Колийн Фокнър
Лиа (25)

Глава двадесет и четвърта

Харисън се опита да улови ръката на Уилям. Лиа разбра, че това е само една реакция, но протегна ръка, за да го спре.

Уилям бе изкрещял и замахнал с юмрук към лицето на Харисън, но го удари по рамото.

— Уилям! — извика Лиа.

Уилям се препъна назад, обърна се и изскочи навън.

— Това малко…

Лиа хвана ръката на Харисън, като го задържа да не излезе след сина им.

— Съжалявам. Не трябваше да прави това. — Тя бе просто ужасена. — Не трябваше да се опитва да те удря.

— Не това е най-лошото. По-лошо е това, което каза — изфуча Харисън.

— Харисън, моля те… — Лиа хвана ръката му, сълзите напираха в очите й. Струваше й се, че през последни те седмици бе плакала повече, отколкото през последните десет години.

— Той няма право да ти говори по този начин, Лиа. Няма никакво извинение, нито индианци, нито войната нито Бийл! Никое дете няма право да нарича майка си така!

Лиа хвана здраво ръката му, сълзите се ронеха по бузите й.

— Съжалявам — повтори тя. — Не бе такова момче, преди Едмънд да го вземе. — Тя го погледна. — Поне аз не смятам, че е бил такъв.

— Но, за Бога, Лиа! — възкликна Харисън. Изведнъж забеляза, че Лиа плачеше. — Не плачи, мила. — Той я взе в скута си и я притисна към гърдите си. — Спокойно, не плачи. Той е просто дете. Не разбира какво говори.

Тя поклати глава.

— Не е виновен само той. Едмънд е виновен. — Тя го погледна. — Как е могъл да каже такова нещо? Как е могъл да го каже на Уилям?

Харисън вдигна наметалото от земята и покри босите й крака, като я успокояваше.

— Не знам. Може би е ревност. Но това няма значение. Това, което има значение, е да не позволяваме на Уилям да се държи по този начин. Трябва да има някаква граница и мисля, че момчето прескочи тази граница.

Лиа избърса очите си, като се чувстваше глупаво. Къде бе нейната сила сега? Уилям бе дете, а тя бе зряла жена. Знаеше, че не бива да му позволява да я обижда така.

— Защо нещата се объркаха толкова?

Харисън се засмя и я погали по огнената коса около слепоочието. Косата й бе влажна.

— Не знам какво да кажа. Баба ми винаги твърдеше, че ако желанията ни се покриват с реалността, не бихме могли да ги оценим.

Тя го погледна благодарно и се почувства по-добре. Не биваше да позволява да се обижда от думите на Уилям. Той просто повтаряше това, което баща му бе казал. Но въпреки това я заболя.

— Нещо друго, което твоята баба би предложила?

— Че едновременно можеш да се караш на едно дете и да го обичаш.

Като се освободи от шока на обвиненията от сина си, Лиа почувства, че в гърдите й напира яд. Опита се да бъде търпелива. Дори спори с Харисън заради Уилям. Беше твърде снизходителна към него.

Лиа грабна гамашите си и ги обу на бос крак.

— Ще ти кажа от какво има нужда това лошо момче и това е малко бой по задника. — Тя дръпна нагоре гамашите. — Трябва да помни как трябва да се обръща към майка си!

Харисън постави ръка върху нейната.

— Не бива да го биеш.

Тя го погледна, като все повече се ядосваше на Уилям.

— А защо пък не? Един бой може да оправи нещата. Мисля, че нищо друго няма да помогне.

Харисън поклати глава.

— Шоуните никога не бият децата си.

Тя обу мокасините си и завърза връзките.

— Но ти току-що каза, че трябва да го накажем.

— Да го смъмрим.

Лиа ядосано го погледна.

— Това ли е нашият първи спор за това как трябва да възпитаваме сина си?

— Не. — Той й хвърли наметалото. — Спорим за четвърти или пети път. Опитвах се да си държа устата затворена. Ще имам много време да възпитавам сина си като истински баща.

Тя го заплаши с пръст.

— С теб пак ще говорим. По-добре е да го хвана, преди да е стигнал Хъдзън или да са го отвлекли отново.

Лиа го погледна и се измъкна от снежния вигвам на слънце.

— Уилям! — Тя се изправи, като завърза наметалото около раменете си. Никой не отговори. Наоколо бе тихо и снежно.

— Уилям Едмънд Бийл! Отговори на майка си! Не се чу никакъв отговор.

Лиа погледна надолу към снега. Лесно щеше да намери следите му в дълбокия сняг. Откри го на няколкостотин ярда надолу по пътеката. Седеше в снега, облегнат на скалата.

Тя оправи един кичур от огнената си коса и скръсти ръце на гърдите си.

— Уилям дължиш ми извинение.

Той издаде напред долната си устна.

— Уилям?

— Как можа да го направиш, мамо? Баща ми още не е изстинал в земята и ти… с един индианец!

Лиа хвана ръката му и го измъкна от снега.

— Сега ме чуй, млади момко, и слушай добре. До тук ми дойде — тя посочи с ръка шията си — от теб и твоите номера. Не знам как сте живели с Едмънд през тези месеци, но всичко трябва да се промени, млади момко. Не ме интересува дали индианците са те отвлекли, не ме интересува дали това са били негодници. Всичко вече е свършило и нищо не те оправдава да обиждаш майка си.

— Татко каза…

— Е, добре, твоят баща бе един лъжец.

Уилям я погледна, като се мъчеше да спре сълзите си.

— Не, не беше — каза тихо той.

— Ти изобщо не знаеш какво означава думата „проститутка“ — каза Лиа.

Той сви устни.

— Курва, уличница. Те вървяха след войниците. Спяха с мъжете, те… ти знаеш, за пари.

— Е, добре, аз никога не правя това за друго, освен за любов. Бях влюбена в Харисън, преди да дойде баща ти. — След като бе започнала да говори, не можеше да спре. Трябваше да му каже истината. Трябваше да го накара да я разбере. — Нещо лошо се случи и ние с Харисън не можахме да бъдем заедно. Омъжих се за Едмънд Бийл, но никога не го обичах, Уилям. Той също не ме обичаше. — Тя отпусна ръката си. — Знам, че ти е трудно да разбереш това, но ние никога не бяхме щастливи заедно. В сърцето ми Харисън бе винаги моят съпруг през всичките тези години, а аз бях негова жена.

— Не, това не е истина. — Той ритна сняг към нея. — Ти ми казваш това, защото това копеле, индианецът…

Тя се наведе, като го придърпа към себе си. Погледна го в черните очи, които бяха като тези на Харисън.

— Този индианец е твой баща и ще стане мой съпруг скоро, така че, моля те, да се държиш с него прилично!

Долната устна на Уилям трепереше. Той я погледна недоумяващо. Поклати глава, отвори уста, но че можа да каже нищо.

Лиа кимна.

Уилям поклати отново глава.

— Аз… аз съм Уилям Едмънд Бийл, син на Едмънд Бийл, сега господар на Танър. Аз…

— Ти си Уилям Едмънд Бийл и съм сигурна, че Едмънд Бийл те е обичал, но не той те е създал. — Тя посочи пътеката. — Този мъж, червенокожият, те е създал с любов към мен.

Сълзи се стичаха по бузите на Уилям и той ги бършеше с ръкавиците си.

— Не е истина — повтаряше той. — Не е истина. Аз не съм червенокож. Аз съм ирландец. Затова очите ми са тъмни, затова съм мургав.

— Не е истина, Уилям. Всички тези лъжи ги измисли баща ти. Едмънд те лъжеше и аз живеех с тези лъжи, защото това бе единственото, което можех да направя.

Уилям я погледна. Лицето му бе покрито със сълзи.

— Мразя те, мамо! Мразя те заради това!

Лиа покри устата си с ръка. Трябва да бъде силна.

— Едмънд Бийл те обичаше и той бе добър с теб, но… — Тя въздъхна. — Но той те е научил на неща, които са лоши. Не трябва да съдим за хората по цвета на кожата им, Уилям. Не трябва да делим хората на черни, червенокожи и бели. — Тя го хвана за раменете и коленичи, за да види очите му. — Това, което има значение, са съкровищата, които носим в сърцето си. — Тя се потупа по гърдите. — Тук.

Уилям гледаше втренчено майка си. Гледаше все така сърдито.

— Този мъж не ми е баща. Не можеш да ме накараш да бъда негов син. Не бива да идва в Танър.

— Той ще дойде. Това трябва да стане. Ние трябваше да бъдем заедно.

Уилям изтри сълзите си с кожените си ръкавици.

— Ще избягам.

— Танър е твоят дом.

— Ще отида във Филаделфия при леля Джени. Татко искаше да уча във Франция. Ще отида там — продължи да упорства той.

Лиа прокара пръсти в косата си. Къде бе щастието, което очакваше? Едмънд го нямаше. Бяха се намерили отново с Харисън. И двамата сега бяха свободни да живеят заедно. Никога не бе мислила, че Уилям ще им създаде проблеми. Тя погледна сина си. Очевидно този разговор бе безсмислен.

Може би момчето имаше нужда от повече време, за да премисли нещата. С течение на времето ще свикне с Харисън, надяваше се тя. Сега трябваше да постигне това, за което бе дошла. Уилям трябва да разбере, че тя е негова майка и че трябва да я уважава.

— Искам извинение, и то сега.

— Не, мамо.

— Сега, Уилям — каза тя спокойно.

Той отпусна брадичката си.

— Съжалявам за това, което казах. — Той я погледна. — Но не съжалявам за това, което казах за него — той кимна по посока на снежния вигвам, — и няма да живея под един покрив с червенокож.

Лиа не искаше повече да настоява.

— Приемам извинението. Ако не се съобразяваш какви ми ги говориш, ще те заболи гърбът. Единствената причина да не те напляскам, е, че Харисън не ми позволи. А сега си опаковай нещата. Време е да тръгваме. Чака ни дълъг път. Ще се наложи да вървим бавно в снега.

Уилям се дръпна, когато тя поиска да го докосне. Лиа просто стоеше и го наблюдаваше. Молеше се всичко да свърши добре.

След половин час вече бяха на път. Предстоеше им дълго пътуване далеч от планинската верига. И тримата носеха на краката си решетките за сняг. В началото Лиа не се чувстваше удобно с тях, но след като свикна разбра, че ще й бъде по-лесно да върви с тях. Отново ще отново тя благодари на Бягащия Заек за провизиите и обувките, които им бе дала. Без тях щяха да затъват в дълбокия сняг и да вървят по-бавно.

Пътуваха мълчаливо. Уилям вървеше пред тях, като упорито не забелязваше присъствието на Харисън. Лиа се бе вглъбила в собствените си мисли, изгаряна от вътрешна борба между задълженията към сина си и правото си за щастие. Харисън вървеше мълчаливо.

През тази нощ те направиха бивак под един хребет. Бяха почти напуснали планините. На два пъти през деня видяха следи от други хора. Минаха покрай една изоставена хижа с пресни гробове. Видяха следи от Харисън разрови студената пепел и изглеждаше загрижен, но когато Лиа го попита за това, което правеше, той й каза, че няма защо да се безпокои.

След като хапнаха малко от изсушеното сърнешко месо, те се приготвиха да нощуват. Харисън трябваш да си почине за час или два, докато Лиа остане да наблюдава, а след това Харисън щеше да остане буден през нощта. Никой не спомена от кого трябваше да ги пазят. Не искаха да плашат Уилям. Но Лиа знаеше, че Колхийк може да е някъде наблизо и да ги следи, като изчаква подходящ момент.

Лиа не знаеше защо искаше да открадне Уилям, освен, за да им отмъсти. Но той нямаше да успее да го отвлече. Следващия път, когато се наложи да стреля щеше да го убие.

Лиа седна и започна да грее ръцете си на огъня. Уилям седеше до нея, а „Браун Бес“ помежду им. Харисън разгърна наметалото си, за да легне да спи.

Един особен шум в гората привлече вниманието на Лиа. Уилям също го чу.

— Като че ли е някакво животно. — Лиа се взря и тъмнината. — Ранено животно.

Уилям скочи. Лиа го хвана за ръка.

— Къде си тръгнал?

— То е ранено, мамо. Винаги си казвала, че трябва да се грижим за ранените.

— Уилям…

Отново се чуха стонове, този път по-близо.

— Това е куче — каза Уилям възбудено. — Не можеш ли да познаеш? Прилича на Фрекълс.

Преди Лиа да успее да реагира, Уилям се изплъзна от ръцете й и потъна в тъмнината.

— Уилям, върни се! — Лиа скочи, като взе „Браун Бес“ със себе си. — Уилям!

Намери го на няколко ярда, сред дърветата. Бе коленичил в снега. Беше намерил източника на стоновете.

— Мамо, това е куче. Казах ти, че е куче.

Лиа се наведе. На слабата светлина видя очертанията на едно малко, жълто-кафяво куче. Кучето лижеше ръката на Уилям.

— Внимавай. Ранено е. Може да те ухапе.

— Няма да ме ухапе. — Уилям го сгуши в ръцете си.

— Може би е гладно. Трябва да го нахраним.

Като се върнаха край огъня, Уилям постави кучето върху коженото си наметало и се наведе, за да го види по-добре.

— О, то е ранено. Виж лапата му.

Лиа постави пушката на земята и коленичи. Задното краче бе смазано.

— Може би е попаднало в капан или се е одрал някъде — каза тя, като обърна предпазливо лапата му.

Кучето постави главата си върху скута на Уилям.

— Бедното животно — промълви Лиа, като го галеше по гърба. Кучето имаше вид на добре гледано, поне доскоро. Едното му ухо бе отхапано в края, може би в някаква битка преди много време. — Сигурно е гладно.

— Трябва да те нахраним, нали, Сам? — Уилям почеса кучето зад изгризаното ухо. — Ще го нарека Сам.

— Уилям, не можеш да се грижиш за това куче — каза нежно Лиа.

— Не можем да го оставим тук. То е ранено и е гладно. — Уилям прегърна кучето. — Може би е било хванато от индианци като мен и е успяло да се измъкне. — Уилям се усмихна. Това бе първата му истинска усмивка, откакто го бяха намерили. — Точно като мен, защото и аз успях да се измъкна.

Лиа погледна Харисън, който спеше дълбоко. Изглеждаше ужасно уморен. Под очите си имаше тъмни кръгове от недоспиване. Тя знаеше, че той няма да хареса идеята да вземат кучето със себе си. Нямаха време за излишни глупости. Колкото по-бързо се доберяха до Танър, толкова по-добре.

Лиа погледна сина си.

— Нека видим дали не можем да превържем лапата му. Ако не може да върви само, значи не можем да го вземем.

— Чуваш ли, Сам? — Уилям сложи ръце около врата на кучето. То свря муцуна в ръката на момчето. — Ще дойдеш с мен в моя дом, който се нарича Танър. Имам едно женско куче на име Фрекълс. Ще я харесаш.

Лиа стана и отиде до торбата с медикаменти, която им бе дала Бягащия Заек. Сигурно ще може да намери нещо подходящо, за да направи компрес на лапата му.

Лиа знаеше, че бе глупаво да се съгласи Уилям да вземе кучето, но как можеше да му откаже? Това момче бе неин син и тя не можеше да го лиши от тази радост. Може би ако се грижи за кучето, ще промени отношението си към тях.

Разбира се, ако Уилям задържи кучето, тя трябва да каже на Харисън.

Погледна към него. Може би е добре да остане цялата нощ будна, за да може да си почине. Това ще го ободри, а за нея това ще бъде една радост.

 

 

Марк Лими коленичи в покрития с кръв сняг и вдигна главата на своя брат близнак.

— Мат? Мати, чуваш ли ме? — Той го повдигна и го постави полуседнал. Доближи ухо до гърдите му. Мати все още дишаше. Чуваше се как кръвта му къркори в гърдите. Дрехите му се бяха напластили със сняг. Може би бе лежал там цял ден. — Мати?

Марк бе напуснал хижата в полите на Кетскил, след като падна големият сняг, за да провери капаните надолу по реката. Когато остави Мат и неговата млада жена индианка, всичко бе наред. Помисли си, че за тях ще бъде добре да останат сами през нощта. Бяха женени отскоро.

Марк пристигна сутринта и видя този ужас. Мати се бе проснал до събраните на куп дърва студен и безчувствен. Мери лежеше мъртва върху пода на хижата. Гърлото й бе прерязано, дори не бе изнасилена. Нищо в хижата не бе докоснато. Пушката висеше над вратата. Това бе едно брутално, безсмислено убийство.

В гърлото му се надигна буца, когато погледна смазаното тяло на брат си. Който и да го бе направил, това бе нещо ужасно. Брат му бе не само застрелян, но след това тялото му бе смазано от бой с тояга.

— Мати? — Марк разтърси брат си. — Мати, чуваш ли ме?

Клепачите на Мати трепнаха. Той отвори уста, за да заговори, но от нея се показаха само кървави балони.

— М… Марк, ти ли си? Марк се опита да се засмее.

— Аз съм, братко.

Долната устна на Мати потрепери.

— Видя ли кучето ми? Видя ли Крал Джордж?

— Не съм го видял, Мати.

— Копеле. Изглеждаше добър човек. Прекара нощта край огнището. Каза, че бил метис. — Той се усмихна. — Хареса сготвеното от Мери. Бе приготвила сърнешко и кнедли с ябълки.

— Знам, Мат. — Когато той отново млъкна, Марк го стисна за раменете. — Мати, трябва да ми кажеш кой го е направил.

Мат задиша трудно и от устата му потече тънка кървава струйка.

— Толкова приятен човек изглеждаше този червенокож. Не приличаше на другите. — Опита се да си поеме дъх. — Шоун. Дойде същата сутринта, когато ти напусна. Само Джордж не го хареса. Опита се да го ухапе. Той побесня… трябваше да усетя това. Мисля, че Джорджи е избягал.

— Името му — попита го Марк, защото разбра, че брат му умира. — Може ли да ми кажеш името му, Мати?

— Толкова съм уморен. — Той започна да трепери. — Студено ми е. Мери трябва да постави дърва в огъня. Тук е студено. Мери? Къде си ти, малка моя женичке?

— Името му, Мати — настоя тихо Марк. — Кажи ми името на този мерзавец.

— Х… Харисън се казва. Шоун. Х… Харисън Ди Ней.