Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever His, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS (2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Лиа

ИК „Евразия“, София, 1994

ISBN 954-628-010-0

История

  1. — Добавяне

Глава девета

— Казах ви, че не мога да ям куче! — Уилям се задави с един къс тлъсто месо и след това го изплю на замръзналата земя.

— Яж! — Мохиканът Двете Половини изкрещя, взе в шепа месото и се опита да го натика в устата на Уилям.

Двете Половини хвана Уилям за яката на кожената туника, но момчето се съпротивляваше, колкото се може по-свирепо. Риташе и удряше с малките си юмруци и отчаяно стискаше устата си.

— Яж! — изрева Двете Половини.

— Нека аз да опитам, татко — извика Небесното Перо от мястото си. Самият той дъвчеше кучешкото месо. — Ще го накарам да го изяде с кокалите! Яж!

Уилям поклати глава упорито.

Азар, който бе срещнал Двете Половини, Небесното Перо и момчето през деня, започна да се смее. Бяха от едно и също селище, той, бащата и синът. Азар се забавляваше от борбата между мохикана и момчето пленник.

— Остави го, Две Половини — извика той добродушно на ирокезки.

— Казах му да яде и той трябва да го направи.

Азар махна с ръка. Започна да му става мъчно за детето. Двете Половини бе жесток човек. Но Азар знаеше, че трябва да внимава, защото в противен случай Двете Половини можеше да хвърли момчето от скалата.

— Момчето има силна воля, прекрасна черта за едно бяло дете. — Той говореше тихо, като че ли наистина не се интересуваше от момчето. — Остави го и ела да изпушим малко тютюн заедно.

Двете Половини държеше Уилям за врата.

— Той ми принадлежи. Платих на войниците за него. Ще прави това, което му кажа, или — той дръпна ловджийския си нож от ножницата — ще умре.

— Убий го, татко, убий го — настояваше Звездното Перо. — Или по-добре дай аз да го направя. От седмици не съм убивал бели деца.

Уилям потрепери при вида на блестящото острие, което Двете Половини размаха, но не отвори устата си.

Азар се надигна от мястото си до огъня и отиде при борещите се. Момчето бе смело, нещо необикновено за едно английско дете. Не искаше да гледа как детето ще умре.

— Продай ми го. Искам да ти помогна да се отървеш от него. По-добре да се отървеш от него навреме.

Двете половини пусна Уилям, като натисна лицето му в земята.

Уилям не мърдаше, бузата му бе притиснала студената скала, върху която се бяха разположили.

— Да го продам ли? — Двете половини сложи ножа си обратно на колана. — На теб?

— Не бих го направил, татко — каза Небесното Перо, като отпиваше от една сребърна чаша, на която бяха гравирани думите „На Дейвид — с любов от Маргарет“. — На север можем да вземем повече. Ще намерим някои бели или червенокожи, които ще платят много за такова хубаво момче.

Азар не обърна внимание на думите на Небесно перо.

— Ти нямаш намерение да го задържиш за себе си нали? Имаш достатъчно бели роби. Знам човек от едно друго село, който би осиновил това дете. Няма синове и живее самотен. — Азар излъга. Той не познаваше такъв човек. Един ирокез никога не би осиновил бяло дете. Само глупаци като шоуните и делауерите биха го направили. Той изпитваше жалост към детето.

— Никой няма да иска това бяло момче! — Двете Половини ритна жестоко Уилям. — Той не изпълнява това, което му заповядват. Голям инат.

Азар протегна бронзовата си ръка и взе малката ръка на Уилям. Изправи треперещото дете на крака.

— Това дете е герой. Вие сте го взели от неговите хора. То не познава нашия език и обичаи, но се движи, яде, пие вода. Поддържа живота си.

— То не иска да яде кучешко месо — изруга Двете Половини.

Азар оправи сплъстената тъмнокафява коса на Половини.

— Накара ме да ям сурова риба, кърваво недопечено месо от катеричка, дори ларви от червеи. Но кучешко месо няма да ям. В Танър имаме куче, което се нарича Фрекълс и има малки кученца. Не бих хапнал от Фрекълс никога.

Азар се засмя. Какъв характер за възрастта му. Колко невероятно бе да видиш някого, независимо дали е млад или стар, който отстоява това, в което вярва, с риск за живота си. Мохиканът бръкна в своя багаж и извади една малка кожена чанта. От нея извади едно парче опушено сърнешко месо. Подаде го на Уилям.

— Яж — каза му той на английски. — И този мъж ще гледа да се погрижи за теб. Как се казваш?

— Уилям.

Азар кимна с глава.

— Уилям. Хубаво име, но смятам да те наричам Аена. Това означава костелив орех. Ти си нежен, изпълняваш желанията на другите, но не се пречупваш.

Уилям започна да дъвче лакомо, а Азар отново насочи вниманието си към Двете Половини.

— Кажете цената — каза Азар, като даде друго парче на момчето. — Колко искаш за това безценно момче?

Двете половини каза цената. Азар се разсмя. Двете половини назова друга цена. Азар поклати глава.

Двамата мъже се пазариха още половин час и след това стигнаха до взаимно споразумение. Изпушиха една лула английски тютюн, за да узаконят сделката.

Като видя, че на момчето му се спи, Азар му махна с ръка. Говореше му на развален английски. Отдавна не бе говорил езика на пасторите йезуити, при които бе учил.

— Вземи постелката си и лягай да спиш. Сутринта ще тръгнеш с този мъж, Азар, а не с другите. Ще те заведа на север в нашето село.

Уилям се прозя, очите му бяха полузатворени.

— Нямам постелка. — Той се сви настрани. — Карат ме да спя на голата земя дори когато вали.

Азар изсумтя възмутено. Двете Половини е глупак. Как може да не разбира основните правила на света?

Ако някога причини зло на едно дете, дори и на детето на неприятеля си, някой ден някой ще стори същото и на неговото дете.

Азар разпъна своята собствена постелка за спане от меча кожа. Като легна, той махна на момчето.

— Аена, ела. Тази нощ ще вали сняг.

Уилям поклати глава и се сви още повече, за да се запази от студения вятър, който духаше от планините над тях.

— Не мога да спя с червенокож — измърмори той. — Най-добрият червенокож е умрелият.

Азар хвана момчето за китката и леко го дръпна да легне. Момчето се противеше, но само за малко. Двете половини и синът му Небесното Перо се хилеха от другата страна на огъня.

— Ще съжаляваш за тази покупка, този мъж мисли така — каза Двете Половини и се загърна в постелката си.

Небесното перо изрева силно:

— Ще имаш късмет, ако през нощта не ти пререже гърлото със собствения ти бръснач.

— Може би — отговори Азар, като загръщаше мечата кожа около себе си и момчето, — а може би и не. Лека нощ, мъже на мохиканите. — Той погледна спящото момче до себе си. — Лека нощ, Аена — каза той на родния си език. — Спи добре и сънувай хубави неща.

 

 

Корабът се наклони наляво и столът на Лиа се плъзна настрани, дървото опря в дърво и изскърца зловещо. Тя се хвана здраво за малката дървена маса. С другата ръка раздаде картите.

Харисън изръмжа.

— Не играеш честно.

Корабът бавно се наклони надясно. Столът й отново се върна на старото си място.

— Не лъжа. Ти си слаб играч и затова губиш.

Харисън събра картите и започна да ги размесва. Лиа оправи дантелената си шапка. Успя да намери леля Валери и братовчедка си Мери, и взе от нея едно модерно и практично сако от памучна сатинирана басма и синя вълнена пола. В деколтето на корсажа бе мушнала една ленена кърпичка за по-голямо приличие. Сакото с цветя и синята пола бяха светли, нещо, което тя не бе свикнала да носи. Но тези цветове бяха подходящи за ролята, която играеше като Луси. Тайно, Лиа се хареса в тези дрехи, въпреки че никой от нейните познати може би нямаше да я види.

Корабчето скърцаше и пъшкаше, като се клатушкаше от вечерната буря на Чеспийк. След направените приготовления на Джошуа Лиа и Харисън се качиха на „Мери Мей“, едномачтово корабче. Бяха единствените пасажери, освен капитана и екипажа от четири или пет души. Цената на пътуването от Анаполис до Елк бе твърде голяма, но Лиа бе принудена да се съгласи. За тази цена капитанът, дори по убеждения, който се наричаше Джон Тейлър, не трябваше да задава много въпроси, както се бяха уговорили предварително с Джошуа.

Тя и Харисън потеглиха, както бяха запланували предварително. Представиха се за английски граждани, които пътуват на север към Ню Йорк. Лиа не искаше никой да знае коя е. Поради факта, че мъжът й бе пленник, тя не искаше англичаните да разберат, че е тръгнала да го издирва. Можеше да стане твърде опасно за нея и Харисън, както и за Едмънд и Уилям.

На вратата на каютата се почука. Харисън погледна към Лиа, която отмести поглед към вратата.

Харисън продължи да размесва картите.

— Да — извика той с гласа на Чарлз Уайтекър, новия съпруг на Луси.

— Джон Тейлър е. Нося ви разхладителни питиета, Уайтекър. Мога ли да вляза?

Харисън погледна Лиа. Тя сви рамене, което означаваше, че нямат друг избор.

— Да, разбира се — извика Харисън. — Влезте, господине.

Лиа взе картите, които Харисън й бе подал, и започна да ги подрежда.

Джон Тейлър влезе, като пазеше равновесие, независимо от бурята навън.

— Добър вечер и на двама ви. — Носеше бутилка червено вино и три лъскави чаши.

— Добър вечер — отвърна любезно Харисън и извади една карта.

Лиа погледна престорено картите си.

— Добър вечер, сър. Радвам се, че сте сред нас.

Тейлър посочи масата.

— Ще имате ли нещо против да седна?

Харисън вдигна надменно едната си вежда.

— Сигурен ли сте, че можете да се отделите от работата си? Има ли някой, който да контролира движението на кораба.

Тейлър се засмя и грабна трикракия стол, който бе под единствената закачалка на другия край на стаята. Той го повлече по пода и го сложи до масата.

— Първият ми помощник е сръчен в тази дейност като мен самия, уверявам ви.

— Краката ми се мокрят и ви предупреждавам, че няма да получите цялата такса.

— Ако ви се намокрят краката, сър, при всички случаи няма да има нужда от вашите пари, тъй като всички ще отидем на дъното и ще станем храна на рибите. — Той погледна Лиа. — Извинете ме за откровеността, госпожо.

— Означава ли това, че над нас е надвиснала някаква опасност? — Харисън отвори бутилката и наля от виното във всяка чаша.

— Аз не искам — каза Лиа.

— Опасност? За Бога, не! Бурята ще отмине за по-малко от час. — Той поднесе към Харисън чашата си с вино. Двамата мъже се чукнаха и дръпнаха здраво.

Лиа извади друга карта. Беше нервна. Нещо й подсказваше, че това не бе случайно посещение. Тейлър искаше нещо от тях.

Капитанът отпи отново и кръстоса крака, за да се почувства удобно. Носеше памучни панталони, черно вълнено наметало и високи ботуши. Искаше да се представи за важна клечка, но от говора му се разбираше, че е от средната класа и се опитва да прикрие това.

— И така, казвате, че отивате в Ню Йорк. В коя част от колонията?

— Градът Ню Йорк, разбира се — каза Лиа.

— Разбира се — повтори Тейлър. — Вие отскоро ли сте женени?

— Да — отговори Харисън. — От това лято. Дойдох от Англия, за да бъда с моята мила Луси, докато стане възможно да се върнем у дома. Мисля, че кралят ще успее да потуши това въстание до пролетта и след това ние ще тръгнем.

Тейлър внимателно погледна Харисън.

— Казвате, че идвате от Англия, така ли? Твърде странно е, но имате вид на човек от колониите, и то на човек със смесена кръв.

Лиа не гледаше Харисън, като се чудеше как ли ще отговори. Ще признае ли, че е половин индианец? Това не би предизвикало подозрение. Много от хората, които живееха тук, имаха индианска кръв. Но повечето от тези хора бяха за американската кауза, а не на страната на Майка Англия.

Харисън сложи ръката си върху масата.

— По-точно, какво се опитвате така грубо да ни кажете? Ако се интересувате от моята кръв, дядо ми бе французин. Имам цвета на французите.

Лиа започна да се смее. Тя бе чувала подобни обяснения и преди, от хора, които искаха да прикрият индианската си кръв. Но от устата на Харисън звучеше толкова невероятно.

Тейлър веднага започна да се извинява.

— Не исках да ви обиждам, уверявам ви. Просто…

Лиа хвърли картите на масата.

— Проверявате нашите убеждения?

— Не — той се усмихна нервно. — Нищо подобно. Аз…

— Не ви ли каза моят съпруг, когато говорихте за пътуването, че съм братовчедка на главнокомандващия Хау? — Тя се изправи ядосано. — И трябва да ви кажа, че за мен е твърде неприлично да се задават подобни въпроси по такъв начин! Братовчед ми би се почувствал твърде обиден.

Тейлър стана.

— Отново се извинявам. Просто човек невинаги може да бъде сигурен. Военните ме предупредиха да следя кого превозвам. Твърде много шпиони се вмъкват в английските линии.

— Жени шпиони, така ли?

Тейлър отстъпваше към вратата.

— Може да ви се стори невероятно, госпожо. Да, жени шпиони.

Тя го последва. Корабът продължаваше да се клатушка, но тя запази равновесие. Чуваше виенето на вятъра.

— Е добре, мога да ви уверя, че не съм шпионка, но ако искате, можете да ме придружите до палатката на моя братовчед и сам да го попитате за това.

— Не. — Той вдигна ръце. — Уверявам ви, това не е необходимо.

— Ще бъдете ли така добър да напуснете каютата ни и да се погрижите за това, за което ви плащаме. — Тя отвори вратата и вътре нахлу студен и солен въздух. — Да направлявате кораба.

Преди Тейлър да отговори, тя затръшна вратата след него.

Когато Лиа погледна Харисън, той се усмихваше лукаво. Тя заключи вратата и отиде при него.

— Какво е толкова забавно?

Той се бе облегнал на стола и подпрял единия си крак на масата. Наля си още една чаша вино.

— Ти говореше толкова убедително. Чудесна артистка си.

— Какво ще кажеш за себе си? — Тя вдигна ръката си, върху която имаше копринена ръкавица без пръсти. — Цветът на кожата ти се дължи на френската ти кръв? — Тя се засмя. — Пощади ме!

Той също се смееше.

— Това бе първото нещо, което измислих. Сигурен съм, че нито един англичанин не би признал, че има индианска кръв, дори и ако това е факт.

Тя сложи ръце на хълбока. Разбира се, той бе прав. И разумен. Ако имаха късмет, тя и Харисън щяха да слязат от кораба зад английските позиции. Тогава ще могат да продължат осъществяването на набелязания план.

Тя го наблюдаваше как пие от калаения съд. Облечен с панталоните и сакото, с коса, свита назад на опашка, той нямаше нищо общо с варварина, който бе открила в индианското селище. Въпросът бе, кой от двамата харесваше? Тя познаваше човека, който седеше пред нея — дрехите му, езика и обноските. Този Харисън можеше да бъде всеки мъж в Делауер. Но Харисън, когото видя в селото, бе по-истински и интересен за нея. Ако се бе омъжила за него, кой от двамата щеше да избере? Как ли щеше да изглежда той след толкова години като неин съпруг? Може би след години щеше съвсем да заприлича на роднините на майка си.

Той я наблюдаваше и това я накара да се почувства неудобно. Тя отиде до койката за спане.

— Ако бурята не ни отнесе далеч, утре сутринта трябва да пристигнем — каза тя, за да поведе разговор. — Ще купим коне и ще тръгнем към Ню Джърси.

— Утре денят ще бъде дълъг. Трябва да поспиш.

Тя погледна единственото легло.

— А ти къде смяташ да нощуваш, скъпи Чарлз? Той се усмихна по английски.

— С моята мила Луси — отговори той нежно. — Разбира се.

Тя го сряза с поглед.

— Хайде де, да не ме смяташ за мръднала? Сигурно не мислиш, че ще спим заедно, нали?

Той въздъхна дълбоко.

— Добре е да опитаме.

Тя тръгна към него, усмивката й изчезна.

— Харисън, моля те, обещай ме, че нищо няма да се случи между нас двамата. Разбира се, по време на цялото пътуване.

— Ти все още ме харесваш, нали? — Той остави чашата и се изправи. Сега, когато бе без обувките си на ток, той бе само няколко инча по-висок от нея.

Трудно й бе да устои на погледа му. Не можеше и да лъже. Тя погледна встрани.

— Ти все още ме привличаш.

— Тогава, защо…

— Защото съм омъжена. Заклела съм се пред Бога да бъда вярна на Едмънд Бийл, докато смъртта ни раздели.

— Ти се закле най-напред на мен, Лиа — отговори тихо той. — Спомняш ли си нощта, когато се сгодихме? Нощта, когато се любихме? Ние двамата се оженихме пред очите на Бога и след това се любихме.

Тя се опита да се дръпне, но той я хвана за рамото. Когато го погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Не знам какво да кажа.

За момент той я гледаше втренчено. Искаше да му отговори. След това леко я дръпна към себе си.

Лиа бе объркана. Това, което успя да направи, бе да притисне лицето си към бродираното му сако.

— Всичко ще бъде наред, ки-ти-хи — прошепна той. — Ще оправя всичко.

— Не можеш — каза отчаяно тя. — Никой не може.

— Шт, шт — промълви той, като галеше прекрасната й коса. — Не подценявай силата на съдбата и могъществото на Бога. Ти и аз бяхме предопределени да бъдем заедно, Лиа.

Тя поклати глава.

— Аз съм омъжена, Харисън. Никога не бих могла… — Думите на Лиа бяха прекъснати от ужасен удар.

Корабът се заклати силно. Лиа и Харисън полетяха на пода. Столове, маса, чинии, всичко хвръкна във въздуха. Окачените фенери угаснаха. Изведнъж двамата чуха оглушителен трясък от трошене на дърво и удари на вълни.

— Харисън — изкрещя Лиа, изплашена от тъмнината и шума от чупещо се дърво. Почувства крака му под гърба си, обърна се по гърди и се надвеси над него.

— Харисън, наред ли си? Какво става?

Ръцете му се показаха от тъмнината и той я сграбчи за раменете. Изправи я на крака. Това, което някога бе под на каютата, сега бе станало стена. Водата започваше да нахлува през пробойните в борда. Вятърът виеше и вълните удряха кораба отстрани.

— Побързай, Лиа! Трябва да излезем на палубата — изкрещя Харисън и я повлече към вратата на каютата, която се бе превърнала в част от пода. — „Мери Мей“ потъва.