Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever His, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS (2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Лиа

ИК „Евразия“, София, 1994

ISBN 954-628-010-0

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Харисън разрови студената пепел от огъня на Лиа. Къде, по дяволите, бе тя? Следите по снега показваха, че никой не бе идвал тук. Лиа бе тръгнала сама.

Кожената й торба с провизиите бе закачена на един клон. Харисън дръпна торбата от дървото и изруга тихо. Защо не го бе послушала? Защо не го бе изчакала, както й бе поръчал?

Той се завъртя наоколо, като се опитваше да разбере в каква посока е тръгнала. Ако е чакала да съмне, както предполагаше, че е направила, нямаше да е далеч.

Той обиколи покрай бивака. Лесно намери следите от мокасините й върху пресния сняг. Бе тръгнала на запад.

Но защо на запад?

Защото е смятала, че това е посоката, в която се намира фортът.

— За бога, Лиа — измърмори той. — Защо не ми вярваш? — Метна торбата върху рамото си и тръгна по следите й.

Бе му нужен половин час, за да я настигне. Снегът бе дълбок, гората гъста и пътеката скалиста. На няколко пъти видя местата, където бе газила и падала в дълбоките преспи. Когато я зърна сред дърветата, той извика:

— Лиа!

Вместо да се обърне, тя тръгна по-бързо. Харисън също забърза.

— Лиа! — извика повторно той.

Тя се затича.

— По дяволите, Лиа! Какво мислиш, че правиш?

— Остави ме! — изкрещя тя, като се шмугна през един храст.

Харисън се затича. Опитваше се да потисне яда си. Беше глупост да си губят времето, като я гони на запад, като в действителност трябваше да тръгнат на север. Синът й бе на север. Двете Половини живееше на север. Трябваше да бързат, за да не ги завари големият сняг.

— Лиа.

— Кучи син! — изкрещя тя.

— Лиа! — Той бързо я настигаше. — Лиа, ще ме почакаш ли? Какво ти стана?

— Мъртви ли са? Това ще ми кажеш, нали? — Тя се спъна и падна на колене, но преди да успее да стане, той я хвана за наметалото. Тя бързо се отскубна и смени посоката.

Харисън тичаше след нея.

— Лиа, това е глупаво, разбери ме.

— Мислиш, че ще се предам? Не, няма да го направя! Няма да го направя за никого, дори и за теб! Не и не!

— Лиа! — Той се протегна, за да я хване за рамото. Когато я докосна, тя се завъртя и се замята срещу него. Харисън бе толкова изненадан, че се подхлъзна на едно заледено място и падна. Двамата се боричкаха в снега.

Харисън вече бе загубил търпение.

— Лиа!

Той я хвана за раменете и я обърна по гръб. Прикова я към земята. Тя се бореше с него, доколкото можеше. За негово учудване бе по-силна, отколкото предполагаше. Това бе всичко, което можеше да направи, без да я нарани.

Лиа бе цялата в сняг. Сняг имаше по косата, която се бе развързала, по заешката й шапка. Дори по миглите си имаше снежинки. Бузите й се бяха зачервили.

— Да не би да си полудяла?

— Махни се от мен! — Тя се опита за последен път да стане и след това се отпусна на снега. — Просто ме пусни! Нямам нужда от теб. Нямам нужда от никого. Аз самата ще го намеря.

Говореше като обезумяла. Изведнъж Харисън разбра каква бе причината. Тя се страхуваше. Бе се изплашила, че той няма да се върне. Страхуваше се, че синът й е мъртъв. Страхуваше се, че е сама в гората, не знаеше какво да прави и накъде да тръгне.

— Всичко ще се нареди — успокои я той. — Казах ти, че ще се върна при теб, и го направих. Казах, че отивам за два дни. Нямаше и два дни, и аз се върнах. Лиа.

Тя започна отново да се бори.

— Лиа, знам, че веднъж те оставих. Кълна се в Бога, тогава бях твърде млад. Няма да го направя отново. Вече съм зрял мъж. Знам какво представляваш за мен. Независимо от това, което ще се случи, ще намеря начин да бъдем заедно.

— Пусни ме да стана! Пусни ме да вървя!

— Лиа, казах ти, че ще продължим заедно. Ние сме партньори, ти и аз. Ще направим всичко заедно.

— Просто ме пусни да стана! Ще отида във форта! Ще намеря сина си сама. Ще намеря…

— Лиа, почакай, чуй ме!

— Аз… — тя примига с очи. — Какво? Ти си го намерил? Къде… къде е той? Къде е синът ми?

Харисън я пусна и освободи ръцете й. Все още и притискаше с краката си.

— Не, той не е там. Продали са го.

— Продали са го? — Тя закри лицето си със заснежената ръкавица. — Продаден? О, Боже. — Тя го погледна ужасена. — Кога? Преди колко време?

Той я пусна. Подаде й ръка, за да седне, и коленичи в снега до нея.

— Не знам. Но не е много отдавна.

— О, Харисън, той е мъртъв, така ли? Сигурно е мъртъв.

— Не! Не! — Харисън хвана китките й. — Послушай ме, Лиа. Погледни ме и ме послушай.

Тя вдигна бавно поглед и срещна неговия. Страхът и болката в ясните й сини очи бяха толкова силни, че Харисън изпита физическа болка. Едва сега разбра колко силна бе любовта му към нея. Любовта на Лиа към сина й бе толкова голяма, че Харисън изпита известна ревност. Независимо колко го обичаше, част от нейното сърце щеше да бъде завинаги със сина й.

— Лиа — каза той бавно. — Щом като е оцелял и е стигнал до форта, значи все още е жив. Щяха да го убият веднага, ако са искали да се отърват от него.

— Продаден? Защо?

— Може би като роб.

Лиа прехапа долната си устна. Ръцете й трепереха, но успя да събере сили.

— Знаеш ли къде са го отвели?

— Да.

Лиа се протегна, сграбчи Харисън и силно го притисна към себе си.

— Съжалявам, че се държах като глупачка, неблагодарна и невярваща глупачка. Благодаря ти. — Тя го притисна по-силно към себе си. — Благодаря ти.

За миг просто остана сгушена в него. Той погали мократа й коса и я целуна по бузата. След това я хвана за раменете и я погледна в очите.

— Лиа, трябва да тръгваме. Селото, където може би е той, е на север. Времето се застуди. Ако снежната буря ни завари тук, ще стане невъзможно да се придвижим до пролетта.

Лиа стана, като се хвана за раменете му.

— Не — каза тя решително. — Той ще бъде при мен тази зима. Ще го намерим.

— Тогава да тръгваме. — Харисън също се изправи — Все още е светло. Нека видим докъде ще можем да вървим.

Тя свали шапката си и я изтърси о коляното си.

— Аз съм готова. — Сложи си отново шапката и се усмихна. — Готова съм, партньоре.

Харисън се огледа, за да се ориентира, и посочи север. Лиа тръгна след него. Вървяха около пет минути, преди тя да заговори.

— Харисън?

Той я чу да въздиша.

— Лиа? — Вече знаеше какво ще го запита, преди още да е отворила уста.

— А Едмънд?

— Не попитах.

 

 

Уилям се наведе над потока и разби леда с кофата, която носеше. След като направи дупка в леда измърмори:

— Миризливи червенокожи. Карат ме да работя като роб. — Удари отново и отново леда ядосано. — Не знае ли кой съм? Аз съм Едмънд Уилям Бийл. Аз съм господарят Бийл. Господарят на Танър.

Накрая счупи леда и водата избълбука през тясната дупка. С края на кофата си Уилям направи по-голяма дупка, както го бе учил мохиканът Азар.

— Е, добре. Ще му покажа аз на този Азар. — Уилям прехапа долната си устна. — Ще избягам. Ще намеря мама в Ню Джърси и ще доведе тук цялата армия, за да избие червенокожите.

Напълни кофата с вода, изправи се и тръгна обратно из снежната гора към къщата, която се виждаше и далечината.

— Ще ви избия всичките. — Уилям говореше тихо, като влезе в къщата, където живееха Азар, жена му и няколко други семейства.

Азар, който седеше близо до огъня и гравираше една дървена пръчка, погледна Уилям и се усмихна.

— Донесе вода — каза той на своя език. — Добро момче си. Вода, добро момче — повтори той на английски.

Уилям остави кофата в краката му. Беше се намръщил.

— Да носиш вода е работа за жени. За робите. Не съм негър, за да ми заповядваш.

— Говори на нашия език — каза му тихо Азар. — Няма да научиш езика ни, ако не го говориш.

— Нямам нужда да уча езика ви, тъй като няма да остана тук. Казах ти. Ще се върна у дома при мама.

Азар поклати глава, като се опитваше да бъде търпелив. Момчето бе изключително умно. Вече разбираше твърде много от езика на мохиканите. Азар бе сигурен в това. Когато искаше нещо, той умееше да го каже. Но детето бе упорито.

— Вече ти казах, че ако тръгнеш сега, ще умреш в снега.

Уилям застана на края на кожената постелка, където Азар бе седнал, кръстосал крака под себе си.

— Не ме интересува какво казваш — отговори Уилям нацупено. — Не искам да бъда тук. Мразя те и искам да се върна у дома.

Азар въздъхна. Независимо от нежеланието на момчето да стане част от семейството на Азар, той се бе привързал към него. Наистина Уилям бе разглезен от живота при белите, но бе умен и находчив. Азар бе самотен. Въпреки че момчето бе винаги нацупено, Азар вече имаше с кого да говори, да ходи за риба, да ловува. След време щеше да забрави живота си при белите и да стане член на Седемте народа.

— Виж, виж какво съм ти направил — каза Азар, като промени темата. Той му подаде полугравираната пръчка. — Когато я свърша, ще ти направя един прекрасен лък. Ти ще бъдеш един млад ловец, Аена.

Уилям погледна гравираната пръчка, която Азар изработваше. Наистина бе твърде красива. Уилям искаше да я докосне, но не го направи.

— Нямам нужда от този глупав лък — каза той и излезе.

Азар погледна лъка, който лежеше в скута му. Бяха му необходими дни, за да гравира дървото. Той докосна с пръст гравюрата.

— Трябва време — каза той тихо, като се опитваше да не се ядосва. — Детето просто има нужда от време.

 

 

Лиа и Харисън газеха един до друг в снега, на запад от Хъдзън и на север към планините Кетскил. С всеки изминат ден ставаше все по-трудно да се върви. Снегът ставаше все по-дълбок, а пътеката все по стръмна. Вървяха бавно и мъчително. Стотици път, Лиа мислеше, че е толкова уморена, че ще падне, но мисълта за Уилям я поддържаше.

Уилям бе минал през този сняг, може би през същите планини. Щом той бе успял да направи това, ти също трябваше да го направи.

На два дни път от форт Де Поне, Лиа и Харисън видяха една изгоряла до основи хижа. Бяха останали огнището, коминът и няколко дървени стълба. Стените бяха изгорели. До едно яворово дърво се виждаха останки от крава. Някой добър стопанин я бе вързал за това дърво.

На няколко крачки от предната врата Лиа и Харисън видяха мъртвото тяло на една жена на средна възраст. Лежеше с лице към снежната покривка ръцете й бяха разперени, дрехите й навити около кръста. Бялата й кожа бе почти посиняла.

В гърлото на Лиа се надигна буца и очите й се напълниха със сълзи. Харисън се наведе, за да види тялото. Той свали ръкавицата си и я пусна в снега.

Лиа се приближи предпазливо и оправи полата на жената върху голите й крака и прасци.

— Кой ли го е направил? Индианците? — прошепна Лиа.

— Ирокези, предполагам, като имам предвид, че се намираме на север.

— Човекът, който е взел Уилям? — Мисълта, че може би Уилям е присъствувал на тази кървава сцена, почти я смаза.

— Може би. — Харисън разгледа тялото на мъртвата, за да види дали има някакви рани. Той я докосна с уважение, което направи силно впечатление на Лиа.

Тя приклекна до него. За първи път не се срамуваше, че плаче. Видя, че Харисън вдигна наметалото на мъртвата. Имаше следи от удари, нанесени с индианска сопа.

— Господи, бедната жена. Не мога да си представя такава брутална смърт.

Харисън се изправи. Избърса ръката си в гамашите. Като че ли искаше да отстрани болката, която бе изпитал от допира си до мъртвото тяло.

— Това се е случило скоро. Преди ден-два, не повече от седмица.

— Защо са го направили? — попита Лиа разярено.

Той поклати глава и тръгна към изгорялата хижа.

Ритна с крак натрошените и почернели камъни.

— Омраза. Просто омраза. Червенокожи срещу бели, бели срещу червенокожи.

— Но тази жена не би могла да попречи на никого? — Тя нервно се засмя. Смехът й премина в ридание. — Тя е била една обикновена фермерка.

— Който го е направил, е взел някои неща. Не виждам нищо наоколо. — Той вдигна един капак, може би от чайник. Когато го избърса с края на коженото си наметало, видя, че е сребърен.

— Те са пътували, иначе биха взели и други ценни неща.

— Мислиш, че варварите са направили това. Убили са я просто така, за разнообразие.

— Не всички червенокожи са жестоки — каза тихо Харисън. — Както и не всички бели са поначало добри.

Лиа се сви, за да се стопли.

— Харисън, не исках да кажа, че всички индианци са жестоки.

Той пусна капака на чайника от ръката си.

— Знам, че не искаш да кажеш това. Той прекрачи прага на къщата и стъпи върху снега. — Тази жена не е била сама тук. Предполагам, че някъде наблизо има тяло на мъж. Ти мини оттам, а аз ще потърся от тази страна. — Той спря. — Или по-добре не мърдай оттук.

Тя вдигна ръка.

— Не се безпокой за мен. Вече свикнах с всичко.

Лиа и Харисън се разделиха в две посоки, за да потърсят тялото на мъжа. Лиа намери няколко мъртви пилета, удушени, и малко куче, което лежеше върху снега изкормено. Вътрешностите му се подаваха навън. Повдигна й се от това, което видя, въпреки че бе яла само малко изсушени боровинки.

Опря се на едно дърво и пое дълбоко дъх, за да се съвземе. Помисли, че може да намери и сина си така, по лице в тази снежна пустош. Вдигна поглед и видя, че Харисън идва при нея.

— Намерих го — каза той със свито гърло.

— Къде?

— При плевнята. Предполагам, че е съпругът й. Не видях нещо повече от един почернял скелет.

Лиа затвори очи, като шепнеше молитва. Когато ги отвори, видя, че Харисън бе тръгнал към хижата.

— Къде отиваш? — попита го Лиа.

— Не можем да заровим труповете. Не можем да изкопаем гробове в замръзналата земя, но поне можем да ги покрием, за да ги запазим от вълците. Ще преместя жената.

— Ще дойда да ти помогна — предложи му Лиа.

Той поклати глава.

— Не. Почивай. Ще го направя сам.

Харисън прекоси покрития със сняг двор. Вървени с големи и твърди крачки. В ръката си носеше малка обшита с маниста торба с медикаменти, която бе намерил в плевнята. Това бе торбата, която някога бе дал на Колхийк…