Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (16) (Разказ за Ру)

13.
Хазарт

Ру прочисти гърлото си.

Келнерът на вратата се обърна и Ру примигна — това беше Курт. Старият му враг присви очи и попита:

— Какво искаш?

— Да говоря с Джеръм Мастерсън — каза Ру безгрижно, без да обръща внимание на нелюбезното държане на Курт.

Онзи повдигна вежда, но не каза нищо. Обърна се и прошепна нещо на друг келнер, нов и непознат за Ру младеж, който кимна и се затича навътре.

— Почакай тук — каза Курт и също тръгна нанякъде.

— Долнопробно леке, нали? — попита Даш.

— И още как. Нямаш представа — каза Ру.

Вторият келнер и Курт се върнаха след няколко минути.

— Господин Мастерсън съжалява — каза Курт, — но програмата му е много натоварена и няма възможност да разговаря с вас. Може би друг път.

— Чакай да позная, Курт. — Ру започна да се ядосва. — Ти не си му казал кой иска да говори с него, нали?

Мина през въртящата се преграда и Курт отстъпи крачка назад.

— Не ме принуждавай да викам Градската стража, Ейвъри!

Ру махна на по-младия келнер да се приближи и онзи пристъпи с известно колебание.

— Какво каза на господин Мастерсън?

Момчето погледна Курт, после погледна Ру.

— Казах му това, което ми нареди да предам Курт: че един бивш келнер иска да си поговори с него.

— Така си и помислих — каза Ру. — Върни се и обясни на господин Мастерсън, че Рупърт Ейвъри от фирмата „Ейвъри и синове“ и внукът на херцога на Крондор биха искали да отнемат минутка от времето му.

При споменаването на херцога Даш направи театрален поклон с гадна усмивка. Лицето на Курт пребледня като платно. Той погледна напълно объркания млад келнер и му каза:

— Тичай веднага!

След няколко минути с келнера дойдоха и двама мъже и приятно изненадан, Ру видя, че единият е Себастиан Лендер.

— Здравей, Ейвъри — каза Лендер и му подаде ръка.

— Господа, позволете да ви представя Дашел, внук на херцога на Крондор и най-новият служител във фирмата ми — каза Ру.

— А аз имам удоволствието да ви представя Джеръм Мастерсън — каза Лендер и посочи набития нисичък мъж до себе си.

Мастерсън имаше малка, късо подстригана черна брадичка, прошарена с бели косми, а главата му беше остригана почти нула номер. Облеклото му беше фино, но с обикновен вид и кройка. Носеше съвсем малко украшения.

— Моля, елате с мен — каза Мастерсън и ги поведе към главната зала на кафенето.

Докато минаваха покрай зяпналия от учудване Курт, Ру подхвърли:

— Скоро ще се появи и братовчед ми Дънкан. Моля, настанете го веднага.

Поръчката за кафе беше приета незабавно след като заеха местата си около масата и Мастерсън каза:

— Дядо ви и аз сме стари приятели, Даш. Приятели от детинство.

— И аз така съм чувал — усмихна се Даш.

Ру направи същото. Като имаше предвид дочутото през нощта, когато бяха обградили леговището на шефа на Шегаджиите, предполагаше, че херцогът не е единственият бивш крадец, поел пътя на законното съществуване. Разбира се, това означаваше, че въпреки почтения си и добронамерен вид този човек би могъл все още да е крадец в душата си.

— Много му приличате — каза Мастерсън, — просто невероятно. Дали и в друго си приличате така? — попита той и намигна.

— Е, прескачал съм през някоя и друга стена, но още не умея да режа чужди кесии. Майка ми се сърди на подобен род дейности.

Всички се засмяха. В това време поднесоха кафето. На всекиго беше сервиран предпочитания сорт. След малко Лендер поде отново разговора:

— И така, господин Ейвъри, прекъснах делови разговор с един от моите клиенти, когато пристигна съобщението за вас. За какво става дума?

Ру погледна Мастерсън, който кимна:

— Лендер е мой сътрудник по правните въпроси, така че щеше да бъде тук дори и да не се познавахте. Предполагам, че не става дума за обикновена светска среща, прав ли съм?

— Разбира се, сър — каза Ру и като прочисти гърлото си, допълни: — Бих искал да образувам сдружение.

Лендер погледна Мастерсън, после каза:

— Имате предвид да се присъедините към някой синдикат ли?

— Не, мисля да образувам нов, по повод на определена инвестиция.

— Аз съм партньор в няколко такива сдружения — каза Мастерсън. — Може би е по-лесно да ви предложа за член на едно от тях, вместо да започвате от нулата.

— Работя тук отскоро — каза Ру, — но разбрах, че ако се включа в някое сдружение и моето предложение бъде отхвърлено при гласуването от другите съдружници, просто губя шансовете си.

— Да, така е — съгласи се Мастерсън.

— Но ако създам синдикат, имащ определена цел, към него ще се присъединят само желаещите да участвуват в начинанието и така работата ще може да върви по-лесно.

— Това също е истина — обади се Лендер.

— Добре, преди да продължим в тази насока — каза Мастерсън, — нека чуя нещо за вашето бъдещо бизнес начинание, така че от самото начало да мога да разсъдя дали е разумно да се започне.

Ру се поколеба, но Даш се обади:

— Рано или късно ще трябва да кажете на някого, господин Ейвъри.

Ру въздъхна. Най-много се страхуваше, че като съобщи някому информацията, той ще я използва за свои цели. Знаеше, че това е напълно невъзможно за човек, препоръчан от херцога и клиент на Лендер, но все още се колебаеше.

— Продължавайте — каза Лендер.

— Смятам да застраховам товарни кораби.

— Вече има дузини такива синдикати — каза Мастерсън. — Защо искате да направите още един?

— Искам да е специализиран в застраховането на доставките на зърно за Свободните градове.

Мастерсън и Лендер се спогледаха.

— Обикновено това е бизнес — започна Мастерсън — с ниска степен на риск и с не особено голяма печалба, млади човече. Освен ако квеганците не са настроени да нападат. Но ако са спокойни или се забавят, някой може да се усъмни, че имате други причини, за да се насочите към подобно относително глупаво начинание.

— Имам основания да вярвам — отвърна Ру и се изчерви, — че търсенето на подобен транспорт скоро ще нарасне чувствително и преносът на товари с кораби до Свободните градове ще се увеличи, така че искам да развия значително застраховането на тази дейност.

Мастерсън погледна Лендер и каза:

— Младежът е научил нещо. — Наведе се напред и понижи глас. — Независимо от всичко, Рупърт, давам ви думата си, че за каквото и да става въпрос, ще получите основния дял от печалбата на базата на финансовото си участие и на новината си.

Ру погледна тримата и тихо каза:

— Скакалци.

— Знаех си — каза Мастерсън и плесна по масата.

— Разбрал си, че в Свободните градове има нашествие на скакалци? — каза Лендер.

— Не — отвърна Мастерсън. — Знаех, че има нещо, което му дава основание да се захване.

Той отново понижи глас и допълни:

— Тези насекоми, наричат ги двайсетгодишни скакалци, наистина се въдят там. Очакваха ги следващата година, но понякога идват с година по-рано или по-късно. Всяка новина, че са плъзнали…

Мастерсън вдигна поглед и кимна на един келнер, който незабавно се запъти към тях.

— Би ли видял дали господата Кроули и Хюм са горе? Ако са там, помоли ги да дойдат при нас.

— Колко надежден е източникът? — попита той, като се обърна към Ру.

— Бих казал, че е напълно достоверен. — Ру въобще не искаше да им казва, че го е научил от подозрителен морски търговец, продавач на крадени скъпоценности.

— Има няколко начина да се изиграе това — каза Мастерсън и потърка брадичката си. — И всеки може да бъде печеливш.

Дойдоха двама мъже и Мастерсън ги покани да седнат. Хюм и Кроули бяха инвеститори, които участваха в няколко различни сдружения с него.

— Нашият млад приятел — той посочи Ру — ни донесе вест за недостиг на зърно в областта на Свободните градове. Как се отнасяте към такава новина?

— В каква степен е недостигът? — попита Кроули: слаб, гледащ подозрително мъж.

— Скакалци — повтори Ру с тих глас.

— Откъде знаете? — намеси се Хюм, възпълен човек с астма.

— Преди две седмици в Сарт е пристигнал квегански търговец и между другото е споменал на мой делови партньор, че са били открити във ферма близо до пристанище Маргрейв.

— Това е логично място за първото им появяване — отбеляза Мастерсън.

— Ако бъде толкова лошо, колкото когато бях момче — каза Хюм, — скакалците биха могли да се разпространят до Илит и Ябон. И в целите Западни владения може да се появи сериозна липса на зърно.

— А ако прехвърлят планините и се насочат към Далечния бряг, може да бъде още по-значителна — обади се Кроули.

— Има три основни начина, по които можем да подходим към тази новина, млади приятелю — обърна се Мастерсън към Ру. — Може да се опитаме да купим зърно сега, да го складираме и да чакаме търсенето да се повиши. Може да направим, както предлагаш, и да застраховаме превозването на зърно за Далечния бряг, като извадим изгода от потенциалната печалба на всеки презморски превоз на зърно. Или можем да контролираме потока на зърно, без да го купуваме.

— Опции? — попита Кроули.

Мастерсън погледна Ру.

— Знаете ли какво представляват опциите?

Ру се поколеба дали да се направи на по-знаещ и опитен, но реши, че това само ще му навреди, и отвърна:

— Всъщност не.

— Ние се договаряме да изкупим зърното от местни производители на определена цена. Но вместо наистина да го заплатим, плащаме само правото да купуваме, срещу малка част от цената. Ако не успеем да го продадем, губим парите от опцията. Изгодата от това е, че ще контролираме огромно количество зърно, за сравнително малка сума.

— Но има риск да загубим всичко, ако цената тръгне надолу — каза Даш.

— Така е — каза Кроули.

— Предлагам да укрепим позициите си — каза Мастерсън, — като купим известно количество от зърното на пазара, а останалото си осигурим чрез опции.

— А как стои въпросът със застраховането? — попита Ру.

— Никога не ме е привличала подобна дейност — каза Мастерсън. — Корабите потъват. Ако това излезе истина, оттук ще се изпраща зърно по всичко, което се държи върху водата, и някои от тези съдове очевидно ще потънат. Нека някой друг поеме този риск, а ние ще му плащаме малки премии.

Мастерсън замълча за момент, после предложи:

— Мисля да вземем срещу опции цялото налично количество от реколтата. Какво ще стане, ако закупим известно количество по обикновения начин и цената не се качи? Ще намалим с малко риска си, но ще намалим с много потенциалната си печалба.

— Винаги сте печелили на карти — въздъхна Хюм. — Но все пак имате право. Ако ще залагаме, да залагаме.

— Съгласен — обади се Кроули.

Всичко ставаше много бързо за Ру и той попита:

— И колко ще струва това?

— Колко злато имате? — попита Кроули.

— Мога да сложа на масата двайсет хиляди жълтици още тази седмица — каза Ру, като се стараеше да изглежда спокоен.

— Значителна сума — вметна Мастерсън. — Общо може да съберем сто хиляди. Това ще бъде достатъчно за нуждите ни.

— Каква ще е потенциалната ни печалба? — попита Даш, като пренебрегна факта, че е помощник на Ру.

Хюм се засмя и се закашля.

— Ако се появи значителен недостиг на зърно в Свободните градове, е гарантирана възвръщаемост пет към едно. Ако обаче това бедствие се разпространи към Ябон и Крудий, възможностите се увеличават до десет към едно, за всяка вложена монета.

— Ако всичко тръгне така, както се надяваме, млади Ейвъри — добави Мастерсън, — вашите двайсет хиляди златни монети ще се превърнат в двеста хиляди в следващите три месеца.

Ру не можа да каже нищо.

— А може и да не се получи нищо — обади се Лендер.

По гърба на младия мъж полазиха студени тръпки.

— Предлагам ново сдружение, господа — каза Мастерсън. — Ще го наречем „Асоциация на зърнотърговците от Крондор“. Бихте ли подготвили документите, господин Лендер?

После се обърна и подаде ръка на Ру.

— Добре дошли в нашия синдикат, господин Ейвъри.

Ру стана и тържествено стисна ръката на всеки от новите си съдружници. Мастерсън допълни.

— Ще ви впишем като съдружник и ще можете да идвате при нас горе. — Той посочи запазената само за членове галерия на балкона.

Ру много пъти бе сервирал кафе там, но никога не бе сядал на някоя от масите.

— Ще ви изпратя — каза Мастерсън и сложи ръка на рамото на младия човек, докато крачеха към главния вход. — Рупърт, кога ще може да внесете златото си?

— До два дни, господин Мастерсън.

— Наричай ме Джеръм.

— А вие Ру. Така ми казват всички.

— Добре, Ру. Донеси парите колкото е възможно по-бързо, а Лендер ще ти прати съобщение, когато документите бъдат готови за подписване.

Стигнаха входа и Ру видя Дънкан да влиза в кафенето. През другата врата влезе възрастен мъж — Джейкъб Истърбрук. До него вървеше млада жена, толкова хубава, че той почти се вцепени. Забеляза, че и Дънкан зяпна.

„Идеална е“ — помисли си Ру. Косата й бе сресана според модата — лицето й бе обградено с къдрици, а на темето й имаше диадема, приличаща на златен ореол. Очите й бяха огромни и сини като летни небеса, а страните й бяха покрити с лека руменина. Имаше изящна фигура и вървеше като кралица.

— А, Истърбрук! — каза Мастерсън. — Искам да те запозная с един човек.

Новодошлият кимна, без да каже нищо.

— Здравей, Силвия — каза Джеръм.

— Добър ден, господин Мастерсън — отговори момичето с усмивка, която накара кръвта на Ру да закипи.

— Джейкъб Истърбрук — каза Мастерсън — е един от най-важните ни членове. Искам да ви представя най-новия ни партньор, господин Рупърт Ейвъри, Джейкъб.

Изражението на Истърбрук остана същото, но нещо в погледа му притесни Ру.

— „Гриндъл и Ейвъри“ ли? — попита мъжът.

— Сега фирмата ми е „Ейвъри и синове“, сър. — Той протегна ръка.

Истърбрук погледна за момент протегнатата ръка, после я хвана с бързо движение и незабавно я пусна, като подчертаваше, че това е само формалност. Нещо в поведението му подсказа на Ру, че той не цени особено най-новия член.

Ру долови и студения поглед на Силвия и вече бе сигурен: Истърбрукови от Крондор нямаха особено добро мнение за фирмата на Рупърт Ейвъри. Младият мъж се обърна към Даш, въпреки че чувстваше, че не може да откъсне очи от Силвия.

— Хм… — започна той, — бих ли могъл да ви представя моя нов помощник?

Девойката се наведе леко напред, като че ли да чуе по-добре.

— Да? — попита тя тихо.

— Дашел. — Младият благородник взе нещата в свои ръце. — Надявам се, че познавате дядо ми.

— Тоест? — каза Истърбрук.

— Херцог Джеймс — отвърна Даш с престорена скромност.

Поведението на Истърбрук и дъщеря му незабавно се промени. Истърбрук се усмихна, а Силвия направо грейна и Рупърт усети как пулсът му заби още по-трескаво.

— Много се радвам — възкликна Истърбрук, сграбчи ръката на младежа и я стисна топло. — Моля, предайте моите почитания на дядо си.

— Трябва да ни дойдете скоро на вечеря, господин Ейвъри. Настоявам — обърна се Силвия към Ру с прелестна усмивка.

— С удоволствие — можа само да отвърне Ру.

— Трябва да тръгваме, сър — обърна се Даш към Мастерсън. — Ще се видим утре.

— Довиждане тогава — каза Мастерсън. Истърбрук и дъщеря му повториха пожеланието като ехо.

Даш леко бутна Ру към вратата, приближи се до Дънкан, хвана и него за ръката и тримата се измъкнаха на улицата. После се обърна към зяпналите братовчеди.

— Вие двамата не сте ли виждали красиво личице досега?

 

 

Ру се прибра късно през нощта. Отне му половин ден да се оправя с новините, които му беше донесъл Дънкан, а именно, че продажбата на дрогата е едновременно възможна и твърде опасна, а потенциалната печалба — много висока. Освен това Катерина не бе в състояние да посочи нечие име, което евентуално би послужило за свръзка с определен купувач.

После възникна въпросът с настаняването на Даш. Ру обеща, че след няколко дни ще осигури помещения за Луис и Дънкан, като по този начин Язон и Даш щяха да си разделят апартамента, но дотогава новият служител на фирмата трябваше да спи на импровизирано легло на горния етаж на склада, зад каруците. Дори внукът на най-могъщия благородник в Кралството да се чувстваше неудобно от това положение, той го прикри с чувство за хумор. Ру предположи, че е виждал и по-груби обстановки по време на сравнително късия си живот. Мислеше си за репликата му, че отново го пъдят от двореца.

Язон и Ру два часа обсъждаха как най-бързо да пласират бижутата, придобити в Сарт. Подготвиха съобщение за един посредник в търговията със скъпоценности в Саладор — стар партньор на Хелмут Гриндъл, в което се описваше подробно какво предлага Ру. Когато привършиха и с този въпрос, вече бе нощ.

Ру стигна до дома си и отключи. Всички спяха. Бебето спеше до Карли.

Ру очакваше да го обхване бащинско чувство, но не усети нищо. Погледна спящата си жена и също не изпита никакви чувства. Въздъхна тихо. Сигурно беше от умората. И умът му се върна с тревога към предстоящите вложения. Ако сглупеше, щеше да загуби всичко, постигнато с толкова труд през последните две години. Все още беше млад и можеше да почне отново, но вече му бе ясно, че ако се провали, ще загуби всякакви шансове за величие и богатство.

Събу си единия ботуш и чу тих глас:

— Ру?

— Да — прошепна той. — Върнах се.

— Как… си? — попита тя.

— Уморен — отвърна Ру. — Имам да ти казвам много неща, но нека да е утре сутринта.

Бебето се размърда и се разплака.

— Какво й е? — попита Ру.

— Нищо. Гладна е. — Карли седна. — Иска да яде и денем, и нощем, по няколко пъти.

— Това колко ще продължи? — Ру седна на един нисък стол с един обут ботуш и с другия в ръка.

— Следващите четири-пет месеца, може би и малко по-дълго — отговори Карли.

— Ще ида да спя в твоята стара стая — каза Ру. — Утре имам много работа. Ще ти разкажа, когато стана.

Отиде в моминската стая на Карли и се мушна в леглото, където бяха заченали детето. Умът му препускаше: първо го завладя вълнението от възможността за спечелване на десетократна печалба в рамките на няколко месеца, после студеният страх от опасността да бъде разорен. Замисли се как би употребил парите, ако предвижданата печалба дойде, а също и как да се възстанови от евентуалния провал. Но сънят не идваше и той откри, че съзнанието му се връща към прекрасното лице, огромните сини очи, златната коса и смеха, от който стомахът му се присвиваше. Призори най-после успя да заспи.

 

 

Ру слезе на долния етаж. Главата му тежеше, като че ли беше пил цяла нощ. Завари Карли в кухнята да храни Абигейл и прилежно я целуна по бузата.

— Чакахме те — каза Карли.

— Хубаво е да се върнеш у дома — каза Ру, докато готвачката му наливаше кафе — беше свикнал да започва деня с чаша кафе, докато работеше при „Барет“.

Разглеждаше бебето. Мъничкото момиченце лежеше в ръцете на майка си и размахваше ръчички. От време на време поглеждаше към него и той се питаше какво ли става зад тези малки бледосини очички.

— Никога не съм виждал очи с такъв цвят — каза той.

— Повечето бебета имат такива очи — засмя се Карли. — Ще станат кафяви или сини, когато поотрасне.

— Аха — можа да каже само той.

— Добре ли мина пътуването? — попита тя.

— Много — отвърна съпругът. — Върнах се с важна информация.

Замълча за момент, после изрече на един дъх:

— Образувам търговско сдружение.

— Татко винаги беше много внимателен, когато свързваше бъдещето си с други хора — каза Карли.

Ру не беше в настроение да го сравняват с покойния му тъст, когото Карли почти боготвореше, и прие коментара по-скоро като разсъждение.

— Наистина има известен риск — съгласи се той, — но аз имам по-големи амбиции от баща ти, Карли. И ако искам да постигна богато бъдеще за теб и детето, трябва да поема известни рискове.

— Рисковано ли е новото начинание? — попита тя. Не изглеждаше толкова загрижена, колкото заинтригувана.

Ру не беше в състояние да се старае да я убеди в противното, затова рече:

— Да.

— Мислиш ли, че ще проработи?

— Надявам се — каза той, — че след няколко месеца ще бъдем толкова богати, колкото не си и мечтала.

— Винаги съм мислила, че сме богати. — Тя се усмихна. — Знам, че къщата не е много представителна, но татко държеше да изглеждаме по-скромно, за да не привлича ненужно внимание. Но винаги сме имали добра храна, качествено вино, нови дрехи. Ако се нуждаех от нещо, трябваше просто да поискам.

Умората и напрежението караха Ру да се изнервя от този разговор. Той допи кафето си и стана.

— Трябва да отида в магазина. — Отново я целуна по бузата, колкото да отбие номера, и погледна бебето, което отново се бе унесло. Изглеждаше му толкова чуждо, че се зачуди дали въобще някога ще може да изпита нещо към това дете.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — попита Карли.

— Разбира се — каза той. — Защо да не се върна?

Не дочака отговора й и забърза към вратата.

 

 

— Къде се загуби? — попита Дънкан.

— Спах — отвърна Ру раздразнено. — Нали знаеш как е: затваряш очи и после не мърдаш.

— А, ясно, говориш ми за мъртъвци. — Дънкан се ухили. — Съдружниците ти искат веднага да отидеш в „Барет“.

— Язон! — кресна Ру и обърна гръб на братовчед си. — Къде си?

Язон и Даш се появиха от малката канцелария и ковчежникът каза:

— Да?

— Къде е златото ни? В желязната кутия ли?

— Да.

— Колко имаме?

— В края на седмицата правихме сметки, че фирмата разполага с двайсет и една хиляди шестстотин и четиридесет и седем златни монети и малко сребърни пари.

Ру се обърна към Дънкан и Даш.

— Сложете сандъка с парите в една каруца и го докарайте в кафенето. Аз тръгвам веднага.

Той излезе и забърза по оживените вече градски улици. Изгаряше от нетърпение да започне новия бизнес.

Стигна до кафенето, мина покрай келнера на вратата и се насочи към главната зала. Маккелър, оберкелнерът, се насочи към него и когато Ру вече изкачваше стълбите към балконския етаж, каза почтително:

— Добре дошли, господин Ейвъри.

Ру не можа да сдържи усмивката си. Той вече беше член на това малко затворено общество! Взе стъпалата по две наведнъж и стигна до втория етаж, където досега беше идвал само с поднос в ръка. Огледа се и видя масата на Мастерсън, където бяха седнали тримата му нови партньори и Лендер.

— Радваме се, че се присъединихте към нас — сухо каза Мастерсън.

— Надявам се, че господата не са чакали много дълго — каза Ру, докато сядаше. — Имам малко бебе вкъщи и нещата малко се объркаха. Цяла нощ не съм спал.

Останалите четирима измърмориха нещо с разбиращ тон и споделиха по няколко думи за собствените си деца. После Мастерсън каза:

— Господа, нещата са пред вас: документите за образуване на нов търговски синдикат. — Той раздаде копията и Ру погледна красиво изписаните страници.

Прочете ги два пъти и си мислеше, че разбира съдържанието, но това не беше съвсем вярно. Посочи една точка и се обърна към правника:

— Господин Лендер, бихте ли ми обяснили, моля, този пункт от договора?

— Тук просто е казано, че вашите стоки и други притежания са допълнителен залог срещу евентуални загуби, освен златото, което внасяте по тази сметка.

— Как така се задължаваме повече от това, което вече сме договорили? — попита Ру.

— Обикновено това не става — намеси се Мастерсън, — но има положения, изискващи решения на базата на партньорството, и някой път може да се наложи да вземем кредит. Ако имаме нужда от пари в брой и не разполагаме с тях, един лихвар или новоприети партньори са единствената възможност. Ако вземем заеми, често пъти се налага да залагаме собствените си фирми, дори къщите и семейните състояния като гаранция. Това е нормално.

Ру се намръщи, но не каза нищо. После попита:

— Но никой не може да върши това без общото ни съгласие, нали?

— Ние сме четирима — усмихна се Мастерсън. — Ако има мнозинство трима срещу един, решението е взето.

Ру все още не бе сигурен, че разбира условията на новата игра, но се задоволи само да кимне.

— Моля всеки от вас, господа — намеси се Лендер, — да подпише документа пред себе си, да го подаде надясно и да подпише следващия. Така ще завършим напълно документацията за новото сдружение.

Появи се келнер и Ру поръча кафе, без да го поглежда. Подписа се четири пъти и когато всичко свърши, вече беше член на финансово дружество с най-висока степен на риск.

— Сега — каза Кроули — да се разберем за сумите.

— Мисля, че ще е добре, ако вложа петнайсет хиляди — каза Хюм.

— И за мен това е приемлива сума — обади се Кроули.

— Господин Ейвъри? — попита Мастерсън.

— Двайсет и една хиляди. Мога да имам още в края на седмицата.

— Много добре. — Известният търговец повдигна вежда и забарабани с пръсти по масата.

— Тази сутрин чух за няколко внимателни разпитвания за изпращаните товари със зърно за Свободните градове, така че започвам да си мисля, че нашият млад приятел е налучкал нещо. Ще внеса такава сума, че новият синдикат да разполага със сто хиляди златни монети.

Той погледна останалите си трима партньори.

— Ако някой от вас би искал да вложи още пари, ще отстъпя до една трета от дела си като премия, в зависимост от цената на зърното по това време.

— Господа, вашите полици? — каза Лендер.

Тримата мъже бръкнаха в джобовете си и извадиха документи. Ру изглеждаше смутен.

— Наредих да докарат златото тук. Ще пристигне след няколко минути.

— Господин Ейвъри — каза Лендер, а тримата опитни търговци се засмяха. — Обикновено златото се пази на сметка в някоя от счетоводните къщи на града и се тегли на базата на предоставени полици и други кредитни документи.

Той понижи гласа си.

— Постепенно ще откриете, че ние тук, в „Барет“, боравим със суми, които понякога изискват няколко каруци злато, ако е необходимо да се представят в брой.

— Нямам открита такава сметка — каза Ру притеснено.

— Ще ви помогна да си откриете — каза правникът — в една от най-почтените и сигурни лихварски фирми в града. Ще отбележа, че желаете да участвате със сума от двайсет и една хиляди златни монети.

— Ако в края на седмицата получа още средства, бих могъл да закупя и част от… дела на господин Мастерсън — каза Ру.

Лендер кимна и си отбеляза нещо.

— Готови ли сме? — попита Мастерсън.

Ру се облегна назад. Беше наблюдавал неколкократно подобни събирания, докато поднасяше таблите с кафе, макар и да не можеше да разбере подробностите около подобни сделки, но никога преди у него не се бе раждал такъв остър интерес.

Лендер стана, отиде до перилата на балкона, откъдето се виждаше главната зала, и повиши глас:

— Господа, търсят се опции за зърно. Образуван е нов синдикат „Асоциация на зърнотърговците в Крондор“. В края на тази седмица приключваме сделките. Засега сумата, която може да бъде платена за опции, е сто хиляди жълтици, но може да бъде и променена.

При съобщаването на цената долу се разнесе лек шум, но после в помещението се възцари обичайната обстановка. Петимата мъже седнаха на местата си. След около половин час пристигна келнер и донесе бележка. Подаде я на Лендер, който от своя страна я предаде на Мастерсън, за да я прочете.

— Имаме оферта — каза той — за сто хиляди крини, по една сребърна монета за крина от 20 литра, доставка на пристанището в Крондор в рамките на два месеца.

Ру бързо направи наум изчисления. Това правеше десет хиляди жълтици.

— Каква позиция? — попита Хюм.

— Петнайсет процента.

— Остави ме да позная — засмя се Кроули. — Това е от „Аместед“.

— Да — усмихна се Мастерсън.

— Пробват почвата — каза Кроули. — Подозират, че сме надушили нещо, и искат да разберат какво е. Той се пресегна, взе документа от Мастерсън и надраска върху него няколко думи. — Предлагам три процента за сто хиляди крини, по два медни петака за бушел, плюс седмична петпроцентова наказателна лихва за закъснение след срока от шейсет дни.

Мастерсън щеше да се задави с кафето си от смях.

— Ще изостриш любопитството им още повече.

— Нека се чудят.

— След време ще се запознаеш със собственика на „Аместед“ и с другите долу — обърна се Хюм към Ру. — Той винаги се опитва да подразбере за какво става дума, без да поема излишни рискове. Ако подуши криза, ще се опита да изкупи зърното сега — както казваме ние, още на зелено — и после ще го държи, докато цените нараснат достатъчно, когато вече сме изразходвали опциите си. Предлага ни цена, която знае, че ще отхвърлим, а ние му правим контраоферта, която също знаем, че няма да приеме.

— А защо не му предложите приемлива за него цена? — попита Ру.

— Какво имаш предвид? — попита Мастерсън.

— Имам предвид, че и неговите пари са златни, както и на всеки друг, а нас не ни интересува какво печели или губи той, ако си правим нашия бизнес. Ако можем да използваме този човек да предложи приемлива цена и да я приемем и ако новината за това се разпространи… — Ру вдигна рамене.

— Ти си печен млад хитрец, нали, Ейвъри? — Сбръчканото лице на Кроули се разтегна в усмивка.

Мастерсън протегна ръка и Кроули му върна бележката. Мастерсън я смачка и я хвърли, после каза на келнера да му донесе нов пергамент и перо. Донесоха ги и той бързо написа нова бележка.

— Съобщавам му какво бихме платили незабавно. Десет процента срещу половин сребърник за крина, доставена на пристанището в срок от шейсет дни. Гарантираме търговски обем до един милион златни монети, гарантиран със сто хиляди жълтици в наличност.

Старият Хюм правеше странни физиономии — май се опитваше да сдържи смеха си.

— Това е почти безценно. Това е точно каквото искаме да направим, но Аместед ще си помисли, че го лъжем, и ще се опита да отгатне какво всъщност мислим да направим.

Дадоха бележката на келнера и му казаха да я занесе на човека, който им беше изпратил предложението. След няколко минути дойдоха Дънкан и Даш с железния сандък.

— По-добре е незабавно да занесем това богатство в някоя счетоводна къща, преди бандитите да са ни подушили — каза Лендер.

Златото бе вложено, изброено и осчетоводено, а на Ру му бе дадено кредитно писмо за сумата от двайсет и една хиляди жълтици, което той предаде на Лендер. После се върнаха в кафенето.

През целия ден Мастерсън получаваше бележки с оферти, четеше ги, коментираше цените и пишеше отговори. Понякога просто се задоволяваше с едносричното „не“ и връщаше бележката на келнера.

В края на деня стана и заяви.

— Началото беше добро, господа. Утре ще се видим пак.

Ру слезе долу и откри, че Даш и Дънкан са прекарали целия ден в очакване на нареждания. Изруга се, че е такъв глупак. Тревогата за собствените му вложения бе завладяла съзнанието му изцяло и той съвсем бе забравил за транспортния бизнес, който ръководеше.

— Бързо отиди в офиса и кажи на Язон, че идвам — нареди той на Даш.

Когато младият благородник тръгна, Ру се обърна към Дънкан.

— Защо не се огледаш за две хубави стаи за теб и за Луис? Сметките ни са наред и мога да си позволя да ви настаня в много по-добри жилища.

— Веднага ще се заема — ухили се Дънкан. — Но ако ще трябва да прекарваме времето си с важни хора, братовчеде, би трябвало да помислим за гардероба си.

За пръв път в живота си Ру се почувства опърпан, но успя само да каже:

— Утре.

Дънкан излезе. Ру също се накани да си тръгне, но изведнъж чу глас от съседната маса.

— Господин Ейвъри, може ли две думи?

Беше Джейкъб Истърбрук. Ру тръгна натам и видя още две фигури. Пулсът му се учести — единият беше Тим Джейкъби.

— Вярвам, че се познавате със съдружника ми господин Джейкъби? — продължи Истърбрук.

— Срещали сме се — каза Ру.

— Надявам се, господа — каза възрастният мъж, — че за в бъдеще ще преодолеете недоразуменията помежду си.

Явно знаеше за враждата между Ру и Тим.

— Моето най-искрено желание е да видя как в бъдеще разногласията ви изчезват.

Тим стоеше и гледаше Ру, без да каже нищо. После се обърна към Истърбрук и каза:

— Ще ви посетя утре, Джейкъб.

— Седнете, ако обичате — каза търговецът на Ру, след като Тим си отиде.

Ру седна и махна за още едно кафе.

— Бащата на господин Джейкъби и аз сме стари съдружници, нещо повече — приятели — продължи Истърбрук. — Тук, в Крондор, двамата с Фредерик започнахме заедно. Като каруцари.

— И баща ми беше каруцар — каза Ру.

За пръв път, откакто се запознаха, Джейкъб Истърбрук го погледна с нескриван интерес.

— Наистина ли?

Ру кимна.

— Можете ли да управлявате четворка коне, господин Ейвъри?

— Мога да управлявам всякакви конски впрягове, господин Истърбрук — отговори с усмивка Ру. — До шест коня без затруднение, осем, ако внимавам повечко.

Разсмяха се — истински развеселени, без следа от близост.

— Каруцар. Виж ти! — въздъхна търговецът. — Може би затова дъщеря ми ви намира за толкова интересен.

При споменаването на дъщерята на Истърбрук сърцето на Ру подскочи, но той се помъчи да изглежда колкото е възможно по-спокоен.

— Така ли? — попита той, като се стараеше гласът му да показва по-скоро светски интерес.

— Силвия е… трудно дете — каза Истърбрук. — Млада жена с характер. Почти нямам представа кое й е интересно или кое я привлича. И това ме кара да ви помоля за съдействие. Тя ви моли да вечеряте с нас в края на седмицата. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се — не се поколеба Ру.

— Добре — каза възрастният мъж и сръбна от кафето си. — Да обсъдим тогава какво трябва да се направи, ако установим, че държите господин Джейкъби да бъде убит.

Ру почувства как го поливат с ледена вода.

— Хм, някой ден определено ще го убия — каза той със спокоен тон. — В това не се съмнявам. Той ликвидира партньора ми.

— Така значи — повдигна рамене Истърбрук, като че ли това беше нещо маловажно. — Ако намерите начин да избегнете това, животът ми ще бъде по-лесен.

Той остава чашката на масата.

— И да ви предупредя: макар че в момента имате добри връзки в двореца, не сте единственият, който ползва тази привилегия. Приятелят ми Фредерик Джейкъби също има могъщи приятели там.

Наведе се напред и прошепна:

— Ако трябва да убивате синовете му, поне го пазете в тайна. Също така ще оценя по достойнство, ако навреме ме предупредите, за да мога да се пооткъсна от семейство Джейкъби.

После потупа Ру по рамото и стана.

— Каретата ми ме очаква. Ще се видим на вечеря в петък.

Ру остана сам, учуден от този свят на интриги, в който се бе озовал. Възпитаният начин, по който Истърбрук обсъждаше вероятните убийства, го притесняваше толкова, колкото и всичко, което бе виждал по време на войната.

После си помисли, че ще срещне Силвия в петък, и сърцето му се разтуптя лудо. Опита да се успокои и се сети за предложението на Дънкан да си купят нови дрехи.

Стана, тръгна си и през цялото време, докато вървеше към канцеларията си и после, докато слушаше доклада на Язон, Силвия Истърбрук не излизаше от ума му.

 

 

През седмицата го погълнаха обичайните дела. Излизаше още в зори, отиваше в склада и се занимаваше с ежедневните превози заедно с Луис, Дънкан, Язон и Даш, а после бързаше към кафене „Барет“. Понякога Дънкан или Даш го придружаваха, в зависимост от това какво трябваше да се свърши през деня. Друг път отиваше сам.

Дънкан бе открил малка къща близо до фирмата. Ру му каза да наеме и готвач, а Язон и Даш се разшириха в освободените помещения до склада и скоро се сприятелиха.

Ру последва съветите на Дънкан и посети шивач, препоръчан му от Себастиан Лендер, който му уши костюми, еднакво подходящи и за срещи в „Барет“, и за светски прояви. Дънкан си поръча пищно облекло, което подхождаше повече на дворцово конте, отколкото на бивш наемник.

На третия ден след образуването на синдиката Язон дойде при Ру и каза:

— Мога ли да ви попитам нещо, без да се сърдите, господин Ейвъри?

— Разбира се — отвърна Ру. — Ти беше единственият в „Барет“, който се опитваше да ме подкрепя, докато Курт и останалите се опитваха да ме унижат; затова винаги съм смятал, че сме приятели. Какво има?

— Какво точно прави вашият братовчед?

— Какво имаш предвид?

— Ами… Луис надзирава програмата на превозите, следи цените на пазара и обикаля. Аз правя всички сметки и плащам на работниците. А Даш помага на Луис и на мен, когато има нужда. Но Дънкан, ами… той просто се мотае наоколо.

Като си спомни за срещата на пътя с каруцаря от „Джейкъби“ и как Дънкан бе застанал зад него с меча си, Ру каза:

— Разбирам загрижеността ти. Но нека приемем, че той ми помага лично. Нещо друго?

— Не — каза Язон. — Просто исках… добре де, както и да е. Тръгвате ли за кафенето?

— Ще се върна, ако има нужда от мен — каза Ру.

След половин час младият търговец стигна до вратите на „Барет“ и откри, че горния етаж е прекалено оживен. Мастерсън му кимна и каза:

— Нещо става.

Няколко келнери се въртяха наоколо и взимаха бележките, върху които имаше надраскани думи от Хюм и Кроули.

— Какво? — попита Ру.

— Получаваме оферти. Много.

— Откъде идват? — смръщи вежди Рупърт.

— Защо питаш? — отвърна Мастерсън. — От други членове.

— Не, имам предвид от кои краища е зърното?

— Не знам — примигна Мастерсън.

Внезапно Ру почувства, че знае отговора. Хвана един келнер за ръката и му каза:

— Прати бележка до моята канцелария. Искам братовчед ми Дънкан или помощникът ми Даш да пристигнат колкото се може по-бързо.

— Заели ли сте някои позиции? — попита той другите.

— Не още — каза Кроули. — Но цените падат и съм склонен да мисля, че повече няма да се смъкват.

— Колко ниско?

— До две сребърни монети за три крини зърно при осем процента гаранции.

— Обзалагам се — рече Ру, — че някой от посредниците е изпратил свой човек на изток към Долината на сънищата. Смятате ли, че цената е разумна, ако някой пренася кешийско зърно на север през Долината?

— Кое те кара да мислиш така? — попита Мастерсън.

— Защото съм хитро копеле като баща си, който караше каруци из всички краища на Кралството, включително и към границата, близо до Долината — каза Ру.

Скоро се появи Дънкан и Ру му каза:

— Искам да обиколиш кръчмите около Търговската порта. Оглеждай се за хора от Долината. Искам да знам дали някой купува зърно от Кеш. И кой е и колко купува.

— Ти да не използуваш магически сили, за които не знаем, или това е просто предположение? — попита Кроули, когато Дънкан си тръгна.

— Само предположение. Страхувам се, че още преди залез-слънце ще разберем, че се предлага повече пшеница, отколкото ни е необходима. Може би два пъти повече и вече е на път към Крондор.

— Защо? — попита Хюм. — Кое те кара да мислиш така?

— Защото така бих направил и аз — мрачно отвърна Ру, — ако исках да разоря това ново сдружение.

Спря и след малко додаде:

— Какъв вид осигуровки получаваме за съответната доставка?

— Опциите са застраховани, така че ако някой предложи фалшиви или непокрити опции, ще отговаря пред кралския закон за цялата цена на доставката и освен това за златото, което бихме загубили, ако не превозим и изпратим зърното, тоест за пропуснати ползи. Да се сключи договор и да не се извърши доставката е ужасно разоряващо… освен…

— Освен какво? — попита бързо Ру.

— Освен ако сдружението, което е извършило това и е изправено пред Кралския съд, вече е извън бизнеса, и не е започнало дело за фалит — тоест ако то е в невъзможност да изпълнява договореностите си.

— Сега вече съм почти убеден, че някой се опитва да ни разори — каза Ру. Помисли малко, и попита: — Имаме ли основания да отказваме зърно заради лошо качество?

— Не — поклати глава Мастерсън. — Може да се откажем от договорено количество само ако зърното е плесенясало или е сериозно повредено по друг начин. Защо?

— Защото ще плащат най-ниската цена и ще докарат тук най-евтиното зърно. — Ру погледна тримата си партньори. — Кой предлага тези оферти?

— Различни групи — отвърна Кроули.

— Кой стои зад тях?

Очите на Мастерсън се впериха в купчината бележки, като че ли се опитваше да открие отговора. След момент каза:

— Джейкъб.

— Истърбрук? — попита Ру и почувства, че гърдите му се стягат от панически пристъп.

— Защо ли се намесва в това? — попитаха в един глас Хюм и Кроули.

— Страхувам се, че грешката е моя — каза замислено Ру. — Би могъл да намери и други начини, за да ме изхвърли от бизнеса. Той едва ли иска вашето разоряване, това ще бъде само нещастно съвпадение, нищо лично. Сигурен съм.

— Какво ще правим сега? — попита Кроули.

— Ами, не можем да закупуваме зърно, което дори и най-скапаните мелничари няма да искат.

Ру се замисли пак, после внезапно допълни:

— Сетих се!

— Какво?

— Ще ви кажа, когато Дънкан се върне. Дотогава не правете нищо и не купувайте нищо.

Ру стана и излезе — беше решил сам да потърси някаква информация. Привечер откри Дънкан в една кръчма, седнал спокойно в ъгъла с двама странно облечени мъже, очевидно наемници, ако се съдеше по оръжията и броните им. Като го видя, Дънкан му махна и когато Ру седна при тях, каза:

— Ру, тези мои приятели разказват интересни неща.

Ру забеляза че наемниците са обърнали вече по няколко халби пиво, но Дънкан беше така трезвен, както в деня, когато се бе родил, и питието му почти не бе докоснато.

Последваха запознаванията. Двамата наемници му разказаха, че били наети да охраняват бърз пощенски куриер, носещ съобщение до Шамата от някакъв търговец в Крондор, относно покупката на огромно количество зърно и транспортирането му от Кеш. Когато свършиха, Ру стана, остави една кесийка злато на масата и каза:

— Господа, плащам ви спането, пиенето и вечерята. Хайде, Дънкан, тръгваме.

Побърза обратно в кафенето и откри, че на горния етаж почти няма хора, освен тримата му съдружници. Седна и им разказа за чутото:

— Някой е организирал голям транспорт нискокачествено жито към Крондор.

— Сигурен ли си?

— Защо да купуваш жито, което не можеш да продадеш? — повтори въпроса си от сутринта Кроули.

— Някой знае, че подписваме договори за опции — каза Ру. — Някой също така знае, че трябва да платим или цялата цена за доставката, или неустойка. Така че докарват зърно в града, достатъчно, за да задоволи исканията по договора, а ние отказваме да го закупим. Те си взимат договорените суми и разтоварват зърното в някой склад.

— Но ще загубят пари! — провикна се Кроули.

— Не чак толкова. Не повече от договорната цена, изплатена им при отказ да се купи зърното. И ако целта им е да ни разорят, те няма да търсят печалба и едва ли ще ги е грижа за загубата на една незначителна сума.

— Звучи логично — каза Хюм.

— Много логично — каза Мастерсън. — И блестящо организирано.

— Какво ще правим? — попита другият им съдружник.

— Господа — каза Ру. — Бил съм войник и сега е моментът да пробвам вашата решителност. Или спираме да купуваме и смятаме това, което сме договорили, за загуба, или се опитваме да обърнем тази атака в своя полза. Но второто ще изисква много повече средства, отколкото имаме.

— Какво предлагаш — попита Мастерсън.

— Спираме да договаряме. От този момент нататък казваме само „не“ или даваме много неприемливи насрещни предложения за това, което пристига на пазара. Ще предлагаме толкова ниски цени, че никой няма да ги приеме, но достатъчно високи, за да си мислят, че още сме в играта.

— Защо? — попита Кроули.

— Защото всеки ден в Крондор ще пристигат огромни количества зърно. Само „Джейкъби и синове“ са осигурили шейсет каруци.

Той погледна една от офертите, оставени на масата пред тях.

— Ще бъдат доставени на пристанището след четиридесет и девет дни. Всеки изминал ден, всеки час, който собственикът на това зърно губи, без да е намерил съответния купувач, повишава тревогата и напрежението му. Защото ако зърното пристигне в Крондор преди да има опции за цялото количество, то ще трябва да се складира на пристанището. Възможно е притежателят на зърното да се изкуши да продава на нашата цена, като се надява все пак да ни разори.

— Как ще се справим с това? — попита Хюм.

— Просто купуваме всеки договор в Крондор. За цялото зърно, пристигнало дотогава в града. И ще притежаваме всяка крина жито от тук до Илит. След това ще сме в състояние да превозим с кораби висококачественото зърно до Свободните градове и Далечния бряг, ще си възвърнем вложенията и ще реализираме печалба.

— А какво ще правим със зърното от Кеш? — попита Мастерсън.

— Ще го продадем на фермерите за храна на животните, на армията, навсякъде, където има желаещи. Ако можем да приключим без загуби с това зърно, тогава останалото ще ни направи наистина богати. Двайсет към едно, трийсет към едно — можем да си възвърнем инвестициите до сто към едно.

Мастерсън грабна едно перо и бързо започна да пресмята.

— Ако предвижданията ни са правилни, имаме нужда от около двеста хиляди жълтици. Трябва да привлечем още партньори. Потърсете още сега.

Кроули и Хюм бързо излязоха, а възрастният мъж се обърна към Ру.

— Надявам се, че си на прав път, Рупърт.

— Каква цена ни трябва, за да превърнем нашето предложение в единствено възможното?

— Ако зърното беше свободно — засмя се Джеръм Мастерсън, — не бих казал, че може да се говори за „единствено възможно“. Трябва да складираме зърното и ако липсата в Свободните градове не се появи навреме, ще трябва да караме каруци за фирмата „Джейкъби и синове“, преди да сме се усетили.

— Преди това ще отпътувам към ада — каза Ру.

Мастерсън повика един келнер и му каза:

— Донеси ми от специалния коняк и две чаши. — Обърна се към Ру и въздъхна. — Сега ще чакаме.

Ру отпи от коняка и откри, че питието е чудесно.

Мастерсън се вгледа в купчината оферти на масата и се смръщи.

— Какво има? — попита Ру.

— В това няма особен смисъл. Мисля, че това е грешка. Предлагат ни един и същ договор по два пъти, от една и съща групировка.

После кимна.

— А, да, схванах. Лесно е да се открие къде греша. Двете групировки са различни, но много си приличат.

— За какво точно говориш? — попита Ру, като обърна глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Казах, че просто едната фирма прилича доста на другата — повтори възрастният търговец, като сочеше двете бележки.

— Защо?

— Има разлика само в един от инвеститорите.

— Защо биха прибягвали към това?

— Защото са алчни — въздъхна Мастерсън. — Понякога хората предлагат договори, които нямат намерение да изпълнят. Убедени са, че сделката ще се провали. Ако ни вземат парите сега и ние фалираме, когато дойде време за изпълнение на договора, само ще вдигат рамене. „На кого да се достави зърното?“, ще попитат тогава. — Той вдигна рамене. — Може би вече се разпространява слух, че сме в затруднение.

— Затруднение — повтори Ру. После му хрумна нова мисъл и той внезапно каза: — Джеръм, измислих го!

— Какво? — попита Мастерсън.

— Знам не само как да обърнем това в наша полза и да спечелим, но и да разорим тези, които се опитват да ни докарат до фалит. — Усети се, че говори малко надуто, и допълни: — Е, ако не ги разорим, поне ще им създадем доста затруднения.

Усмихна се хитро.

— Знам начин да изкараме сигурна печалба от този зърнен бизнес. — Той погледна Мастерсън в очите. — Дори и да няма недостиг в Свободните градове.

Мастерсън се превърна целия в слух, но Ру добави само:

— Гарантирам за това.