Николай Носов
Незнайко в Слънчевия град (11)

Глава десета
Как Незнайко, Карфичка и Шаренкия пристигнаха в Слънчевия град

След няколко минути Незнайко, Карфичка и Шаренкия се качиха в своя собствен автомобил, сбогуваха се със Симидко и потеглиха към нови приключения. Кръглите ниви скоро се свършиха и от двете страни на пътя започнаха да се мяркат къщи. Това бяха малки къщици на не повече от два етажа, но много красиви: с високи островърхи покриви, боядисани с ярки цветове, с веранди и тераски, с балкончета и интересни кулички по покривите. В дворовете се виждаха беседки и цъфтяха най-различни цветя.

Колкото по-нататък отиваха пътешествениците, толкова повече къщи се мяркаха. Шосето неусетно се превърна в широка градска улица. Къщите от двете страни ставаха все по-високи. По тротоарите се движеха все повече дребосъчета, а по платното на улицата — все по-голям брой автомобили. Скоро автомобилите затекоха като река, като си пречеха един на друг и се спираха по кръстопътищата. Тук имаше коли, каквито Незнайко и спътниците му бяха вече виждали, но имаше и такива, каквито те срещаха за първи път. Особено много бяха автомобилите във форма на дървени кончета. Те имаха четири крака, които завършваха долу с колелца. Късунделчетата се возеха върху тях, като пъхаха крака в стремената на кончето и се държаха с ръце за ушите му. Вместо очи автокончетата имаха фарове, тоест осветлителни фенери, а вместо уста — сигнална тръба, за да стряска зазяпалите се пешеходци. На такива кончета се возеха по един и по двама пътници — един отпред и друг отзад, но имаше и четириместни автокончета, тоест две кончета се прикрепяха едно към друго и пътуваха като двойка.

Освен автокончетата срещаха се и така наречените спиралоходки. Вместо колела тези коли имаха винт или спирала като на мелничка за месо. Винтът се върти и колата се движи напред. Тези коли трудно завиват, освен това при въртенето си спиралите ги отнасят настрана. Но има спиралоходки с две спирали, които се въртят в различна посока. Те нямат тези недостатъци. Такава спиралоходка не се отплесва настрана и се управлява много по-леко на завоите, тъй като, за да завиеш, е достатъчно да удариш спирачката откъм страната на завоя, докато колите с една спирала нямат странични спирачки и за да завиеш, трябва просто да опреш крак о земята, а от това обувките се късат много бързо.

Нашите пътешественици срещнаха и така наречените реактивни тръболети на колелца. Такова превозно средство представлява дълга тръба на колелца. Тръбата се пълни с реактивно гориво. Горивото изгаря вътре, изгорелите газове се изхвърлят през задния край на тръбата, а това тласка тръбата напред и тя се плъзга върху колелцата си. Тръболетът завива с кормило, което се намира отзад. Горещите газове, които изскачат от тръбата, налитат върху кормилото и тръболетът завива, накъдето трябва. Лете тези тръболети не са много удобни, защото пътникът седи върху тръбата, а тя се нагрява твърде много от бързото движение. Но затова пък зиме тръболетът е просто незаменимо превозно средство, тъй като вместо колелца тогава се поставят плазове и тръболетът развива главоломна скорост — той дори прескача малки долчинки; при това върху него седиш като върху топла печка, което е особено приятно през големите зимни студове.

Освен гореописания автотранспорт нашите пътешественици срещнаха и гъсенични велосипеди, и мотоциклети, и редица други превозни средства както на колела, така и с гъсенични вериги. Очите на Незнайко, който страшно се интересуваше от разни машини и механизми, играеха на четири страни. Той за малко не се сблъска с една лека кола, която идеше насреща му, и каза:

— Я да се поразходим пеша, че така май нищо не можем да видим…

Той зави към тротоара и спря автомобила. Приятелите слязоха от него и закрачиха по улицата, като гледаха наоколо. От двете страни на улицата се издигаха многоетажни сгради, които поразяваха със своята красота. Стените им бяха украсени със забавни рисунки, а горе под стрехите се виждаха големи картини, изписани с ярки разноцветни багри. Над много къщи се издигаха фигури на различни животни, издялани от камък. Такива фигури имаше и долу пред входовете на къщите. По тротоарите се разхождаха групи момченца и момиченца. Чуваха се смехове и шеги. Отнякъде долиташе музика.

Нашите пътешественици направиха няколко крачки и видяха бяла сграда с необикновена архитектура. Етажите на тази сграда бяха разположени стъпаловидно, така че обитателите на втория етаж можеха да ходят по покрива на първия етаж, обитателите на третия етаж свободно се разхождаха по покрива на втория и т.н. Вместо асансьор тази къща имаше ескалатор, тоест движеща се стълба, с която човек можеше да се качи до най-горния етаж. Слизаше се от другата страна на къщата по един жлеб, по който дребосъчетата се спускаха, седнали всяко върху едно килимче. Килимчетата лежаха на голяма купчина долу при ескалатора. Всеки, който се качеше на ескалатора, си взимаше по едно килимче, за да слезе с него, когато поиска.

Дълго гледаха нашите пътешественици как се качваха с ескалатора дребосъчетата, които се връщаха у дома си, и как се спускаха върху килимчетата ония, които излизаха от къщи.

— Как мислиш, Шарко, кое е по-хубаво: да се качим по движещата се стълба или да слезем с килимче? — запита Незнайко.

— Трябва да опитаме едното и другото и тогава да решим — каза Шаренкия.

— Правилно го измисли! — зарадва се Незнайко. — Да опитаме.

— А не е ли страшно? — запита Карфичка.

— Нищо страшно няма! Толкоз народ се качва. Хайде, вземете си по едно килимче!

Всички си взеха по едно килимче. Незнайко пръв скочи от стъпалото на движещата се стълба, а след него Шаренкия с Карфичка. След минута те бяха вече горе, благополучно скочиха от ескалатора и тръгнаха по плоския покрив на предпоследния етаж към жлеба за слизане.

— Хайде, дръпнете се настрана, аз пръв ще се спусна — каза Незнайко на Шаренкия и се приближи до жлеба.

— Защо пък ти? — учуди се Шаренкия. — Кой измисли да се спускаме? Аз го измислих, аз ще се спусна пръв.

Шаренкия блъсна Незнайко, бързо сложи килимчето в жлеба и тъкмо да седне на него, изведнъж килимчето се плъзна надолу. Шаренкия рече да го хване, но загуби равновесие, падна надолу с главата в жлеба и се понесе подир килимчето, като се плъзгаше по корем и примираше от страх. За секунда той се намери долу, излетя на средата на тротоара и вдигна облак прах.

— На ти сега! — изръмжа той, като се изправяше на краката си. — Извърших полет в космичното пространство!

— Е, как, добре ли слезе? — извика отгоре Незнайко.

— Забележително! — отвърна Шаренкия, като плюеше праха от устата си. — Опитай сега ти.

Незнайко сложи килимчето на дъното на жлеба, внимателно седна върху него и потегли. Наклонът беше неравномерен — ту растеше, ту намаляваше. Той намаляваше при всеки етаж, за да може човек лесно да слезе на която си иска етажна площадка. Щом наклонът се увеличи, Незнайко се понесе със страшна бързина. Той се уплаши и започна да се хваща с ръце за стените на жлеба. Но от неговите движения килимчето под него се изплъзна и се понесе самостоятелно надолу, като остави Незнайко да се пързаля върху собствените си панталони.

Най-успешно от всички слезе Карфичка. Тя внимателно седна насред килимчето и докато се плъзгаше надолу, не се хващаше с ръце за стените. Затова всичко мина от хубаво по-хубаво.

Пътешествениците решиха, че пак ще се върнат тук някой път, за да се попързалят още, и продължиха пътя си.

Трябва да се отбележи, че улиците в Слънчевия град бяха много по-широки, отколкото в другите градове на дребосъчетата, и особено широки бяха тротоарите. Във всяко здание беше уредена трапезария. Масите за хранене бяха наредени не само вътре в трапезариите, но и вън, по тротоарите. Край всички маси седяха дребосъчета. Те обядваха, пиеха чай, кафе или лимонада; други четяха вестници, разглеждаха списания с картинки; трети играеха — кой на лото, кой на домино, кой на Черен Петър или на нещо друго. Особено многобройни бяха шахматистите. Те седяха навред, дето можеше да се настани човек с шахматна дъска. Посред улицата дребосъчетата играеха на криеница, на гоненица, на челик, на дама, на котка и мишка и други игри, при които се тича.

Към всяка трапезария имаше игротека, в която се пазеха игрите, които се играят на маса. Освен това в много къщи бяха уредени така наречените заемни пунктове, където се даваха за временно ползуване велосипеди, тротинетки, ракети за тенис, футболни и волейболни топки, топки за пинг-понг, кегли… Навред се виждаха дребосъчета, които играеха на тези игри — в градинките, по специалните площадки, по дворовете. Макар че всъщност дворове в Слънчевия град нямаше, или по-точно имаше, но помежду им нямаше нито огради, нито стобори; вратите никога не се затваряха, защото нямаше никакви врати. Нисичките оградки, които се виждаха тук-таме, пазеха само растенията, но не преграждаха пътя на когото и да било.

Тази липса на огради много улесняваше строежа на тенис кортове, писти за бягане, плувни басейни, футболни, баскетболни, волейболни игрища, площадки за крикет, за кегли и разни други площадки в дворовете. Всяко дребосъче можеше свободно да минава от своя двор в другите дворове и да играе със съседите си на разни игри, а това укрепваше здравето и развиваше мускулите.

Нашите пътешественици харесаха най-много това, че почти всяка къща имаше театър или кино. Особено многобройни бяха куклените театри. Почти на всяка крачка пъстрееха надписи: „Голям театър“, „Малък театър“, „Марионетен театър“, „Куклена комедия“, „Весел Петрушка“ и други. За да не бъде горещо на зрителите лятно време, театрите имаха двустранни сцени с две завеси: от едната си страна сцената гледаше към зрителната зала, от другата — навън към улицата. Така че зиме представлението можеше да се гледа от залата, а лете — направо от улицата или от двора. Достатъчно беше да се обърнат на обратната страна декорациите, а столовете да се изнесат от залата и да се, наредят на открито.

Незнайко поглъщаше с очи всичко, което ставаше наоколо му, и току се блъскаше в минувачите. Това го сърдеше много. Минувачът, който се блъсваше в Незнайко, обикновено казваше „извинете“, но Незнайко, вместо да отговори учтиво с едно „моля“, сърдито ръмжеше:

— Я ме оставете на мира!

— Не е хубаво така — рече му Карфичка. — Щом хората ти се извиняват, ти трябва да казваш „моля“.

— Много искаш! — отвърна Незнайко. — Ако на всички казвам „моля“, ще ми се качат на главата!

В това време те стигнаха до една висока къща с балкони, съединени помежду си с въжени стълби. Въжени стълби свързваха балконите и с прозорците на горните и долните етажи. Тези стълби, както и въжетата, които бяха опънати по всички посоки, придаваха на къщата изглед на кораб, снабден с всичко необходимо и готов да отплава. В тази къща живееха пожарникари, които постоянно се тренираха, като се катереха по стълбите и въжетата.

Незнайко се загледа в чудноватата сграда и тъй като тя беше голяма, наложи му се да си вирне главата твърде високо. Шапката му падна. Той се наведе, за да я вземе, но тук се случи едно непредвидено произшествие. Тъкмо в този миг по улицата минаваше едно момченце на име Листец и както си вървеше, четеше една книжка, озаглавена „Чудното приключение на бележитото гъсе Яшка“. Този Листец беше от ония книгогълтачи, които могат да четат книги при всякакви условия: и у дома, и на улицата, и на закуска, и на обяд, и на светло, и на тъмно, и седнали, и легнали, и прави, и дори както вървят.

Увлечен в книгата си, Листец не забеляза, че Незнайко се е навел да си вземе шапката, блъсна се в него и падна. Падайки, той събори и Незнайко и силно го удари с крака си по главата.

— Ето на, вече почнаха да ми се качват по главата! — развика се Незнайко. — Ах, магаре такова!

— Кой е магаре? Аз ли съм магаре? — запита Листец, като ставаше от земята.

— Ами кой? Да не би аз? — продължаваше да крещи Незнайко.

— Не мога да се съглася с вас — учтиво каза Листец. — Магаре — това е животно с четири крака, с длъжки уши…

— Тъкмо вие сте животно с четири крака!

— Не, сигурно вие сте животно с четири крака.

— Аз съм бил животно с четири крака? — избухна Незнайко. — Ще ви докажа аз кой от нас има четири крака!

— Хайде, докажете де, докажете!

— Ще докажа!

— Лъжете! Нищо няма да докажете!

— Аха, лъжа! — изкрещя Незнайко, задъхан от яд. И тутакси замахна с вълшебната пръчица, като каза: — Искам този тука дребосък да се превърне в магаре!

— Искате, ама… — започна Листец.

Той искаше да каже: „Искате, ама няма“, но тъкмо да изрече тези думи, превърна се в магаре и като махна с опашка, закрачи по-нататък, тропайки с копитца по тротоара. Книгата, която той изпусна, остана да лежи насред тротоара. По това време наблизо нямаше минувачи и никой не видя необикновеното произшествие. Карфичка и Шаренкия не бяха забелязали, че Незнайко се е зазяпал в къщата с въжените стълби, и бяха отминали напред. Когато Незнайко ги настигна, те стояха пред една висока сграда с голям надпис, който опасваше цялата й стена: „Хотел «Малвазия»“.

— Ето тук ще отседнем — каза Карфичка. — Пътешествениците винаги отсядат в хотели.

И тримата наши приятели се запътиха към входа на хотела.