Димитър Пеев
Алиби (8)

8

Подполковник Ковачев бавно листеше делото, препрочиташе показанията, протоколите, разглеждаше фотографиите, скиците. Добре си е свършил работата този Влахов. Досега не бяха се запознавали. Външният му вид, отпуснат и небрежен, не обещаваше такава акуратност. Смущаваха го само видимите следи от наплюнчени пръсти, с които бяха обръщали листовете. Той мразеше този противен обичай. И сега се стараеше да не пипа долните краища на страниците, разгръщаше ги, като хващаше средата. В колко неприятни, стеснителни положения го е поставяла тази му гнусливост! Особено когато някой пие от чаша и след това му налее и на него.

Затвори бавно папката. Няма какво да се каже — доказателствата са събрани грижливо, изчерпателно — едва ли е останало нещо непроверено в това дело. Липсват само изводите. Да, с изводите работата беше сложна…

Влезе полковник Марков. Тръшна силно вратата и се облегна на нея. Прежълтял, със свито от болка лице, той посочи умивалника и натисна с две ръце стомаха си.

Ковачев скочи. Наля чаша вода, взе кутийката със содата и ги поднесе на Марков. Полковникът нетърпеливо насипа направо на дланта си от белия прах, глътна го с привично движение и изпи на един дъх водата.

— Ох… — изпъшка той болезнено. — Сви ме, проклетницата, съвсем неочаквано… Посред доклада. От няколко дни не се беше обаждала. Едва изтърпях. Ни да продължиш, ни да излезеш. Но той не забеляза нищо.

Председателят на комитета за Държавна сигурност бе повикал полковник Марков да докладва случая. Там го атакува язвата, стара болест, която го измъчваше от много години. И двамата бяха упорити — не отстъпваха. Нито болестта минаваше, нито полковникът й обръщаше внимание. Така караха…

Содата бе започнала да действува. Лицето на Марков се проясни. Едва сега Ковачев го запита:

— Е?

— Какво „е“?… Наше е, то се знае. Кой друг. Нали вече се захванахме, няма откачане. А не ми харесва мен тая история. В нея има нещо такова… — Марков изщрака с пръсти — нещо подло…

— Случаят обещава да е интересен.

— Обещавам ти само неприятности от него. Нищо друго. Повярвай ми, имам аз нюх сабачий за тия работи. Но остави това, ще видим по-късно.

— На мен ли ще го възложите?

— Не, батенка, вече го възложиха… на мен. Лично на мен. Кутията е виновна. Много е специална техниката. Като за началници.

Марков се отпусна тежко на стола си. И двамата замълчаха.

Кой знае защо, Ковачев бе решил, че ще натоварят него с разследването на това дело. В техния отдел засега нямаше друга подходяща задача. Да не би пък полковникът да е решил най-после да го пусне в отпуск. Точно сега, когато жена му се върна. Не, това едва ли… Тогава?

— Ето — полковникът му подаде папката. — Вземи я. Засега не ми е нужна. Ти ще се заемеш с това, което е тук вътре, а аз с останалото. Така ще си разпределим работата. Влахов подхвърли „Любов и шпионаж“. Евтино казано, дори глупаво. Но така да бъде: на теб любовта, на мен шпионажът.

Значи на него се пада да доразследва убийството на Якимова, да провери още веднъж извършеното досега от криминалния отдел. Правилно ли постъпва полковник Марков? Не трябваше ли той да участвува в главното направление? Впрочем може ли сега да се каже кое е главно и кое не?

— Някакви указания, другарю полковник?

— Какви указания искаш? Не си малък. Задачата е ясна — кой и защо е убил Якимова и какви са тези мистерии там: гласове, срещи, одеколони, портрети… Те ти стигат. — Марков се спря за миг и добави: — Впрочем, като искаш указания, ще ти дам. Или не. Указания звучи много важно. Но един съвет мога да ти дам. Недей тръгва по пътя на Влахов. Дири нови пътеки. Разбра ли?

— А вие, другарю полковник?

— И за мен ще се намери работа, не бери грижа. Ще събера момчетата, ще им поставя задачи. Задачи… Засега съм измислил само една: ще наредя да се прослушва диапазонът, в който е работил заловеният предавател. Не е гениално хрумване, знам, но това е. Друго още не съм измислил.

— Трябва ли да остана и аз?

— Не, не си ми нужен. Действувай.

Полковникът стана. Изпроводи Ковачев до вратата.

— Дръж се, Асене — потупа го той приятелски по рамото. — Тази работа чака нас двамата. Захващай се мъжката. Сам виждаш: не знаем кой предава, за кого предава, какво предава… Засега само едно е ясно — че нищо не е ясно.

Полковник Марков обичаше така, изневиделица, да подхвърли някой парадокс — понякога остроумен, понякога само груб, но винаги правдив.

Ковачев се отби в кабинета си само за да заключи папката с криминалното следствие. Тук той нямаше какво да прави. Реши да се поразходи из градината. Колегите знаеха този му обичай — в най-напрегнатите моменти да тръгва на разходки. Първоначално това ги смущаваше. Но скоро го приеха такъв, какъвто бе. Най-после къде е казано, че човек мисли добре само когато е наведен над папките, обвит в цигарен дим. Само от време на време продължаваха да го закачат: „Пък гледай, Асене, някой трамвай да не прекъсне завинаги размишленията ти…“

Служителите от учрежденията излизаха на групи. Много и от неговите колеги се бяха запътили кой към дома си, кой на покупки, кой към стадиона. А работният ден за него тепърва начеваше. Трябваше да започне с размисъл.

Подполковник Ковачев измина улицата до градината с бързи крачки, но щом прекоси булеварда на Перловската река, тръгна бавно.

Майор Влахов бе разказал най-подробно всичко, което бе установил досега. Описанието му бе добросъвестно, изчерпателно. И все пак той не бе доволен. Не само защото почувствува, едва доловима, някаква обида у своя колега от криминалния отдел. „Щом попаднем на интересен случай, веднага ни го вземате. Ха да ви видя сега вие какво ще направите!“ Така ли мислеше в действителност Влахов, или само му се бе сторило, нямаше значение. Но докато го слушаше, не можа да се освободи от натрапчивото сравнение, че го развеждат из аптека, по чиито рафтове има наредени много шишета доказателства и буркани факти, всички без етикети — не знаеш кое е търсеното лечебно средство и къде е смъртоносната отрова. Смущаваше го това безсистемно натрупване на фактически материал.

От сутринта успя да прочете няколко пъти поред цялото дознание. Редица моменти, отделни документи проучи най-основно. И сега в съзнанието му напираха отделни фрази на свидетели, изрази от експертизите, изплуваха картини от снимките, детайли от скиците. В ума му се бе образувал някакъв хаос от безброй факти, които като океан преливаха, задавяха мисълта му.

И колко въпроси изскачаха, без да може да им отговори: кой е убил Якимова? Каменов или някой друг? Кой друг? Защо я е убил? Любовна история или и тя е имала отношение към намерения предавател? Кой си бе служил с него? Каменов? Защо се е самоубил? Замесен ли е Лютичев — човекът, който бе предал на милицията сивата кутия, след като е имал възможност да я унищожи? Въпроси, въпроси… и нито един отговор. Отговор, на който може здраво да стъпи.

Отгде да започне, къде е скрит краят на нишката, образувала това оплетено кълбо? Как да я издърпа така, че да не го оплете още повече?

Седнал на пейката, загледан в зеленината пред себе си, Ковачев не забелязваше живота, който кипеше край него: малки деца играеха, майки хранеха бебета, студенти разлистваха учебници, изпитваха се, баби разхождаха колички, пенсионери бъбреха… А в ума му се редяха нестройни, мъгливи факти, факти… като фигурите по шахматната дъска. Можеш да преместиш, която пожелаеш. И то по един, по втори, по трети начин… И след като я преместиш, положението се усложнява още повече. Защото всеки ход открива десетки възможности, всяка от които предлага нови десетки, и така десетки на квадрат, десетки на куб…

Нека вземем само един факт: намирането на предавателя.

Да допуснем най-естественото — че с него си е служил Слави Каменов. Предавал е шпионски сведения. Но с какви сведения е могъл да разполага той — адвокатът? Такива сведения, за които да си заслужава да го снабдят с подобна съвършена, ултрамодерна техника! Очевидно някой му ги е давал. Кой? И защо именно на него? Трябва да провери — изучавал ли е някога Каменов радиодело, запознат ли е бил с електронна техника.

А Лютичев? Не знае нищо за шпионската дейност на приятеля си, а го крие. Или пък знае, негов съучастник е. А предава сам кутията.

Може би Якимова е била съучастничката на Каменов. Те не са се обичали, а по този начин само са прикривали нелегалната си връзка, Влахов му обърна внимание, че те не са били „равностойни партньори“. От ревност ли я убива той, или може би защото… защото така му е било наредено. Убива не любимата си, а провинилата се конспираторка. По заповед.

А може би Каменов съвсем не е шпионинът. Той е открил апарата у Стефка. Взел го е. Изчезването е станало причина за убийството й. Или тя е била свързана с шпионската резидентура и е искала да въвлече и него в мрежите им. Убиецът на Якимова е човекът, с когото е била в ресторанта. Каменов го познава, знае кой е убиецът. Затова казва на хазяите й: „Стефка е убита. Ще отида да уведомя милицията.“ Но защо тогава не се е явил, а се е скрил у приятеля си. Възможно ли е Лютичев да е замесен?… Е, глупости! Стига!

Задава си въпроси — защо е постъпил така Каменов, какво е било поведението на Якимова, на Лютичев, — а не познава тези хора. Така не бива. Двамата са вече мъртви. Тях би могъл да опознае само чрез спомените на близките им. Но с Лютичев може да се срещне веднага щом пожелае. Сега е подходящо време. Той трябва да се е прибрал вече у дома си. Сигурно е там…

Ковачев се надигна бавно и се отправи към Лозенец.

Помнеше адреса и лесно намери улицата и номера. Поовехтялата дървена ограда бе прясно боядисана със зелена блажна боя. През дърветата се жълтееше малка едноетажна къщичка.

Завари Лютичев в двора да чопли нещо из градината. Загледа се в снажното му мускулесто тяло. Гол до кръста, Лютичев скубеше плевели сред малките лехи. От лицето му, от фигурата и движенията му сякаш се излъчваше някаква порядъчност, честност на трудовия човек.

Лютичев забеляза с края на окото си застаналия край оградата непознат човек. Надигна се и го загледа. После тръсна глава, сякаш запита: „Какво търсиш тук?“

Ковачев влезе.

— Добър ден. Дойдох да си поприказваме за Слави Каменов.

Сянка премина по лицето на Лютичев. Той изгледа вторачено посетителя.

— Какво има да приказваме. Кой сте вие?

Наложи се да му представи служебната си карта. Но и тя не размрази леда, застанал помежду им. Искаше му се да поприказва с Лютичев не като със свидетел, а като човек с човек, като комунист с комунист. Да си поприказват другарски, да помислят заедно, да се помъчат да разрешат въпроса, който сигурно измъчва и двамата. Но как да му каже, как да го накара да му повярва? Явява се някакъв непознат със служебна карта в ръка и се навира да води интимни разговори, иска да чопли душата ти, да рови спомените за трагично загиналия ти приятел. Никаква близост няма да се установи между тях, докато не се стопи недоверието. А да му заприказва направо за намерението си, още няма смисъл. Не би му повярвал.

Лютичев го покани да влязат в къщата. Но Ковачев предложи да поседнат в градинката, под някое дърво. Стопанинът изтича да донесе два стола. Докато го чакаше, Ковачев си спомни за безбройните шахматни ходове. Да опита сега един от тях — най-естествения, най-човешкия. Да допусне, че Лютичев е честен, предан гражданин, който с нищо не се е провинил нито пред законите, нито пред съвестта си. Че е приел приятеля си от детинство така, както и той, Ковачев, би приел, да кажем… Вельо, ако Вельо внезапно пристигнеше от Стара Загора и го помолеше да приспи в апартамента му…

Появи се Лютичев. Беше облякъл риза. Седнаха. За миг двамата се загледаха в очите. Ковачев се усмихна приветливо. И в очите на Лютичев светна пламъче.

— Искам да ви помоля да ми разкажете нещо за Слави. Но не като на следовател, а така, като на човек. Представете си, че аз съм приятел на Слави, който е разтревожен от смъртта му, и иска да разбере що за човек е бил той, защо се е самоубил.

— Вие познавахте ли го? — запита неочаквано Лютичев.

— Не, аз никога не съм се срещал с него. Дори трупа му не видях. Знам го само по снимката…

„А бе, приятел, човек… ама ми показа служебната си карта! — помисли си Лютичев. — Дори не си го виждал, а знаеш, че се е самоубил. Ех, и вие…“

Първоначално неохотно, все още някак по принуда, Лютичев започна да разказва откога познава Каменов, как са израснали заедно, в една махала. Постепенно спомените го увлякоха, поотпусна се, оживи се и започна да се впуска в подробности. Как се биели с комшийската банда, как той (Лютичев сякаш и досега се гордееше с това) бил предводителят.

— За малко не станах хулиган — побърза да добави той с тон на извинение, — ама после, след казармата, ми дойде умът в главата. Пък и се ожених. Слави ми стана кум.

От разговора стана ясно, че Лютичев е обичал и продължава да обича своя приятел заради благия му отзивчив характер, заради кротостта и скромността му. Но след като Каменов започнал да следва, те се виждали все по-рядко — „от дъжд на вятър, веднъж-дваж в годината“.

— И все пак вие сте били с него през последните дни преди смъртта му. Те са били особено важни за него. Тъкмо през тях в живота му се е разиграла някаква трагедия, която го е накарала да посегне върху себе си.

Лютичев замълча, изгледа внимателно посетителя си, сякаш преценяваше ума му, и каза твърдо:

— Слави не се е самоубивал!

— Как така! Вие уверен ли сте?

— Сто на сто.

— Но защо? Вие сте казали в районното управление, че се е самоубил. Пък и по всичко личи, че сам е сложил край на живота си.

— В първия момент, като го видях потънал в кръв, с прорязани вени, и аз така помислих. Какво ли друго можех да помисля тогава? Но после… От вчера все това ми е в ума. И колкото повече мисля, по се убеждавам…

— Вие все пак не ми казахте кое ви кара да мислите така. Може би някакви неизвестни на нас факти?…

— И факти има, но те не са най-важното — каза замислено Лютичев. — На вас може да ви се струва, че Слави се е самоубил, но аз съм сигурен, разбирате ли, съвсем сигурен, че са го убили. Едно ще ви кажа: Не е такъв човек Слави, той не може никога да ми стори това — да ми дойде на гости, да го настаня в леглото на сина си и там, в леглото на Гошко, да пререже вените си — да окървави постелята му, стаята, дето живеят децата ми…. Не на мен, на никого той не може да направи такова нещо!

Аргумент от чисто психологически порядък. Интересно. А защо не? Не се ли определят всички постъпки, действия на хората от мотиви от „чисто психологически порядък“! Да, това съображение е много интересно.

Лютичев забеляза оживлението в очите на гостенина си и продължи:

— Слави беше много деликатен човек, дето има една дума, на мравката път правеше. Та такова нещо ли… Не! Макар и да не дружахме напоследък, той ме обичаше, обичаше и децата ми. Като е бил нещо на зор, само към мен се е обръщал. Не искам да се хваля, но трябва да ви кажа и това. Докато следваше, трябваше да издържа и сестра си Милка, докторката. Парите не достигаха. Вземал е назаем от мен, само от мен. Той се срамуваше да ми поиска, но аз съм му давал. Обичахме се като братя. Наистина, като дойде в понеделника, аз почувствувах, че нещо не е в ред, че нещо таи от мен. Но все пак, ако беше решил да се самоубива, аз щях да го разбера. Непременно! А то — тъкмо в сряда, същата вечер сякаш се бе поотпуснал. По-весел беше, по-разговорчив. Съвсем, ама съвсем не ми приличаше на човек, който е решил да реже вените си. Даже някак радостен ми се стори. За първи път сякаш беше доволен от нещо.

Лютичев се замисли, унесен в спомените си.

Не, този човек не лъжеше. Беше съвсем искрен. Това личеше от всяка негова дума, от всеки жест, по лицето, по очите му. Така е било, както сега разказва.

— Ама хайде — продължи Лютичев, — да кажем, че се е преструвал, че е криел от мен решението си. В едно съм напълно сигурен — невъзможно е той да го стори така. Малко ли други начини има да сложи край на живота си. Можел е под влак да се хвърли, под трамвай, да се отрови, или, ако ще е с бръснача, някъде, в някоя градина… Знам ли още как. Но не и така, в леглото на Гошко… Не, това не го е направил той.

Слушай, слушай, Асене, колко вярно разсъждава този „прост“ работник. Това е то суровата, естествената правда на живота. Помисли си, постави се на мястото на Каменов и кажи: би ли ти постъпил така. Да отидеш на гости при приятеля си от детинство, да легнеш в леглото на сина му и да разрежеш там, точно там вените си — да облееш в кръв одеялото на детето, дюшека, стената, пода… Нима така би постъпил?

— Това, което казвате, е разумно, логично. Но тогава някой трябва да го е убил. „Не си ли ти? — промъкна се за миг мисъл в съзнанието на Ковачев, но той трепна и я отпъди като гнусна муха. — Глупости! Убиецът, инсценирал самоубийството, сам ще убеждава следователя, вече повярвал в инсценировката, че умрелият не се е самоубил.“ — Кой може да се промъкне през нощта в дома ви, да пререже вените му, да направи всичко това, докато вие сте спали в съседната стая? И без да го усетите. Нали нищо подозрително не сте забелязали през тази нощ?

— Ех, ако бях го усетил! — Лютичев въздъхна тежко. Юмруците му, космати, едри като чукове, се свиха. — Снощи, след като си легнах, дълго не можах да заспя. Мислех си, напрягах ума си… Как е станала тая работа. И по едно време, съвсем тъмно беше навсякъде, съседите спяха — Лютичев се поколеба за миг, — хвана ме страх, че не съм сам. Сякаш пак имаше някой в къщата. Пък аз, вярвайте ми, не съм от страхливите. Нейсе, набрах кураж, станах, обиколих. Но тръпки ме лазеха. Все, аха да видя Слави. Никой нямаше. Сам бях в цялата къща. Пак легнах. И си представях как е влязъл убиецът, как се е надвесил над Слави, как е измъкнал бръснача и храс… срязал е ръката му. И през това време аз съм спял, хъркал съм в съседната стая, без да чуя, без да усетя как колят приятеля ми.

Ковачев слушаше внимателно и мислеше напрегнато. Той искаше да повярва, че Каменов е бил убит, и разбираше как тази хипотеза го отвежда към нова безизходица. Невъзможно е да бъдат прорязани вените на здрав, силен мъж, без той да се събуди. Смъртта не настъпва веднага. Той щеше да скочи, да се защити. Щеше да се чуе вик, шум от борба. Дори Лютичев да бе спал толкова дълбоко, че да не ги беше чул, все пак щяха да останат следи от борбата. А то — нищо. Трупът (Ковачев си представяше ясно картината по множеството цветни фотографии), ръката, петната кръв, бръсначът — всичко говореше, че Каменов сам е сложил край на живота си.

— През тази нощ в къщата не е имало никой друг? — кой знае защо, запита Ковачев. — В това не може да има съмнение, нали?

— Бяхме само ние двамата. Жената с децата е на село.

— А заключвате ли се нощем?

— Само предната врата. По навик. Жената заключва и кухненската, ама аз не си правя тоя труд.

— Значи миналата нощ тази врата — Ковачев посочи нишата врата, към градината — е била заключена, а предната, кухненската, не е била заключена. Помните ли добре?

— На сутринта не мислех за това, като тичах към милицията. Сигурно е била заключена. Няма как — всяка вечер я заключвам. Но убиецът не е влязъл нито през предната, нито дори през кухненската врата, която е била отключена.

— Така ли?

— Елате, ще ви покажа нещо.

Лютичев стана. Ковачев тръгна след него. Спряха се пред малка лехичка, насадена със здравец, точно под прозореца на стаята, в която бе намерен трупът. Единият прозорец гледаше към улицата, а този — към съседната къща.

— Погледнете.

Ковачев очакваше да види следи, отпечатъци от подметки, но нищо подобно нямаше.

— Не виждам нищо особено — каза той.

— Ами това тук — Лютичев посочи две места вътре в самата лехичка, — и тук. Пръстта си стои на бучки от прекопаването. Те са едри, сиви, засъхнали. А на тези две места е по-тъмна, прясна. И е съвсем ситна, сякаш някой я е чоплил с клечка — той се наведе още по-ниско. — Не, с ножче, ето, тук е останала следа от острието. Одеве и аз не можах да открия. Пък и това откършено клонче. Него най-напред го видях. А аз познавам градинката като петте си пръста. Клонче да се откърти, цвете да се откъсне — веднага познавам.

Лютичев разправи как днес, като се прибирал, излязъл както винаги да поработи в градината. Хвърлило му се в очи, че има изпотрошени стръкове от здравеца. А завчера, като ги чистил от плевели, били непокътнати. Изпочупени били няколко клони, а намерил само един. Тогава открил, че някой е газил из лехичката, след това е прибрал счупените клонки и е разровил следите, за да не се познае.

Ковачев разгледа внимателно мястото. Да, Лютичев беше прав. Сред по-едрите сиви бучици ясно се открояваха две кафяви петна прясно изситнена пръст. Петната бяха елипсовидни, малко по-големи от мъжка обувка.

— Това дали не са го направили децата на съседите?

— Не смеят. Пък и да влязат, като ме няма, какво ще правят точно тук, под прозореца. Виж, по крушите, по ябълките могат да се полакомят. Но такива деца, дето ще вземат да заличават стъпките си, в нашата махала още нямаме.

— Вие не сте пипали тук нищо, нали?

— Да не съм прост. Разбираме ги и ние по малко тия работи. Аз, другарю, повече от вас искам да го заловите.

— Значи, според вас, убиецът е влязъл през прозореца. Той отворен ли беше онази нощ?

— И двата стоят отворени. За прохлада. Само през деня, като излизам, ги затварям да не се вмъкне някой. А колко му е да влезе човек. Няма метър и половина височина.

Докато го слушаше, Ковачев продължаваше да изследва следите. Той бе извадил лупата, която винаги носеше със себе си. Сега ясно се виждаха острите врязвания на ножа, с който пръстта е била разравяна. Той беше сигурен, че това е било джобно ножче. На две места откри малки, плоско пресовани блокчета пръст. Тя е навлизала в междината на дръжката и е изпаднала, като е запазила формата си.

— Това място не бива да се докосва. Ще пратя да го изследват.

— Ако трябва, ще остана на пост да го вардя — каза Лютичев.

— Ами бръсначът, който са намерили край леглото, чий е? — внезапно запита Ковачев.

— А-а, бръсначът… и това е една мистерия. За пръв път го виждам. Аз си служа със самобръсначка. Слави, като дойде, не си донесе нищо за бръснене. Това ми направи впечатление, но не му казах. Да не си помисли, че ми се свидят ножчетата. Той се бръснеше с моята самобръсначка. В къщи нямаме никакъв бръснач. Отгде се появи този — не знам.

— Може Каменов да го е купил специално за целта.

— И да дойде с него, че да се заколи тъкмо в леглото на Гошко! Тая само не мога да я повярвам… — намусено измърмори Лютичев.

Той беше недоволен. И този човек, приветлив и симпатичен на вид, също не искаше да повярва, че Слави се е самоубил. Какво се бяха запънали — самоубийство, та самоубийство! Сякаш нарочно си затваряха очите пред безспорните факти.

Но Лютичев не беше прав. Ковачев усилено обмисляше случая, търсеше възможност да обоснове неговата версия. Засега той все още не се спираше на въпроса кой и защо е убил Каменов. Достатъчно му беше да установи самия факт.

— Вие, другарю Лютичев, сигурно много сте мислили за смъртта на вашия приятел. Сам казахте, че дори повече от нас желаете да бъде заловен убиецът. Но нали разбирате — смъртта е настъпила по такъв начин, че трябва, принудени сме да приемем единствено възможната версия — самоубийството. Защото, според медицинската експертиза, смъртта е настъпила десет-петнадесет минути след прерязването на артерията. От болката, колкото и дълбоко да е бил заспал Каменов, веднага щеше да се събуди. А по тялото му, из стаята няма никакви следи от борба. Пък и вие бихте чули.

— Да, и аз бих чул — съгласи се Лютичев. — Наистина, чудно е. Не мога да си обясня и въпреки това не вярвам Слави да се е самоубил.

Така се разделиха. Когато се ръкуваха, Ковачев отново изпита чувството, което го беше обзело на идване, край оградата — че това е един честен, откровен човек. Сега този човек стисна сърдечно ръката му. Изпрати го като приятел.

На тръгване Ковачев му остави вътрешния си служебен телефонен номер в министерството и го помоли, ако открие нещо, ако си спомни някоя нова подробност, дори ако му хрумне някоя интересна мисъл — непременно да му се обади. Пък и Лютичев го покани пак да го посети — така, като приятел — да похапне от крушите масловки.

— А като го хванете, повикайте ме да му ударя един по зъбите — сви заканително юмруци стругарят.

Ковачев тръгна бавно по тихата слънчева улица и продължаваше да размишлява над разговора си с Лютичев. Беше доволен не само защото научи много интересни подробности, не само защото откри следите под прозореца. Изпитваше и някакво особено чувство на морално удовлетворение — с честния човек бе разговарял по честному.

Внезапен удар прекъсна мислите му — гумена топка го улучи в гърба. Той я натисна с крак и се озърна. Детският шум, който изпълваше улицата, стихна. На десетина крачки група момчурляци го гледаха уплашени.

Не се реши да свали сакото си. Щяха да видят пистолета му. Изтупа, колкото можеше, гърба си, като продължаваше да гледа строго децата. Те не се решаваха да си поискат топката. Бяха готови всеки миг да побегнат.

Ядът му мина. Приветлива усмивка се разля по лицето му.

— Само „Спартак“! — викна той предизвикателно и ритна топката към момчетата.

— Само „Левски“ — отговориха дружно малките футболисти и побягнаха за всеки случай от спортния си противник.

Детските гласове отново огласиха улицата.

Ковачев продължи бавно. И скоро потъна в мислите си.

Логиката на Лютичев сякаш беше безупречна. Ковачев вярваше, че дори пред смъртта си човек не губи истинския си морален лик — доблестният човек умира като герой, подлецът — като негодяй. Наистина що за свиня трябва да е бил Каменов, за да облее с кръв леглото на едно дете, дете на приятеля му. И съвсем ненужно. Могъл е да се скрие в гората, в парка, през нощта и да пререже там вените си. Ако е трябвало тъкмо по този начин да сложи край на живота си. А и следите. Не говореха ли те, че в къщата се е промъквал трети човек. Кой може да бъде той, ако не убиецът. Всички факти навеждаха на мисълта, че Каменов не се е самоубил. Всички — с изключение на един: невъзможно бе той да не се събуди от болката на порязването, да остане безучастен; невъзможно бе Лютичев да не чуе шума от борбата, виковете…

Ковачев знаеше, че когато един факт стои „настрана“ от всички останали, че когато той ги „опровергава“ — в него трябва да се крие нещо особено: или истината, или лъжата. Така както човекът, който се отделя от колектива със своята не хармонираща индивидуалност, крие някакви странности — или е надрасъл времето си и носи истината на бъдещето, или пък е изостанал от епохата си и носи лъжата и пороците на миналото. Така и фактът, който нарушава хармонията на останалите доказателства, крие непременно някаква загадка. Но каква беше тя в случая, тази загадка?

Тази мисъл не го оставяше, докато се прибра в министерството. Умът му се луташе в омагьосан кръг, скачаше от факт на факт, от един извод на друг. Постепенно в съзнанието му изплава някакъв смътен, едва уловим спомен: в експертизата пише още нещо, нещо по-особено, на което той не е обърнал достатъчно внимание.

Щом влезе в кабинета си, разтвори делото, трескаво го запрелиства и бързо намери акта за съдебномедицинското освидетелствуване на трупа на Каменов.

Да, ето, това беше.

В самия край на акта между гъсто изписаните „излишни и ненужни“ подробности (колко лесно човек може да ги отмине с бегъл поглед) имаше забележка. Така и беше написано:

„Забележка: Прави впечатление, че острието е достигнало костта — имаме добре очертана линейна драскотина по периоста. Случаят е характерен с единичния дълбок срез на радиалната и на улнарната артерия над китката. Обикновено самоубийците нараняват само повърхностните вени в тази област, и то с по няколко успоредни рани, докато в случая голямата артерия е била прекъсната само с един срез, от който е последвала смъртоносната кръвозагуба.“

В първия момент Ковачев бе склонен дори да се ядоса на „докторите“, че са „забутали“ това важно заключение (като го чете предишния път, то не му се стори важно!) между другите текстове.

„Вместо да го напишат с главни букви, разредено, нали!“ — подигра се той сам на себе си. — Обикновено самоубийците… докато в случая… Та самите лекари бяха показали правия път. Да, Каменов наистина не принадлежеше към „обикновените самоубийци“.

Е, добре де, това е още едно потвърждение на тезата, че е бил убит. Още един факт в хармония с всички останали. Но той не обяснява дисхармонията на „единствения“. Трябва да се мисли, да се мисли…

Ковачев затвори очи. Помъчи се да си представи, че лежи в леглото, в детската стая. Заспал е. Внезапно остра, пареща болка в лявата ръка го събужда. Той инстинктивно я дръпва, надига се. В стаята е тъмно. (Трябва да се провери кога изгрява Луната и кога залязва, осветява ли стаята. Уличните лампи, прозорците на съседните къщи…) Кръвта му струи. В полумрака се очертава фигурата на непознат мъж. Защо пък непознат? Ами ако е добре позната фигура? Може би тъкмо на този човек, който има начин да го застави да мълчи, който го държи в ръцете си. Съучастникът му. Може да са били двама или трима. Може да е ликвидиран от шпионската банда, към която е принадлежал. Но как ще го заставят те да мълчи, да мълчи, за да умре? Ако убиецът е бил непознат — щял е да вика, да се бори… Но може би няма възможност. Убиецът го души (по шията му няма никакви следи!). Притиснал е главата му с възглавница… Не, така не е било. Каменов не е дете. Здрав, млад мъж ще се бори, ще остави навсякъде следи, няма да позволи да го заколят като агне…

Тогава друго. Да си представи, че е убиецът — че трябва непременно още сега да убие Каменов. (Защо именно точно сега? Но за това ще мисли после.) Улицата е безлюдна, къщата тъмна. Той се приближава до прозореца. Слухти. Чува само равномерно дишане. От съседната стая долита хъркането на Лютичев. Ловко, безшумно се изкачва по прозореца. Пак се ослушва и стъпва тихо в стаята. Дали запалва фенерче? Не, по-добре в тъмнина. Светлината може да събуди жертвата. Приближава се, вади приготвения бръснач… Приготвения?… Значи той се е приготвил, намислил е именно така да го убие. Като симулира самоубийство. Решението не е възникнало спонтанно. Той е обмислил добре възможностите. И то се знае, преди всичко е съобразил какво да предприеме, за да не може Каменов да попречи на замисъла му. Да не извика, да не събуди Лютичев. Защото тогава би възникнала необходимостта да убие и него, би отпаднала възможността да симулира самоубийство. Значи прерязването е направено така, че Каменов да не може да извика, да се бори, да вдига шум…

Ето, пак се връща към изходната точка, омагьосаният кръг се затваря. Защото, колкото и дълбоко да е бил заспал Каменов, порязването… Чакай! Как така?

Ковачев подскочи, озарен от внезапно хрумнала му мисъл. Той грабна слушалката на телефона, набра номера на дежурния шофьор.

— Изкарай веднага колата пред главния вход. Слизам.

След пет минути той беше вече в Лозенец. Лютичев продължаваше да се занимава в градината си. Като чу шума от спиращия автомобил, той вдигна глава, зърна одевешния си гост и се затича да го посрещне.

— Какво се е случило?

Ковачев го хвана подръка, отведе го във вътрешността на двора и запита:

— Как прекарахте нощта преди смъртта на Каменов? По възбудата, която бе изписана по лицето на Ковачев, по бързия му, без предисловия въпрос Лютичев разбра, че има нещо ново, нещо много важно. Той се замисли и каза:

— Заспах веднага щом си легнах. Аз все така заспивам, щом помириша възглавницата. Към десет и половина — единадесет трябва да беше. Ставам рано — в седем без петнадесет започваме работа. А се събудих… да, събудих се призори. Едва развиделяваше. Не можах да погледна часовника. Страшно ме болеше глава и ми се повръщаше. А сърцето ми биеше като лудо. Едва се сдържах да не замърся стаята. Но успях да изтичам до клозета и там… повърнах. Тежко, мъчително, като след голямо пиянство.

— Така-а… — лицето на Ковачев беше светнало, сякаш Лютичев му съобщи някакъв много приятен факт. — Това не ви ли направи впечатление?

— Как да не ми направи… Вечерта бяхме пили със Слави по една мастика, нямаше и петдесет грама. Аз не съм по чашките. От ракията значи не може да е. А вечерях сирене с хляб и домати, диня.

— Но защо не сте съобщили този факт на другаря от криминалната милиция. В протокола за разпита ви не е отразен.

— Казах му, но той не рачи да го запише. Дори ми се присмя: „Това няма отношение към делото, гражданино. Не искате ли да запишем и че сте ходили по голяма нужда?…“

— Хм… И после?

— После, като ми попремина, си легнах. Заспал съм отново. Като станах, главата още ме болеше. Отидох да се наплискам на чешмата със студена вода. Видях, че съм закъснял. Гледам — и Слави не е станал. Отидох да го събудя и…

— Благодаря ви, другарю Лютичев, и извинявайте за повторното безпокойство. Пак ще се видим. Не съм забравил поканата ви да опитам масловките.

Лютичев понечи да го запита какво означава този неочакван разпит, но се въздържа. Щом не му каза сам — сигурно не му е дошло още времето.