Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever His, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS (2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Лиа

ИК „Евразия“, София, 1994

ISBN 954-628-010-0

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Лейтенант Хорас Ман, верноподаник и офицер в кралската армия, се подпря на лавицата над камината. Наблюдаваше внимателно червенокожия.

— Значи ти и твоите хора искате да помогнете на короната?

Колхийк остана до вратата. Носеше туника на трапер и гамаши с ресни. Беше си вързал косата отзад на опашка в английски стил. Тъй като не беше облечен като индианец, той свободно влезе в града и го упътиха към къщата на Хорас Ман. Повечето хора от групата, която водеше със себе си, бяха метиси — нежелани нито за червенокожите, нито за белите. Това бяха опасни хора, точно от каквито Колхийк се нуждаеше.

Англичанинът Хорас им бе дал уиски, бял хляб и свинско готвено и бе довел Колхийк у дома си. Останалите се търкаляха полупияни навън, като си подаваха едно шише с огнена вода и крещяха на лунната светлина, която се промъкваше през пукнатините на изгорялата плевня. Имаха храна, питие, пушки и амуниции.

— Да, този мъж иска да се закълне на великия англичанин, на краля отвъд океана. Другите ще направят каквото им кажа.

— Разбирате ли, че тогава ставате английски поданици? Ще ви дадем поръчение да отидете на север. Там ще можем да ви използваме.

— След като положа клетва пред краля, ще ми дадете пушка и барут, нали?

Англичанинът кимна.

— Ще ви предоставим английски пушки, барут и муниции. — Хорас вдигна пръста си. — Но от вас се очаква да служите на краля.

— Какво трябва да направим? — попита Колхийк любопитно. Разбира се, той нямаше намерение да изпълнява заповедите на белия мъж. Имаше да върши по-наложителни неща.

— Естествено, да убивате онези отвратителни американци.

Колхийк се засмя, като показа равните си и бели зъби.

— Дадено. — Той сви юмрук. — Готов съм. Сега ще се закълна и след това ще взема пушките.

Хорас се засмя.

— Почакай. Избързваш. Аз съм в отпуск. Трябва да направим всичко това официално. Тук за теб и твоите хора няма амуниции. Това е моят дом. Трябва да отидем в лагера на моя командир. Там ще се подпишеш и ще станеш поданик на краля.

— Ще тръгнем утре, нали? Този мъж няма търпение да стане поданик на краля.

— Да. Ще тръгнем утре. — Хорас се засмя отново. Щеше да бъде голям удар, ако заведеше със себе си дузина доброволци, макар и индианци.

— Добре. — Колхийк се обърна и тръгна към вратата на кухнята.

Тази вечер той щеше да пие и яде заедно със своите хора край огъня. Утре ще вземе оръжието.

— Чакай. Как ти е името? — Хорас пресече кухнята. — Не си ми казал името си.

Колхийк погледна войника в зелена униформа.

— Аз съм метис. Наричат ме Харисън, Харисън Ди Ней.

 

 

Лиа дремеше на седлото. Беше почти полунощ, но с Харисън решиха да стигнат американския лагер и Трентън. В кръчмата, където бяха преспали, разбраха, че основната част от американската армия под командването на Уошингтън бе отстъпила зад Ню Хекънсек към Нюарк и накрая до Ню Брансуик. Лорд Корнуолис и неговите колони от британци и хесенски наемни войници бяха по петите им.

Повече от месец бе минал, откакто Уилям и Едмънд бяха заловени в Манхатън. През целия ден Лиа изпитваше някакво тревожно чувство. Нещо ставаше с Уилям. Почти чуваше гласа му, носен от вятъра.

Когато приближиха Ню Брансуик, тя се молеше да намерят лейтенант Рос, единствения човек, когото познаваше. От един войник, когото тя и Харисън бяха срещнали по калния път вчера, разбраха, че американската армия се е разцепила на три. Докато Уошингтън и Грийн бяха поели с хората си на юг, Чарлз Лий се бе отправил по течението на Кротън, за да охранява подстъпите към Ню Ингланд, а генерал Уилям Хийт — към Пийкскил. Ако Лиа и Харисън не успееха да получат информация тук, в Ню Брансуик, трябваше да се придвижат по на север. Това я плашеше, особено след като напуснаха кръчмата сутринта.

През целия ден разказваше на Харисън случки от живота на Уилям — за раждането му, за това какво хубаво бебе е бил, колко силен и мил. Спомни си как бе проходил на девет месеца, а на една година вече съставяше цели изречения. И каква памет! На две години повтаряше стихове от библията и дори глупавите песнички, на които го бе научила готвачката. Не забравяше нищо. Седмица след някакъв разговор за пудинг със сливи той можеше да повтори дума по дума какво бе казал всеки. Разбира се, тази паметливост често му създаваше неприятности. Лиа си припомни как веднъж Уилям бе предал на пастора какво бе казала мисис Луис за неговата зурлеста жена. Друг път разказа на мисис Кловър клюката, чута в млекарницата, че мистър Кловър ухажва тяхната слугиня.

През целия ден и нощта Лиа споделяше случка след случка. Каза на Харисън колко е пораснал Уилям през последната година. После — как е отгледал кучето си Фрекълс с биберон, потопен в мляко, след като майка му бе умряла. Похвали го колко добре язди и как разговаря любезно с работниците в плантацията. Описа колко много обича земята на Мериленд, за разлика от Едмънд.

Харисън слушаше търпеливо като светец. Лиа знаеше, че не му е интересно да слуша майчинското й бърборене, но въпреки това не я прекъсва, и му бе благодарна. Понякога, след залез-слънце, тя едва сдържаше сълзите си. Чудеше се дали му е студено на Уилям, искаше й са да каже на Харисън, че нейният син бе и негов.

Но, разбира се, не го направи. Нямаше да бъде честно към Харисън, а също и към Уилям. Едмънд бе баща на момчето, без значение как бе заченато то. Уилям очевидно обичаше баща си и тя трябваше да признае, че и Едмънд обича малкия, доколкото това бе възможно.

Защо да казва истината на Харисън? Той не може да претендира за момчето. Не може да го има, тъй като то беше на Едмънд. Така се бяха договорили с Едмънд, след като вече носеше детето на един метис. Едмънд се съгласи да спаси честта и семейното й име, както и името на детето, ако Лиа приеме, че Едмънд е бащата.

Лиа въздъхна. Насила държеше очите си отворени. Не можеше да не мисли за Уилям. Иначе щеше да полудее. Беше направила своя избор, когато той се роди, и това бе единственото правилно решение. Като син на Едмънд Бийл възможностите му в живота бяха неограничени. Като син на червенокож и шестнадесетгодишната му любовница бъдещите му перспективи бяха нищожни.

— Колко още ще вървим? — извика Лиа в тъмнината. Чуваше чаткането на копитата на конете по полузамръзналата земя. Едва забелязваше очертанията на сако то на Харисън пред себе си.

— Мислех, че си заспала — отговори Харисън успокоително.

— Хърках ли?

Смехът му отекна във върховете на дърветата.

— Не, не хъркаше. — Той дръпна юздите на коня си, за да я изчака. Сега яздеха един до друг. — Когато стигнем лагера, искам да ме оставиш аз да говоря, Лиа.

— По дяволите!

Той я погледна.

— Моята сладка Лиа псува?

— Не съм тази срамежлива сладка Лиа, която някога познаваше. И не съм твоя — прибави тихо тя. — Става дума за съпруга ми и за сина ми.

— Но когато трябва да се получи военна информация, аз ще се справя по-добре от теб.

— Защото ти си мъж, а аз съм жена, така ли?

— Защото, знаеш добре, съм мъж, и мога спокойно да говоря по тези въпроси.

Тя се разсмя. Не искаше да спори с него. Интересно й бе да го наблюдава как се държи — ту като бял, ту като червенокож. Тази вечер бе бял, в панталони и сако на бял, които бяха купили от един фермер на брега на залива. Сега дори говореше като бял. Приличаше на Харисън, когото познаваше, само малко по-стар и по-умен.

Не, тази вечер нямаше да спори по повод на това, че той иска да получи информация за сина й, а ще си седи удобно в палатката на някакъв полковник и ще си пие чая. Когато стигнат лагера на американската армия, ще реши какво да прави. Откакто сама управляваше плантацията, се научи как да се държи с мъжете. Понякога предимствата й на жена улесняваха работата. С един говореше нежно, а другиго заплашваше. Беше добра стопанка на Танър, дори по време на войната. Харисън се протегна и започна да масажира рамото й.

— Не мисля, че тази нощ ще спиш в обятията ми.

— В лагера на съпруга ми? При неговите познати офицери? Сред тези мъже? — Тя го погледна. — Не, и аз не мисля.

— Ти самата ми каза, че той има любовница робиня.

— Фактически тя е свободна. Родена е свободна. Много от негрите са свободни. Работят по-добре, когато им плащам.

— Е, добре. И така, той има любовница квартеронка. Не може ли неговата съпруга да има любовник индианец?

Минаваха под една голяма акация и тя откъсна едно клонче и го чукна с него.

— Много смешно. Знаеш ли, има места, където една изневерила жена все още може да бъде изправена на позорния стълб.

— Но не и един мъж, нали?

Тя хвърли клонката в дърветата, като се взираше в тъмнината.

— Това е вече мъжка работа.

— Но не и при племето на шоуните.

— Не. Не и сред шоуните — каза тя замислено. — Не и там, където една възрастна жена може да бъде вожд.

— Там животът е хубав, Лиа. Можеш да дойдеш с мен. Когато всичко свърши, можеш да дойдеш с мен при тях. Тази пролет тръгваме към Охайо. Бийл никога няма да те намери там.

За момент тя затвори очи, като се остави на движението на коня. Това я успокояваше. Колко хубаво би било да се върне в селото и да заживее с Харисън. Видя се облечена в кожени дрехи от бяла сърна, каквито носеха шоунските жени. Бяла кожена туника и дълги червени плитки — колко красива ще бъде! Лиа отвори очи.

— Не мога, Харисън. Знаеш, че не мога. Имам Танър, а имам и син.

— Вземи момчето със себе си.

— А също и Едмънд ли?

Гласът на Харисън стана груб.

— Съпруг, когото ненавиждаш. Съпруг, който не може да ти прости, че си отишла при него, след като си се любила с мен. Факт, който за него не би имал значение ако не бях червенокож.

— Чуй се само! Сега ти просто говориш като него. Моята девственост не можеше да бъде предмет на сделка! Аз ти се отдадох, защото те обичах.

Харисън дръпна юздите.

— Ти ме обичаше? Говориш в минало време, мило Лиа. Означава ли това, че сега не ме обичаш?

Тя яздеше до него. Не искаше да обсъжда тези въпроси сега. Последните дни, прекарани заедно, бяха чудесни. Той бе човекът, за когото бе мечтала от години. Но сега бе само мъж, който иска своето.

— Няма значение — извика тя. — Гледай напред. Виждам вече лагера. Наоколо има часовои.

— Американци или британци?

— Никак не е смешно, Харисън. Да се надяваме, че собственикът на кръчмата ни е дал точна информация и че това не са тори. Имахме късмет, че досега не попаднахме на тях. — На два пъти през миналата седмица ги бяха спирали английски войници и на два пъти успяваха да се измъкнат.

Харисън дръпна юздите.

— Не мисля, че трябва да влизаме вътре, Лиа.

— Мислиш ли, че вече не са ни усетили? — Без да чуе отговора на Харисън, Лиа се повдигна на седлото и пришпори коня.

След около четвърт миля чуха, че някой даде предупредителен изстрел. Лиа хвана здраво юздите и направи кръг с коня.

— Здравейте! — извика тя. — Аз съм мисис Бийл, капитан Бийл от Делауер е мой съпруг. Идвам с един приятел, за да говоря с лейтенант Рос, подчинен на съпруга ми.

— Приближете се бавно — извика мъжки глас от едно осветено място. — Ще ви заведем в лагера, мисис Бийл.

 

 

Уилям се сви на топка и леко изпъшка в съня си. Азар приклекна до момчето и сложи ръка на челото му. То гореше от високата температура. Уилям бе завит с две кожени одеяла, но въпреки това зъбите му тракаха.

— Момчето е болно — каза мохиканът. — Не трябва да тръгваме днес. Детето не може да ходи.

Небесното Перо тропаше с крака, за да се стопли.

— Ние ще тръгваме, нали, татко? — Той вдигна ръка. — Хвърли го от скалите и го остави за храна на ястребите.

Азар разтърка бузата на Уилям. Можеше и да го носи. Макар и на средна възраст, беше достатъчно силен. Тази зима щеше да стане на петдесет, но все още бе напълно здрав. Знаеше, че може да носи детето до своето село, ако се наложи. Но също така знаеше, че момчето не беше добре. Трябваше да почива.

— Ще останем за един ден — каза Азар.

Двете Половини поклати глава.

— Казах ти, че това момче носи само неприятности. Синът ми е прав. Трябва да се връщаме. Остави го.

Азар погледна високите планини Кетскил. Бяха се изкачили високо, почти до облаците, които покриваха върховете. Студеният вятър развяваше туниката на Азар. Рано сутринта заваля сняг. Ако излезе буря, можеше да ги засипе и да останат тук завинаги. Много хора от Седемте Народа бяха загубили живота си тук, в тези снегове. Костите наоколо бяха доказателство за това.

Азар отново погледна Двете Половини и сина му.

— Тръгнете тогава без нас. — Той махна с ръка. — Тръгвайте. Момчето и аз ще ви настигнем по-късно.

— Глупак! Не усещаш ли миризмата на бурята във въздуха? Не виждаш ли, че започна да вали? Ще дадеш живота си за детето на враговете? Тези бели, те дори нямат душа, стари човече.

Азар загърна главата на Уилям с одеялото, за да го предпази от хапещия студ. Трябваше да го премести по-близо до скалата, където момчето щеше да бъде защитено от снега и вятъра, който сега духаше от северозапад.

— Вие тръгвайте. Ако не ви настигна, ще се видим в селото. Предайте на моята съпруга, Бягащия Заек, че я поздравявам.

Двете Половини измърмори нещо. След това взе торбата си и я метна на рамо. Баща и син тръгнаха, без да кажат нито дума на своя спътник.

Азар накладе огън и премести момчето на по-топло място в една кухина на скалата.

Уилям се размърда.

— Мамо, мамо.

— Шшт — успокои го Азар. — Спи, Аена. Спи, докато този мъж накладе огън и ти приготви нещо топло.

Уилям легна по гръб. Тъмната му коса лъщеше от пот и лежеше сплъстена върху лицето. Той пъшкаше тихо, като въртеше глава.

— Мамо, аз идвам, мамо, чакай ме.

Азар отново загърна момчето и отиде да разтопи сняг. С билките, които носеше, ще направи горещ чай, за да излекува болното дете. Той пълнеше съда със сняг, като си тананикаше някаква мелодия. След това запя. Това бе приспивна песен, която майка му бе пяла, когато бе още в люлката. Тази песен като че ли успокои Аена.

Когато Азар вдигна Уилям на ръце и му наля горещата течност в устата, той се попита къдели са майката и бащата на това дете. Предположи, че са мъртви. А може Двете Половини и синът му да са ги убили. Така и не ги попита.

Азар отново сложи момчето да легне и го зави добре. Сега то спеше по-спокойно. Надяваше се, че след като почине, температурата на детето ще спадне. Ако момчето оживееше, Азар бе решил да го вземе в селото и да го направи свой син. Отдавна не бе чувал тропане на детски мокасини в своя дом.