумение. Ако беше обаче като буйния Тимъти, враждата щеше да продължи.

Ру влезе вкъщи. Единственият шум идваше от кухнята — Рендел и Мари готвеха. Горният етаж бе тих и той знаеше, че ще намери жена си и децата още да спят. Запита се колко ли е часът и осъзна, че въобще е загубил представа за времето. Ако се съдеше по светлината на утрото, още нямаше осем.

Бутна вратата на стаята, където беше Карли с бебето, и я намери заспала. Искаше да я събуди, но после реши да изчака, докато детето поиска да суче. Застана тихо над леглото и започна да разглежда жена си и сина си на слабата светлина, процеждаща се през завесите.

В сенчестата стая Карли изглеждаше много млада. Ру се почувства изведнъж много стар и се отпусна в люлеещия се стол. Карли го използваше да успокоява бебето, когато ревеше много. Момченцето не спеше добре като сестра си и често плачеше.

Прекара ръка по лицето си и почувства, че е уморен до смърт. Очите го глождеха и в устата си усещаше горчилка: от многото кафе и от вкуса на жлъчката, заради убийството на мъжете.

Затвори очи.

Малко по-късно бебешкият плач го събуди. Карли стана и каза:

— Какво има, миличко?

Видя съпруга си на стола и го повика:

— Ру?

— Сигурно съм заспал.

— Защо не си легнал? — попита тя.

— Имам да ти казвам нещо — отвърна той, докато тя започна да кърми бебето.

— Какво?

— Мъжете, които убиха баща ти, са мъртви.

Тя не реагира.

— Опитаха се да ме разорят — продължи той — и аз ги разкрих. Сбихме се… и те са мъртви. Току-що идвам от двореца, след дълго обсъждане на събитията с херцога.

— Значи всичко е свършило? — попита тя.

— Не съвсем — рече Ру.

— Защо не? — Карли го погледна въпросително.

— Заради баща им. — Той пое дълбоко дъх. — Баща ти имаше един стар съперник. Фредерик Джейкъби.

— Знам. Те са израсли заедно в едно адварианско селище, нагоре към Танерус. — Гласът й стана по-мек. — Мисля, че някога са били приятели. Защо? Той ли е убил татко?

— Не, синът му Тимъти е наредил да се извърши престъплението. Може би брат му Рандолф е помагал с нещо, или най-малкото е знаел и не е направил нищо, за да го предотврати.

— Значи те са мъртви?

— Да.

— Но Фредерик е още жив — отбеляза Карли. Изглеждаше натъжена, почти готова да се разплаче. — Значи трябва да убиеш и него, така ли?

— Не знам — отвърна Ру. — Ще се помъча да установя някакъв мир.

Той се изправи.

— И трябва да го направя незабавно. Херцогът настоява за това.

Ру заобиколи леглото, после спря и се обърна. Наведе се и целуна главичката на бебето, после долепи устни до бузата на Карли.

— Може би няма да се върна до вечеря. А единственото, което искам сега, е сън.

— Бъди внимателен — каза тя и протегна лявата си ръка към него.

Той я стисна лекичко и излезе от стаята.

Викна отгоре на Мари да нареди каретата да го чака отпред, отиде до стаята си, бързо се поизплакна и смени ризата си. После се спусна по стълбите. Каретата беше отпред и когато Ру влезе, видя, че вътре го чака някой.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Даш вместо поздрав.

— Уморен съм — отвърна Ру. — Какво те носи насам?

— Дядо смята, че ще е по-добре, ако се навъртам около теб. Господин Джейкъби може да има слуги или други членове на домакинството, които да посрещнат зле новината за убийството на братята. — Той посочи меча, който лежеше на коленете му.

— Знаеш ли да си служиш с това? — попита Ру.

— Повече от добре — каза Даш, без да звучи самохвално.

Пътуваха в мълчание. Накрая каретата спря пред жилището на семейство Джейкъби. Даш последва Ру до входната врата. Ру се поколеба за момент, после почука. Няколко минути по-късно млада жена отвори вратата. Беше красива — с черна коса и очи, волева брадичка и прав нос.

— Какво обичате? — попита тя.

Ру откри, че му е почти невъзможно да говори. Наистина не знаеше какво да каже. След моментно колебание рече:

— Казвам се Рупърт Ейвъри.

— Знам името ви, господин Ейвъри — очите на жената се присвиха, — но то не се произнася с добро чувство в тази къща.

— Представям си — отвърна Ру. Пое дълбоко дъх. — Предполагам, че ще стане още по-лошо, когато се разбере какво ме води насам. Бих искал да говоря с Фредерик Джейкъби.

— Страхувам се, че е невъзможно — каза младата жена. — Той не приема посетители.

Изражението на Ру, изглежда, издаде нещо, защото жената попита:

— За какво става дума?

— Извинете ме, мадам — каза Даш, — коя сте вие?

— Казвам се Хелън. Съпругата на Рандолф.

Ру затвори за миг очи и пое дълбоко дъх.

— Страхувам се, че имам лоши вести за вас и вашия свекър.

Пръстите на жената, там, където бе стиснала вратата, побеляха.

— Ранди е мъртъв, така ли?

Ру кимна.

— Мога ли да вляза?

Жената отстъпи. Личеше, че е близо до припадък. Даш бързо я хвана за лакътя, като я задържа на крака. В този момент във входното антре дотичаха две деца, очевидно да се оплачат от някаква детска неразбория. Тя ги разтърва; бяха момче и момиче на четири и на шест годинки.

— Деца — каза им тя, — идете в стаята си и играйте мирно.

— Но, мамо — каза момчето, недоволно, че са пренебрегнали оплакването му.

— Върви в стаята си — остро повтори жената.

Момчето изглеждаше наранено от тази груба команда, но момиченцето се затича нагоре по стълбите, очевидно сметнало майчината глухота към оплакванията на брат си за победа във вечната вражда между братче и сестриче.

Когато децата си отидоха, тя погледна Ру.

— Как умря Ранди?

— Бяхме обградили Рандолф и Тимъти на доковете — каза Ру. — Те се опитваха да изнесат златото, което бяха отнели от мен, и Тимъти реши да ме нападне. Рандолф го блъсна встрани и загина от стрела на арбалет, изстреляна по Тимъти. — Като се опитваше да каже нещо, което да не засегне толкова болезнено жената, добави: — Всичко стана много бързо. Той се опитваше да спаси брат си.

Очите на Хелън бяха пълни със сълзи, но сега гласът й беше гневен.

— Той винаги се е опитвал да спасява брат си! Жив ли е Тим?

— Не — отвърна Ру тихо и пое дълбоко дъх. — Аз го убих.

Докато жената се опитваше да се съвземе, Даш каза:

— Беше честен дуел, мадам. Тимъти умря с оръжие в ръка, опитвайки се да прободе господин Ейвъри.

— Защо сте дошли тук? — попита жената. — Искате да се наслаждавате на гибелта на дома Джейкъби ли?

— Не — отвърна Ру. — Тук съм, защото херцог Джеймс ме помоли да дойда.

Той въздъхна. Чувстваше се уморен, както никога в живота си.

— Нямам нищо против съпруга ви, към вас или свекър ви, мадам. Имах проблеми само с Тим. Той нареди да убият моя тъст и съдружник. Тим се опитваше и да ме разори.

Хелън се обърна с гръб към тях.

— Не се съмнявам в това, господин Ейвъри. Последвайте ме.

Заведе ги до един хол и Ру видя, че всъщност къщата е много по-голяма, отколкото изгледаше откъм улицата, защото се простираше в дълбочина. После преминаха в градина в задната част, оградена от висока каменна стена. Стар мъж седеше сам в един стол, топло облечен и завит с дебело одеяло. Когато приближиха, Ру забеляза, че очите му са побелели от перде и че част от лицето му е неподвижна.

— Да? Кой е тук? — изфъфли старецът.

— Аз съм, татко — обади се високо Хелън и се обърна към Ру. — Трудно чува. Преди две години получи удар. Оттогава е все така.

— Това е вашият шанс, господин Ейвъри — продължи жената. — Всичко, което остана от някога голямата търговска къща „Джейкъби“, е един сляп, глух и почти луд старец, една жена и две деца. Сега може да убиете и нас и да се сложи край на тази вражда.

Ру вдигна ръце и на лицето му се изписа пълна безпомощност.

— Моля ви. Аз… аз не бих искал да видя повече страдания за никого от нашите семейства.

— Да няма страдания ли? — каза тя и сълзите й потекоха. — Какво да правя сега? Кой ще движи фирмата? Кой ще се грижи за нас? Много по-любезно и човечно от ваша страна ще е, ако извадите меча си и ни избавите от нещастието.

Тя се разрида и Даш отново пристъпи напред да й предложи подкрепата си.

— Хелън? — каза старият човек; речта му беше много затруднена от мозъчния удар. — Нещо не е наред ли?

Ру коленичи пред възрастния мъж.

— Господин Джейкъби?

— Кой е това? — каза той и повдигна лявата си ръка. Ру видя, че дясната е отпусната безжизнено в скута му. Младият мъж хвана ръката му и каза.

— Казвам се Рупърт Ейвъри. — Изрече думите високо.

— Ейвъри? Познавам ли ви, сър? — попита старецът. — Познавах един Клаус Ейвъри навремето… не, той беше Клаус Кламер. Какво беше първото име на Ейвъри?

— Не — каза Рупърт, — мисля, че не съм имал честта да се срещна с вас досега. Но познавах… един стар ваш приятел, Хелмут Гриндъл.

— Хелмут! — каза старецът с усмивка. От крайчеца на устните му потече слюнка.

Хелън се овладя и като потупа Даш по рамото, дойде и обърса брадата на стареца с кърпичка.

— Двамата сме израснали в един и същ град, знаете ли това? — каза възрастният човек. — Как е той?

— Почина неотдавна — отвърна Ру.

— О — каза старецът, — това е много лошо. Не го бях виждал от доста време. Казах ли ви, че сме израснали заедно?

— Да, казахте ми — отвърна Ру.

— А случайно да познавате моите момчета? — каза възторжено старецът. — Тим и Ранди?

— Да, познавам ги, сър — рече Ру.

Старецът потупа леко ръката на Ру, като че ли да подчертае думите си, и каза със смях:

— Ако ти си от тия малки негодници, дето винаги крадат ябълки от нашата градина, не си признавай! Казах на Тим да държи настрани другите момчета от градината. Тези ябълки ни трябват за пай! Моята Ева пече пайове всяка есен!

Ру погледна Хелън и тя му прошепна:

— Обърква се. Понякога мисли, че синовете му са още деца. Ева, съпругата му, почина преди тринайсет години.

Ру поклати глава и пусна ръката на стареца. Промълви само:

— Не мога.

— Да му кажете ли? — попита Хелън.

Ру кимна.

— Ранди? — каза възрастният човек и посочи Ру. Гостът му се наведе до главата на стареца.

— Ранди — прошепна той, — ти си добро момче. Наглеждай Тим, той има буен нрав. Но не позволявай на другите момчета да крадат ябълки! — Той протегна здравата си ръка и потупа Ру по рамото.

Ру се изправи и се вгледа за момент в стария човек, който отново се бе изгубил из дебрите на спомените или сънищата, в които прекарваше деня. Ру се отдръпна от него.

— Има ли смисъл? Нека го оставим да мисли, че синовете му са още живи, заради милостта на боговете.

Помисли си за идващата флотилия и за разрушението, което щеше да връхлети Крондор след две-три години, и каза:

— Нека всички прекараме още няколко години в приятни сънища.

Хелън ги изведе от градината и каза:

— Благодаря ви за малкия жест, сър.

— Какво смятате да правите сега? — попита я Ру.

— Ще продам къщата и фирмата. — Тя отново започна да плаче. — Имам семейство в Танерус. Ще ида при тях. Ще ми е трудно, но ще се справя.

— Не — каза Ру. Помисли за момчето и момичето и за двете си деца, после добави: — Мисля, че децата не трябва да страдат… заради грешките на бащите си.

— Какво предлагате? — попита Хелън.

— Позволете ми да се погрижа за фирмата „Джейкъби и синове“. Няма да взема и петак печалба от компанията. Ще действам все едно, че е моя, но когато синът ви порасне достатъчно, ще поеме нейния контрол. — Ру се огледа, докато крачеха към изхода на къщата. — Никога не съм разменял и дума с Рандолф, но мисля, че единственият недостатък на съпруга ви беше, че обичаше твърде много брат си. Само с Тим си имах разправии. — Взе ръката на жената и рече: — Да приключим с това още сега.

— Вие сте благороден човек — каза жената.

— Не съм — отвърна Ру. — Съжалявам. Повече, отколкото бихте могли да си представите. Ще изпратя нотариуса си, за да подпише договор с вас като вдовица на покойния Рандолф Джейкъби и компания „Горчиво море“. Той ще поеме ръководството на „Джейкъби и синове“ дотогава, докато желаете да я пазите като собственост или вашият син е готов да поеме управлението. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, трябва само да ме помолите. — Той посочи Даш. — Моят помощник ще дойде при вас този следобед и ще ви заведе до храма. Имате ли и други роднини, които трябва да присъстват с вас?

— Не. Те живеят в друг град.

— Щях да ви пожелая всичко хубаво на прощаване, госпожо Джейкъби, но това ще прозвучи като глупост. Нека на тръгване ви кажа, че много бих искал да се бяхме срещнали при други обстоятелства.

Като отново едва сдържаше сълзите си, Хелън Джейкъби рече:

— Аз също, господин Ейвъри. Смятам, че при други обстоятелства бихте станали приятели с Рандолф.

Двамата мъже напуснаха къщата и се качиха в каретата. Даш не каза нищо, а Ру сложи ръка върху лицето си. След момент започна тихо да хълца.

 

 

Калис даде сигнал и колоната спря. През последните три дни бяха срещали само малки групи пантатийци. Калис прецени, че са изминали двайсетина километра на север от мястото, където бяха влезли в огромния кладенец в сърцето на планината. Още няколко пъти намираха следи от сражения и разрушение. Срещаха се и случайни трупове на сааурци, но досега не бяха виждали жив гущерочовек. Ерик вече ги беше срещал и беше доволен, че не му се налага отново да се сблъсква с тях.

Бореше се с чувството, че всичко е напразно. Галериите като че ли продължаваха безкрайно под скалите; в двореца беше виждал карти, които показваха, че тази планина е дълга около две хиляди километра. Ако пантатийското царство не беше ограничено по площ, както смяташе Калис, щяха да са мъртви много преди да могат да унищожат всички люпилни на змиехората.

Всички бяха напрегнати; другият призрак, който преследваше въображението им, беше въпросният трети, неизвестен играч. Намираха останки не само от пантатийци или от сааурци. Освен тях имаше и човешки останки — на нещастни затворници, довличани в планините за храна на младите пантатийски създания. Който и да воюваше с пантатийците, очевидно имаше същата цел, както отрядът на Калис и неговите хора: бяха открили още три люпилни и навсякъде бяха разхвърляни малки противни създания, разкъсани на парчета.

Колкото повече доказателства за това намираха, толкова повече Ерик се убеждаваше, че извършеното не прилича на нещо, което биха могли да сторят известните им враждебни сили. Някои от мъртвите тела бяха разкъсани напълно, раздърпани парче по парче. Други, по-възрастни пантатийци, бяха отхапани наполовина. Ерик не можеше да се избави от представата за някакво чудовищно създание от старинна приказка, материализирано тук от непознат магьосник, за да унищожава враговете им.

Но когато разсъждаваше на глас за това, единственият отговор на Миранда беше:

— А къде са пантатийските магьосници?

Според Ерик всички пантатийски жреци бяха на бойното поле, за да служат на Изумрудената кралица. Но Миранда не изглеждаше много убедена в това.

Един съгледвач се върна и доложи:

— Нищо няма напред, но има някакво странно ехо, сержант.

— Какво имаш предвид? — попита Ерик.

— Не ми прилича на нищо познато, но като че ли има нещо пред нас на много голямо разстояние. Вдига толкова голям шум, че бихме могли да се приближим, без да ни чуе.

Казаха на Калис и той рече:

— Очевидно скоро ще го срещнем.

Миранда обърса челото си.

— Горещината тук е толкова тежка, колкото в Зелените канали на Кеш.

Ерик не можеше да не се съгласи. Под броните си мъжете носеха възможно най-леките си дрехи и той трябваше да внимава много войниците да не захвърлят дебелите кожени наметки, които бяха навили и прибрали в тежките раници. Ерик намери достатъчно време, за да обясни на всекиго, че като излязат на повърхността, зимата ще се нахвърли върху тях и ще бъде толкова студено, колкото сега е горещо.

Калис обяви почивка и Ерик назначи дежурни, докато другите се мъчеха да откраднат малко сън. Когато прегледа всички подробности, за които се сети, дьо Лунвил му кимна да се отдалечат и попита:

— Усещаш ли някаква смрад?

— Да — кимна Ерик. — Нещо като сяра, което възпалява очите ми.

— Какво мислиш за това?

— За кое? — не разбра Ерик.

— За всичко това. — Дьо Лунвил махна с ръка.

— Не ми плащат да мисля — повдигна рамене Ерик.

— Правилно — ухили се дьо Лунвил. После усмивката му се стопи. — Сега ми кажи какво наистина мислиш?

— Не знам. — Ерик повдигна рамене. — Понякога ми изглежда, че няма да видим дневната светлина отново, но през останалото време само продължавам да крача, единият крак пред другия, после пак, за да стигна там, където ми е наредено, да пазя хората живи и невредими и да не се грижа за утрешния ден.

Дьо Лунвил кимна.

— Разбрах. Но тук именно се крие проблемът. Желанието ти да си „в крак“ е добро за войниците в окопите, но ти имаш и други отговорности.

— Знам.

— Не, мисля, че не знаеш — каза дьо Лунвил и се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва. — Миранда е в състояние набързо да измъкне себе си и още един навън. Със специални средства.

Ерик кимна. Отдавна вече бе свикнал, че Миранда е нещо като магьосница, така че тези думи не го изненадаха.

— Ако нещо се случи с мен, твоята задача е да изведеш навън капитана заедно с Миранда, разбра ли?

— Не съвсем.

— Той е много важен — обясни дьо Лунвил. — Кралството се нуждае много повече от него, отколкото от двама разбойници като мен и теб. Ако потрябва, удари го по главата и предай омекналото му тяло на Миранда, но не й позволявай да напусне без него.

Ерик се помъчи да не се засмее. Единственият в дружината по-силен от него беше самият Калис и Ерик отдавна се бе убедил, че не може да се мери с него. Ерик вярваше, че ако понечи да удари Калис по главата, това едва ли ще даде някакъв резултат.

— Ще видя какво мога да направя — каза той не много уверено.

След два часа тръгнаха отново. Ерик все още обмисляше думите на дьо Лунвил. Отхвърли тези разсъждения, защото не искаше да мисли за положението, в което до него нямаше да бъде старши сержантът и да му казва какво да прави, а и не предполагаше, че някога ще може да съветва капитана какво трябва да прави.

Движеха се по дълъг тесен тунел, който като че ли леко се спускаше надолу. Горещината все още беше много силна, но като че ли не се увеличаваше повече.

Два пъти правеха почивки и пращаха съгледвачи напред. И двата пъти те съобщаваха за далечни звуци, които не можели да определят.

След още два часа Ерик сам можа да ги чуе. Тътенът се долавяше съвсем слабо, съпроводен от пронизителни писъци, които отекваха от много далеч, поне така му се струваше.

Стигнаха до нова галерия и пак откриха следи от битка. Но за разлика от намерените по-рано през деня или предишните дни, тук останките бяха по-пресни.

— Сражението е станало вчера — отбеляза Калис и показа големите тъмни локви, където кръвта още се съсирваше. Един войник повика Калис до едно място за излюпване и Ерик го последва.

— Богове! — възкликна той, като видя касапницата. Това беше най-големият басейн за мътене, който бяха виждали досега. Яйцата бяха смазани и по водата плуваха жълтък и белтък. Смрадта беше почти зашеметяваща. После Ерик забеляза нещо друго.

— Къде са телата на младите змиехора?

Една-единствена ръка плуваше в бълбукащия басейн с розовееща вода, а наоколо лесно се забелязваха кървавите петна. Накрая Калис промълви:

— Някой си е правил банкет тука.

При мисълта за същество, което изсмуква яйцата и яде младите пантатийци, Ерик настръхна и си помисли, че не би искал да се срещне с него. Обърна се и напусна пещерната зала.

— Продължаваме напред — нареди Калис.

 

 

Церемонията беше кратка, както навремето за Хелмут. Ру стоеше, до него беше изправена Карли. Децата бяха с Мари.

Хелън и двете й деца стояха мълчаливо, докато жрецът на Лимс-Крагма мърмореше песнопения за мъртвите и палеше благовонията и кладата. Момиченцето разсеяно си играеше с куклата, момчето наблюдаваше всичко притеснено.

— Свърши ли най-после? — попита Карли, когато церемонията приключи.

Ру я потупа успокояващо по ръката.

— Да. Вдовицата е жена със забележителна сила, но в нея няма злоба. Освен това е много отдадена на децата.

— Горките малчугани. — Карли погледна двете сирачета, отиде при Хелън и каза: — Всичко това е много печално; ако мога да помогна, не се притеснявайте да ми кажете.

Хелън кимна. Лицето й беше изпито и бледо, но и да имаше още неизплакани сълзи, тя ги пазеше за по-късно през нощта, когато щеше да остане сама.

— Ще се прибереш ли вкъщи? — обърна се Карли към Ру.

— Много би ми се искало — поклати глава Ру, — но трябва да проверя как върви работата.

Обърна очи към следобедното слънце.

— Трябва да уредя един дълг преди залез. След това… не знам.

— Прибирам се с децата — каза Карли.

Ру я целуна равнодушно по бузата.

— Ще дойда веднага, щом ми е възможно.

Карли си тръгна и Ру се обърна към Хелън. Беше хубава и смела жена. Не можеше да се сравнява с хубостта на Силвия, но все пак беше жена, която го привличаше.

Тя се обърна, видя, че я гледа, и сведе очи.

— Бих искал само да повторя това, което ви казах. Каквото и да поискате, е ваше.

— Благодаря — каза тя с равен глас.

— Няма защо да ми благодарите — каза той, без да съзнава защо. После импулсивно взе ръката й в своята, задържа я за момент и добави: — Никога не го правете.

После се обърна и напусна храма.

Пътуваше към кафене „Барет“ с каретата си, неспособен да мисли за нищо. Огромната умора му пречеше да се съсредоточи. Мислеше за сражението и смъртта, после пред очите му се появи образът на Хелън Джейкъби и децата, за които трябваше да се грижи. Замисли се и за своите собствени.

Кочияшът му каза, че вече са спрели пред „Барет“, и той бавно се запъти към обичайното си място. Тримата му партньори го очакваха. Той се отпусна тежко на стола си и поръча на келнера голяма чаша кафе.

— Какво стана в крайна сметка? — попита Мастерсън.

— Взех си златото — отвърна Ру. Нарочно не бе съобщил досега на партньорите си за успешния край на проблема им. В мозъка му се бе запечатал разговорът с херцог Джеймс и той знаеше, че трябва да говори с тримата си съдружници незабавно, докато все още са обзети от страшна тревога.

— Бъди благословен! — каза високо Хюм, а Кроули въздъхна дълбоко.

— Къде е златото? — попита Мастерсън.

— Замина, за да покрие полицата.

— Добре, много добре — каза Кроули.

Ру замълча за момент, после рече:

— Искам да ми изплатите дела от компанията.

— Какво? — каза Мастерсън.

— Всичко става много бързо — каза Ру. — Много сме уязвими. Пък и аз прекарвам повечето от времето си в компанията „Горчиво море“ и нямам достатъчно време за делата на „Ейвъри и синове“.

— А защо трябва да ти откупуваме дела? — каза Кроули.

— Защото си спечелих правото да напусна — отвърна Ру. За да подчертае значението на думите си, удари с ръка по масата. — Лично аз се сражавах рано тази сутрин, за да защитавам нашите общи гърбове. Не искам да се самоизтъквам, но не видях никого от вас тази заран в тъмното с меч в ръка да се бие за живота си!

— Ами ако бяхме знаели… — почна Хюм.

— Не съм убеден, че ви дължим правото за бързо напускане на фирмата, господин Ейвъри — каза Кроули.

— Значи мислиш, че нашето партньорство трябва да бъде прекъснато, така ли? — попита Мастерсън след известно мълчание.

— Или най-малкото преобразувано — каза Ру.

— Как? — леко се усмихна Мастерсън.

— Нека купя контролния дял — каза Ру, — щом вие не искате да изкупите моя. Не ме интересува какво ще предпочетете, но ако ще залагам живота си на карта, ще го правя за собствените си интереси.

— Ти си много бърз, Ру Ейвъри — каза Мастерсън. — Мисля, че ще се справиш благополучно с нас или без нас.

— Ами! — възкликна Кроули. — Това е само номер, за да отстъпя поста си на председателствуващ в компанията „Горчиво море“.

— Продайте ми половината от вашите дялове, господа — каза Ру, — и аз ще ви направя много богати. Но не искам да изпадам отново в положението да рискувам живота си и този на семейството си, за да защитавам вашето злато.

— Прав си, Ейвъри — засмя се Мастерсън. — Ето какво ще ти кажа: ще ти продам точно толкова, колкото ти трябва, за да си осигуриш контролния пакет от дяловете, ако и другите са съгласни, но не бих искал да ти давам всичко. Наистина твоето умение, твърдата ти хватка и дяволски добрият ти късмет ни спечелиха това състояние, но и ние рискувахме доста наше злато.

— Ще направя същото — намеси се и Хюм. — Посветих доста време на компанията „Горчиво море“ и загърбих собствените си нужди.

— Добре, но аз не съм съгласен — обади се Кроули. — Изкупете моя дял или ми продайте друг.

— На каква цена? — погледна го Ру.

— За купуване или за продан?

Тримата мъже се засмяха и след момент Кроули се присъедини към тях.

— Добре — каза Кроули, — ще ви съобщя цената. — Извади перо и надраска общата сума, после побутна листа към Ру.

Ру вдигна пергамента, видя смешно високата цифра и поклати глава. Взе перото, задраска цифрата, написа друга и върна пергамента на Брандън Кроули.

— Това е грабеж! — възкликна той, като погледна новата сума.

— Тогава ще приема първата сума, която ми предложиш, за да ми изкупиш дяловете — каза Ру.

— Хвана те натясно, Брандън — засмя се Мастерсън.

— Ще се спра на средноаритметичната сума между тези две — въздъхна Кроули.

— Съгласен! — каза Ру, защото именно това бе очаквал от него. После се обърна към Хюм и Мастерсън и допълни: — Господа, вие сте свидетели.

Бързо се споразумяха по прехвърлянето на собствеността и преди някой да разбере, Мастерсън вече беше поръчал от специалните си резерви най-фин и скъп коняк. След събитията от последните два дни Ру беше емоционално и физически изстискан и единствената чашка коняк го напи така, както не се бе напивал никога.

С труд слезе долу и откри, че Дънкан го чака при вратата.

— Луис каза да ти предам, че златото е отишло там, където трябва, и че всичко е наред. — Той се усмихна.

Ру също се ухили.

— Ти си ми толкова добър приятел, колкото си ми и братовчед, Дънкан. — Съвсем неочаквано го прегърна. — Пропуснал съм да ти го кажа.

— Напи ли се? — разсмя се Дънкан.

— Да — кимна Ру. — А ти говориш със собственика на търговска и холдингова компания „Горчиво море“. — Той махна на каретата си да се приближи. — Мисля, че това ме прави един от най-богатите хора в Крондор, Дънкан.

— Добре, щом казваш — продължи да се смее братовчед му.

Каретата приближи входа. Дънкан отвори вратата и помогна на Ру да се качи.

— Накъде, сър? — попита кочияшът.

Ру се наведе през вратата и каза:

— Дънкан, моля те за една услуга. Трябваше довечера да съм на вечеря със Силвия Истърбрук, но просто съм много изтощен. Ще ми окажеш ли тази дружеска услуга да й поднесеш извиненията ми?

— Мисля, че ще го уредя — ухили се Дънкан.

— Ти си ми добър приятел, Дънкан. Казах ли ти това?

— Да — отвърна братовчед му със смях. Затвори вратата на каретата и рече: — Хайде отивай си вкъщи.

Каретата с тракане се отдалечи, а Дънкан яхна коня си и препусна към имението на Истърбрукови. След един квартал свърна към малката къща, която сега споделяше с една проститутка — бе я срещнал на пристанището, след като Луис се изнесе.

Откри, че жената най-спокойно си проспива деня, и безцеремонно дръпна завивките от нея. Тя промърмори нещо, събуди се и попита:

— Какво има?

Той погледна за момент голото й тяло, после се наведе и вдигна дрехите й от пода.

— Взимай си нещата и се махай!

— Какво? — запита все още сънената жена.

— Казах, махай се оттук! — викна й той. И за да потвърди думите си, я зашлеви през лицето. — Трябва да се изкъпя. Да те няма, докато свърша в банята.

Остави стреснатата, плачеща жена в леглото и отиде в дъното на хола, където близо до малка печка имаше вана. Сгря вода и разгледа лицето си в полираното метално огледало. Потри с ръце брадичката си и реши, че се нуждае от едно бръснене. Наточи бръснача и запя под нос неизвестна мелодия, докато в съседната стая курвата, чието име не можеше да си спомни, събираше нещата си и тихо го кълнеше.

 

 

В тунелите ехтяха писъци. Ерик, Калис и останалите от отряда се придвижваха по възможно най-предпазливия начин. Отпред се виждаше ярка светлина — очевидно сражението се водеше там. За миг звуците от битката спряха, после отново се разнесе звън на стомана и крясъци. Съскащите писъци на пантатийците се смесваха с това, което Ерик разпозна като бойни викове на сааурците. Освен това се чуваше и особено гърлено свистене, каращо косата на човек да настръхне.

Въпреки оглушителните звуци Ерик използваше сигнали с ръце, защото все пак някой можеше да ги чуе. До Ерик пристъпи Реналдо и двамата внимателно се придвижиха напред, за да видят какво става.

Пред тях се откри огромна пещера, по-голяма от всяка друга, срещана досега, нещо подобно на грамадния кръгъл кладенец, който бяха използвали, за да проникнат в недрата на планината. Таванът се издигаше толкова високо, че Ерик просто не можеше да добие представа къде точно свършва залата.

Посрещна ги сцена на отчаян ужас. Най-големият полог пантатийски яйца, който бяха виждали досега, се намираше в огромен басейн кипяща вода. Ерик бързо схвана подробностите. По скалите към басейна се спускаше обилен поток и сержантът прецени, че това е студена вода, защото иначе яйцата биха се сварили. Ледената струя, падаща отгоре, и горещата вода долу образуваха смес, достатъчно благоприятна за излюпването на яйцата.

Басейнът беше широк почти двайсетина метра и в средата му се намираше приведено същество — толкова чуждо и странно, че Ерик не можа да го определи. Той махна на другите след себе си и отново зяпна надолу. Останалата част от отряда излезе от тунела и се нареди по каменния ръб. Ерик усети болка в рамото и откри, че Калис го стиска силно.

— Капитане? — пошепна Ерик.

— Съжалявам — примигна Калис и го пусна.

Ерик също беше смаян, но още повече го изненада потресът на капитана.

Създанието в басейна беше високо пет-шест метра и имаше големи кожени крила. Кожата му беше блестящо черна, а очите — изумруденозелени. То разделяше вниманието си между поглъщането на останалите яйца в басейна — измъкваше малките пантатийски създания отвътре и ги поглъщаше цели, като същевременно се сражаваше с оцелелите защитници на люпилнята. Главата на съществото напомняше конска, но имаше и дълги извити рога като на коза. Всяка от лапите му — приличаха на човешки ръце — завършваше с пет пръста с дълги изкривени нокти на хищна птица.

— Какво е това? — попита дьо Лунвил.

— Мантреко — каза Гневливия. — Вие го наричате демон, предполагам. То е от друга реалност. — Той се обърна към Миранда и попита: — Знаеше ли какво е това?

— Не. Мислех, че сме изправени пред съвсем друго нещо.

— Как се е озовал тук? — попита Гневливия. — Печатите между този свят и Петия кръг са непипнати от столетия. Ако едно от тези същества е минало по Пътя на световете, щяхме да знаем.

— Очевидно не е минало по Пътя на световете — каза Миранда, като внимателно го наблюдаваше. После допълни: — Сега знаем къде са пантатийските магьосници.

Внезапно оглушителен писък изпълни огромната зала и съществото изкрещя от болка. То се обърна и видя група змиехора, които редяха заклинания.

— Натам! — каза Калис и посочи на Ерик отвор на тунел, разположен на около шест-седем метра по-ниско от скалния ръб, чак от другата страна на битката.

— Какво?

— Там трябва да отидем.

— Луд ли си? — попита Ерик, преди да осъзнае на кого говори.

— За нещастие не — каза Калис и се обърна към Боби. — Тръгвайте с хората по корниза към входа на онзи тунел и спуснете въже. Гледайте да не привличате внимание. Не бих искал да си имаме работа с нито една от страните в това сражение, ако можем да избегнем това.

Дьо Лунвил даде сигнал и Ерик поведе колоната, като гледаше да се движи плътно покрай каменната стена, така че когато извървя почти една обиколка по издигащия се нагоре каменен ръб, вече виждаше само главата на съществото, което се извиваше, размахваше крайници и се опитваше да се освободи от магическите удари и енергийни заряди. На два пъти вълни от страшна изпепеляваща горещина се надигаха от битката долу и веднъж бе почти ослепен от избухването на светлина и трябваше да примигва, докато възвърне нормалното си зрение.

Стигна мястото, където се виждаше входът на другия тунел, както бе наредил Калис, и приклекна, та човекът зад него да може да извади въжето от раницата му. Не виждаше нищо, за което да може да закачи въжето, така че го омота около себе си и кимна на следващия воин да се спуска надолу.

Всеки изпълняваше заповедите, без да мисли или да се колебае. Наблизо застанаха двама души с арбалети, насочени към пантатийските магьосници и към демона, но и двете страни бяха напълно заети с продължаващата битка.

След като и десетият човек се спусна по въжето, Калис се приближи и попита:

— Как се справяш?

— Ръцете ме болят малко, но съм наред — отвърна Ерик.

— Дай на мен — каза капитанът и хвана въжето с една ръка. Ерик отново бе поразен колко по-силен е капитанът, отколкото изглежда.

Още хора се спускаха по въжето и потъваха в отвора на тунела долу. Ерик не беше сигурен, но изглежда, борбата се накланяше в полза на демона. Всеки път, когато пантатийските жреци нападаха, съществото им отвръщаше, като че ли бе станало още по-силно. Магьосниците определено изглеждаха изтощени, доколкото Ерик можеше да преценява тези неща.

Миранда се спусна по въжето и Калис каза:

— Ерик, ти си следващият.

Ерик се подчини и бе последван от дьо Лунвил. После въжето падна. Калис скочи от почти шестметровата височина и стъпи леко на каменния под, все едно че бе скочил от половин метър. Откри отряда си, прикрит в тунела, с гърбове до стената, избърза напред, стигна началото на колоната и тихо заповяда:

— Следвайте ме.

Мъжете закрачиха. Ерик зае позиция на края, като погледна още веднъж сражението. Странен приглушен писък прониза въздуха и Ерик реши, че някой от магьосниците е сграбчен от демона.

Стигнаха до малка каменна зала, достатъчна да побере отряда.

— Всички да слушат — каза Калис. — Нещо е променило баланса на силите, изправени срещу нас, и трябва да открием какво представлява новото същество. — Той се огледа. — Гневливия?

— Да? — каза наемникът.

— Как каза, че се нарича това същество? И какво знаеш за него?

Гневливия се обърна към Миранда и тя му кимна.

— Кажи им.

— Това е мантреко — Гневливия махна шлема си, — на езика на жреците на Аст’хап’ут, свят, който съм посещавал. Не съм виждал никога такова същество, но съм разглеждал изображенията му по стените на храмовете.

Гневливия спря за момент, като че ли обмисляше думите си.

— Другите светове живеят по други правила — започна той. — На Аст’хап’ут те са… си имали вземане-даване с подобни същества. Ритуални жертвоприношения и заклинания, един вид правене на магия. В другите светове ги смятат за създания от различна енергийна плоскост.

— Енергийна плоскост ли? — повтори Калис.

— Много създания — обади се Миранда — съществуват във вселената на места, където властват различни закони от законите на този свят, Калис. Не си ли чувал баща ти да говори за Ужаса?

Той кимна и мнозина направиха знак за защита срещу злото.

— Веднъж дори е побеждавал майстор на Ужаса — каза Калис. — Ужаса и Господарите на драконите са послужили за основа на легендите. Ужаса се смята за най-могъщото от творенията на пустотата, крадец на души и похитител на животи. Следата от стъпките му унищожава тревата и само най-могъща магия може да го победи.

— Така — продължи Миранда. — Онова същество там, онзи демон, е нещо подобно; вселената, където живее, се подчинява на различни от нашите закони. — Тя погледна назад в тунела и допълни: — Той не е толкова чужд на принципите, които знаем, че движат нещата — както Ужаса например, — но присъствието му тук е достатъчно, за да разберем, че ни чакат трудни дни.

— Как е проникнал тук? — попита Калис.

— Не знам — отвърна Миранда. — Може би тепърва ще разберем.

— Да тръгваме — каза Калис и пак ги поведе.

— В крайна сметка разбрахме защо откриваме тук-там отделни групички млади пантатийци — каза дьо Лунвил.

— Това страшно създание е доста голямо за някои от люпилните — кимна Ерик.

— Може би невинаги е било такова — каза Гневливия.

— Какво искаш да кажеш? — попита Калис, без да спира да крачи в тъмния тунел. Отново, както по-рано, вървяха с една-единствена факла, запалена в средата на колоната, и Ерик имаше някакво странно, нереално чувство, като дочуваше в мрака различните гласове.

— Имам предвид, че това същество е могло да се промъкне през някой пространствен процеп.

— Процеп ли? — повтори Калис.

— Разлом — обади се Миранда. — В това предположение има известен смисъл. Ако някой тъничък демон е успял незабелязано да се промъкне и след това да набере сили, като напада непредпазливи същества в тунелите, докато натрупа достатъчно мощ, за да нахлуе в люпилните…

— Но това не обяснява как се е появило и защо — рече Калис.

Крачеха бързо надолу по тунела и изведнъж се оказаха в просторно скално помещение. Тук излизаха още половин дузина тунели, а в единия му край имаше огромна двукрила врата от старо дърво. Двете крила бяха отворени и хората от отряда пристъпиха вътре. Очите на Ерик трудно възприемаха това, което виждаха. Беше някакъв храм, но съвсем различен от човешките.

— Майко на всички богове! — възкликна тихо един боец, който крачеше след Ерик.

Пред тях, поне трийсетина метра напред, се простираше каменен излъскан под. Където и да погледнеха, навсякъде се търкаляха обезобразени трупове. Смрадта беше почти непоносима, дори и за мъже като тях, които вече дни наред трябваше да понасят какви ли не отвратителни миризми.

Някога това огромно скално помещение сигурно бе осветявано от хиляди факли, но сега гореше само една на десет. Залата тънеше в полумрак и по стените й играеха причудливи сенки, които я правеха да изглежда още по-зловеща.

Несъмнено, ако се видеше на дневна светлина, гледката би била още по-ужасяваща.

Задната стена беше изсечена във формата на гигантска статуя. Царствено изглеждаща жена седеше на трон. Фигурата бе висока трийсетина метра от ходилата до върха на короната. От раменете й се спускаше наметка и оставяше гърдите й голи. В двете си ръце държеше фигури в естествен ръст — очевидно едната на пантатиец, а другата — прилична на сааурец, макар и доста по-дребен на ръст от тези, които бе виждал Ерик. Цялата статуя беше зелена, изрязана от огромен къс нефрит.

Пред нея имаше грамаден трап и Ерик мина между обезобразените тела на пода, за да надникне вътре.

— Богове! — прошепна той.

Не можеше да изчисли броя на хората, които бяха загинали в трапа, защото не знаеше колко е дълбок. Но и от това, което се виждаше, очевидно ставаше дума за много хора. После разбра, че тъмното оцветяване около рова всъщност е кръвта на поколения нещастници.

Гневливия пристъпи към него и рече:

— Това плаче за отмъщение. Когато Миранда ми каза къде и защо отиваме, реших, че сте доста злопаметна компания, но сега вече разбирам защо трябва да бъдат унищожени тези създания.

— Това е само част от проблема — обади се Калис зад тях и посочи сандъците, в които се поставяха различни свещени предмети. Бяха наредени от двете страни на огромната статуя. — Там. Трябва да стигнем до онези сандъци.

Ерик се огледа. Не му се нравеше идеята да се опита да мине през планината от човешки кости. После видя край основата на рова вход.

— Може би оттук?

— Да — кимна Калис. — Ти, Гневливия и Миранда с мен.

После каза на дьо Лунвил.

— Пръсни хората и търсете. Всяко нещо, което би изглеждало важно и от значение, да се донесе тук.

— Но внимателно — обади се Миранда. — Не позволявайте непознати неща да влизат в допир едно с друго.

— Да — повтори като ехо Гневливия. — Може да се получат много неприятни последици, ако неправилни видове магия влязат в контакт.

Дьо Лунвил нареди на хората да се пръснат и всеки запали факла, за да може да огледа по-добре определен сектор от храма. Калис поведе малката група към вратичката, която Ерик бе забелязал. Зад нея наистина имаше стълба към основата на огромния идол, по която можеха да се изкачат, без да стъпват върху камарата кости.

Стигнаха широкия постамент на статуята. Калис махна с ръка на Ерик и Гневливия да останат на местата си, а той и Миранда приближиха най-близкия сандък. Изглеждаха като обикновени сандъци за книги, макар че бяха издялани от камък, а черният им цвят очевидно беше човешка кръв, проливана десетилетия или дори столетия. Калис и Миранда внимателно разглеждаха предметите, разположени вътре.

Ерик не виждаше нищо особено в тях — повечето бяха украшения, имаше и оръжия, и някои непознати неща. Но Калис и Миранда се приближаваха към тях така предпазливо, като че ли там бе стаено самото зло.

Пристъпваха много внимателно към сандъците, после едва ги докосваха.

— Те са фалшиви! — рече внезапно Калис.

— Сигурен ли си? — попита Миранда.

— Като в собствената си биография! — Той вдигна един нож и рече: — Онзи шлем, който носим с нас, възбужда в съзнанието звуци, миризми, древни картини. Тук няма нищо подобно.

Миранда взе друго оръжие и внимателно го разгледа. После подаде късия меч на Ерик с дръжката напред.

— Фон Даркмоор, срежи нещо.

Ерик се огледа и не видя нищо, достатъчно голямо, за да представлява някаква цел. Отиде от другата страна на огромния идол и удари един от черните каменни сандъци. Мечът се счупи със звук, издаващ евтин и некачествен материал.

— Не е направен качествено — каза той, като разглеждаше дръжката, която все още беше в ръката му. С опита си на дългогодишен ковач добави: — Острието дори не е от стомана.

Калис клекна и взе парчето от счупения меч.

— То не е трябвало да бъде от стомана. Трябвало е да бъде нещо… много по-смъртоносно.

Ерик хвърли дръжката настрани.

Калис заобиколи статуята.

— Това трябва да е Зелената майка на всичко — тихо каза той. — По странен начин тя ми се пада леля.

Очите на Ерик се разшириха и той погледна Гневливия и Миранда. Тя разглеждаше лицето на Калис напрегнато, като че ли се тревожеше за нещо. Гневливия отвърна на погледа на Ерик с повдигане на рамене.

— Това са… — каза Миранда — сценични предмети. — Тя махна с ръка към различните неща в сандъците.

— Изглежда, че тук е играла театрална трупа. — Тя огледа огромната зала. — Това е по-скоро театър, а не храм.

Гневливия погледна труповете на пода и костите в трапа.

— Но убийствата са съвсем истински.

— Погледни тук — каза Калис.

Ерик заобиколи и видя малък отвор в задната част на огромния идол. Пъхна вътре ръка и усети течение.

— Тук има някакъв вход.

Калис натисна с рамо статуята и Ерик му помогна. Вместо очакваната съпротива от такъв масивен идол, фигурата се отмести с един-два метра встрани. Там, където по-рано беше статуята, се откриваше вход и стълбище, водещо надолу.

Миранда клекна, огледа основата на статуята и каза:

— Фантастично инженерно постижение.

Гневливия погледна металния механизъм.

— Нищо подобно не е изковавано в Мидкемия.

Ерик също погледна сложния механизъм от чудати колела и бе принуден да се съгласи. Дощя му се да има достатъчно време, за да разгледа тези съоръжения — толкова бе поразен от ковашкото изкуство, но Калис вече слизаше по стълбите.

Ерик грабна здраво факлата в лявата си ръка и меча в дясната и викна през рамо.

— Сержант!

— Какво? — изрева в отговор дьо Лунвил.

— Тук има вход, водещ надолу. Капитанът тръгна натам.

— Разбрано! — каза дьо Лунвил. Хората му продължаваха да оглеждат телата, с надежда да открият нещо, което да хвърли светлина върху случилото се в този странен подземен град на змиехората.

Ерик стъпи на първото стъпало и последва останалите.

 

 

Дънкан потропа на портата и отвътре бързо се обади слуга; очевидно вратарят очакваше появата на Ру.

— Да? — попита слугата.

— Нося съобщение за лейди Силвия от Рупърт Ейвъри.

Като видя, че конникът е облечен в красиви и скъпи дрехи, слугата отвори портата и запита:

— А кой сте вие, сър?

— Казвам се Дънкан Ейвъри.

— Много добре, сър — каза слугата. — Заповядайте.

Дънкан препусна към входа, слезе от коня, подаде юздите на друг слуга и пристъпи към къщата. Почука силно.

След няколко минути вратата се отвори и на прага застана Силвия. Беше облечена в поразителна вечерна роба, от тези модели, които в Крондор си позволяваха да носят само най-дръзките млади жени.

Дънкан се усмихна с най-прелъстителната си усмивка.

— Очаквах Рупърт — каза тя.

— Той изпраща извиненията си. Помислих, че е много по-възпитано да ви донеса съобщението лично, вместо да използувам услугите на непознат куриер.

Тя се отстрани от входа и каза:

— Заповядайте вътре.

— Извинява се, че делови и семейни проблеми го възпрепятстват да дойде тази вечер. Направо е съсипан.

— Някак си трудно мога да си представя — усмихна се Силвия, — че той самият би се изразил по този начин.

— Помислих си — вдигна рамене Дънкан, — че ако не възразявате, бих могъл да ви предложа моята скромна компания като заместител.

Тя се засмя, хвана ръката му в своите и притисна силно гърдите си към него. После двамата се отправиха към трапезарията.

— Съмнявам се, че жените намират компанията ви за лоша, скъпи… Дънкан, не е ли така?

— Разбира се, Силвия. Ако мога да си позволя?

Като стигнаха до трапезарията, тя рече:

— Може да си позволите доста неща, смятам.

Заведе го до един стол в края на масата, докато слугата дърпаше друг, за да седне тя.

— Ние се срещнахме онази нощ на увеселението; сега си спомням.

Дънкан се усмихна.

— Нека хапнем — каза Силвия. — И да пием. Да, мисля, че съм в настроение да пийна доста вино.

Посочи кристалната чаша на Дънкан и каза на слугата:

— От най-хубавото на баща ми.

Прислужникът изчезна, за да донесе бутилка вино, а Силвия се втренчи в Дънкан с изпитателен поглед.

— Добрият братовчед Дънкан. Да, Ру ми е говорил за вас. — Тя се усмихна отново. — Нека пийнем, скъпи Дънкан. Нека пием тази вечер заедно. А по-късно бихме могли да свършим заедно и други неща.

— Както желаете — усмихна се Дънкан още по-широко. — Цял съм на вашите услуги.

Тя се пресегна и подраска ръката му с нокти.

— Удоволствие и служба; богове, какво съкровище сте вие!

Слугата дойде и наля чашите. Вечерята започна.