Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever His, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS (2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Лиа

ИК „Евразия“, София, 1994

ISBN 954-628-010-0

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

В момента, когато видя своя стар приятел Небесната Светлина, Азар разбра, че нещо се бе случило. Беше късен следобед и Азар бе завел Аена на потока, за да му покаже как се лови риба под леда. Ледът не бе толкова дебел, за да ходят по него както бе през други зими, но все пак успяха да хванат две пъстърви до брега. За първи път Азар чу момчето да се смее и този смях зарадва сърцето му.

— Защо идваш при мен, стари приятелю? — попити Азар грубо на ирокезки.

Небесната Светлина погледна момчето, след това приятеля си.

— Искам да поговоря насаме с теб.

Азар даде въдицата на Аена и отново му показа как да лови риба.

— Знам, знам — каза Уилям възбудено на индиански.

Азар стана бавно, като се държеше с ръката гърба. С идването на зимата старите му кокали започваха да го наболяват. Той хвърли ръкавиците в скута на момчето.

— Сложи си ръкавиците, преди да са замръзнали ръцете ти и да са окапали. Не искам момче без ръце. Такова момче ще използвам за стръв на рибите.

Уилям се засмя на шегата на Азар и взе ръкавиците.

Азар се усмихна и бавно тръгна към салкъма, под който го чакаше Небесната Светлина. Трудно му бе да седи и да гледа как светът около него се разпадайте под ударите на белите. Но сега, когато намери Аена, започна да мисли, че може би бели и червенокожи ще заживеят в мир. Може би…

Азар погледна приятеля си и му подаде ръка.

— Не ми казвай лоши новини днес, стари приятелю, защото не съм в добро настроение да слушам лоши неща.

— Ще трябва да чуеш, стари човече. Някой е дошъл за бялото момче.

Азар погледна лицето на Небесната Светлина. Видя прошарената му коса, която се подаваше под заешката му шапка, набръчканото му, обрулено от ветровете лице. Видя в Небесната Светлина себе си и се учуди как така бяха минали годините. Като че ли бе вчера, когато той и неговият приятел тичаха голи из селото като деца и гонеха една малка миеща се мечка. Като ли бе вчера, когато се ожени за младата девойка, Бягащия Заек. Като че ли вчера бе станал баща. Като че ли вчера бе погребал и последния си син, жертва на войната между бели и червенокожи.

Азар погледна покритите си със сняг мокасини. Усети напиращите в очите си сълзи. Срамуваше се от мекушавостта си.

— Който и да е дошъл, не е за това момче. Аена не е момчето, което търсят.

— Търсят едно момче на име Уилям. Уилям Бийл.

Азар смени тона си.

— Той е мой. Аз го купих от Двете Половини.

— Той е бял, а ти си глупак. Ти не си неговият баща, приятелю.

— Той нямаше да бъде жив, ако не бях аз. Двете Половини щеше да го хвърли от скалите или да го остави да умре на пътя, когато се разболя. Държах го в ръцете си като новородено. Правех му каша и го хранех. Носех го на гръб, когато не можеше да ходи. Неговият живот е мой.

— Знаеш, че е дете на врага.

— Няма да го дам никому — изкрещя ядосано Азар.

— Да, ти си прав. Но искаш ли да се биеш за него? — попита го Небесната Светлина. — Ще рискуваш ли живота на хората от селото заради това бяло мършаво дете.

— Всеки мохикан от това село ще бъде на моя страна. Чакат само моята дума.

— Защото те уважават. Но аз пак те питам, струва ли си да се биеш за това дете?

Азар погледна момчето, което смяташе за свое. Неговият Аена се бе загледал в дупката в леда. Наблюдаваше дали рибата ще клъвне. Старият мъж се усмихна. Не се интересуваше каква е кожата на момчето. Не страдаше от предразсъдъци като другите от селото. Обичаше момчето, което се наричаше Уилям.

Но в думите на Небесната Светлина прозираше горчивата истина.

— Кой го търси? — попита рязко той.

— Майка му.

Азар почувства, че сърцето му се свива. Аена продължаваше да плаче насън за майка си.

— Майка му е дошла тук през планините, за да го види? — Азар се учуди.

— Не. Изпратила е един шоунски боец. Метис Нарича се Харисън.

Азар отново погледна Уилям. Той се радваше на въдицата си, твърде тежка за него. Това му доставяше удоволствие.

— Ще се срещна с този Харисън. Но това не означава, че ще дам момчето — отговори твърдо Азар.

— Аз го купих и той е мой роб. Дал съм твърде висока цена, за да се откажа от него така лесно.

Небесната Светлина кимна с глава, но не каза нищо. От дълги години бяха приятели и вече знаеше как да разговаря с Азар.

— Остани тук и лови риба — каза Азар на Уилям. — Имам работа в селото с моя смахнат приятел. Скоро ще се върна с топла и сладка вода.

Уилям кимна. Бе твърде зает с риболова, за да обърне повече внимание на Азар. Азар добави рязко:

— И стой настрани от леда. Този мъж няма да те спаси, ако паднеш и реката те понесе.

След това тръгна умислен към селото. Каза на Небесната Светлина да изпрати Харисън при него. Ще го посрещне у дома си.

Когато влезе у дома си, Азар съблече наметалото и ръкавиците си и седна до огъня. Каза на жена си, Бягащия Заек, да му направи билков чай.

В момента, когато погледна човека, който твърдеше, че се казва Харисън, той не го хареса. Този мъж не му приличаше на метис. Имаше вид на човек, който си търси белята.

Колхийк влезе в дома на Азар и поздрави сърдечно. Азар се преструваше, че не го вижда, духаше горещия чай, но внимателно го изучаваше под вежди.

Шоунът бе облечен в кожени дрехи. Не носеше оръжие, а само един ловджийски нож през кръста си, което се стори твърде подозрително за Азар. Никой не би тръгнал толкова далеч без оръжие, освен ако не бе глупак. Другото, което направи силно впечатление на Азар, бе, че косата му бе подстригана в стила на мохиканите. Кой боец би се подстригал като враговете си? Третото, което го учуди още повече, бяха очите му. Азар не хареса блясъка в черните му, шоунски очи.

— Търся едно бяло момче. Майка му го нарича Уилям Бийл — каза неканеният гост.

Азар отпи от чая, като се чудеше коя ли майка ще изпрати такъв човек да търси детето й. Та той бе мъж, на когото не можеш да се довериш. Ясно виждаше аурата от сива светлина над главата му?

Азар въздъхна, искаше да спечели време, преди да отговори.

— Нямам бяло момче при мен. За какво ми е бяло момче?

— Говорех с мохикана Двете Половини. Каза ми, че ти е продал момчето и ти си го довел в селото.

Азар погледна шоуна.

— Двете Половини трябва да се научи да си държи затворена устата. Какво му плати за тази информация? Уиски или пушки?

— Значи, детето е при теб.

— Аз го купих — отговори Азар. — Той ми е роб излъга той. — Няма да се откажа от него.

— Слушай, стари човече…

Азар вдигна глава, тъмните му очи пронизваха предизвикателно шоуна. Колхийк спря на средата на изречението си. След това започна отново да говори, този път по-внимателно.

— Майката на детето е обезумяла от мъка по него… Той бе отвлечен с баща си, но баща му умря.

— Откъде да знам, че не лъжеш?

— Името на момчето е Уилям Бийл. Майка му се нарича Лиа Бийл. Идва от имение, което се нарича Танър, на залива Чеспийк.

Това, което шоунът казваше, бе истина. Аена бе казал същото на Азар. Но Азар все още се колебаеше.

— Ще помисля върху твоите думи.

— Няма време. Трябва да взема момчето и да тръгна на юг още тази нощ. Майка му ме чака.

— Не. — Азар поклати глава. Знаеше, че едно де, е принадлежи на майка си, а не на непознати хора. Разумът му диктуваше да пусне детето да си върви, но някакво неосъзнато съмнение го караше да не вярна на шоуна. Той отново отпи от чая си. — Не, момчето трябва…

Преди Азар да успее да завърши мисълта си, Уилям се втурна през вратата.

— Азар! Хванах рибата! — извика той на развален мохикански. — Това момче хвана риба! — Като вили непознатия край огъня, Уилям се спря и се взря във високия шоун. Азар кимна.

— Хубаво е, че си хванал риба, но аз ти казах да стоиш настрани от реката.

— Беше ми студено. — Уилям продължаваше да гледа непознатия. — Исках да видя рибата.

— Уилям — каза Колхийк.

Устата на момчето остана отворена.

— Познаваш ли ме? — попита то на английски.

Азар искаше да прекъсне момчето, за да не говори с шоуна, но знаеше, че не може да направи това. Не можеше да откаже да го даде на любящата му майка. Небесната Светлина бе прав. Независимо от любовта си към момчето, не можеше да иска неговите хора да се бият в негова защита. Беше трудно да се бие с дузината млади бойци, с които бе дошъл този шоун.

— Твоята майка ме изпрати да те взема — каза Колхийк.

— Майка ми! — Уилям подскочи във въздуха, но когато мокасините му се удариха в меката кожа, която покриваше пода, черните му очи се свиха подозрително.

— Майка ми е изпратила един миризлив червенокож да ме вземе?

Колхийк се усмихна насила.

— Да, тя ме изпрати. Боеше се, че никой бял няма да може да те намери. Чакат те на реката Хъдзън. Тази вечер можем да тръгнем.

— Тази вечер! — Уилям нададе радостен вик, като забрави подозренията си. — Тази вечер! Тази вечер ще видя мама!

— Не! — отсече Азар. — Не тази вечер!

Лицето на момчето посърна, след това ядосано погледна Азар.

— Не можеш да направиш това! — изкрещя той. — Не можеш да ме държиш тук! Мама го е изпратила за мен! — Той се хвърли върху Азар и започна да го удря с юмруци.

Азар сграбчи Уилям за раменете и го разтърси толкова силно, че зъбите му изтракаха.

— Аена — изрева той на своя език. — Достатъчно.

Момчето се хвърли отчаяно на пода.

Азар погледна шоуна, като му каза остро:

— Сега е твърде късно за тръгване. Тази вечер ще празнуваме годежа на племенника ми. Ти и твоите хора сте добре дошли на празненството. Утре можете да потеглите с момчето.

Метисът се поколеба. Азар видя гнева в очите му. Видя свитите му юмруци под ресните на ръкавите. Но шоунът кимна в знак на съгласие и напусна дома, като остави Азар и плачещото момче.

 

 

Харисън и Лиа покриха внимателно телата на загиналите и тръгнаха бързо. Изкачиха се високо на планината, като вървяха по една добре отъпкана пътека. След като напуснаха хижата, Лиа имаше чувството, че Харисън тръгна по-бързо от когато и да било преди това. Като че ли някаква невидима сила го теглеше напред. Когато Лиа го попита дали сигурен, че пътуват в правилната посока, той не и отговори. Но изобщо не се колебаеше, когато избираше посоката. Вървяха по виещата се в планини и пътека. Харисън вървеше напред, ръководен от някакъв инстинкт.

Лиа недоумяваше дали не е разбрал, че Уилям негов син. Но не го попита. Знаеше, че рано или късно трябва да му каже истината. И двамата трябваше да знаят истината, но не и сега. Най-напред да го намерят жив и здрав.

Когато слънцето започна да залязва, два дни след като бяха напуснали изгорената хижа, Лиа попита кога ще спрат за нощуване. Тя бе смъртно уморена и от часове не усещаше пръстите на краката си.

Харисън поклати глава. Мислеше за нещо. На няколко пъти спираше по пътеката, за да разгледа и кое парче изгоряло дърво или боклук, оставен от индианците, които минаваха през тези планини.

— Трябва да вървим — каза тихо Харисън.

Лиа изтича, за да го настигне.

— Искаш да кажеш, че сме близо, така ли? Мислиш, че сме намерили селото?

Той помисли малко, преди да отговори.

— Мисля, че скоро ще срещнем часовоите. Просто се моли да не ни свалят скалповете, преди да сме влезли в селото.

Косата на Лиа настръхна от това, което чу. Никога не бе мислила, че може да е твърде опасно да влязат в даден лагер. Наистина знаеше, че шоуните и мохиканите са врагове. Ако бяха взели сина й, разбира се, че нямаше да я пуснат в селото.

Хвана Харисън за ръкава.

— Нека аз да вляза — каза тя тихо. — Ти стой и ме чакай тук. На мен няма да ми направят нищо лошо. Аз съм само една жена и не съм опасна за тях.

Харисън се изсмя силно, но не се зарадва от предложението й.

— Тези мъже вземат роби, мила. Те търгуват с хора. Защо мислиш, че не биха искали да прибавят към колекцията си една красива червенокоса жена?

Лиа се спря. Все още го държеше за ръката. Погледите им се срещнаха.

— Ти дойде толкова далеч с мен, Харисън. Направи за мен повече, отколкото исках.

— Казах ти, че ще ти помогна да намериш момчето си, живо или мъртво. — Говореше така твърдо, както първия ден, когато го бе видяла в неговото село. — Ние все още не сме го намерили.

Тя стисна ръката му.

— Не чу ли какво ти казах? Искам да те освободя от нашето споразумение. Не искам да загубиш животи си или да те ранят заради глупостта на мъжа ми.

— Казах ти, че ще намеря момчето. — Черните му очи проникваха дълбоко в душата й. — Лиа, трябва да побързаме.

В гласа на Харисън имаше нещо, което я предупреждаваше за някаква опасност. Той знаеше нещо, което не искаше да й съобщи.

— Харисън…

Той тръгна.

— Побързай, Лиа.

За миг тя спря на пътеката, като го видя да изчезва в едно дере. Искаше да го извика. Искаше да й каже това, което криеше. Вече знаеше, че трябва да му се довери.

— Идвам — извика тя. — Харисън, почакай ме. Само след половин час се стъмни съвсем. Изведнъж Харисън приклекна и хвана дръжката на ножа си. Лиа веднага падна на снега, като забрави колко й студено. Извади заредения си пистолет от колана на гамашите си и се ослуша.

За момент не чуваше нищо друго, освен звука на бухал и пърхането на масивните му криле. След това на веднъж долови шума от стъпки в снега.

Един индианец изскочи пред тях и нададе гърлен вик. Харисън му подаде няколко сигнала с ръце и за говори бавно на английски.

— Не искаме да ви причиним нищо лошо. Идвам при вас с мир. — Той все стоеше приведен, като изразяваше по този начин подчинение. Ръката му обаче върху дръжката на ножа.

Индианецът погледна любопитно Лиа.

— Попитай го дали е виждал сина ми — извика Лиа на Харисън.

— Лиа!

— Попитай го! — настояваше тя. — Попитай го, по дяволите!

Харисън погледна отново закръгления мохикан.

— Моята придружителка пита…

Мохаукът започна да се смее.

— Момчето е вожд, така ли? — каза той на правилен английски. — Толкова много хора го търсят.

Харисън се изправи бавно, ръцете му бяха все пипна хълбоците.

— Ти познаваш ли това момче?

Небесното Перо се захили, като обърна дланта си.

— Един мъж носи мокасини на делауер, но говори като шоун. Думите се плащат. Това е земята на мохиканите. За всичко се плаща.

Харисън разтвори дланите си.

— Ограбиха ни по пътя. Нямаме нищо…

— Чакай! — Лиа се надигна от земята и се приближи до двамата мъже. Смъкна от ухото си обицата с изумруд. Беше спомен от баба й, но тя не се разтревожи. Този индианец бе последната й възможност да намери сина си. Чувстваше го с всичките си сетива.

— Ето, вземи това. — Тя протегна обицата. Светлината от изгряващата луна се отразяваше в зеления камък.

Небесното Перо се протегна да вземе обицата като лакомо дете.

Лиа държеше обицата на разстояние.

— Бялото момче. Аз съм майка му. Името му е Уилям. От север го доведе един мохикан — Двете, половини. Знаеш ли къде е момчето?

Небесното Перо грабна обицата от ръката й.

— Двете половини е моят баща. — Той се захили, като постави обицата на ухото си.

— Тогава моят син е жив, нали?

— Да. — Той се опря на копието си. Клатеше главата си, за да усети обицата си. — Да, жив е. Жив и здрав. При един стар глупак, Азар.

Коленете на Лиа се разтрепериха. За момент помисли, че ще припадне. Очевидно Харисън забеля това, защото я хвана за ръката: — Да, той е жив — продължи Небесното перо. — Шоунът, когото сте изпратили за него, е вече в селото.

Лиа погледна объркано Харисън. Почувства, че сърцето й ще се пръсне. Нещо не бе в ред. Разбра го от суровия поглед на Харисън.

— За какво говори той? — чу се да пита. — Не съм изпращала никого. Не може да са войниците. Те са се отказали да търсят Едмънд. Харисън, кой е тръгнал да търси Уилям?

Харисън я стисна здраво за рамото и тя изкрещя от болка.

— Колхийк — отговори Харисън и гласът му прокънтя в главата й. — Колхийк търси сина ти.