Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (13) (Разказ за Ру)

10.
Кроежи

Ру вдигна ръка и каза:

— Има три неща, които трябва да обсъдя с вас.

Карли му бе разрешила да ползва столовата за срещи с Дънкан и Луис. Дори успя да скрие разочарованието си, когато я помоли да ги остави сами.

Луис погледна Дънкан, който вдигна рамене, за да покаже, че няма представа какво има предвид Ру.

— Тук сме, а не в склада, защото искам да съм сигурен, че никой няма да ни подслуша.

— Подозираш някого от работниците ли? — попита Луис.

Ру поклати глава.

— Не, но колкото по-малко хора знаят за плана ни, толкова по-малка е възможността враговете ни да ни разкрият.

— Враговете ли? — каза Дънкан. — С кого сме във война сега?

— Има един боклук, наречен Тим Джейкъби — каза Ру. — Той е убил Хелмут.

— Джейкъби? — попита Луис.

— Синът на един търговец, Фредерик Джейкъби — каза Дънкан. — От фирмата „Джейкъби и синове“.

— Не съм чувал за тях — поклати глава Луис.

— Прекарай няколко месеца като превозваш товари и ще чуеш — каза Ру. — Те не само са ни най-големите съперници, но са и влиятелни.

Ру се облегна в стола си и лицето му придоби озадачен вид.

— Хелмут ми каза, че Джейкъби е ограбил стоката му.

— Не може ли да съобщим това на Градската стража? — попита Луис.

— Какво точно ще кажем? — попита Дънкан. — Нямаме никакви доказателства.

— Имаме думите на един умиращ — каза Луис.

Дънкан поклати глава.

— Това можеше да стане, ако Ру беше благородник или нещо подобно, но след като никой важен човек не е чул тези думи — жрец или някой от Градската стража, думата на Ру е заложена срещу тази на Джейкъби.

— А баща му има много добри връзки — добави Ру. — Работят с някои от най-големите търговски сдружения в Западните владения и ако кажа нещо такова, ще започнат да твърдят, че лъжа, за да навредя на бизнеса им.

— Винаги е така с властимащите — каза Луис. — Могат да правят това, което другите не могат.

— Почти съм решил да направя едно посещение на Тим Джейкъби тази нощ — каза Ру.

— Винаги можеш да го направиш. — Луис повдигна рамене и се наведе напред. Сакатата му ръка лежеше неподвижно на масата пред него и той посочи младежа с левия си показалец. — Но първо се запитай: какво ще те предпази да не те качат на бесилката?

— Трябва да направя нещо.

— Времето ще ни поднесе различни възможности за отмъщение — каза Луис. После помълча и добави: — Казваш „Джейкъби и синове“. Има ли и брат?

— Да. Тим е по-големият — каза Дънкан. — Другият — Рандолф, е свестен, поне така казват, но и той е напълно предан на семейството.

— В Родез — намеси се отново Луис, — когато един мъж навреди на друг, се бием на дуел. Но когато едно семейство причини беда на друго, започваме война. Може да е тиха война, която продължава поколения, но в крайна сметка едната от фамилиите бива ликвидирана напълно.

— Опитвам се да запазя бизнеса си, Луис — каза Ру. — Воденето на една война е скъпо нещо.

— Тя е започнала. — Луис повдигна рамене. — И няма да спре, докато не победиш или не загубиш, но никой не казва, че следващата битка е тази нощ. Чакай своето време. Набирай сили. Отслаби позициите на неприятеля си. И когато ти се открие възможност, възползвай се от момента. — Той стисна здравата си ръка в юмрук. — Знаеш поговорката, че отмъщението е блюдо, което се сервира студено. Не е така — никога не бива да губиш огъня на гнева, който те тласка към мъст.

Той погледна Ру в очите.

— Прошката се цени в храмовете. Но ако държиш много на такава ценност, изследвай внимателно врага си. — Потупа се с пръст по главата. — Мисли. Мисли за това, което го мотивира, за силата и слабостите му. Пази жаравата гореща, но планирай хладнокръвно. И когато му дойде времето, излей огъня и се наслади на отмъщението.

Ру издиша шумно, като че ли искаше да изкара яда си.

— Добре. Ще чакаме. Но нека първо пуснем слухове между работниците, че „Джейкъби и синове“ ще ни стават съдружници.

— Добре. Има ли нещо друго? — попита Дънкан. — Трябва да посетя една дама…

Той се ухили.

— Хелмут водеше деловите ни книги и отчетите — каза Ру. — Имам представа от тези неща, но не съм специалист. Дали някой от вас може да ги поеме?

Луис поклати глава, а Дънкан се засмя.

— Никога не ме е бивало по сметките. Знаеш това.

— Тогава трябва да наемем някого.

— Кого? — попита Дънкан.

— Не знам — каза Ру. — Може би Язон от „Барет“. Маккелър често го караше да прави списъци на инвентара. Язон помни всякакви подробности. Ще го попитам. Той е амбициозен. Може би ще поиска да работи за нас.

— А ще можем ли да му плащаме? — попита Дънкан и се засмя.

— Имаме договор с двореца — каза Ру. — Ще помоля дьо Лунвил да ни осигурява парите навреме и ще се оправим.

— Какво е третото нещо? — попита Луис.

Изведнъж изражението на Ру от загрижено стана самодоволно.

— Ще се женя.

— Моите поздравления — каза Луис.

— За Карли, нали? — попита Дънкан.

— Че за коя друга? — отвърна младежът.

— Кога? — полюбопитства братовчед му.

— Следващият шестък. Каня ви.

— Благодаря — каза Дънкан и стана. — Свършихме, нали?

— Да. Можеш да тръгваш — каза Ру, малко разочарован от липсата на ентусиазъм у братовчед си.

— Тежка отговорност поемаш, Ру — каза Луис, след като Дънкан излезе.

— Какво искаш да кажеш?

— Всъщност не е моя работа, но…

— Какво имаш предвид? — настоя младежът.

Луис замълча за момент, после каза:

— Изглежда, харесваш момичето. Но… дали не се жениш само защото чувстваш, че някой ще трябва да се грижи за нея и това си само ти?

Ру понечи да отрече, после откри, че не може.

— Не знам. Харесвам я, а и една съпруга… е, тя си е съпруга, нали? Имам нужда от жена и деца.

— Както кажеш. — Луис го погледна за момент в лицето. — Ще отида в канцеларията и ще съобщя на хората, че следващия шестък ще има сватба.

— Утре ще кажа на Ерик и Джедоу — каза Ру. — Може би и капитанът ще дойде, ако е още в града.

Луис кимна, изправи се и докато минаваше покрай стола на Ру, спря и постави ръка на рамото на младия мъж.

— Желая ти щастие, приятелю. Наистина.

— Благодаря — каза Ру и Луис си тръгна.

Миг по-късно Карли влезе в стаята.

— Чух, че си тръгнаха.

— Казах им, че ще се оженим в шестък — каза Ру.

— Сигурен ли си? — попита Карли и седна на стола, на който допреди малко бе седял Дънкан.

— Разбира се, че съм сигурен. — Ру се помъчи да се усмихне и потупа ръката й. Но в сърцето си не чувстваше нищо освен това, че се посвещава на тази къща и че се впуска да преследва това, което е ценно за него.

— Разбира се, че съм сигурен — повтори той.

Погледна към завесата на прозореца, като че ли се опитваше да види през нея, и в съзнанието му се появи бледият образ на Хелмут на смъртното легло. Кожата му беше бяла като кост, същият цвят като на топа коприна, който Ру бе откраднал — а той знаеше, че нишка от този топ водеше към Хелмут. Смъртта на бащата на Карли отчасти се дължеше и на него. Ру потупа ръката й и разбра, че дори и да я мразеше, пак щеше да се ожени за нея, за да поправи злото, което й бе сторил.

 

 

Калис стана от масата, отиде до прозореца, погледна замислено към двора и каза:

— Имам лоши предчувствия за всичко това.

Принц Николас се отпусна в креслото и погледна, първо племенника си, после дворцовия съдия Уилям, който въздъхна:

— Това е отчаяно начинание.

— Чичо, видели сте това лично — допълни Патрик. — Пътували сте до тази далечна земя. — Той се огледа. — Склонен съм да приема, че отчасти моето несъгласие се дължи на липса на… бих казал на впечатления от първа ръка за пантатийците.

— Видях на какво са способни, Патрик — каза Николас. — И пак трудно възприемам това, което ни се съобщава сега.

Той махна с ръка към купчината документи на масата пред него. Съобщенията бяха пристигнали от далечния континент Новиндус през Островите на залеза и Далечния бряг до Крондор. Новините не бяха никак добри.

Херцог Джеймс, който седеше до лорд Уилям, се обади:

— Знаем, че предположенията ни бяха малко по-оптимистични. Разрушаването на корабостроителниците в Махарта и Града на Змийската река не ни осигури толкова години, колкото се надявахме.

— Десет години — каза Калис. — Смятахме, че ще им отнеме десетина години, за да построят отново корабостроителниците и да пуснат на вода достатъчно голяма флотилия, която да прекара войските им през океана.

— А как оценявате нещата сега, капитане? — попита Патрик.

Калис въздъхна: първият израз на чувства, който забелязваха в него, откакто се бе завърнал от Звезден пристан:

— Четири, може би пет години.

— Не предполагахме — каза принц Николас, — че противникът ще насочи всичките си сили и ресурси за възстановяването на доковете и подготовката на нова флотилия.

— Не отчетохме и факта, че са в състояние да жертват цялото население, до последния човек — каза Уилям и стана, като че ли не беше в състояние да седи повече на стола си. — Подготвяме се за отбрана и правим очевидно повече, отколкото пантатийците могат да предположат, за да се сразим с тях.

Той се приближи до Калис.

— Но все пак имаме едно предимство: не им е известно, че знаем къде е родната им земя.

— Не мисля, че това ги вълнува много — усмихна се криво Калис, мина край Уилям и застана срещу Николас и принц Патрик. — Ваше височество, не мисля, че тази акция ще ни донесе някаква полза.

— Смяташ, че ще е безрезултатна, така ли? — попита Патрик.

— Предполагаме — намеси се Уилям, — че няма да очакват това и ние ще се успеем да се промъкнем зад тях и да разрушим родното им гнездо.

Калис вдигна пръст.

— Това е точната дума: „предполагаме“. — Той се обърна към лорд Уилям. — Всичко, което сме разбрали за тези същества, ни подсказва, че те не разсъждават като нас. Умират със същата готовност, с каквато и убиват. Дори да избием всичките им деца, до последното, докато те завладяват Камъка на живота, това въобще няма да ги интересува. Вярват, че ще се превърнат в нещо като полубогове, ако служат на своята господарка, и смъртта въобще не ги плаши.

Обърна се отново към Патрик и продължи:

— Ще отида, Патрик. Ще замина и ще убивам заради вас, и ако трябва, ще умра. Но дори и да не успея да се завърна, останалите живи ще тръгнат след нас. Мисля, че никога няма да разберем тези създания.

— Имате ли по-добри предложения? — попита Николас.

Лорд Уилям сложи ръка на рамото на Калис и каза:

— Стари приятелю, единствената друга възможност е да чакаме. Какво ще загубим, ако предприемем това нападение?

— Животът на още много добри мъже. — Гласът на Калис беше безизразен.

— Такива са войните, капитане — каза лорд Уилям.

— Това не означава, че трябва да ги одобрявам — последва отговорът.

Въпреки разликата в дворцовите рангове, двамата бяха стари приятели и Уилям не се подразни от тона на Калис. Тук ранговете бяха оставени встрани и всеки бе доказвал значението си за Короната и своята благонадеждност не един път. Въпреки младостта си, едва двайсет и пет годишен Патрик бе служил три години на северната граница и се бе сражавал с таласъмите и Тъмните братя. Калис бе почти връстник на почти шейсетгодишния Уилям, макар че на вид беше само малко по-голям от принц Патрик.

— А ако акцията се окаже безрезултатна? — попита капитанът.

— Тогава ще разберем, че не сме успели — обади се Джеймс.

Калис се усмихна тъжно, после каза на стария си приятел:

— Спомням си, когато беше принуден да отговаряш на подобни въпроси, Ники.

— Това беше отдавна, Калис — отвърна Николас. — Вече не сме млади.

— Кога потегляте? — намеси се Патрик.

— Имаме още няколко месеца за подготовка — отговори капитанът. — Разполагам само с четирима мъже, на които мога да разчитам, освен хората в тази зала: дьо Лунвил, Грейлок, Ерик и Джедоу. Всеки от тях знае какво има там и какви са рисковете. Има и малцина ветерани от последните две войни, но тези четиримата са водачи, макар че Ерик и Джедоу още не са осъзнали този факт. Колкото до останалите, те просто трябва да изпълняват заповедите. Добри са за войници, но недостатъчно за водачи.

— Как смятате да постъпите? — попита принц Патрик.

— Да се приближим към тях откъм гърба — усмихна се Калис. Той пристъпи към голямата карта, пречертавана много пъти през последните двайсет години, заради новата информация, идваща от континента на другия край на света. — Отплуваме от Островите на залеза както обикновено, но тук — той посочи едно изглеждащо пусто място на голямата карта, на около четиристотин мили южно от дългата островна верига — се намира необозначено късче земя с прекрасно пристанище. Тук се срещаме и се прехвърляме на друг кораб.

— Друг кораб ли? — повтори Патрик.

— Противникът вече разполага със сведения за всеки кораб от Западната флота — намеси се Николас. — И несъмнено знае кои от нашите „търговски съдове“ всъщност са маскирани кралски бойни кораби.

— Какво сте подготвили там? — попита Патрик. — Нов кораб ли?

— Не, един доста стар — каза Калис. — Ще продължим пътя си като кешийски пирати.

— Като кешийски пирати? — попита Уилям развеселен.

— Разполагаме с драконов кораб — каза Николас. — Преди две години флотата на Ролдем плени един.

Ролдем беше малко островно кралство на изток и дългогодишен съюзник на Островното кралство.

— Кралят на Ролдем се съгласи да ни го даде „под наем“. И ние тихомълком го прекарахме около Долни Кеш — усмихна се Николас. — Няколко пъти, според съобщенията, други драконови кораби минавали на разстояние, достатъчно, за да отправят поздрави. Капитанът от Ролдем отговарял и продължавал курса си без никакви проблеми.

— Нахални свине! — засмя се Уилям. — Не могат да си представят, че някой плува в техни води и не е от техните хора.

— Надявам се да срещнем същото отношение — каза Калис.

— Какво имаш предвид? — попита Патрик.

— Няма да плувам на запад към Новиндус. Ще поема курс на изток, покрай нос Кеш, после през така нареченото Зелено море към едно малко селище, близо до град Испар. — Той отново посочи картата. — Оттам се отправяме на запад. Надявам се, че ако дебнат за наши морски съдове, вниманието им ще бъде насочено в друга посока. Винаги сме отплували от Града на Змийската река. Ако ни заловят, просто ще се представяме за търговци, които са се отклонили от курса си.

— Дали ще повярват? — попита Патрик.

— Казвали са ми, че се е случвало — отговори Калис. — Има бързи течения, насочени на изток, покрай ледниковите масиви, и ако те хванат близо до южен Кеш, могат да те носят през Зелено море към Скръбното пристанище. Няма да сме първите кешийски пирати в онези ширини, но трябва да сме достатъчно добре подготвени, за да не могат местните да доловят разликата.

— А после? — попита Патрик.

— Купуваме коне — каза Калис, — сменяме дрехите си и една нощ се измъкваме тихомълком от града и се насочваме на север.

Той посочи южния край на планинската верига, която се простираше към морето западно от Испар.

— Мога лесно да намеря входа в пещерите, който открихме при предишното пътуване.

Никой не се съмняваше в думите му. Уменията му бяха почти легендарни.

— Добре. И после какво? — попита принцът.

— Разрушаваме пантатийското гнездо.

— Колко души мислиш да вземеш?

— Шейсет.

— Имаш план да унищожиш всичките тези същества, изкусни магьосници, както съм чел от докладите ти, само с шейсет воини?

— Никога не съм казвал, че ще е лесно — изрече сериозно Калис.

— Чичо, ти какво ще кажеш? — Патрик погледна Николас.

— Още преди двайсет години разбрах, че ако Калис смята, че нещо може да се направи, значи може. — Погледна капитана и попита: — Какво мислиш?

— Според мен — каза капитанът — ядрото на силите им ще е с армиите на Изумрудената кралица.

После показа на картата района между Махарта и Града на Змийската река.

— Никога не сме ги виждали накуп. В свърталището, което открих в пещерата, нямаше повече от двайсетина, и това беше единственото съсредоточаване, което забелязахме. Винаги сме разсъждавали за тях по злото, което могат да ни сторят, но не и според броя им. — На лицето му се изписа отвращение. — Когато хвърлих поглед на гнездата им, видях, че са зле охранявани. Двама-трима възрастни за десетина деца и яйцата. Не забелязах женски.

— Какво означава това? — попита Патрик.

— Пъг и Накор твърдят — продължи Калис, — че тези същества не са естествени. Смятат, че са създадени от древната Господарка на драконите Алма-Лодака. — Капитанът погледна за миг надолу и както Уилям, така и Николас разбраха, че този странен полуелф разкрива мъдрости пред неелфи — нещо, което не би направил доброволно никой елф. Но човешката му половина не се подчиняваше на подобни забрани и той смяташе, че трябва да каже всичко, което знае за змиехората.

— Ако е така, това обяснява ниската степен на раждаемост — продължи Калис. — Може би имат няколко царици — както при насекомите, или може би имат друга зона, предназначена само за женските. Не знаем. Но ако това е гнездо, женските не може да са далеч.

— Все още не ми е ясно едно нещо — каза принц Патрик. — Ако повечето от бойците и магьосниците им са с армията на Изумрудената кралица, какво печелим, ако нападнем пещерите, в които се раждат? И… смяташ да избиеш малките ли? — Очите му се разшириха.

— Да — спокойно отговори Калис.

— Говориш за започване на бойни действия срещу невинни! — каза Патрик и в гласа му прозвуча гневна нотка. — Воините псета от Велики Кеш може би са убивали жени и деца при нападенията си, но всички, заловени по време на войната в Кралството, са били бесени пред строя.

Николас погледна към Калис, който кимна.

— Патрик — каза херцог Джеймс, — ти си тук отскоро и не разполагаш с цялата информация…

— Милорд — прекъсна го принцът. — Знам много добре високото ви положение още от времето, когато дядо ми е бил млад, и че сте били главен съветник на баща ми в Риланон, но сега аз управлявам Западните владения. Ако има нещо, което не знам, защо не съм бил информиран своевременно?

Херцог Джеймс погледна принц Николас.

Николас погледна племенника си. Новият принц на Крондор се показваше като млад мъж с буен нрав, променливи настроения и не съвсем твърд в становищата си; имаше и склонността да преувеличава всяка дребна опасност — истинска или въображаема.

— Ваше височество — почна официално Уилям. — Смятам, че Калис има предвид, че до вас са стигали само сухи доклади и книжа.

Поспря малко и продължи:

— Ние лично сме виждали пораженията, които са способни да нанесат тези същества.

— Ще се откажете ли да смажете отровна змия — обади се на свой ред Калис, — заради това, че по природа си е усойница?

— Продължавайте — каза Патрик на капитана.

— По вашите граници има градове, които по-рано бяха кешийски — продължи Калис. — Но сега живеещите там са граждани на Кралството по рождение, макар че дедите им са били поданици на императора на Велики Кеш. За тях няма разлика. Те са израснали в Кралството, говорят езика на Кралството и мислят, както и всички ние, че това е тяхното отечество.

— Какво общо има това с предмета на нашето обсъждане? — попита принц Патрик.

— Много — отвърна Калис, наведе се и опря лакти на масата. — Може би смятате, че тези същества са родени невинни. Но в случая не е така. Всичко, което знаем за тях, е, че се раждат с омразата, незабавно след като се излюпят от черупките си. Създадени са така. Ако убием възрастен или дете и вземем яйцата им, за да се измътят в двореца, като отгледаме родените тук, те непременно ще започнат да ни ненавиждат и да търсят пътища към „загубената си царица“, в която погрешно вярват. Това е в природата им, както е в природата на усойницата да хапе. И не могат да бъдат от полза също както усойницата.

Като забеляза, че възраженията на принца губят силата си, Калис продължи да настъпва.

— Някой ден може да сключите договор с Братството на Тъмната пътека, както наричат себе си моределите. Може да видите таласъми, които се подчиняват на законите на Кралството и посещават пазарите на нашите градове в някакво далечно бъдеще. Може да предвиждате отворени граници с Велики Кеш и свободно пътуване между двете нации. Но никога няма да имате и миг спокойствие в този свят, ако все още съществуват пантатийците. Защото в природата им е заложено да убиват — да правят всичко, за да се доберат до Камъка на живота в Сетанон и да повикат загубената си „богиня“ — Алма-Лодака, Господарката на драконите, която ги е създала.

Патрик помълча, после каза:

— Но все пак говориш за убийство.

— Има още половин година, докато замина — каза Калис. — Ако ви хрумне по-добър план, готов съм да го изслушам с внимание.

Гласът му стана по-тих, сякаш за да подсили значението на следващото му изречение.

— Но ако ми забраните, знайте, че все пак ще отида. Ако не с кораб от Кралството, то с кораб от Квег или Кеш. Ако не тази година, то следващата или по-следващата. Защото ми е ясно, че рано или късно змиежреците ще се доберат до Камъка на живота и тогава всички ще загинем.

Патрик дълго остана неподвижен. Накрая рече:

— Добре. Изглежда, няма друг начин. Но ако някой научи нещо, което би променило хода на събитията, които планираме, бих искал веднага да разбера. — Обърна се към Уилям. — Пазете всичко в тайна, но започнете приготовленията.

Принцът излезе. Джеймс се обърна към Уилям.

— Има още нещо, което, трябва да обсъдим.

Уилям се усмихна.

— Какво, Джими?

Джеймс погледна Калис и Николас, после Уилям.

— Миналата нощ пред вратите на града е бил убит Хелмут Гриндъл.

— Гриндъл ли? — попита Уилям. — Партньорът на Ейвъри?

— Точно така. И потенциален наш съюзник — каза Николас. — Трябва да осигуряваме подкрепа на търговците като него.

— Някакви заподозрени? — попита Уилям и погледна Джеймс.

— Нашите агенти са убедени, че зад смъртта на Гриндъл се крие един от синовете на Фредерик Джейкъби. Фирмата му е свързана с Джейкъб Истърбрук, който е много влиятелен както тук, така и надолу, в Кеш. За момента обаче предпочитам да не помагаме на господин Ейвъри да разбере повече неща за убийството на партньора си.

— А какво, ако той вече знае или има подозрения? — попита Калис. — Познавам Рупърт Ейвъри. Той е умен, а и Гриндъл може би е дошъл в съзнание и е назовал убиеца си.

— Може би. Но докато господин Ейвъри не причинява никакви проблеми на Джейкъб Истърбрук и приятелите му, това няма значение. — Той се усмихна. — Ние се нуждаем от търговци, които трупат печалби, които да облагаме с данъци, и не искаме да се трепят един друг.

— Като се има това предвид — каза Уилям, — ще ни сътрудничат ли, когато дойде време да рискуват собственото си богатство за общата кауза?

— Ти се грижи за войната, Уили — Джеймс погледна стария си приятел, — а аз ще гледам да си плащат данъците навреме. Търговците от Кралството ще застанат до нас, когато разберат, че ще загубят всичко, ако не ни съдействат. — Той огледа всички поред. — Сега Шегаджиите са поставени на място; упражнихме кралската власт, където трябва, и скоро ще мога да разполагам с цялото богатство на Кралството, ако потрябва. И ако е нужно да издоя нашите хора, за да финансират войната, ще го направя. Спомнете си, че само аз от всички тук съм бил в Сетанон.

Никой не се нуждаеше от допълнително обяснение. Навремето бащите на Николас, Уилям и Калис се бяха сражавали в Сетанон и им бяха разказвали за това, което се бе случило, когато пантатийците се бяха опитали да грабнат Камъка на живота, но от присъствуващите само Джеймс беше свидетел на случилото се.

— Трябва да се върна в съда — каза Уилям. — Ще ме извините ли, Джеймс?

Херцогът кимна. Уилям излезе, а Джеймс седна до Калис.

— С кого си говорил за тази самоубийствена експедиция?

— С Боби, Грейлок и Ерик. От двамата нови сержанти той е по-умният.

— Тогава ми го остави тук — каза Джеймс. — Ако трябва да убиеш единия от тях, остави по-умния жив, за да ми служи, ако претърпиш неуспех. Вземи Джедоу.

— Разбрано — кимна Калис.

— Остави и Боби.

— Никога няма да се съгласи — каза Калис.

— Нареди му.

— Няма да се подчини.

— Ти изпълняваш уникална функция тук, приятелю, но колкото ми е необходимо Орела да се завърне невредим, толкова ми трябва и проклетото Куче на Крондор. — Той погледна през прозореца. — Сега имам нужда повече от сержант, отколкото от генерал… или от капитан.

— Ще ти направи живота черен — усмихна се Калис.

— Нищо ново не ми казваш. — Джеймс се усмихна. — Но нямам избор.

— Добре — каза Калис. — Оставям Боби и Ерик и взимам Джедоу и Грейлок.

Тримата тръгнаха към вратата, но Джеймс се обади отново.

— А какво ще кажеш за Накор?

— Почти съм сигурен, че ще се върне, ако го помоля — каза Калис, — но мисля, че ще ни служи по-добре в Звезден пристан. Онези магьосници на острова са много самодоволни и тъкмо той е човекът, който може да им напомня, че живеят на територия на Кралството.

— След всичко, което ни разказа, мисля, че може да се сблъскаш с някаква мощна магия. Какъв ти е планът?

— Миранда се съгласи да дойде с мен — отговори Калис малко притеснено.

Джеймс го погледна изпитателно, после се засмя.

— През всичките тия години ми напомняш за сина ми.

— Зависи от времето и събитията — усмихна се Калис.

— Мога да разчитам винаги на него — каза Джеймс. — Мисля, че бих могъл да го пратя и в Звезден пристан да оправи нещата. — Усмивката му криеше печал. — И внуците ми ще отидат с него.

— Джими и Даш вече са мъже.

— Така мисля — рече Джеймс, после се обърна към Николас. — Нямаш представа колко си изпуснал, като не си се оженил.

— Не съм толкова стар — каза Николас. — Амос се е оженил за баба ми, когато е бил почти на седемдесет.

— Ще изпуснеш радостта от децата, ако чакаш толкова дълго — каза Джеймс, докато крачеха към вратата. — Аз мога да си мисля за Джими и Даш, а ти не можеш.

Докато излизаха от залата, лорд Джеймс се обърна към Калис и каза:

— Както всички, и аз не съм много доволен от факта, че тази магическа лейди има толкова много тайни, но след като се оказа толкова силна, не мога да ти кажа нищо друго освен: бъди внимателен.

Калис кимна, потънал в мислите си, а Джеймс и Николас продължиха да разговарят за семействата и децата.

 

 

Ру се огледа и Ерик се засмя:

— Изглеждаш, като че ли се готвиш да бягаш.

— Да ти кажа право — тихо каза Ру, — чувствам се така от минутата, когато й предложих да се оженим.

Ерик се направи, че го разбира, но не можеше да прикрие веселото си настроение.

— Ще видиш ти. Като предложиш на оная курва…

— Виж какво… — сърдито започна Ерик.

— Добре де, добре — спря го приятелят му. — Извинявай. Просто съм малко изнервен. И наистина ми се иска да побягна.

— Малко е късничко — засмя се Ерик.

Карли тъкмо влизаше през една странична врата на храма, през която — според вярванията на последователите на Бялата Сунг — трябваше да минават булките. От едната й страна беше Катерина, момичето, което дьо Лунвил бе направил служителка на принца. Карли нямаше приятелки, с които да си общува, и познаваше отблизо само прислужничката Мари. Поради това Ерик, като кум на Ру, беше предложил на тайната агентка да бъде свидетелка на брачната церемония. За негово учудване тя веднага се съгласи.

— Добре, да тръгваме — каза Ру и тръгна към олтара.

Единствените присъстващи бяха Луис, няколко работници от фирмата, а също и Джедоу с войниците, който бяха служили в дружината на Калис. Изпълненият с досада жрец претупваше церемонията, защото беше петата или шеста за деня.

Ру се закле да се грижи за Карли и да й бъде верен, тя направи същото. Жрецът веднага заяви, че Бялата богиня е доволна и че вече могат да си тръгват. Ерик му плати и младоженците и гостите напуснаха залата — всъщност приличащите на разбойници храмови прислужници почти ги изхвърлиха.

Ру и Карли се качиха на една наета за случая карета, а другите се отправиха пеша или на коне към къщата на Гриндъл. Каретата напредваше с труд по претъпканите улици. Ру се обърна и видя, че Карли е вперила поглед в ръцете си.

— Какво има? — попита той. — Не си ли щастлива?

Карли вдигна очи към него и погледът й му подейства като удар. Внезапно разбра, че зад мълчанието й се крие гняв и негодувание. Но гласът й беше спокоен и почти извинителен.

— А ти?

— Разбира се, любов моя. — Ру се помъчи да се усмихне. — Защо да не съм?

— Изглеждаше направо ужасен, когато вървеше към олтара. — Карли обърна глава към прозореца.

— Това е нормална реакция. — Ру се опита да го обърне на шега. — Така поне са ми казвали. Цялата тази церемония и… и всичко останало.

Пътуваха в мълчание през града. Ру гледаше през прозорчето. Когато каретата бавно се приближи до официалния вход, Ерик и останалите вече ги очакваха.

Като кумове Ерик и Катерина помогнаха на Карли да слезе от каретата. Макар да не познаваше младото семейство, девойката се опитваше най-сериозно да изпълнява задълженията си на кума.

Готвачката бе приготвила впечатляващо богата маса. Бяха отворени и едни от най-хубавите бутилки вино от зимника. Ру неловко пропусна Карли пред себе си във входа, макар че традицията беше съпругът да води младоженката в дома им. В крайна сметка обаче това беше нейният дом. Когато влязоха, тя му каза:

— Ще отида да нагледам кухнята.

— Остави Мари да свърши това — спря я Ру. — Ти никога повече няма да сервираш в тази къща.

Карли го изгледа внимателно за момент, после на устните й се появи слаба усмивка. Ру се обърна и подвикна:

— Мари!

Прислужничката веднага дойде и младият мъж нареди:

— Започвай да сервираш.

Храната бе и вкусна, и изобилна. По едно време Ерик стана, огледа се и видя, че Катерина се усмихва на неуверената му стойка. Той се изкашля и когато разговорите понамаляха, каза:

— Чуйте!

Повиши глас повече отколкото бе искал и помещението за миг утихна, после избухнаха смехове. Пламнал от яд, Ерик вдигна ръка.

— Съжалявам. — Усмихваше се на собственото си смущение. — Като кум имам задължение да предложа тост за новобрачната двойка. — Той погледна към Луис. — Поне така ми бе казано.

Луис му кимна със светска усмивка и махна с ръка.

— Не ме бива много по думите — каза Ерик, — но едно знам добре: Ру е мой приятел, по-скоро брат, и ми е по-близък от всеки друг, затова му желая само щастие. — После погледна Карли и допълни: — Надявам се, че ти го обичаш също колкото и аз, а той ти отвръща с най-сърдечно чувство, което заслужаваш.

Вдигна високата стъклена чаша с вино и заяви:

— За новобрачната двойка. Да доживеят до дълбока старост и никога да не съжаляват за съвместния си живот. Нека познаят щастието всеки ден от живота си.

Сватбарите пиха и шумно се присъединиха към поздрава, после Ру стана и каза:

— Благодаря ви. — Обърна се към Карли. — Знам, че преживя трудни дни — започна младият мъж, като очевидно намекваше за смъртта на баща й — но искрено желая да помогна лошите времена да потънат в забрава и да изпълня дните ти с щастие.

Карли се усмихна и се изчерви. Ру неловко хвана ръката й.

Вечерята продължи. Ру бе изпълнен с добро настроение и твърде много вино. Забеляза, че Ерик отделя много време, за да разговаря с Катерина, и че Карли продължава да мълчи, както беше през по-голямата част от деня.

Скоро гостите почнаха да си тръгват. Ру и Карли пожелаха лека вечер на Ерик, който беше последният им гост. Вратата се затвори, Ру се обърна към съпругата си и видя, че тя го гледа странно.

— Какво има? — попита той, внезапно уплашен. Нещо в лицето й му показваше, че трябва да е нащрек.

Тя пристъпи към него и положи глава на рамото му.

— Съжалявам.

Сърцето му се сви, но той се помъчи да запази спокойствие и попита:

— За какво говориш?

Карли изхълца и каза:

— Исках днес да е щастлив ден.

— А не беше ли? — попита Ру.

Единственият й отговор бяха сълзите.