Николай Носов
Незнайко в Слънчевия град (6)

Глава пета
Как Незнайко, Шарен Мърльо и Карфичка тръгнаха да пътешествуват

— Ей, Шарко, здравей! — завика Незнайко, когато Мърльо стигна до тях. — Гледай, имаме си вече автомобил.

— Чудо голямо! Винтчо и Болтчо си имат по-хубав — отговори Мърльо.

Той се спря, пъхна ръце в джобовете на сивите си панталонки и заразглежда предното колело на автомобила.

— Не е вярно — каза Карфичка. — Тази лека кола е също като на Винтчо и Болтчо и освен това Незнайко си има вълшебна пръчица.

— Чудо невидено! — пак отвърна Шаренкия. — Само да поискам, ще си имам сто вълшебни пръчици.

— А защо ги нямаш? — попита Незнайко.

— Защото не искам.

Незнайко видя, че с нищо не може да го учуди, и каза:

— Ние тръгваме на пътешествие. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ще дойда — съгласи се Шаренкия. — Придумахте ме.

Той отвори вратичката, вмъкна се в автомобила и важно се разположи на задното седалище.

— Е, да тръгваме ли? — попита Незнайко.

— Тръгвай, тръгвай! — каза Карфичка.

— Да, тръгвай, само не ни утрепвай — прибави Шаренкия.

Незнайко завъртя ключето на таблото и натисна с крак педала на стартера. Стартерът изквича, сякаш застъргаха по желязо, и моторът заработи на празен ход. Незнайко го остави да се позагрее, после натисна амбреажа, включи предавателната кутия и като пусна амбреажа, даде газ. Автомобилът тръгна. Незнайко спокойно въртеше кормилото, включваше ту първа, ту втора скорост, увеличаваше и намаляваше газта и леката кола се движеше ту по-бързо, ту по-бавно. Макар че не разбираше защо върти един или друг лост и натиска ту единия, ту другия педал, той правеше всеки път точно това, което беше нужно, и не сбърка нито веднъж. Причината беше, разбира се, вълшебната пръчица, благодарение на която той в миг се научи да кара автомобил и караше като добър шофьор, който дори не мисли какво трябва да завърти и какво да натисне, а всичко върши по навик, машинално.

Като минаваше из улиците, Незнайко нарочно натискаше копчето на сигнала и гръмогласно тръбеше, за да привлече вниманието на жителите. Искаше му се всички да видят колко храбро седи той на кормилото и от нищо не се страхува. Ала жителите на Града на цветята мислеха, че минават Винтчо и Болтчо и никой не обърна внимание на Незнайко.

Докато леката кола се носеше из града, Карфичка поведе разговор с Мърльо.

— Вижда се, че ти днес още не си се мил, Шарко!

— Мих се, и още как!

— А защо си толкова мръсен?

— Значи отново съм се изцапал.

— Ще трябва да се измиеш още веднъж, защото такъв мръсен не можем да те вземем на пътешествие.

— Как така „не можем“? Сами ме придумахте да тръгна, а сега изведнъж „не можем“! — възмути се Шаренкия.

В това време Незнайко излезе от града и когато автомобилът приближи Краставичната река, той сви към моста. Щом стигнаха края на моста, Карфичка каза:

— Хайде спри колата! Сега Шаренкия ще се измие на реката.

Незнайко закара автомобила до брега и спря.

— Протестирам! — пенеше се Шаренкия. — Такова правило няма — по два пъти на ден да се миеш!

— Като не щеш, ще останеш тук. Ще тръгнем без тебе — строго каза Незнайко.

— Как тъй без мене? Да не мислите, че аз пеша ще клинкам обратно до града? Щом е така, откарайте ме там, откъдето ме взехте. С друго не съм съгласен.

— Добре де, да прави, каквото ще! Нека тръгне мръсен — каза Незнайко. — Няма да се връщаме заради него я!

— Ами ако пристигнем по време на пътуването в някой чужд град и всички видят, че водим със себе си такъв мърльо? Ще трябва ние да се червим заради него — каза Карфичка.

— Вярно — съгласи се Незнайко. — Все пак трябва да се умиеш, Шарко. — Приятели, хайде да се измием и тримата, а?

Като чу, че не само той ще се мие, Шаренкия се успокои и каза:

— Че как ще се мием тук? Няма нито сапун, нито пешкир.

— Не се тревожи — отвърна Незнайко, — всичко ще има.

Той махна с вълшебната пръчица и в миг се появиха три калъпчета сапун и три пешкирчета. Шаренкия тъкмо щеше да се учуди, но си спомни своето правило — на нищо да не се учудва, и мълком тръгна към реката.

След няколко минути и тримата бяха измити и се носеха с автомобила през една гора. Карфичка, както по-рано, седеше отпред до Незнайко, а Шаренкия — отзад, до светлосиньото сандъче. Пътят лъкатушеше и не беше твърде равен. На места от земята се подаваха дебели корени, понякога колата налиташе на дупки и коловози. В такива случаи Незнайко предварително намаляваше скоростта, за да не друса много. Карфичка току се обръщаше назад и усмихнато поглеждаше към Шаренкия, Драго й беше, че той стана такъв румен и чистичък.

 

 

— Виждаш ли колко е хубаво — казваше тя. — Приятно става на човека, като се измие.

Шаренкия сърдито обръщаше глава настрана и не искаше дори да погледне Карфичка.

— Е, стига си се мусил, не е учтиво така — каза Карфичка. — В синьото сандъче до тебе има сладолед.

— А, та това било сладолед! — зарадва се Шаренкия. — А пък аз гледам — какъв ли ще е този сандък!

Той извади три порции сладолед. Всички заядоха. Незнайко трябваше едновременно да върши две неща: да яде сладолед и да кара колата. С едната си ръка той държеше кормилото, а с другата — сладоледа и усърдно ближеше. Увлечен в сладоледа, Незнайко не забеляза една дупка на пътя и не успя навреме да намали скоростта. Автомобилът се друсна толкова силно, че Шаренкия подскочи и неочаквано глътна целия сладолед наведнъж. В ръката му остана само клечката.

— По-полека карай, бе братче — каза той на Незнайко. — Заради тебе глътнах целия сладолед.

— Няма нищо — отвърна Незнайко. — Можеш да си вземеш друг.

— Добре тогава — успокои се Шаренкия и си взе от сандъчето нова порция сладолед.

Карфичка каза:

— Ти, Незнайко, по-добре не яж сладолед. Това те разсейва, може да стане катастрофа.

— И ти не яж — отговори Незнайко, — защото и ти ме разсейваш, като ядеш.

— Добре, няма — съгласи се Карфичка.

— А пак аз ще ям, защото седя отзад и никого не разсейвам — каза Шаренкия.

Скоро гората свърши и автомобилът се понесе из полето. Пътят се виеше нагоре и на нашите пътници почна да се струва, че са стигнали края на земята, тъй като над стръмнината не се виждаше нищо друго освен небе.

— Трябваше да тръгнем в друга посока, защото от тази страна земята вече се свършва — каза Незнайко.

— Да — потвърди Шаренкия. — Пообъркахме. За всеки случай намали скоростта, защото току-виж, не си успял да удариш спирачките навреме и ще полетим нагоре с краката. А най-добре обръщай назад — да не се навираме, където не ни е работа.

— Не — отвърна Незнайко. — Отдавна искам да видя какво започва там, където свършва земята.

Докато разговаряха, нагорнището свърши и пред очите на пътешествениците отново се откри просторна гледка. Долу се разстилаше огромна долина, наляво се издигаха хълмове, обрасли със зелена трева и гъст храсталак. В далечината тъмнееше гора. Цялата долина беше изпъстрена със златни глухарчета, сини метличини… Особено много бяха белите цветчета, които дребосъчетата наричат „брезова кашичка“. Тази „кашичка“ беше толкова много, че на места земята беше като че ли покрита със сняг. Когато нашите пътници видяха цялата тази красота, дъхът им секна от радост.

— Излиза, че земята не свършва тука — каза Незнайко.

— Да — подзе Шаренкия. — Земята се оказа по-голяма, отколкото предполагахме, така че ние направихме важно научно откритие и по този случай може да се, изяде още една порция сладолед.

При тези думи той бръкна в светлосиньото сандъче, измъкна оттам нова порция сладолед и го заяде.

Пътят се спусна надолу и колата тръгна по-бързо. Скоро започна нова стръмнина и пътешествениците пак помислиха, че са се озовали на края на земята, но щом стръмнината свърши, пред тях се разкри нова шир. Това се повтори няколко пъти.

— Казват, че земята била безкрайна и че на която и страна да тръгнеш, все няма да стигнеш края — рече Карфичка.

— Аз мисля, че това не е вярно — отговори Незнайко. — Ние, дребосъчетата, сме много малки и с поглед не можем да обхванем големите неща, затова те ни изглеждат безкрайни.

— И аз мисля така — подзе Шаренкия. — Според мене всичко си има край. Ето например в това сандъче има много сладолед, но аз подозирам, че и неговият край скоро ще настъпи.

Като беседваха така, Незнайко и неговите спътници се носеха все по-далеч и по-далеч и не усетиха как стигнаха до един кръстопът. Тук Незнайко спря автомобила, за да види накъде да кара по-нататък: направо, надясно или наляво. На кръстопътя се издигаше стълб, а на стълба бяха заковани три стрелки с надписи. На стрелката, която сочеше направо, беше написано: „Каменград“. На стрелката, която сочеше наляво, се четеше: „Пръстенград“. И най-после на стрелката, която сочеше надясно, имаше надпис: „Слънчевград“.

— Работата е ясна — каза Незнайко. — Каменград — това е град, изграден от камъни. Пръстенград — град от пръст, там всички къщи са глинени.

— Значи според теб Слънчевият град е изграден от слънце, така ли? — с насмешка запита Шаренкия.

— Може и така да е — отвърна Незнайко.

— Не може, защото слънцето е много горещо и от него не могат да се строят къщи — каза Карфичка.

— Ами да отидем и да видим — каза Незнайко.

— По-добре да заминем първо за Каменния град — предложи Карфичка. — Много интересно е да погледаме каменни къщи.

— А пък аз искам да видя къщи от пръст. Интересно е да научим как живеят в тях дребосъчетата — каза Шаренкия.

— Нищо интересно няма. Ще отидем в Слънчевия град и толкоз — отряза Незнайко.

— Как така „и толкоз“? Какво току се разпореждаш — възмути се Шаренкия. — Заедно тръгнахме, значи заедно трябва и да решаваме.

Почнаха да решават заедно и пак нищо не можаха да решат. Най-после Карфичка каза:

— Я да не се препираме, а да почакаме — нека случаят ни посочи на коя страна да потеглим.

Незнайко и Шаренкия спряха препирните си. В това време отляво на пътя се зададе автомобил. Той се стрелна край пътешествениците и изчезна по посока на надписа „Слънчевград“.

— Виждате ли? — рече Незнайко. — Този случай показва, че и ние трябва да тръгнем към Слънчевия град. Но не се огорчавайте. Първо ще отидем в Слънчевия град, а после може да се отбием и в Каменния град, и в Пръстения град.

Като каза това, той отново включи мотора, завъртя кормилото надясно и леката кола се понесе напред.