Колийн Фокнър
Лиа (29)

Глава двадесет и осма

Уилям се обърна настрани и отпусна ръката си върху топлото тяло на Сам. Кучето изскимтя доволно, сви се удобно в топлото легло и провря главата си под ръката на момчето.

— Добро момче — сънено промърмори Уилям и отвори очи. Бяха сами с кучето в малката белосана стая.

— Ей, миличък! — Уилям легна по гръб и потупа кучето. Засмя се, когато Сам се качи върху гърдите му. — Къде е мама? Видя ли я? — Уилям седна в леглото, търкайки сънените си очи. — По-добре стани от леглото, преди да дойде мама и да те намери тук. — Той бутна кучето да слезе на пода.

Сам скочи и тръгна към вратата на три крака.

— Крачето ти зараства добре, нали, Сам? — попита Уилям, като наблюдаваше кучето.

Сам изскимтя и задраска по вратата. Момчето въздъхна.

— Навън ли? Това ли искаш? Искаш да отидеш навън по нужда, така ли? — Той скочи от леглото си, съблече пижамата си и стъпи бос на пода. Отвори вратата на Сам изскочи навън. Уилям се облече и го последва по стълбите, водещи към главната стая на кръчмата на Болийн Харис.

— Добро утро, момче.

Уилям кимна учтиво и посочи Сам.

— Добро утро. Кучето трябва да излезе навън. — Той свали резето и Сам се втурна през вратата в снега.

— Затвори вратата, момчето ми. Топлината от огъня ще избяга. Кучето ще се върне след малко.

Уилям затвори вратата и отиде до огнището, където бяха мокасините му. — Видя ли мама?

— Не още. — Бо забъркваше тесто в купата.

Уилям се намръщи.

— Може би е станала рано и е излязла с него.

Бо постави тигана близо до огъня.

— Нещо ме кара да мисля, че не харесваш приятеля на майка си.

Уилям мушна краката си в мокасините.

— Да, не го харесвам — отговори кисело той.

Бо сложи малко бекон в тигана. Сланината започна да се зачервява.

— Да не би да те е обидил?

Уилям връзваше връзките на високите мокасини.

— Не.

— Нещо лошо ли ти е казал?

— Да… — Той направи гримаса на неудоволствие. — Бях малко лош към него в началото, но нали съм малък.

Бо го изгледа отстрани и скри усмивката си.

— Струва ми се, че ревнуваш от него.

Уилям скочи и едва не се спъна в мокасините му.

— Трябва ли да говорим за него?

— Не. Не е необходимо. Просто трябва да вършим своята работа. Мисля, че майка ти го харесва много, дори го обича, а ти й създаваш главоболия.

Уилям стоеше и слушаше внимателно думите й.

— Казват, че ми е баща. Но мисля, че ме лъжат. И двамата. Моят баща бе офицер в армията на Уошингтън. — Той се усмихна гордо. — Капитан Едмънд Бийл. — Усмивката му любезна. — Но сега е мъртъв.

— А майка ти е сама.

— Не е сама. — Той отиде до вратата. Не му харесваха любопитните въпроси на жената. — Тя има мен. Аз ще стана новият господар на Танър, щом пристигнем у дома.

Бо изсипа чаша тесто върху плоския тиган и то зацвърча.

— Тя има теб. Но една жена има нужда не само от децата си. Тя се нуждае от мъж, точно както и ти ще имаш нужда от жена, когато пораснеш.

Уилям отвори вратата. В помещението нахлу студен въздух.

— Сам, ела тук, момчето ми! — Забеляза следите от кучето в снега, но Сам не се виждаше. — Сам! — извика отново той и погледна към Бо. — Не го виждам! Няма го.

— Може би гони нещо в гората. Ще се върне. А сега затвори вратата и седни на скамейката. Ще ти дам палачинки със сироп от боровинки. Госпожа Бо ще се опита малко да те нахрани, за да напълнееш.

Уилям неохотно затвори вратата.

— След закуска трябва да отида да го потърся. Мама каза, че може би днес ще потеглим. — Той седна на скамейката до грубо издяланата маса. — Не мога да го оставя тук.

— Разбира се, че не можеш. — Бо постави на масата чиния с голяма палачинка.

— О, колко обичам палачинки. — Той се усмихна и взе вилицата. — Мирише чудесно.

— Благодари на Бога и яж. Ще ти направя още две. — Тя му подаде буркан със сироп.

Уилям поля горещата палачинка с гъстия червен сироп. Отряза си едно парче и го сложи в устата си.

— Много е вкусно. Ще ни дойдеш ли на гости в Танър? Готвачката ни е стара и болна, и не може да готви и наполовина колкото теб, мисис Бо.

Болийн се засмя и отново сипа тесто в тигана.

— Много съм поласкана, момчето ми, че ме каниш, но домът ми е тук. Няма да напусна брега на Хъдзън, докато не ме изнесат от къщата в дървен ковчег.

Вратата се отвори и Уилям погледна да види кой влиза. Беше индианецът, а майка му все още я нямаше. Уилям продължи да яде.

— Добро утро — каза Харисън.

Бо му се усмихна.

— Добро утро. Седнете Приготвям закуската.

Харисън седна срещу Уилям.

— Добро утро, Уилс.

Уилям налапа голямо парче от палачинката.

— Добро утро — отговори той с нежелание.

— Добре ли спа? — Харисън погледна Бо, която поставяше пред него чиния с голяма палачинка. — Благодаря ти.

— Няма защо.

Харисън погледна отново Уилям.

— Удобно ли ти бе леглото?

— Много удобно. — Уилям дъвчеше, без да го гледа. — Видя ли някъде моето куче? Пуснах го навън и то не се върна.

— Не, не съм го виждал. Видях само следите му в снега. След като закусиш, се облечи да го потърсим двамата, ако не се върне. Сигурно тича след някой заек.

Уилям свърши със закуската, остави вилицата си и слезе от пейката.

— Нямам нужда от помощта ти. Сам ще го намеря. — Той взе кожените дрехи, които Бо бе сгънала грижливо на края на масата. — Ще отида да се облека.

— Изпрати майка си долу. Кажи й, че палачинките ще изстинат.

Уилям тръгна към стълбата.

— Тя не е горе.

Вилицата на Харисън замръзна във въздуха.

— Не е горе ли? — Той погледна Болийн. — Къде е, Бо?

Бо изтри ръце в престилката си. Лицето й изразяваше безпокойство.

— Мислехме, че е при теб.

Харисън изпусна вилицата си и тя издрънча върху чинията. Стана от пейката.

— Кога я видя за последен път, Уилям?

Момчето се обърна неспокойно към Харисън.

— Снощи. Изкъпах се и тя ме прати да спя. Каза ми, че също ще се изкъпе и ще се качи при мен.

— Дали изобщо е идвала при теб?

Уилям прехапа долната си устна. Погледна Харисън:

— Не знам.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Харисън не искаше да вика на момчето, но подозираше, че нещо не е в ред.

Уилям сърдито се нацупи.

— Искам да кажа, че не знам. Ти глух ли си или си глупав, че не разбираш? Снощи отидох да си легна и я нямаше. Тази сутрин се събудих и отново я нямаше. — Той погледна предизвикателно Харисън. — Не знам.

Харисън тихо изрече една ругатня на френски, ругатня, която може би не бе използвал от години. Погледна Бо:

— Кога за последен път я видя, Бо?

— Снощи. Каза, че ще се изкъпе. Почетох малко от Библията и си легнах.

Харисън замислено потърка брадата си.

— Тя беше при мен след банята. — Беше му безразлично какво говори пред момчето. Важна бе Лиа. — Остана малко при мен, може би един час, и каза, че ще се върне в къщата, за да си легне при Уилям. Страхуваше се, че може да се събуди през нощта и да се изплаши. — Той погледна Бо. — Остави ме в плевнята и тръгна към къщата. Тогава я видях за последен път.

Уилям седна на стълбата.

— Може би е някъде наоколо. — Гласът му трепереше. — Трябва да е тук, нали? Не ни е напуснала.

Бо отиде при него да го утеши.

— Разбира се, че не ни е напуснала. — Тя се обърна към Харисън и погледите им се срещнаха. — Няма причина.

За момент Харисън остана прав в центъра на стаята. Тишината бе непоносима и за тримата. Логиката ги караше да я потърсят наоколо. Можеше да е станала, за да се поразходи. Но сърцето на Харисън предчувстваше неприятната истина. Усещаше, че стомахът му гори. Колхийк бе някъде тук. Харисън се обърна.

— Ще изляза да погледна навън — Излезе и закрачвайки по пресния сняг. Беше валяло цяла нощ и всички следи бяха заличени, освен неговите собствени и тези на кучето. Колко умно бе постъпил Колхийк. Бе дошъл, когато валеше сняг, за да прикрие следите си.

Харисън пресече двора озъртайки се наоколо. Зад двора видя малка горичка. На един клон висеше нещо, Харисън знаеше какво ще е то, още преда го свали: перо вързано с кожена връзка — перо от перчема на Колхийк.

Харисън взе перото и повдигна лице към слънцето, което се опитваше да пробие облаците.

— У-у-у — извика той с всички сили. Гласът му във върховете на дърветата. За момент се заслуша в ехото от вика си. Искаше, да се освободи от обзелия яд. Не биваше да се поддава на емоциите. Трябваше да приеме фактите и да се пребори с тях.

Фактите бяха прости, Лиа я нямаше. Колхийк я бе отвлякъл. Харисън знаеше, че Лиа се надява единствено на него.

Той влезе обратно в къщата, като се наведе под надписа на таверната, поскърцващ на силния вятър. Болийн го посрещна.

— Сигурно я е отвлякъл онзи мъж, шоун, за когото тя ми разказа — каза веднага Бо.

— Да.

— Ще ти приготвя торбата. — Бо скочи. — Денят е хубав. Ще настигнеш негодника. Докъде ли е стигнал?

Точно тогава Уилям слезе по стълбата. Бе облякъл връхната си дреха.

— Мама я няма, така ли?

Харисън поиска да прегърне момчето. Искаше да го успокои, но не знаеше как. Предположи, че и този път момчето ще го отблъсне.

— Да. Няма я. Колхийк, човекът, който се опита да те отвлече от лагера на мохиканите, е отвлякъл майка ти.

— Червенокожо копеле! — изкрещя Уилям. — Ще го настигнем и ще го хванем. Ще смъкнем кожата му и ще го изгорим жив.

Болийн пълнеше една кожена торба с храна, топли дрехи, прахан и други необходими неща.

— Момчето ще остане при мен, Харисън. Тук е на сигурно място. Със старата пушка на Джеф, която виси над вратата, ще застрелям всеки, който се опита да влезе и да го отвлече.

Уилям слезе по стълбите.

— Няма да остана тук! — каза той твърдо на Харисън. — Майка ми я няма и ще тръгна да я търси. Не ме интересува какво ще ми наредиш! Не си ми баща и не можеш да ми казваш какво да правя!

— Уилс — каза нежно Харисън. — За теб ще бъде по-добре да останеш тук с Бо. Ти си на осем…

— На девет! Вече съм почти на девет години.

— Е, добре, на девет — съгласи се Харисън. — Но дори и на девет, си твърде млад, за да преследваш такъв опасен мъж като Колхийк. Уилс, ти си малко момче.

— Баща ми се самоуби, докато спях, свирепите червенокожи ме мъкнаха през планините, знам вече много неща… Не съм малко момче, въпреки че понякога — той сведе поглед — постъпвам като малко момче. — Той тръгна към Харисън. — Тя ми е майка и… и ако ти наистина си ми баща и я обичаш, ще знаеш, че трябва да дойда и аз. Ако наистина си мой баща, сигурно знаеш, че трябва да бъда там, където си ти.

Очите на Харисън се напълниха със сълзи. Дали това бе любовта към собственото дете, за която говореха, тази болка в гърдите, буцата в гърлото, отчаяното желание да го защитиш дори и с цената на живота си… Харисън клекна и погледна Уилям в очите. Момчето бе преживяло много и се смяташе за голям мъж. Харисън трябваше да говори с него като с мъж.

— Добре, идваш с мен, ще бъдем другари от един отбор. Само така могат да оцелеят двама мъже. Аз завися от теб и ти от мен. — Той се взря в черните очи на момчето. — Разбираш ли какво ти казвам, синко? Ние двамата си казахме доста неща, верни и неверни. Но сега това няма значение. Сега двамата с теб трябва да я намерим.

— Искаш да кажеш, че вече няма да се караме, така ли? — попита Уилям.

— Искам да кажа, че трябва да прекратим всички спорове в името на жената, която обичаме и двамата.

Уилям погледна Харисън със стисната уста.

— Не е необходимо да те харесвам, нали?

Харисън поклати глава.

— Не, както и аз мога да не те харесвам.

— Но сме другари.

Харисън кимна утвърдително.

— Ще тръгнем по следите на Колхийк и ще спасим майка ти.

— И ще хванем този мерзавец.

Харисън с труд сдържа усмивката си и разроши косата на Уилям.

— Ако идваш с мен, до пет минути да си готов.

Уилям тръгна нагоре да вземе кожената си чанта.

Спря се и се обърна към Харисън:

— А кучето ми? Не можах да го намеря.

— Не се безпокой за него. Старата Болийн ще го намери — успокои го Бо. — Намери майка си и я доведете тук. Кучето ще ви чака.

Когато Уилям изчезна горе, Болийн се обърна към Харисън:

— Не искам да си пъхам носа там, където не му е мястото. Не знам дали ти е син или не. За мен е все едно. Но кажи ми, сигурен ли си, че трябва да вземеш момчето със себе си?

Харисън погледна през малкото заскрежено прозорче до вратата.

— Той е мой син, Бо. Нося отговорност за него, ако с Лиа се случи нещо. — Той погледна към жената. — Той ще дойде с мен. Само по този начин ще мога да го защитя.

 

 

Тракайки със зъби, Лиа се сгуши в дъното на лодката. Корпусът на лодката бе мокър. Водата пръскаше наоколо и тя бе цяла прогизнала от влагата. Беше й много студено. Пръстите на ръцете и краката й бяха загубили чувствителността си. Тя вдигна глава и погледна Колхийк, който бе коленичил в средата на кануто и гребеше ритмично.

— Трябва да ми намериш някакви дрехи — каза остро Лиа. — Ще замръзна от студ с тази тънка нощница.

— Млъквай!

— Слушай, ако искаш да ме убиеш, просто ме бутни в Хъдзън. В противен случай ми дай да облека нещо.

— Трябва да бързаме. Ако отида на брега, рискувам да ме хванат.

Лиа отметна глава и се разсмя. Сякаш не бе на себе си. Как можеше някой да се смее в такъв момент?

Миналата нощ Колхийк я бе носил в снега през гората. Успя да грабне един клон и да го удари, но той бързо я настигна в снежните преспи. Когато я хвана, беше побеснял от яд. На окото му имаше синина.

— Ти не мислиш сериозно, че можеш да ме отвлечеш, нали? — попита го Лиа, забавлявайки се с гнева му.

— Тихо, Пролетен Дъжд.

— Знаеш много добре, че не съм Пролетният Дъжд. Тя е била индианка и е живяла преди много години. Аз съм бяла жена. Ти ме отвлече от сина ми и от мъжа, когото обичам.

— Млъквай! — извика Колхийк.

Лиа не искаше да покаже, че се страхува от този негодник. Трябваше да бъде силна, ако искаше да се отърве от него. Страхът можеше да й струва живота.

Колхийк бе луд, абсолютно луд. През цялата нощ я наричаше Пролетен Дъжд. Почти вярваше, че Лиа е индианката, в която някога е бил влюбен. Мислеше, че тя е умрялата девойка.

— Да знаеш, че няма да успееш — каза внезапно Лиа изпод качулката на взетото от Бо наметало. — Харисън ме търси. — Знаеше, че той ще дойде. — В момента е по следите ни. Всеки момент ще изскочи от гората и…

Колхийк извади плоското гребло от водата, заплашвайки, че ще я удари. Водата се стичаше по коляното й.

— Знаеш това по-добре от мен — промълви тя.

Колхийк пусна греблото във водата и продължи да гребе надолу по реката. Придържаше се близо до брега, за да не го забележат.

— Ти си моя, сладка Пролетен Дъжд — каза Колхийк с присвити очи. Мускулите на голите му ръце се издуваха при всяко загребване. Кануто се плъзгаше по водата. — Ти си моя и ще ме приемеш. Това е последният ти шанс. За втори път ти давам възможност да избереш между мен и метиса. Ще те взема за жена. Ще ми родиш синове.

— Никога.

— Ще го забравиш. Ще разбереш, че не мога да бъда на второ място. — Тъмните очи на Колхийк я пронизаха свирепо. — Ще приемеш истината или отново ще загубиш живота си, Пролетен Дъжд.

За момент Лиа се втренчи в него. Тя се бе свила в задната част на кануто. Да умре отново? Какво ли искаше да каже?

Да умре отново?

Лиа се опита да си припомни какво й бе разказал Харисън за индианката, която е била влюбена в него. Бе й казал, че след като отхвърлил предложението за женитба на Пролетния Дъжд, тя и Колхийк се скарали. Колхийк искал да се ожени за нея. Според разказа на Харисън тя напуснала селото им, за да се прибере в своето. Тя и нейният придружител били нападнати и убити по пътя. Шоуните не могли да намерят убийците.

Лиа погледна Колхийк. Черните му очи бяха мътни, почти не бе на себе си.

— Ти ли я уби? — попита тя тихо, очаквайки с ужас отговора. — Ти я обичаше и я уби, защото тя не те обичаше, така ли?

Колхийк гледаше водата и гребеше бавно.

— Последен шанс — изрече напевно той. — Давам ти последен шанс, защото съм великодушен, скъпа Пролетен Дъжд.

Лиа се хвана за тънките стени на кануто. Кокалчетата на ръцете й побеляха от напрежение. Чуваше лекия плясък на водата от плъзгащото се по реката кану, което я отвеждаше все по-далеч и по-далеч от Харисън и сина й.

„Той ще ме убие — каза си тя тихо. — Ще ме убие, както е убил нея…“

Долната й устна се разтрепери. Парализиращ страх пропълзя по измръзналите й крайници.

— Моля те, Харисън, побързай — прошепна на себе си тя. — Моля те, побързай…