Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (14) (Разказ за Ру)

11.
Пътешествие

Язон посочи.

Купчината счетоводни книги и списъци пред бившия келнер от „Барет“ се беше увеличила.

— Прегледах ги всичките — каза той и стана от писалището.

Специално за него дърводелците бяха направили шкаф с чекмеджета, както и ниски дъсчени перила около работното му място, така че да може да вижда всеки влязъл в склада и в същото време да разполага с известна самостоятелност. Ру каза на младежа, че ще отговаря за нормалния ход на търговските операции и за превозването на стоките, ако той, Дънкан и Луис отсъствуват по едно и също време.

Дънкан очевидно скучаеше, когато се обсъждаха делови проблеми, с изключение на въпросите, засягащи парите, които трябваше да му бъдат изплатени, а Луис, както винаги, тънеше в собственото си самодоволство.

— Е, и? — попита Ру.

— Ами, трябва да ти кажа, че си в по-добро положение, отколкото предполагаш — каза Язон, — стига да успееш да накараш длъжниците на Хелмут да си платят. — Подаде му един пергамент, върху който бе работил няколко дни, и добави: — Направих списък на дължимите суми и на съответните лица.

— Тук има и няколко благородници! — каза Ру, като хвърли бегъл поглед на списъка.

— Опитът ми от кафене „Барет“ — Язон се усмихна — ми подсказва, че те понякога доста бавят плащанията си. — Замисли се за момент и добави: — Ако нямаш нищо против, бих те посъветвал да не се занимаваш с някои от тези дългове. Вместо да ти броят пари, някои високопоставени лица в двора могат да ти окажат услуга и да се застъпят за теб пред друг благородник. Общо взето така се прави.

— Не те разбирам — поклати глава Ру.

— Повече трудности срещнах с това — каза Язон и му подаде друг лист.

— Какво е това?

— Хора, с които господин Гриндъл е въртял търговия в далечни градове, но имената им са неизвестни.

— Неизвестни ли? — Притеснението на Ру беше очевидно.

— Това не е нещо необичайно — каза Язон. — Често пъти работещите с ценни стоки не искат да се разбира, че притежават подобни неща или че смятат да ги продават. Тук има само отделни знаци. Това е своеобразен код и само господин Гриндъл би могъл да знае кои са тези хора.

Ру погледна списъка озадачено.

— Може би Карли знае нещо за тях. Разбира доста повече от работата на баща си, отколкото предполагах.

— Какво ще правим сега? — попита Дънкан.

Напоследък Ру се дразнеше от държането на братовчед си и често се ядосваше, че той няма такъв авторитет като Луис. Ру се опитваше да представя Дънкан за по-солидна личност, но бе открил, че той няма амбицията на Луис да се труди сериозно и упорито. Родезиецът рядко се оплакваше и винаги беше много изпълнителен по отношение на поставените му задачи, докато Дънкан често бе небрежен и оставяше нещата недовършени.

Ру преглътна острата си реплика към Дънкан и каза примирено:

— Утре сутринта потегляме за Саладор. Трябва да доставим специална стока.

— Саладор ли? — зарадва се Дънкан. — Познавам една келнерка там.

— Дънкан, ти познаваш келнерки и кръчмарски щерки навсякъде — каза още по-раздразнено Ру.

— Така си е — съгласи се бившият наемник. Настроението му значително се подобри пред възможността да смени обстановката.

— Какъв е товарът за Саладор? — попита Луис.

Ру му подаде един навит пергамент. Луис го тръсна, за да се развие, и очите му се разшириха.

— Това е невероятно!

— За какво става дума? — Очевидно най-после Дънкан се бе заинтересувал.

— Ще превозваме стоки от двореца до владенията на херцога на Саладор — отвърна Ру.

— Кралският братовчед ли? — запита Язон.

— Същият. Не знам какво точно ще пренасяме, но принцът на Крондор го праща с препоръка за максимална бързина. Ще трябва доста да се поизпотим. А цената е много добра, за да се откажем. И освен това — той посочи другия списък — ще се опитаме да открием две от имената на партньорите ни в Саладор. — Той отново се вторачи в кодирания списък. — На една седмица езда от Саладор имаме за разгадаване още половин дузина имена. Смятам да разтоварим стоката и после да пообиколим на изток. Сега отивам да говоря с Карли. С Дънкан потегляме призори. — И специално предупреди братовчед си: — Бъди тук трезвен и готов за път.

Дънкан се намръщи на забележката, но и двамата знаеха, че ако имаше избор, той би дошъл в такова състояние, че махмурлукът да го мъчи до пладне.

— Луис, ти ще ръководиш работата тук, докато ние с Дънкан…

— Минута, братовчеде — обади се Дънкан. — Защо не вземеш Луис, а да ме оставиш тук да се занимавам с нещата?

Ру го изгледа остро. Молбата означаваше само едно: Дънкан си бе намерил нова келнерка или прислужница, която му бе харесала. С неприкрита ирония Ру му отвърна:

— Защото бих искал, когато се върна след месец, да открия, че все още съм в бизнеса.

Пренебрегна смръщеното чело на Дънкан и продължи да дава наставления на Луис:

— Ти отговаряш за всичко и ако имаме някакви необикновени нужди, се обръщай към Карли. Язон знае какви са ни паричните резерви, така че ако изникне някоя сделка, увери се, че работата е сигурна, и действай.

Луис се усмихна. Ру много пъти бе твърдял, че няма „сигурни работи“.

— Разбрано — само каза той.

— Язон — продължи Ру, — ти свърши добра работа със счетоводните книги. Сега можеш ли да се заемеш с новите ми сметки, докато се ориентирам и започна сам да си ги водя?

— Разбира се, че мога — отвърна Язон.

— Добре, надпиши новите счетоводни книги „Ейвъри и компания“. И не споменавай пред Карли за смяната на името, докато не се върна. — Язон и Луис се спогледаха, но не казаха нищо. Ру излезе от канцеларията.

Слънцето клонеше към залез и улиците бяха пълни с хора. Продавачи хвалеха шумно стоките си, като се надяваха на последна продажба преди да затворят и да се приберат по домовете си.

Ру бавно крачеше през тълпата. Когато стигна до вкъщи, слънцето се бе скрило зад сградите срещу дома им. Той се огледа и видя колко мрачно е това място и още веднъж се закле, че при първа възможност ще премести съпругата си в по-изискан квартал.

Отвори вратата и влезе. Карли беше в кухнята и говореше с готвачката Рендел. Прислужницата Мари видя първа Ру и каза:

— О, сър. Дамата. — След сватбата неизвестно защо тя наричаше Карли „дамата“, като че ли бе съпруга на благородник. Ру откри, че това му харесва, а също и фактът, че към него се обръщаха със „сър“.

Карли стоеше до широката маса за готвене, която заемаше по-голямата част от кухнята, и се държеше здраво за ръба. Ръката й беше побеляла от силното стискане.

— Какво е станало? — попита той.

Рендел, едра жена на неопределена възраст, каза:

— Повърна си яденето, милата.

Ру се намръщи — не бе съвсем сигурен дали приема да се обръщат към съпругата му като към домашен любимец.

— Карли?

— Просто ми призля — отвърна жена му. — Тъкмо влизах и миризмата на храната…

Тя стана още по-бледа и внезапно сложи ръка на устата си, като че ли се опитваше да задържи това, което бе останало в стомаха й. Обърна се и изтича към задната врата.

Мари, простичка млада девойка, се обади:

— Безпокоя се за дамата.

Рендел се засмя и се обърна към зеленчуците, които миеше в умивалника.

— Ще се оправи.

Ру ги гледаше, без да знае какво трябва да направи.

— Сър, трябва ли да ида да се погрижа за дамата? — обади се Мари.

— Не — отвърна Ру, — аз ще отида.

Обикновената фасада на къщата прикриваше не само елегантния интериор на дома, но и една изключително красива градинка. Карли прекарваше голяма част от времето си сред цветята, а също така се грижеше и за една леха зеленчуци. В ъгъла бе скован нужник и оттам се чуваше как Карли повръща мъчително.

— Добре ли си? — попита Ру, щом тя излезе, и веднага съжали за въпроса.

Изражението на жена му показваше, че е задал възможно най-глупавия въпрос.

— Ще се оправя.

— Да пратя ли за лечител?

— Не, никакъв лечител не може да ми помогне — Карли се усмихна на очевидната му загриженост.

— Богове! Какво искаш да кажеш? — На лицето на мъжа й се изписа паника.

Карли не можа да сдържи смеха си и го заведе до малката каменна пейка до фонтанчето.

— Няма защо да се тревожиш, Ру — каза тя, когато седнаха. — Не ти казах, защото исках да съм сигурна. Ще ставаш баща.

— Трябва да седна — каза Ру след продължително мълчание.

— Та ти си седнал — засмя се Карли.

— Не, трябва да седна. — Ру се изправи и пак седна. После на лицето му разцъфна най-широката усмивка, която жена му бе виждала. — Бебе?

Карли кимна и Ру внезапно осъзна, че никога не я е виждал толкова прекрасна. Целуна я по бузата и попита:

— Кога?

— След седем месеца и нещо — отвърна Карли.

Ру пресметна и очите му се разшириха.

— Тогава…

— Първата нощ — кимна тя.

— Гледай ти! — каза младият мъж. Седеше неподвижен и мълчалив. Минутите бягаха. После някаква мисъл премина през главата му и той рече:

— Трябва да накарам Луис да смени надписа на фирмата „Ейвъри и син“ — веднага!

— Да промениш името на фирмата ли? — Очите на Карли се присвиха.

— Любов моя, искам светът да узнае, че ще имам син — каза Ру и я хвана за ръка. — Трябва да кажа на Дънкан и Ерик, преди да потегля утре сутринта.

И стана. Въпросът й го спря.

— Тръгваш утре?

— Ще превозвам специален товар на принца до Саладор — каза Ру. — Ще ти разкажа, като се върна. Но непременно трябва да съобщя на Ерик и Дънкан, че чакам син.

И изчезна от градината, преди да е дочакал отговора. Карли постоя още малко, после бавно се изправи и тихо каза:

— Ами какво ще стане, ако е дъщеря?

Прибра се в единствената къща, която бе познавала през целия си живот, и като никога се почувства гостенка в собствения си дом.

 

 

Ру изръмжа. Дънкан се изсмя и плесна с юздите, та конете да ускорят ход.

Дънкан, Луис, Ерик и другите приятели на Ру бяха отпразнували новината, че ще става татко, и сега Ру плащаше цената. Братовчед му го бе домъкнал вкъщи и го бе положил почти безчувствен в леглото до Карли. На следващата сутрин тя го бе събудила, без да коментира случката, а после най-неочаквано Дънкан се появи навреме.

В предутринния здрач отидоха до фирмата, запрегнаха голямата каруца и поеха към двореца. На портала ги чакаше взвод войници, които бързо натовариха стоката за Саладор.

После, за изненада на Ру, се появи и Ерик начело на отряд конници, които щяха да придружават товара.

— Даже не знам какво има вътре — каза приятелят му.

Сега вече беше пладне и колата се движеше с умерена скорост по Кралския път, който започваше да изкачва южния край на планината Каластий.

— Трябва да спрем, та конете да поотпочинат — каза Ру.

Дънкан дръпна юздите и викна:

— Ерик, почивка!

Грамадният млад мъж, който яздеше малко по-напред, кимна и слезе от коня си. Останалите от охраната също слязоха от седлата. Оставиха конете да пасат край пътя.

Дънкан взе един мях, отпи голяма глътка и го подаде на Ру. Той напълни шепа и изплакна лицето си, после пи дълго.

— Как ти е главата? — попита Ерик.

— Твърде малка, за да задържи болката вътре — отвърна Ру. — И защо трябваше да правя такова нещо?

— И аз се чудех — отговори приятелят му. — Може би си се старал много, за да спечелиш щастието си.

— Да ти кажа право, аз съм един уплашен страхливец — изсумтя Ру. — Да ставам баща? — Отведе Ерик встрани от каруцата, като подхвърли през рамо на Дънкан: — Ще наглеждаш конете, нали?

Когато се отдалечиха, за да не ги чуват останалите, Ру каза:

— Какво знам за това да си баща? Това, което старият правеше за мен, бе само да ме бие. Искам да кажа какво трябва да правя, когато дойде бебето?

— Не питаш когото трябва — каза Ерик. — Никога не съм имал баща.

— Тогава какво да правя, Ерик? — На лицето на слабия млад мъж се изписа тревога.

— Просто ще преживееш всичко, както и другите хора — усмихна се Ерик. — Първо съпруга, сега и дете. — Той потърка брадичката си. — Чудя се какво ще стане, ако и аз се влюбя, оженя се и си имам деца.

— Е?

— Наистина не знам какво ще правя.

— И ти си ми един помощник!

Ерик постави ръка на рамото на Ру.

— Мисля, че все пак мога да те посъветвам едно нещо. Ако се случи нещо подобно, бих се запитал: „А какво би направил Мило на мое място?“

Ру помисли за момент, после се усмихна.

— Той е най-добрият баща, когото съм виждал, особено по начина, по който се отнасяше с Розалин и с теб, когато бяхте деца.

— Така си представям нещата — додаде Ерик. — Ако започна да се притеснявам, просто ще се помъча да си спомня какво би направил Мило и ще се опитам да направя същото.

Лицето на Ру светна, като че ли тези думи изясниха бъдещето му като баща.

— Е, сега мога да му ударя още една глътка вода.

— Спокойно, Ру — засмя се приятелят му. — Ще мине доста време, за да се възстановиш от тази нощ.

Закрачиха обратно към каруцата.

— А защо ти наредиха да охраняваш стоката? — полюбопитства Ру.

— И аз се питах — отвърна Ерик. — В двореца нещата са наред, но принцът смята, че тази пратка се нуждае от специална охрана, а и аз не съм се мяркал вкъщи вече година.

— Цяла година ли мина? — примигна Ру.

— По този начин може да направим две посещения — каза приятелят му. — Едно късо на отиване, а може би цял ден на връщане.

— Да де. Там са майка ти, Натан, Мило и Розалин. И приятелите ти.

— Ти също имаш приятели — каза Ерик.

— Чудя се как ли я кара Гуен? — подсмихна се Ру.

— Сега си женен мъж, Ру — намръщи се Ерик.

Ру бръкна в сандъка под капрата, измъкна торба с провизии, отчупи парче хляб и задъвка бавно, като отпиваше по глътка вода. После каза:

— Не съм чак толкова женен.

Ерик се намръщи. Приятелят му го хвана за ръката.

— Искам да кажа, че не се чувствам толкова обвързан, за да не мога да се държа възпитано със стари приятели просто защото са жени.

— Наистина ли имаш това предвид?

— Всичко е готово — викна Дънкан откъм поляната.

Ру се качи на капрата и каза:

— Добре, да потегляме. Херцогът на Саладор очаква този товар и ще получим допълнително възнаграждение, ако сме достатъчно бързи.

 

 

Пътуваха спокойно. На два пъти присъствието на конната стража на Ерик ускоряваше проверките и спестяваше на Ру ценни часове. Посещението в Рейвънсбърг мина набързо — изтрополиха в двора на хана на Мило след залез-слънце и потеглиха преди разсъмване, без да успеят да видят Розалин и семейството й. Ерик обеща на майка си, че ще постои повечко на връщане.

Местните стражи в Даркмоор може и да познаха Ерик или Ру, но не казаха нищо. И все пак Ру се почувства по-спокоен чак когато градът остана зад тях.

Като дете бе придружавал баща си в пътуванията му до Саладор само два пъти и сега разглеждаше Източните владения с очите на възрастен. Земите, през които минаваха, бяха обработвани от векове. Накъдето и да погледнеше, фермите и нивите изглеждаха подредени и красиви като на картина. Сравнени с това, Западните владения все още бяха примитивни и диви.

Един от войниците носеше триъгълен флаг, върху който беше извезан гербът на принца на Крондор. Сутринта войниците бяха навлекли върху броните си наметки без ръкави и по униформените знаци и гербовете Ру разбра, че това не са обикновени войници от града, а част от личната гвардия на принц Патрик. Зачуди се що за стока превозва, но знаеше, че никога няма да разбере.

Преминаха през града и Ру се удиви от огромните тълпи. Крондор беше столица на Западните владения, но отстъпваше по размер на всеки от градовете на изток. Саладор беше вторият по големина град в Кралството след Риланон и на Ру му беше нужен повече от час, за да промъкне колите през тълпите и да стигне двореца на херцога.

Дворецът на принца на Крондор се намираше на възвишение, издигащо се стръмно срещу пристанището. Домът на владетеля на Саладор беше на по-висок хълм, на около два километра от градския пристан. Полегатият склон на хълма водеше към централната част на града, а някъде долу се забелязваше и пристанището.

— Винаги забравям колко дяволски голям е Саладор — обади се Дънкан.

— Аз пък никога не съм знаел — рече младият търговец.

Стигнаха до двореца и Ерик се представи на дежурните стражи. Единият махна на колата да влиза в двора, а другият изтича да съобщи на херцога. Трети пазач насочи каруцата на Ру към една голяма двукрила порта, към която се издигаше широка стръмна стълба.

— Сигурно много важни личности се качват по тази стълба — отбеляза Дънкан.

— Нещо друго ли очакваше? — попита го Ру.

Дънкан въздъхна и се почеса по гърба — може би искаше да подчертае колко е изморен.

— Единственото, което знам, е, че довечера се нуждая от гореща вана, за да се накисна, и от гореща жена, за да ми е топло цяла нощ.

— Сигурен съм, че това ще може да се уреди — усмихна се братовчед му.

Вратите на двореца се отвориха и по стъпалата слезе добре облечен млад мъж с малка свита. Зад него десетина придворни бяха образували полукръг около една възрастна жена. Очевидно към осемдесетте, тя все още ходеше изправена и със сигурна стъпка. Държеше украсено бастунче със златна дръжка, но това беше повече за ефект, отколкото за подкрепа. Сивата й коса беше сресана по непознат за Ру начин и беше украсена със златни игли, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Младият човек застана пред Ерик и сержантът се поклони.

— Милорд.

— Бабо — каза младият мъж на възрастната жена, — това е, което искаше. — Двете големи крила на вратата се разтвориха и слуги с ливреи на херцогството забързаха към колата. Младият мъж махна с ръка и те започнаха да развързват платнището, покриващо товара. Шестте големи сандъка внимателно бяха поставени на земята.

— Отворете го — каза възрастната дама, като посочи първия. Слугите се подчиниха; жената бръкна вътре с бастуна си, разбърка подредените облекла и каза:

— Не е много, за да се гласиш цял живот, нали?

Ру и Дънкан се спогледаха. Младият мъж каза на Ерик:

— Предай на братовчеда Патрик, че сме му благодарни за това. Бабо?

Старата жена се усмихна и Ру забеляза, че навремето е била красавица.

— Да, ние сме благодарни — повтори тя и даде знак на слугите да вдигат сандъците и каза: — Арута… винаги се е отнасял много грижливо към мен. След съпруга си най-много скърбя за него.

За момент като че ли загуби мисълта си, после добави:

— Дънкан?

Дънкан пристъпи напред и смутено каза:

— Бабо?

— Мадам? — попита и братовчедът на Ру.

Старата жена го погледна и се усмихна.

— Говоря на внука си, сър. — Тя се вгледа в Дънкан Ейвъри. — Ти също се казваш Дънкан, така ли?

Бившият наемник свали шапка и се поклони възможно най-изискано.

— Дънкан Ейвъри на вашите услуги, мадам.

Жената се обърна към внука си.

— Кажи на баща си, че след малко ще дойда при него в двореца, Дънкан.

Младият човек кимна, хвърли бегъл поглед към другия Дънкан и се заизкачва по стълбите. Възрастната жена застана пред Дънкан Ейвъри и се вгледа в лицето му.

— Познавам те — каза тя тихо.

Братовчедът на Ру се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— Мадам, трудно ми е да повярвам, че е възможно. Сигурен съм, че ако се бяхме срещали, никога нямаше да ви забравя.

Жената се засмя и Ру с изненада откри, че смехът й звучи младежки, независимо че бе стара. Тя потупа Дънкан по гърдите с пръст.

— Права съм. Познавам те. Бях женена за теб. — И се обърна към свитата си, която я чакаше на почтително разстояние. — Или за някого, който много прилича на теб. Преди много години. — И без да го погледне повече, добави: — Ако те видя да говориш с някоя от внучките ми, ще наредя да те прогонят от града с камшик.

Дънкан погледна разтревожено Ру. После старата жена погледна отново към него, докато изкачваше първите стъпала, и Ру забеляза дяволитостта в усмивката й.

— Или ще наредя да те докарат в покоите ми — каза тя. — Приятно пътуване, господа. — После се обърна към Ерик. — Сержант, кажи на моя внук, че му благодаря, задето е запазил вещите на брат ми.

— Слушам, милейди. — Ерик отдаде чест.

— Коя беше тази? — попита Ру приятеля си.

— Лейди Каралайн, херцогинята на Саладор. Леля на краля.

— Била е нещо страшно на младини — засмя се Дънкан.

— Мисля, че все още е. — Ру сръга братовчед си в ребрата.

Върнаха се при каруцата и Дънкан кисело каза:

— Е, това ли беше ценният товар? Стари дрехи и други дреболии?

— Така изглежда. — Ру се метна на капрата. — Но очевидно е готова да вдигне голям скандал, ако случайно изчезнат.

— Сега накъде, Ерик? — викна Ру, докато братовчед му се качваше до него.

— Към хана „Бързия кочияш“ — каза Ерик. — На идване минахме покрай него. Там може да минем на кралска сметка.

Ру знаеше, че приятелят му има предвид, че и те, заедно с отряда конници от Крондор, могат да изкарат нощта за сметка на специалните фондове на принца, и се усмихна. Всяка пара, която можеше да спести сега, щеше да вкара в бизнеса си, за да компенсира загубеното от Хелмут Гриндъл богатство. Намръщи се. Веселото настроение го бе напуснало.

 

 

Ханът беше скромен, но чист и Ру с удоволствие взе гореща вана след дългото пътуване. Дънкан бързо откри склонна към приключения прислужница, а Ру остана с Ерик и отряда войници. Младият мъж кимна на приятеля си да седне до него и когато се увериха, че никой от войниците не ги слуша, Ру тихо попита:

— Знаеш ли какво става?

— Какво имаш предвид?

— Това „спешно“ пренасяне на стари дрехи.

— Мисля, че това са вещи на стария принц — отговори сержантът. — И че принц Патрик мисли, че леля му би искала да ги притежава.

— Това го разбирам — каза Ру. — Разбирам и защо държаха да вкарат тези неща направо в двореца.

Намекваше за договора, чието съдържание знаеха и двамата.

— Но този товар можеше да бъде поверен на всекиго и после, защо беше това бързане?

— Може да е болна — каза Ерик.

— Едва ли — поклати глава Ру. — Изглеждаше така, сякаш е готова да смъкне панталоните на Дънкан.

— Пада си малко цапната в устата, нали? — засмя се сержантът.

— А може би дьо Лунвил просто ми прави услуга — каза Ру.

— Не и той — поклати глава Ерик. — Нито един от войниците не знаеше накъде тръгваме, дори нашата част в двореца. Твоето име бе посочено от службата на Канцлера.

— Което означава херцог Джеймс.

— Най-вероятно — отвърна Ерик и се прозя. — Уморих се. Защо да не поразсъждаваме за това утре? Освен това, какво ти пука дали работата е безсмислена, ако плащат добре?

Той стана и даде знак на хората си да си лягат. Ру остана сам. След малко дойде една прислужница и попита дали има нужда от още нещо. Усмихваше му се любезно. Той я изгледа оценяващо, но кимна отрицателно. После каза замислено на празния стол, на който допреди малко бе седял Ерик:

— Пука ми.

 

 

В Рейвънсбърг ги посрещнаха празнично.

Ерик и войниците му бяха напуснали Саладор сутринта след доставката, докато Ру и Дънкан се опитваха да открият следите на кодираните имена от тефтера с тайнствените сметки, който бе намерил Язон. Някои от тях бяха познати на Карли и като разпитваше внимателно по време на разговорите с вероятните хора, Ру бързо откриваше онези, които бяха отбелязани, че живеят в района на Саладор. При проверката на всяка сметка разкриваше различни причини, поради които Хелмут Гриндъл бе държал на подобна тайнственост и загадъчност. Всички, с изключение на един, се съгласиха да продължат да въртят бизнес с Ру и новата му фирма, а този, който се отказа, плати цялата дължима сума. Ру беше доволен от извънредния приход.

Ру не изпитваше нужда да се размотава в Рейвънсбърг и реши да изкара само една нощ тук преди да поеме към Крондор.

В „Червената патица“ се бяха събрали най-малко шейсет души и Ерик се радваше на вниманието им. Ру го наблюдаваше с известна завист. Винаги се бе славил в Рейвънсбърг като побойник и мошеник и макар да познаваше почти всички, имаше малко приятели. От друга страна, Ерик беше приятел на всички, включително и на Ру.

Младият търговец се усмихваше, макар че настроението му бе потиснато. Майката на Ерик, Фрида, която открай време беше буреносен облак за Ру, влезе откъм кухнята със зачервено като от слънце лице. Усмихваше се непрекъснато, като гледаше сина и съпруга си, които си говореха нещо. Ру трябваше да признае, че бракът се бе отразил добре на Фрида. Питаше се дали и той ще намери такова удоволствие при съпругата и семейството си. Като помисли за Карли, изпита известна тревога, макар че жените раждаха бебета от как свят светува, а и с какво ли би могъл да й помогне, ако беше при нея?

— Скучаеш, нали? — попита го женски глас.

Ру вдигна поглед и видя познато лице.

— Здравей, Гуен — усмихна се той.

Момичето седна до него и го потупа по ръката.

— Мислех, че мога да се видя с теб и братовчед ти — каза тя и кимна към другия край на помещението, където Дънкан бе потънал в разговор с някакво непознато момиче. — Изглежда обаче Илейн ме е изпреварила.

— Илейн? Сестричката на Бертрам ли? — Ру погледна отново девойката. Последния път, когато я бе видял, все още беше като клечка. Сега, след три години, определено бе станала млада жена.

— Ти как си? — Гуен разсеяно въртеше с пръсти кичур от косата си.

— Добре съм — отвърна Ру. — Сега съм собственик на фирма за товарни превози.

— Собственик? — усмихна се Гуен. — И как се уреди?

Ру й разказа за смъртта на партньора си и докато я занимаваше с подробностите, леко преувеличи собствената си роля. Междувременно Фрида мина и напълни чашата на Ру с вино, като при това даже му се усмихна.

— Променила се е — отбеляза младият мъж.

— Намерила си е добър мъж — каза Гуен.

— Кажи нещо за теб — каза Ру и отпи жадно от чашата.

Гуен въздъхна театрално. Като повечето от момичетата в градчето, тя прекарваше вечерите си край фонтана на централния площад и флиртуваше с местните младежи, но за разлика от повечето си връстнички, все още не се бе омъжила.

— Добрите кандидати вече са заети.

Направи нацупена муцунка, прекара нокът по ръката му и добави:

— Нещата не са същите, откакто ти и Ерик напуснахте Рейвънсбърг.

— Стана скучно, нали? — ухили се Ру.

— Би могло и така да се каже. — Тя погледна към Дънкан, който в момента шепнеше нещо на ухото на Илейн. Очите на девойката се разшириха, тя почервеня и избухна в смях, покривайки устата си с ръка. — Е, и това малко цветенце ще бъде откъснато нощес. — Ру долови печалната нотка в гласа й. Очевидно Гуен бе дочула, че Дънкан ще идва в града, и беше дошла да се види с него.

Като момче, Ру бе спал няколко пъти с нея. Гуен беше едно от най-лесните момичета в градеца и сигурно точно това бе причината никой досега да не поиска ръката й. Ру помисли, че може би това се дължи и на простия факт, че в Рейвънсбърг се раждаха повече момичета, отколкото момчета, и не малко от девойките оставаха без съпрузи. Помисли си и че все още харесва Гуен.

— Напусни къщата на баща си и си намери работа в хана — посъветва я Ру.

— И защо? — попита Гуен.

— Защото — ухили се Ру — може да срещнеш някой богат търговец, който минава оттук, и да го омаеш.

— Богат като теб ли? — засмя се звънко Гуен и отпи глътка от чашата си.

— Аз не съм богат — изчерви се Ру. — Просто се трудя здравата.

— Е, един ден може да забогатееш…

— Чуй сега да ти кажа какво смятам да правя — рече той и почувства, че настроението му се подобрява.

Гуен махна на Фрида да донесе още вино и се приготви да слуша амбициозните проекти на стария си приятел.

 

 

Ру примигна — някой силно блъскаше по вратата. После рипна стреснат, защото някой влезе.

— Какво има? — прегракнало попита той.

И чу гласа на Ерик.

— Обличай се. Тръгваме след час.

Ру се чувстваше разбит, както при тръгването от Крондор.

— Трябва да спра да пия — изръмжа той.

— Какво има? — повтори сънен глас до него.

Внезапно Ру се отърси от съня си и изтрезня. Погледна надясно и видя Гуен, увита в чаршафите.

— Богове! — прошепна той.

— Какво има? — отново попита Гуен.

— Какво правиш тука? — на свой ред каза Ру, скочи и започна да навлича дрехите си.

Гуен се отви и се изпъна, за да подчертае стегнатото си тяло.

— Ами ела и ще ти покажа… пак.

— Не е възможно! Богове! — Ру трескаво навличаше панталоните си. — Аз нали не съм… нали?

— Определено го направи, даже повече от веднъж. Какво ти става, Ру? Не е първият път, когато сме заедно.

— Ами… — почна той. Не беше сигурен дали ще може да обясни всичко. Седна и нахлузи ботушите си колкото можеше по-бързо. — Ами, въпросът е там, че…

— Какво? — попита Гуен все още несигурна, че ще хареса това, което ще чуе.

Ру грабна палтото си от пода и продължи:

— Ами… тъкмо се канех да ти кажа… мисля, че ти споменах снощи… но… аз съм женен.

— Какво! — догони го женски крясък, докато отваряше вратата. — Ти мръсно копеле! — кресна момичето и го замери с една порцеланова купа. Ру побягна надолу по стълбите.

Видя Дънкан на двора и го попита:

— Готова ли е каруцата?

— Като не се появи за закуска тая сутрин, казах на ковача да я постегне — каза Дънкан. — Нещо не е в ред ли?

В отговор на въпроса му от хана се чу нов яростен вик.

Фрида, Натан и Мило, които се прощаваха с Ерик, погледнаха към прозорците, но Ру не се обърна натам, а скочи на капрата, дръпна юздите и викна:

— Потегляме.

Ерик кимна и даде знак на отряда си да се построи. Дънкан се метна в последния момент на капрата, ухили се и попита:

— Какво стана?

— Нали няма да кажеш нищо? — въздъхна Ру. — Нито думичка, нали разбираш?

Дънкан само кимна и се разсмя още по-весело.