Димитър Пеев
Алиби (9)

9

На другата сутрин рано-рано в дома на Ковачев позвъни полковник Марков.

— Как спа, Асене?

Ковачев добре познаваше маниерите на началника си. Това любезно осведомяване означаваше: „Не спиш ли, действуваш ли?“

И той му отговори в същия тон:

— Отлично, другарю полковник — както спят хората с чиста съвест.

— Съвестта ти може да е чиста само ако вече си разкрил престъплението — избоботи в мембраната дрезгавият глас на Марков. — А чак толкова чевръст да си не ми се вярва. Значи нещо съвестта ти не е в ред.

— Първата крачка е направена…

— Обличай се и ме чакай пред входа. След пет минути ще мина да те взема.

Ето ти сега! Защо му трябваше да се хвали. Няма да свари дори да закуси.

Точно след пет минути Ковачев излезе пред дома си и започна да се разхожда по тротоара. Все пак беше успял да си намаже една филия с масло за закуска. Беше по риза и почувствува сутрешния хлад. Редки минувачи бързаха за работа. Нямаше още седем часът.

Дояждаше последния си залък, когато се зададе зелената волга на полковника. Колата закова рязко, точно до него.

— Първата крачка, а? Дано не е погрешна. Ще видим — каза вместо „добро утро“ Марков и нареди на шофьора: — Карай, Кольо, в министерството.

Повече не проговориха, докато не останаха сами в кабинета на полковника.

Марков запали нервно цигара. Мярна я с края на окото си, изсумтя, сякаш се извиняваше: „Тази е петата“, и загледа очаквателно своя заместник. Ковачев бе избързал до своя кабинет и бе донесъл делото. Подреждаше купа черно-бели и цветни снимки.

— Хайде, чакам да видя каква крачка си направил — подкани го Марков.

— Сега ще ви покажа един малък филмов монтаж.

— Добре, стига да е документален.

Ковачев постави на бюрото първата фотография, на която бяха заснети градината и къщата на Лютичев, и започна с глас на говорител:

— Ще видите многосерийния криминален филм „Кой е убиецът“. Западна продукция. Първа серия: „Убийството на Слави Каменов“.

На Марков не се хареса този маниер на докладване. Някак несериозен му се стори. Но не направи забележка на Ковачев. Малко ли пъти сам си е позволявал шеги и „зевзеклъци“ в най-сериозните моменти на работата им. С какво право сега ще забранява на подчинения си тон, за който той така често е давал пример. Стига по същество да е на прав път.

— Минава полунощ — продължи Ковачев. — Луната е залязла. Прозорците на къщата са тъмни. Угаснали са светлините и по съседните домове. Само уличната лампа от далечния ъгъл едва очертава силуетите на дърветата. Тихо е. По улицата никакво движение. Край оградата се плъзга безшумно едва забележимо сянка. Открехва внимателно вратата и потъва в сенчестия двор. Но не бърза да влезе в къщата. Дълго се оглежда, ослушва се. И едва тогава се приближава към входната врата. Отново се спира да се ослуша. Мята носната си кърпа върху бравата и плавно я натиска. Но вратата е заключена. Поглежда към отворения прозорец. Знае, че вътре спи Каменов, а в другата стая — хазяинът. Оглежда двата прозореца. По-удобен му се струва страничният, към съседите — Ковачев посочи на снимката прозореца. — Другият гледа към улицата. Може да го види случаен минувач. Прекрачва лехичката със здравец и ловко, безшумно, като котка, се изкачва. Притаява се до рамката. Но нищо. Каменов продължава все така равномерно, безметежно да спи на отсрещното легло. След това стъпва леко на пода. Дъските поскърцват. Той крачи, приближава се. Над леглото спира за миг, взира се. Да, това е Каменов, жертвата, която търси. И сега вече бързо изважда тампон с памук, увит в марля, и металическа бутилка. Протяга ръце, поднася тампона под носа на Каменов, натиска клапана на бутилката и започва да излива от течността върху памука.

— Каква е тази течност? — прекъсна го Марков.

— Тъмно е, не се вижда — усмихна се Ковачев. Той беше доволен от начина, по който го слушаше полковникът.

— Я не се занасяй. Кажи!

— Циклопропан. Казва ли ви нещо това име?

— Някакво приспивателно?

— Циклопропанът е едно от най-силните наркотични средства — отговори вече съвсем сериозно Ковачев. — И действува много бързо — само след двадесет секунди. А за няколко минути настъпва пълна наркоза. Но да продължим филма. И така… циклопропанът капе върху тампона. И онзи извръща глава, за да не вдиша от упойващите газове. Впрочем те са по-тежки от въздуха, стичат се в разтворената уста на Каменов. Така остава няколко минути. След това се отдръпва безшумно, като се пази да не скърцат силно дъските, приближава към вратата, която води в съседната стая. Слава богу, тя е открехната. Той се провира и отново се ослушва. Там, в ъгъла, хазяинът продължава звучно да хърка. Сега тампонът увисва над неговото лице. Тук работата е по-проста. Лютичев спи с отворена уста, диша дълбоко, усилено поглъща упойващите го газове. Сянката налива още от течността, след малко още… Само да не прекали. Да, сякаш на този му стига толкова. Той е приспан дълбоко за няколко часа. И отново в другата стая. Втора доза упойващи газове. Сега вече може да остави тампона върху устата на Каменов. Няма опасност да се събуди. Пък и не е страшно, ако прекали. Закланите не се плашат от отравяния.

Сянката се отдръпва до прозореца и диша дълбоко, но безшумно прохладния чист въздух. Само това му липсва — да заспи и той. Но временното замайване преминава. Отново се надвесва над Каменов. Сякаш му стига толкова. Той все пак не бива да умре от отравяне. Той трябва да се „самоубие“. Побутва го. Първо леко, след това по-силно. На края грубо го разтърсва. Нищо. Готов е! Сега вече може свободно да действува. Никой няма да го усети, да го чуе. Никой няма да се събуди. Той изважда бръснача, хваща лявата ръка на Каменов и с един силен, безсърдечен удар впива острието в плътта му. Кръвта бликва със силна струя. Но той е подготвен за това, пази се да не се изцапа — насочил е ръката към одеялото и я оставя така. След това избърсва по бръснача внимателно отпечатъците си, придържа го с кърпа и пъхва дръжката му в дясната ръка на Каменов, между пръстите. Готово. Той прибира тампона, оглежда се още веднъж, обмисля не е ли оставил случайно някъде следа. Но всичко е наред. И прозорците са широко разтворени. До сутринта слабата специфична миризма на циклопропана съвсем ще изчезне. И кръвта шурти…

Сянката се плъзга през прозореца, скача леко в лехата. Кракът откършва няколко стръка. Убиецът ги прибира, но едно клонче не забелязва. След това изважда джобно ножче и внимателно разравя пръстта, където е стъпил. Не бива да оставя никакви следи. Сега вече наистина може да си отиде. И сянката преминава през постланата с плочи пътека. Пред оградата оглежда улицата, притваря след себе си вратата и изчезва в нощта.

Ковачев замълча. Сега беше ред на полковника. Той бе спрял погледа си върху наредените по бюрото снимки и потъркваше брадата си с опакото на ръката — верен признак, че се е замислил.

— Хм… — изсумтя най-сетне неопределено Марков. — Ти сякаш си присъствувал там. Но сценарият като литературно произведение е добър, няма какво да се каже. А сега — фактите, моля.

Този обрат не изненада Ковачев. Неведнъж бе чувал любимата сентенция на полковника: „Ти ми дай опорни факти, пък аз ще го заловя, както е казал Архимед“. Фактите бяха готови, стройно подредени. И той ги изложи сбито: разказа за двата си разговора с Лютичев, за намерената следа, за медицинската експертиза.

Самият Ковачев разбираше, че всички тези доводи все още не бяха достатъчни, за да се приеме като окончателна и безспорна версията за убийството. Затова, щом се върна, поиска допълнително освидетелствуване на трупа, който още се намираше в моргата. Води продължителен разговор с лекарите, разясни им задачата и ги помоли да потърсят не е ли бил упояван убитият. И те наистина успяха да открият в мозъчната тъкан на трупа несъмнени следи, че Каменов непосредствено преди смъртта си е дишал циклопропан. А това беше достатъчно.

Ковачев забеляза как скептичната усмивка на полковника се стопи, след като научи за резултата от химическия анализ на мозъка.

— Е, какво ще кажете за крачката, другарю полковник? — запита доволен от успеха си Ковачев.

Самохвалството му бе съвсем чуждо. Не обичаше да изтъква успехите си пред когото и да било и най-малко пред Марков. Пък и твърде рано бе, за да е истински доволен от разкритието, за да тържествува. Убийството на Каменов бе само една врата към истината. Врата, зад която още никой не знаеше какъв път се разкрива. Но полковникът толкова често ги задяваше, и то остро и язвително, него по-често от другите, че сега Ковачев, прочел изненадата по лицето на началника си, не се стърпя да го подразни.

— Когато фактите говорят и полковниците мълчат — отговори му многозначително Марков. — Това, разбира се, не означава, че нямам редица въпроси: „Кой е убиецът? Защо е убил Каменов? Каква роля играе тук намереният предавател? Защо не видяхме нищо за него във «филма» ти?“

— Нали казахте, че трябва да бъде документален. Пък и има следващи серии.

— Да, разбира се. Затова сега нека поприказваме за тях. И то сериозно. Стига психологически ефекти, стига сценарии похвати. Съгласен съм, че Каменов е бил убит. Но дали това е станало във връзка с радиопредавателя, дали с убийството на Якимова, или по някоя друга причина?

— Знаете ли какво ми направи най-силно впечатление в целия този случай?

— Че у Каменов е намерен предавател? — избърза Марков.

— Не, не това.

— Аз пък, трябва да ти призная, се впечатлявам най-много от него. И теб те съветвам да не го забравяш.

— Разбира се. Но за да стигнем до него, ще трябва да открием кой е убиецът на Каменов, на Якимова…

— Значи ти не вярваш той да я е убил?

— Рано е още да се каже. Но едно обстоятелство се хвърля в очи: и двете убийства сякаш са дело на една и съща престъпна, закоравяла ръка. При случая с Каменов това е съвсем очевидно. Но подобно е положението и при удушването на Якимова. Пръв Влахов ми обърна внимание върху това обстоятелство. След това разговарях и с лекарите. Смъртта при удушванията настъпва вследствие спиране на дишането или по медицински — асфиксия. Но за това са нужни нормално десетина минути. Това време предполага възможност за борба, следи от тази борба по тялото, по шията, из стаята, шум… Но смъртта може да настъпи и по-бързо, с почти мигновено загубване на съзнанието, като при бесенето с въже — когато се прекъсва приливът на кръв към мозъка. За това обаче е нужна особена ловкост, да не кажа — удушвачески професионализъм, който едва ли може да бъде приписан на Слави Каменов. Не, удушването на Якимова е дело на ловък, безсърдечен убиец. То не е убийство по ревност. Ревнивият не постъпва така…

— Не чувствуваш ли как навлизаш в хлъзгав терен — забеляза Марков. — Не избързвай. То се знае — трябва да се занимаем и с убийството на Якимова. Огледай внимателно живота й, помисли — кой друг е имал интерес да я убие. А след това и на Каменов. Ако, разбира се, един и същи човек е причинил смъртта и на двамата. И пак ти напомням — не забравяй предавателя. Той за нас е най-важен.

— Не го забравям, но считам, че пътят към него води през убиеца.

След разговора с полковника Ковачев се прибра в кабинета си и отново се зае с проучването на делото. Пропуснатата забележка в съдебномедицинската експертиза на трупа на Слави Каменов му даваше основание да се надява, че може да намери и други интересни обстоятелства, навеждащи улики, на които нито той, нито Влахов бяха обърнали нужното внимание. Четеше, прелистваше, спираше се да обмисля, да възстановява картините. Стоеше дълго, загледан в някоя от многобройните фотографии, мъчеше се да си представи как е изглеждало всичко това в момента на извършването на престъпленията. Но не, сякаш нищо не бе убягнало от вниманието му.

При убийството на Каменов всички данни говореха в полза на предположението, че той е бил убит. Единственият въпрос — защо не се е събудил при порязването — бе вече достатъчно изяснен. А откриването на следи от наркоза даваше богати възможности за по-нататъшни предположения.

При убийството на Якимова обаче положението бе много по-сложно. Доказателствата за и против версията, че убиецът е Каменов, може да се каже, се намираха в равновесие. Проблемът тук беше на коя теза да се облегне, за да елиминира заблуждаващите улики.

Какво всъщност даваше основание да се предполага, че Каменов е убил приятелката си?

Преди всичко — само той от известните ни лица има някакво основание да извърши убийството. Ревност! Достатъчно ли е отиването на Якимова в Бояна с друг мъж, за да се реши той на такова престъпление? Може би нещо — някаква трагедия в отношенията им, е зреело, без за него да са знаели близките им, дори хазяите и Григоров. Този въпрос трябва да се проучи по-внимателно.

Голяма роля в съзнанието на всеки, който би се занимавал с въпроса Каменов ли е убиецът, ще играе обстоятелството, че той няма алиби за времето от десет до дванадесет часа в неделя вечер. Точно тогава Якимова е била убита. По всяка вероятност той е бил с нея. Впрочем — дали? Нека не забравяме, че колкото и това да е вероятно, сигурни данни, че те са се срещали, няма. Ами ако не бяха му позвънили? Ако той си беше останал в къщи? Тогава той щеше да разполага с абсолютно алиби. Е, да, но може би и Якимова щеше да бъде жива!

Каквито и обяснения да се измисляха, фактът, че Каменов е избягал от милицията, че се е укрил, говореше несъмнено против него. Още повече, след като е изтеглил благоразумно парите си от ДСК. Това означаваше, че той се е подготвял съзнателно за дълго укриване. С каква цел? И защо е казал на Лютичев, че в четвъртък ще го напусне? Дали не е намерил друго, по-надеждно скривалище? Или пък си е бил уредил вече бягството през границата? Може би „те“ — съучастниците му — са го излъгали, за да приспят вниманието му, преди да го ликвидират.

Прав беше полковник Марков. Най-тежката улика срещу Каменов беше намирането у него на предавателя. Това показва, че той се е занимавал с престъпна дейност и от него може всичко да се очаква.

Но не трябва да се забравят нито да се омаловажават и всички факти, които говореха в негова полза.

Начинът на удушването беше несъмнено нетипичен за едно убийство поради ревност. Но това още съвсем не беше достатъчно, за да се отхвърли обвинението срещу Каменов. Възможно беше той да е убил Якимова във връзка с нелегалната му шпионска дейност.

Наистина, невероятно бе самият убиец пръв да сигнализира, че смъртта е настъпила насилствено. Но защо да не допуснем, че думите му, казани пред хазяите, са една ловко премислена хитрина за печелене на време, докато се укрие. Той заявява, че ще уведоми милицията, връща се и изрично предупреждава, че ще телефонира и на родителите. А не прави нито едното, нито другото. Но от друга страна — защо чака до сутринта. Това е толкова странно, необяснимо. Сякаш той едва тогава узнава, че Якимова е убита.

И после — самият Каменов е убит. Да, това е много съществено! То показва, че в случая има намесен поне още един човек. Човек, напълно скрит от погледа им, за когото те нищо не знаят и който е могъл да убие и Якимова. И задача номер едно е той да бъде открит и намерен.

Много подозрително е и заличаването на дактилоскопичните следи с одеколон. Логично е към тази мярка да прибегне човек, който остава легален и отстоява алибито си, а не който ще се крие от властта.

Да допуснем, че убиецът е някой друг, неизвестен човек. Кой може да бъде той? Какво знаем досега за него?

Има една черта, обща и за двете убийства, която сякаш го характеризира: той е „квалифициран“ удушвач и жесток убиец, с железни нерви и изключителна, хладна пресметливост. Той е симулирал и „самоубийството“ на Каменов.

Той може да бъде човекът, с когото Якимова е била в ресторанта. Тя би пуснала нощем в стаята си само близък човек. И той се е възползувал от доверието й, за да я нападне неочаквано, изотзад.

Друг „неизвестен“ е човекът, който се е обадил на Каменов по телефона. Дали ролята на анонимен „доброжелател“ се е изчерпвала само с доноса? Не е ли целил този разговор нещо повече — да го изведе от дома му, да го лиши от алиби? Тогава ролята на „доносчика“ нараства, става по-значителна. Може би той е намесен в убийството? Може би той е самият убиец?…

И най-после не бе ли приключил Влахов прибързано „случая Чергарски“? Той е имал значително повече основание от Каменов да ревнува. Та тъкмо той е „отхвърленият любовник“. И после… защо трябва да търсим „неизвестния“, когато имаме известен. Чергарски е бил в неделя надвечер при Якимова. Ухажвал я е упорито и безуспешно. Нали когато преценяваше значението на унищожените следи, реши, че интерес да ги заличи има само човек, който ще остане легален и ще отстоява своето алиби. Това беше съображението „в полза“ на Каменов. Не е ли то „във вреда“ на Чергарски? Ето, той не се крие. Значи разчита на това алиби.

Впрочем какво значи алиби. Да си „някъде другаде“. А Чергарски сам, да, сам съобщи, че е бил у Якимова в неделя следобед. Без някой да го пита, без някой да знае това. Значи ли това, че той не търси алиби? Не. Той се е сетил, че е пропуснал да заличи пръстовите си отпечатъци върху чашките и бутилката. И този му пропуск сега го заставя да е откровен. Така ли е? Как е възможно човек, който се е погрижил да унищожи навсякъде следите си, да забрави за чашките, за бутилката!

Но дори да приемем, че Чергарски е убил Якимова. Означава ли това, че той е убил и Каменов? Не натоварва ли той с прекалено тежка роля този вманиачен, впиянчен псевдо-художник. Способен ли е той, могат ли да издържат нервите му тези две тежки, жестоки, хладнокръвно премислени убийства?

Ковачев бе срещал много показни храбреци, „бабаити“, които омекнат и рухват при първото истинско изпитание. Знаеше и обратните случаи — когато някой, на пръв поглед тих, боязлив, слабонервен човек, без сам да подозира, крие огромни душевни сили, способен е на дела, пред които всеки друг би изтръпнал от страх. Дела благородни или долни, постъпки героични или престъпни. Но тежки, страшни, за които малцина притежават нужната психична издръжливост. Не принадлежете ли и Чергарски към тази категория потенциални герои? В случая — герои на злото! И какво общо има този „герой“ с радиопредавателя?

Да, той ще трябва да намери начин да се свърже с художника. Непременно. Името му не бива да се заличава от списъка на заподозрените.

Колко много неизяснени обстоятелства крие това дело! И колкото повече размишлява, броят им расте като лавина. Това означава само едно — че не е намерен правилният път, че се лутат в тъмнина, че се оплитат в противоречиви данни.

Колко въпроси стоят още неизяснени?

Защо Якимова е останала в неделя в София, какви важни причини са я задържали: посещението в Бояна или нещо друго, някакво събитие през деня, за което те дори не подозират. Защо е излъгала Каменов, че има среща с приятелката си? Дали пък приятелката не крие, че са се срещали. Възможно ли е тя да е замесена в шпионажа?

Защо е заключила вратата на стаята си — нещо, което не е правила никога. Какво е искала да скрие от хазяите си, като се върнат в нейно отсъствие, да не го видят. Радиопредавателя? Човек? Някой нелегален съучастник? Който после я е убил?

Може ли да се вярва на Чергарски, че Якимова докъм 21,15 часа не е излязла от дома си. Дали той лъже, или не е спял да я види. Ако той е убиецът, ако дори е замесен в престъплението — няма защо да се размишлява над думите у. Той лъже. Ами ако казва истината. Как да се обясни фактът, че към 21,30 часа Якимова вече е „гуляела с един възрастен мъж в Бояна“?

Въпроси, въпроси…

Ковачев се облегна на стола, притвори очи и остана така замислен.

Не, тук нещо бе порочно. Това преплитане на взаимно изключващи се факти свидетелствуваше за… за какво можеше да свидетелствува то?…

Хм — тупна по масата той. — Ами да, разбира се! И защо трябваше толкова време да се измъчвам? Изглежда, че най-простите истини се откриват най-трудно. Не казах ли самият аз, че един и същи човек е убил и Якимова, и Каменов? А защо не направих веднага и следващата крачка. Това, което успях да видя при убийството на Каменов, защо толкова време не можах да прозра при другия случай? — СИМУЛАЦИЯТА! Та това е толкова естествено. Човек, който при едно убийство е използувал симулацията, ще я използува и при другото…

Динамичният стереотип на Павлов! Той си спомни лекциите на полковник Петренко, които бе слушал при специализацията си в Съюза. „Престъпникът, дори и най-ловкият, най-опитният и най-изобретателният, обича да използува едни и същи похвати. Той е горд със своите «открития», «ловкост», «знания» и мъчно променя способите, с които си служи. Това се отнася не само до маниера на извършване престъпление и до прикриване на следите, но и до психичната нагласа, с която той реализира замисъла си.“

Да, да… И тук се е проявил павловският динамичен стереотип. Макар и не в техническите похвати, както обикновено, а в основния замисъл, в психичната сфера на престъплението. При Каменов се симулира „самоубийство“, а при Якимова — „убиването по ревност от нейния приятел Слави Каменов“.

Усмивката на Ковачев бързо се стопи. Обади се другият глас — на съмнението, на критичния анализ:

„Да, хрумването несъмнено е перспективно. Но не избързвай. Да видим до какви реални резултати може да те доведе тази догадка. Какво трябва да се направи. Да се отделят безспорните от спорните факти, да се открият тези, които НАВЕЖДАТ НА МИСЪЛТА, че Каменов е убиецът. Да, колкото и странно да звучи това на пръв поглед, именно те трябва да бъдат най-внимателно, най-критично проучени и анализирани. Защото тъкмо те могат да се окажат «симулирани».“

Усмивка отново пробягна по лицето на Ковачев. Ако сега полковник Марков можеше да го наблюдава, сигурно щеше да остане доволен от него. „Колко пъти съм ти казвал, момчето ми — фактите и пак фактите!“ И непременно щеше да цитира Архимед.

Пък може и да е прав.

Той взе един чист лист и написа с едри букви:

„ФАКТИ“

Замисли се за миг и започна да реди с едрия си почерк:

1. Якимова е останала в неделята в София (безспорно!).

2. Тя е имала среща. (Не се знае. Излъгала е веднъж. Мотиви — неясни.)

3. В 21,30 часа някой се е обадил на Каменов по телефона. Хазяите му са чули мъжки глас. Какво му е казал — неизвестно. (Твърде вероятно това, което той е предал на Григоров.)

4. Каменов излиза в 21,45 часа. Щом като е канил, настоявал да го придружи приятелят му Григоров — трябва да се допусне, че е имал намерение да ходи в Бояна, а не на някаква друга среща, уговорена с мъжа по телефона.

5. Каменов се е прибрал към 24 часа. Къде е бил през това време — неизвестно. Вероятно е да е отишъл до ресторанта в Бояна. Намерил ли е там Якимова? Неизвестно.

6. Към 22 часа вратата на стаята, в която живее Якимова, е била заключена. Защо? След като тя през това време е трябвало да бъде в Бояна. Не трябва ли да се даде вяра на Чергарски? А билетите, намерени в чантата й? Те са факт, нали!…

Ковачев вдигна глава. Позвъняването извежда Каменов от дома му, изпраща го в Бояна. Това е факт. Билетите свидетелствуват, че Якимова е била в Бояна и се е прибрала след 23 часа. И те са факт. А какво означава фактът, че вратата е била заключена?

Той постоя така известно време и отново се наведе над листа.

7. Следите по бравата са заличени. Това може да означава:

а) че убиецът е искал да заличи пръстовите си отпечатъци. Така той е постъпил с отпечатъците от подметките си в градината на Лютичев;

б)…

Но точка „б“ остана ненаписана. Ковачев стана и започна да се разхожда из кабинета си.

Не, случаят не е идентичен. Там той наистина заличава, маскира следите си, така че никой да не ги забележи. И ако не ги беше открил Лютичев, който познава всяко клонче в любимата си градина, който знае кога и къде е стъпвано — те просто нямаше да ги забележат. Как не е видял разликата по-рано! Та тя е толкова очебийна. Човек, който изтрива дактилоскопични следи, знае, че те ще бъдат търсени, че криминалистичната експертиза ще установи унищожаването им. Ако е искал ДА НЕ ОСТАВЯ пръстови отпечатъци, той щеше да действува или с ръкавици, или с кърпа. А така той сякаш сам навежда следствието — ето, вижте, следите са изтрити с одеколон!

Впрочем, чакай!… Изтриването на отпечатъците може да означава още нещо — не само заличаването на съществуващите следи, но и лишаването на следствието от възможността да констатира ЛИПСАТА на определени следи. Ами ако Каменов не е бил у Якимова тази вечер?

Ако следите не бяха изтривани — това щеше да проличи веднага. А така — върви разбирай бил ли е той, или не е бил. Дали тук не се крие тайният смисъл на изтриването. Двоен удар! Заличават се истинските следи и същевременно следствието се лишава от възможността да изключи присъствието на Каменов. Особено ако се свърже с повикването му по телефона, с лишаването му от алиби за времето от 21,45 до 24 часа… Ловко! Да, добре е намислено. Само дали е точно така? Дали не досъчинява с въображението си несъществуващи факти?

Да, факти. Нужни са още факти. Но отгде да ги вземе?

Ковачев извади пакета с намерените в стаята на Якимова веществени доказателства и започна да ги разглежда, като сравняваше по списъка описанието им, забележките на Влахов. Без да ги пипа, с помощта на две пинцетки, той разлистваше, взираше се, сякаш търсеше да види някъде по тях името, следите на убиеца. Дълго се вглежда в двата билета. Наредени под останалите четири, те лежаха безмълвни. Какво може да иска повече от две нищожни хартийки. Не дадоха ли те вече достатъчно на следствието — часа на убийството и потвърждение, че Якимова е била в Бояна.

Потвърждение… Значи пак навеждаща улика! Кой кого навежда? Или подвежда? Убиецът — следователя?

Не, така не бива да продължава. Ако кара така, скоро ще започне да се съмнява във всичко. Билетите са намерени в чантата на Якимова — значи тя е била в Бояна. В това той няма защо да се съмнява. И все пак — нещо имаше в тези два трамвайни билета, което го привличаше, което спираше вниманието му върху тях. Те сякаш бяха по-различни от останалите. Но с какво? Якимова, както и той самият, е имала обичая да запазва билетите. Колко пъти това му е създавало неприятности. Минава контролата, а той не знае кой билет трябва да покаже. Бърка в джоба си, вади цяла шепа, предлага я смутено на контрольора да си избере нужния. Няма нищо чудно, че Якимова е запазила и тези два билета.

Отведнъж нещо проблесна в съзнанието на Ковачев. Да, разбира се, четирите останали билета са смачкани, навивани са на масурчета. Очевидно Якимова е имала този обичай. А защо само тези два са гладки, без нито една гънка? Сякаш току-що са откъснати от кочана. Ако Якимова се е връщала от Бояна, придружавана от Каменов, тя трябва да е била силно смутена, нервна. А тъкмо в такива моменти хората най-ярко проявяват несъзнаваните си навици. Пак динамичният стереотип.

Но защо тогава тези билети не са смачкани, навити?

Ковачев си представи картината: Якимова върви, вдигнала сърдито глава. Редом с нея, без да си говорят, крачи Каменов. Тя влиза първа в трамвая, подава пари. Дават й билетите. Тя ги стиска в ръка…

Един момент! Ковачев запрелиства бързо протоколите. Защо не са изследвани билетите дактилоскопично? Странен пропуск!

Без да се бави, той позвъни в лабораторията и нареди да се извърши изследването на билетите. След това отново се върна във въображението си назад, през неделната вечер, в малкия трамвай от Бояна.

Да, те са мълчали. Сърдити, ненавиждащи се. Сърцето на Каменов се е разкъсвало от обида, от разочарование. А тя е била нервна, тръпнела е пред мисълта за сцената, за обясненията, които и предстои да дава след малко, когато останат сами. И нервно е мачкала билетите, увивала ги е и ги е развивала, изкарвала е яда си над двете невинни хартийки. Павловският динамичен стереотип се е проявявал с пълната си сила.

Но защо тогава те са чисти, непокътнати? Не означава ли това, че тя, увлечена от забавните разговори на галантния ухажор, ги е пъхнала, без да им обръща внимание в чантата си?

Ковачев, може би единствен в отдела, беше привърженик на така наречения „метод на вживяването“ (името бе измислил самият той). Виновна за това беше жена му — артистка в Младежкия театър. Тя обичаше не само да подготвя пред него ролите си, но често го занимаваше и с теорията на актьорското майсторство — „внедряваше му артистична култура“. Заради нея той изчете книгите на Станиславски. И трябваше да крие от нея защо те събудиха такъв интерес у него — тя би се разсърдила, би възприела като „кощунство“, ако узнаеше, че той възнамерява да използува метода на „великия Станиславски“ за своите служебни цели. А точно такава беше неговата идея.

Към какво се стреми артистът, когато подготвя една роля. — Да се вживее, да проникне в душевния мир на своя герой, да заживее с неговите мисли и чувства.

Каква беше неговата основна задача като работник в контраразузнаването? Да прозре замисъла на врага — бил той незначителен агент, опитен резидент или пък ръководител някъде там, далеч на запад, на юг или на югоизток. Да проникне в замислите им, да предугади намеренията им, действията им, средствата, с които смятат да ги осъществят. Той постоянно се стълкновяваше с хора, „герои“ (нищо че бяха все отрицателни — те и в живота, и на сцената изобилствуваха) и неговата задача беше да проникне в тъмната им, укривана с всички средства психика. А методът на Станиславски му предлагаше ключ, с помощта на който той можеше да прониква в личностите на враговете.

Но самият той се боеше от този ключ. Даваше си ясна сметка в какви лабиринти можеше да го отведе този опасен ключ, към какви погрешни изводи можеше да го подмами. Ако жена му дадеше невярна трактовка на някой образ — бедата не беше кой знае колко голяма. (Така поне мислеше Ковачев, без да се изказва пред нея.) Но ако той сбъркаше, увлечен от въображението си… Не, той не биваше да сбърка, в никой случай!

Все така внимателно, боравейки само с пинцетите, Ковачев разлистваше малкия, със зелени пластмасови корици бележник. Ето тук бяха двата телефона на Каменов — в дома му и в юридическата консултация. Адресът и телефонът на някоя си Цонка. След това 091 — програма на кината, номерата на някои учреждения, на райсъвета… Изглежда Якимова е използувала тефтерчето си само за да записва телефони, с които си служи.

А какво е това тук?

На първия чист лист след изписаните ясно личаха следи. Ковачев се вгледа внимателно, опита и с лупата. Но при увеличението те се губеха. С просто око се очертаваха по-добре. В горната част на листчето достатъчно ясно можеше да се различат отпечатъци на написани цифри. Със същия, нейния почерк. Тя бе ги написала на предишната страница, която липсваше.

Ковачев преброи листовете. Бяха деветнадесет. Закачени съвсем леко, на три металически халкички. Да се откъснат бе много лесно. А нима тефтерчето е имало само деветнадесет листа? Те са били поне двадесет. Не, тук сигурно бе откъснат един лист. От Якимова? Или от някой друг?

На бялата страница личеше написаното: „П. 9-90-51“. Но пред буквата „П“ имаше още една точка, сякаш съкращение на още някоя дума и едва забележима крива линия като буква „г“ или „ч“.

Какво пък означаваше този унищожен телефонен номер? Кой беше този „П“?

Всички имена и адреси в бележника бяха изписани изцяло. Само този беше съкратен, с инициал. Някоя приятелка на Якимова? Някоя Пенка, Пепи?… Не, защо ще крие име на приятелка. Това бе телефон на мъж, чието име не е бивало да се узнае. От кого? Кой е могъл да разлиства, да чете написаното в бележника й. Вероятно само Каменов. Значи тогава това е телефон на мъж, връзката с когото тя е криела от своя приятел Слави. Не е ли това човекът, с когото тя е прекарала вечерта в Бояна?

Сега вече Ковачев се загледа с нараснал интерес в отпечатъка. Да, цифрите, буквата „П“ личаха съвсем ясно. Само драскотината пред тях беше нечетлива.

Чий е този телефон?

Ковачев позвъни в централата. Отговориха му, че 9-90-51 има номераторът на управление „РМ“. Това значи бе служебният телефон на „П“. „П“ работи в управлението. Но кой е той? Кой от познатите на Якимова се казва… Впрочем дали „П“ означаваше собственото му или фамилното му име?

Колко малко знае той всъщност за живота на Якимова. И колко му е нужно да го познава основно. Без това мъчно ще проникне в тайната на убийството й. Ето тук може би е написано името на убиеца й. А той не е в състояние да го разчете.

По-добре беше да разпита Донева, а не съпруга й. Тя сигурно знае повече подробности за интимния живот на Якимова. Ковачев нареди да изпратят покана за разпит на Иванка Донева за понеделник сутринта.

Минаваше два часът. Работното време бе завършило. Всички учреждения бяха празни. Започваше неделната почивка.

Почивка! Ковачев не чувствуваше нужда от тази почивка. Сега тя му тежеше. В този етап на разследването той не знаеше какво трябва да предприеме по-нататък.

Из коридора беше необичайно тихо. Колегите му си бяха отишли. И той трябваше да ги последва. А мисълта, че ще загуби ден и половина напразно, го гнетеше, помрачаваше радостта му да прекара заедно със семейството си неделната почивка.

Прибра се чак към три часа. В кухнята намери нареден обяда си. Изстинал. Жена му спеше. Сина го нямаше. Да, те не бяха го чакали. Те бяха свикнали да не го чакат — нито за обяд, нито за вечеря. Пък и закусваше винаги преди тях. Само в неделя, и то не често, се хранеха заедно, тримата.

Хапна набързо и тихо, за да не събуди жена си, се настани в едно кресло да прегледа вестниците. Прочете четвъртата страница на ежедневника, прелисти и „Народна култура“…

Може би най-умно е да легне и той да поспи. Или да вземе някоя книга. Приключенска, от библиотечката на сина си. Така, колкото да мине времето…

Какво ли правеше сега Марков? Защо не му се обади, преди да излезе. Той сигурно е още в министерството. Пък и къде ли ще отиде. „Жена ми е… службата, децата сте вие“ — беше се изпуснал веднъж полковникът. И тези думи не бяха самохвалство. Те бяха тежка, горчива съдба на един самотник.

Ковачев се надигна да телефонира. Да потърси Марков в министерството. Да го покани да се разходят заедно.

Спря поглед на жена си. Тя ще се събуди, ще чуе разговора им. Щеше да се разсърди. И с основание. Не, по-добре е да не звъни, да изчака. Къде да е, синът ще се прибере. Ще разшуми. Ще стане весело…