Николай Носов
Незнайко в Слънчевия град (31)

Глава тридесета
Незнайко загубва вълшебната пръчица

Незнайко и неговите спътници влязоха в Зоологическата градина към пладне. Цялата сутрин отнеха разговорите и излизането със Заварковата кола, така че приятелите бяха вече изгладнели и влязоха да обядват в една гостилница. Те решиха да започнат търсенията си из Зоологическата градина от мястото, дето бяха видели трите магарета. Ала този път зад оградката нямаше никой. Вратата на бараката беше широко отворена. За всеки случай Незнайко се прехвърли през оградката, промъкна се до бараката и надникна вътре. Бараката беше празна.

Пътешествениците се запасиха с търпение и тръгнаха из Зоологическата градина, като надничаха във всяко кътче. Пред очите им се мяркаха най-различни животни, ала между тях нямаше нито едно магаре. Нашите приятели обходиха целия парк, върнаха се на същото място, откъдето бяха почнали търсенията си, и видяха, че зад оградката едно момиченце в бяла престилчица тъкмо метеше бараката.

— Кажете, моля ви се, дали знаете къде е магарето? — обърна се Незнайко към чистачката.

Момиченцето престана да мете, опря се на метлата и запита:

— Какво магаре?

— Ами че такова, обикновено, с копитца…

— Ах, такова! А защо ви е потрябвало магарето? Магарето си е магаре. Какво интересно има в него?

— Ами че искахме да го видим. Обходихме цялата Зоологическа градина, а магаре не видяхме.

— Хм! — каза чистачката. — Имаше тук три магарета, но и трите се дянаха някъде. Тук дрънкат разни глупости, ама вие не им вярвайте! Уж имало някаква магия… Вятър! Никаква магия няма! Просто са ги отвели ония там… шмекерите… тоест… тю, ветрогоните, а не шмекерите. Няма спасение от тия ветрогони! Едни нехранимайковци са плъзнали сега из града, майко мила! Слона ще измъкнат от клетката, без да ги усетиш!

— Е, чак слона няма да измъкнат — каза Незнайко.

— Защо да не го измъкнат! Ще го измъкнат — махна с ръка чистачката. — Затова са ни заръчали да си отваряме очите. Какво ли не може да се случи… Тук има и хищни зверове, и отровни гадини. Могат да разкъсат човека, да го ужилят. А какво ще стане, ако някой ветрогон пусне отровна змия? Че наоколо е град! Тъй ами!

— Къде е онова магаре, дето го бяха намерили на улицата? — запита Незнайко. — По-рано вестниците писаха, че на улицата било намерено едно безстопанствено магаре и било отведено в Зоологическата градина.

— Аха, онова ли! — усмихна се чистачката. — Онова магаре тук не са го довеждали. Станало е грешка. Отвели са го не в Зоологическата градина, а в цирка. Във вестниците съобщиха, че е доведено в Зоологическата градина, а ние тук очите му не сме видели.

— Значи онова магаре е в цирка? — с надежда в гласа запита Карфичка.

— Там, там, къде другаде! Аз сама го видях онзи ден, когато бяхме в цирка. Едно такова досетливо магаренце, право ви казвам, само дето не е учено! И количка кара, и клоуните излизат на сцената, яхнали върху му. Е, нищо, ще го научат и него след време на някои номера.

Пътешествениците се сбогуваха с чистачката и се оттеглиха настрани.

— Ето ти сполука — зашепна Незнайко, засиял от щастие. — Значи Листец се намира в цирка. А ние го търсехме тук! Сега ще отидем в цирка. А утре ще тръгнем да търсим онези три магарета — ветрогоните. Веднага ще ги позная, само да ги срещна. И тримата имат съвсем мънички луничави носове.

Незнайко и приятелите му се запътиха към изхода. Те минаха край клетките на маймуните и се спряха да погледат. Една маймуна беше много забавна и на Незнайко му хрумна да я закачи. Той взе вълшебната пръчица, промуши я между пръчките на клетката и се опита да чукне маймуната по муцуната. Маймуната се намръщи сърдито, после изведнъж сграбчи пръчицата и я изтегли от ръката на Незнайко. Незнайко се вкамени.

— Гледайте какво направи… — пошепна той с отпаднал глас.

— Какво? Да не си дал пръчицата на маймуната? — развика се Карфичка.

— Не съм я давал, тя я взе — разпери ръце Незнайко.

— Ако не беше я мушкал с пръчката по муцуната, тя нямаше да я вземе!

— Нищо! Сега ще си я взема обратно!

— Незнайко провря ръка през решетката, като се мъчеше да вземе вълшебната пръчица от маймуната, но маймуната се дръпна по-навътре в кафеза си и Незнайко вече не можеше да я стигне.

— У, гадина! — изръмжа Незнайко. — Връщай пръчката, казвам ти!

Но маймуната съвсем нямаше намерение да изпълнява заповедите на Незнайко. Вместо това тя заскача из цялата клетка, без да изпуска нито за миг пръчицата от ръцете си. После се метна на люлката, която висеше насред клетката, и почна да се люлее, като през цялото време поглеждаше под око Незнайко, сякаш се подиграваше, с него.

— Ехидна, гад! Връщай пръчката! — викаше Незнайко. — Нищо де, все едно, ще й омръзне да мъкне насам-натам пръчицата и най-после ще я хвърли.

Вече се свечеряваше. Чуха се свирките на пазачите, които предупреждаваха посетителите, че Зоологическата градина се затваря. Посетителите поеха към изхода. Наоколо опустя, само Незнайко, Карфичка и Шаренкия се мотаеха около клетката на маймуните.

Най-после на маймуната й омръзна да мъкне в ръцете си пръчицата и тя я захвърли. Пръчката остана да лежи в най-отдалечения ъгъл на клетката.

— Трябва някак си да се вмъкна в клетката — каза Незнайко.

Да се вмъкне човек през решетките не можеше и дума да става, но като се огледа, Незнайко забеляза, че клетката имаше една зарезена решетъчна врата.

Незнайко хвърли поглед наоколо и като видя, че няма никой, се покатери на оградата, която заобикаляше клетката; понечи да отмести резето. Това се оказа много по-трудно, отколкото той предполагаше, тъй като резето едва се помръдна. Незнайко се вкопчи с двете си ръце за него и почна да дърпа с такава сила, че клетката се разтресе. Най-после резето почна да поддава, но в това време иззад ъгъла се показа един пазач с метла в ръце и завика:

— Какво правиш там, калпазанино? Искаш да пуснеш маймуната, така ли? Чакай да те пипна аз тебе!

Незнайко побърза да скочи от оградката, но пазачът успя да го хване за яката.

— Там ми е пръчицата! — захленчи Незнайко, като се мъчеше да се изскубне. Но пазачът го държеше здраво.

— Сега ще ти дам една пръчица! Ей сега ще те заведа в милицията и там ще ти дадат, една пръчица! — заплаши го той и помъкна Незнайко към изхода.

Карфичка и Шаренкия тичаха пред тях по пътечката и поглеждаха към пазача.

— Честна дума, там ми е пръчицата! Маймуната ми взе пръчицата!

— Ти да не би да си я закачал с тая пръчица? Сигурно си я мушкал в муцуната, а?

Пазачът излезе с Незнайко на улицата и се заоглежда — навярно търсеше милиционер.

— Вече няма! Честна дума, няма! — молеше се Незнайко.

— Тъй да бъде! — възкликна пазачът, като пусна Незнайко. — Хайде бягай и повече не ветрогонствувай насам. Друг път няма да се отървеш толкова евтино!

Като каза това, пазачът пусна Незнайко, после заключи портата и си отиде. Карфичка и Шаренкия се приближиха до Незнайко.

— Защо не каза на пазача, че тази пръчица не е обикновена, а вълшебна? Той сигурно мисли, че това е някаква обикновена пръчка — каза Шаренкия.

— А ти разбираш ли какво говориш? — сърдито отвърна Незнайко. — Ако пазачът узнае, че тази пръчица е вълшебна, той сам ще я прибере. Няма да вземе да ми връща вълшебната пръчица я! Ами вие по-добре ми кажете, защо се измъкнахте и двамата от Зоологическата градина? Трябваше да останете там и да се помъчите да вземете вълшебната пръчица от клетката. А сега портата е заключена… Как ще се промъкнем вътре?

— Само туй оставаше — в клетката да влизам заради пръчицата! — отговори Карфичка, като обидено се нацупи.

— Добре де, ако не ти, поне Шаренкия можеше да влезе.

— Не, и аз не искам да влизам в клетка — отговори Шаренкия. — Тук и без вълшебна пръчица имаш всичко, каквото пожелаеш. Искаш да ядеш — заповядай, искаш да идеш на кино или театър — заповядай, искаш да се возиш с кола — вози се, ако щеш, цял ден, докато ти прилошее. Можеш дори да скачаш и да летиш с кола, без каквото и да било вълшебство.

— Ех, ти, глупчо с глупчо! — с раздразнение отвърна Незнайко. — Та нима вълшебната пръчица ни е нужна, за да се возим на автомобил! Ние трябва да избавим Листец от нещастието и да освободим града от ветрогоните. Нима заради тия ветрогони всичко живо трябва да се мъчи?

— Е, тогава, разбира се — съгласи се Шаренкия.

— Сега нашият план трябва да бъде такъв — каза Незнайко. — Ще почакаме да се стъмни, а после ще се прехвърлим през оградата. В тъмнината ще можем да се промъкнем в клетката, без да ни види някой!

— Не, аз не мога повече! — каза Карфичка. — Отивам Си в хотела.

— Значи отстъпваш пред трудностите, така ли? — запита Незнайко.

— Да, отстъпвам. Не мога да се катеря по стобори — решително отговори Карфичка.

— Значи според теб Листец може да си остане магаре и аз нищо не трябва да направя за него?

— Чувствувам как сега ще забъркаш такива каши, че всички ще трябва да ги сърбаме. По-добре щеше да бъде изобщо да не бе правил нищо.

С тези думи Карфичка им обърна гръб и тръгна към автобусната спирка.

— Нека си върви, а ти, Шарко, остани — каза Незнайко. — Ти можеш да ми потрябваш. Тук оградата е много висока, ще трябва да ме повдигнеш, за да се прехвърля в градината. Да идем по-нататък, може би там ще мога по-лесно да се прехвърля.

— Те тръгнаха покрай оградата, дойдоха до ъгъла и завиха в една уличка. Наистина тук оградата беше малко по-ниска.

— Да почакаме, докато се стъмни — каза Незнайко. — Те застанаха до оградата и зачакаха. Небето полека-лека потъмня. Заблестяха звезди. Над стрехите изгря оранжева луна, която приличаше на голям портокал.

— Хайде сега — каза Незнайко, като се озърташе. — Повдигни ме!

Шаренкия го повдигна, доколкото можа.

Незнайко се изкатери и възседна оградата.

— Сега се качвай ти — прошепна той, като протегна ръка на Шаренкия.

— А не е ли по-добре да те почакам тук? — каза Шаренкия.

— Не, ти ще ми потрябваш там. Ще пазиш около клетката да не би да дойде пазачът.

С помощта на Незнайко Шаренкия се изкатери върху оградата, а след това и двамата скочиха от другата страна и паднаха на дъното на една суха канавка.

— Слушай, аз се изтърколих в някаква яма! — захленчи Шаренкия.

— Ш-ш-т! — засъска към него Незнайко. — Седи мирно!

Стаили дъх, те поседяха известно време, като се ослушваха напрегнато. Наоколо беше тихо.

— Няма нищо — каза Незнайко. — Като че никой не ни чу. Хайде да тръгнем тихичко.

Те излязоха от канавката и тръгнаха, като си проправяха път сред избуялата трева и цветята, Незнайко стъпваше леко като котка, но под краката на Шаренкия току изпращяваше нещо.

— Тихо де! — съскаше Незнайко.

Изведнъж проехтя гръмогласен рев. Шаренкия се спря и дори клекна от страх.

— Какво е това? — пошепна той.

Ревът стана още по-силен. От уплаха косите на Шаренкия зашаваха по главата му, а по гърба му попълзяха мравки.

— Това сигурно е лъв — досети се Незнайко.

Ревът се повтори пак и се превърна в някакъв мощен, кръвожаден вой, от който замираше сърцето. И тутакси след него някой заджавка, заскимтя, чу се проточен вълчи вой, обади се хиена. Отнейде долетя сънливо патешко крякане, високо на някакво дърво заграка врана. Цялата зоологическа градина се разтревожи и дълго време не можа да се успокои.

Постепенно Шаренкия се посъвзе.

— А защо реве лъвът? — запита той.

— Не зная, сигурно е гладен — каза Незнайко.

— А нас може ли да изяде?

— Не се бой, нали е в клетка.

— Не се боя — отговори Шаренкия. — Просто попитах за всеки случай.

Постепенно наоколо всичко стихна, но луната се скри зад облак. Стана съвсем тъмно. Само пътечката се белееше. Незнайко пое по пътечката. Шаренкия крачеше след него, като гледаше да не изостава.

— Къде отиваме? — с тревога питаше той.

— Трябва да намерим магарешката клетка, защото клетките на маймуните са до нея — отговори Незнайко.

Скоро от двете страни на пътечката почнаха да се мяркат клетки. В тъмнината животните не се виждаха зад решетките, но на Шаренкия все му се струваше, че ей сега между железните пръчки ще се протегне нечия лапа и ще впие нокти в гърба му. Затова той се озърташе страхливо и гледаше да е по-далеч от клетките. Най-после пътечката свърши пред една решетка, зад която имаше басейн.

— Ние като че ли сме отишли другаде… — каза Незнайко.

Иззад решетката се носеше нечие лениво сумтене, грухтене, мляскане и шляпане. Може би просто се плискаше вода, а може би звуците издаваше някое водно животно от рода на хипопотама.

Двамата приятели се върнаха малко назад и кривнаха по една странична пътечка.

— Какво е това? — мърмореше си Незнайко, като се взираше угрижено в тъмнината. — Не мога да разбера къде се намираме. Нощем всичко е друго, не е както през деня.

Те дълго блуждаха из градината. Най-после се приближиха до една голяма клетка, която се стори позната на Незнайко.

— По моему излязохме при слона — каза Незнайко. — Значи близко сме вече.

Те повървяха още малко и се озоваха до една ниска решетъчна ограда, зад която се тъмнееше някаква барака.

— Ето я магарешката оградка, виждаш ли я? — зарадва се Незнайко. — Всичко е наред!

Те свиха встрани и се приближиха до редица клетки, покрай които се издигаше дървена преграда. Незнайко пристъпя към крайната ъглова клетка и каза:

— Ето я… Шарко, ти стой тук и поглеждай наоколо си. Щом видиш някого, свирни.

— Добре — кимна Шаренкия.

Незнайко се изкатери върху преградата, притисна лице към решетката и почна да се взира в клетката, като се вслушваше напрегнато.

— Е, какво виждаш! — запита Шаренкия.

— Тихо там! — озъби му се Незнайко. — Нищичко не виждам. Само като че ли някой сумти, навярно маймуната… — Нищо, добре е и така.

Той напипа в тъмното вратата и почна да тегли резето. Този път резето не го затрудни. Незнайко го отмести и дръпна вратата. Тя се отвори със скърцане.

— Ей, ей! — сърдито изшътка Незнайко и заплаши вратата с юмрук. — Намерила кога да скърца!

Известно време той се ослушва внимателно, но като се убеди, че наоколо е тихо, влезе предпазливо в клетката, коленичи и зашари с две ръце по земята. Той пропълзя постепенно по-навътре стигна до една стена и се обърна на другата страна. Изведнъж пред него се чу глухо ръмжене. Незнайко замръзна, както си беше на четири крака. Няколко минути той напрегнато се взира в тъмното. Пред очите му се движеше нещо голямо и черно. В този момент луната надникна иззад облака и освети лъва, който лежеше посред клетката. Лъвът вдигна рошавата си глава и погледна Незнайко в очите, като примигна лениво.

Без да успее дори да се изплаши както трябва, Незнайко даде заден ход, тоест бързо пое обратно на четири крака. Той не сваляше очи от лъва, изправи се и се приготви да скочи. Като видя това, лъвът изпръхтя, надигна се и тръгна към Незнайко. Незнайко се метна светкавично към отворената врата и излетя като вятър от клетката. Той успя да каже на Шаренкия само една дума — „лъв“ — и хукна презглава.

 

 

Шаренкия цял се разтрепера. Той загуби и ума и дума от страх и се втурна след Незнайко. Тъй тичаха и двамата, без да избират път, докато пред тях не се изправи оградата. Незнайко за един миг кацна върху нея. Шаренкия се закатери подире му и хвана Незнайко за панталоните. Незнайко си помисли, че лъвът го хваща вече за краката, и се дръпна с всичка сила. Изведнъж дъската, за която се държеше, се откърти от оградата. Без да изпуща дъската от ръцете си, той падна право върху Шаренкия и двамата се търколиха на земята. Зад тях се зачуха виковете и свирките на пазачите. Незнайко хвърли дъската и се мушна в дупката, която се бе образувала в оградата. Шаренкия за миг се шмугна след него и двамата се понесоха презглава по улицата. Незнайко тичаше пръв, а след него се носеше Шаренкия. Той пухтеше и тежко си поемаше дъх, а на Незнайко се струваше, че след него пухти лъвът.