Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
khorin68 (27.02.2011)
Корекция
ira999 (27.02.2011)
Корекция
filthy (27.02.2011)
Сканиране
Петър Копанов

Издание:

Димитър Пеев. Алиби

Редактор: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Българска, II издание

Дадена за набор на 26.III.1979

Подписана за печат на 25.VII.1979

Излязла от печат на 15.VIII.1979

Формат 32/70×100

Изд. номер 1261

Тираж 60 120

Печ. коли 15

Изд. коли 9,71

Цена 1,00 лв.

Код 08 95361–21331 5506-26-79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“, София

История

  1. — Добавяне

12

Обади се първият секретар на районния комитет и му съобщи, че току-що му позвънил Хаджихристов. Помолил го незабавно да бъде приет. Уговориха се Марков да води разговора с него.

Само след пет минути полковникът беше при секретаря. Той си бе намерил някаква работа из града и му освободи кабинета си за разпита, като нареди никого да не пускат, освен Хаджихристов.

Какво означаваше тази внезапна визита? Хаджихристов сигурно е решил да направи някакво „признание“. А може би наистина иска да разкрие вината си. Не, едва ли. Тук се крие лак някаква хитрост, някакъв добре премислен ход с далечен прицел.

Секретарката въведе Хаджихристов и без да продума, излезе, като затвори плътно тапицираната врата след себе си.

Като видя навъсения едър мъж да седи на мястото на първия секретар, Хаджихристов видимо се смути. Той помоли за разрешение да запуши, помълча известно време замислен. Сега изглеждаше разстроен, пребледнял. От надменното му, изражение не бе останала нито следа.

Полковник Марков го наблюдаваше съсредоточено, без да го запита защо е дошъл. Очевидно Хаджихристов бе размишлявал усилено след разговора им в управлението и бе дошъл до извода, че е по-добре, за него е по-добре сам да признае нещо. Но какво? Нима сега ще му разкаже как е бил подмамен, как е бил въвлечен да служи на чуждото разузнаване!

— Надявам се — каза най-после Хаджихристов, — че сте намерили пропуска и сте се убедили, че Стефка не е идвала при мен?

Значи той вече знае, че Ковачев търси пропуска. Впрочем това не е чудно. Нали е заместник-началник. Все някой му е казал! Може би дори са поискали разрешение от него…

Полковник Марков не отговори нищо. Нека постои така, нека мълчанието му подействува на нервите. Има си хас да е дошъл само да пита дали са успели да намерят пропуска. Едва ли. Тогава защо го усуква, защо не се решава да изплюе камъчето?

Хайде, драги, набери още малко кураж! Аз ще почакам.

— Вие извинявайте, че ви запитах — продължи след кратко мълчание Хаджихристов. — Аз дойдох за друго. Не знам дали мога да ви помоля за една услуга, която, мисля, няма да противоречи на партийните ви задължения.

Какво ли разбираш ти пък от моите партийни задължения!

— Да чуем.

— Моля да ми обещаете, че това, което сега ще ви разкажа, ще си остане само между нас.

— Вие сте длъжен без никакви уговорки да кажете истината на Партията. Намирате се в районния комитет. Ние не се занимаваме с клюкарство. Но не мога да ви обещая, че ще скрия вашата тайна, ако тя засяга партийното ви положение. Ако не сте решили да я кажете, защо сте дошли тогава?

Полковникът беше разочарован. Не, това не е „голямото признание“! Това е някаква дреболия. Иначе не би искал обещание, че ще запазят тайната му.

Хаджихристов сякаш още се колебаеше. Преглъщаше усилено, пукаше пръстите на ръцете си. Левият му клепач помръдваше нервно. Дори цигарата си бе оставил да дими недокосвана в пепелника.

— Аз съм длъжен да ви кажа… Да, от Партията не бива нищо да се крие. Само истината… Аз сбърках, скрих от вас истината… В неделя вечер не се разхождах с колата, не вечерях в ресторант „Берлин“. Аз бях с една жена. Тя е омъжена. Пък и аз съм женен. За трети път. Нали ме разбирате.

— Да, разбирам.

— Съпругът на тази жена е офицер. Този ден отсъствуваше, беше в командировка. А е страшно ревнив. Ако се научи, може да…

— Страхувате се от нов скандал?

— Той едва ли ще се задоволи със скандал. Боя се, че може да я застреля.

Хаджихристов примига смутено. Сякаш се бе внезапно състарил. Сега той изглеждаше по-скоро жалък.

— Пък и мен…

— И вие се безпокоите да не му кажем. В това отношение можете да бъдете спокоен. Разкажете точно случая и не мислете за подобна опасност. Обещавам ви, че съпругът няма да узнае от нас за изневярата на жена му.

Когато Хаджихристов си излезе, Марков стана и отвори широко прозорците на кабинета. Историята беше най-банална и животът на този напарфюмиран застаряващ хубавец сигурно бе изпълнен с подобни случаи.

Полковникът сам не можеше да си обясни защо точно след като изслуша тази мръсна историйка, у него неочаквано възникна увереността, че Хаджихристов не само не е убиецът, но дори и в шпионажа не може да играе главната роля. Той е по-скоро оръдие, а не ръководител.

Това е една мокра кокошка, която разиграва в обществото ролята на паун. Не глупав, а хитър, не наивен, а ловък — но паун. А за да ръководи шпионска агентура, трябва да е вълк или поне чакал.

Твърде богата бе галерията от шпиони, с които се бе стълкновявал полковник Марков. Той познаваше не само вълци и чакали. Той сам бе залавял и овни. Те дори преобладаваха — подмамени нещастници, разни прости момчета, въвлечени случайно в мрежите на вълците и чакалите. Но Хаджихристов не принадлежеше към нито една от познатите му категории.

А може би това е някакъв нов вид в зоологическата градина на шпионажа. И все пак — гаден тип. И в Партията е пропълзял. Той му даде дума да пази „тайната“ му. Дума от името на Партията. Имаше ли право на това? Полакоми се да чуе „изповедта“ му и с лека ръка обеща от името на Партията.

Неочаквано в съзнанието му възникна образът на Гинка. Тя го гледаше строго. Тя винаги гледаше така, строго, сериозно. Дори когато й се обясни в любов. То беше едно обяснение… Е да, той не беше майстор на любовните обяснения. Този сигурно е майстор. „Тази гад!“ — сякаш му прошепна Гинка. „Вие ги търпите, вие ги приемате в Партията. Затова ли останахте живи!“

Добре че никой нямаше в стаята. Очите на суровия, страшен полковник от контраразузнаването се насълзиха. Двадесет години изминаха, а споменът е все така ярък, картината все така жива пред очите му.

Малката, полусрутена от бомбите къщичка в циганския квартал. Мишо лежи мъртъв. Автоматите непрестанно бият по стените. Задушлив, наситен с прах от мазилката въздух. Гърмежите, виковете, псувните на полицаите. И Гинка, третият член на бойната им група.

„Не псувай като тях, Кръстьо!“ — бяха последните й думи.

Стреля и падна.

Но той продължи да стреля. Още по-яростно, още по-точно. Да стреля и да псува. Още по-люто…

Пое дъх само за да й обещае, на нея, умиращата, че ще й остане верен. Верен до гроб. Нали така каза той тогава! И беше сигурен, че гробът му е готов. „Измамих се — обичаше да се шегува по-късно сам със себе си, — но няма как. Дадох дума!“ И я удържа. Удържа я двайсет години и още двайсет да живееше, нямаше да я погази.

Тогава се спаси само защото се бе убедил, че няма да остане жив. Пък и не искаше да живее. За какво? Мишо е убит. Гинка е убита. Та той ли да живее?

И щом притъмня, хвърли последната си бомба и изскочи, изстрелвайки с двата пистолета последните си патрони — огромен, опушен, страшен като привидение, безпощаден като отмъщението. Излезе, за да продаде по-скъпо живота си, за да избие повече врагове. А проби кордона. Полицаите се уплашиха и отстъпиха.

„И сега този тип е член на Партията, на моята Партия — шепнеше Гинка. — Ти, вие, живите сте виновни за това!“

Полковник Марков тръсна глава, искаше да отпъди привидението. И излезе бързо.

Секретарката изгледа учудено странния посетител, който мина край нея, без да я погледне, без дори да се сбогува.