Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
khorin68 (27.02.2011)
Корекция
ira999 (27.02.2011)
Корекция
filthy (27.02.2011)
Сканиране
Петър Копанов

Издание:

Димитър Пеев. Алиби

Редактор: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Българска, II издание

Дадена за набор на 26.III.1979

Подписана за печат на 25.VII.1979

Излязла от печат на 15.VIII.1979

Формат 32/70×100

Изд. номер 1261

Тираж 60 120

Печ. коли 15

Изд. коли 9,71

Цена 1,00 лв.

Код 08 95361–21331 5506-26-79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“, София

История

  1. — Добавяне

4

Събуди се рано и първата мисъл, узряла сякаш докато е спал, беше: за да се крие, за да се опита да избяга, Каменов трябва да разполага с пари. Заплатите в консултацията изплащат на 18-то и 3-то число. Той сигурно не е имал достатъчно пари със себе си. Ако притежава влог, ще отиде да го изтегли. Там може да бъде задържан. Ами ако вече е изтеглил спестяванията си? Още преди събота, преди да разбере, че Якимова не желае да отиде с него на екскурзия… Това би означавало, че решението е взето по-рано, че е действувал с предумисъл.

 

Проверката във всички спестовни каси установи, че на името на Слави Каменов Петров има сметка (работнически влог) само в Държавната спестовна каса IV район, във филиала в Съдебната палата. Обнадежден, че се разкрива възможност да го залови по този начин, Влахов сам отиде да провери. И какво бе разочарованието му, като установи: Каменов е изтеглил целия си влог от триста лева в понеделник, 26 август, сутринта.

Това беше тежък удар за Влахов. Не само защото беше закъснял, не само защото се лишаваше от възможността да залови по този, начин престъпника. Изтеглянето на парите означаваше нещо повече: операцията, с която му бе изплатена сумата, носеше първия пореден номер за този ден, касата започваше да работи от осем часа. Значи Каменов, веднага щом е излязъл от Доневи, се е отправил не към милицията, а към касата и е изтеглил влога си. Изведнъж пропадаха всички хипотези за „невинния, измамен човек, който желае да помогне на милицията, да й обади кой е убиецът и при това бива нападнат — убит или отвлечен от престъпниците“. Влахов сам се иронизираше, беше го яд и на себе си, и особено на Каменов. Чувствуваше се, кой знае защо, измамен от него.

Не хвърли повече светлина върху дознанието и „случаят със съученичката от Пловдив“.

Влахов се надяваше, че тя може да има някаква връзка с оставането на Якимова в София през миналата неделя. Ако не е отишла на Витоша, за да се срещне с нея, това означаваше, че е имала някаква важна работа, нещо, което е предпочела пред компанията на Каменов. Съученичката може би знаеше каква е тази работа, с кого Якимова е трябвало да се срещне в Бояна. Нямаше как да узнаят по телефона коя е тази съученичка. Те са били може би трийсет-четирийсет. А коя от тях в събота е била в София, съученичка, която сега живее в Пловдив.

Изпратеният оперативен работник бе успял да издири кои съученички на Якимова от гимназията сега живеят в Пловдив и коя от тях в дните преди убийството е била в София. Това, беше Минка Попова, кукловод от Пловдивския куклен театър. Тя пристигнала в София на 24 август, събота по обед. Срещнала случайно на улицата Якимова. Поприказвали си и се разделили, но не станало и дума за среща в неделя. Така че и „случаят със съученичката“ остана недоизяснен. Дали Попова ги беше излъгала, но защо? Или пък Якимова бе излъгала Каменов? Но тогава с кого се е срещала тя в неделя?

Вторникът премина в разпити на всички лица, които имаха някакъв контакт с убитата или с Каменов през последните дни. Записани бяха показанията им, уточнени бяха всички подробности, но нищо съществено ново те не съобщиха.

Влахов се колебаеше — дали да приключи в това положение дознанието, или да го „замрази“. В многогодишния си опит той неведнъж е бил принуждаван от обстоятелствата да постъпва така и често бе сполучвал. Минаваха няколко дни, дори седмици и случаят сякаш сам се разплиташе: или престъпникът ще направи някой нов, погрешен ход: или някой свидетел ще се досети за важна улика: или на самия него ще му хрумне нещо ново — очевиден факт, който в напрежението на първите дни е недогледал. Понякога „замразяването“ на дознанието се налагаше и от нови, по-срочни дела, които го грабваха. Но сега никакъв нов случай не се изпречваше на пътя му. А да изостави така, без външен повод, разследването — не се решаваше. Това би приличало твърде много на дезертьорство.

През разтворения прозорец нахлу топла вълна. Понякога най-горещо ставаше именно привечер. Влахов почувствува, че от дългото седене се е вдървил. Стана, разходи се из кабинета си, пусна чешмата да тече. Стаята му беше в дъното на коридора, далеч от главния водопровод, и лятно време водата бе топла. Дълго трябваше да чака, докато се източи от тръбите, докато дойде по-студената.

И сега няма търпение да изчака. Изпи една чаша, но не се разхлади. Дали не беше по-добре да излезе, да се поразходи?

Почука се.

Влезе капитан Лазар Стоименов от следствения отдел. От вчера, след като напусна огледа на местопрестъплението, те не бяха се виждали.

— Как е положението? — запита следователят с някакъв свойски, едва ли не пренебрежителен тон. — Готово ли е постановлението?

— Не е — отвърна му намусено Влахов.

„Готово ли е! Все наготово чакате.“ Стоименов беше назначен отскоро и той не го познаваше добре, но въобще таеше към следователите някаква скрита неприязън. Ако оперативният работник не е изяснил докрай всички подробности — той е виновен за неуспешния изход на следствието. Ако пък си е свършил майсторски работата — лаврите винаги остават за следователя.

— Че защо така? — Стоименов се бе отпуснал в креслото и пушеше, като ръсеше пепел по пода. Това раздразни още повече Влахов, който обичаше до педантичност чистотата — не само в дома си и в кабинета, но и в работата си. — Аз прегледах преписката. Според мен, случаят е достатъчно изяснен, за да ни го предадете. За два дни ще оформя следствието. През това време ще бъде заловен и убиецът…

— Кой убиец? — прекъсна го Влахов.

— Как кой! Разбира се — Каменов. Или… вие се съмнявате?

— Не е съществено дали се съмнявам или не. Нямаме доказателства, неоспорими доказателства, че Каменов е извършил убийството.

— Няма друг, достатъчно близък на убитата, за да бъде заподозрян. Сведенията, които сте събрали за Якимова, говорят, че тя не е имала никакви врагове. Пък и какви ли врагове може да има жена като нея? По-интересно е, че не е имала и други приятели. Нали ме разбирате? Значи — нито от омраза, нито от прекалена любов няма кой друг да е убиецът, освен любовника й.

„За теб, изглежда, морето е до колене“ — помисли си Влахов. Но да се кара, да се заяжда беше неуместно. „Ще трябва да му разясня на това ново следователче някои елементарни положения!“

— Как мислите? — запита със съвсем спокоен, почти равнодушен глас Влахов. — Разговорът на Каменов по телефона точно така ли е протекъл, както го предава Григоров?

— Е, и таз хубава. Народен съдия — ще вземе да ни лъже!

— Не, не това имам пред вид. И аз съм убеден, че Григоров казва самата истина. Но може би Каменов го е излъгал. Никой не е чул разговора му по телефона. И бил ли е наистина непознат този, който го е търсил? Помислете: телефонът се води на името на хазяите. Кой може да търси Каменов на този номер? Очевидно само познат, само човек, който знае, че той живее там. А как тогава не го е познал по гласа? Ако ли пък е бил познат, защо е казал на Григоров, че не го познава. И кой ще е този непознат, който знае не само номера на телефона му, но и връзката му с Якимова, познава в лице и нея, и има да съобщи на Каменов, че тя се намира в ресторанта в Бояна.

— Ами… — замисли се Стоименов — предполагам така да е станало: В същия ресторант се е намирал приятел на Каменов, който знае за връзката му с Якимова и я познава в лице. Хванало го е яд на нея, че мами приятеля му, но за да не се изложи като „доносчик“, накарва някой друг от компанията им да се обади по телефона.

— Може и да сте прав. Във всеки случай ние не знаем кой се е обадил и с кого е била Якимова в ресторанта.

— Има ли това голямо значение — каза следователят, — след като по-нататъшният развой на събитията е ясен: Каменов намира Стефка в ресторанта. С или без скандал я принуждава да напусне „кавалера“ си и да тръгне с него…

— Аз проверих — прекъсна го Влахов. — Бях в ресторанта и изпитах келнерите. В неделя вечер е имало един пиянски скандал в заведението им, но той явно няма отношение към нашия случай.

— Значи той се е разиграл тихо — продължи Стоименов. — Стефка е видяла Каменов и е напуснала масата на „кавалера“ си. Двамата се отправили към трамвая.

— А защо билетите се намират в чантата на Якимова? — запита Влахов. — Замисляли ли сте се над този въпрос?

— Замислял съм се. Представлявам си така картинката:

Стефка е смутена и ядосана, че Слави я е уловил на „местопрестъплението“. Нацупила се — върви напред, почти без да говори с него. Той я следва по петите. Или я упреква, или мълчи — чака да се разправят насаме. Така са се качили в трамвая. Тя е вървяла напред, купила билетите и ги сложила в чантата си. Какво чудно има в това?

— Обикновено мъжете купуват билети в трамвая — забеляза Влахов.

— Това не е задължително. Като са слезли от трамвая на площад „Ленин“, са продължили пешком към дома на Якимова. Още по пътя са започнали разправиите. Тя: „Ти значи ме шпионираш, а?…“ Той: „Ти значи ми изневеряваш, а?…“ Каменов е настоял да продължат разговора в стаята й. Тя, няма как, се е съгласила. Вътре той сигурно й е дръпнал една съкрушителна обвинителна реч (нали е адвокат) и тя, притисната от аргументите му или раздразнена от тона му, е признала, че не го обича повече, че желае да скъса. И тогава, разярен и отчаян, Каменов решава, че „няма смисъл повече да живее“, „каквото ще да става“, „по-добре да я убия, отколкото да принадлежи на другиго“ — нали знаете, в този дух…

— Знам, знам…

— Е, какво друго да ви кажа? Хванал я за гушата и докато се усети — готово. След това, разбира се, дошло изтрезняването. „Бре, ами сега, какво направих!“ Сложил тялото й на леглото, изтрил следите си с одеколон и хайде да го няма. Така е! Каменов е убиецът. Колкото и да умуваме — пак ще дойдем до това заключение.

— И все пак — не е излишно още малко да „поумуваме“ — подхвърли с нескривана ирония Влахов.

Всички тези разсъждения, които сега тъй самоуверено му приподнасяше следователят, той ги бе премислил. Но те не го удовлетворяваха.

— Безспорно установено е, че Каменов е излязъл в двадесет и един часа и четиридесет и пет минути от дома си и се е прибрал към полунощ. Вероятно е ходил в ресторанта в Бояна. Но не е ли възможно събитията да са се развили и по следния начин? Каменов пристига в ресторант „Витошки турист“ и незабелязано, скрит в някое кьоше, внимателно оглежда масите. Сърцето му изстива, като открива своята приятелка с един елегантен по-възрастен мъж. Тя разговаря оживено с него. Каменов не се решава да се появи. Това би накърнило честолюбието му, мъжкото му достойнство. Но и не намира сили да си отиде. Излиза извън заведението и скритом ги чака. Ето че те си тръгват. Каменов ги следи, качва се в същия трамвай…

— Якимова би го видяла…

— А може и да не го види. Влюбените си гугукат, тъмно е, той се крие… След това продължава да ги следи в петицата до дома на Стефка. Наблюдава с парещо сърце как двамата потъват във входа на кооперацията. А той остава навън сам… Чака пет… десет… петнадесет минути. Но мъжът не излиза. Ясно! И тогава…

И тогава той изчаква мъжът да излезе, втурва се по стълбите, звъни, влиза и… и я убива… — Стоименов тъй се бе вживял в разказа на Влахов, че едва не изрече на глас мислите си. — Но не. Не е било така. Нахлуването му посред нощ би разбудило хазяите. Пък и как така… веднага, без скандал ли? По-добре да изчака докрай, да чуе какво ще измисли Влахов.

— Той си тръгва отчаян. Влече се бавно по улиците и се прибира в стаята си — самотен, съкрушен…

— Но тогава кой я е убил — извика следователят. — Според, вас излиза, че убиецът е човекът, с когото тя е била в Бояна.

— Това не съм казал. Исках само да подчертая, че можем да съчиняваме най-различни картини. А на нас ни е нужна истината.

— Но защо Каменов е избягал — възрази му Стоименов. — Не е ли това най-силната улика против него?

— Аз се питам: защо не е избягал веднага, още през нощта, а едва сутринта, след посещението в дома на Доневи. Не означава ли това, че той е узнал едва тогава за смъртта на Якимова? Поведението му вчера сутрин е наистина знаменателно. Защо той казва на хазяите й, че е убита, че ще отиде да обади на милицията?

— Но не обажда. Плитка диверсия, за да спечели време — възрази решително Стоименов. Но в гласа му Влахов усети нотки на смущение.

— Да спечели време — за какво? Той вече е загубил осем часа, цялата нощ до откриването на трупа. Не означава ли това, че той не е знаел до този момент за смъртта на приятелката си?

— А като е тръгнал за милицията, защо не е дошъл?

— Това се питам и аз. Ако не беше ходил да тегли влога си от спестовната каса, бих допуснал, че някой му е попречил. Но сега?… Свързвам този въпрос с обстоятелството, че пръстовите отпечатъци по бравите на двете врати и по ключа са изтрити.

— С одеколон, какъвто не е намерен в стаята на Якимова — додаде Стоименов. — Престъпникът вероятно го е носел със себе си. А това подсказва неговата преднамереност. Дактилоскопични следи на Доневи има само по бравата на вратата на апартамента (оставени очевидно в понеделник сутринта) и по външната, откъм хола, брава на стаята на Якимова. Съвсем ясно е, че някой е изтрил всички стари следи през нощта на убийството.

— Е, възможно ли е това да е направил Каменов?

— Та той е юрист, тъкмо той трябва да се досети.

— Юрист, юрист… Да не е идиот! Има смисъл да изтрива следите си, ако след това ще отстоява пред някого, пред нас, че не е бил в квартирата, а не ако избяга от следствието, нали. Пък и съвсем не е нужно да е юрист, за да знае, че по дактилоскопичните отпечатъци може да се идентифицира престъпникът. Това на първо място. По-нататък: хипотезата, че Каменов е убиецът, се гради върху ревността. Нима може да се поддържа, че тръгвайки за Бояна, той е взел със себе си памук и одеколон, за да изтрие следите си. Или трябва да предположим, че той винаги за всеки случай ги носи със себе си. Памукът и одеколонът подсказват предумишлено, а не афектно убийство. И на трето място: смущава ме жестокият и безшумен начин на задушаването. Той някак не е типичен за убийство по ревност в момент на афект. В такъв случай се предполага, че умисълът възниква спонтанно, след шумна разправия. Убиецът се нахвърля върху жертвата си, естествено, отпред, като я гледа, озверен, в очите… А както установи съдебномедицинската експертиза, липсват типичните следи от палците, така характерни за удушвания отпред. Това означава, че Якимова е била нападната и удушена изотзад. Доневи не са чули никакъв шум било от караница, било от боричкане. Това ми дава основание да предполагам, че престъпникът е нападнал Якимова внезапно, неочаквано за нея, без да й е дал основание с предшествуващото си поведение да се опасява от него.

Стоименов се умисли. Аргументацията на Влахов явно му подействува отрезвяващо. След малко той запита:

— А какво ще кажете за пръстовите отпечатъци по бутилката и по едната чаша? Това са единствените „чужди“ следи, открити в стаята на Якимова.

— Да, те наистина са много интересни. И ми е чудно, ако те принадлежат на убиеца, защо той е пропуснал да ги унищожи. Шишето и чашите са прибрани в долапчето под радиото. От шестте чашки, които намерих там, в две има следи от коняк. Значи са били двама души. По едната има следи само от пръстите на Якимова — тя е пила от нея. По втората — нейни и на друг човек. Същите следи на двамата има и по шишето. Това показва, че той (не се съмнявам, че те принадлежат на мъж) е наливал от бутилката.

— От намерените отпечатъци на Каменов в стаята му е съставена почти пълна дактилоскопична карта. Следите по шишето и чашата не са негови. Оставил ги е някой друг. А той своите благополучно е изтрил.

— Е, и какви изводи могат да се направят от това? — запита Влахов.

— Някой е бил на гости у Якимова. Най-вероятно човекът, с когото е прекарала вечерта в ресторанта. Минал е да я вземе, пили са по няколко чашки за аперитив и са излезли. Тя не е имала възможност да измие чашките — само ги е прибрала в шкафчето.

— А кой е изхвърлил фасовете от пепелника? Пушили са двама. Експертизата установи, че червилото по угарките от „Родопи“ е на Якимова. Донев също пуши цигари „Родопи“ и знае с положителност, че и Стефка пуши от същите. Услужвали са си, като останат без цигари. Но химическата експертиза на пепелта установи, че са били пушени и други цигари — вероятно „Бузлуджа“. А фасове от тях няма. Кой ги е пушил, кой се е погрижил да ги изхвърли и защо? Жалко, че портиерката на кооперацията бе вече мела. Иначе щях да потърся по двора дали не са били изхвърлени през прозореца. И още един много интересен, бих казал, загадъчен факт: към десет часа вратата на Якимова е била заключена. Защо точно в неделя вечер, преди убийството, въпреки че не е имала този обичай, тя е заключила стаята си. Какво е искала да скрие от хазяите си Якимова?

Навел глава, следователят мълчеше. Влахов изчака и като не получи отговор, продължи:

— Да се впускаме в разсъждения по този въпрос, мисля, че е излишно. Те няма да ни доведат до никъде. Ние все още знаем твърде малко по това дело. Затова аз го считам за незавършено. Струва ми се, че трябва да насоча търсенията в една посока, да открия с кого е била Якимова в Бояна. Този човек, дори и да не е убиецът, сигурно играе важна роля в случая. Странно е защо досега, ако не е гузен, той сам не се е обадил.

— Може би още не е научил за смъртта й — каза следователят.

— Възможно е. И най-сигурният път, за да го открия, е да проуча основно живота на Якимова, да установя всичките й близки, хората, с които напоследък е дружала.