Николай Носов
Незнайко в Слънчевия град (33)

Глава тридесет и втора
Денят на ръкавичките

Те дълго седяха на пейката, приличаха се на слънце, радваха се, беше им хубаво, и никой вече не съжаляваше за вълшебната пръчица. А Незнайко каза:

— Не може ли желанията да се изпълняват просто така, без вълшебна пръчица?

— Защо да не може? — отговори вълшебникът. — Ако желанието е голямо и при това хубаво, може.

— Аз имам едно много голямо желание: в Слънчевия град всичко да си стане така, както беше, когато пристигнахме, и Листец отново да стане дребосъче, а магаретата — магарета и още — милиционерът Свирулкин да го изпишат от болницата.

— Е, че това е много хубаво желание и то ще бъде изпълнено — отговори вълшебникът. — А ти, Карфичке, имаш ли някакво желание? — запита вълшебникът.

— И аз желая същото — каза Карфичка. — Но ако мога да пожелая още нещо, то искам да се върнем по-скоро в Града на цветята. Много ми се ще да се върнем вече у дома.

— И това ще бъде изпълнено — каза вълшебникът. — А твоето желание, Шарко, какво е?

— Аз имам много желания — каза Шаренкия. — Цели три.

— О!? — зачуди се вълшебникът. — Е, казвай.

— Първо — много бих искал да зная къде е лъвът, който Незнайко пусна на свобода, и няма ли да ни изяде?

— Не е чудно да се изпълни желанието ти — отговори вълшебникът. — Лъвът е в същата клетка, в която си беше и по-рано. Когато вие снощи избягахте, дойде пазачът и затвори клетката. Лъвът дори не успя да излезе на свобода. Можеш да бъдеш спокоен. Лъвът никого няма да изяде.

— Ха така — каза Шаренкия. — Ето и второто ми желание: много бих искал да зная какво е направил милиционерът със Заварко и Кубчо? Видяхме как потегли с тях към милиционерското управление.

— И на това лесно може да се отговори — каза вълшебникът. — Милиционерът помогна на Заварко да си поправи колата и го пусна заедно с Кубчо да си вървят у дома, тъй като те не бяха извършили нищо лошо.

— А третото ми желание е следното — каза Шаренкия. — Не може ли да се направи тъй, че никога да не се миеш, а винаги да си бъдеш чист?

— Хм! — рече забъркан вълшебникът. — Това нещо, пиленце, е трудно изпълнимо. Дори аз май съвсем не мога да го изпълня. Но ако искаш, мога да направя така, че ти да се чувствуваш добре само след като се измиеш. Ако забравиш навреме да се измиеш, мръсотията по лицето ти ще почне да те щипе по бузите и да те боцка като с карфици, докато не се измиеш. Постепенно ще свикнеш да се измиваш навреме. Ще почне дори да ти става приятно и ти ще изпитваш голямо удоволствие от миенето. Как мислиш, съгласен ли си с това?

— Напълно — каза Шаренкия.

— Е, тогава всичко е наред.

В това време по пътечката се зададоха три магарета или по-точно казано, две магарета, защото третото не беше чистокръвно магаре, а муле. Те вървяха едно след друго, лекичко потракваха с копитца, гордо размахваха опашки и добродушно мърдаха уши. След тях вървеше чистачката с една пръчка в ръка.

— Ах, вие, бегълци! Ах, вие, нехранимайковци! Ах, вие, луди глави, ах вие, такива-онакива! — мърмореше чистачката, като размахваше пръчката. — Къде се губихте толкова време? Къде скитахте? Де се шляхте? Все тоя Пегасик! У, разбойнико, знам те аз тебе! Не ми се преструвай на толкова мирничък! Ти си им войводата! Ти сигурно си избягал пръв, а подире ти са се повлекли Калигула и Риткун. Те сами нямаше да се сетят да бягат.

Пегасик, който крачеше след Калигула и Риткун, сякаш разбра, че става дума за него. Той наведе глава, доби невинен израз и замига.

— Не мигай, не мигай, безсрамнико! — караше се чистачката. — Гледай го ти, само се преструва, че не разбира. Всичко разбираш ти, знам те аз!… Е, пиленца, разходихте се и край! Мислехте ли, че ще избягате далече? Не, братчета, никъде няма да избягате!

Чистачката стигна до оградката, отвори вратичката и натири бегълците в дворчето.

— Виждаш ли, Незнайко, твоето желание се изпълни. Тия тримата вече се върнаха, където им е мястото — каза вълшебникът. — А сега да вървим — може да видим още нещо.

При тези думи вълшебникът стана от пейката и се запъти към изхода на Зоологическата градина. Незнайко, Карфичка и Шаренкия също скочиха и забързаха след него. Като излязоха от градината, те видяха, че наоколо беше пълно с минувачи. Сякаш този ден всичко живо се бе изсипало на улицата и никой не искаше да стои у дома си. От всички страни долиташе музика, песни, отвред се чуваха весели гласове и радостни смехове.

Нашите пътешественици дойдоха до кръстопътя и видяха, че до ъгловата къща се бе събрало множество дребосъчета. На покрива стояха няколко момченца и момиченца с големи кошници. Те бъркаха в тия кошници и с пълни шепи хвърляха нещо право в тълпата, Незнайко и неговите спътници се приближиха и видяха, че отгоре падат ръкавички. Те бяха най-различни: сини, бели, червени, зелени, розови. Дребосъчетата, които стояха долу, ловяха ръкавичките още във въздуха или ги вдигаха от земята, надяваха ги на ръцете си и тутакси почваха да си ги разменят, като се стараеха да си подберат чифт ръкавички от един и същи цвят.

— Какво е това? Защо хвърлят ръкавички? — запита Карфичка.

— Днес е Денят на ръкавичките или, както го наричат, Празникът на слънчевите братя. Този ден навсякъде хвърлят ръкавички. Всички вземат тия ръкавички и си ги разменят. Тези, които са си разменили ръкавички, стават слънчеви братя.

— Защо братя? — учуди се Незнайко.

— Е, такъв е обичаят. Всяка година в Слънчевия град празнуват Деня на ръкавичките. Затова тук с всяка година слънчевите братя стават все повече и повече. Скоро в Слънчевия град всички ще бъдат братя.

На следния ъгъл вълшебникът неочаквано се спря и тихо каза:

— Гледайте!

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се спряха. Право пред тях насред тротоара стояха едно момченце и едно момиченце. Те се държаха здраво за ръце, не сваляха очи един от друг и не забелязваха нищо и никого наоколо си.

— Кои са тия? — запита Карфичка.

— Нима не се сещате? Това са Листец и Буквица отговори вълшебникът.

— Ах, Листец! — възкликна Незнайко. — Значи той вече се е превърнал в дребосъче! Аз като че ли бих го познал.

— Мило Листенце! — каза в това време Буквица. — Как се радвам, че ти се върна най-после! Толкова ми беше мъчно без тебе, толкова много плаках!

— Нищо, Буквице, затова пък сега ще бъдем все заедно и никога няма да се разделим — утешаваше я Листец.

— Де се губи през цялото това време, разкажи ми?

— Аз, мила, бях в цирка. Ах, колко весело беше там, колко интересно, да знаеш само! През деня имаше репетиции, тренировки, а вечер — представление. И тъй всеки ден, дори и в неделя.

— А мен ми беше толкова мъчно, че на цирк дори не ми се искаше да ходя — каза Буквица. — Да знаех, че си в цирка, веднага щях да изтичам там. Защо не ми извести къде си?

— Не се сърди, Буквице, просто бях магаре тогава — каза Листец.

В това време нещо се посипа над главите им и цяла тълпа дребосъчета се хвърли да събира падащите от стрехите ръкавички. Незнайко, Карфичка и Шаренкия едва не бяха повалени на земята. С голям труд те се измъкнаха от тълпата. Все пак и тримата успяха да си хванат по две ръкавички. Те изтичаха настрана и почнаха да разглеждат находките си. На Незнайко се бяха паднали кафява и оранжева ръкавички, на Карфичка — жълта и розова, а на Шаренкия — синя и бяла.

— Как нямаме късмет! — каза Карфичка. — Дори не можем да си разменим ръкавичките: всичките са различни.

В този миг към нашите пътешественици изтичаха няколко засмени дребосъчета и почнаха да разменят ръкавичките си с тях. Едно момченце взе оранжевата ръкавичка на Незнайко, а вместо нея му даде зелена. Друго му грабна кафявата и му пъхна вместо нея светлосиня, а светлосинята веднага му я взе някакво момиченце, като я замени с червена.

— Браво! — зарадва се Незнайко. — Сега изведнъж имам двама слънчеви братя и една сестричка!

С Карфичка също си размениха ръкавичките две момченца, така че сега вместо жълта и розова, тя имаше синя и зелена ръкавички. Шаренкия се почувствува обиден, защото никой не поиска да си размени ръкавички с него.

В това време Незнайко видя, че към тях иде един милиционер. На главата си той носеше нов-новеничък блестящ шлем. Незнайко го позагледа и се убеди, че това не бе никой друг, а известният на всички милиционер Свирулкин. Незнайко зина от учудване и тъй си остана с отворена уста, а Свирулкин се запъти право към него и го заоглежда от глава до пети. Особено внимателно, както се стори на Незнайко, Свирулкин гледаше жълтите му панталони. Незнайко изстина от страх и вече се накани да хукне, но в този миг милиционерът погледна ръцете си, на които беше надянал бяла и червена ръкавичка, после бързо се приближи до Шаренкия, сне от ръката му бялата ръкавичка, и вместо нея му сложи своята червена. Сега и двете ръкавички на Свирулкин бяха белички. Той ги надяна, без да бърза, на ръцете си, обтегна ги, както трябва, отдаде чест, усмихна се широко на Шаренкия и си тръгна по пътя.

— Е, сега се убедихте, че всичките ви желания са изпълнени — каза вълшебникът, като поглади дългата си брада. — Магаретата се върнаха в Зоологическата градина, Листец се върна при Буквица, милиционерът Свирулкин е изписан от болницата. Остава само да си тръгнете за дома.

— А какво ще стане с ветрогоните? — запита Незнайко. — Може би и с тях ще трябва да направим нещо, за да не обиждат вече дребосъчетата?

— Не се безпокой за това — отговори вълшебникът. — Аз написах една вълшебна книга, в която се разказва всичко, което се случи с вас. Тази история е много поучителна. Щом я прочете, всеки ветрогон ще види, че е вземал пример от обикновени магарета, и ще се засрами. И никой вече не ще иска да подражава на ветрогоните.

— Ами ако някому не подействува тази книга? — запита Шаренкия.

— Това не може да се случи — отговори вълшебникът. — Книгите винаги действуват добре на дребосъчетата. Те не действуват само на естествените… така да се каже, на родените магарета.

Увлечени в разговор, пътешествениците дойдоха до площада, където стояха двадесет или тридесет автомобила за излизане извън града.

— От днес в Слънчевия град заработи станцията на Маршрутните автоматични таксита. По-рано автоматичните таксита се използуваха само из града, а сега с маршрутните таксита можете да идете където си щете — каза вълшебникът.

Той се приближи до крайната кола, пъхна ръката си в един отвор зад радиатора и извади от него един картон, на който беше отпечатана картата на страната, в която живееха дребосъчетата. Той намери на картата Града на цветята, подчерта с молив шосетата, които водеха от Слънчевия град към Града на цветята, и като пъхна картата обратно на мястото й, каза:

— Сега се качете, натиснете копчето на таблото — и можете да потегляте. Колата сама ще ви закара, където трябва. Ако искате, да спрете, натиснете същото копче. Искате ли да продължите — пак натиснете копчето. Това и е цялото управление.

— Това вълшебна машина ли е? — запита Шаренкия.

— Не, това е обикновено маршрутно такси. Сами видяхте, че очертах на картата маршрута, тоест пътя, който трябва да следвате. Автомобилът има електронен уред, който насочва автоматично колата по начертания път. По същия път колата сама ще се върне, след като ви откара.

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се качиха в автомобила и седнаха един до друг на мекото седалище. Вълшебникът затвори след тях вратичката и махна с ръка за сбогом. Незнайко натисна копчето на таблото. Колата потегли. Пътниците се обърнаха назад и замахаха с ръка на вълшебника. И вълшебникът продължаваше да им маха. Неговата дълга брада се развяваше от вятъра и затова на Шаренкия се струваше, че вълшебникът им маха с брадата си.

— Гледайте, с брадата си ни маха — рече Шаренкия й се затресе от смях.

— Как не те е срам да се подиграваш с вълшебниците! — строго каза Карфичка. — Никой не може да маха с брада.

Колата описа дъга през площада, зави зад ъгъла и вълшебникът се скри от погледа им.